Епилог
Тъпанар Дрънкар: Как се монтира двигател на абдалиански кораб? Кой е Първия и как ще е изглеждал животът му далеч след описаните събития? От какво планира да избяга овчарят Карнос? Защо Тим Валверде вика по спешност Роши Берентал? Какво открива за себе си вундеркиндчето Алат Барсан?... – Това е краят, ала и... прелюдия към ново начало...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Епилог
1. Пристанището на Караласка, 1 фарбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар
Бе привечер, когато петимата, изпратени да монтират абдалианския двигател на малкото корабче Вихрострел, пристигнаха на пристанището.
- Казвам се Лалан Далос и съм водач на групата – здрависа се предводителят на монтажистите със собственика на корабчето, Ганет Сушар. – Съжалявам, че не успяхме по-рано, ала това ужасно време ни забави!
- За колко време ще свършите? – осведоми се Сушар.
- Ако кормилният лост е поставен по начина, по който сте бил помолен да го поставите, когато сте поискал абдалиански двигател, не би трябвало да ни отнеме повече от няколко минутки – отвърна Далос.
- Заедно с тестовете? – изуми се собственикът на Вихрострел.
- Та тя цялата работа се състои почти само от тестове! – лекичко се позасмя предводителят на новопристигналите и подкани Сушар:
- Хайде, водете ни, че умряхме от студ!
Сушар ги поведе през кишавия участък, където се срещнаха, а в същото време леденият западен вятър хвърляше в лицата им талази от мокър сняг.
* * *
Пет минути по-късно, целите премръзнали, петимата свалиха от файтона тежкия сандък и го качиха на палубата, за да влязат в трюма през малкия люк, в който едва напъхаха товара си, а сетне много внимателно го спуснаха по стълбата и, запъхтени от умора, го отнесоха до отсека, където от тавана се подаваше дебелата кръгла основа на кормилния лост.
- Да почваме, момчета! – подкани ги Далос. – Да почваме, че да свършваме!
Междувременно един от останалите четирима се запъти да затвори люка, ала чакащият ги на палубата Сушар – никой от поръчалите абдалиански двигател не трябваше да става свидетел на монтирането му – го изпревари. Сетне петимата отвориха сандъка, извадиха извънредно тежкия объл и гладък камък и, докато четиримата го повдигаха, за да го наместят под основата на кормилния лост, с фенерче в ръка Далос ги наставляваше в какво положение да го задържат.
- Стоп! – извика той, щом тапата се озова точно под основата на кормилния лост. Сетне закрепи фенерчето за едно от стъпалата на стълбата под люка така, че да осветява горната част на камъка. След това отиде до сандъка, извади щипците и с умело движение само на едната си ръка прихвана с тях поставената от пломбировача тапа. После бръкна в джоба си, изваждайки оттам предварително зареденото със смукателна игла изстрелващо приспособление, прицели се и щом прецени, че ще удари точно в центъра, стреля.
Чу се тихо изсвистяване, а миг по-късно дългата дебела игла вече трептеше, плитко забита в тапата.
- Вдигайте, момчета! – нареди той, освобождавайки тапата от щипците, при което останалите четирима много внимателно започнаха да повдигат камъка. Сетне, щом иглата се озова на два-три тандрома от основата на кормилния лост, бясно започна да се върти, а камъкът в ръцете им постепенно олекна.
Иглата продължи да се върти още няколко секунди, след което се стрелна нагоре, залюлявайки камъка и устремявайки се към точно определен участък в основата на кормилния лост, хлътна в миниатюрната дупчица на повърхността на предварително приспособеното за монтиране на абдалиански двигател съоръжение, освобождавайки държащите камъка от тежестта му и, продължавайки да го клатушка още малко, накрая с глухо прищракване се намести, обездвижвайки тежкото над 100 фанбрума сърце под себе си.
- Готово – изтри потта от челото си Далос. Сетне той и останалите четирима се запътиха към стълбата,като преди да почнат да се катерят предводителят им откачи от нея фенерчето, угаси го и го прибра в джоба си.
* * *
- Един милион, нали? – осведоми се за всеки случай Сушар, щом бе установено, че с двигателя всичко е наред.
- Такова е заплащането, независимо от размера на кораба, на който монтираме двигател – кимна Далос.
– Питам за всеки случай – заяви собственикът на Вихрострел. Сетне им написа чек за споменатата сума, връчвайки го на предводителя им. След това ги покани:
- Какво ще кажете да останете вкъщи тази нощ, че времето не е подходящо за тръгване?
- Благодарим – отвърна Далос, - но ще се оправим. Сетне, повел останалите четирима по стълбата, а после и по кея, заедно с тях се изгуби в изпълнения с мъгла от гъсто сипещ се мокър сняг вечерен мрак.
2. Из „Очерци за живота на Първия”, съставен от проф. Герши Лугда от Тиндали 31 цикли след кацането на Николас Конглар на Неотопия
Това, което точно в началото на войната отклонява Първия от намесата му в тинганианските дела, е „отключилата” възстановяването на паметта му повторна негова среща с абдалианската девойка Сенетра. Ала нито любовта му към това момиче – впрочем след това той многократно заявява, че именно тя е любовта на живота му, - нито възстановената памет, не го оставят за дълго извън „играта”. Нещо повече: мнозина от приятелите и познатите му твърдят, че точно този епизод на кратка безметежност го бил заредил с почти непонятно чудовищната енергия да продължи по поетия след спасяването му от Орор път.
Една от жените, на които особено много се е доверявал, е дъщерята на Ейохи Тамрал Фалет/Чилда, с която се срещнах при последното си посещение на Фиртуш.
- Беше като дете – започна разказа си за Първия тя. – Мисля, че чак до самия край така и не проумя порядките ни. С течение на времето придоби много власт (Велики Пош, та той стигна до върховната власт в Тингано!), ала – сигурна съм - така и не разбра защо мнозина са стръвно устремени към властта!
Някои от изследователите на живота на Първия настояват, че причината за моралната му неадекватност тук, на Неотопия, били различията между тукашните нрави и тези в конфедерацията и по-специално – на родната му планета Барзум. Съмнявам се да е така. Сходствата между нас, жителите на конфедерацията и тях, невзурпираните коренни обитатели на Неотопия, са твърде много, а различията – прекалено малко, за да се допуска такова нещо.
Лично аз мисля, че наивността на Първия се дължи на зверския му удар в главата при падането му в пропастта. То е пробудило у него някакви латентни дотогава лидерски умения, благодарение на които, както ще видим по-нататък, в последствие той става изключително умел водач. Заедно с това обаче му е „докарало” и остра форма на месиански синдром, изразяващ се в тотално неразбиране на всяко чувство за справедливост, различно от неговото собствено.
Около Първия се вихрят много мистерии, ала една от най-големите сред тях е тази за пословичната му физическа сила във времето от тласването му в пропастта до възстановяването на паметта му. Мнозина от приятелите и познатите му твърдят, че преди завръщането на спомените му той с лекота вдигал и носел на дълги разстояния предмети, тежащи по 40-50 килограма, или, както казват коренните жители на Неотопия, фанбрума. Консултирах се с редица лекари, някои от които видни медицински специалисти и те единодушно твърдят, че такова нещо е, нека цитирам дословно мнозина от тях, „абсолютно невъзможно”. Доколкото обаче познавам хората, които ме уверяваха в нечовешки гигантската физическа сила на Първия във времето от пребиваването му в дома на Орор до възстановяването на паметта му в навечерието на войната, не бих посмял да ги обвиня в лъжа или в прекалено суеверие, в резултат от което те биха интерпретирали като истина нещо невъзможно.
Ето, напр., какво сподели с мен един от основните помощници на Първия, а именно Пьол Гамар, когото посетих в китната му къщица там, дето на времето е било прословутото частно имение Дар Марал:
- Веднъж – бе в началото на свирепите му пристъпи на главоболие след назначаването му от Чилда за велик съветник от Гамбари – двамата се разхождахме по една от аверилските улици и той видя как един млад, здрав и силен абдалиански роб се бе превил под петдесетина фанбрумов чувал зурп. Тутакси отиде при него, нарами чувала и с лекота го понесе към мястото, където робът трябваше да го достави!
Иначе казано, не че не вярвам на медицинските специалисти, ала, хайде да кажем така, не съм склонен да им се предоверявам...
В продължение на няколкото дяла в началото на войната, по време на които Първия е отсъствал от политическата сцена на Тингано, мнозина от близките и приятелите му изобщо не са подозирали къде може да се намира. Двамина обаче той побързал да уведоми с писма. Едното било адресирано до великата съветничка Фалет/Чилда – същата, която бе цитирана по-горе, - а другото – до Пьол Гамар, сиреч до същия човек, на чиито думи се позовахме преди малко. На Фалет/Чилда Първия пишел, че неотложни лични дела нямало да му позволят през следващите няколко дяла да се завърне в Гамбари, чийто велик съветник бил при избухването на войната. С другото писмо молел наместника си в Гамбари Пьол Гамар да продължи да го замества през времето на очертаващото се дълго негово отсъствие, като го известил за местонахождението си и изрично настоял при спешна нужда да бъде повикан незабавно, на което повикване щял, както пишел на помощника си, да се отзове по най-бързия възможен начин...
При срещата си с Анар Онда, който след изригването на Мануаки преди 26 цикли съвсем случайно се спасил, тъй като него време не бил във вилата си в Гронелите, научих интересна подробност из личния живот на Първия.
Чил – така наричаше Онда бившата си интимна приятелка Фалет/Чилда – бе влюбена в Геюм – това бе името, което използваше, когато назоваваше Първия. Не, неточен съм като казвам „бе влюбена”. Независимо, че днес той вече не е между живите, убеден съм, че тя продължава да го носи в сърцето си.
Разбрах за чувствата й към Геюм още в самото начало. Сетне й разкрих, че съм разбрал, в резултат от което едва не се разделихме. Връзката ни обаче някак оцеля. Някак успяхме да останем заедно след оня първи разлом във взаимоотношенията ни. Нещо повече: след като й казах, че знам за чувствата й към Геюм, поне за кратко се сближихме още повече в сравнение с преди...
Странно, ала той имаше рядко срещаната способност да сближава хората дори тогава, когато би било логично да се превръща в причина за раздалечаването им. Не помня когато и да било във времето, прекарано с него, да е проявил чувство на завист или ревност. Просто постъпваше така, както смяташе за добре, без по какъвто и да било начин да пречи на другите да правят същото...
По-късно разбрах, че се е досетил, че знам за чувствата на Чил към него. Научих го от нея. Тя ми каза, че той й заявил, че знаел, че няма да се ядосам загдето е с мен, а обича него...
Изобщо, Първия е изключително противоречива личност. Би било смешно и нелепо да се твърди, че е бил духовно извисен. Факт е обаче, че е бил целеустремен. Ала зад тази негова целеустременост явно е „прозирала” крехка и ранима душа...
3. Офисът на Тим Валверде година след първото посещение в кабинета му на Роши Берентал и Ели Брин
- Седнете, моля! – покани Валверде Брин и Берентал и се изтегна в креслото си. – Кафе, чай, безалкохолно, алкохолно, нещо за хапване? – осведоми се.
- За друго сме дошли, г-н Валверде – нетърпеливо се врътна в креслото си бившият президент на енергийната корпорация Слънце. – Щом каните обаче, може да изпия едно кафе.
- А вие, млада госпожице? – обърна се повторно домакинът към Брин.
- За мен също кафе – прие тя.
- Какво става? – едва се сдържаше от любопитство Берентал. – По каква причина по видеофона поне не ми намекнахте защо толкова много настоявахте за тази спешна среща?!
- Работата е свършена, приятелю – позволи си мъничко да пофамилиарничи домакинът. – Търсената от вас планета е на хоризонта. Затова ви повиках и ви помолих да дойдете по най-бързия възможен начин...
4. Западните Гронели, 24 ларбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар
Овчарят Карнос поведе овцете си нагоре по пътеката, възлизаща на тучната поляна, където ги пасеше. Макар да бе в разгара на дъждовния сезон, това утро бе слънчево и свежо.
Ще завали обаче – каза си Карнос. – Няма да мине и час и пак ще ливне, сякаш са се отворили дверите Пошеви!
И точно тогава, докато се катереше със стадото си по пътеката, почувства как земята потрепери, а дълбоко из недрата й се понесе глухо боботене.
Мануаки – досети се тутакси. – Едва ли ще изтрае повече от няколко цикли, преди да прояви злия си нрав!
При това се замисли за спешната необходимост да се премести другаде, тъй като – убеден бе - след цикъл-два да се живее в близост до Мануаки вече щеше да стане извънредно опасно.
Бе споделял и с други обитатели на планината опасенията си относно евентуалното скорошно избухване на вулкана, ала мнозина от тях се отнасяха твърде небрежно към такава възможност. Дори един козар, с когото се бе срещнал само преди седмица и при това в момент, когато земята отново бе потреперила, безгрижно бе махнал с ръка, казвайки:
- То ако за всичко вземе да се притеснява човек, де ще му излезе краят! Във всеки случай, приятелю, тука, на високо в Гронелите, е къде-къде по-безопасно в сравнение с ада долу – явно бе имал предвид войната, - който ние, тинганианите, сами си спретнахме!
Карнос вече бе решил. До не повече от цикъл щеше да се премести в Рубатите. Щеше да разпродаде стадото, а щом стигнеше там, щеше да купи нови овце. Да, и пътуването бе проблем – голям проблем. Облекчаващо обстоятелство при него обаче бе, че не бе семеен. Щеше да слезе долу, в Клендайл, и да хване някой кораб, който издалеко да заобиколи тоя сякаш побеснял континент, за да остави него и евентуалните му спътници – не бе единственият, далеч не бе единственият, който се страхуваше от евентуално скорошно изригване на Мануаки, макар, както видяхме, страхуващите се да бяха малцина – чак в Рейджи...
Да – кимна сам на себе си Карнос. – Ще остана тука още цикъл – не повече. Обичам Гронелите, разбира се – че как не! Ама, Проклети Пош, не дотам, та да им позволя да ме погребат под себе си!
5. Конфедерацията, планетата Пинтос в съзвездие Кон, 19 348 година от вселенския календар
Дванадесетгодишното вундеркиндче Алат Барсан рязко се приведе над пулта, втренчвайки се в монитора пред себе си:
- Неотопия – прошепна. – Неотопия, Неотопия, Неотопия... По дяволите, защо това име ми звучи толкова познато!
Добре – вдигна рамене след кратко колебание. – Да опитаме!
Сетне извика на монитора информацията за Неотопия и се зачете в нея. И колкото повече четеше, толкова повече се увличаше...
Вдигна глава от монитора едва когато го извикаха за обяд.
- Ей сега идвам, мамо! – отзова се. Сетне си отбеляза мястото, до където бе стигнал, след което се затътри към столовата.
- Май си открил нещо, а, Ал? – загледана в блесналите му от вълнение очи го запита майка му.
- Открих своето парче от промененото минало – с гордост заяви момчето, сядайки и заемайки се с храната със стръвен апетит.
- Сигурен ли си? – изгледа го със съмнение майка му. – Мнозина откриват какво са променили едва когато навършат тридесет, пък и много повече години!
- Ти си била на двадесет и шест – с пълна уста й възрази синът й. – Какво учудващо има тогава, ако някой открие своето парче от промененото минало на дванадесет?!
- И какво точно ще си променил? – използва правилното време майка му.
- Историята на една планета – отвърна синът й. – Казва се Неотопия. Нашите предшественици от конфедерацията са я нарекли така – поправи се.
- А знаеш ли какво ще си направил на тази планета? – продължи да го разпитва майка му.
- Уви, да! – въздъхна момчето.
- Защо казваш уви? – поинтересува се майка му. – Нещо лошо ли е?
- Не, не е лошо – поклати глава синът й. – Много е.
- Е, ще имаш време цял живот да поправяш своя дял от грешката, която ще си допуснал при извършването на първите пътувания във времето преди 4000 години – успокои го майка му.
- Да, ще ми е нужен цял живот – кимна Алат. – Трябва да започна още днес обаче, за да има шанс да ми стигне.
Край на книгата
Това беше Преди войната – първият том от трилогията Скрижалите на Арунда. В момента пиша втория, озаглавен Гневът на Мануаки. Предвиждам да го завърша към края на настоящата година. Сетне ще ми е нужна около година за основна редакция, след което – в края на 2017 или началото на 2018 – ще започна да го спущам тук. Предварителна информация за него ще публикувам след около година.
До нови срещи в свят, чиято реалност ще е започнала да се променя из основи, ала (все още) никой няма да го е разбрал...
Авторът