Виктор Ерофеев в 'Енциклопедия на руската душа' или Русский человек на Rendez-Vous || албена величкова
Мегаполиси: Това е една аналитична критика на руската душевност на преподавателката по руски език Албена Величкова през погледа на Виктор Ерофеев в Енциклопедия на руската душа:
...Какво остава от литературната археология? Осъзнаването, че тя ни насочва към повторяемостта на всичко, което се случва в живота преди да бъде захапан като литература...
А сега, целият текст на Албена Величкова:
Руснаците открай време не могат да пишат само прости романи. Те пишат роман в стихове, роман-поема, роман - епопея.
И днес руснаците не искат да пишат само прости романи.
Отскоро на български език се появи и един руски роман - енциклопедия.
Ах, тези руснаци!
край
С такива редове се старая да налучкам вербалния градус на врящото съдържание в романа на Виктор Ерофеев Енциклопедия на руската душа. Една смела като литературен проект книга, в която авторът е поел Русия като художествено произведение. Една странна като орфографична визия книга, където графичният щрих и всичко, изразено чрез него, не признават академичната канонизация на жанра.
Но руската литература още в яките си корени е имала нюх за художествените непредвидимости и е била насочвана от литературната критика на 19 век с насърчението :
Щом има идеи на времето, защо да няма и форми на времето!
Виктор Ерофеев е излишно добре познат сред почитателите на новата руска проза. Поради респект към етикета все пак ще изредя част от авторските му известности на литературовед, есеист, романист. Един от издателите на самиздатския алманах Метропол(1979), антологията му Руските цветя на злото, романът Руската красавица(1990), романът Добрият Сталин (2005).
Защо енциклопедия, а не просто дневник, учебник, сериал? Ами защото все тая. Изкуството не само разказва за живота под какви ли не форми, но има и друга грижа - да ни обяснява живота. Навярно и Виктор Ерофеев е предпочел да разкара от романа си такава умна ненужност, каквато днес е образователният хомот. А каква по-популярна кохезия от кратки знания за бързи познания от енциклопедията! Та това си пасва като две капки вода с такива неукротимо кратерни мощности на руската проза още от 19 век като краткостта и бързината.
Виктор Ерофеев представя руската душа на площ от 202 страници, строена в четири редици - обичам те, опити, петзвездна морга, сивия наред. Наивен мащаб за държава, лежаща на картата като голяма разпъната хармоника, захвърлена след гуляй. Живописна релефност с микроскопични етюди от Русия, накипрени от прагматични впечатления и физиологични усещания. Добре преценена диета срещу скуката и ленивостта. И откъде се взема този руски размах!
Да поговорим все пак и за вълка в приказката или обича ли В.Ерофеев Русия? Въпросът лута в отговора и самия автор. И той споделя това точно до честност и честно до смелост по всевъзможни начини:
като парадокс - Един от главните парадокси в живота ми е отношението ми към Русия...,
екзистенциално - Не ходя всеки ден на работа. По няколко месеца годишно живея в чужбина... Фактически аз не живея живота на руския народ... Аз съм от онези happy few, които могат да си позволят да обичат тази страна със странна любов,
сантиментално - тъгата по родината се оказва родина в много по - голяма степен от самата родина.,
популярно - Аз съм еманципиран циганин със златни зъби, който пише, че нацията му е крадлива,
граждански - Свикнал съм с руския простор, но мразя тази страна като държава. Като сборище идиоти. Като гноен цирей.
Факти и истини карат съвестта да шества чрез изобличението. А то навира сълзливото съчувствие и шумно вайкане под вмирисания шинел на Акакий Акакиевич. С това романът натрошава на парчета втръсналостта от социално - битовата сатира и нахълтва дръзко в гротескова социално - политическа памфлетност. Вътрешно вълнение, психологически самоанализ, психологическа интроспекция - все фрагменти, споени в уникална авторска метонимия
(вицът,
матрьошка,
бабките,
червеният площад,
шапка,
дано),
която свързва по загадъчен начин уж случайно подхванатите сюжетни нишки с конвулсиите на масовото тяло.
Енциклопедия на руската душа не е само сцена, от която Русия се представя на света и след поклон очаква аплодисменти. Тук тя се и самопредставя. Среща самата себе си. И в този момент я среща света. Тогава и той се (до)самоопознава. Поради часовата разлика от това хипер rendez-vous не се стига до зрелище, а до самонадробяване на зрелищности, късовете от които се пръскат. Надскачат страниците на романа. Напускат границите на заглавието и руската душа е вече компонент от голямата човешка душа. А вселенският й мащаб наднича от афоризми, заявени с антично философска маниерност:
Глупостта не дразни, а стимулира.
Успехът не се обсъжда, а се осъжда.
В състава на презрението се включва не високомерието, а безнадеждността.
Има и по - нашенски откровения:
Животът толкова ни е очукал, че ни е отвратително да гледаме как другите процъфтяват.
Такива редове и още много като тях не са преписани от домовата книга на руската душа. Те са направо Commedia dell` arte от руски частушки за всеки, който си(се) познае в тях.
В читателското общество на романа не може да не бъде зададен въпроса за отношението на руснаците към Енциклопедия на руската душа. Ще премина с мръсна газ на червен светофар през всевъзможните отговори и ще спра пред най-директната прогноза. Руснаците, живеещи в Русия, ще възприемат своето романизиране така, както и българите, живеещи в България, биха прочели някое книжле(нце), написано от съотечественик, умуващ за сънародниците си докато си потупва шкембето и наблюдава от брега на Сена двореца Шайо и Айфеловата кула например.
Спирам поради любезност към краткостта.
Няма да скрия, че вкопчеността ми в Енциклопедия на руската душа е плод и на образователната ми претенциозност. Предпочитан каприз на компетентния читател е понякога да се вживява с невинна мания в литературна археология. В такива моменти дори и малко гавра с художествения текст не би изглеждала като вулгарност, а като ексцентрично интелектуално развлечение. А защо не и забавление, представено като старомодно дамско подслушване на мъжки творчески разговор, който във вид на колаж изглежда горе-долу така:
В.Ерофеев:
Руската емиграция, дори най-просветената, не се вписва в друга реалност.
В.Г.Белински:
Каква нелепост! Бедна е тази народност, която трепери за своята самостоятелност при всяко съприкосновение с друга народност.
В.Ерофеев:
Руснаците в чужбина-второ поколение са кастрати. Физиомутрите им на пръв поглед горе - долу са същите, обаче пълнежът им е друг, не е вече нашият.
В.Г.Белински:
Действително, в това има известна доза истина, която не може да се оспори, но която служи не за унижение, а за чест на руснаците.
М.Ю.Лермонтов:
Не зная достойно за похвала или за порицание е това свойство на мисълта, но то показва присъствието на гъвкав ум, който прощава злото навсякъде, където вижда неговата необходимост или невъзможността за неговото унищожение.
В.Ерофеев:
Руснаците по принцип са неестетични. Лекьосани мръсници. Вонят.
М.Ю.Лермонтов:
След французина, единствено руснакът може да изглежда човек, без да има на челото си национално клеймо или да носи паспорт.
В.Ерофеев:
Ако Русия някога е обичала нещо, то това е Франция... Без да иска разрешение, Русия тича подир Франция като кутре. И олизва всеки френски учител, дошъл да учи господарските деца.
А.С.Пушкин:
Да. Така е! Дядо ми е бил човек жесток и избухлив. Първата му съпруга е умряла върху сламата в домашната тъмница заради мнима или действителна връзка с един французин, учител на синовете му, когото дядо ми обесил по най-феодалния начин в черния двор.
В.Ерофеев:
Петър Първи дриблира към Европа, бие, не улучва - и чупи прозореца. Екатерина Велика си запрята полите и поема инициативата.
А.С.Пушкин:
Сластолюбието на тази хитра жена е утвърждавало нейното владетелство.
А.И.Херцен:
Историята на Екатерина Велика не бива да се чете пред дами.
В.Ерофеев:
Павел й отнема топката и тръгва към азиатската врата.
А.С.Пушкин:
Царуването на Павел доказва,че и в просветените времена могат да се родят Калигули.
В.Ерофеев:
Всеки цар има своя Распутин...Руснаците знаят географията по-добре от историята...
Разговорът утихва поради странен звън. Да не би това да е звънец по последна френска мода за повикване на прислугата! - си мислят руснаците. А Виктор Ерофеев се извинява, че е забравил да изключи GSM-а си.
А какво остава от литературната археология? Осъзнаването, че тя ни насочва към повторяемостта на всичко, което се случва в живота преди да бъде захапан като литература. Ако съобразно нейните уроци зададем на творците въпроса: щом всичко е казано,защо тогава пишете, то през 19 век биха ни отговорили: за да се каже красиво това, което е казано просто
(Ех, тройка, птица- тройка, кой ли те е измислил?... Накъде летиш и ти Русийо?... гърми и се обръща на вятър разръфаният на парцали въздух,лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, се отдръпват и й дават път другите народи и държави.)
А Виктор Ерофеев може би ще отговори: за да се каже просто това,което някога е казано красиво...
(Дръгни се, Русийо. Все е кеф... Не обиждайте руснаците).
Албена Величкова е родена в гр. Дупница. Завършила е руска филология в СУ Св. Климент Охридски. Преподава руски език в 19-то СОУ Елин Пелин в София и в софийското училище за деца с увреден слух Проф.д-р Дечо Денев. Нейните есеистични редове за романа Архетип на Ал. Градинаров са публикувани на страниците на вестниците Будилник и Парижки вести, разпространявани в
Англия,
Франция,
Холандия
и Чехия.
А. Величкова споделя за себе си, че е сантиментален творец. Пише, докато разсъждава върху впечатлението, което дори най-дребното и незначително за останалите хора може да остави у нея. Тя е творец на рефлексията, на повече или по-малко самостоятелната духовност. Писането за нея отскоро е най-предпочитаният начин да разсъждава за живота... и за всичко останало.
