Мегаполиси: Това е едно полуиронично сквернословие на философа Иван Бозуков за бъдещето на модерния свят:
Разбира се, че ще се колебаем още известно време, преди да заменим относителния простор на "селото" със задушаващата теснота на "бакалията"... Разбира се..., но не задълго, във всеки случай - не за векове! Защото - неусетно дори и за самите себе си - от "глобални селяни" постепенно се превръщаме не в друго, не в наперени (и затова - безобидни) дърдорковци за човешки права и граждански добродетели, а чисто и просто в пресметливи - пък макар и симпатични - "бакали"!...
В текста може да прочетете още:
Ние, модерните хора, искахме да бъдем "Богове", а станахме "просяци"; бленувахме за "храм" на човечността, а изградихме "фабрика"; мечтаехме за общество от творци, а възпитахме... администратори!...
Мегаполиси: А сега, целият текст на д-р Иван Бозуков:
Напоследък все повече хора и все по-охотно сравняват днешния свят с глобално село. Днешният - може би да, а утрешният? Ще продължи ли светът и утре (ако изобщо някога е бил) да бъде глобално село?...
Когато говорим за днешния свят, не бива нито за миг да забравяме, че той е най-вече и преди всичко модерен и после всичко останало, каквото и да е то, напр.
Интернет,
демокрация,
граждански общества...
Ключовото - а може би и единствено? - условие едно общество да бъде определяно като модерно, е не друго, не някакъв възвишен принцип или идеал, а динамиката, свръхинтензивната скорост на протичащите в него промени. В схемата на модерността - защото тя е
схема,
шаблон,
образец...,
а не нещо реално съществуващо, всичко, абсолютно всичко, е
прекалено условно,
прекалено неустойчиво
и прекалено взаимозаменяемо,
за да приемем насериозно възможността проектът Модерност изобщо някога да бъде реализиран!
Да, апологетите на модерността обичат да изтъкват, че тя била незавършен проект и - представете си!, - че именно незавършеността й, а не съдържанието, с което я изпълваме - напр. гражданските права, - било най-ценната й черта. Това изумително твърдение не е по-различно от настояването, че ценното у един човек са
недоразвитите му крайници,
слабоумието му
или уникалната способност на мозъка му да ражда идеи без каквото и да било практическо приложение!
В случая би могло да се каже,
че крайниците на въпросния човек са незавършен проект на това, което биха могли (би трябвало?) да бъдат, ако бяха добре развити,
че слабоумието му е незавършен проект на поразителната му интелигентност
или че непрактично функциониращият му мозък е незавършен проект на жива лаборатория за универсално приложими идеи!...
Отнесено към модерността, понятието незавършен проект е именно това -
нещо недоизкусурено,
недонаправено,
недообмислено,
недосглобено..., -
а не огромно празно място (напр. терабайтов компютърен диск), което можем да запълваме с каквото ни хрумне, което припряно да трием, само за да можем веднага след това да го заменим с хрумналото ни по-късно!
Едва ли участниците във Френската революция,
или в Английската,
или в Нидерландската,
или строителите на следосвобожденска България...,
са допускали колко жалка пародия на модернистичните им стремления - за които, впрочем, самите те надали са си давали сметка - ще представлява съвременният свят?! Едва ли и в най-смелите си кошмари са подозирали, че просторните перспективи, които тогава - поне така е изглеждало - са се разкривали пред човека на новия свят, ще бъдат напъхани не в друго, а в едно село, пък макар и глобално?!...
Но да не прекаляваме с метафорите, че току-вижте някой от горещите поклонници на глобализацията ни обвинил в неправомерна екстрапулация или - о, ужас! - в подмяна на живата реалност с теоретични конструкти.
Липсата на метафори обаче не може да скрие кардиналния проблем на съвременния човек - тоталното обезценяване на растящата свобода в свят с все по-малко (и все по-малко непреходни) стойности. Най-шокиращото обаче е не самият нарастващ недостиг на непреходни стойности, но и съпътстващото го обезценностяване дори на самата преходност!
И наистина: днес българските социолози и политолози все по-упорито ни убеждават, че нашият, посттоталитарният преход, най-после е приключил и че вече сме в качествено нова ситуация, която уж не била преходна, но не съвсем, защото всяко съвременно общество било прекалено динамично, за да си позволи да не прехожда.
Не е много далеч времето, когато световни анализатори ни обясняваха как с 11 септември настъпил краят на прехода от раздробения свят на незрялата модерност към глобалното общество с глобалните терористи, което обаче продължавало да прехожда, за да конструира институции, способни да се справят с тях, а и с ред други предизвикателства на съвременния свят, които (разбира се) са не по-малко глобални:
глобалното затопляне,
СПИН-ът,
бедността...
А какво да кажем за либертарианците, които - може би малко прибързано? - обявиха, че с промените от 1989 в страните от ЦИЕ (Централна и Източна Европа) настъпил краят на прехода от инфантилното (разбирай социалистическо) общество към света на самоорганизиращия се пазарен хаос, който - именно защото е хаос - сам по себе си представлявал състояние на преход...
Изобщо, в платната на съвременния свят -
и тук, и там;
и на Изток, и на Запад;
и над схлупени къщурки, и над луксозни небостъргачи -
с пълна сила духа вятърът на промяната. Мнозина допускат (близко е до ума, дори прекалено близко), че той би могъл да прерасне в буря. Малцина обаче се опасяват (а може би трябва?), че вятърът на промяната духа някак си без посока, от всички страни, и че в последна сметка единственото, което може да ни се случи при това масивно обветряне, е да си останем на едно място - най-много да хванем хрема!...
Вятърът обаче си е вятър, колкото и примамлив да е брегът, към който си мислим, че ни носи. А първият инстинкт, който се задейства, когато бъдем изложени на прекалено много вятър, особено когато той духа от всички страни, е да намерим убежище, да се приютим на завет. Може би тъкмо такова убежище е т.нар. глобално село?
Проблемът на представата за света като глобално село е, че не представлява достатъчно надеждно укритие. Да, то наистина свива обитаемия свят до размера на едно достатъчно малко, за да бъде онагледено, но - уви! - все още проветриво място! При това проветривостта му произтича именно от основния фактор, който го легитимира - мрежата!
Именно мрежата -
транспортна,
производствена,
търговска,
спътникова...
и - разбира се! - виртуална -
крепи крехката конструкция на идиличното глобално село на съвременния свят. Мрежуването дори стига дотам, че днес вече започваме - при това напълно сериозно! - да мрежуваме самото общество - идеята (напр. на М. Кастелс) за т.нар. мрежово общество!
И какво излиза: Толкова много мрежи, щедро разпростряни
над,
около
и навред в
един свит до размерите на село свят, а пък... вятърът на промяната все така духа ли, духа!
Е, кажете, при толкова много вятър, може ли човек да не стане вятърничав - при това толкова вятърничав, че да не може да установи очевадната причина за проветривостта на убежището му, а именно дупките на всичките тези толкова много мрежи!!!
Да, не виждаме дупките, но мозъците ни не са изветряли дотам, та да не долавят, че с грижливо изгражданото ни убежище има сериозен проблем. И какво правим, за да го разрешим? Много просто: постъпваме досущ като храбрия барон Мюнхаузен, който се цапардосал по главата, за да изстръгне от очите си искри, с които да възпламени барута в пушката си - не се опитваме да заменим мрежата със здрави зидове (което, разбира се, би било най-логичното), а - представете си! - ограничаваме допълнително обсега на обитаемото пространство, свиваме глобалното село до нещо
още по-малко,
далеч по-малко,
несъизмеримо по-малко,
напр. до площта на едно помещение, но не какво да е помещение, а помещение с тезгях, пъстър асортимент от гъделичкащи превъзбудената ни впечатлителност джунджурии и - разбира се - бакалин, който да прибира парите (е, понякога и да дава на вересия) на оплетените в мрежите на глобалното село посетители!
Ами че то това било бакалница! - ще възкликнете и самодоволно ще потриете обрулените си от вятъра и издрани от мрежата ръце, фатално успокоени, че така често споменаваният тук вятър духа не другаде, а само и единствено в главата на пишещия тези редове.
Да, бакалница, и то доста пренаселена - цяло село е това, при това - глобално!
Не, тук не става дума за настоящето, не бързайте да изпадате в клаустрофобичен ужас! Запазете го за бъдещето, защото днес - слава Богу! - все още продължаваме да се ширим в глобалното село!
Разбира се, че и то, както всичко друго в един глобализиращ се свят, започва да ни омръзва. Разбира се, че тестовете на мрежовото укритие все още не са стигнали до неминуемо печалната си поанта. Разбира се, че ще се колебаем още известно време, преди да заменим относителния простор на селото със задушаващата теснота на бакалията... Разбира се..., но не задълго, във всеки случай - не за векове! Защото - неусетно дори и за самите себе си - от глобални селяни постепенно се превръщаме не в друго, не в наперени (и затова - безобидни) дърдорковци за човешки права и граждански добродетели, а чисто и просто в пресметливи - пък макар и симпатични - бакали!...
Е, не е ли потресаващо? Ето как цикълът на революцията - този път на модерната революция - отново се затваря през вечното си - и вечно непостигаемо - начало на войнстващото си себеотричане! Ние, модерните хора,
искахме да бъдем Богове, а станахме просяци;
бленувахме за храм на човечността, а изградихме фабрика;
мечтаехме за общество от творци, а възпитахме... администратори!
Не, не бързайте! Това все още не е краят на сагата, наречена Модерност. Днес светът - глобалното село? - все още е прекалено пародиен, някак си несериозен, за да се раздели относително безболезнено (защото за нас, модерните хора, най-важното е да не ни боли!) с модернистичните си себеобрази. Все още сме
прекалено силни духом,
прекалено невинни,
прекалено артистични,
за да повярваме отново, за кой ли път в човешката история, че в последна сметка всичко опира до паницата супа и самуна хляб - едва тогава би настъпил краят на модернистичните ни бълнувания за по-добрия свят, който дълбоко в себе си знаем, че никога не ще постигнем, поне докато живеем в т.нар. самоорганизиращ се хаос, наречен човешко общество!
И все пак... Играта Модерност има поне още един (може би последен?) ход, който ние, жалките отломки от някогашните мечтатели за по-добър свят, няма как да не се изкушим да не изиграем, защото... все още сме модерни или - което е все същото - предпочитаме да се правим на такива! Това именно е прословутата бакалия, за която неблагоразумно твърдяхме, че ще погълне обитателите на глобалното село.
Думата ни, разбира се, е за пазара, пред чиито изкушения (парите не миришат, нали?) слагат оръжие и най-непримиримите поборници за справедливи каузи.
Пазарът не е просто механизъм, система за размяна на блага, а начин на живот, който - парадоксално - свързва хората, за да гарантира разделеността им! Оплетени в мрежата на пазара, ние комуникираме, за да разменяме, а не обратното - както предпочитат да вярват - или поне да обосновават - днешните либертарианци! Защото, ако си станем прекалено близки, ако напр. един търговец си позволи да се сближава с клиентите си, може би ще престанем да обменяме по правилата, което, разбира се, би нанесло съкрушителен (а може би и смъртоносен?) удар на пазара!...
Не, пазарът е всичко друго, но не и място за извънпазарна комуникация. И комуникирайки пазарно, дори не се досещаме, че все повече игнорираме всички други форми на комуникация (приятелите са си приятели, но сиренето е с пари, нали?)! Ставаме
все по-рафинирани,
все по-шлифовани,
все по-функционални винтчета
от една система, която шоково (и може би безвъзвратно?) ни изстръгва от розовите сънища на модерността, за да ни запрати в зиналата паст на машината на удоволствията - доброволна саможертва, в замяна на която получаваме преизобилно количество от двете може би най-непреходни ценности на преходния свят, в който живеем - скука и самота!
Да, жалко, толкова жалко и нелепо, че чак не може да бъде смешно!
Обгражда ме се с красиви вещи;
ползваме невероятно бързи и ефективни технически средства дори за относително близките ни предшественици от преди 100 години;
разполагаме със закони, достатъчно силни, за да противодействат ефикасно на всеки произвол на който и да е властник спрямо всеки един от нас... -
толкова много постижения, а бунтът, поривът към революция, все още с неотслабваща сила клокочи някъде дълбоко в нас и - както би следвало и да се очаква - намира нов (този път сив и безличен, защото бива представян като неидеологически, дори като антиидеологически) отдушник - а именно Пазарът с главно П!
Днес, след като бурните авторитарни облаци вече не засенчват ослепително синьото (или, ако предпочитате - огненочервеното) небе на политическата демокрация, най-важният въпрос при извършването на каквато и да било дейност, е:
Кой,
колко,
как,
кога
и за какво плаща?
Не, не всичко е пари, разбира се; грубият материализъм е прекалено първичен и истински, за да задоволи префинения вкус на (все още) представящия се за модерен днешен човек. Бихме допуснали фатална грешка, ако виним парите за състоянието на днешния свят. Не парите, а идеите (ах, тези чудовища на извратеното ни модернистично въображение!), са в основата на пазара, по същия начин, както десетилетия по-рано са вдъхновили създаването и поддържането на авторитарните общества на светлото бъдеще!
Ако парите, а не идеите, бяха в основата на пазарното мислене, може би нямаше така стремително да летим към мета-модерната (защото е признак за интелектуално изчерпване на перспективата на модерността) бакалия на бъдещето. Вероятно ако теоретиците (или идеолозите - което е все същото) на пазара не бяха улеснени от грандиозния провал на Империята на злото в твърденията си, че по самата си същина пазарното общество, видите ли, било едновременно и по-функционално, и по-човечно от която и да било друга форма на социална организация, и до днес ние, източноевропейците - а и мнозина на Запад, - щяхме да гледаме на пазара като на уродлива останка от ретроградното общество на едно инфантилно минало - по същия начин, както сега гледаме на антипазарното си (или, ако предпочитате - авторитарно) социалистическо минало!
Да, бъдещето принадлежи на пазара -
но на безчовечния,
може би и не дотам ефективен
и (преди всичко) клоострофобичен пазар, -
но не и настоящето, което все още е прекалено изпълнено с отсенки от алтруистични (и затова типично модернистични) очаквания, за да позволи да бъде цялостно и безвъзмездно опазарено!
Социализмът на гражданските общества,
едва мъждукащата (ала все още жива) вяра във възможността на морала в политиката - бил той на отговорността или на убежденията,
неугасналата вяра в техническия прогрес... -
всичко това са бентове, които стихията на пазара трябва да преодолее, преди да ни погълне, заличавайки и последните остатъци от спомена, че сме мечтали за един по-добър (каквото и да означава това) свят!
О, времена; о, нрави! - би възкликнал поетът, напускайки глобалното село, последното измъчено творение на един романтичен, но - уви! - залязващ свят.
Накъде ще потегли ли? Във всеки случай не към бакалията на бъдещето; в нея той няма място, защото съзнава, че там - в агонията на числата - би изтляла и последната Божествена искра от и без това позакърнялото му вдъхновение.
Да, тази горчива чаша ще подмине поетите и мечтателите, които и без това винаги са били несвоевременни. Човекът на настоящето и бъдещето обаче - този, който копнее да бъде във, а не над нещата, - ще трябва да я изпие до дъно, за да сложи поредната (а може би и последна?) точка на грандиозния сценарий, наречен Модерност.
Какво след това ли? Какво друго, ако не
поредното разочарование,
последвано от поредната революция,
угасваща в агонията на поредното си ритуално себеотричане и... поставяне на ново начало...
Какво, искате надежда ли? Разбира се! Все така ще преживяваме несбъднатото си минало отново и отново, за да търсим брод към едно или друго непостижимо бъдеще, само за да го заклеймим и да продължим напред, към следващата погрешна спирка от безкрайната (и затова - безцелна) магистрала, наречена живот...
Успокояващото (а може би тревожното?) е, че и днешното глобално село, и утрешната мета-модерна бакалия, ще бъдат заклеймени (за да бъдат забравени) в името на един също толкова лош (или също толкова добър?) по-добър свят на далечното (или не чак толкова далечно?) бъдеще...
