Питър Бъргър за обществото

Мегаполиси: Това е едно клаустрофобично, но, както ще видим, трудно опровержимо понятие за обществото на американския социолог Питър Бъргър:

...Обществото е зидът на нашето пленничество в историята.

В първия брой на Мегаполиси ви предложихме определения за обществото, извлечени от глобалната мрежа. Тук ще се опитаме да разчупим тази застинала схематичност на чистите дефиниции чрез откъси от великолепния увод в социологията на един от значимите социални мислители на нашето време - П. Бъргър.

Защо точно Бъргър?

На първо място, защото това е един от авторите, който умело съчетава в текстовете си сложността на разглежданата проблематика с простотата на изказа.

Не е маловажно и обстоятелството, че, макар да е социолог, Бъргър е един изключително философичен социолог, чиито прозрения далеч надхвърлят полето на собствено социологическия анализ и хвърлят мостове над междудисциплинарните бездни в рамките на това, което днес наричаме хуманитарно знание.

Трябва да подчертаем също, че Бъргър е теоретик, но теоретик, който не оставя теориите си да тънат в блатото на чистата - и затова безпочвена - понятийност, а, шаблонно казано, обилно гарнира своите допускания и хипотези с
много,
разнообразни
и нагледни примери.

Основната причина за нашия избор обаче е, че Бъргър е автор, който е прекалено почтен, за да си позволи да не бъде циничен!

Всички откъси са от книгата на Питър Бъргър Покана за социология (София, 1999) и се отнасят до важни определения, свързани с човека и обществото, като:
институция,
социална роля,
социална стратификация,
социална микрореволюция,
социабилност...
(За по-голяма яснота и систематичност преди всеки откъс ще даваме кратко пояснение на обсъжданата проблематика - напр. Върху понятието за институция, За термина "ролева дистанция"...)

Приятно четене!

Зa непочтителната почтителност на социолога:

• Може би най-важното събитие в човешката история на тази планета се е случило в един тих следобед на 2405 година преди Христа, когато египетски духовник се събудил от следобедна дрямка и изведнъж разбрал окончателния отговор на загадката за човешкото съществуване - и веднага издъхнал, без да каже никому нищо. Може би всичко случило се оттогава насам не е нищо друго, освен несъществен послеслов?...

  
  

  За конформността на консенсуса и груповата динамика:

• Установено е, че при групови дискусии, продължаващи определен период от време, индивидите променят първоначално поддържаните си мнения, за да се приспособят към груповата норма, която съответства на нещо подобно на средно аритметичното от всички мнения, изразени в групата. Къде ще бъде разположена тази норма очевидно зависи от състава на групата.
  Например, ако имаме група от двадесет канибала, спорещи с един неканибал за канибализма, с голяма вероятност той накрая ще възприеме тяхното становище и ще застане на гледната точка на мнозинството, с някои незначителни уговорки за благоприличие (отнасящи се, да речем, до консумирането на близки роднини). Но ако имаме групова дискусия между десет канибала, които смятат човешкото месо на шестдесетгодишните за прекалено жилаво, за да е подходящо за едно изтънчено блюдо, и други десет канибала, които придирчиво настояват границата на приемливост да бъде петдесет години, с голяма вероятност групата ще се консолидира около становището, че петдесет и пет годишната възраст е тази, която разграничава изискания обяд (dejeuner) от хранителните остатъци (debris), когато се стигне до сортиране на пленниците.
  Такива са чудесата на груповата динамика. На дъното на този очевидно неизбежен натиск към консенсус вероятно лежи изконното човешко желание да бъдеш приет от групата, сякаш безотносително към това каква е приемащата група. Това желание може да бъде изключително ефективно манипулирано, както е добре известно на груповите терапевти, на демагозите и на другите специалисти в областта на изграждането на консенсус...

  
  

  Върху понятието социална локализация:

• ...Локализация в обществото означава човек да разположи сам себе си по отношение на множество сили, които го ограничават и принуждават...

  
  

  Върху понятието социална стратификация:

• Понятието за социална стратификация се отнася до факта, че всяко общество се състои от равнища, които се отнасят помежду си под формата на господство и подчинение било по власт, привилегии или престиж. По-просто казано, стратификацията означава, че всяко общество има система от рангове. Някои страти са по-високостоящи, други - по-нискостоящи. Тяхната сума съставлява стратификационната система на това конкретно общество...

• ...Обществата се различават много според критериите, по които индивидите получават приписаната им принадлежност към различните социални равнища и... в едно и също общество могат да съ-съществуват отделни стратификационни системи, използващи доста различни критерии за разполагане на индивидите...

  
  

  Върху понятието класа:

• ...Класата (е) вид стратификация, при която общата позиция на човека в обществото основно се определя чрез икономически критерии. В подобно общество рангът, който човек придобива, е по-важен от този, с който той се е родил (въпреки че повечето хора признават голямото влияние на втория върху първия). Също така класово общество е онова общество, в което обикновено има висока степен на социална мобилност. Това означава,
  че социалните позиции не са неизменно фиксирани,
  че много хора променят позициите си към по-добро или по-лошо в хода на жизнения си цикъл
  и че, съответно, никоя позиция не изглежда достатъчно сигурна...

  
  

  Върху понятието социална ситуация:

• ...Дефиниране на ситуацията е широко използвано поня тие в социологията. То е формулирано най-напред от американския социолог Уилям Томас и означава, че дадена социална ситуация е това, за което я смятат участниците в нея...

• Много социални ситуации се контролират ефективно от дефиниции на малоумници. Всъщност идиотизмът, който дефинира ситуацията, е част от материята за социологически анализ...

  
  

  Върху понятието за институция:

• Институцията обикновено се определя като характерен комплекс от социални действия. Така ние можем да говорим за правото, за класата, за брака или за организираната религия като за различни институции.
  Такава дефиниция все още нищо не ни казва за това по какъв начин институцията се отнася към действията на включените в нея индивиди. Един насочващ отговор на този въпрос е предложен от Арнолд Гелен, съвременен германски социален учен. Гелен разглежда институцията като регулативна инстанция, канализираща човешките действия по много сходен начин на този, по който инстинктите канализират поведението на животните. С други думи, институциите задават процедурите, посредством които човешкото поведение бива моделирано, бива принуждавано да се движи по коловозите, смятани за желателни от обществото. А трикът се получава като се направят коловозите да изглеждат на индивида единствено възможните.

  Нека вземем един пример. Тъй като котките не трябва да бъдат учени да гонят мишки, изглежда има нещо вътрешно присъщо на котешката природа (инстинкт, ако предпочитате този термин), което ги кара да го правят. Можем да допуснем, че когато котка види мишка, нещо в нея настойчиво й нашепва:
  Яж! Яж! Яж!
  Не може да се каже, че собствено котката избира да се подчини на този вътрешен глас. Тя просто следва закона на съкровеното си естество и се юрва след злочестата мишка (която, предполагаме, има вътрешен глас, неспирно повтарящ:
  Беж! Беж! Беж!).
  Подобно на Лутер, котката не би могла да направи друго.

  А сега нека пак превключим на двойката, чието ухажване по-горе разисквахме с толкова очевидна липса на съчувствие (става дума за любовна двойка). Когато младежът за първи път съзрял девойката, предопределена да възбуди драмата на лунна светлина, (е, ако не от първия път, то малко по-късно), той също така се е оказал слушащ вътрешен глас, мълвящ му ясен императив. А неговото последващо поведение показва, че той също така е приел този императив за непреодолим. Не, въпросният императив не е това, което читателят вероятно току-що си е помислил -онзи императив нашият младеж споделя според природата си с младите котараци, шимпанзетата и крокодилите, и той в момента не ни интересува. Интересуващият ни императив е този, който му казва:
  Ожени се! Ожени се! Ожени се!
  Този императив, за разлика от другия, не е вроден на младежа. Той му е привнесен от обществото, подсилен от безбройните форми за натиск на
  семейните предания,
  нравственото обучение,
  религията,
  масмедиите
  и рекламите.
  С други думи, бракът не е инстинкт, а институция. При все това, начинът, по който той води поведението към предопределените канали, е много сходен на въздействието на инстинктите там, където те са доминиращи.

  Това става очевидно ако опитаме да си представим какво би направил младежът при отсъствието на институционалния императив. Той би могъл, разбира се, да направи безброй неща.
  Той би могъл да има сексуална връзка с момичето, да я остави и никога повече да не я види.
  Той би могъл да почака да се роди първото й дете и тогава да помоли вуйчо й да го отгледа.
  Или би могъл да събере три приятелчета и да ги попита дали биха искали заедно да притежават момичето като тяхна обща съпруга.
  Или би могъл да я причисли към харема си от двадесет и три жени, вече живеещи в него.
  С други думи, изхождайки от своето сексуално влечение и от интереса си към конкретното момиче, той би могъл да изпадне в затруднение.

  Дори да допуснем, че той е учил антропология и знае, че всички гореспоменати възможности са напълно нормални в определени култури, той все пак ще бъде затруднен да реши, кой от тези пътища е най-желателно да бъде следван в този случай.

  Сега вече разбираме какво прави за младежа институционалният императив. Той го спасява от затруднението. Той му затваря всички други възможности в полза на тази, която неговото общество му е предопределило. Той даже отстранява другите алтернативи от съзнанието му. Той го снабдява с формула:
  да желаеш = да обичаш = да се ожениш.
  Всичко, което младежът трябва да направи сега, е да премине по стъпките, подготвени за него в тази програма...

• Един следващ аспект от Геленовата концепция за институцията, който искаме да подчертаем..., е привидната неизбежност на нейните императиви. Средностатистическият младеж в нашето общество не само отхвърля възможностите за полиандриат или полигамия, но, поне за себе си, ги намира буквално за немислими. Той смята, че институционално предопределеният курс на поведение е единственият, който той би могъл да следва, единственият, на който той онтологически е способен. Можем да допуснем, че котката, ако се размисли над своето преследване на мишката, би достигнала до същото заключение. Разликата е в това, че котката би била права в заключението си, докато младежът греши. Доколкото ни е известно, котка, която отказва да гони мишки, би била биологически изрод, вероятно резултат на злокачествена мутация, несъмнено предател на самата същина на котешката природа. Но ние знаем много добре, че да имаш много жени или да бъдеш един от многото съпрузи не е предателство към човешката природа, в какъвто и да е биологичен смисъл, нито пък към мъжествеността. А след като това е биологически възможно, първото за арабите, а второто за тибетците, то трябва да е биологически възможно и за нашия младеж. Всъщност, ние знаем, че ако той би бил откраднат като много малък от люлката му и откаран с кораб до подходящите чужди страни, той не би пораснал като пълнокръвно, още по-малко като леко сантиментално средноамериканско момче от нашата лунна сцена, а би се развил като сластолюбив полигамист в Арабия или като предоволен втори или трети съпруг в Тибет. Т.е. той се самозаблуждава (или, по-точно, е заблуден от обществото), когато гледа на своята линия на поведение като на неизбежност. Това означава, че всяка институционална структура трябва да зависи от заблудата и всяко съществуване в общество носи в себе си елемент на измама...

  
  

  За обществото:

• ...Обществото е зидът на нашето пленничество в историята.

  
  

  Върху понятието социална роля:

Човек се чувства по-разпален, когато целува,
по-смирен, когато коленичи,
и по-гневен като размахва юмрук.
Т.е. целувката не само изразява плам, но и го произвежда.

Ролите носят в себе си както определени действия, така и емоциите и нагласите, принадлежащи на тези действия.
Професорът, разиграващ сценка с претенции за мъдрост, започва да се чувства мъдър.
Пасторът открива, че вярва в това, което проповядва.
Войникът усеща храброст в гърдите си, когато си сложи униформата.
Във всеки от тези случаи, докато чувството или нагласата може да са били налични преди ролята да е била поета, последната неизбежно усилва онова, което съществува отпреди. В много случаи имаме всички основания да допуснем, че нищо не е предхождало в съзнанието на актьора игрането на ролята. С други думи,
човек става мъдър, бидейки избран за професор;
вярващ, ангажирайки се с дейности, които предполагат вяра;
и готов за битка, марширувайки в строя.

Нека вземем един пример: Човек, току-що произведен в офицер, особено ако преди това е бил един от войниците, ще се чувства първоначално най-малкото притеснен от отдаваната му чест от редниците, които среща по пътя си. Вероятно той ще им отговаря приятелски, почти извинително. Новите знаци на униформата му са, към този момент, все още нещо, което той просто си е сложил почти като маскировка. Всъщност новопроизведеният офицер може дори да казва на себе си и на другите, че той си остава същата личност, че той просто има нови отговорности (между които, en passant, е задължението да приема поздравите на редниците).

Малко вероятно е тази нагласа да продължи дълго. За да изпълни новата си роля на офицер, нашият човек ще трябва да поддържа определено поведение. А то има доста задължаващи последствия. Независимо от двуличния език в тази сфера, който е обичаен за т. нар. демократични армии, каквато е американската, едно от фундаменталните последствия е, че офицерът е началник на някого, на когото е отредено да се подчинява и да проявява респект въз основа на това началничество. Всеки военен поздрав, отдаван от нисшестоящ чин, е проява на почитание, приемана като нещо саморазбиращо се от отговарящия по съответния начин. Така с всяка отдавана и приемана чест (разбира се, заедно със стотици други церемониални действия, подчертаващи неговия нов статус) нашият човек бива подкрепян в новото си поведение - и в неговите онтологически предпоставки. Той не само действа като офицер, той се чувства като такъв. Изчезнали са притеснението, извинителното отношение, усмивчицата, говореща и аз съм като всички. Ако в даден случай редник пропусне да отдаде чест с необходимата доза ентусиазъм или извърши немислимата простъпка да не отдаде чест изобщо, нашият офицер не само ще накаже нарушението на военния устав. С всяка фибра на съществото си той ще се стреми да отмъсти за посегателството срещу утвърдения ред на неговия космос.

В тази илюстрация е важно да се подчертае, че само много рядко подобен процес е преднамерен или основан на размисъл. Нашият човек не е седнал и набелязал всички неща, които следва да влязат в новата му роля, включително нещата, които следва да чувства и да вярва. Силата на процеса идва точно от неговия безсъзнателен, нерефлективен характер. Той е станал офицер почти толкова без усилия, колкото е израснал като човек със сини очи, кестеняв и висок метър и осемдесет и два. Няма да е коректно, ако кажем също и че нашият човек сигурно е доста глупав, истинско изключение сред колегите си. Напротив, изключение е човекът, който разсъждава върху ролята си и върху ролевата промяна (тип, от който, между другото, вероятно би излязъл лош офицер). Дори много интелигентни хора, когато се натъкнат на съмнение относно техните роли в обществото, ще се ангажират още повече със съмнителната дейност, вместо да се отдадат на размисъл.
Теологът, който се съмнява във вярата си, ще се моли повече и ще зачести посещенията в храма,
бизнесменът, разстроен от угризения за безсмислената гонитба на печалба, започва да ходи на работа и в неделите,
а терористът, който страда от кошмари, става доброволец за нощни екзекуции...

• Като правило човек става онова, което играе...

• Не е трудно да се преобразиш в нощен пазач, ако си бил боклукчия.
  Значително по-трудно е да станеш офицер, ако си бил духовник.
  Много, много трудно е да станеш от негър - бял.
  Почти е невъзможно да се превърнеш от мъж в жена.
  Тези различия в степените на лекота, с която се сменят ролите, не трябва да ни правят слепи за факта, че дори идентичности, които смятаме, че са същината на нашето Аз, са ни били социално приписани. Точно както расовите роли следва да се усвоят и да започне идентификацията с тях, точно така стоят нещата и с половите роли. Да кажеш Аз съм мъж е все същото като да кажеш Аз съм полковник от американската армия. Ние напълно си даваме сметка за факта, че индивидът се ражда от мъжки пол, докато дори най-големият темерут измежду педантите с пагони не си въобразява, че е бил роден със златен орел на пъпната връв. Но да бъдеш биологически мъжки индивид е безкрайно далече от социално определената (и, разбира се, социално относителната) роля, която съпровожда изявлението Аз съм мъж. Дете от мъжки пол не е необходимо да бъде учено да получава ерекция. Но то трябва да се научи
  да бъде агресивно,
  да има амбиции,
  да се бори с другите
  и да се отнася с подозрение към прекомерната нежност в себе си.
  Ролята на мъжа в нашето общество така или иначе изисква всички тези неща, които индивидът трябва да научи, както го изисква и мъжката идентичност. Да имаш ерекция не е достатъчно - ако беше така, пълчищата от психотерапевти биха останали без работа.

  Тази значимост на ролевата теория може да бъде резюмирана като кажем, че, в социологическа перспектива, идентичността е
  социално приписана,
  социално поддържана
  и социално преобразувана...

• Най-ужасното нещо, което един предразсъдък може да причини на едно човешко същество, е да го направи склонно да стане онова, което предразсъдъчният образ му вменява. Евреинът в антисемитска среда трябва усилно да се бори, за да не става все повече и повече сходен с антисемитския стереотип; същото важи и за негъра в расистка ситуация. От значение в случая е, че тази борба би имала шанс за успех единствено ако индивидът е предпазен от поддаване на предразсъдъчната програма за личността му посредством това, което може да се нарече контрапризнание от страна на хората в най-близкото му обкръжение. Висшето общество може да гледа на него като на поредния малоценен презрян евреин, но това непризнаване на неговата ценност може да бъде балансирано от контрапризнание в рамките на самата еврейска общност като, да речем, най-добър специалист по Талмуда в Латвия...

• Когато човек е принуден да се взира в огледало, което е така конструирано, че да му позволява да види себе си като похотливо ухилено чудовище, той трябва неистово да дири други хора с други огледала, защото в противен случай ще забрави, че изобщо е имал различно лице...

• ...Появяват се свирепи бойци, защото в поход трябва да тръгнат армии;
  появяват се набожни хора, защото трябва да се градят църкви;
  учени, защото трябва да бъдат кадрово обезпечени университетите,
  и убийци, защото има поръчки за убийства.
  Не е точно да се каже, че всяко общество получава хората, които заслужава. По-скоро, всяко общество произвежда хората, от които има нужда...

  
  

  Върху понятието референтна група:

• Референтна група е общността, чиито мнения, убеждения и начини на действие са решаващи за формирането на нашите собствени мнения, убеждения и начини на действие...

• Всеки студент, копнеещ да намери принадлежност, може
  да се присъедини към някоя от многото политически определени групи,
  да се насочи към тълпата битници,
  да се сдобие с приятелски кръг от хайлайфа,
  или може просто да се движи с котерията, която се е сформирала около популярен преподавател по английска литература.
  Без съмнение, във всеки от тези случаи са налице определени изисквания, на които новопостъпващият ще трябва да отговори. Те се отнасят до начина на обличане и на държане -
  изпъстряне на разговора с левичарски жаргон,
  или бойкотиране на местната бръснарница,
  или носене на закопчани яки и на вратовръзки с убити цветове,
  или ходене бос от средата на март нататък.
  Но изборът на група носи със себе си и гама от интелектуални символи, символи, които се показват най-добре чрез демонстриране на ангажираност -
  четене на Нашънъл Ривю или Дисент (според случая);
  изпадане в екстаз от рецитала на Алън Гинсбърг под акомпанимента на оглушителна джазова музика;
  знаене на малките имена на президентите на поредицата корпорации, на които човек е хвърлил око;
  или демонстриране на неизразимо презрение към всеки, който не знае нищо за метафизичните поети.
  Голдуотър,
  републиканство,
  троцкизъм,
  дзен
  или ново християнство -
  всички тези августейши възможности за Weltanschauung могат да донесат успех или напълно да помрачат нечия среща в съботната вечер, да отровят взаимоотношенията със съквартирантите или да станат основа на искрени приятелства с индивиди, които преди това са били отбягвани като бубонна чума. И тогава човек открива, че едни момичета се свалят със спортна кола, а други с Джон Дън. Естествено, само един злонамерен социолог може да си даде сметка, че изборът между формите на Ягуара и поетическата форма на Дън ще бъде решен от гледна точка на стратегическите нужди.

  Теорията за референтната група сочи, че социалните обвързаности или неприязнености обикновено носят със себе си специфични когнитивни ангажименти. Човек се присъединява към една група и поради това знае, че светът е такъв и такъв. След това напуска тази група заради друга и сега знае, че преди е грешил. Всяка група, към която човек се отнася, заема някаква позиция във вселената. Всяка роля притежава светоглед, прозиращ зад нейните цели. Избирайки определени хора, човек избира специфичен свят, в който да живее...

• Някои от експериментите на социалните психолози с начина, по който груповото мнение влияе дори върху възприятието на физически обекти, ни дава представа за непреодолимата сила на тази подбуда. Човек, на когото е показан предмет, да речем от тридесет инча, прогресивно ще променя първоначалната си правилна преценка, ако е поставен в експериментална група, всички участници в която непрекъснато повтарят, че са твърдо уверени в това, че същинската дължина е приблизително десет инча. Ето защо не бива да ни изненадва обстоятелството, че груповите мнения по политически, етически или естетически въпроси могат да упражняват дори още по-голяма сила, доколкото индивидът, подложен на такъв натиск, не може в безнадеждността си да прибегне до стандартна скала за политически, етически или естетически величини. А ако той би се опитал, групата ще отрече на първо място, разбира се, че неговият критерий изобщо е критерий...

  
  

  За социалния саботаж:

• Пациентът, който пренарежда телефонните обаждания по такъв начин, че превръща кабинета на лекаря си в свой служебен офис;
  американският турист в Англия, който изнася лекция на домакина си за древните забележителности на Лондон;
  невярващият гост на религиозно семейство, който успява напълно да обърка неделната сутрин на стриктните в посещението на църква домакини, намеквайки за езотеричната религиозна практика, която уж следва, и която му забранява да ги придружи -
  всичко това са примери, които могат да бъдат наречени успешен микросоциологически саботаж...

• Ако читателят не страда от морални скрупули, той би могъл да изпробва валидността на... техниката на социологическото разрушение (която би могла сполучливо да бъде наречена, с дължимото извинение към Мадисън авеню, конструиране на непокорство). Нека се престори, че е
  толерантен, но непоколебим въздържател на коктейлно парти в Ню Йорк,
  или на инициатор на някакъв мистичен култ по време на пикник на Методистката църква,
  или на психоаналитик посред тържествен обяд на бизнесмени -
  във всеки от тези случаи е много вероятно той да установи, че въвеждането на драматургичен персонаж, който не пасва на сценария на конкретната пиеса, сериозно застрашава ролевото изпълнение на онези, които реално пасват...

  
  

  За оттеглянето във вътрешното Аз и контраобществата:

• Ако човек не може да трансформира или да саботира обществото, той може да се оттегли от него навътре в себе си. Самоизолацията е метод на съпротива срещу формите на социален контрол поне още от времето на Лао Дзъ и е превърната в теория на съпротивата от стоиците. Личността, която се оттегля от социалната сцена в религиозен, интелектуален или естетически свят собствено производство, разбира се, все още носи със себе си в това самоналожено заточеничество езика, идентичността и запаса от знания, които са й били първоначално предадени от обществото. Въпреки това е възможно, макар често на висока психологическа цена, човек да изгради за себе си мисловен замък, в който всекидневните очаквания на обществото могат да бъдат почти напълно игнорирани. И когато човек постъпи така, интелектуалният характер на този замък е във все по-голяма степен оформян от него самия, а не толкова от идеологиите на заобикалящата социална система. Ако човек намери други, които да се присъединят към това начинание, то той създава в най-буквалния смисъл едно контраобщество, чиито отношения с другото, легитимното общество, могат да бъдат сведени до един дипломатичен минимум. Съответно, в този случай психологическото бреме на подобна самоизолация може да бъде значително намалено...

• Такива контраобщества, конструирани на основата на отклоняващи се и дистанцирани определения, съществуват под формата на
  секти,
  култове,
  затворени кръгове
  или други групи, които социолозите наричат субкултури. Ако искаме да наблегнем върху нормативната и познавателна обособеност на подобни групи, терминът субсветове би бил още по-подходящ. Субсветът съществува като остров от девиантни значения в морето на съответното общество...

• Ексцентрична религиозност,
  подмолна политика,
  неконвенционална сексуалност,
  незаконни удоволствия -
  всяко едно от изброените може да бъде основа за изграждане на субсвят, внимателно защитен от въздействията както на физическите, така и на идеологическите форми на контрол на по-широкото общество. Така един модерен американски град може да съдържа собствени нелегални светове, добре скрити от публичния поглед, светове на
  теософи,
  троцкисти,
  хомосексуалисти
  или наркомани,
  говорещи собствени езици и изграждащи чрез тях вселена, безкрайно отдалечена по значенията си от света на останалите им съграждани...

  
  

  За социалната манипулация:

• Тук индивидът не се опитва да преобразува социалните структури, нито пък да се дистанцира от тях. По-скоро той целенасочено се възползва от тях по начини, непредвидени от техните легитимни стражи, изсичайки си просека през социалната джунгла в съответствие със собствените цели...

• Затворникът, който работи в затворническата пералня и използва оборудването, за да си пере чорапите;
  пациентът, който се добира до комуникационната система на персонала, за да предава личните си съобщения;
  войникът, който успява да прекара приятелките си с военните камиони -
  всичко това са примери за изиграване на системата, чрез които съответните действащи лица обявяват своята относителна независимост от нейните тиранични изисквания...

  
  
  

  За термина ролева дистанция:

• Бъргър дефинира ролевата дистанция като:
  

  престорено играене на роля, която не се възприема истински, а с някакви скрити помисли.

  В тази връзка (във връзка с понятието ролева дистанция) можем да въведем полезното понятие екстаз. С него означаваме не някакво свръхнормално възнасяне на съзнанието в мистичен смисъл, а по-скоро съвсем буквално актът на излизане отвън или на надхвърляне (буквално: ekstasis) на приетите на доверие обичайни практики в обществото...

  В степента, в която дадена роля се играе без вътрешна ангажираност, а преднамерено и за заблуда, актьорът е в екстатично състояние по отношение на своя приет на доверие свят (терминът е на А. Шютц). Това, което другите приемат за съдба, той разглежда като поредица от фактори, с които трябва да се съобразява при действията си. Това, което другите приемат за същностна идентичност, той употребява като удобно прикритие. С други думи, екстазът преобразява начина, по който човек осъзнава обществото така, че дадеността става възможност...

  
  
  Върху понятието социабилност:

• ...Социабилността (в обичайното значение на думата) е игровата форма на социалното взаимодействие. Събрани на парти, хората си играят на общество, т.е. те се включват в много форми на социално взаимодействие, но без обичайната сериозност. Социабилността променя
  сериозното общуване в незаангажиращ разговор,
  ероса - в кокетство,
  етиката - в маниери,
  естетиката - във вкус...

• Участниците в ситуация на чиста социабилност временно загърбват сериозните си идентичности и навлизат в един преходен свят на преструвки, който включва между другото и игривата претенция, че въвлечените в нея са освободени от тежестите на социалната позиция, на собствеността и на страстите, които обикновено ги съпътстват. Всеки, който вкара в този свят тежестите и кахърите на сериозните външни интереси, веднага разсипва крехката изкусност на неговите преструвки. Ето защо като правило чиста социабилност рядко е възможна, освен между социално равнопоставени хора, тъй като в противен случай преструвката е твърде трудно удържима - както болезнено ни показва всяко служебно парти...

Мегаполиси: Толкова от нас. Повече от Бъргър - ако си купите книгата.

Друга интересна книга на Питър Бъргър, излязла на български език, е изследването му за просперитета, равенството и свободата, озаглавено Капиталистическата революция (София, 1998). На български може да намерите също и трудът по социология на знанието Социалното конструиране на реалността, който Бъргър издава в съавторство с Томас Лукман. (В следващия брой на Мегаполиси ще ви представим извлечени от глобалната мрежа понятия за политика.)