Не сме в края на прехода? || радостина накова
Мегаполиси: Това е един разговор на Иван Бозуков с магистъра по философия и социология Радостина Накова:
Днес идеологиите не са по-малко "живи", отколкото през миналия век, просто обектите им са малко различни...
За разлика от мнозина анализатори на социалния и политическия живот, които сякаш малко прибързано обявиха, че проточилият се вече 16 години преход е приключил, тя смята, че нашата обществена организация все още е симбиоза между предишния тип обществено-политическа система и нещо ново, към което уж се стремим, а пък все не постигаме...
Мегаполиси: Ето и целия разговор с
Радостина Накова:
Според теб съществува ли промяна в схващането за властта и авторитета в България през последните 15 години?
За властта като цяло няма промяна, освен може би това, че днес тя като че ли е по-желана от преди.
По-рано властта е била по-монолитна, докато сега наблюдаваме разкъсването й на малки парченца, които са по-лесно достъпни за повече хора.
Отношението към авторитета обаче се е променило. Общото е, че и сега, както е било и в периода до 1989, той се приема лесно, но днес може по-лесно да се отхвърли, отколкото преди. Разочарованието от някоя
личност,
организация
или тенденция,
на фона на предишни по-големи разочарования, може да доведе до крайно отхвърляне.
По-рано - дори и през т-.нар. тоталитаризъм, а вероятно и преди това - управляващите не са били възприемани по такъв начин. Разочарованието е било сдържано и оставяно на заден план.
От друга страна това разочарование от авторитетите може би се дължи и на факта, че в наше време публичното пространство се пресища с авторитети, претендиращи за трайна валидност.
Как разбираш това пресищане на публичното пространство с авторитети, претендиращи за трайна валидност?
То се дължи на смяната на старите ценности - тези от преди прехода - с моментни (преходни), както и на експанзията на медийното пространство в живота на днешния човек; на появата на много нови медии, търсещи нещо, с което да са различни от другите. Част от тази различност се изразява в това да подкрепят нови лица.
В един момент редовият гражданин се оказва буквално затрупан от нови авторитети, които биват сравнително лесно приемани. Тази множественост - както вече изтъкнах - води до по-бързото отхвърляне на съответния авторитет, ако има разочарование от него.
Можем ли да кажем, че днес, за разлика от времето преди 15 и повече години, авторитетите в много по-голяма степен са медиен продукт?
Несъмнено. Като такива те са продукт и на рекламата и т.нар. имиджмейкъри. Не всеки претендиращ за валидност авторитет има имиджмейкър, но повечето се придържат към стил на поведение, свързан до голяма степен с рекламата.
Може ли да се каже, че този процес на медийно-рекламна пролиферация на авторитетите е продукт на някаква фундаментална промяна в психиката на групово и социално ниво? Ако да - каква е тази промяна?
Преди медиите са били основният източник на информация коя е правата линия. До известна степен те все още се приемат по същия начин - щом нещо е казано по
радиото,
телевизията
или в пресата,
значи то е вярно и съответно се възприема като истина от върховна инстанция. (Напр. много от медиите дават различни - свои собствени - прогнози за времето.) Всяка медия си има собствена стратегия - търси атрактивната новина и я представя по специфичен начин. По тази причина много от новините до голяма степен остават встрани от вниманието на медиите - т.е. решаваща се оказва субективната преценка. Така че по отношение на ролята на медиите не може да се каже, че е настъпила някаква много съществена промяна.
А как стои въпросът с психиката? Променило ли се е мисленето ни за обществото от психологическа и социално-психологическа гледна точка и ако да - как?
Мисля, че се е променило. Според мен обаче промяната е многопосочна - днес една позиция не може да постигне толкова висока степен на валидност, колкото преди. Дори наблюдаваме
смесване,
размиване,
преливане
на различни гледни точки. Съществува тенденция обществото да се възприема като по-отворено към нови идеи. Същевременно обаче се очаква от него да функционира по същия начин, както преди - представата, че обществото трябва да предоставя сигурност, все още е водеща. Това донякъде влиза в противоречие със споменатата отвореност.
Според теб днешните български политици продължават ли да робуват на това очакване към обществото да предоставя сигурност на отделния човек или по-скоро вече се синхронизират с тенденцията към отвореност, за която говориш?
Не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. От една страна политиците приемат повече отвореността на обществото или по-скоро се стремят към нея, от друга обаче използват сигурността като средство за печелене на предизборни дивиденти. Дори мисля, че самите те нямат нищо против сигурността в обществото сама по себе си. Просто се стремят да я представят така, че тя да не прилича на уж забравеното добре познато старо. Стремят се да я представят като привлекателна, като задължителна част от демокрацията.
Как си обясняваш дълбоката криза на партийно-политическата система в България днес? Дали според теб тя се изразява в съзнателен отказ от вяра в чудеса или - тъкмо напротив - е проява на незадоволен глад за нови партийно-политически утопии?
Според мен нашата партийно-политическа система не може да се разглежда като развиваща се в един-единствен коловоз, без допълнителни - неполитически и метаполитически - аспекти. В този смисъл смятам, че гладът за чудеса в рамките й, макар привидно да не се приема и дори да се отхвърля, все още представлява неустоимо изкушение за голяма част от партиите ни. Най-яркият пример в това отношение според мен е идването на Симеон през 2001 и участието му в парламентарните избори. Най-ярките лозунги оттогава - както вероятно мнозина от нас помнят - са Вервайте ми и Ще се оправим за 800 дни.
До известна степен чудото се припокрива с утопията. Утопията е нещо имагинерно, плод на идеалните мечти на човека. От този аспект те се преплитат и спокойно може да се говори и за двете неща в партийно-политическата система. Особеността е, че всяка партия сама отрича да е носител на чудото и утопията, приписвайки ги на партийния си опонент.
В сравнение с 2001 днес този глад за утопии и чудеса отслабнал ли е, засилил ли се е или не се е променил съществено?
Според мен става въпрос за процес със сравнително постоянна величина. Независимо че понякога може да има спадове и бумове, той е относително постоянен. По-скоро може да се говори за един друг аспект, за който се сещам сега. Като че ли има отлив от вярата в чудото или утопията - от убедеността, че отделните партии могат да постигнат нещо сами. По-скоро това очакване се е пренасочило към държавата. Красноречив пример за това са наводненията през тази година, когато хората очакваха да им помогне държавата, а не толкова партиите.
Вярата в чудеса продължава да съществува, без особено да е променила интензивността си. Различен е само адресантът на тази вяра - тя постепенно се прелива от партиите към държавата.
Може да се даде пример с обстоятелството, че в първите години след 10 ноември политическите сили на промяната се ползваха с огромно доверие, а сега тази вяра се оттегля от партиите и се пренасочва към държавата като към едно абстрактно понятие, без някой да си дава сметка какво точно представлява тя.
Напоследък все по-настойчиво се прокарва тезата, че преходът е приключил. Според теб това допускане има ли основания?
И на този въпрос не мога да дам еднозначен отговор. От една страна прекалено много време мина, за да продължаваме да прехождаме от един тип обществено устройство към друг. Вярно е, че големите демокрации са минали дълъг път, за да стигнат до днешното си състояние, но това не е точно преход, а развитие. В този смисъл би трябвало нашият преход да е приключил.
От друга страна всяка една държава, както и всяко едно нещо изобщо, се развива, независимо във възходяща или нисходяща насока, и ако това се смята за преход, то ние сме в постоянен преход. В този контекст не може да се говори за край на прехода преди една цивилизация, култура или държава да загине.
А от перспективата на 1989 дали преходът вече може да се счита за приключил? Ако да, по какво можем да съдим за това?
Не мисля, че е приключил. Нашата обществена организация все още е симбиоза между предишния тип обществено-политическа система и нещо ново, към което уж се стремим, апък все не постигаме или ако постигнем нещо, то не е в най-ефективния му вариант, защото имаме навика да прилагаме модели на развитие по еклектични начини.
Според политолога Самюъл Хънтингтън сблъсъкът между идеологиите, характерен за XX век, днес все повече се измества от конфликта между цивилизациите. Потвърждава ли се тази хипотеза от днешната социално-политическа ситуация в България?
По принцип много обичаме да се кичим с понятия, които звучат тежко или придават тежест на някой израз. Според мен сблъсък между цивилизации в смисъла на Хънтингтън едва ли съществува в чист вид. По-скоро днес много се залага на идеологизирането на всяко едно нещо - в това число и на цивилизациите. Пример: генерализирането на даден партикуларен проблем, какъвто, да кажем, е този с тероризма. От простото наличие на тероризъм в една страна се прави пряко заключение за цялата нация, към която терористите принадлежат.
Така че, следователно, днес идеологиите не са по-малко живи, отколкото през миналия век, просто обектите им са малко различни. Така е и в България. Може би като цяло има по-ярко разграничение между идеология и цивилизация, но във всеки случай идеологиите далеч не са мъртви.
Какво мислиш за политическите послания изобщо? Доколко те влияят върху избирателите в настоящия исторически момент?
Мисля, че политическите послания в света изобщо и в България - в частност - не са толкова напредничави, колкото на избирателите им се иска. Общо взето политиците - и по-специално тези, които присъстват на политическия небосклон от самото начало на създаването на т.нар. нова политическа система - действат съобразно максимата прави помен с чужда пита - т.е. днес продължават да се използват голяма част от посланията на миналото за целите на настоящето и бъдещето. Пример за това са периодичните афери с партийни лидери, замесени в скандали с Държавна сигурност.
За избирателите това вече отдавна не е основен мотив при гласуването за политическа сила и изобщо по отношение на участието им в избори. Повечето от тях избират не този, който смятат за най-добър или този, който според тях би спазил обещанията си, а този, за който мислят, че е по-малкото зло. По тази причина голяма част от избирателите предпочитат да не гласуват.
На политическия небосклон има едни и същи партии, които са получавали оценка както от позицията тази партия ще се справи, така и от тази на по-малкото зло. Те са изчерпали спектъра на изразяване на политически предпочитания към тях и това е отблъснало избирателите им от политиката като цяло. (Тук, естествено, не визирам привържениците на една или друга конкретна политическа сила.)
Според теб има ли послание, което може да направи младите хора в България днес по-активни политически?
Сигурно има такова послание, макар че според мен то все още не е декларирано, или, ако е казано по някакъв начин, той вероятно не е достатъчно добър, за да може то да спечели доверието на младите хора.
Може би трябва да се заложи на позитивната страна на нещата, на това да престанем да се съизмерваме с една или друга държава - била тя на Изток или на Запад.
Да се дава шанс на нови идеи, но не само нормативно - законово, - а реално, житейски валидно.
Един от основните аспекти на това послание - каквото и да се окаже то - би трябвало да бъде и възможността младите да се реализират.
При всички положения изключително важна част от това евентуално послание - както и от всяко политическо послание изобщо - би трябвало да е проблемът с трудовата реализация.
