index

Синдромът на малкия град или Какво има в чинията на съседа? || радостина накова

Мегаполиси: Това е един анализ на магистъра по философия и социология Радостина Накова на една от не дотам привлекателните особености на иначе романтичната за мнозина идилия на селския живот:

Има много въпроси, с които се сблъскваме ежедневно, но не им обръщаме внимание. Някои от нас се правят, че не съществуват, други си зариват главата в пясъка, надявайки се те да отминат от самосебе си, а трети решават, че след като самите те не са потърпевши, тези проблеми не ги вълнуват.

За съжаление това е реакция не само към определен кръг въпроси, а към всички области на живота, което води до не особено приятния извод, че подобен род реакция е признак на обичайно, дори закономерно човешко поведение.

Всичко би било наред, ако то не зависеше в голяма степен от мястото, където живеем и средата, в която се движим.

Сега ще изясня малко мъглявите, според някои, разсъждения.

В България, особено след т. нар. промени, пропастта между големите и малките градове/селища все повече се увеличава и, според мен, не само на икономическо ниво. Големите градове се разрастват с всеки изминал ден, стремейки се да достигнат по размери лъскавите мегаполиси. От една страна това е наложително, особено след като много хора от по-малките селища прииждат в тях, търсейки лична реализация. Малките градчета пък се опитват да решат проблемите с демографския срив, търсейки пътища да задържат по-младите хора.

Това, разбира се, е похвално, но у мен възникват спонтанно въпросите:

Прави ли се всичко възможно?
и
Какво точно управниците включват в израза "всичко възможно"?

Ще оставя отговора на първия въпрос на самите вас, като преки ползватели, а със втория бих желала да се занимая аз.

Поради финансовите проблеми в страната ни, респ. и в общините, отговорът от официалните лица като че ли се стеснява преди всичко до икономическата сфера. Вярно е, че общините не са финансово независими структури и това допълнително усложнява проблема, но съсредоточаването само върху един-единствен аспект според мен не би довело до трайното преодоляване на въпроса, още повече в неговата цялост.

Но нека навлезем в същността - тази, която стои на по-заден план, защото множеството от хората не я смятат за водеща в оцеляването на човека. Да, донякъде е така, но само донякъде... Зад икономическия аспект остава един не по-малко важен, а именно - сблъсъкът на два стереотипа на мислене: на големия и на малкия град.

Големият град, особено в последните години, освен икономическата реализация, предоставя сгъстен начин на живот и ... анонимност, които за повечето хора от малките селища са напълно непознати или поне не в такава степен. Твърдя това, защото за малкия град са характерни други неща. Там все още доминира патриархалният начин на живот, представящ спокойствие, понякога стигащо до летаргия, и гостоприемност, които, за съжаление, са само на най-повърхностния пласт и поради това - привидни.

Какво обаче се крие зад тях? Да, хората са добри, приветливи, но са израстнали и възпитани в среда на т. нар. моралност, включваща незначителни, но определящи живота там неща - какво ще си кажат хората за някоя постъпка или начин на обличане? За съжалениеповечето хора съвсем неволно започват да живеят според общоприетите мерки за доброта и морал.

Много от вас ще попитат Защо?.
Веднага ще отговоря: просто, за да не бъдат различни и оттам - отхвърлени от общността, в която живеят.
И колкото красиви и привлекателни да изглеждат малките градчета/селища, не може да не се забележи (дори и не веднага) този втори пласт: консервативната и оценяваща според свои си правила среда новодошлите или просто другите. Така, съвсем неволно, тя изолира и дори бива изолирана от околния свят.

С всеки изминал ден тази общност все повече се капсулира вътре в себе си, като използва проблемите на хората, за да се захранва и съществува. Така не човекът е важен, а това, какво се случва с него.

Не ме разбирайте погрешно:не обвинявам никого, още по-малко тези, които се явяват жертва на своите склонни към интриги съграждани, а често и съседи. Просто искам да задържа вниманието върху този проблем, за да можем да го преодолеем.
Защото е трудно да живееш в омагьосан кръг: да обмисляш какво да кажеш, да направиш правилната стъпка, а в крайна сметка отново да си в устата на хората.

За успешното действие на този кръг допълнително способства и страхът, за който няма граници - веднъж появил се, продължава да нараства и започва да определя ... мисленето на човека. Постепенно той се научава да живее с този страх, подчинявайки се на нормите на т. нар. елит.
А елитът, от който най-често се пораждат интригите, много умело започва да се възползва от това средство за манипулация, често добавяйки още едно - недостатъчната информация за конкретен човек или член на семейството му, който напр. живее далеч, в друго населено място.

Липсата на информация за някого и рядкото завръщане на друг са благодатна почва за виреене на слухове, препредавани под сурдинка, но - забележете! - с цел накрая все пак да достигнат до главното лице в тях или, още по-добре, и до негови роднини. Така много често се установява определено мнение (не дотам високо) за конкретния човек и за близките му, от което почти няма измъкване. Затова потърпевшият започва да се стреми към показност, чрез която да опровергае наложеното мнение - прави противоположни на слуховете действия, постъпки, разговаря с подходящите хора и т. н. Но това няма край! Да, защото тъкмо освободила се от един слух, жертвата бива застигната от нов и така ...отново и отново в омагьосания кръг!

Възможно е поради страха от това да попадне в устата на хората човек да загуби усета за истински значимите неща или поне да ги остави на заден план, съсредоточавайки усилия върху показността. Така светът попада в рамка, която трудно може да се преодолее, а конкретният човек на практика престава да живее според собствените си желания.

Всичко това продължава с години и може да остане така. Новото място на живот би могло да бъде предпоставка за промяна, ако човек ...има желание и търпение.

Пристигайки в големия град, човек с изненада установява, че, освен повечето открити възможности, е налице един доста по-различен начин на живот, по-скоро на мислене, от този, който познава, а именно анонимността. Тук хората не се вълнуват в същата степен от проблемите на другите съседи, понякога дори и не се познават.
(Налице са някои твърдения, според които анонимността е започнала да губи първоначалния си облик. Това се дължало на все по-лесно възприемане на манталитетите на новодошлите в града хора.
Възможно е подобно развитие на процеса, но ми се струва, че е необходимо значително повече време, за да почне градът да приема, а не само да налага (както е в момента) начин на поведение. Т. е. бумът на миграцията от малките населени места към големите градове трябва да спадне, или поне да не расте, за да може да се говори за трайна симбиоза между видовете манталитети.)

Анонимността, а не толкованатовареният ритъм на живот, шокират новопристигналия. Има период на адаптация, през който човекът от малкото населено място установява и други разлики, напр. какво се включва в моралността:
не е срамно да си разведен;
да не си обвързан, въпреки че си минал първата младост;
да живееш с някого, без да си сключил брак и т. н. -
все неща, немислими за типичния патриархален модел.

Държа да направя уточнението, че не слагам всички хора под един знаменател. С разширяването на репертоара от начини за придобиване на информация, хората имат все по-голям достъп до нея и оттам - все повече възможности да изградят по-либерално мислене, ако ... искат. Тук става въпрос само за онези, които упорито се придържат към едни привидни ценности.

Сблъскването на двата стереотипа изправя човека от малкото населено място пред три пътя:

да отхвърли другия начин на мислене и при първа възможност да се завърне у дома;
да остане да живее в големия град поради икономическите възможности, които той предоставя, но запазвайки своя си начин на мислене, като демонстрира привидна промяна. В този случай също е възможно завръщането, но след време;
да остане в големия град, приемайки новия стереотип.

Първите два пътя са горе-долу идентични от психологическа гледна точка - човекът от малкия град категорично не приема начина на живот в големия.
За мен по-интересен е последният вариант и по-точно как той влияе на отношенията с близките, останали в малкия град.

Очевидно човекът в големия град се адаптира към начина на живот и мислене в него и по-специално - към анонимността. Същевременно близките му са горди с него, защото е там и е успял в живота. Дотук всичко е наред, но ... неочаквано идва конфликтът между двата стереотипа.

Човекът, останал в големия град, започва да усеща предимствата на анонимността. Всяко завръщане с неотменните одумки започва да го дразни повече от преди, независимо че се радва на срещата с близките си. И така неволно посещенията се разреждат, което пък дава възможност на т. нар. елит да измисля нови и нови слухове. Оттам и споменатата по-горе показност се задвижва - и порочният кръг отново се затваря. За съжаление, нерядко той става причина за обтягане, а дори и влошаване, на отношенията с близките и приятелите.

След безброй разговори хората са изправени пред три изхода:

Вероятно на мнозина думите ми ще се сторят субективни, преувеличени. Наистина е възможно, но преди да продължат напред, нека си зададат въпроса дали някога те или някой от близките им са попадали в подобен омагьосан кръг на отношения. Почти сигурна съм, че отговорът ще бъде да. А щом е така, следователно това, за което пиша, наистина го има. И просто трябва да направим своя избор: то да продължи да съществува или да го преодолеем, откроявайки и поставяйки на първо място най-важните неща - отношенията ни с тези, които обичаме и чувстваме близки.

Радостина Накова е родена в Чирпан през 1975. Защитила е магистратури по философия в СУ Климент Охридски и по социология - специалност Европейска социална политика и социална работа - в Нов български университет.