Верона - арена на любовта и гнездо за скитащия вятър || албена величкова

Мегаполиси: Това е едно поетично есе на преподавателката по руски език Албена Величкова:

Любовта е справедлива само когато не е на мястото си...

Да оставим всичко в ръцете на съдбата. Така са казвали винаги. Само че днес и ръцете на съдбата не са толкова можещи. По-силни от нея са e-mail-ите и sms-ите...

Мегаполиси: А сега, цялото есе на Албена Величкова:

Към Италия.
Италия.
Верона.
Във Верона.

Но, кой доведе те до този кът?
Сърцето, тласнало ме да го диря

(един англичанин)

Стъпките ми чуват камбанен звън. Погледът ми нахълтва в тичащото ежедневие на града. Подслушвам зад търпението на светофара. Гледам как пропъждащо разпределя шумотевицата от пъшкащи возила.

Тръгвам и аз. Накъде? След времето, опипвайки с поглед надрасканите портрети от превъплъщенията му.

Арена ди Верона, Ербе, Скалиери, хлъзгави витрини, намигващи улици. Пищна архитектурна плът, излегнала се между двете крайни точки на човешкото присъствие-между Memento mori! и Memento vivere! А сред тях - от хаоса новосъздаден свят и какво ли още не от Шекспировата бъркотия на любовта.

Представяте ли си тази небесна сладост като домошар? Във Верона тя обитава истинска къща. Собствена. И в нея,представете си само, посреща гости от цял свят! Всеки ден, без понеделник. Разтваря вратите си пред тях с мълчание-протоколна любезност за допълнителни илюзии.

Казват, че в този дом е живяла Жулиета. Може би. Висока е градинската стена... Така е и в текста. По всичко изглежда, че тук ренесансовата любовна драма е отстъпила нотариалното си пространство на днешния любовен фарс.

Представям си как страници от известната трагедия се премятат някъде под балкона. Шумолят, прелиствани от скитащия вятър, а сянката на любовта се мъчи да прочете поизтритите вече редове...

Със жребия на тез нещастни двама / и спора бащин към страстта им глух...

Май нещо си припомня! Летният зефир я издига с ритъма на жига към балкона. От него тя се пули, навлякла небрежно свеж бръшлянен пуловер. Личи й, че се е зазяпвала и по модните витрини край дома й. Не е възможно да гледаш от високо и да не изгаряш от любопитство! А тя е и любознателна. Нищо, че не познава светкавиците от фотоапаратите. Спокойна и доверчива е само на лунна светлина. Тогава дори успява да се шмугне през някое копче. Обърква го с прозорец, от който въздиша влюбено сърце. Изглежда, че и сега се забавлява с гостите в двора. Научила се е безпогрешно да разпознава влюбените от невлюбените. Дали защото в живота всичко се повтаря или историята е предвидила и съвпаденията?

Но пак беда! Не знае какво дъвчат посетителите, а после лепят с него листчета по стената.

Така е днес. Всичко се показва пред всички. Няма доверени пратеници с тайни писъмца. Доверието се заплаща, но не по цени за дъвки. Продава се за много по-малко. Пък и на кого му е дотрябвало! Влюбените сега може да не са влюбени още до следващата улица или магазин. Любовта е справедлива само когато не е на мястото си. Взаимната любов е скучен нарцисизъм.

Край на упражненията ми по въображение! Я да се снимам! Така правят всички. Избрах за фон на снимка не девойката, пред която застават тези всички, а заключената с тежък катинар врата на дома. Така любовните ми мечтания ще изглеждат по-трудолюбиви. И без това предпочитам експеримента пред съзерцанието.

Докато оразмерявах вниманието си, над шапката ми легна сянка. Видях я с очите си. Беше с кожени обувки, стискаше CANON, а край нея всичко шеметееше от парфюма й.

Каква ти сянка! Стана цяла фотосесия, последвана от мълчание над аромата от усмихнато кафе.

Дали пък да не изтрия това за нарцисизма. А ако не е вярно! Да оставим всичко в ръцете на съдбата. Така са казвали винаги. Само че днес и ръцете на съдбата не са толкова можещи. По-силни от нея са e-mail-ите и sms-ите.

Тръгвам си. Сега стъпките ми не чуват камбанен звън. Движат се възпитано, безшумно, почти преследващо... не след сянката, а след фотоапарата, парфюма и залеза над Верона.

При залез слънце чести и
понятни са
капките роса

(същият англичанин)

---

Албена Величкова е родена в гр. Дупница. Завършила е руска филология в СУ Св. Климент Охридски. Преподава руски език в 19-то СОУ Елин Пелин в София и в софийското училище за деца с увреден слух Проф.д-р Дечо Денев. Нейните есеистични редове за романа Архетип на Ал. Градинаров са публикувани на страниците на вестниците Будилник и Парижки вести, разпространявани в
Англия,
Франция,
Холандия
и Чехия.

А. Величкова споделя за себе си, че е сантиментален творец. Пише, докато разсъждава върху впечатлението, което дори най-дребното и незначително за останалите хора може да остави у нея. Тя е творец на рефлексията, на повече или по-малко самостоятелната духовност. Писането за нея отскоро е най-предпочитаният начин да разсъждава за живота... и за всичко останало.