Meгаполиси: Това е един леко песимистичен - и доста прозаичен - преразказ на философа Иван Бозуков на романтичната - и, разбира се, вечно оптимистична - приказка за така популярната днес война между добрата държава и лошата мафия:
Сблъсък между държавата и мафията в общоприетия смисъл на думата, разбиран като конфликт между "добрата" законност и "лошата" престъпност, никога не е съществувал. Вероятно тази "плоска" утопия, подобно на сагата за непримиримата класова борба, се е зародила в главата на някой скучаещ теоретик от "зората" на индустриалната епоха, отчаяно бленуващ да "напъха" социалното многообразие в "калъпа" на бедното си - и, между другото, - доста банално въображение.
Мегаполиси: А сега, целият текст на д-р Иван Бозуков:
На всички, които наивно вярват - или пресметливо пропагандират, - че можем да живеем в един по-добър свят...
Политика, която се представя като сделка..., или сделки, които се наричат политика..., в известна степен не са много далече от разширяването на мафията...
Ралф Дарендорф
Много социални ситуации се контролират ефективно от дефиниции на малоумници.
Питър Бъргър
...Има два начина за борба: единият - посредством закона, другият - посредством силата. Първият начин е присъщ на човека, вторият - на животните. Много пъти само първият начин е недостатъчен...
Николо Макиавели
Първите два цитата, принадлежащи на двама от изтъкнатите съвременни социални мислители, представят две противопоставени, но в дълбочина пресичащи се тенденции в днешното разбиране за обществото - съответно на теоретичния и емпиричния фатализъм. Фаталистично - и затова нереалистично - е да мислим, че политиката може да се основава на ненарушими или трудно нарушими принципи. Също толкова фаталистично - и съответно нереалистично - е да вярваме, че безпринципността на мнозина няма да срещне решителния - и затова повече или по-малко ефективен - отпор на не по-малкото любители на всевъзможни принципи и правила.
Странното в случая е, че пресечната точка на тези два начина на мислене за обществото е еднакво нежелана (но и, по парадоксален начин, еднакво споделяна!) и от социалните ригористи, и от социалните анархисти - а именно мафията!
Защо точно мафията се оказва неприемлива и за двете страни? Много просто - днес думата мафия е станала синоним на социално зло и вместо да си правят труда да диференцират многозначните аспекти и елементи на това явление, и едните, и другите предпочитат патетично да го отпращат в двора на противника!
Проблемът с мафията е, че тя не просто е станала нарицателна за злините в днешния (и донякъде във вчерашния) свят, а постепенно се е установила и все повече се утвърждава като водещ политико-икономически принцип във все повече от съвременните ни общества! Тези, които не признават това - били те социални ригористи или социални анархисти, - или са прекалено наивни, за да си представят социалния свят като подредена и стерилизирана аптека, или са прекалено цинични, за да вярват, че той напомня игра на руска рулетка.
Грешката, която и двете страни допускат, е, че, шаблонно казано, истината (отново, както в много други случаи) не е по средата, а, ако изобщо съществува, се намира съвсем другаде!
Да започнем с дефиниране на това, което днес с щедра охота (а може би и с престъпна небрежност?) наричаме мафия.
Под мафия обикновено се разбира отхвърляна като обществено неприемлива - и затова скрита или прикрита - икономическа и/или политическа дейност. Мафиотски в този смисъл са терористични организации от рода на
17 ноември - в Гърция,
ИРА - в Ирландия,
ЕТА - в Испания,
Ал Кайда и др.
Като мафиотски могат да бъдат определени също и често неконтролираните от държавата - поне не пряко - бизнеси, каквито са
проституцията,
наркоманията,
нелегалната миграция.
Мафиотско може да бъде наречено и поведение, свързано с незаконни финансови операции и укриване на доходи...
Дотук добре. Ако посочените и други подобни на тях недвусмислено квалифицирани като престъпни дейности бяха единствените, заслужаващи прозвището мафиотски, всичко би било наред. Проблемът обаче е в това, че т.нар. мафиотски стереотипи далеч надхвърлят полето на престъпността и в много случаи се оказват не само значим, но и определящ фактор в пределите на добропорядъчността!
Проблемът е, че често е твърде лесно - да не кажем абсолютно безпроблемно - да бъдат налагани и поддържани смехотворни и нелепи критерии за разграничаване на престъпността от добропорядъчността. И наистина:
Не е ли смешно и нелепо да се държи сметка за получения от някой дребен чиновник у нас подкуп от, да речем, 1 000 лева и в същото време да се твърди, че 7-те милиона евро годишно, които Роналдиньо получава като играч на Барселона, са напълно заслужени?!
Не е ли смешно и нелепо инспектор от МВФ напълно законно да получава само за един ден престой в България многократно повече от размера на средната работна заплата на един средностатистически българин за цял месец, само за да каже, че и тя била прекалено висока, а в същото време да се водят дела срещу собственици на малки фирми, укрили данъци, да речем, в размер на по няколко хиляди лева?!
Не е ли смешно, нелепо, да не кажем направо нагло и безочливо, да се опростяват 40 милиарда долара заеми на бедни страни от т.нар. развиващ се свят, за които се знае, че и без това няма как да бъдат върнати, а в същото време да се налага строг финансов контрол над харченето от страна на не по-малко бедните Румъния и България на някакви си мизерни 4 милиарда евро от ЕС, част от които се знае, че няма как да бъдат усвоени?!
Не е ли смешно и нелепо някой да получава десетки и стотици хиляди левове за земите, които някога си били на дядо му и за които, образно казано, той дори не си е помръднал пръста, а в същото време стриктно да се следи за редовността на подаваните документи за социални помощи, да речем, в размер на по 50-60 лева?!!!...
Ще кажете, че посочените примери са израз на крайно опростенчество и неразбиране на социалните закони, движещи днешния - повече или по-малко циничен - свят. Ще кажете, че неравнопоставеността (железният закон на олигархията?) е неизменна част от всяко човешко общество по протежение на цялата история на човечеството и - което може би е по-важното - че няма абсолютно никакъв шанс за в бъдеще нещата да се променят.
Ще кажете всичко това и, разбира се, ще сте прави. В едно обаче ще сбъркате - в евентуалното си убеждение, че т.нар. социални закони, движещи съвременния ни свят, по нещо (каквото и да е то) превъзхождат тези, залегнали в основата на вчерашния!
Модерният човек с нищо, ама с нищичко, не е
нито по-добър,
нито по-умен,
нито по-способен от своите предшественици.
Той е също толкова
жесток,
егоцентричен
и алогичен,
колкото и хората от всички други времена и общества! Разликата - спецификата, а не предимството на новото време - е в това, че модерният човек, в сравнение със своите предшественици, умее по-ефективно - макар и не по-убедително - да прикрива
жестокостта си зад човеколюбиви фрази,
егоцентризма си - зад идеологемата на личностното развитие,
алогичността си - зад логиката на законосъобразността, наукообразността и етико-естетическата целесъобразност!
Един социален анархист (П. Файерабент) мечтае за общество, в което всичко минава, а един социален ригорист (Дж. Ролс) бленува за социален ред, в който решенията - да речем за постъпките на един или друг конкретен човек - се вземат зад булото на неведението по отношение на социалния, икономическия, политическия или културния статус на съответния човек. Това, което може би и двамата не подозират, е, че в днешното общество по парадоксален начин и всичко минава, и решенията се вземат зад булото на неведението по отношение на статусните различия!
Как е възможно това? Как може ние, съвременните хора, едновременно да сме и анархисти, и ригористи, и фрапантно небрежни, и заклети педанти?!
Може би ключът към отговора на този въпрос отново е мафията - но не като понятие, а като утвърдена (макар и неузаконена!) съвкупност от социални практики и стереотипи.
Теория и практика,
закон и социална действителност,
стратегия и изпълнение... -
две предпоставени като необходимо свързани, но всъщност (почти винаги) нямащи нищо общо помежду си неща! Всеки от нас - неволно или преднамерено - обвинява другите, че едно говорят, друго вършат, а трето мислят, наивно вярвайки, или - което е по-вероятно - съзнателно скривайки, че прави същото! Мнозина от нас отчаяно се стремят да се самоубедят, че трябва да се ръководят в поведението си от някакви съвсем определени (и, разбира се, благородни) принципи, и че малките жертви, които правят при честото им нарушаване, са изключения от правилото, а не обичайна практика.
Днес въпросът е не дали законите, приети в обществото, в което живеем, са ефективни, добри или справедливи, а как да правим така, че дори тогава, когато ги нарушаваме, да излиза, че ги спазваме!!!
Това, по което традиционната мафия - мафията, която патетично наричаме организирана престъпност - се отличава от традиционната не-мафия, е обстоятелството, че последната се оказва по-изобретателна при обосноваването на законосъобразността на често незаконосъобразното си поведение. Традиционната мафия пък, от своя страна, е по-находчива в търсенето и намирането на решения на практически проблеми, което, естествено, я прави лесна плячка за изтъканите от фина - и затова трудна за разбиране от мнозина - юридическа материя капани на законосъобразността!
Ако сте достатъчно наивни, за да вярвате, че човешкото поведение може да бъде не само законосъобразно, но и законно, вероятно ще ме попитате:
А къде тук е държавата? Нима не е възможно - ако не тук, в България, то поне в "добре уредения западен свят" - държавата стриктно да следи за спазването на законите и да наказва престъпниците според степента и вида на извършваните от тях престъпления?!
Колкото и невероятно да ви се струва, тъкмо във възможността за съществуване на държава, която ефективно да следи за спазването на законите и да наказва престъпниците, е проблемът с т.нар. мафия. Въпросът не е дали държавата може да прилага сила спрямо закононарушителите - тя винаги може, иначе изобщо няма да е държава!, - а доколко законосъобразното поведение на представителите на една държава не е също толкова престъпно, колкото и това на самите престъпници, и, респ., доколко законите, приети в съответното общество, не са също толкова престъпни, колкото и действията, свързани с тяхното нарушаване!
Ще кажете, че днешните закони са справедливи - или поне че намерението на държавниците и политиците е да бъдат такива. Ще кажете, че, за разлика от представителите на официалната власт, занимаващите се с т.нар. сенчест бизнес, терористите и - да речем - хакерите правят съществуването на всеки от нас, т.нар. обикновени хора, крайно несигурно... - и отново ще бъдете прави, но - уви! - пак само донякъде!
Проблемът е,
че в последна сметка са важни не намеренията, а резултатите,
че (може би?) в някои случаи беззаконието е за предпочитане пред лошите закони,
и (най-накрая) че вредите от престъпността е възможно да се надценяват за сметка на тези, произтичащи от държавната власт - каквато и да е тя!
Не, това не е самоцелен анархизъм, както може би си мислите. Едва ли премахването на държавата - ако допуснем, че то е възможно - би оправило нещата. Не. Моят апел е не да отхвърлим държавата, а да престанем да я абсолютизираме и - което може би е по-важното - да се запитаме дали (и ако да - с какво и доколко?) тя се различава от т.нар. мафия!
Днес държавата разполага с (почти) неограничена власт. Именно тя, а не обременените с безбройни данъци, такси и осигурителни вноски частни фирми, НПО-та и, разбира се, граждани, задава, контролира и в лицето на политическите си представители е в състояние (почти) безнаказано да променя правилата на играта, наречена общество. Под благовидния претекст, че действала в името на - и дори представлявала! - обществото, днес държавата, а не преследваните от нея престъпници, системно и планомерно (и напълно законно, разбира се!) облагодетелства едни за сметка на други, фаворизира едни социални позиции за сметка на други (С едно око се гледа на квалифицирания специалист, със съвсем друго - на т.нар. общ работник; едно е да бъдеш университетски преподавател, съвсем друго - докер; а иначе пред закона всички сме равни!). Държавата, а не мафията, притежава абсолютен, траен и - което може би е най-важното - безкритично приеман монопол над императива на т.нар. законност, благодарение на който поддържа свои силови структури, приоритетно субсидира определени (приети за обществено значими) социални дейности и - не на последно място - разполага с неограничено право да предоставя и отказва достъп до участие в уж свободното от държавна намеса пазарно състезание...
И наистина:
Кой единствено е в правото си безнаказано да прилага сила при разрешаването на конфликти? -
Държавата!
Кой харчи огромна част от наличните в обществото средства за образование, здравеопазване и социални политики? -
Държавата!
Кой определя размера и начините за изчисляване на данъците, таксите и осигуровките, без които държавно контролирани образование, здравеопазване и социална политика биха били невъзможни? -
Държавата!
Кой издава разрешителни и лицензи за производство, реклама и разпространение на иначе чисто пазарни продукти? -
Държавата!...
Та нали, по дяволите, все някой трябва да "прави" всичко това?!
-
ще възразите - и, разбира се, ще бъдете прави. Може би дори ще изтъкнете (и отново ще сте прави), че е по-добре всички тези дейности да бъдат контролирани от един-единствен субект (държавата), а не от, да речем, частни фирми или НПО-та, чиито представители само биха се конкурирали помежду си (както правят сега) и изобщо не биха се замисляли, че предоставените им от държавата дейности и сектори далеч не са чисто пазарни, защото са предназначени да обслужват цялото общество, а не само една или друга негова група или - още по-малко - индивид!
Да, прави сте. Азбучна истина е, че някой трябва да държи монопола върху основните лостове и ресурси на властта, иначе обществото би се разпаднало. Прави сте и в това, че именно държавата - т.е. суверенният представител на цялото общество, - а не един или няколко гиганта в пазарната джунгла, трябва системно и неотклонно да поема отговорност за запазването на обществото и мирното съвместно съществуване на съставящите го членове.
Държавата обаче не е безсубектна абстракция, която, подобно на добре смазана машина, да се придържа към веднъж зададени и труднопроменими алгоритми. Тъкмо напротив: държавата е твърде гъвкава и непостоянна, защото е фатално зависима от тези, които я управляват. Държавата, напр., често е корумпирана не защото не се бори с корупцията, а защото тези, които са призвани да водят борбата с корупцията, също са корумпирани. Държавата може да е (и често наистина е) престъпна не защото не се бори с престъпниците, а защото поведението на тези, които я управляват, далеч не винаги е лишено от престъпна логика...
В последна сметка държавата бива въплътявана в т.нар. политически елит, а политическият елит, както всеки елит, страда от болестите на елитарността, най-пагубната от които е преяждането с власт! Преяждането с власт, от своя страна, е не просто лукс, не просто - нека не увъртаме! - никаква или критично малко работа срещу високи доходи, а и неизменно свързаните с този начин на живот рискове от сближаване с други (вече не политически) субекти, които също получават много - често много повече и от самите политици - срещу никаква или критично малко работа...
Нима вярвате, че политиците - при това не само тук, в самобичуваща се България, но и в така лелеената от мнозина от нас Европа - не се блазнят от предимствата на взаимоизгодното си сътрудничество с представителите на т.нар. мафия?!
Най-пресният пример у нас е списъкът с предполагаемите престъпления на седмината - май вече станаха 8? - депутати, чиито имунитет бе поискан от новия главен прокурор.
Ами какво да кажем за обединителя на Германия, самият Хелмут Кол, който неотдавна бе обвинен в корупция в собствената си страна - впрочем една от страните, чиито власти настояват, че българските им колеги не можели да се справят с корупцията?
Ами икономическият колос Силвио Берлускони? Според вас възможно ли е - чисто теоретично, разбира се - в Италия, родината на мафията, един толкова крупен бизнесмен, притежател на телевизионни компании, футболни отбори и Бог знае още какво, да не е свързан с престъпни групировки?!
А какво да кажем за бляскавите предизборни кампании на родни и чужди политици? Нима вярвате, че финансирането им се осигурява само с пари от джобовете на данъкоплатците?!...
Нужно ли е да давам още и още всеизвестни примери, за да ви убедя в очевидното?! Впрочем мнозина от нас, т.нар. средностатистически хора от цял свят, едва ли тъят и капка съмнение, че част от политиците в собствената им страна - която и да е тя - се оказват неудържимо привлечени от мафията и почти без съпротива стават нейна плячка. По-интересното е защо точно тези политици трябва да са най-лошите.
Не, това питане съвсем не е изненадващо. Тъкмо напротив: това е въпросът, който гложди умовете на мнозина от нас, но който - било от (почти) атавистичен страх пред всевиждащото око на дебнещата законосъобразност, било от някаква закодирана някъде дълбоко в нас потребност да предпоставяме общоприетото като правилно и добро - не смеем да изречем на глас.
Ако игнорираме баналното - и често нищо не значещо - обстоятелство, че (от формална гледна точка) поведението на тези политици е незаконно, дали (и ако да -
в какви случаи,
защо
и доколко)
то и на практика, а не само по принцип, е по-неприемливо от това на другите, т.нар. образцови представители на политическия елит?!
Труден въпрос - труден най-вече защото няма (и не може да има) еднозначен отговор. Юридическият перфекционист, поради професионалната си деформираност да се интересува повече от правните основания, отколкото от не дотам юридическата реалност на възникването им и - най-вече - от (реалната) възможност за практическото им прилагане, би дал безапелационен отговор:
Справедливост = законност = стриктно спазване на закона!
Безкомпромисният прагматик би бил също толкова безапелационен, макар че би изразил тъкмо противоположното убеждение:
Справедливост = практическа валидност = целесъобразност!
Някои, разбира се, биха се изкушили да провъзгласят, че истината е някъде по средата. Неизкушените от триумфиращия в днешно време манталитет на самоцелната умереност обаче вероятно доста биха се замислили, преди да тръгнат да помиряват непримиримо воюващите полюси на формалната и практическата логика в социалния и политическия живот.
Всъщност при обсъждането на проблема за отношението мафия-държава основната трудност, на която се натъкваме, е не дали законите работят или дали многообразните форми на човешкото поведение изобщо могат да бъдат обхванати от и подчинени на някакви закони, каквито и да са те, а дали и доколко именно законите, наложени в едно или друго конкретно общество - или в един или друг исторически формирал се тип общества, напр. в обществата на днешния Запад, - наистина са толкова полезни и справедливи, колкото ние, членовете на тези общества, системно биваме култивирани да вярваме (и/или си самовнушаваме), или, тъкмо напротив, в една или друга степен са плод на случайност, не по-малко жестока от историческите обстоятелства, направили възможни
робството,
войната
и - не на последно място - мафията!
Въпросът не е дали - и ако да как и доколко - едновременно можем да сме и свободни, и подчинени на правила (да ме прощават някои философи, но това е диалектическа безсмислица!), а чия власт (респ. несвобода) е по-приемлива - тази на държавата или тази на мафията! И днешната държава - също както държавата-племе преди хиляди и хиляди години - си има свои тотеми и табута; и днешната мафия - също както пра-мафиите на разколниците в племенните общества от далечното минало - се стреми (и понякога успява) да отхвърли тези тотеми и табута и да наложи свои, полагайки основите на нов тип държавна/племенна организация и така - чак до времето на зараждането на човешките общества! И днес, също както в първите човешки общества, и представителите на официалната власт, и престъпниците, преследват едни и същи цели:
1) присвояване на монопола върху легитимното насилие,
2) за да се постигне подчиняване на подвластните.
Когато всички останали средства за подчиняване на подвластните се изчерпят, и двете страни в този псевдоконфликт прибягват до последното - грубата сила. Именно грубата сила (все едно дали се явява под формата на открит конфликт или на дипломатическа война - въпрос на обстоятелства и исторически времена) решава и изхода от битката между официална и неофициална власт, между държавата и мафията.
Все пак от праисторическите времена до днес нещо се е променило - при това нещо много важно (е, ако не сме станали по-умни, то поне мъничко сме оглупяли, нали?!).
Днешната доминираща икономическа организация на обществата в света - капитализмът - дължи възхода и утвърждаването си
не само на религиозното преобръщане в периода на Реформацията,
не само на индустриалната революция и бурното развитие на високите технологии,
не само на разширяването на политическото участие и на разгърналите се масови движения за човешки и граждански права,
не само на раждането и стабилизирането на националната държава...
и - съвсем не - само на отхвърлянето на абсолютните монархии и авторитарните управления в Европа...
Един от значимите фактори, които направиха възможен капитализма и неговия просперитет, е не друго, а т.нар. мафия или - което е все същото - организираната престъпност.
Все едно дали ще я наречем
детска болест на капитализма,
криза на първоначалното натрупване
или язва на прохождащите демокрации,
искаме или не, мафията се оказва една от стимулиращите сили при формирането, утвърждаването и - което може би е най-важното - за надеждното функциониране на установената в голяма част от западните общества днес политико-икономическа система!
И наистина: Дайте ми пример за поне една от днешните т.нар. развити държави, чиито икономически възход и политическа стабилизация не са били съпътствани от бум на т.нар. организирана престъпност! И нещо, както вече отбелязах, далеч по-важно: Докажете ми, че поне част от уважаваните крупни бизнесмени и известни политици на богатия Запад сега, в началото на XXI век, не са свързани с т.нар. мафия, която, освен всичко останало, щедро пилее средства за
благотворителност,
екология,
субсидиране на индустриални гиганти,
поддържане на напълно законни търговски вериги и супермаркети
и - разбира се - финансиране на предизборни кампании,
първо, защото това не й коства кой-знае колко, и, второ, за да осигури комфортното си пребиваване в зоната на сдрача между законността и беззаконието - положение на нещата, което, изглежда, перфектно устройва всички и което (между другото) е направило възможно ако не фактическото, то поне вербалното съществуване на т.нар. средна класа!
На този фон действията на политиците от страните от Източна и Централна Европа, и особено на тези от югоизточната част на континента, и по-специално на политическата върхушка в България спрямо новозараждащата се мафия в собствената държава, изглежда исторически недалновидно и - да си го кажем направо - дори престъпно! Тези политици не само че не направиха опит да впрегнат новоизлюпените мафиоти в услуга на държавата, но и, на всичкото отгоре, вслушвайки се в неадекватните съвети на партньорите си от Запада, започнаха бавно, но методично да ги елиминират от съревнованието за апетитните парчета на пазарната торта за сметка на уж по-благонадеждни играчи от близки и далечни нам страни, чиито пари, между другото, се оказаха не по-малко мръсни от тези на местните бизнесмени.
Нещо повече: За да се ускори присъединяването на страната ни към ЕС - пък било то и само с една нищо и никаква година, - днес в България мафията не просто се елиминира от състезанието за печеливши дялове от местния пазар, но и бива изтласквана дори от позициите, които вече е успяла да си извоюва - процес, съпроводен с изскачане на сцената на нови играчи, които започват планомерно и систематично да я унищожават, за да удовлетворят собствените си мафиотски амбиции! Оказва се, че огромно количество средства, вложени в много и разнообразни сектори на икономиката от ръце, едва-що свикнали да ги управляват, внезапно остават безстопанствени, вследствие на което гангстерските войни за преразпределянето им, познати от средата на 90-те години на миналия век, се разразяват отново - или, с други думи, политическата ни върхушка връща историята с повече от 10 години назад!
Не ме разбирайте погрешно! Не казвам, че българската държава унищожава представителите на мафията физически - съвсем не или поне не непременно. Грешката на родните ни политици е, че не осигуряват простор за икономическа дейност на независими от държавата субекти! Така се стига до пазарната нелепица конгломератът от толерирани от държавата бизнес-структури, формиращи Българската стопанска камъра, да бъде публично обявен за единственият - повтарям, единственият! - легитимен представител на бизнеса в България!!!
Става така, че в опитите си да смаже мафията, държавата я възкресява в най-първичния й и груб вид - мафията на уличните банди, копнеещи да се унищожат една-друга, за да си присвоят заграбеното от съперниците!
Жалкото е, че този процес на преразпределяне на власт и ресурси в т.нар. подземен свят се нуждае от известно време - поне няколко години, - за да се разгърне, да достигне кулминацията си и да изкристализира в ново неустойчиво - но по-трайно от сегашното - равновесие на силите, което би позволило на т.нар. мафиоти да пренасочат вниманието си от разчистване на сметки помежду си към усилия за постигане на максимална печалба от вече разпределените пазарни дялове. Това, на свой ред, би довело до изграждането на повече или по-малко стабилна основа за бъдещо икономическо развитие.
Едва ли обаче нещата ще се развият толкова безболезнено. Манията на българските политици към показно (и затова - безрезултатно) унищожаване на всичко, що е (или поне изглежда) незаконно, едва ли ще позволи поредната в българската история гангстерска война да се окаже последна. По всичко изглежда, че поне още известно време държавата ще оставя гангстерите да се избиват, с което ще постига точно обратен на желания ефект - ще открива поле за изява на нови ганкстери, които, елиминирайки старите, ще съсредоточават в ръцете си огромно количество икономически ресурси, само за да станат жертва на следващата вълна новоизлюпени гангстери...
По-важното обаче е, че дори и да имаха съзнанието да постъпят по-далновидно, оставяйки мафията да легализира незаконно натрупаните си капитали, политиците - нито у нас, нито другаде, нито в бедния Изток, нито в богатия Запад - не биха могли да елиминират организираната престъпност от активно участие в икономическия (а защо не и в политическия?) живот!
Искаме или не, живеем в свят, в който мафията се е сраснала с държавата. Това срастване може да приеме две форми:
1) слаба държава, водеща безплодни битки с
още по-слаба,
недоразвита,
дезорганизирана,
но полулегална или нелегална - и затова мимикрираща - мафия;
2) силна държава, погълната от
мощна,
широко разгърната,
добре организирана,
легализирана - и затова подлежаща на ясно идентифициране - мафия.
От тази гледна точка претенцията на днешната (а и на всяка вчерашна и вероятно на всяка утрешна) държава да притежава монопола над единствената добра (само защото се ползва от привилегията да бъде наричана официална!) законосъобразност не може да се интерпретира по друг начин, освен като фрапантен случай на хиперстатистка мегаломания!
Вероятно всяка държава изобщо - и по-специално държавата в съвременния й вариант - е не антипод, а въплъщение на така жестоко заклеймяваните от официалните й представители мафиотски стереотипи? Навярно почти невидимата граница, разделяща държавата от традиционната мафия, е формалната й (но не и фактическа) легитимност в очите на обществото? Може би всяка държава - слаба или силна, преследваща или инкорпорираща традиционната мафия - е само най-успешната (защото се е оказала най-приемлива за обществото) мафия?...
Какъвто и да е отговорът, важното е едно: за добро или зло днес мафията е (почти) неотстраним (пък макар и често невидим) фактор в реализирането на държавната политика и несъобразяването с това обстоятелство може да има точно обратен на желания ефект! Последователно провежданият поход срещу традиционната мафия (т.нар. организирана престъпност) от страна на самопровъзгласили се за морално чисти общественици, журналисти и политици би могъл да се окаже пагубен за обществото не с друго, а с евентуалния си успех! Проблемът не е в това, че т.нар. мафиотски стереотипи не биха могли да бъдат унищожени, а в това, че евентуалното им унищожаване би могло да повлече със себе си и мнозина от споделящите ги - и внезапно оказали се от другата страна на барикадата - значими представители на официалната власт! Важният - съдбоносният - въпрос е кой всъщност е големият губещ в тази агонична игра на безкомпромисен юридически перфекционизъм - мафията (както предпочитат да вярват представителите на т.нар. нравствено мнозинство) или (както подозират малцината морални релативисти) самата държава?!...
Сблъсък между държавата и мафията в общоприетия смисъл на думата, разбиран като конфликт между добрата законност и лошата престъпност, никога не е съществувал. Вероятно тази плоска утопия, подобно на сагата за непримиримата класова борба, се е зародила в главата на някой скучаещ теоретик от зората на индустриалната епоха, отчаяно бленуващ да напъха социалното многообразие в калъпа на бедното си - и, между другото, - доста банално въображение.
В последна сметка може би все пак работата на философите наистина - както настояват мнозина нефилософи - е да тълкуват света, а не да го променят.
Платоновата идилия на съвършено обездвижената държава,
Марксовата утопия на безкласовото общество,
либертарианската митологема за чудодейната хиперпродуктивност на саморегулиращия се пазар,
Фройдистката догма за безалтернативния автоматизъм на всепроникващата и всеобясняваща сексуалност,
стремително бюрократизиращият се култ към гражданските права,
схематичният псевдокреативизъм на доминиращия в съвременния ни свят проектен принцип...
и, разбира се, патетичната приказка за епичните битки на всепобеждаващата държава с вечно не победимата мафия!!!... -
всичко това са философски -
психологически,
социологически,
юридически,
журналистически... -
ала-бализми, на които можем да гледаме
с насмешка,
с аналитично любопитство,
може би с малко отвращение и много досада...,
но не и сериозно!...
Що се отнася до така преекспонирания напоследък (особено у нас и особено в контекста на прословутата ни евро-атлантическа интеграция) проблем с т.нар. мафия, той едва ли е нещо повече от фикция, инспирирана и наложена от най-голямата (защото, повтарям, се е оказала най-приемлива) мафия на всички времена - държавата!!!
Коя от двете - традиционната мафия или мафията-държава - е носител на справедливостта ли? Може би нито едната, нито другата! А може би (което е най-вероятно) такова нещо като справедливост изобщо не съществува
нито в юридически,
нито в практически,
нито в какъвто и да било друг план?!...
И накрая - парадоксално или не - може би тази евентуалност трябва не да ни отчайва, а - тъкмо обратното - да ни ентусиазира, защото доказва прастарата скептична максима, че не безличният закон - бил той
морален,
естетически
или логически, -
а жалкият (но и симпатичен) в страданието и радостта си човек, е мярка на всички неща -
на законосъобразността, че е Законосъобразност, и на целесъобразността, че е Целесъобразност;
на ригоризма, че е Ригоризъм, и на анархизма, че е Анархизъм;
на държавата, че е Държава, и на мафията, че е Мафия?!...
