Всъщност това са условията на земната форма, но сред тях я има и живее човешката форма на нещата с техния неопределен и вечно неоформен дух. Наред с тях живее полетът на човешката мисъл - полет, който може да се осъществи само върху крилата на любовта. И така, те постоянно преминават тази граница - единствената си възможност да търсят истината.
Истината също не е съвършена като формата на Земята, като свободата на мисълта и любовта, но в самия стремеж към пълната и твърде често глупава истина е вписано съдържанието на целия ни човешки живот. И колкото по-надалеч прелита този стремеж, толкова по-добър живот вписваме в историята.
Няколко вълнуващи се студента от български произход очакват любимия си професор за поредната си лекция. Те знаеха предварително, че ще говори за края на марка Българско, за края на идентичността на нацията, с която са били идентифицирани техните родители. Затова и се вълнуваха...,
но останаха много изненадани.
Въпросът е само един:
Как в нашия век - векът на зачитане на всички и всеки поотделно - без войни е изчезнала цяла една нация?!
Като съвременник на събитията, но не и на времето на първоначалното заболяване, моят отговор ще бъде кратък - защото ще се спра само на примерите, по-точно на симптомите от 2005-2006 г. Останалата част, вписването в хода на историята, обяснението и осмислянето на това първо по рода си изчезване без асимилация, ще остане за всеки поотделно в следващите времена. Единственото, което мога да ви обещая поради естеството на примерите, е скучна и жалка лекция. А единственият съвет, който смея да ви дам, е да следвате като съответстващи на базисната мисъл изводите, които направихме в седмата лекция, и по-конкретно онова неизменно положение, че всички култури преустановяват съществуването си, когато престанат да създават:
било под нашествието на варварите,
било от катаклизъм на нравите,
почти във всички случаи и двете заедно.
Почти - защото вече сме в списъка на странно изчезналите, без да сме се записали в историята на културите.
Както казахме предния път, макар и да не сме създатели на никаква култура, а само сме копирали и преписвали в зависимост къде ни изместят или се настанят винаги по-силните ни съседи, все пак вдействителност някои от нашите предци са имали свой собствен живот - твърде често извънредно бурен и авантюристичен. В историята на техните преживелици е събрана като във фокус огромна съвкупност от различни човешки съдби. В нея ярко се откроява страдалческата летопис на поколенията в техния поход към очовечаване и превъзмогване първобитните инстинкти на човешката природа. Освен това историята на българските мъки ни показва колко често благодарение на първобитните инстинкти възвишените идеали са претърпявали срамни поражения, как са били превръщани в карикатури и захвърляни в калта.
Последното пропадане във вечно готовата и жадна за нови и нови жертви световна кал трая около 50 календарни години. Това бе времето - или безвремието - на добрите ученици.
Да: както навсякъде по Земята и във времето, нациите си имат водачи към възход и падение, а нашите водачи към пропадането в познатата кал и извън времето бяха добрите ученици.
Става въпрос за вечно добрите и прилежни ученици, изпълнили определението в трактата на Роджър Бейкън Глупостта на прилежния ученик, където най-прилежният ученик е най-големия глупак в обществото, който от прекалено старание да не се отклонява от учителя и неспособността да го направи, вижда само онова, което му се показва. А глупостта е основното чисто човешко качество във всеки свят, което пречи на хората да променят в битието си всичко онова, което задължително трябва да се променя с времето.
Твърдата непроменяемост по собствен път преминава границите на глупостта и навлиза в небитието на вечното отрицание - път, по който се стига до онзи отминал свят, където неспокойно сега почиват нашите предци с несъществуващо вече българско гражданство.
Където има ученици, има и учители. Винаги, когато нещо голямо и продължило във времето ще изчезва от тоя свят, се появяват гениалните учители на злото, които винаги са преподавали едно и също - катаклизъм и пропадане на нравите.
Във вихъра на поредната чужда асимилация, точно преди 100 години, от гетото на нашите човешки способности, под дулата на оръдията и под прикритието на добрите думи и намерения, съветските окупатори извадиха на показ и облякоха във власт собствените ни учители на злото и същевременно добрите техни ученици. Така за кратко време, за около 30 години, успешно се преобърнаха нравствените стойности на движещите живота сили, за да се преобразят през следващите 20 в неотолимо обезличаване, каквото е лицето на всяка безславна смърт.
От стремежа съдебната власт да се повери на съдията съвсем не като негово лично богатство, а като благо на този, който ще се отнесе до него, учителите на злото и техните добри и прилежни ученици взаимно се учеха през първите 30 години на точно обратното.
От стремежа никога хората да не издигат висшия за негова собствена изгода, а за изгода на нисшия, нищожните на пръв поглед взаимообратими лекции постигнаха точно обратното.
От стремежа всяка магистратура, всяко изкуство да надмине себе си и да продължи във времето, добрите ученици, за които единственото добро е да не им се споменават имената, си направиха институции, в които оковаха всички стремежи...
Така правилото:
"Аз съм живот, който иска да живее, сред друг живот, който иска да живее"
бе не просто забравено (защото забравеното може някога да възкръсне), но и преобразувано в:
"Аз съм живот, който иска да преживее, само ако другият не живее!"
Не мога да не се повторя, че няма как да не бъда кратък в примерите поради смъртната им суровост от гледната точка на нас, живите.
След периода на споменатите 30 години прииждащото море на цивилизацията отнесе окупаторите, с което се очакваше учениците да осиротеят, но добрите ученици затова са добри, защото не позволиха да се излезе от вече назубреното, не позволиха и не дадоха място всред тях да влезе някой от свободните ученици на живота.
Така се стигна не само до известното на всички ви положение, когато българското правосъдие бе здравата крепост и покровител на свободата на лъжата и измамата, на убийствата и грабежите - нещо, което се е случвало и сред други неразвити народи, - но и до оня фрапантен и единствен по рода си случай, началото на който бе поставено и подето от русенското правосъдие, взело под закрила и спонсорирало нравствен трафик на деца, чиито родители не са съгласни с общовъзприетото невъзпитание - т.е. бе насилствено прекъсвана връзката на живота родител-дете!
Не съм в състояние да дам някои от страшните конкретни примери, въпреки че на един от тях бях
вцепенен от ужас,
ням
и безпомощен свидетел!
Ако някой в момента, в реда на нещата, иска да попита за опозицията, ще отговоря веднага - и то доста страшно и кратко: Тя бе много силна, с всички атрибути на мъжествеността, и... много малка - цифром и словом точно десетина мъже, и това обяснява всичко, като не се забравя, че и техните деца, както тогава бе в реда на нещата, бяха отвлечени в безобразното робство. Някои от тях понесоха стоически всичко, а другите двама се биха до последна капка кръв, без това да получи нито ред в никоя медия и от никой добър ученик-журналист.
В публичното пространство смъртоносното обществено желание бе да се избират само онези, които най-добре са научили как се работи за собствена изгода и тяхна лична неизгода.
Вече виждам, че се учудвате на моето ненормално изказване, но аз се постарах то да бъде в унисон с тогавашното
нищоговорене,
нищоразбиране
и тяхното следствие - нищоправенето.
Защото, за да се стигне до последното самоубийствено обществено желание, та през 2005 г. да се изберат същите добри ученици, довели ни до това положение, причината бе неспособността ни да говорим и да се разбираме.
Както и досега в днешната странна лекция с половин уста ще ви дам само един пример от тогавашното говорене.
Ясно е на всеки от нас, че който говори добре, е добър и съзидателен човек. Тогава обаче това не само че не се знаеше, но и нямаше желание да се знае. През тези непрословути 50 години се създаваха не общи символи, чрез които да се разбираме без допълнителни обяснения, а просташки клишета, за които бяха нужни постоянни обяснения, докато се стигне до пълно неразбиране!
Така в София през периода 2004-2006 г. на мода беше едно от клишетата:
"Сещаш ли се?",
с който пример с извинение ще привърша.
"Ако изпуснем влака, ще изпуснем мача. - Сещаш ли се?
Ако не печели от нас, няма да ни даде и толкова. - Нали се сещаш?
Може да ги е крал, но има много пари - ще го изберат. - Сещаш се, нали?..."
Това бе според мен нечовешката болест на онова време, поради която другите човеци от Европейската общност забраниха през 2010 г. марка Българско и се започна процесът на изчезване на българското гражданство, за който всички знаем доста повече.
Студентите обмисляха да го притиснат с разпитване, но авторитетът на стария професор и неговата лекция за нищото, което като черна ценност е заличило границите на България, ги обезкуражи и те напуснаха за първи път без аплодисменти.
Вече, когато пак някои от други националности ги попитат какво все пак стана с България, с вашите деди, те неочаквано отговарят:
Дори един от тях, навярно още авантюристично настроен, смени надгробния надпис на дядо си:
