Политизирано ли е гражданското общество? || мегаполиси

На 6 февруари в ресторанта на централния дом на архитектите на ул. Кракра 11 се проведе дискусия по проект Кризата на легитимността в плуралистичните общества на нашето време, условно озаглавена:
Граждански общества и политически елити: политизирането на гражданското общество.

Участваха 15 човека -
учени,
журналисти,
студенти,
други гости.

Както става винаги, когато темата е зададена толкова широко, разговорът се съсредоточи около един от аспектите на проблема - т.нар. проектен принцип на финансиране на НПО-та. Основният въпрос, който участниците обсъдиха, може да бъде резюмиран така:

Широко разпространеният проектен принцип на финансиране на НПО-та в днешно време прави ли ги политически зависими или, както мислят мнозина, е просто "технически инструмент", осигуряващ оцеляването им и успешното им функциониране в един преди всичко пазарен свят?

Както може да се очаква, изразените позиции съвсем не бяха еднозначни. Все пак изводът, около който накрая всички участници се обединиха, бе, че проблемът е достатъчно сериозен, за да породи широк обществен дебат върху формите на политизиране на гражданското общество и затова дали солидната политическа подкрепа, с която днес т.нар. трети сектор - или поне част от него - се ползва, го прави зависим от политическата конюнктура, или - тъкмо обратното - представлява важно условие за развитието и укрепването му.

Вместо да ви разказваме за дискусията в телеграфен стил - а това неизбежно значи
непълно,
селективно
и може би неточно, -
тук представяме автентична част от самата нея.

Уводни думи на д-р Иван Бозуков, ръководител на проект Кризата на легитимността в плуралистичните общества на нашето време:

...Тази дискусия се провежда по проект Кризата на легитимността в плуралистичните общества на нашето време, който се реализира от Научноизследователски сектор при СУ Св. Климент Охридски и се финансира от фонд Научни изследвания към Министерство на образованието и науката.

За тези от вас, които не бяха, искам да припомня, че първата дискусия по проекта беше условно озаглавена Метаморфозите на властта в ерата на глобалните комуникации и Интернет - една много широко формулирана тема, - при което разговорът, съвсем естествено, се съсредоточи върху един от аспектите на глобализиращото се общество у нас - проблемът за присъединяването на България към ЕС.

На базата на опита ни от първия път решихме сега темата ни да е малко по-конкретна и да засегне един, ако мога да се изразя така, по-политически аспект на проблема за обществото и властта.

Както вече знаете, днес сме се събрали, за да си говорим за гражданските общества и политическите елити и по-точно - за (възможното) политизиране на гражданското общество и евентуалните последици от това.

В началото искам само да щрихирам няколко подпроблема и да изкажа няколко тези, които после, ако желаете, ще можете да оспорите, подкрепите или да дискутирате върху тях по някакъв друг начин.

На първо място трябва да подчертаем, че когато говорим за гражданско общество, не можем да го разглеждаме като нещо монолитно или като нещо, което не претърпява историческо развитие. Едно е понятието за гражданско общество на Джон Лок, който го разглежда като състоянието на живеене под властта на закони в една държава, противопоставяйки го на т.нар. естествено състояние, в което цари беззаконие; съвсем друго е днешното разбиране за гражданското общество, в чийто контекст то се мисли като съвкупност от
групи,
институции
и отношения,
действащи като балансиращ и контролиращ фактор спрямо самата държава.

Проблемът е, че това по-съвременно разбиране за гражданското общество като че ли е парадоксално!

В какво се състои тази парадоксалност?

Първият - и може би най-големият - парадокс на днешната идея за гражданското общество е, че то, макар да се разглежда като отделено, дистанцирано от държавата, сякаш е политизирано - при това силно и то в строго идеологически смисъл! Съпоставено с политическите елити, то стои вляво на идеологическия спектър, докато те винаги са повече или по-малко десни.
(Именно това е една от тезите, които бих желал да предложа за обсъждане.)

Защо гражданското общество по дефиниция е ляво, а политическите елити - десни? Вероятно защото винаги, когато става въпрос за управление, управляващите имат привилегията (а може би и проклятието) еднопосочно да направляват обществените процеси, независимо от характера и спецификите на обществената система - напр. без оглед дали тя е авторитарна или демократична. За разлика от политическите елити, гражданското общество се състои преди всичко от индивиди, които не са строго институционализирани, не съсредоточават в себе си толкова силно формализирана власт, колкото представителите на политическите институции и (може би именно затова) не могат да противодействат ефективно на
ценностите,
решенията
и начините на действие,
които политическите елити налагат на обществото.

Защо е така?

Естествено, можем да изложим много причини защо гражданските общества са леви, а политическите елити - десни (по-късно вие може би ще споменете някои от тях, а може би изобщо няма да се съгласите с тази теза), но като цяло проблемът на днешното гражданско общество е, че то е прекалено нерегулярно, за да може да се самоконтролира. Бидейки ориентирано към контролиране и балансиране на държавата, то не може само себе си да контролира!

Политическите елити са по-регулярни, там нещата се случват периодично, там има утвърдени процедури за действие, докато в рамките на гражданското общество - едно наистина твърде размито понятие - няма толкова твърдо установени норми, институционализирани процедури, начини за взимане на решения и т. н.

На второ място трябва да отбележим, че гражданското общество се състои от индивиди и организации, които, формално погледнато, не разполагат с големи властови ресурси и затова, образно казано, са принудени да се закачат за един или друг политически елит, за да извлекат нещо за представляваната от тях група.

Моята теза е, че това пряко и непосредствено политизира гражданското общество, защото всяка гражданска организация лобира - упражнява натиск върху една или друга политическа структура за постигането на някакви тясно групови цели.

Погледнато от тази перспектива, гражданското общество далеч не обхваща цялото общество - дори не и значима негова част, - а само
тесни,
затворени,
атомизирани,
дори - не рядко - противопоставящи се една на друга социални групи,
които могат да упражняват натиск върху държавните институции, за да постигат и удържат някакъв привилегирован статут спрямо останалите членове на обществото!

Големият проблем в това отношение, който бих желал да изтъкна тук, е все по-привилегированият статут на твърде кресливите малцинства от всякакъв сорт на фона на едно по-мълчаливо и пасивно мнозинство. Това може да се установи напр. от все по-големите грантове, които напоследък все по-често се отпускат за образование на ромите.

Огромен проблем на гражданското общество е все по-разрастващият се в наше време проектен принцип, който може да бъде наречен дори проектна система.

Наивно е да твърдим, че проектната система е строго специализирана в сферата на гражданското общество. В момента сме свидетели как все повече пазарни структури се ориентират към работа по проекти. Държавните институции, от своя страна, са много тясно обвързани с този начин на финансиране.

Логично е, следователно, когато финансирането на дадена НПО се осигурява от държавни институции, ролята и мястото на кандидатстващата организация в този процес в някаква степен да се определят, освен по изрично посочените условия за кандидатстване, и по политически съображения.

От една страна проблемът е в това, че един донор може, по силата на тривиалния факт, че притежава някакъв финансов ресурс, да отпуска средства за инициативи, които не са от голямо значение за обществото или за една или друга социална група. При това често се получава така, че неправителствените организации, като формални субекти на гражданското общество, се активизират в една или друга насока не защото искат да направят нещо определено, а защото именно за съответното нещо се отпускат пари - един изключително сериозен проблем, за който може би знаете, а някои от вас вероятно и са се сблъсквали с него. По тази причина в момента има много популярни дейности, които се финансират от политически и/или икономически структури през гражданското общество, които са необмислени и затова - недостатъчно ефективни.

Няма механизъм за контрол, няма субект, който адекватно да преценява доколко (и за колко хора) тези неща са полезни и дали действително трябва да се вършат. Може би един от най-фрапантните примери за такава дейност са проектите, в рамките на които се провеждат обучения за разработване на проекти! Може би тази практика е част от внушението - неофициално, разбира се, - че важното е не толкова какво точно се проектира, колкото умението да се печелят пари по проекти! Излиза така, че гражданското общество постепенно все повече се превръща в машина за разработване на проекти и все по-малко може да бъде уподобявано на генератор на нови идеи. Може би причината е в това, че ако бъде предложена една истински нова идея, тя просто няма да бъде финансирана!

В заключение искам да кажа, че вследствие на всичко това, за което говорих, ми се струва, че гражданското общество винаги - независимо от времето и мястото на неговото възникване и развитие - е политически лоялно! За да може да оцелее на пазара на проектите, една неправителствена организация трябва да бъде политически лоялна към една или друга финансираща организация, а финансиращите организации, от своя страна, винаги са политически ангажирани - независимо дали става въпрос
за държавна институция,
за солидна фирма, компания или корпорация,
за голяма неправителствена организация, постигнала статут на донор на пазара на проекти.

Изобщо гражданското общество в днешно време като че ли все повече се политизира и странното е, че сякаш този проблем все убягва от вниманието ни.

Все говорим дали в момента в България има гражданско общество, а изглежда въобще не се замисляме какво всъщност е - или би трябвало да представлява - гражданското общество. Сякаш не си задаваме най-простия въпрос: Доколко гражданското общество може да бъде балансьор на провежданите от държавата политики, или то по-скоро следва тези политики, при което те формират него, а не то тях!...

Уводни думи на д-р Ивайло Димитров, научен сътрудник в Институт за философски изследвания на БАН и член на изследователския екип по проекта:

Аз няма да бъда толкова обстоятелствен. Искам само да конкретизирам нещата.

Както казах още на миналата среща, всички, които сме се събрали тук, в известна степен пребиваваме в някакъв абсурд.

Защо? - От гледна точка на това, което каза Иван.

В крайна сметка ние работим по някакъв проект. Някаква, макар и минимална сума, е предоставена от нашето министерство - съответно от данъкоплатците - и ние тук, в качеството си на част от гражданското общество, дебатираме върху подобни теми.

С други думи, ние пребиваваме в статуквото на т.нар. проектен принцип - в това, за което наскоро Ивайло Дичев каза, че всички НПО-та живеят от проект за проект. Това е факт.

Когато преди време Иван за първи път ми сподели своята теза и говореше за нерегулярността на гражданското общество, той имаше предвид точно това - живеенето от проект за проект.

Формирането на проектните дейности, които според донорите си заслужава да бъдат финансирани - всичко това е преформиране на самия живот на т. нар. гражданско общество. Това означава, че неправителствените организации се нагаждат така, че да могат да спечелят даден проект. Всички, които имаме поне малко опит в тази сфера, знаем, че проектите просто се пишат и защитават така, че, както казват хора с по-голям опит в тази сфера, критерият креативност да бъде не на минимум, а изобщо да отсъства! Оттук и изводът, че печелят тези, които успяват да повторят по своеобразен начин думите на донорските организации, които искат да четат собствените си думи, и именно така се печелят проекти...

Така или иначе, навлизаме в една изключително щекотлива тема, защото щем-нещем трябва да се съобразяваме със статуквото на проектния принцип. Въпреки това можем да обобщим, че на този етап проектният принцип е нещо, което по-скоро пречи, отколкото подпомага живота на едно гражданско общество.

Малко абсурдна е ситуацията, че в крайна сметка министерството дава пари, за да се разсъждава по подобни теми. Факт е - и това е аргумент против тезата на Иван, - че в настоящата дискусия ние не прокарваме никакви политически идеи. Това е аргумент против тезата, че няма граждански инициативи, които да не са пряко обвързани с политически интереси.

Притеснителното в случая обаче е, че отпуснатите ни средства са прекалено малко и че вероятно се знае, че ефектът от подобно мероприятие далеч няма да бъде достатъчен, за да предизвика промяна на статуквото.

Това е един от проблемите, върху които исках да акцентирам. Другото, което донякъде ме изуми в началото, но с което после донякъде се съгласих, бе споменатата от Иван лява ориентация по принцип на гражданското общество спрямо политическите елити или институциите, които са по-дясно ориентирани.

Искам да завърша с вечния ми аргумент при споровете с Иван за алтернативата на проектния принцип.
Така или иначе понастоящем този принцип е господстващ.
Факт е обаче, че той наистина работи в полза именно на това политизиране на гражданското общество. Съгласен съм с Иван, че мощните неправителствени организации изпълняват функцията на скъпо политическо лоби - и самите политици работят за това...

Иван Бозуков:

Тези неправителствени организации дори се превръщат в своеобразни политически центрове.

Взимам думата, за да предложа една алтернатива на проектния принцип, съзнавайки, че това е нещо, което няма как да се случи, тъй като тук сме в много ограничен кръг и едва ли нашето събиране ще има някакво осезаемо въздействие върху обществото.

Все пак мисля, че проектният принцип има много ясна алтернатива - и това е не друго, а именно пазарният принцип, чисто пазарният принцип.

Неправителствените организации биха могли да продължат да кандидатстват с предложения за проекти, както е и сега, но тези проекти да бъдат финансирани чрез заеми, а не чрез грантове - не със средства, които после няма да бъдат връщани, като напр. се заложи по-дълъг гратисен период.

Мисля, че това би могло да бъде ефективен начин за самоконтрол на гражданското общество - да се знае, че нещо наистина е устойчиво. При това положение, струва ми се, зависимостта на гражданското общество от политическия елит не би била толкова голяма.

Изказване на един от участниците:

Доскоро бях студент в Германия. Учил съм математика и се занимавам с информационни технологии.

Общо взето опит с проекти нямам, но за сметка на това съм ги учил на теория. Затова не мога да се съглася, че проектният принцип е противопоставен на пазарния и че служи на идеите на политиците.

Замен проектът представлява някакъв начин да се извършва определена работа и в това отношение той е временен и уникален. В този смисъл проектният принцип е начин да кажем какво да се свърши и кой точно носи отговорността за това.

Може би в българия идеята донякъде се е изродила и битува схващането, че проектите се правят по някакъв друг начин, че чрез тях се защитават чужди интереси, но това не е проблем на системата, а на проектната реализация.

Другото нещо, което искам да кажа, е, че естествено, че проектът ще бъде ориентиран към интересите на донора или спонсора. Това е човекът, който дава парите и съответно проектът трябва да бъде представен пред него така, че той да има интерес да се включи в него. Така е и за другите участници. Напр. проект, който засяга обществото, ще представя определен обществен интерес и т.н.

Друго нещо, което ми направи впечатление и което споменах още в началото: Пазарният принцип със сигурност не е противовес на проектния принцип. Според мен е проблем да се намерят заеми за такива проекти - проекти на неправителствени организации, - защото няма кой да ги върне. Това са пари, за които от някоя организация казват:
"Ние ще ги дадем, защото смятаме, че това е хубаво нещо"
и това не е пазарно начинание, защото тези пари няма как да бъдат върнати...

Въпрос от друг участник:

Не всеки проект има възвръщаемост, така ли?

Ивайло Димитров:

Съгласен съм с това, защото възниква въпросът дъли пък всяка инициатива, всяко решение да се направи нещо, да се произведе продукт, може да се опазари - т.е. да има възвръщаемост. Тегленето на заеми обаче, от своя страна, облекченото теглене на заеми, действително гарантира някаква устойчивост. Когато човек, така да се каже, си е сложил главата в торбата, когато е изтеглил заем, работи на много по-високи обороти и всичко се изпълнява доста по-съвестно, именно защото рискът е по-голям. При едно донорство - обратно - рискът е минимален. Заложеното е едно, но после много от нещата остават на хартия...

Реплика на участник:

Идеята в случая е ясна. Въпросът е, че не всеки проект има материална реализация след него, за да може да се върне този заем. Защото в крайна сметка вземеш ли заем, трябва да го връщаш - и то с лихвите, колкото и облекчени да са условията за това. Заемите биха ограничили проектите само до материалния им компонент...

Може би един вариант е да се взимат заеми от печеливши проекти.

Аз съм химик в БАН и сега има тенденция да преминаваме към проекти, тъй като БАН е институция, която е към държавния бюджет, а доколкото разбирам реформите текът натам, че да минем на самоиздръжка. По този начин при нас ще има реализация, защото човекът казва искам това и това, ние ще го направим, ще дадем резултатите и дай боже едно от 10 000 съединения, които ще получим, да стане както трябва - ще бъде голяма печалба.

Начинът е евентуално процент от тези генерирани печалби да отива към проекти, които вече не носят възвръщаемост.

Друг участник:

Да, фактът, че има хора, които нямат пари, не пречи те да инициират проекти, които да бъдат финансирани с пари от други проекти...

Ивайло Димитров:

Истината за мен е, че при всички положения трябва да има донор - независимо дали дава заем или дарява средства. И в двата случая обаче този донор отстоява някакви интереси - така или иначе живеем в свят на интересите. Именно удовлетворяването на тези интереси дава възможност да се финансират проекти, които нямат възвръщаемост, но имат обществена стойност.

Друг участник:

Когато някой дава пари за нещо и търси възвръщаемост, той не е донор, а заемодател - той дава заеми. Ако предоставящ средствата е НПО или някакво друго сдружение с идеална цел, той може да поиска единствено парите си.

Но кой дава заем - ако е банка или някаква друга мощна финансова институция, няма ли да има проблем с поискването на парите обратно? Освен това, ако финансиращата организация не е с идеална цел, има лихви!

Всъщност какво означава възвръщаемост? Може би именно това трябва да бъде дефинирано, за да може да тече самият разговор?...

Румен Спасов, оперативен секретар на сп. Азбуки:

Може би това, което ще се опитам да формулирам, донякъде ще даде отговор.

Според мен не бива да поставяме нещата алтернативно:
от една страна проектният принцип - път за никъде,
и от друга страна - проектът - наше упование и европейско бъдеще.
Би трябвало и двете неща да се проблематизират.

Според мен това, което прави хората скептични към проектния принцип, е едно невиждано разхищаване на интелектуална собственост, което се получи през последните 10-15 години. Хора, за които хипотетично се знае, че имат много пари, казват:
"Направете проект, опишете всичко така, както смятате, че трябва да се направи - с календарния план, с всичките му неща",
и човекът, който има идея (а идеята е нещо много ценно - по принцип пазарът на идеите е най-скъп), се втурва и споделя идеята си с едни абсолютно анонимни хора, и срещу тоя написан проект той не получава нищо повече от една почерпка с чаша чай или някой семинар на някое хубаво място, докато същностната ценност, ноу-хау-то, както казват британците, е дадено ей така - на един неизвестен, анонимен човек, който може би не знае български и изобщо не го е грижа какво става в България.

Това е големият скептицизъм, който храня по отношение на досега познатите ми участия в проекти. Това ме кара малко повече да ценя това, което имам като знания, като идеи, и, напр., ако ще правя една книга, и ако мастилото и хартията за тая книга струват, да речем, 2 000 евро, то фактът, че аз пиша тая книга и че имам в ума си нещо, което да споделя със света, трябва да струва десетки пъти повече.

Според мен не бива да приемаме проектен принцип, който разхищава интелектуалната собственост. Това е най-високата цена, която
и в Англия,
и в Германия,
и в САЩ
се плаща най-скъпо.

Пак опираме до това, че не сме се научили да се продаваме, че няма културен пазар - освен пазара на хляба, сиренето..., - и търсим такъв пазар, който ще произведем от това наше мислене тук. Как да стане така, че, докато ядем фъстъци, те да станат 3 пъти повече, и същевременно да споделим ценни мисли за проектната култура?!
Това е ужасяващото и дори в университетските среди малко си даваме сметка за него.

От друга страна един типичен пример за това сливане на гражданското общество с политическата власт е т.нар. приемане на патронаж. Различни общини, или училища, или проекти, са под патронажа на някого и става така, че всъщност не граждани правят това нещо, което ще се състои под патронажа на, а го правят определени политически фигури...

Макар че проектният принцип се оказа основна тема на разгърналата се дискусия, накрая бяха обсъдени и някои други аспекти на проблема за гражданското общество и политическата власт, които ще представим накратко.

Един от участниците споделя идеята си за инициатива, свързана с повишаване на избирателната активност:

Не можеш да убедиш интелигентните хора - между другото точно това е пасивната част от населението, - че диалогът между обществото и политиците е важен и необходим.

Ивайло Димитров:

Само диалогът не е достатъчен на този етап. Всичките тези интелигентни хора са в Интернет и има хиляди форуми - включително и към медиите, - в които този диалог постоянно тече.

Става въпрос че много по-ефективно би било да се покаже, буквално да се детайлизира механизмът, по който този диалог накрая като резултат би могъл да провокира създаването на една определена група за натиск, която да осъществи контрол върху тези, които трябва да отговарят... За да се случи това обаче, диалогът сам по себе си не е достатъчен.

Румен Спасов:

Според мен медийният ефект е много интересен не само с факта, че е важно да се гласува - за мен много по-ценна би била една дискусия по какъв начин можем да упражняваме властта си между гласуванията. Именно това е смисълът на гражданското общество. Гласуването е само една кампания.

Радостина Накова, магистър по философия и социология и член на екипа на Мегаполиси, поставя проблема за незачитането на гражданското общество от страна на политиците:

Мога да дам пример със закона за инвалидите. Знам, че преди гласуването на закона са се събирали експертни групи и различните неправителствени организации са имали търкания помежду си, но в крайна сметка са успели да се обединят около общ проектозакон. От парламента пък предложили свой, без изобщо да се съобразяват с исканията на хората, които имат най-адекватен и точен поглед върху проблемите и възможностите за тяхното решаване...

Ивайло Димитров:

Днес Интернет дава възможност за упражняване на пряка демокрация. Напр. една парламентарна група представя отделните законопроекти on-line и т.нар. интелигентни хора влизат и си дават собствения глас - т.е. те стават нещо като виртуални народни представители...

Радостина Накова:

Проблемът няма еднозначно решение. Напр., ако пак вземем пример със закона за инвалидите, лидерите на неправителствените организации на и за инвалиди непрекъснато говорят как защитават правата на целевите си групи, но в същото време съзнават, че ако исканията им бъдат приети, вече не би имало смисъл от съществуването им, тъй като би била отнета социалната им база.

Ако е така, оказва се, че съответните целеви групи не са защитени дори от собствените си организации, защото управляващите тези организации по-скоро се стремят да продължат тяхното съществуване, а не толкова да удовлетворят потребностите на хората! Политиците, разбира се, имат изгода от това...

В резултат на проведената дискусия станаха ясни поне две неща:

1. че дебатът върху гражданското общество и евентуалното му политизиране предполага по-прецизни от сега съществуващите дефиниции за гражданско общество и политически елит
   
2. и че очевидно има значителни проблеми с проектната система на финансиране на неправителствените организации - проблеми, чието адекватно решаване би могло да направи т.нар. трети сектор ако не по-независим политически, то поне по-ефективен.

 

---