Огромният политически факт, бележещ развитието на повечето днешни общества, е надделяването на демокрацията над авторитаризма. При това демокрацията (вече) е не просто политическа система, а утвърден, и то безапелационно и безалтернативно утвърден, начин на мислене.
Може би затова (все още) пренебрегваме, макар понякога навярно да долавяме, появата и все по-честото проявяване на странни, дори абсурдни симптоми, дълбаещи пукнатини във крехката конструкция на демократичния свят, в какъвто се предполага, че живеем.
Да започнем с очевадното - с маскираното като деидеологизация подмолно налагане в цяла Европа (и - макар не чак толкова отчетливо - в голяма част от останалия свят) на една от т.нар. класически идеологии - лявата!
Никак не е случайно, че само преди няколко години - повече от десетилетие след рухването на левите авторитарни режими в страните от Източна и Централна Европа - от BBC обявиха за мислител на току-що отминалото второ хилядолетие не друг, а идеолога на социализма във всичките му разновидности Карл Маркс.
Не е случайно и обстоятелството, че в същия този период - през последните 15-тина години - т.нар. либертарианци, най-отявлените привърженици на доктрината за минималната държава и свързаната с нея система на свободния пазар, започват да проявяват все по-голяма отстъпчивост по отношение на експанзирането в икономическия живот на т.нар. социална държава.
Не е случайно, разбира се, че всичко това се случва в момент, когато
във все повече европейски страни
все по-често
и все по-продължително
на власт са леви партии.
Дори Великобритания, доскорошният бастион на дясното мислене в (или поне около) Европа, вече повече от 10 години непрестанно се управлява от социалисти - факт, нямащ аналог в политическата история на Обединеното кралство!...
На този фон никак не е учудваща, даже изглежда напълно логична, сякаш попресилената - и затова донякъде изкуствена - враждебност на всички традиционни партии в т.нар. демократични общества на днешна Европа към растящата популярност на ултрадесни, но не толкова и - забележете! - на ултралеви политически формирования...
Трябва да отчитаме и факта, че именно през последните 15 години, когато по общото мнение на редица анализатори на обществения и политическия живот лявото е в дълбока и дори почти смъртоносна криза, космополитичната (а това значи лява) идея за Обединена Европа спечели толкова много привърженици, колкото може би не е имала през цялата предходна история на мъчителното й и противоречиво налагане от цяла плеяда
философи,
лидери на т.нар. гражданско общество
и - естествено - политици!
Като прибавим и взривообразно, дори почти неконтролируемо растящата роля в политическия живот на избуяващите като гъби след дъжд всевъзможни екологични организации, прокарващи лявата по форма (защото е бунтарска), пък макар и дясна по съдържание (защото е традиционалистка) идея за хуманизиране на научния и техническия прогрес, политическият пейзаж на съвременните ни демократични общества - особено на тези в Европа - добива съвсем недвусмислен ляв уклон.
На последно място, но не по значение, към репертоара на все по-широко споделяните днес леви ценности можем да причислим и левичарския (защото има анархистичен подтекст) синдром на войнстващия пацифизъм, свързван не само с особено популярния на теория в Европа днес - но не и споделян на практика - антиамериканизъм, но и с доктрината за т.нар. социализъм с човешко лице, легитимирана по време на събитията в бивша Чехословакия от 1968, както и с призива Правете любов, а не война!, въплътил реакцията на американското общество срещу войната във Виетнам...
Изобщо, от Втората световна война насам - и особено след 1989 - предимно в Европа, а в по-малка степен и в останалия свят, политическото - и в частност партийната политика - все повече олевява, което означава, че все повече партии, наричащи себе си десни, все по-охотно заемат - и, което е по-важното, реализират на практика - леви политически послания.
Нещо от традиционното политическо противопоставяне между леви и десни, разбира се, остава, но то по-скоро се дължи на натрупана историческа инерция, а не на реална разлика в убежденията!
Християндемократите в Германия,
консерваторите във Великобритания,
представителите на Народната партия в Испания... -
всички тези на теория дясно мислещи люде приемат (поне за момента), че си заслужава да жертват част от идеологическите си възгледи, за да могат - пък макар и само донякъде - да запазят политическите си позиции, поразклатени от всепомитащата мощ на дългата лява вълна, съдбоносно белязала крехкото - и сякаш все по-неустойчиво - политическо статукво, установено в съвременния свят.
Заплахата за демокрацията не се корени в подчертано левия уклон на това статукво, а в унифициращия характер на олевяването. Проблемът не е в това, че социалистическите и социалдемократическите партии и движения придобиват все по-голяма мощ за сметка на опониращите им формирования, а в обстоятелството, че предполагаемите им политически конкуренти все по-често и по все повече ключови въпроси се съгласяват с тях!
Случва се нещо неподозирано от - а вероятно и ужасяващо за - архитектите на представителната демокрация, положили основите й в Западна Европа и Северна Америка в края на XVIII и началото на XIX век: от зрелищна арена за реален сблъсък на остро конфронтиращи се идеи и интереси, демокрацията все повече се изражда в сива сцена, на която уморени актьори - и победители, и победени - с нарастваща досада все по-вяло се замерват с изтъркани клишета пред една все по-апатична - и затова все по-жадна за вълнуващи представления - публика!...
Уви, но Това (съвсем, съвсем) не е всичко! - както сполучливо биха отбелязали някои рекламни стратези. Проблемът на съвременната демокрация далеч не се изчерпва само със замяната на реалния политически конфликт с банално уточняване на подробности.
Паралелно с (и вследствие на) унифициращото олевяване на политическото през втората половина на миналия и началото на този век, структурен - но не и идеен - възход бележат и т.нар. институции на международното право. Основната промяна в тях през този период в сравнение с времето, да речем, от първата половина на XX век, е организационното им разрастване, което, естествено, води до ускореното им бюрократизиране - нищо повече!
Случайно да сте чули НАТО - и в частност водещата сила в Пакта САЩ - някога да са се съобразили с някоя от неизброимите резолюции на ООН?
А какво да кажем за Международния наказателен съд? Освен че понастоящем играе ролята на
тромав,
неефективен
и - не на последно място - лесно манипулируем чрез чисто конюнктурно моделиране на т.нар. европейско и световно обществено мнение трибунал в мирно време,
той съвсем очевидно изобщо не е в състояние да повлияе по какъвто и да било начин на което и да било правителство в света, за да осигури стриктното спазване на човешките и гражданските права в рамките на националните държави!
Ами всевъзможните декларации и конвенции за уреждане на правни въпроси от международен характер?
Да вземем Женевската конвенция относно закрилата на гражданските лица по време на война. Нима е възможно тя да има практическа, а не само абстрактно юридическа стойност в реални бойни условия? Дори онези, които искрено вярват в приложимостта й (все пак да допуснем, че има и такива), едва ли биха се обзаложили, че тя се спазва ако не в много, то поне в юридически (да речем статистически) значим брой случаи?!...
Връзката между т.нар. система на международното право и демократичния политически ред е самоочевидна. То е пряко предназначено да осигури стриктното придържане на националните правителства към правния ред, залегнал в основата на модерното демократично общество - нещо, което по всяка вероятност международните правни институции не са в състояние да сторят или - в най-добрия случай - го правят крайно незадоволително.
Резултатът от тази покъртителна безпомощност, демонстрирана от международните правни институции, няма как да не снижи доверието в демократичните правни институции изобщо и - в частност - в правните институции и юридическите процедури и правила в пределите на самите национални държави. Създава се усещането - може би не докрай оправдано, ала достатъчно отчетливо, за да не може да бъде игнорирано, - че демократичните механизми - и по-специално правните механизми на демократичния политически ред - имат изцяло конюнктурен характер и предназначение, че съществуват само защото е прието, че - по чисто формални причини - представляват неделима част от демократичното общество, но не и за да решават
реални проблеми
на реални, живи хора,
защитаващи реалните си права и интереси
в реални условия, а не в абстрактноюридически ситуации!
Унифициращото олевяване на политическото и безпомощността на международния правов ред, парадоксално казано, само лишават демокрацията от демократичното й съдържание, но - забележете! - не я правят недемократична. Те са симптом за (все още само евентуалното) безсмислие на един смел политически проект, какъвто представлява модерната демокрация, но не и за изпълването на демократичните
правила,
процедури
и механизми
с недемократично съдържание.
Въпреки това по всичко изглежда, че днес недемократични - и дори антидемократични - практики
почти неусетно,
плахо
и несигурно,
ала упорито,
постъпателно
и - което е най-важното - почти безконфликтно
започват да си пробиват път не другаде, а в самите недра на демократичното общество - в процедурите и правилата за функциониране на все още слабите, но притежаващи (почти) неограничен потенциал за бъдещо разрастване международни демократични политически институции!
Може би най-шокиращото в случая е, че днес с нарастваща популярност се ползват навярно най-антидемократичните - а не просто недемократични - практики, присъщи на авторитарните - и в частност на социалистическите - общества -
препоръката,
предупреждението
и порицанието.
Вярно е, че те (поне засега) не са институционализирани, но биват поднасяни така, че да предизвикат незабавен сугестивно-манипулативен ефект!
Последният пример, за който се сещам, е писменото порицание на Иван Костов и Петър Стоянов от страна на председателя на Европейската народна партия Ханс-Герт Пьотъринг, за това че те, видите ли, отказали да подкрепят Георги Първанов във втория тур на президентските избори в България!
Нещо подобно се случи и в самото начало на демократичните промени у нас, още в навечерието на първите след социализма демократични избори, но по онова време мнозина от нас (все още) не бяха достатъчно чувствителни към демократичните правила и/или - което е по-вероятно - бяха прекалено пристрастни политически, за да усетят манипулацията. Тогавашният американски президент, Джордж Буш старши, пожела успех на (с което, разбира се, препоръча да се гласува за), цитирам по памет, демократичната опозиция в България!
Дългогодишната сага с АЕЦ-Козлодуй, при която затварянето на трети и четвърти блок беше пряко обвързвано с въпроса за бъдещото ни членство в ЕС, е още един пример за сугестивно наложено, а не институционално подплатено политическо решение...
Приведените примери показват, че
въпреки,
покрай
и дори през
формално демократичните процедури, наложени в много от съвременните ни общества, могат да бъдат ефективно прокарвани фактически авторитарни решения. И нещо самоочевидно, но прекалено важно, за да не бъде изрично подчертано: те показват също, че зад този подмолен авторитаризъм често стоят мощни
икономически,
бюрократични,
юридически,
та дори (защо не?) морални интереси,
нямащи нищо общо с манифестирания им политически характер.
Тези изводи са банално тривиални. Опитите за прокарване на политически решения, базирани на ефекта от сугестивната манипулация, винаги и навсякъде - вкл. и в предимно демократичния свят, в който живеем, -
са били,
са
и ще бъдат ключов аспект от отношенията на властта.
Защо тогава трябва - общественици от всякакъв сорт ни внушават, че трябвало - да вярваме в ценностите на т.нар. днешна демокрация? Ако в рамките на демократичната политическа система, също както в авторитарната, истински важните политически решения са продукт на манипулативни внушения и се базират на конюнктурни съображения, а не на автентично осъзнат и добре премислен избор, с какво демокрацията е по-ценна от авторитаризма? Защо да гласуваме за различни партии - и защо изобщо да гласуваме, - щом стратегическите решения на евентуалното правителство, което ще дойде на власт след поредните демократични избори,със сигурност ще бъдат (почти) еднакви с тези, които би взело което и да било друго правителство на негово място? Кому са нужни референдуми с предварително обявен консултативен характер - формулировка, позволяваща решенията от тях напълно законно да бъдат игнорирани? Защо, напр., през 2005 трябваше да се провеждат референдуми във Франция и Холандия, на които недвусмислено и категорично бе отхвърлен проектът за Европейска конституция, след като днес, само две години по-късно, настойчиво се говори за неговото съживяване?!...
Разбира се, това са риторични въпроси. Не само модерната, но и предмодерната - напр. античната - демокрация е много повече
фасада,
опаковка,
лустро,
отколкото политическа действителност.
Разликата е, че тогава мнозинството от населението -
безимотните и малоимотни мъже,
жените,
пришълците
и робите -
просто е било изключено от политическия живот, докато днес, в епохата на всеобщото избирателно право, участието му е изцяло непряко - и затова тотално обезвластено - за сметка на пряката - и затова практически неограничена - власт на едно много малко малцинство - т.нар. политически елит!
Изумително е, че тази разлика не само не е в полза на съвременната демокрация, а дори е в нейн ущърб! Едно е да зачеркнеш от политическата карта на едно общество огромна част от членовете му, съвсем друго - да им внушиш, при това успешно, че изборите, в които всячески биват стимулирани да участват, са не само средство за катапултиране във властта на предварително определени от партийните си централи протежета (каквото всъщност са), а и важно за самите тях политическо действие! Кое е по-добре: да бъдеш декор в спектакъл, в който си мислиш, че играеш главната роля, или просто да бъдеш изключен от играта?...
Очевидно съвременната демокрация е една грандиозна манипулация, крепяща се върху вярата в нещо, което (на практика) не съществува, защото (по принцип) не е възможно да съществува. Този илюзорен фундамент на всички демокрации във всички времена и общества, разбира се, е вече отдавна изтърканият от употреба - и затова нежизнеспособен - принцип за власт на народа.
В известната си книга Отвореното общество и неговите врагове К. Попър убедително доказва защо този висш демократичен принцип е непостижим. Казано най-общо, тезата му - теза, с която изцяло се солидаризирам - е, че политическото управление на една държава е сложна работа и предполага решаване на множество конкретни проблеми в редица тясно специализирани сфери - ниво на компетентност и степен на специализираност, които представителите на мнозинството от което и да е общество очевидно не притежават.
Това, с което аз - а вероятно и мнозина мои съвременници - не сме съгласни, е широко разпространената - и затова почти автоматизирана - убеденост, че демокрацията трябва да бъде защитавана дори при установената невъзможност да изпълни основното си предназначение - да предостави властта на народа.
В последна сметка това, което гарантира оцеляването и развитието на една политическа система, е възможността за фактическото й - а не само формално - прилагане.
Абсолютната монархия е фактически приложена - и затова функционирала в продължение на много векове в Европа - форма на управление. По силата на установена от незапомнени времена традиция кралят/царят/князът действително - а не само на хартия - е притежавал цялата или почти цялата власт в съответната държава, и тъй като мнозинството е било култивирано да не оспорва този основополагащ за предмодерните общества политически факт, абсолютната монархия се е оказала изключително устойчива - и затова исторически трайна - форма на управление. Нещо повече: модерната форма на управление, напомняща донякъде абсолютната монархия - авторитаризмът, - само за няколко десетилетия пуска по-дълбоки корени в западния свят, отколкото лансираната вече повече от 200 години съвременна демокрация! Достатъчно е да споменем
задълбочаващата се носталгия по социализма в страните от Централна и Източна Европа,
набиращата скорост националистическа вълна в западната част на континента
и - разбира се - донякъде (но само донякъде!) свързания с нея растящ евроскептицизъм,
за да се убедим, че живеем в общества, демократични само на книга, но не и по дух!
Разбира се, сравнявайки демокрацията с абсолютната монархия, трябва да имаме предвид, че втората
има много по-дълга политическа традиция,
положена е в много по-широк исторически контекст
и - не на последно място - много по-точно съответства на естественото предразположение към властта на човека от всички времена и общества, който гледа на нея като на нещо
външно,
масивно,
принуждаващо
и - не на последно място - произволно.
Тази несъпоставимост прави много трудно, ако не и невъзможно, да се предвиди бъдещето на демокрацията като политическа система. Едно обаче е сигурно: в сравнение с диктатурата - и по-специално с абсолютната монархия - тя е по-неустойчива форма на управление и затова вероятно ще се окаже по-нетрайна.
Все пак искам да завърша по-оптимистично - с едно безспорно (пък макар и не дотам демократично) предимство на съвременната демокрация - отношението към инакомислещите.
По отношение на демокрацията инакомислието не се изразява в защитаване и прокарване на опозиционни идеи. Наличието на опозиция е абсолютно необходимо условие за съществуването на демокрация, пък и днешната опозиция утре може да се окаже на власт. Не, пребиваването в опозиция в едно демократично общество не само че не е проява на инакомислие, но и представлява най-мощната опора на демокрацията - именно опозицията, генерирайки сред обществото недоволство към актуалното управление, кара колелото на демокрацията да се върти.
Инакомислие не е и пасивното отчуждение от демокрацията. Във всяка политическа система има хора - при това много хора, - които или са прекалено вглъбени в личните си проблеми, или - напротив - са достатъчно удовлетворени от живота си, за да се интересуват от политика.
Аутсайдери,
бизнесмени,
интелектуалци,
пътешественици... -
изключително разнообразие от типове, за които политиката
или е мръсна работа,
или е необходимо зло,
или не е достатъчно важна,
или просто е нещо, върху което никога не се замислят...
Всички тези хора, съставляващи голяма част - вероятно между една четвърт и една трета - от всяко общество, не са нито опора, нито пречка за която и да било политическа система. И в демокрациите, и в диктатурите, те съществуват на свои собствени основания и единственият случай, когато се активизират, е по време на политически хаос или революция, но не защото се интересуват от обществото, а заради зрелищността на събитието...
Не, тук не говоря нито за опозиционерите, нито за пасивно отчуждените. Инакомислещи - истински инакомислещи - в рамките на една демокрация са тези, които по принцип отхвърлят или поне не одобряват демократичната политическа система.
Ако попитате тези хора, някои от тях вероятно биха споделили с вас какво точно в демокрацията не им харесва и може би биха аргументирали позицията си. Възможно е дори, ако бихте имали търпение да ги изслушате, да ви предложат някои смислени алтернативи на демократичната политическа система...
Е, разбира се, ако имате търпение, а ние - особено политиците в днешните демократични общества - изглежда нямаме. В най-добрия случай ще изслушаме мнението като екзотично хрумване, родено в нечия помътена от илюзии глава, дори може да поощрим говорещия - ей така, за разнообразие. По всяка вероятност обаче няма да вникнем нито в предложенията, нито в аргументите му. И някога, ако изобщо си спомняме за тях, то ще е заради предпоставената им странност и неадекватност, но не и за да се замислим върху евентуалната им приложимост...
Парадоксално, но факт! - Именно игнорирането на инакомислието, а не
канализираното,
балансирано
и в последна сметка укротено противопоставяне
на иначе непримиримо конфронтиращи се идеологии, е фундаментът на съвременната демокрация.
Ако се вгледаме по-внимателно в историята, ще установим, че един конфликт може да бъде овладян и канализиран едва когато голяма част от енергията му е вече изразходвана. Или, както много точно отбелязва Дж. Мил в книгата си За свободата:
...нетърпимостта е толкова естествено качество на човешкия род, че религиозната свобода практически не съществува, освен в случаите на религиозно безразличие, което не желае да бъде смущавано от теологически спорове.
Струва ми се, че точно такава е и ситуацията със съвременната демокрация. Или, ако адаптираме току-що приведения пасаж от Мил към политиката, с голяма доза сигурност бихме могли да твърдим, че:
Нетърпимостта е толкова естествено качество на човешкия род, че политическата свобода практически не съществува, освен в случаите на политическо безразличие, което не желае да бъде смущавано от спорове за
характера,
предназначението
и начините на реализиране на държавното управление.
И наистина: какво е съвременната демокрация, ако не илюзорно възпроизвеждане на вече несъществуващи конфликти? Какво за нас, хората от началото на XXI век, значат политически категории и понятия, проявили признаци на изчерпване още преди 30-40 години, каквито напр. са тези за
ляво,
дясно,
център,
социализъм,
либерализъм,
консерватизъм,
класово съзнание... -
какво друго, освен празни думи, които неадекватни политици отчаяно (и отчайващо) напразно се стремят да изпълнят със смислено съдържание?!...
Ако попитате един днешен младеж - или дори човек на средна възраст - какво лично за него/нея включва, напр., либералната политика, едва ли ще ви даде смислен отговор. Най-много да ви се изсмее и - съвсем справедливо, между другото - да ви обвини в политическо празнословие...
Днес дори гласуването, основополагащият механизъм на представителната демокрация, е тотално обезценено и дори считано от мнозина за никому ненужна подробност! Ако постановите - да речем в България - задължително гласуване чрез налагане на санкции за негласуващите - напр. глоба (както е в Гърция) или отказ заплатата им да се изплаща по банков път (както е в Белгия), - със сигурност ще срещнете мощен отпор, който ще се изразява не в негласуване (това би ощетило лично съответния избирател!), а в преднамерено ирационален и/или недействителен вот. Ако обаче сторите обратното - отмените гласуването и обявите, да речем, че депутатите и представителите в местната власт ще се излъчват само чрез вътрешнопартийно гласуване, - едва ли ще срещнете кой-знае колко силна съпротива, освен от ограничен кръг политически активни граждански организации; мнозина може даже да ви бъдат благодарни, че сте ги отървали от затруднението в ден на избори да размишляват дали си струва или не да си правят разходка точно до избирателната урна!!!...
Разбира се, че фактическото обезценяване на демокрацията не води автоматично и до формалното й отхвърляне. Нещо повече: днес демокрацията е все по-широко разпространена, и затова изглеждаща все по-безалтернативна, форма на държавно управление. Важното обаче - именно това, върху което се опитах да акцентирам в това есе - е, че формалната легитимност на съвременното ни глобално демократично политическо статукво не е доказателство
нито за универсалната приложимост на демокрацията (за каквато само преди 15-ина години настояваше Ф. Фукуяма),
нито за изразената още преди повече от половин век позиция на У. Чърчил, че, в сравнение с алтернативите й, тя е най-малкото зло,
нито - разбира се - за изтъквания от цяла плеяда днешни идеолози неизбежно продемократичен характер на днешното (и утрешно?) високотехнологично общество...
Да, днес призракът на демокрацията, досущ както този на социализма преди това (а донякъде и днес), победоносно шества из Европа и из голяма част от останалия свят, но този банално тривиален факт не ни казва нищо за бъдещето. Вглеждайки се в отминалите векове обаче, най-често обозначавани от историците като тъмни, като време на
потисничество,
робство
и всевъзможни злоупотреби с власт,
едва ли бихме били кой-знае колко оригинални, ако допуснем, че
с демокрацията или без нея,
с всеобщото избирателно право или без него,
с игрите на граждански общества, синдикати и права на малцинства от всякакъв сорт или без тях...,
и обществото на бъдещето - каквото и да представлява то - много повече ще наподобява на Локовото естествено състояние, състоянието на война на всеки срещу всеки, отколкото на обществения договор на Русо.
Колкото до левиатаните, или, ако се изразим с езика на Дж. Лок, политическите общества, предназначени да маскират почиващата изцяло върху браненето на личния интерес първична безпринципност на всяка обществена организация, човекът се е оказал учудващо изобретателен в тяхното
създаване,
налагане
и поддържане.
Екзалтираната лоялност към абсолютния монарх,
автоматизираното придържане към поведение, изцяло подчинено на кастовата, съсловната или класовата структура на обществото,
нерефлектираната вяра в конституцията и законите... -
всички тези форми на политическо съзнание са вариации на един-единствен принцип, еднакво валиден във всяко стабилно или клонящо към стабилност общество - принципът на увековечаваната безалтернативност на съществуващия порядък. Може би днешната демокрация е просто поредното потвърждение на този принцип?...
