Това е една печална равносметка на философа Георги Косев за т.нар. Българска Коледа:
Какво направихме? Ами подпомогнахме няколко майки и бащи, а останалите, без да го изговорим, ги прокълнахме!...
Възможно ли е да променим положението - пита се авторът - и нашите деца (а защо не и останалите - от всички възрасти) да живеят в общество, където във всяка подобна ситуация a priori, изначално да се чувстват подпомогнати и заедно с индивидуалното си усилие да продължат борбата, наречена "живот"?...
Мегаполиси: А сега, целият текст на Георги Косев:
Което не е полезно за кошера, не е полезно и за пчелата.
Марк Аврелий
На въпроса ми какво е характерно за човечеството по тия земи един странник, обикалял и дълго изследвал нашите способности, отговори недвусмислено:
Силната, пристрастена склонност към забрава.
Тогава подминах, защото моите изводи за силата на злото бяха други (за да знаем къде е доброто - съзидателното, - трябва да познаваме злото, най-важният въпрос за всяко битие). Но сега мога само да допълня странния отговор на чужденеца:
Забравяме, но само най-важното, а страстта се е трансформирала в изкуство към забрава - т.е. животът ни се е превърнал в търсене на незначителни подробности за оправдание, които не радват, не повдигат човека до онова място, където сам иска да се види, и там да го заварят идващите след него. Накратко казано, живот, заобикалящ същината си, живот-безсмислие - така, както си го чувстваме в редките, но силни и драматични мигове на вглъбение.
Едно от многобройните образцови положения за тази мъчно възприемана истина е много добре наречената Българска Коледа. По обем, организация и размах подобни акции са добър пример за това как можем в името на нещо универсално човешко, по пътищата на добрите намерения, сами да се отвеждаме в ада.
Разбира се, на пръв поглед (ах, този лъжовен балкански повърхностен пръв поглед!) не подлежи на съмнение доброто в помощта към едно-две деца. Дори едно детско пръстче, по мислите на Достоевски, струва много повече от всички наши викове в политиката за по-доброто бъдеще.
Неоспорима е - и никой не е в състояние да оспорва - тази вечност в човещината - благотворителността. Ето и в нашия, българския случай, се включиха не само известни личности, но и далеч по-важното - искрени. Изобщо, цялата страна на доброто беше налице.
И точно в този момент на прекрасен завършек, изведнъж усещаме, а след усещането - осъзнаваме, че в крайна сметка нищо не е свършено, защото нищо не се е подобрило! Разбираме, че когато се захващаме с нещо подобно, в началния миг на приятен унес забравяме за най-важното - че всички медали имат и обратна страна.
Обратната страна на нашия експеримент с хора е тежка и с много по-голяма сила от лицевата, защото прословутата ни, вечно идваща със закъснение съвест, по причина на вечното ни бягство към спасение в забравата, накрая ясно и точно ни припомня:
Къде и как оставихме другите деца?
Защо тези и тези - да, а тези и тези - не?
Защо забравихме вторите?
Къде оставихме справедливостта, която в случая е очевадна?...
Изобщо, все такива въпроси, идващи след престъплението.
Е - ще отговорят организаторите, - не може всички наведнъж.
Сега тези, после други и така...
И отново идва редът на забравени въпроси:
Нима на мястото на подпомогнатите няма да се появят същия брой - а и повече - нещастни?
Какво всъщност забравихме в нашия случай?
Нищо повече от основния въпрос:
Възможно ли е да променим положението и нашите деца (а защо не и останалите - от всички възрасти) да живеят в общество, където във всяка подобна ситуация a priori, изначално да се чувстват подпомогнати и заедно с индивидуалното си усилие да продължат борбата, наречена "живот"?
Казано с други думи:
Пак ли отчетохме дейност, за да прикрием нещо престъпно, или наистина извършихме благотворителност по законите на справедливостта, по вечно човешките, от любов към себеподобния, към децата?...
И нека поне сега не забравяме, че споменахме за престъпления. Къде тук е престъпното?
Ясно е, че в нашето време - XXI век - в нашето географско място, Европа на отворените граждански общества, човек не бива да бъде не само оставян, а и изтласкван, в унизителното положение да проси онова, което му принадлежи по природа. Ясно е, че в нашия случай не е решен основният и най-важен социален въпрос - екзистенц-минимумът като за начало. И щеше да стане наистина ясно за всички, ако явления като Българската Коледа не прикриваха тези, които отговарят за изграждането на споменатото по-горе общество, което пък, от своя страна, е немислимо и невъзможно без споменатия основен въпрос.
Нека погледнем към този основен и забравен проблем.
Древността на нашата цивилизация е започнала с този принцип, наречен агония, което извън медицината означава следното: на човека, на гражданина, не бива да се дава малко, за да се отчайва и да не работи, не бива също да му се дава и много, за да лентяйства и не работи.
Днес на запад от Виена същият този основен социален закон се нарича екзистенц-минимум или - както е възприето в 30-те години на XX век - никой не трябва да остава гладен!. Защото, наистина, всички пътища са различни, но пътища без почва не може да има!
Нека си представим за момент всичко онова, което достатъчно добре сме разисквали, защото достатъчно добре сме си го мечтали, а сега имаме вече и нужните институции и нужните ръце да го гласуват - обществото, в което всички са осигурени, независимо дали в момента ползват правото си на труд или временно са го загубили.
Някой - примерно болен - съвсем спокойно, сам или с помощта на роднините си - дори в безсъзнание!, - може да влезе във връзка с болниците и касата, да тегли заем и да бъде излекуван; да не бъде зависим от никого. Ами какво да кажем за силните тялом и духом, които гният под този неразрешен проблем, които не могат да постигнат онова, за което са призвани?
Нека си представим и другото - и обратната страна. Ако не тръбяхме
на ляво и на дясно,
нагоре и надолу,
по всяко време на една такава акция,
че сме подпомогнали еди-кое си дете, че ако не беше Българската Коледа, нямаше да бъдат спасени някои деца, няколко човешки живота, тогава другите, неспасените човешки животи, щяха да бъдат споменавани с други думи! Тогава щяхме да поискаме отговорността на политиците пред нас, пред тези, които сме ги избрали, защо не сме разрешили най-важния проблем. Защото благодарение на външно лъскавите ни мазилки, нито преди, нито сега, никъде, в парламента или където и да е другаде, не се чува за това как да прескочим старта, как да стартираме нашия живот - да не умираме, докато живеем!
Какво направихме? Ами подпомогнахме няколко майки и бащи, а останалите, без да го изговорим, ги прокълнахме!
И ето, на Българската Коледа българският дявол празнуваше Великден!
Ето го отново старото положение,
нещата са позамазани,
като че ли поизмити,
като че ли прогледнахме повече,
а всъщност - едно огромно нищо!
Оставихме злото у отговорните и в самите нас само да се подсили и изглежда така ще е вечно по нашите земи. Ала самата вечност - тя никога не забравя, че доброто и злото в тяхната вечна борба са равностойни и когато едното вземе превес, идва време за изравняване на сметките. А това няма как да се забрави. И оттук ще започнем някакво наше начало.
Георги Косев е роден в Тутракан през 1960. Завършил е философия в СУ Св. Климент Охридски.
Макар да не е аполитичен, той е убеден, че всяко едно житейско решение излиза само от живота, а не от дългата дистанция на политическата прекъснатост...
