Мегаполиси: Това е една тъжна, но - уви! - смразяващо точна диагноза на философа Георги Косев за състоянието на обществения живот в България днес:
Всеки текст е човешки продукт, създаден от чувства, мисли и изказ, и от него трябва не само да лъха, но и да блика живот. И ако някъде в този текст това липсва, то е защото от пълнокръвието в нашия обществен живот е изтекла далеч повече от една капка кръв.
Мегаполиси: А сега, целият текст на Георги Косев:
Едва ли е нужно да се припомня на който и да е човек по Земята значението на човешката кръв или пък нейните свойства и качества. Това е наше постоянно знание, вродено и незабравимо през целия живот на отделния човек. Наред със знанията за духа, то е едно от най-важните наши знания, а само по себе си е нашето най-скъпо знание, в смисъл, че незнанието е равно на последната съдбоносна вечер. Защото човешката кръв - и това е нещо, което никога не трябва да забравяме - е вещественият носител на тайната на нашето човешко сътворение и благодарение на това първо и най-важно качество на кръвта повечето хора на тая планета се раждат по два пъти, вторият, когато ги спасяват от смъртта чрез кръвоприливане и им даряват нов живот, а на някои им се случва да се родят и за трети път.
В такива съдбоносни моменти естествено е, че не може да се отмине без намесата на съдбата, а нейната обратна, тъжна и иронична страна е отредила цената на кръвта в съвременните общества да е в пряка зависимост от качеството на мълчанието в отделното общество. Затова искаме или не, нужно е накратко да видим какви са тия различни по качество мълчания на отделния човек и обществото като цяло.
Преди всичко и всички първа е била тишината, всред нея са се сътворили материалният и животинският свят с причудливите си тайнствени грохоти и звуци, напомнящи през цялата вечност за тайнственото творение на тишината.
Заедно с появата на първата членоразделна реч се е появило и мълчанието и оттогава досега са двете основни мълчания на втората природа, наречена човешки свят.
Откак се е появило помненето в този свят, тишината винаги е била неизчерпаемият източник на неговото вечно необходимо пресътворяване. Всички вестители на нещо ново, всички откриватели, първо дълго са се всълушвали в тишината на сътворението и в чисто човешко свръхнапрежение тази тайна на зачатието им е изпращала разтърсващия вик Еврика!. След Еврика! идва ред на естествения човешки говор, когато едно Аз съобщава на друго Аз кое в момента е доброто за всички Аз. Това е човешко съобщаване, равносилно на съпреживяване, когато аз споделям себеси чрез друг и давам възможност на другия да сподели себе си чрез мен. Затова който иска да се научи да говори, първо трябва да се научи да мълчи, да чуе какво нашепва тишината.
Но както всичко е разделено в този свят на истинско и подражаващо, така и тук имаме два говора и две мълчания.
Единият говор и мълчание ни отличават от животинския и неодушевения свят и ни превръщат в техни господари, а другият вид ни оприличава на тях и превръща в роби тези, които ги ползват.
Първият е говорът на цивилизациите, не на заварените или опустошените, а на самосъздаващите красота и обществена хармония, защото там, в общия говор, тежката дума се дава на откривателите, на хората със силна воля, на философите - изобщо на всички, които постоянно имат взимане даване с Бога - говор, господар и законодател, винаги предшестван от творческото мълчание.
Вторият, съставен от същите символи, и който толкова много прилича на първия като двойница на пичурка, е плямпането на нищото - говор, който нищо не създава, а само руши, защото там думата нахално я вземат тези, които са лявата и дясна ръка на дявола - господаря на нищото. В тяхното нищоговорене не може да се намери нито съобщаване, нито съпреживяване, а само отвращение от тези, на които им е отнета думата, и страх сред останалите. Защото във всички времена нищото е било олицетворение на злото и лукавите отлично се научават да го изговарят и утвърждават като закон, като говорят за всичко, само не и за което трябва, като мълчат по въпросите на живота.
Затова те определят:
Мълчанието е злато
,
а първите справедливо отговарят:
Мълчанието е мъдростта на глупака.
Това са и двете основни определения за мълчанието.
Народите на първоизброените общества живеят сред доволство от труда си и стремеж към обич, защото там животът си струва и е красив, а когато обичаш истински, двойно живееш. А народите на последните се намират в някакъв предсмъртен сън, изпълнен с кошмара на омразата. Някои от тях този злощастен край ги е сепвал и стряскал до преобразуване на обществото, а някои са изчезвали напълно в него, без никога повече да са се борили.
Сега ние ще се докоснем до обществения живот на един такъв народ в състояние на предсмъртен сън, който наред с всички злини, доведени от дълго мълчание, на всичко отгоре от тялото му бавно, но сигурно капе кръв.
Адресът на този тих ужас в нашия шумен свят може да се открие, както се очаква, на Балканите, държавата отново е България, градът е нейната столица, в централния квартал Банишора, между булевардите Христо Ботев и Мария Луиза, на ул. Клокотница без номер, където се намира Националният център по хематология и трансфузиология. Точното място на неописуемата гледка е широкото място пред входа на Центъра по кръводаряване, наблюдавано единствено от побягващите погледи на детските очи на учениците от 48-мо основно училище Йосиф Ковачев, чиято ограда се намира на отсрещния тротоар.
Честно попитано - как се описва нещо неописуемо? - ще отговоря - никак. Макар суровата страна на моята лична съдба да ме е срещала повече с белезите на кръвта, отколкото с майка ми, сигурен съм, че цялостта на съдържанието ще ми се изплъзне по съвсем простата причина, че и в моите вени тече кръв и е нормално гледката на Светая светих на всеки живот да разтреперва пръстите ми. Затова който може нека сам отиде на посочения адрес и аз съм убеден не само че моят коментар ще бъде излишен, не само че в този незабравим миг на ужас ще имаме едно и също изражение по лицата, но и как всички, които сме видели това, което никога не трябваше да виждаме през живота си, ще искаме едно и също нещо до края на живота си.
И понеже не всички могат да отидат, а това е общодържавен, всечовешки въ прос, по който се мълчи, както упорито се мълчи по всички държавни въпроси, аз се прекръствам три пъти и в името на нейно величество отговорността с молба за прошка и спокойствие ще се опитам да започна.
Сградата на комплексния център минава за красива, както е красива и необходима идеята за създаването й. По спретнатите и чисти коридори се разхождат спокойните й служители и всички те - от охраната и чистачките до лекарите - си вършат съзнателно и напълно отговорно работата, с характерния примес от българския бит - разговори за децата, клюки за мъжете и жените - във всички възможности за почивка. Последното не се явява като никаква пречка, както не е проблемът и в това, че някъде по болниците на София някои наши себеподобни броят часовете и чакат животоспасяващата си част от реката, наречена кръводаряване. Това е нещо напълно нормално по целия свят, а и те в крайна сметка ще си я получат навреме. Проблемът изобщо не е и тук, в сградата, а нашироко отвън, навсякъде в тежко болното ни общество, заразено от безразличие и беззаконие - заболяване тежко, чиито симптоми добре ще видим край табелата с цвят на кръв и надпис Кръводаряване на ул. Клокотница без номер (по правилата на аритметиката, които всички знаем, трябва да е 24, но по българските правила, които никой не знае, може и да е друг). Тук номерът не е важен, важен е номерът, който се разиграва тук.
Приближавам се откъм трамвайната спирка на Ботев за десети път, но вече с цел да проверя всичко едно към едно, и за десети път ме посреща една и съща гледка, едно и също първично чувство, едно и също начало, като че ли наистина извадено от филм на ужасите.
Едва пробудила се утрин е, а наплив, стряскащо число цигани са завзели цялото пространство пред входа за кръводаряване, плъзнали чак в градинката до самия булевард. Вечните песни на птиците - най-красивото предизвестие за всичките ни дни - са заглушени от вечния всичко помрачаващ цигански шум. Липсва и неговата диалектическа противоположност - прословутото циганско веселие, познато и приятно на всички ни. През целия ден няма да се срещне и радостно-лъчезарния поглед на вечния циганин. Те ще се възвърнат в очите и душите ни в късния следобед и ще се развихрят до късно през нощта, възпявайки многото кървави пари, изкарани през деня. И ако нощта си остава чисто циганска, то тук през деня се работи необичайно сериозно за цигани под българско небе, бих казал свръхдисциплинирано, явно печалбата е голяма. Каква печалба, каква глупост от моя страна! Циганин никога не печели, защото никога не влага, той е първи и винаги само там, където ще се краде, където приходите са напълно чисти, а вложенията - чисто цигански - лъжа и измама.
Забелязва ме рошав и черен като мангал циганин и смигва по цигански на друг, обръснат и зализан циганин. През половината му зъби, жълти и криви в крива усмивка, произлиза едно
Кръв ли желаете, господине?
-
Давам израз, че търся други прекупвачи и веднага ме пресреща друг циганин, който с всичките си златни и сребърни зъби ме успокоява:
Всичко ще уредим, шефе, тука всичко е точно.
Продължавам към тарторите, които са най-близо до входа и се надуват с такава важност до пръсване, като че ли слуховете, че някога ще управляват тая държава, вече са се сбъднали.
Евтино вземаме, шефе - подминавам ги:
Ей, бате, нататък други няма вече.
Виждам - и веднага сменям тактиката.
Всъщност тук тактиките могат да бъдат само две - или купуваш, или продаваш.
Промърморвам сконфузено нещо от рода на:
Аз искам да дам кръв.
Съответно и те сменят тактиката, само че да не забравяме, че го правят по чисто цигански:
Ще чакаш - сопва се, - ей там
-
вече с тон на господари ми посочват мястото за чакане на жертвите и така си осигурявам гледката на представлението за злия вълк и кроткото агънце.
Докато измина 20-те метра, зад мен се заговорва потайно, като че ли не само зад моя гръб, а зад гърба на цялото общество, обръщам се, и те се развикват отвратително, сякаш умишлено да се поддържа мръсотията в атмосферата, за да прикрива пъклените им дела - прекрасната за случая атмосфера, отразяваща неизмеримите мащаби на нехайството към човека в България.
Яснота! Незабавна яснота!
-
поискаха всички, с които споделих първите си впечатления.
Първата яснота е цинично ниската цена на кръвта в България - 40 лева и 30 стотинки за редовни кръводарители - започвам с отговора. - Но се лъжете ако си мислите, че тогава отвън пред входа е нормално да се търси качването на цената. Винаги, когато законите са абсурдни, естествената реакция е те да се регулират, като се заобикалят, но случаят не е такъв. Ако си дочакам реда, аз ще взема 25 лева.
Нищо не разбираме -
милите ми приятели подозират нещо страшно и страшно почнаха да ме разпитват:
Каква е ролята на мангалите в цялата история?
Какво чакат?
Кръв?
Откъде ще я вземат, от кого?
Старая се отговорът да не е смразяващ, но все пак няма какво друго да отговоря:
Мене ме изключвате, аз съм единичен случай. По принцип я вземат от силни и здрави тела в положение на безпомощност.
Откъде идват?
Ще дойдат по одходните мръсни канали на вечната българска неразбория.
За какво им е тази кръв?
За да им донесе пари и колкото повече кръв се пролее, толкова по-дебели стават пачките им.
Те млъкнаха, за да ме оставят да продължа разказа си на спокойствие.
Имате близък роднина или приятел, който се намира в някоя от болниците на София и се нуждае от кръвопреливане. Редът е следният:
Вие трябва да вземете бележка от лекаря, на която е изписано името на болния и с нея отивате в центъра по кръвопреливане, а оттам трябва да се върнете с друга бележка, в която е уточнено количеството кръв, което сте осигурили за вашия близък. То в никакъв случай не трябва да е по-малко от необходимото.
Но вие в никакъв случай нямате под ръка кръводарители. Затова циганите ви се явяват като спасители, като ги намират веднага, и те ви чакат с най-голямо нетърпение. Тарифата, от която се започва, е 80 лева за 500 милилитра, без пазар. И вие се оттървавате с едно леко надкачване - най-много до 200 лева за 500 милилитра.
Техниката на оперирането е следната:
Давате бележката от болницата на циганина, който ви е завербувал, той съответно я дава на чакащите си реда, защото без нея не може да се даде кръв, а на излизане кръводарителят дава бележката на циганина, който ви я предава на вас, обаче след спазаряването и плащането, и така кръвта за вашия роднина е осигурена.
След като си тръгнете, циганинът брои 25 лева на кръводарителя.
Това е организацията или по-точно липсата на установен ред по кръвопреливането в България. А когато в едно общество липсват ценности и закони, когато не говорят умовете, на власт идва простотията. И така се стига до най-просташката ситуация.
Но другата страна на проблема е най-големият проблем на България. Ето го, идва, срамежливо помръдвайки устните на предварително пребледнялото много красиво лице на едно 24-годишно момче:
Тука как се дава кръв?
Ами ще почакаш, не става толкова лесно
-
примамва го този, който говори най-добре български.
Колко?
-
едвам пита момчето.
Усещат го, че може да си тръгне, и му предлагат лъжлив пазарлък:
Колко искаш?
Ами поне 40 лева.
40 не може, но... ще видим за 30.
За първи път му е и му става тежко. Обръща се да си тръгне, но накъде? Към клошарите или просяците? Или от другата страна, при бандитите? - Все образи, предвестници на смъртта.
Истинският живот е най-красив в мига, когато ни се изплъзва.
Каква е тая безизходица? - ще попитате. Колцина идват тук като него?
Идват повече, отколкото може да си представи всеки, който не е дошъл тук. Отворете регистрите и проверете колко кръв се изтъргува дневно.
Въпросът е за безизходицата. Тя е същата, която заставя възрастни и солидни жени с последни усилия да продават гевреци по улиците, вестници от тъмно до тъмно, да мият стълбищата и тоалетните, и възрастни мъже да вършат всякаква черна работа, за да отдалечат последния си ден.
Изобщо не ми бе необходимо да го питам какво го е докарало до тук. Силен и красив, но честен, с ония български мечти за истински живот, които са едни и същи за всички хора по Земята, но с нашите заплати тези мечти и стремежи не могат да живеят 30 дена в месеца. На него му трябва да изкара няколко дена и е съгласен, без да узнае никой от близките му, да му източат малко кръв, за да си вземе малко храна.
Разбира се, късметът ще определи оставането му в истинския живот. И тук идва редът на много причини:
Първата е, че ще запази благоприличие за още няколко дена, ако не му се скъсат обувките, защото те винаги се късат, когато не трябва, тъй като няма как да се подменят, когато трябва.
После, той е потенциален смъртник, защото не е осигурен, и ако се разболее и дяволът не знае как ще плаща по 70 лева на вечер.
Дошъл е с лъжливата надежда, че му е за първи и последен път, но повечето от тях повтарят и потретят, само че тази търговия може да става веднъж на два месеца.
Тази търговия - кръв срещу храна - става сред пълноценно мълчание, така, както мълчаливо си вземаме ниските заплати, така, както мълчаливо позволяваме да ни ограбват...
След малко на изхода цигънинът ще му натърти, че 25 лева е една добра надница и ще му плати само ако му даде сокчетата, полагащи му се за възстановяване.
Иска ми се по-бързо да свършвам, но не мога да отмина без пример за случая от историята. Връщаме се в Древна Гърция, при онзи легендарен юрист, който е произлязъл, подобно всичко велико, от бедняшка колиба, и затова винаги защитавал само бедняци. Научил за това, при него идва вечният бедняк, който е имал неблагоразумието да вземе пари на заем при следните условия:
в нотариално заверената бележка пише дословно:
След 5 години, на еди-коя си дата, ако не ми бъдат върнати парите с лихвата - 200 талера - ще отрежа един килограм месо от тялото му, от която част си поискам.
Известният адвокат с неизвестното име казал на бедняка да го остави да преспи и да помисли какво може да направи за него утре, когато е делото.
Основният момент в делото е, че след като се установила верността на нотариално заверената бележка, съдиите и съдебните заседатели не са виждали смисъл разискванията по делото да продължат и тогава думата е поискана от защитата.
Господа съдии и съдебни заседатели, аз също не виждам смисъл да се продължава ходът на делото. Признавам, че ищецът е в правото си и той може да пристъпи към изпълнение. Но, забележете! В текста не се споменава за нито една капка кръв и ако той може да отреже един килограм месо без да капне капка кръв, да реже. Но ако капне дори само една капка кръв, според грътските закони ще го съдим за убийство.
Както се вижда, беднякът оттървал кожата благодарение на прозорливостта на своя спасител, но, забележете, и благодарение на цената на едната капка кръв, определена от общество, позволяващо подобни нотариални бележки!
Ясно е, че тази капка чисто бедняшка кръв, ако богаташът се беше сетил и вписал, щеше да му я вземе заедно с кожата, но той ми припомня как днешните български банкери дават заеми. Не мога да видя разликата, освен в думите; в крайна сметка винаги става въпрос за кожата.
Този пример ми навява и още нещо - че там, където има много пари, няма много ум.
Искам да завърша след като едва съм започнал, но краят е за всички ни.
Всеки текст е човешки продукт, създаден от чувства, мисли и изказ, и от него трябва не само да лъха, но и да блика живот. И ако някъде в този текст това липсва, то е защото от пълнокръвието в нашия обществен живот е изтекла далеч повече от една капка кръв.
Георги Косев е роден в Тутракан през 1960. Завършил е философия в СУ Св. Климент Охридски.
Макар да не е аполитичен, той е убеден, че всяко едно житейско решение излиза само от живота, а не от дългата дистанция на политическата прекъснатост...
