Всичко до момента – пълен текст

Обективно погледнато, „Преди войната” е интересна книга. Твърдя го не защото съм неин автор – или поне не само за това. Тя въвлича читателя в шеметна „вихрушка” от ситуации и събития с относително „плътна” вътрешна логика, случващи се паралелно в два коренно различни по степента на развитието си, ала не и в нравствено отношение свята...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)

• Ако обичате фантастиката,
• ако харесвате приключенската литература,
• ако смело прелиствате книги на ужасите,
• ако не държите четеното от вас да има каквото и да било общо с т. нар. действителност,
• ако си падате по художествените мистификации – ала по тези без нито грам мистерия... –

Откъс 1 – из Скръбното послание на умопобъркания

Луд – това бе думата, която произнасяха всички, колчем го срещаха, а рефлексът им бе да го заобикалят от възможно най-голямо разстояние. В очите им четеше съжаление и..., и нещо друго, нещо много особено, което искрено го забавляваше! Бе страх, разбира се, ала той нямаше как да го знае – та нали бе луд!

Не бе така със съжалението обаче – него го познаваше твърде добре, не като дума, като отношение. То му бе пръв приятел. Тъкмо благодарение на изпитваното към него съжаление понякога получаваше храна, а от време на време, в много редки случаи – дори сносна!

Вървеше. Струваше му се, че го е правел вечно и че вечно ще го прави, че това е единственото му предназначение, че се храни, за да върви и че друго на света освен вървенето няма и не може да има!

Понякога плашеше хората – обичаше да го прави. Не насериозно обаче – ей така, на шега!

Ето – възрастна жена се връща от кладенеца с пълна кофа с вода. Той застава на пътя й и, виждайки изписания на сбръчканото й старческо лице страх от него (просеката в скалите е тясна, не може да го заобиколи), прави оная физиономия, която неведнъж е обръщала в бягство и далеч по-млади и силни от нея хора! И тя... – тя направо примира от страх! Той обаче не е приключил с нея – съвсем не! Най-забавното тепърва предстои. И ето го най-сетне, ето го това най-забавно от всичките забавни неща... Той отваря уста и издава гърлен вик, гръмовно отекващ в тишината на пустинята! А жената си затуля очите с ръце, изпускайки кофата и разплисквайки я върху своите – и неговите – крака и се втурва назад, към кладенеца, от който само преди броени минути е тръгнала...

Да – страхът на хората от самия него го забавляваше, ала си имаше и недостатъци! Когато затанцуваше в очите им, от тях изчезваше дори най-малкият намек от съжаление! Ееех, да можеше хем да ги плаши, хем да изпитват съжаление към него и да му подхвърлят по нещичко за ядене, а ако е вкусно – толкова по-добре...

И ето – той отново върви, върви, върви... Върви предимно по тъмно, тъй като огненото кълбо – веднъж бе гледал в него, ала така и не го накара да изчезне: нещо повече, за известно време след това самият той не виждаше почти нищо! – излъчва нещо, което пари и изтръгва от него вода, която обаче – уви! – не става, съвсем не става за пиене!

Най-страшното бе, че огненото кълбо не излъчваше нито страх, нито съжаление! Просто си висеше, изкачвайки се по ослепителната синева над главата му, сетне увисваше точно над него, пръскайки огън и жупел и най-сетне, след цяла вечност, почваше да пада, да пада, да пада..., докато накрая прииждащият мрак го скриеше зад опожарената от самото него земя!

Понякога се изкушаваше да си помечтае, че, веднъж потънала зад земята, тая огнена топка повече няма да се върне, ала рядко, много, много рядко и напоследък още по-рядко...

Нощ – студено му е. От три слънца не е слагал нищо в устата си, ала, разбира се, той не знае, че са три слънца. Знае го стомахът му, който яростно къркори! При това бе имал възможност да предизвика съжаление, ала напоследък предпочиташе хората в страхливото им превъплъщение, а не в съжаляващата го тяхна форма...

И ето, свирепо търсеше нещо за ядене, макар прекрасно да знаеше – очите му го знаеха, не мозъкът, последният бе плетеница от свързани на късо електрически вериги..., - макар прекрасно да знаеше, че не ще открие, макар да бе точно толкова сигурно, колкото и самият факт, че бе луд, че тук, в пустинята, в единствения свят, който изобщо бе обитавал, храна нямаше, поне не и за него...

И тогава, освирепял от болезнената празнота в стомаха си – от глада, за който не знаеше, че е глад, - отвори уста и започна да вика! Викаше отчаяно, сърцераздирателно, неистово! Ала виковете му нито уталожиха празнотата в стомаха му, нито – разбира се – призоваха някого, у когото той да предизвика съжаление, за да бъде нахранен...

Не, вече не бе чак толкова студено – съвсем не. При това – подуши – отново бе почувствал онзи мирис, който... Хм, който какво? Нещо важно, нещо много, много важно, ала какво, той за нищо на света не можеше – нямаше как – да си спомни мириса на морето...

Продължаваше да върви, разбира се. Бе наясно – не, не знаеше, просто бе наясно, - че скоро, много скоро нещо ще му попречи да го прави и затова изпълняваше това свое единствено предназначение на тази земя, и то почти... с достойнство!

И ето: мракът се разкъса под напора на настъпващия ден и огромната червена огнена топка изплува от искрящата бездна, до чийто ръб се бе озовал!

Тази бездна го плашеше – плашеше го до смърт и го караше да вие от страх! Плашеше го, тъй като от нея се надигаха талази белота, които с оглушителен рев се стоварваха върху света – върху неговия изтъкан от слънце и мрак..., и скали..., и небе..., ивсе по-болезнена празнота в изтерзания му стомах свят...

Ето, огнената топка постепенно почва да се издига и да става все по-нетърпимо гореща. Пак – за кой ли път – погледна в нея, ала този път за малко, за много малко – някъде дълбоко в объркания му мозък се съхраняваше споменът за временната му слепота, след като го бе правил упорито в продължение на цяла вечност. Тя обаче не изчезна. Сетне премреженият му от гледането в слънцето поглед, пред който пробягваха и се сплитаха в завихрящи се спирали бели ленти, улови по-тъмния участък.

След малко навлезе сред тръните и се отпусна в сладостна дрямка, макар че огнената топка дори и тук, където бе частично защитен от прякото й излъчване, изтръгваше от тялото му потоци от вода, която не ставаше за пиене...

* * *

Ала ето – нещо се тъмнее там, в белотата на скалите. Дали то няма да запълни тая жестока празнота?

Тръгва с любопитство, почти забравил същата тая празнота, от която бе вил само до преди миг...

Навежда се и...

Да, тук между скалите наистина има нещо, ала нещо вонящо на лошо, на много лошо, което, ако не бе луд, би определил като парцал! Нищо – той сбърчва нос, макар вонята да не е в ноздрите му, а в забуленото му от вечен мрак съзнание, навежда се над това нещо и с лекота го отлепя от... – от едно друго нещо, което твърде много му напомня на човек.

Ала странно – той – този човек, от когото е изтръгнал нещото – не му се нахвърля, не си го иска. Той е с празни очи, взрени в нищото, макар да е насочил взор към звездите... При това очите не са очи, а само празни орбити, само безжизнени хлътнатини в оголен череп, а встрани от полуразпадналия се, изсушен от въздуха на пустинята скелет, белеят не ръце, а оглозгани кости!

Хм – казва си лудият, - дали нещо от всичко това става за ядене?

Бързо се разубеждава обаче – цялото това нещо вони, вони, вони – ужасно вони! Да, усеща вонята на нещото, ала не с обонянието си – каквото е имало да гние по трупа, отдавна е изгнило или е било изкълвано от лешоядите, - а с някакво внезапно събудено свое вътрешно сетиво, което го кара да изпитва погнуса от купчината кости пред себе си!

И в този миг погледът му се натъква на малката сребърна верижка около тънкия като клечка врат. Тя завършва с нещо кръгло и... – и много, много красиво, в което блести отразена светлината на звездите, пречупвайки се в набраздилите го линии и заврънкулки...

Той посяга и докосва това нещо – докосва го с благоговение, почти със страх. Ала въпреки страха си не го пуска – отказва да го пусне. Дори се оглежда да не би някой да дебне, за да му го оспори. Нещо повече – гърлено изръмжава, за да сплаши всичките си евентуални съперници...

И едва тогава, успокоен, се заема с нещото. Започва да го дърпа, при което черепът ту се вдига от скалите, ту отново с глухо потракване се стоварва върху им, клатейки се като пиян.

И той, макар че е луд, с някаква частица здрав разум в обезуменото си съзнание най-сетне проумява как трябва да се подхване тая работа. Проблемът, то се знае, е черепът.

И макар да не е ял отдавна – да, гладен е, ала в момента не усеща глада си, само блестящото нещо е във възпаленото му съзнание, - той не е слаб, даже никак. Привежда се още повече над трупа, хваща черепа с две ръце и почва да го дърпа, опитвайки да го изтръгне от скелета. Черепът обаче упорства, проклетият! Изтънелият от смъртта – човекът явно е мъртъв отдавна, поне от цикъл или повече – врат се чупи бързо, ала продължава да го държи свързан със скелета!

При това, изръмжавайки, лудият напряга всички сили, като сега вече едната му ръка е върху скелета, а с другата дърпа черепа...

И ето, най-сетне с глухо пращене черепът се откъсва от скелета! Вдигай ки го, той издава победоносен вик, хвърля го в скалите и понечва да се отдалечи – разбира се, вече е забравил причината за обезглавяването – всъщност обезчерепяването - на трупа.

И тогава съвсем случайно в периферията на погледа му отново попада верижката. Очарован – забравил е първото си очарование от нея, та затова сега му се налага да се очарова повторно, - той хваща блестящото кръгче в края й и дръпва, като този път тя се изхлузва от трупа и звънва в ръката му...

Радостта на лудия е неописуема. Той почва да скача и да вика и с някакъв рефлекторен жест, а не с мисъл, прехвърля верижката през главата си и тя увисва на собствения му врат...

Гледа я с няма почуда, а краката му го понасят все нататък и нататък, към онова, което най-сетне да запълни празнотата в стомаха му, защото след успешно изпълнената задача, за която, разбира се, вече е забравил, ала не и за резултата, на който се любува в момента, тя наново е започнала да напомня за себе си...

Откъс 2 – из Сърцата на смъртта

Това е деветдесет и седмият път, когато участвам в зареждането на сърце – припомни си 29-цикловият Айгар Каргасо, докато потъваше в изсмукващата силите му забрава – и да издържа още най-много 20-30 пъти.

Какво ли не прави човек за пари! – за кой ли път се зачуди загледаният в отдаващите енергията си на поставения в средата на оформения от тях кръг мъже поглъщателен камък пломбировчик на сърца Елил Нукра. – И като се замисля – потръпна той, - че можех да съм на тяхно място, ако не ме бе сполетяло щастието да се оженя за дъщерята на шефа, обхваща ме ужас!

Нукра стоя загледан в обречените в продължение на две-три минути, след което пое по извеждащата го на полянката с езерцето горска пътека тук, в подножието на Каешиците. При това хвърли поглед към потъналите в сняг върхове, чудейки се:

О, Арунда, какво ли им е на онези във Фалмеки – цял цикъл нито един топъл ден, а вечно мраз и снегове!

Излизайки на полянката с езерцето и освежен от внезапно бръсналия лицето му студен планински ветрец, Нукра се самоизключи от случващото се там, около поглъщателния камък. Вече над 10 цикли бе пломбировчик на сърца и – Уви! – отдавна бе претръпнал към нещастието на дарителите. Арунда, та те напълно доброволно се бяха съгласили да отдадат енергията си за зареждането на сърца! Нещастие ли бе тогава това, което им се случваше?! – Естествено, че бе нещастие! Бяха се съгласили, ала не защото искаха да даряват жизнената си енергия на поглъщателни камъни, а защото семействата им бяха прекалено бедни, за да оцелеят без саможертвата им!...

Когато стана време да се връща, Нукра пое по пътеката бавно, почти машинално.

Още най-много 10 минути и всичко ще приключи – каза си, непропускайки да се запита: - Дали този път ще има смъртен случай?

Уви, оказа се, че има. Бе се споминал тъкмо Айгар Каргасо – същият, който само до преди малко от час се бе надявал да изкара още 20-30 зареждания. Сърцето му не бе издържало.

Нукра просто констатира смъртта, повика помощниците си да извлекат трупа, заръчвайки им да пратят известие до семейството на починалия и се зае с пломбирането на зареденото сърце. Би било прекалено, ако се кажеше, че прие смъртта на дарителя много навътре. Е, стана му малко неприятно, но нищо повече.

Той отиде до една вдлъбнатина в скалите, наведе се и взе оттам тежките метални щипци, с които прихващаше нажежените до бяло новозаредени камъни и забърза към току-що готовия такъв. Прескочи един от едва сега почващите да се размърдват седмина – трупът на Каргасо вече бе отнесен – и се насочи към камъка. Сетне внимателно го докосна с щипците, прихвана го отдолу и, напъвайки мишци, го вдигна, поставяйки го на подложката, където щеше да го пломбира. След това захвана да го върти и обръща – явно търсеше нещо по него. При това, продължавайки да го оглежда от всички страни, ядосано изпсува:

- Арунда мили!, не е достатъчно мек! Едва ли ще издържи повече от 300-400 курса до Тингано и обратно!

Сетне се подвоуми, след което сви рамене:

Какво пък толкова! – каза си. – Така и така корпусът на кораба, на който ще го монтират – независимо какъв ще е, – едва ли ще издържи повече от 200, максимум 250 курса, така че защо да не го пломбирам!

И той наново се зае с процедурата, като изруга още няколко пъти, докато накрая мерна прогарящия ретините лъч. Макар постепенно да изстиваше, върху изпълнения сега с енергия, па макар и не докрай поглъщателен камък - явно клетият Каргасо се бе споминал още в началото на зареждането, - личеше всмукваща погледа едва забележима ослепително бяла точка. Гледащият към камъка непредубеден наблюдател можеше – и дори съществуваше голяма вероятност – изобщо да не я забележи. Не бе така обаче с пломбировачите, особено с добре обучените такива, сред които бе и самият Нукра. През цялото време на обучението им те биваха приучвани най-вече и преди всичко към това. Останалото бе прекалено лесно, за да се изисква специално обучение за него.

Веднъж фиксирал точката, Нукра напрегна взор и, когато го стори втори път, махна с ръка на човека с вретеното. Онзи бързо му го подаде, а пломбировачът го заби точно в ослепително бялата миниатюрна точица върху камъка, почвайки да го върти с голяма скорост. При това вретеното за миг се поколеба, сетне почна – изпървом бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо – да потъва в камъка, докато накрая навън остана само крайчето му. След това Нукра взе от друг свой помощник специално изработената за пломбиране на поглъщателни камъни тапа, постави я върху крайчеца на вретеното, зави я доколкото можеше с голи ръце, след което пое поднесените му от трети негов помощник клещи, с които я дозави. Щом се увери, че всичко е свършено както трябва, той взе щипците, с които бе вдигнал камъка и го бе поставил на поставката за обработка, почука неколкократно по повърхността му, при което се чу глухо кънтене. След това, доволен, го събори обратно на земята, като при сгромолясването си вече пломбираното сърце мощно избумтя.

Приключил, Нукра се загледа към идващата нова осмица и към последните двама от предишната, които помощниците му извличаха поради безпомощното им състояние, за да могат другите да застанат на мястото им. При това, гледайки пломбировача, един от новопристигналите се осведоми:

- Разбрах, че това е било последното зареждане за някого?

- Да – кимна Нукра. – Беше Айги.

Сетне, загледан в двамината, които търкаляха новия камък към мястото на зареждането и към други двамина, освобождаващи терена от вече заредения и пломбиран такъв, побърза да се отдалечи. Да, бе свикнал със смъртта – пред очите му си бяха отишли много хиляди дарители. Тя обаче – Уви! – продължаваше да го натъжава, макар, разбира се, далеч не чак толкова много, колкото в началото. Вярно – някои от дарителите изкарваха по над 200 зареждания – сиреч по два, даже три цикъла. Ала това бе абсолютният максимум за всички, освен, разбира се, за Арунда знае защо устроените по друг начин обучители на дарители. Всъщност ключово в това отношение бе първото зареждане. Успееха ли да се включат веднъж, вече бяха обречени – неминуемо, безвъзвратно и окончателно обречени! Ако не им предоставеха нова възможност да участват в зареждането на сърце, щеше да ги убие нуждата да го правят – при това стотици пъти по-бързо!...

Тъжно нещо е животът! – въздъхна Нукра, излизайки на полянката с езерцето. – Друго освен него обаче – Уви! – няма! И нека верующите с блеснали очи да ми разправят, че имало било Арунда, а с него – и живот след смъртта! Да дойдеха на мястото ми и да станеха свидетели на няколко смърти по време на зареждане в рамките на едно-едничко слънце, друг акъл щеше да им „текне”! Да – тръсна глава, засмивайки се скръбно, - нека дойдат! Нека дойдат, пък аз с готовност бих се цанил да чета с подчертано напевен глас глупостите, наричани от тях „молитви към Арунда”!...

- Този път Айги, а, Ели? – сепна го нечий глас, при което той рязко се извърна, озовавайки се лице в лице със стария обучител на дарители Фагит Полас.

- Уви, Фаги! – със съжаление констатира пломбировачът.

- Когато минах двеста и петдесетото си зареждане и окончателно се убедих, че няма да умра – почна да рови из джобовете си Полас, - това, което изпитах, не бе радост. Е, и такава имаше, но малко, някак между другото. Това, което почувствах, бе безмерна тъга за ония, що умираха и заради евентуалната ми бъдеща обреченост да ги тласкам към смъртта!

Нукра не каза нищо. Просто стоеше небрежно загледан в преравящия джобовете си обучител на дарители. Не бе особено изненадан, когато установи, че накрая онзи извади фишек зурп.

Откъс 3 – из Писмото

Бе прохладна утрин в началото на лятото, която вещаеше поредния прекрасен слънчев ден. Реши преди да се заеме с черното устройство да се разходи в градината, а може би и в горичката край селото...

Пъхнал устройството в джоба си, вървеше умислен по пътеката и внезапно я видя.

- Фирсала! – някак гузно му се усмихна Сена. – Тъкмо исках да поговорим.

- Да отидем в гората, толкова е хубаво! – предложи той. Тя сви рамене и тръгна до него.

Навлязоха дълбоко сред дърветата, чиито гъсти корони от листа тайнствено шептяха. Спряха на малка полянка и се настаниха на един дънер. Край тях жужаха насекоми, а отвсякъде се носеха омайващите песни на горските птички...

- Искаше да ми кажеш нещо – с натежал от тъга глас й напомни той. Струваше му се, че знае какво ще е то и – уви – се оказа прав:

- Фирсала... – плахо започна тя и го погледна право в очите. Сетне се поколеба, преглътна и продължи: - Може би ще ми се смееш, но..., разбираш ли..., ти ме правиш щастлива по начин, който не мога да разбера...

Цялата трепереща от напрежение, тя спря и го загледа очаквателно. Той й кимна окуражително.

- Искам да кажа... – промълви тя. – Искам да кажа, че..., ако можех..., така, де..., ако ти бе обикновен човек, а не... О, Арунда, не знам как да се изразя!...

- Можеш да ми кажеш всичко – успокои я той, обгръщайки раменете й с ръка. – Говори спокойно и не се притеснявай от реакцията ми. Каквото и да ми кажеш, ще те разбера. Обещавам ти!

Тези му думи й вдъхнаха нужната смелост:

- Виждаш ли – с по-спокоен глас продължи тя, - ако бе обикновен човек, сигурна съм..., не ме разбирай погрешно..., сигурна съм, че..., че..., е, че щях да се влюбя в теб... Дори... – тя спря и някак виновно го погледна: Дори сега, дори като знам, че си Фирсала, ако ме искаш...

Неизреченото бе повече от ясно. Той почувства, че целият му свят се сгромолясва нейде в бездната на една прекалено дълго отлагана – и затова неподозирано силна сега – страст. Опита да се овладее. Не успя. Погрешно изтълкувала мълчанието му, Сена внезапно се отдръпна и... се свлече на колене пред него:

- Прости! Прости ми, Фирсала! - простена тя. – О, Арунда, да знаеш само колко съжалявам!...

Той нежно я повдигна от земята:

- Нали ми обеща – там, на кораба, - че никога няма да го правиш – напомни й той. Тя си спомни и мигом бледа, ала безценна, защото бе предназначена единствено за него, усмивка, озари лицето й.

Знаеше, че цял живот ще благодари на Бога, Арунда или както там го наричаха за този миг, за тази нейна усмивка, за невероятния шанс да е с нея, пък било и за кратко...

Той се стегна – трябваше, просто нямаше друг начин. Тя му бе подала сламката, за която да се залови, за да унищожи с един-единствен удар упоителното настояще, в което бе живял през последните няколко месеца. Но думите, които изрече, не съответстваха на това му намерение – поне не по начина, по който той искаше:

- Фирсала е обикновен човек – сам не повярва на изявлението си той, но не можеше, просто нямаше как да се спре. – Арунда е самата доброта и се отнася с разбиране към човешките слабости. Фирсала харесва Сена, харесва я много повече, отколкото самата тя предполага...

Сена го слушаше като омагьосана, а на лицето й отново разцъфтяваше така обичаната от него усмивка.

- Да, Фирсала има съвсем същите чувства като обикновените хора..., като Сена... – продължи той, а сърцето му се късаше. – Фирсала обаче не може да послуша сърцето си. Мисията му е друга. Той е обречен на Арунда и... и...

Тук той се прекъсна сам и отново обгърна раменете на Сена с ръка, а тя продължаваше да го гледа очаквателно. Усмивката й обаче се бе стопила:

- Фирсала би искал повече от всичко да прекара живота си – и безброй други животи – със Сена – окончателно разби сърцето си той, - ала дългът не му позволява!...

Бе го казал, просто бе изрекъл заклинанието, което със смазваща безвъзвратност щеше да предопредели бъдещето му. Не искаше да продължава, ала бе започнал и вече не можеше – нямаше право – да спре:

- Сена е щастлива, че е обикновено момиче. Тя ще си намери някой, с когото ще бъде щастлива. Фирсала би искал – о, как би искал само – това да е той! Това обаче е невъзможно и от тази невъзможност сърцето му се облива в кръв!...

В погледа на Сена за миг се бе мярнало отчаяние, сетне той прочете примирение и разбиране. Тя бавно се отдръпна от него. При това той се почувства почти непоносимо виновен пред нея и наново протегна ръка и я прегърна. Тя не го спря. Тогава... тогава всичко в него закипя и той внезапно я привлече към себе си, а устните му потърсиха нейните. Шокирана, тя първоначално се стегна, сетне постепенно се отпусна в ръцете му:

Сена, моя малка Сена, само ако знаеше! – плачеше сърцето му, докато мостовете на близостта им се късаха в тихата тъга на тая последна ласка...

Дойде на себе си много по-късно – някъде дълбоко в гората. Бе вървял безпаметен и не знаеше колко време е минало. Чувстваше се опустошен и напълно изцеден. Сега вече можеше да го направи...

Бръкна в джоба си и извади черната кутийка. Погледна я. Имаше чувството, че в ръцете си държи змия. Реши, че след като подаде сигнала, ще я хвърли някъде, пък дано...

Тази мисъл го накара да се почувства виновен и той, държейки устройството в едната си ръка, посегна към него с другата. Тя като прекършена увисна над кутийката, поколеба се, сетне...

Направи го като на сън. Няколко драскотини с нокътя и... – обратно у дома, с горчива ирония си спомни той пренесеното чрез това проклето устройство съобщение. Досущ като долнопробна реклама на някоя от корпорациите в конфедерацията...

Погледна кутийката с други очи. Странно, сега, след като го бе направил, му бе станало някак по-леко... – и по-тъжно, разбира се, много по-тъжно...

Поколеба се, сетне прибра устройството обратно в джоба си и прегърбен, с отпуснати рамене, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде...

А сигналът вече пътуваше през хиперпространството към невъобразимо далечното си назначение на почти два милиарда и половина светлинни години от тази прекрасна планета, която той измамно бе припознал като свой нов дом. Скоро и той – Николас, Фирсала или както и да го наричаха – също трябваше да отпътува. Трябваше да се върне при омразната капсула на космическия си затвор,, за да срещне там своето бъдеще – бъдеще, в което като зловещи привидения плуваха сенките от едно минало, с което той наивно си бе въобразявал, че е скъсал.

Откъс 4 – из Варварски набези и разрушени храмове

- Ууу! – зави множеството. – Да го обесим! Да му изтръгнем сърцето! Да го разкъсаме като проклетия Арто!!!

- Ама първо трябва да го догоним – сети се някой, като напомнянето му бе последвано от ново мощно Ууу!.

- Дайте първо да видим защо не могат да ни опазят! – мощно прогърмя гласът на млад, около 25-циклов мъж, току-що излязъл пред множеството точно пред главната порта на централния храм на Арунда във Видара. – Все настояват, че нямало пари! – придаде допълнителна мощ на и без това мощния си глас той. – Все ни убеждават, че правели всичко възможно!!!

- Ууу! Ууу! Ууу!!! – наново зави тълпата.

- Знаете ли, – продължи да се дере младежът, че крайбрежието на града ни се охранява само от 17 кораба! Представяте ли си само от някакви си нищо и никакви 17 корабчета!!!

- Ууу! Смърт! Смърт на Дагета и шайката му!!! – продължаваше да се превъзбужда множеството, което вече бе нараснало на над 100 000 и едва се събираше на претъпкания площад.

- Попитах ви дали знаете защо не могат да ни опазят – прогърмя гласът на младежа, който влагаше всичко от себе си в опитите си да надвика тълпата. – Не могат да ни опазят, скъпи нещастни приятели, заради всичко това! – при тези си думи той простря ръка към извисяващия се зад гърба му храм на Арунда. – Кажете ми колко кораба могат да се екипират със сигурно милионите вегели, пръснати за построяването на това чудовище и за угояването на над стоте му служители!!!

Това бе капката, която преля чашата. Никой не видя кой хвърли първия камък. Видяха само как един от прозорците на втория етаж на пететажното религиозно сдание се пръсна и чуха трясъка на сипещите се стъкла. Сетне цялото множество, всички като един, се втурнаха към портите му като мощна неудържима вълна и ги изкъртиха направо с телата си, нахлувайки в сградата и трошейки и ломейки къде каквото сварят. По пътя си пометоха и убиха по особено жесток начин четирима от служителите на учреждението, а когато някой извика:

- Да го запалим!,

одобриха с мощни възгласи.

Не бе изминала и минута и един от тълпата хвърли горяща главня в оплячкосаното помещение за молитви, при което множеството взе да се изсипва навън по всевъзможни начини – някои през изкъртените порти, други през изпочупените прозорци.

Храмът лумна за броени минути под дивите възгласи на побеснялата тълпа, която с перверзно наслаждение наблюдаваше как пламъците изпепеляват вътрешността му.

- Хайде към сградата на ООПГ! – извика някой, когато първоначалният ентусиазъм от запалването на храма почна да попреминава.

- Към ООПГ! Към ООПГ! Към ООПГ!!! – поде възгласа му тълпата и се втурна да излиза от площада, при което десетки от множеството бяха стъпкани.

По пътя към сградата на ООПГ бяха съсипани и подпалени още два храма на Арунда, като и пред двата тълпата се спря за по няколко минути, за да се полюбува на делото си. Излишно е да се споменава, че съвсем същата бе и участта на сградата на централното управление на ООПГ, до която множеството стигна към обяд. Лумнала като факел, тя обаче вече не можеше да възбуди тълпата толкова мощно, както при предхождащото този акт запалване на трите храма на Арунда, особено на централния такъв. Тя просто бе озверяла, бе се наситила на кръв и сега, уморена от подвизите си, бе изгубила поне част от енергичността си.

А над горящите храмове и над потъналата в пламъци сграда на централното управление на ООПГ бяха надвиснали оловносиви облаци, от които, тихо и безметежно, наново се сипеше сняг.

Откъс 5 – из Единственият оцелял

Странно – повдигна рамене, - такива гигантски вълни в толкова тихо време! Пък и – хвърли поглед към един от измервателните прибори, останал от предвожданата от Верлаац жалка тяхна експедиция... – пък и океанът би трябвало да е на не по-малко от два-три километра - или, както казват местните, фандрома – на север!

В този миг установи, че боботенето иде не откъм мястото, където трябваше да е океанът, а от тъкмо противоположната посока – от юг! И тоз час изстина от ужас:

Господи – досети се за естеството на връхлитащото го бедствие, - аданар!

Досега на два пъти с хората от кервана му се бяха натъквали на тоя чудовищен пустинен вихър, вдигащ във въздуха и въртящ в свредел огромни камъни и дори малки скали, ала само от разстояние! Вторият път дори бе успял да позиционира един от приборите си от кораба и бе измерил надхвърлящата 500 километра в час скорост на вятъра в него!

След кратка консултация с приборите си успя да установи, че аданарът е на около 10 километра на юг, че се движи право в неговата посока и че скоростта на вятъра в епицентъра му е над 450 километра в час и бързо нараства!

За миг застина в нерешителност, сетне пришпори кумлара си право на север, към океана.

Океанът не ще ме спаси – даваше си сметка, заслушан в засилващото се далечно боботене, което постепенно прерастваше в тътен, - ала, по дяволите, да бягам е единственото, което мога да сторя в този момент!

Едва сега си даде сметка защо кумларите бяха толкова неспокойни още при потеглянето преди около час. Очевидно изострените им сетива бяха доловили приближаващото бедствие. Първоначалното им безпокойство обаче явно бе прераснало в ужас, защото те препускаха като обезумели тъкмо в посоката, в която ги пришпорваше.

Междувременно тътенът зад гърба му все повече се усилваше, преминавайки в грохот. Въпреки страха си, той посмя да се извърне и гледката, изпълнила погледа му, направо го втрещи!

Към него с огромна скорост приближаваше, изпълвайки все по-голяма част от обсипаното с едри звезди небе, черен облак, в който проблясваха мълнии! В потвърждение на предположението му, че светкавиците в облака бяха мълнии, дойде оглушителният трясък, който тъкмо в този момент се разнесе от зиналата чернота!

Обладан от атавистичен ужас, той безсмислено пришпорваше кумлара си, като, веднъж погледнал назад, не можеше да събере смелост да го стори повторно! А пред него – все същият пейзаж: скали и пясъци, пясъци и скали и никакъв, абсолютно никакъв океан!!!

А шумът зад него растеше ли, растеше, като в един момент стана толкова мощен, че сякаш идваше от всички страни! И тогава – О, чудо!..., - тогава зърна тъмната линия на океана!

Неволно погледна нагоре – имаше чувството, че стихията вече го връхлита – и установи, че сега и над главата му, а не само зад него, небето е станало черно като пропаст! Тогава със страхотен трясък някъде много близо до него избухна ослепителна мълния, която почти го оглуши! Започна да се озърта на всички страни – пред него, на не повече от стотина метра – все още коварно тихият тъмен океан, зад и сякаш навред край него – вилнеещият аданар, над него сипещите се чудовищни мълнии!!!...

И тъй като нямаше какво друго да направи, започна да вие от страх, като между временно бе завил, тръгвайки успоредно на тъмната линия на океана!

Господи, този път вече няма, няма, няма, наистина няма какво да ме спаси!!! – повтаряше си в някакъв безумен унес, търсейки с поглед и той не знаеше какво – някаква скална грамада с евентуална пещера може би! При това бе абсолютно наясно, че такива по сами брега на океана се срещат рядко и че, дори да се натъкнеше на такава, просто нямаше да има време да се скрие!!!

И тогава... – тогава погледът му попадна на нещо тъмно в мрака, на някаква каменна грамада, внезапно изплувала пред очите му! При това тази грамада почна да расте и да се разширява и за миг – ала само за миг – той се изкуши да си въобрази, че е къща!

Не! – почти примирил се с вече връхлитащата го гибел опита да разсъди трезво, - няма как да е къща, просто няма как на това място, на този самотен скалист бряг по крайбрежието на пустинята да има каквото и да било нещо, поне смътно наподобяващо на къща или на каквото и да било друго убежище!

При това примигна, за да стопи миража (не искаше да се теши с напразни надежди!), ала... – О, Господи!..., – ала той, миражът, не само че продължаваше да изпълва очите му, но и все повече растеше, растеше, растеше, докато накрая, оглушен от бурята и ослепен от все по-често падащите мълнии, той почувства внезапно дръпване, като в първия момент помисли, че стихията вече го е връхлетяла, а едва след това, падайки от гърба на кумлара, си даде сметка, че животното трябва да се бе препънало в нещо!

Падна тежко, ала, въпреки болките в жестоко натъртения си гръб, тутакси скочи на крака, поглеждайки зад себе си! И това..., това, което видя, отне дъха му и се вряза в паметта му за цял живот!!!

Аданарът – бе по-злокобен, неописуемо по-злокобен, отколкото си го бе представял – бе пред него! Представляваше ечаща и бумтяща грамада от чернота, поглъщаща всичко по пътя си, която тъкмо в този момент връхлиташе връз влачената от кумларите му натоварена със строителни камъни каменна платформа! Достигайки я, аданарът я сгъна като хармоника, при което намиралите се само до преди миг върху нея строителни камъни се разлетяха като прашинки, а кумларите – тези огромни обитатели на пустинята – бяха вдигнати във въздуха и всмукани в чернотата като перца!!!...

Съдържание

Предговор от автора

Важни понятия

Политико-географска карта на Тингано

Географска карта на Абдала

Действащи лица

Пролог

Встъпление 1 - Из Скрижалите на Арунда, приветствие към избавителя

Встъпление 2 - Из История на Конфедерацията, том деветнадесет

Встъпление 3 - Из Извор на тайното знание, стр. 17

Встъпление 4 - Из Наръчник за игра на клечки от неизвестен автор

Встъпление 5 - Из дневника на Роши Берентал три цикли след приземяването му на Неотопия

Встъпление 6 - Базата Берентал, 325 цикли след кацането на Неотопия на Роши Берентал

Встъпление 7 - Фалмеки, 332 цикъла по-рано

Книга първа-Подкопаните основи

Част първа - Фаталният чар на синята планета

Глава I - В космоса

1. Присъдата
2. Сферата на Амкар
3. Невъзможното се случва
4. Изгубен във Вселената
5. Краят на пътя

Глава II - Новият свят

1. Синята планета
2. На открито
3. Скална пустош и шокиращо откритие
4. На път
5. Господарите на планетата

Глава III - Спасителната машинация

1. Рискованият експеримент
2. Паника
3. Ултиматумът
4. Прагматичните размисли на един учен

Глава IV - Приятели или врагове?

1. В океана
2. Опасната зона
3. Жадуваният бряг

Глава V - Тингано

1. Триумфално завръщане
2. Тайното споразумение
3. В плен
4. Киртът

Глава VI - Разкрития, бягства и очакване

1. Разкритията
2. Двете бягства
3. Отпътувания
4. На Корола

Глава VII - Сигналът

1. Абдала
2. Писмото
3. Дългоочакваният ден

Част втора - Бурята под повърхността

Глава VIII - Предчувствия за катастрофа

1. Бунтарите
2. Тайната среща
3. Яростта на самопровъзгласилия се полубог
4. Няколко фрагмента от живота на простолюдието
5. Огънят на боговете
6. Тревожна рекапитулация
7. В навечерието на великото събитие

Глава IX - В лабиринтите на самотата

1. Жестоко пробуждане
2. Странните възгледи на една мизантропка
3. Зурп
4. Решението
5. Отплаване към неизвестното

Глава X - Сред звездите

1. Изгубената следа
2. Споделени мечти
3. Любовният триъгълник
4. Безпощадна откровеност
5. Приземяване в пустинята

Глава XI - Клоаките на Гамбари

1. Плаващият затвор
2. Дъждовният преход
3. На клендайлския пазар
4. Клетвата на бегълката

Глава XII - Отхвърленото предложение

1. Ледена пустош в средата на лятото
2. Родителски тревоги
3. Трите разговора
4. Ревност
5. Фаталният подтик
6. Отговорът

Част трета - Каскада от бедствия

Глава XIII - Тласнат от приятелска ръка

1. Двата кораба
2. Арбари
3. Паяжината на покварата
4. Пустинна епопея
5. Във вихъра на вилнеещата смърт

Глава XIV – Предателството

1. Двойна игра
2. Фаталното спречкване
3. Тайният живот на Безскрупулния
4. Възстановеното доверие
5. Със зурп в кръвта
6. Многообещаващата изповед на един нещастник
7. Ирмиданското изтребление

Глава XV - Вероломството на тингано

1. Майка и дъщеря
2. Мисионерите от Фалмеки
3. Сняг и огън
4. Един спасен живот
5. Скръбна пролет
6. Съдбоносна откровеност

Глава XVI – Анихилация

1. В сърцето на пустинята
2. Адската машина
3. Потапяне в нищото
4. Полет над един архаичен свят
5. Докоснати от крилото на смъртта
6. Сред отломките на едно разрушено бъдеще

Глава XVII - Взривената рулетка

1. Последният изгрев на кирта
2. Подменената стража
3. Обреченият
4. Дългоочакваното потвърждение
5. Предстартова треска
6. Строшен кристал и разпилени топчета
7. Правото на доайена

Междинна станция 1 - Из Скрижалите на Арунда, Сказание за кръстопътя пръв

Книга втора-Политане в бездната

Част първа - Разделеният континент

Глава I – Отмъстителката

1. Възмездието
2. Киртисата на Гронелите
3. Сигнал за готовност, предателство и задънени улици
4. Превратът
5. Чилда излиза на сцената
6. Малки отстъпки в зората на голямо дело

Глава II - Раждането на Кривоглавия

1. Произшествие с човека без минало
2. Пристигане в Нупур
3. Железен юмрук в кадифена ръкавица
4. Проваленото покушение

Глава III - Мисия в пустинята

1. Изпреварващ удар
2. Два разрива, трима по-малко, един път
3. Старо приятелство или нова любов?
4. Единственият оцелял

Глава IV - Сътресения по върховете

1. Двете пешки
2. Нещастни случаи и променени планове
3. Терзанията и деянията на едно (почти) бивше величие
4. Предизвестеното решение
5. Гуфо се задейства

Глава V - Вълнения в низините

1. Бунтовници и покровители
2. Победоносният Ардал
3. Още няколко фрагмента от живота на простолюдието

Глава VI - Между два бряга

1. Капитулацията на Тарна
2. Крути мерки
3. Път за двама
4. Покорена, но чужда!
5. Скръбното послание на умопобъркания
6. Отпътуване от Сюлм

Глава VII - Пътят към Фиртуш

1. Стилът на Чилда
2. Лудостта на Балабош
3. Дългоочаквана среща
4. Осуетеният заговор
5. Сън за любов или любов наяве?
6. Чудатостите на Тингано

Глава VIII - Четиримата големи

1. Началото на едно могъщество
2. Пари, пазители и... мечтания за абсолютна власт
3. Райско кътче в знойния Запад
4. Самотният играч

Глава IX - Разцепването на Тингано

1. Двата лагера
2. Изповедта на Зинган
3. Сблъсък на гиганти
4. Краят на киртството
5. Просеки към лабиринтите на едно неподозирано бъдеще

Част втора - По пътеките на връхлитащото безумие

Глава X - Далеч на север

1. Фалмеки
2. Сърцата на смъртта
3. Завърналите се мисионери
4. Бродниците
5. Варварски набези и разрушени храмове
6. Знамението
7. Гневът на опечаления злодей

Глава XI - Посланието на милитаристите

1. Важни тайни
2. Изкусителката
3. Конструиране на контролирана ненавист
4. Война в одеждите на мир
5. Ултиматумът

Глава XII - Подменената история

1. Из мемоарите на Чилда
2. Отмъщението на Гарбол
3. Утро над Цингали
4. Предизвикателството на Чилда
5. Фаталното решение
6. Страшната тайна

Глава XIII - Премеждието Гамбари

1. Опустошителни главоболия и телесна мощ
2. Суйбири под натиск
3. Законодателният експеримент
4. Завръщането на сънищата

Глава XIV - От Сюлм до Мара

1. Преди отпътуването
2. Първата проповед
3. Чергарски живот
4. Нов живот и фатални обстоятелства
5. Раздялата

Глава XV - Война преди войната

1. Окупацията на Хайфи
2. Тревожният Фиртуш
3. Ходът на Кирал
4. Натиснатият спусък
5. Последни фрагменти от живота на простолюдието

Глава XVI - Смърт в Дар Марал

1. Решението на Тунжел
2. Нарушеното безгрижие на Арара
3. Два остри камъка
4. Игра на клечки с летален изход

Глава XVII - Възкресена памет в края на мира

1. Изобличената отровителка
2. Дългото пътуване към Фиртуш
3. Скок от кулата на Турн
4. Трите вести
5. Експлодирало минало сред агонията на тревожност... и любов
6. Отприщената стихия на войната

Междинна станция 2 - Из Скрижалите на Арунда, Сказание за кръстопътя втори

Епилог

1. Пристанището на Караласка, 1 фарбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар
2. Из Очерци за живота на Първия, съставен от проф. Герши Лугда от Тиндали 31 цикли след кацането на Николас Конглар на Неотопия
3. Офисът на Тим Валверде година след първото посещение в кабинета му на Роши Берентал и Ели Брин
4. Западните Гронели, 24 ларбун в цикъл 129 от тайния тинганиански календар
5. Конфедерацията, планетата Пинтос в съзвездие Кон, 19348 година от вселенския календар

Предговор от автора

В никакъв случай не посягайте към тази книга:

• ако не обичате фантастиката,
• ако не харесвате приключенската литература,
• ако ви липсва смелост да прелиствате книги на ужасите,
• ако държите четеното от вас непременно да кореспондира с т. нар. действителност,
• ако не си падате по художествените мистификации, особено по тези без нито грам мистерия...

Здравейте!

Казвам се Иван Бозуков, но ще публикувам този том – както и (евентуално) останалите два след него – и под псевдонима Хайван Торбалан, тъй като последният ми се вижда особено подходящ за такъв тип писания.

Името на цялата книга е Скрижалите на Арунда. Тя обаче се състои от три тома, а именно, както следва:

1. Преди войната,
2. Гневът на Мануаки,
3. Сред руините на едно жестоко пробуждане.

Написан е само първият том, който и ще бъде публикуван тук в интервала 3 януари 2014 – 18 март 2016. Останалите два тома на проектотрилогията са достатъчно избистрени в съзнанието на автора, за да твърди същият с висока степен на сигурност, че има голяма вероятност първият от тях да е готов в края на лятото на 2016, а вторият – 2-3 години по-късно.

И така. Искам да ви призная, че нито съм, нито възнамерявам да ставам писател. Да, писането ми харесва, но под формата на хоби. Иначе съм учител (една прекрасна професия) и единственото ефективно време за писане/редактиране, което ми остава, са лятната и – донякъде – новогодишната ваканции.

Сигурно се интересувате как се роди идеята за тази книга. Ако е така, предлагам да затворите очи и да се пренесете във времето преди почти две години и половина, а именно някъде около 11 вечерта на 31 август 2011.

Бях си пуснал радио Хоризонт, по което точно тогава вървеше някаква класическа музика. Не разбирам класическата музика. Не, не мога да кажа, че не ми харесва, по простата причина, че не ми прави никакво, ама абсолютно никакво впечатление. Единственото, което правя, колчем чуя звуците на такава, е да започна, както го наричам, да витая из облаците на въображението си.

И точно по време на едно такова мое витаене из облаците на въображението ми се роди идеята, довела до написването на първия том от тази книга. Казвам обаче именно идеята, довела до написването му, а не концепцията за самата книга.

И така. Идеята за онова, което ме вдъхнови да напиша първия том от Скрижалите на Арунда, за първи път ме споходи под формата на желание за написване на разказ – да, тъкмо разказ – за космически затворник, който попада на необитаема планета и умира там. Точно това – а именно разказ – започнах да пиша същата оная късна вечер на 31 август 2011 и така се появи първата глава от Преди войната, а, погледнато в перспектива, и, надявам се, от Скрижалите на Арунда.

Това беше просто едно, ако позволите да се изразя така, деконтекстуализирано писание.

Добре де – казах си, - ама защо всъщност този човек (космическият затворник имам предвид) скоропостижно да умира на планетата, на която неочаквано се е озовал, защо тя да е необитаема и защо, по дяволите, той да не изживее там приключения, на които да се наслаждавам, описвайки ги?

И ето, през следващото лято – а именно това на 2012 – дописах първата част от първата книга на Преди войната. Знаех, разбира се, че тази част е абсолютно неподходяща за публикуване поради обстоятелството, че изглеждаше като (защото бе точно това) фрагмент от нещо незавършено. И тогава сериозно се замислих дали пък да не ударя през просото, опитвайки да сътворя нещо като книга, а не просто разказ или повест.

И ето, дойде късната пролет на 2013, когато концепцията за Скрижалите на Арунда не просто ме връхлетя, а направо ме обсеби.

Втората и третата части от книга първа и цялата книга втора написах в интервала между 29 юни и 25 август 2013. Концепцията вече ми бе напълно ясна. Единственото, което правех, бе да оставям пръстите си да летят по клавиатурата, следейки само описваните събития да се случват в строго определена хронологична последователност.

Тази книга изразява онова, което наричам тъмната половина от мен. Тя е написана в духа на класическата сериозност. Както ще установите обаче, ако решите да почнете да я четете, в нея са нарушени доста от класическите правила за писане на романи, като напр.:

1. Някои от образите са описани с подробности, а други – твърде бегло, - макар че и двата типа персонажи взимат дейно участие в случващото се.
2. По никакъв начин не съм се опитвал да обуздая порива си към натурализъм, като в резултат от това последният, признавам, на моменти е твърде груб.
3. Много ми е трудно да описвам любовни ситуации – и особено сцени на ревност. Затова там, където има такива, те, хайде да се изразя меко, не са достатъчно ярки и убедителни.
4. Оставяйки героите си да действат така, както им диктуват най-вече техните собствени – и само много рядко – авторовите чувства и разбирания, позволявам си доста често да надниквам в мислите им, които мисли в много случаи са твърде далеч от онова, което бихме могли да наречем репертоар от общоприети ценностни ориентации на днешния западен човек.
5. Определено е налице дисбаланс между описваните ситуации, с цел да заостря вниманието на читателя към някои от тях, изтласквайки в периферията други такива, изглеждащи ми маловажни и без перспектива за развитие...

Това, което опитах да сторя в Преди войната, бе просто да сътворя свят – нищо повече, нищо по-малко. Исках този свят да не е прекалено фантасмагоричен (макар по презумпция да се оказа фантастичен), нито пък да представя човека като нещо много по-различно от това, което последният е в действителност.

Не мислете обаче, че зад редовете на Преди войната се крие някаква конкретна философска концепция, защото изобщо не е така. Нещо повече: напълно съзнателно си поставих за цел в книгата да няма нито грам философия, а всичко в нея да е само и единствено случване, динамика, действие.

Защо постъпих така ли? – По две причини, а именно следните:

1. Исках да се потопя в свят, изтъкан от образи и усещания, свят без абстракции и теоретични парадигми. Нямаше как да го сторя, ако се бях насилил да привнасям в този фантазен – и все пак, както ще видите, съвсем не много отдалечен от действителността на всеки възможен хронотоп – свят прекалено много от онова, в което мнозина от нас, днешните западни хора, вярват, на което се надяват и което обичат. Защото в последна сметка това, в което предпоставяме, че вярваме, на което си въобразяваме, че се надяваме и – разбира се – което искаме да обичаме е ядрото на всяко наше съждение относно човека и света. А философията не е нищо друго – и, разбира се, съвсем нищичко повече – от някакъв – независимо какъв – сбор от съждения, посредством които неистово се стремим да се самоубедим, че цялата тая работа – сиреч живеенето и всичко, свързано с него – има някакъв ако не изначален, то поне дълбинен смисъл.

   Убеден съм, че не е така. Нищо не ми подсказва, че животът не е абсурден. При това, разбира се, живеенето по всяка вероятност е абсурдно занимание независимо дали го смятаме за такова или не!

   Та тъкмо тая абсурдност на живеенето и на всичко, свързано с него, съм се опитал да илюстрирам в първия том на Скрижалите... и – евентуално – ще продължавам да се стремя да го правя и в останалите два тома. Всяко теоретизиране би било форма на бягство към някакъв – без значение какъв – смисъл, а намерението ми по отношение на споменатото произведение бе – и си остава – тъкмо обратното – проникване зад булото на, да го наречем така, съзнателното изопачаване на света посредством серийно производство на калъпи, в които той да бъде систематично напъхван и сплескван до пихтия от тривиална самопонятност. При това едно такова проникване едва ли е възможно инак, освен посредством гмурване в океана на чистото случване...

2. Преди войната е художествена творба, а философията – и особено многото философия – в една художествена творба я прави тромава и тежка. И макар че диалогът поне донейде е подходящ за изразяване на философски мисли, наличието на множество диалогични ситуации ми се струва противопоказно за каквото и да било философстване, освен бутафорното такова, разбира се.

   Философстването предполага нуждата да спреш (не само – а понякога и изобщо не – във физическия смисъл на думата), някак да се отстраниш от гмежта на света и да обърнеш взор към нещо в себе си. В Преди войната се стремя да правя точно обратното. Оставям героите си затънали до гуша в собствените си (сиреч във въобразените от мен) глупости и просто разказвам съдбите им такива, каквито те се случват в съзнанието ми – нищо повече.

А сега малко за това защо реших да публикувам Преди войната не на хартия, а в интернет сайт, при това, ако позволите да се изразя така, в сайт от чисто текстов тип. Причините, стоящи в основата на това мое решение, са следните:

1. Проблемът с т. нар. авторски/разпространителски права е нещо, което дълбоко – а може би и изначално – ме отвращава. Удоволствието, което писането ми носи, е толкова опияняващо, че на всичкото отгоре да претендирам и да ми се плаща за това, че го изпитвам, ми се струва някак нелепо, смешно и дори мъничко перверзно. Все едно да плащат някому, че чете интересна книга, че гледа хубав филм, че си похапва нещо вкусно или че рита с приятели от квартала!
2. Сайтът (а именно Мегаполиси), в който от 3 януари 2014 ще започне да излиза Преди войната, е все още прохождащ в новото си превъплъщение, а именно в това на миниатюрно късче от виртуалното пространство, предназначено за публикуване от списващите го – засега двама – на авторски материали в множество сфери на живота. Та нуждае се сайтчето от запълване с интересни нещица и затова реших едно от тях да е Преди войната и евентуално следващите два тома на Скрижалите....
3. Една от съществените причини за решението ми да публикувам споменатата книга в Мегаполиси е вдъхновяващото – поне за мен – обстоятелство, че по волята на списващите сайта достъпът на всички читатели до материалите тук е напълно неограничен. По този начин всеки, който разполага с компютър, ще може да я прочете, ако прецени, че си заслужава, разбира се и при това по никакъв начин няма да се ангажира нито с автора й, нито с един или друг дистрибутор или доставчик на четива. Иначе казано, публикувайки Преди войната тук, избягвам тегобата, наречена пазар, при това напълно, окончателно и безвъзвратно.
4. Реших в книгата да няма никаква графика. Убеден съм, че съществената част от една книга е текстът, а не картинките и илюстрациите. Затова картите на континентите, на които основно се разиграват събитията в Преди войната, са описани с думи в самото начало, както впрочем е сторено и със списъка на действащите лица. Тъкмо тази липса на графика прави книгата особено подходяща за публикуване в сайт от чисто текстов тип, какъвто е Мегаполиси.
5. Ако бях решил да публикувам книгата на хартия, трябваше по някакъв начин да я рекламирам, а вероятно и да организирам представянето й пред публика, което ми изглежда някак прекалено помпозно и нарцистично. Освен това щеше да се наложи да търся средства за отпечатване, които след това да се чудя как да избивам...

Накратко казано, публикуването на Преди войната на изцяло любителски начала ме освобождава от каквито и да е ангажименти към когото и да било, с изключение на задълженията спрямо евентуалните читатели, които ще поема тук и които се задължавам да спазя, естествено.

А сега ето малко и за самата книга. Както ще проличи още от първата й страница, тя е приключенска с уклон към четиво на ужасите. Жанрът й е фантастика, макар на моменти да прозират, съвсем бегло обаче, и елементи на фентъзи. При това бързам да разочаровам любителите на фентъзи романите, подчертавайки, че в Преди войната няма нито грам магия и че в следващите два тома на Скрижалите... не се очертава да е по-различно. Преди войната обаче не е написана и в духа на научната фантастика, а се разполага в полето на това, което ще нарека псевдо-история.

Какво имам предвид под термина псевдо-история ли? – Просто потапяне в духа на определено действително налично историческо време в условия на тотална подмяна на фактите. Историята си е съвсем същата – в случая (предимно) тази на времето по ръба между Античността и Средновековието, - но тя бива пренесена в свят, който изцяло е продукт на авторовото въображение.

Обективно погледнато, Преди войната е интересна книга. Твърдя го не защото съм неин автор – или поне не само за това. Тя въвлича читателя в шеметна вихрушка от ситуации и събития с относително плътна вътрешна логика, случващи се паралелно в два коренно различни по степента на развитието си, ала не и в нравствено отношение свята. Единият от тях – т. нар. несъпоставимо по-неразвит – решително преобладава. Другият – свръх-развитият в техническо отношение свят – се мержелее нейде в периферията... – поне в рамките на Преди войната. По-нататък в Скрижалите... нещата в това отношение ще се променят в полза на последния, но това ще се случи на един доста по-късен етап – едва в третия том от трилогията – и затова тази (евентуална) промяна няма да ме интересува тук.

Преди войната изправя читателя пред няколко загадки, на две от които – а именно на въпросите що е това двигател на абдалиански кораб и какво всъщност представляват т. нар. Скрижали на Арунда – разкрива част от отговора. Потапя ни в свят, доминиран от силни страсти и слаби задръжки, и, разбира се, неизлечимо пропит от стипчивия леко накиселяващ мирис на вездесъщия зурп.

Безспорно, в книгата има и нелепи неща. Ето защо, както вероятно ще усетите, на моменти иззад редовете се прокрадва ехо от хохота на автора. Можех да заменя споменатите нелепици с някакви, нека да ги наречем така, по-сериозни версии на случващото се, разбира се. Реших обаче да не го правя – така са ми хрумнали, така ги оставям. (Как ви се струва напр. вързан човек да пререже въжетата си със стъкло под езика, предварително предназначено специално за тази цел?! А как си представяте, че при падането си в дълбока пропаст някой се спира някъде по стръмния й склон в позата, в която Орор намира Кривоглавия?! Простете ми, но просто не издържах на изкушението да спася главния си герой... – поне до края на Преди войната...)

Що се отнася до имената на героите, оставил съм ги такива, каквито са ми хрумвали в момента на самото писане. Все пак се надявам, че са достатъчно изкилифинчени. Едва ли е нужно да се отбелязва, тъй като още от самото начало би станало ясно за евентуалния читател, че всяка възможна прилика с действителни лица и събития е съвсем случайна, тъй като би била напълно... нелепа!

Предварително държа да се извиня за правописните, пунктуационните и стиловите грешки, на които неминуемо ще се натъкнете в текста. Ще се стремя те да са по-малко, но не гарантирам, че няма да има такива.

Писах тази книга с голямо вдъхновение и страст. Ако поне миниатюрна частица от това настроение се предаде и на вас, евентуалните й бъдещи читатели, значи написването й ще е било нещо, което си е заслужавало.

А сега, предварвайки събитията, нека позагатна нещичко относно онова, което ще се случи във втория и третия том на книгата.

1. Тингано, образно казано, ще лепне хронична настинка.
2. Абдала ще замръзне съвсем.
3. Мануаки обаче ще се позагрее – е, поне мъничко, ама достатъчно, та да се случат първите две неща.
4. Конфедерацията ще се активизира по отношение на планетата, на която Конглар каца по неволя.
5. Ще стори същото и Алат Барсан от планетата Пинтос в съзвездие Кон.

Е, и други някои нещица ще се случат, разбира се... – Това обаче след «Преди войната».

А ето в каква последователност и с каква ритмичност ще бъде публикуван този том.

Първо тук, а сетне и към всяка следваща част от книгата, пускам линкчета към следната предварителна информация за нея:

Прелюдия към първия опит за роман на един драскач; Съдържание; Важни понятия; Политико-географска карта на Тингано; Географска карта на Абдала; Действащи лица; (Заглавна страница (това е мястото с линкчета към всички части на книгата, излезли до момента); Всичко дотук (място с пълния текст на всички части от книгата, излезли до момента).

Книгата ще бъде публикувана на 116 части, като първата от тях – а именно пролога й – ще пусна на 3 януари 2014. Останалите 115 части ще излизат една по една всеки петък, като последната от тях – епилога – ще бъде публикуван на 18 март 2016.

Рапорт даден, както се казва...

Накрая няколко думи за посвещения и благодарности.

Посвещавам тази книга на всички, които поддържат онлайн библиотеки. Убеден съм, че именно благодарение на последните – и противно на общоприетото мнение – днес се чете поне мъничко повече, отколкото преди т. нар. ера на интернет. Знам, че е така (впрочем мнозина от вас – също), най-вече и преди всичко поради обстоятелството, че глобалната мрежа прави възможно извънпазарното разпространяване на много и разнообразна информация. Ако знаеш, че за да прочетеш нещо се налага да си го купиш или поне да отидеш до библиотеката, възможно е да те домързи и/или да ти се види скъпичко, като в следствие от това в последна сметка да се откажеш изобщо да четеш въпросното нещо. При наличие на интересуващата ни информация в интернет обаче – и особено при възможността тя да бъде ползвана на практика безплатно, обективно погледнато тази вероятност би трябвало да е по-малка.

Изкуството – или опитите да бъде правено такова, за какъвто считам Преди войната - е духовен феномен. Да, то е и нещо, от което може да се печели и често, независимо дали е качествено или не, го срещаме надянало меркантилни одежди. За занимаващите се с изкуство по професионален начин е жизнено важно да имат възможност да печелят от творбите си, разбира се. (Как иначе биха могли да творят?!) Мисля обаче, че за останалите – сиреч за тези, които го правят в качеството си на любители – това не важи.

За написването на настоящата книга изразявам благодарности:

1. на ползваната от мен и до днес външна клавиатура, която издържа вдъхновеното ми – и затова безогледно - блъскане по многострадалните й клавиши миналото лято;
2. на лаптопа си, който чинно съхраняваше начуквания на споменатата клавиатура текст;
3. на климатика, който блажено ме продухваше в летните горещини, по време на които писах;
4. на майка ми, която съумя да ме издържи през цялото минало лято, въпреки неадекватността ми в следствие от обхваналия ме творчески бяс;
5. на една жена, с която от време на време се чуваме по телефона и разговорите ми с която винаги ми носят много вдъхновение, радост и положителни емоции;
6. на най-добрия ми приятел Георги – човекът, с когото списваме този сайт и без когото последният и до днес щеше да си е точно толкова мъртъв, колкото до преди година;
7. на всичките ми приятели и познати, с които си общувах в периода на писане и които по този начин ме зареждаха с творческа енергия, лишавайки ме от тегобата, наречена самота... (Пък после пак ми разправяйте, че писането било занимание самотно!)

И така: да поемаме на пътешествие през един свят, който, когато за пръв път го съглеждаме през очите на един най-обикновен космически затворник, вече е започнал да се променя по един твърде драматичен – и затова много важен – начин, ала, разбира се, не и непременно за добро...

Важни понятия

• Тандром – мярка за дължина, равнява се на около 0,75 сантиметра.
• Дром – мярка за дължина, равнява се на 120 тандрома или на около 90 сантиметра.
• Фандром – мярка за дължина, равнява се на 1200 дрома или на около 1080 метра.
• Брум – мярка за тежина, равнява се на около 0,90 от грама.
• Фанбрум – мярка за тежина, равнява се на 1200 брума или на около 1080 грама.
• Домар – мярка за тежина, равнява се на 1200 фанбрума или на около 1296 килограма.
• Вендер – парична единица в пределите на Конфедерацията.
• Вегел – абдалианска банкнота.
• Чилк – абдалианска монета.
• Зифар – тинганианска банкнота.
• Дюинг – тинганианска монета.
• Аданар – вид силна пясъчна буря в пустинята Хеш.
• Вретено – вид космически кораб, отличаващ се с вретеновидната си форма.
• Зурп – наркотик, позволяващ да се вижда в нещата.
• Калеп – силна алкохолна напитка – разпространена е предимно в Тингано.
• Палумба – слабо алкохолна напитка – разпространена е предимно в Абдала.
• Филех – напитка, наподобяваща кафе.
• Цифан – напитка, подобна на чай.
• Кумлар – животно, подобно на камила.
• Туйнар – животно, наподобяващо слон.

Месеците според т. нар. таен тинганиански календар, ползван и от абдалианите, са 13. Наричат се дялове и са разпределени в рамките на цикъл (година), състоящ се от 387 слънца (дни), а веднъж на 7 цикли (това е цикълът на рулетката на Пош) цикълът се състои от 388 слънца (дни).
Името на дяловете (месеците) и продължителността на всеки от тях са, както следва:

1. арбун – 30 слънца.
2. карбун – 30 слънца.
3. тарбун – 29 слънца.
4. фарбун – 30 слънца.
5. ларбун – 30 слънца.
6. кларбун – 30 слънца.
7. ешарбун – 29 слънца.
8. нарбун – 30 слънца.
9. унарбун – 30 слънца.
10. марбун – 30 слънца.
11. имарбун – 30 слънца.
12. варбун – 29, а през високосния цикъл – 30 слънца.
13. аварбун – 30 слънца.

На Барзум годината се състои от 341, а нискокосната такава – от 340 дни. Последните са разпределени в 8 месеца, както следва:

1. ардек – 42 дни.
2. бидек – 43 дни.
3. тридек – 43 дни.
4. тетрадек – 42, а през всяка единадесета (нискокосна) година - 41 дни.
5. пентадек – 43 дни.
6. хексадек – 43 дни.
7. субдек – 42 дни.
8. октадек – 43 дни.

Политико-географска карта на Тингано

1. Жителите на континента Тингано наименуват водите, миещи бреговете му, използвайки четирите посоки на света, като ги наричат съответно Източен, Западен, Северен и Южен океан.
2. Континентът Тингано е разделен на административно-териториални области, подобни на държави, наричани от жителите му барди.
3. Гамбари – голяма островна група на изток и на североизток от Тингано. Включва хиляди малки и три големи острова, които са, представени в посока север-юг, Клендайл, Лагрен и столицата на Гамбари Аверил. Представител на Гамбари в Съвета на двадесет и четирите е Етран Лагили Кръвожадния, а след него последователно такива стават Фалет/Чилда и Геюм Ардал. В югозападната част на Клендайл се издигат Гронелските планини, където е кратерът на Мануаки - най-големият още действащ вулкан на планетата.
4. Гамбоне – барда, разположена в североизточната част на Тингано и граничеща на запад - с Фагали, на югозапад – с Фиртуш, на юг – с Шани Чи, на югоизток – с Юджили Таф, на изток - през тясна ивица от Източния океан – с Аверил и Лагрен и на североизток – през по-широко водно пространство – с Клендайл. Столицата й е Нубири, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Амри Шуктар.
5. Фагали – барда, разположена на запад от Гамбоне по крайбрежието на Северния океан и граничеща на изток-югоизток – с Шани Чи, на юг-югоизток – с Фиртуш, на юг – с Лубили и на запад-югозапад – с Кортис. Столицата й е Дейран, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Яя Бирфу Безмилостния.
6. Кортис – барда, разположена по крайбрежието на широк залив в централната северна част на континента, на запад-югозапад от Фагали, граничеща на запад - с пустинята Хеш, на югозапад – с Галехи и на югоизток – с Лубили. Столицата й Кайрис е най-големият град по северното крайбрежие на Тингано, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите е Балабош, като след него такъв става Гизар Ромпо.
7. Хеш – голяма пустиня, разположена на запад от Кортис по крайбрежието на Северния океан и граничеща на запад-северозапад – с Медара, на запад – с Нидран, на запад-югозапад – с Фан Вавел и на юг – с Галехи.
8. Медара – барда, разположена в най-северозападната част на Тингано, граничеща на изток-югоизток - с пустинята Хеш и на юг – с Нидран, със столица Мара и с представител в Съвета на двадесет и четирите Мартул.
9. Нидран – барда, разположена на юг от Медара по крайбрежието на Западния океан и граничеща на изток – с пустинята Хеш и на юг-югоизток – с Фан Вавел. Столицата й е Куйрпис, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Айфи Гравер Свирепия.
10. Дар Марал – райско кътче в Нидран барда, простиращо се на няколко фандрома по крайбрежието на Западния океан, където четиримата големи провеждат тайните си срещи.
11. Фан Вавел – малка барда, разположена по крайбрежието на малък залив на юг-югоизток от Нидран, граничеща на юг-югозапад с Лай Конду, на юг – с Галехи и на изток – с пустинята Хеш. Столицата й е Кандра, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Хендри Карис. (Представител в Съвета на двадесет и четирите от Фан Вавел преди да стане кирт е бил Ейохи Тамрал.)
12. Лай Конду – барда, разположена в северната и северозападната част на Рубатския полуостров, граничеща на североизток с Фан Вавел, на югоизток – с Галехи и на Юг – с Рейджи. Столицата й е Бон Конду, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Сунис Карехи Кроткия, като след него такъв става Ранар Носри.
13. Рейджи – барда, разположена в централната част на Рубатския полуостров и стигаща на югоизток до Южния океан. Граничи на север – с Лай Конду, на изток – с Галехи, на изток-югоизток – със Сагана и на юг-югозапад - с Цингали. Столицата й е Юмехи, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Валдан Пандур. В Рейджи се издига шест-хилядникът Миндрал - най-високият връх не само в Рубатите, но и в цял Тингано.
14. Цингали – барда, разположена в южната и югозападната част на Рубатския полуостров. На север-североизток граничи с Рейджи. Столицата й е Елдри, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите - Зинган Сорби.
15. Галехи – барда, разположена на изток от Рубатския полуостров, граничеща съответно на юг – със Сагана, на запад – с Рейджи, на северозапад – с Лай Конду, на север – с Фан Вавел, с пустинята Хеш и с Кортис, а на изток – с Лубили. В източната й част се издигат първите няколко хълма на продължаващите в посока юг-югоизток Далански възвишения. Столицата й е Нупур, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Енке Паласио Ненаситния.
16. Лубили – барда, разположена на изток от Галехи и граничеща на юг – с Датейра, на северозапад – с Кортис, на север – с Фагали и на изток - с Фиртуш. В южната си част в посока северозапад-югоизток бива пресечена от Даланските възвишения. Столицата й е Пампили, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Анвил Шотон Скъперника.
17. Фиртуш – барда, разположена на изток от Лубили и граничеща на северозапад – с Фагали, на североизток – с Гамбоне, на изток – с Шани Чи, на югоизток – с Батави и на юг – с Датейра. В най-югозападната й част на почти половин фандром надморска височина се издига най-високият участък от Даланските възвишения. Столицата й Фиртуш е и административният център на континента Тингано, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Ейохи Тамрал – по волята на рулетката на Пош изпълнява и ролята на кирт на Тингано. (Кирт преди и след Ейохи Тамрал е Гуфо, а след последния киртиса става Фалет/Чилда.)
18. Шани Чи – барда, разположена на изток от Фиртуш и граничеща на север - с Гамбоне, на изток – с Юджили Таф и на юг – с Батави. Столицата й е Мароне, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Жарко Раган Песоглавеца.
19. Юджили Таф – малка барда, леко вдадена на изток в северозападната част на Блаватския полуостров. Граничи на запад – с Шани Чи, на северозапад – с Гамбоне, на изток – със Сарту, на юг-югоизток – с Хайфи и на югозапад – с Батави. Столицата й е Велики Таф, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Нунцо Парвета.
20. Лейко – барда, разположена в източната и североизточната част на Блаватския полуостров. На юг и на запад граничи с Кайфу. Столицата й е Матра, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Ивис Портили Смелия.
21. Кайфу – барда, разположена в централната и югоизточната част на Блаватския полуостров. Граничи на север-североизток – с Лейко и на запад-югозапад – със Сарту. Столицата й е Пирфу, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Шуджики Напан Гущера.
22. Сарту – барда, разположена в западната и югозападната част на Блаватския полуостров. Граничи на север-североизток – с Кайфу, на запад – с Юджили Таф и на югозапад – с Хайфи. Столицата й е Бендеки, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Хагон Фасинта.
23. Сагана – барда, разположена по крайбрежието на дълбок залив в юг-югозападната част на Тингано и граничеща на запад-северозапад - с Рейджи, на север – с Галехи, на север-североизток – с Лубили и на изток – с Датейра. Столицата й е Байнфи, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Йорас Балахи Дивия, като след него такъв става Ошаш Ураги.
24. Датейра – барда, разположена на изток от Сагана по крайбрежието на Южния океан. Граничи на запад – със Сагана, на северозапад – с Лубили, на север – с Фиртуш и на изток – с Батави. Столицата й е Алабар, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Мендилио Канастра Разсъдливия.
25. Батави – барда, разположена на изток от Датейра по протежението на няколко малки залива по крайбрежието на Южния океан. В северозападната й част, извивайки рязко на юг при границата й с Фиртуш и плавно снижавайки се в посока север-юг, се издигат последните няколко хълма от Даланските възвишения. Граничи на запад – с Датейра, на северозапад – с Фиртуш, на север – с Шани Чи, на североизток – с Юджили Таф и на изток – с Хайфи. Столицата й е Батар, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Андел Хагар Палавника.
26. Хайфи – малка барда, разположена в югоизточната част на Тингано, в широкия залив, фланкиран от Блаватския полуостров – на североизток – и Унтарския полуостров – на юг-югоизток. Граничи на запад – с Батави, на север-северозапад – с Юджили Таф, на североизток – със Сарту и на юг-югоизток – с Адор Ран. Столицата й е Гамеа, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Сундран Нандрал Мълчаливия.
27. Адор Ран – голяма барда, разположена на над три четвърти от територията на Унтарския полуостров, с изключение на тясна дълга ивица по изток-североизточното му крайбрежие. Граничи на север-северозапад – с Хайфи и на изток-североизток – с Регали. Столицата й е Конджу, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Ома Переки Безстрастния.
28. Регали – малка барда, разположена по протежението на тясна дълга ивица по изток-североизточното крайбрежие на Унтарския полуостров. На юг-югозапад граничи с Адор Ран. Столицата й е Тирис, а представителят й в Съвета на двадесет и четирите – Аятур Дун Вироглавия.

Географска карта на Абдала

Големи пристанищни градове по южното крайбрежие на Абдала, представени в посока изток-запад:

1. Гейза,
2. Лайру,
3. Чохам,
4. Сюри,
5. Бруна,
6. Видара,
7. Ликом,
8. Барадин.

Големи пристанищни градове по западното крайбрежие на Абдала, представени в посока юг-север:

1. Сендин,
2. Караласка,
3. Калот,
4. Фюрдор,
5. Гантор.

Големи пристанищни градове по източното крайбрежие на Абдала, представени в посока юг-север:

1. Филидар,
2. Готдзар,
3. Вуфа,
4. Грилкор,
5. Неатра,
6. Дабан,
7. Кохан.

Абдала е пресечена в посока североизток-югозапад от висока и на много места трудно пристъпна планинска верига, наречена Каешико, Каешиците или Каешикските планини, чийто най-висок връх, издигащ се на над 5,3 фандрома над морското равнище, се намира в най-североизточната й точка и носи името Я Сили, или на местното наречие Снежният калпак. За повечето от южняците – става въпрос за живеещите от югоизточната страна на Каешиците – той е известен още като Арундиар – сиреч Божественият.

По скованото почти през целия цикъл от снегове и ледове северно крайбрежие на Абдала има само едно по-голямо поселище, носещо името Рахиро.

Големи градски центрове от югоизточната страна на Каешиците:

1. Бейсиндал,
2. Ломестра,
3. Фадеки,
4. Пиншасу (Този град е най-големият център за производство на зурп.),
5. Оброн,
6. Карбара.

Големи градски центрове от северозападната страна на Каешиците:

1. Нидар,
2. Рогрон,
3. Фаету,
4. Гоян.

Относително големи поселища по протежение на Каешиците, представени в посока югозапад-североизток:

1. Ябинат,
2. Тубол,
3. Гайме,
4. Фалмеки (представлява религиозно селище в подножието на Я Сили или Арундиар, в което се издига най-големият храм на Арунда, където се съхраняват скрижалите му.)

Действащи лица

1. Авиду – помощник на Антирс.
2. Аглор – слуга и довереник на Кирал.
3. Аденар – първият кирт на Тингано.
4. Адла Бентал – ръководител на монетния двор на Нидран в Куйрпис преди Лукор.
5. Айва – абдалианска робиня.
6. Айгар Каргасо – дарител на енергия за зареждане на сърца.
7. Айфи Гравер Свирепия – велик съветник от Нидран.
8. Акадас – фиртушки войник.
9. Алам Десар – служител в базата Роши Берентал на Гамбари 325 цикли след кацането на Берентал на Неотопия.
10. Алат Барсан – момче от планетата Пинтос в съзвездие Кон.
11. Албе Данар – велик съветник от Цингали по времето на Раман Печур.
12. Алва – робиня и любовница на Йови Пана.
13. Алдер Кузат – служител в управата на Рахиро.
14. Алм Сайгир – Арунда Сатура (слуга на Арунда) от Фалмеки, участник в мисията в южния континент, предвождана от Бенат Конкам.
15. Алпа Вас – жрица на Арунда от Фалмеки, участничка в мисията в южния континент, предвождана от Бенат Конкам.
16. Амар Марагор – представител на ООПГ в Гейза.
17. Амарела Леха – любовница на Кабрар Даруру.
18. Амри Шуктар – велик съветник от Гамбоне.
19. Анат Громан – личен секретар на Йенет Камлу.
20. Анвил Шотон Скъперника – велик съветник от Лубили.
21. Андер Хагар Палавника – велик съветник от Батави.
22. Анри Кабдал – професор от Валонския университет, изобретил печата на Кабдал.
23. Антирс – пазител на рулетката на Пош в цикъл 1 от тайния тинганиански календар.
24. Арара – един от четиримата големи.
25. Арас Сигири – крупен търговец от Сайел, търговско поселище по крайбрежието на пустинята Хеш.
26. Араф Ешур – помощник на Регре Арто в качеството му на управител на Видара.
27. Арди Колумар – часовой в една от наблюдателните кули в Аверил.
28. Арнак – пазач пред портите на покоите на Етран Лагили в двореца му в Аверил.
29. Арсе – бродник от групата на Астар.
30. Асор Келастра – предшественик на Урар Грандор на поста Велик Патар на храмовата общност на Суйбири.
31. Астар – предводител на група абдалиански бродници.
32. Ая – съпруга на Орор.
33. Аятур Дун Вироглавия – велик съветник от Регали.
34. Бабун Амкар – физик от Карналския университет, изобретил сферата на Амкар.
35. Багар Банту – председателстващ събранията на Арунда Кохей (очите на Арунда) във Фалмеки.
36. Балабош – велик съветник от Кортис и предводител на милитаристите.
37. Банар Гелати – представител на ООПГ във Видара.
38. Барам Далулу – председател на местния клон на гилдията на стъкларите в Цингали.
39. Баркал – младеж, разхождащ се заедно с други млади хора из хълмовете на Лагрен.
40. Баюми – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
41. Бейла – любовница на Лукор.
42. Бейру – абдалианска робиня.
43. Белран – слуга на Гейум Ардал в седалището на гилдията на търговците на туйнарска кост в Нупур.
44. Бенат Конкам – Арунда Сатура (слуга на Арунда) от Фалмеки, предводител на мисията в южния континент.
45. Бенато Хогер – старши специалист в Центъра за контрол на полетите в град Гамбри.
46. Бернет Астра – предшественик на Сеян Гавеир на поста началник на градската стража на Елдри.
47. Бетила Ландра – професионална убийца, работеща за Лукор.
48. Бингар – посетител в заведението на Гамал Ванта.
49. Бора – бродник от групата на Астар.
50. Ботал Данту – предводител на гамбарийския клон на гилдията на робовладелците.
51. Бранман Галестра – Арунда Кохей (око на Арунда) във Фалмеки.
52. Брас – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
53. Бриз – бродница от групата на Астар.
54. Бундар – следовател и довереник на Лукор.
55. Бюна Жарсу – представител на ООПГ в Ликом.
56. Валви – съпруга на Фаб.
57. Валдан Пандур – велик съветник от Рейджи.
58. Валор – възрастен мъж от градчето Тарил в Североизточна Датейра.
59. Вандър Кох – следовател от ЦКЗС.
60. Ванел Кареда – покровител на жреците на Суйбири и главен помощник на Урар Грандор.
61. Варкал Сендер – помощник-следовател по аналитичните въпроси в ЦКЗС.
62. Ведрам Далаша - главен функционер на Кумларите от Цингали в малкото градче Хиза в Северозападно Цингали.
63. Велот Турн – управителят на Кайрис, на чието име е кръстена кулата на Турн.
64. Венел Корат – юридически съветник на Фалет/Чилда, а след това и на Геюм Ардал в качеството им на велики съветници от Гамбари.
65. Виолар Данжу – съветник по сигурността на Ери Дрондис.
66. Вирум – възрастен жител на град Фиртуш.
67. Високия – прозвище на Тунжел.
68. Гайо Шалоп – съветник по продоволствената политика на Ейохи Тамрал.
69. Галам Тидрос – представител на ООПГ в Сюри.
70. Галбри – член на опозиционната формация Ардал.
71. Галиндо – свързочник в Центъра за контрол на полетите в град Гамбри.
72. Галфер Странт – пилот на едно от вретената на енергийната корпорация Слънце.
73. Гамал Ванта – робовладелец.
74. Гамана – член на ръководството на опозиционната формация Кумларите от Цингали.
75. Гамбири – председател на законодателното събрание на Юджили Таф.
76. Гамея – секретарка и прислужница на Сеян Гавеир.
77. Ганда Шамер – помощник на Виолар Данжу, а сетне и на великите съветници от Гамбари Фалет/Чилда и Геюм Ардал.
78. Ганел – един от подчинените на Кирал.
79. Ганет Сушар – собственик на корабчето Вихрострел.
80. Ганмар – един от гребците в лодката на Лукор.
81. Гарбол – пазител на рулетката на Пош.
82. Гаршак – член на опозиционната формация Ардал.
83. Гасор – бияч на Балабош.
84. Гафел Фирел – предводител на гилдията на търговците на зурп.
85. Гелал Лудан – агент на Фалет/Чилда, а след това и на Геюм Ардал в качеството им на велики съветници от Гамбари.
86. Гелом Картанар – представител в законодателното събрание на Кайфу.
87. Гендар Верлаац – доктор по космически технологии в Гамбрийския университет на Барзум.
88. Герши Лугда – професор от планетата Тиндали и автор на крупния труд, озаглавен Очерци за живота на Първия.
89. Геюм Ардал – името, което Николас Конглар си поставя, когато създава и оглавява опозиционната формация Ардал.
90. Гидор – помощник на Антирс.
91. Гизар Ромпо – велик съветник от Кортис след Балабош.
92. Гизел – възрастен мъж от селцето Данан в Югоизточен Лай Конду.
93. Гизраа – производител на оръжие от Нубири.
94. Гленда – любовница на Су Шансой.
95. Гор Пигар – майстор на играчки във Фиртуш.
96. Горал Карпос – военачалник на войските, обкръжили столицата на Хайфи Гамеа.
97. Гоха – ковчежник на Гарбол в качеството му на пазител на рулетката на Пош.
98. Грар – член на ръководството на опозиционната формация Ардал.
99. Грилди – майка на Кормал.
100. Гройр – бродник от групата на Астар.
101. Гула Нердал – тинганиански пират.
102. Гуна Тервал – Арунда Сатура (слуга на Арунда) от Фалмеки, участник в мисията в южния континент, предвождана от Бенат Конкам.
103. Гуфо – кирт преди и след Ейохи Тамрал.
104. Даган Лос – капитан на превозващото зурп корабче Успех.
105. Дада – син на Орор.
106. Дайру – кирт преди Гуфо.
107. Данат Агато – наместник на Сундран Нандрал в качеството му на велик съветник от Хайфи.
108. Дансу – готвач в канибалското отделение на клендайлския пазар.
109. Дарим Ферус – предводител на метежници на абдалиански кораб за търговия със строителни камъни.
110. Дарми – кандидат за място в градската стража на Фиртуш.
111. Дастел – известен производител на оръжие по крайбрежието на Регали.
112. Дени – робиня на Етран Лагили.
113. Джалазу Лай – слуга в кухнята на Йорас Балахи.
114. Джовак Сантор – капитан на кораб, превозващ търговци на строителен материал.
115. Джото – член на опозиционната формация Ардал.
116. Джума Хесел – крадец от Гадзало.
117. Джумпар – вестоносец на Ери Дрондис.
118. Дилмар – феодал.
119. Диндала – първа съпруга на Балабош.
120. Дино – пилот на едно от вретената на енергийната корпорация Слънце.
121. Дирк Гантрал – Член на ръководството на опозиционната формация Кумларите от Цингали и неин предводител след Кеган Ведека.
122. Дорил Карабу – началник на стражата пред двореца на великия съветник от Гамбари в столицата Аверил.
123. Дристел – предводител на седемте висши жреци на Пош в Хенет, оторизирани да излъчват пазителя на рулетката на Пош.
124. Дьор – член на опозиционната формация Ардал.
125. Ебра – роб на Фалет/Чилда и пазач в канибалското отделение на клендайлския пазар.
126. Егли Пирос – предводител на гилдията на стъкларите.
127. Едгар – завеждащ космическия отдел в енергийната корпорация Слънце.
128. Ейохи Тамрал – кирт на Тингано и велик съветник от Фиртуш.
129. Елали Фаргош – политолог от Веренския университет на планетата Сатош и участник в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
130. Елви Бран – техник от ЦКЗС.
131. Елдра – крепостна.
132. Ели Брин – сътрудничка на Роши Берентал.
133. Елил Нукра – пломбировчик на сърца.
134. Елорио Габор – асистент на д-р Гендар Верлаац и служител в ЦКЗС.
135. Емайли – служител в енергийната корпорация Слънце.
136. Ембар – възрастен мъж от селцето Данан в Югоизточен Лай Конду.
137. Ендар – пиян младеж от Нубири.
138. Енке Паласио Ненаситния – велик съветник от Галехи.
139. Ери Дрондис – предводител на гилдията на корабопритежателите.
140. Ерма – абдалианска робиня.
141. Етран Лагили Кръвожадния – велик съветник от Гамбари.
142. Ефра Гатор – проститутка от Оазиса, публичен дом във Фиртуш.
143. Жамет Кумсар – предводител на наемническа войска от град Фидар в Цингали.
144. Жарко Раган Песоглавеца – велик съветник от Шани Чи.
145. Жовенес – служител на Гуфо в качеството му на временно изпълняващ длъжността кирт.
146. Завел – служител в градската стража на Елдри.
147. Зефра – робиня и любовница на Балабош, която той подарява на Гизар Ромпо.
148. Зиги – младеж от северното тинганианско крайбрежие и приятел на Трейл.
149. Зинган Сорби – велик съветник от Цингали.
150. Ивис Портили Смелия – велик съветник от Лейко.
151. Илди – абдалианска робиня.
152. Инес – съпруга на Николас Конглар.
153. Йегел Кончу – войник във войската на опозиционната формация Кумларите от Цингали.
154. Йеги – бунтовник от групата на Сейран Нитул.
155. Йели – девойка от Матра, столицата на Лейко.
156. Йендри – бунтовничка от Фагали.
157. Йенет Камлу – началник на личната гвардия на Зинган Сорби.
158. Йередит – митичен пророк от Фалмеки.
159. Йови Пана – управител на търговско поселище по крайбрежието на пустинята Хеш.
160. Йогур Джупара – председател на законодателното събрание на Кайфу.
161. Йорас Балахи Дивия – велик съветник от Сагана.
162. Кабан Еруп – предводител на отряд от наемници на една от контролираните от гилдията на корабопритежателите опозиционни формации.
163. Кабрар Даруру – началник на личната охрана на Ери Дрондис.
164. Кадур Аноми – бързоходец на Балабош.
165. Калафар – жрец на Пош от храма в Миндан, Западно Галехи, и пазител на рулетката на Пош след Гарбол.
166. Калитер Фунга – специалист по електромагнитни полета в института Бабун Амкар на планетата Неатра и участник в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
167. Калмер – член на местния парламент в Елдри.
168. Ками – дъщеря на Пинет Уру и сестра на Ласа.
169. Канат – страж, охраняващ сграда на гилдията на търговците на туйнарска кост край Нупур, в която се помещават войници на опозиционното формирование Ардал.
170. Кардеко – капитан на кораба, с който Балабош пътува при посещението си на Абдала.
171. Карнос – овчар от Западните Гронели.
172. Карос – член на опозиционната формация Ардал.
173. Кеган Ведека – предводител на опозиционната формация Кумларите от Цингали.
174. Кинрой – феодал.
175. Кирал – един от четиримата големи.
176. Клагор Етар – личен секретар на Ситан Дагета.
177. Коблар – предводител на детска улична банда в Дегел.
178. Кодрат – баща на Сена.
179. Коки – робиня на Урар Грандор.
180. Коно – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
181. Кормал – близък приятел на Сена и семейството й.
182. Кривоглавия – прозвище на Николас Конглар.
183. Курти – син на Филгар.
184. Лакор Сагези – представител на ООПГ в Чохам.
185. Лалан Далос – монтьор на абдалиански корабни двигатели.
186. Ламот Батар – член на личната гвардия на Зинган Сорби, внедрен в нея от Кумларите от Цингали.
187. Ландор Браникар – специалист по икономика от Берилския университет на планетата Кафра и участник в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
188. Лансал – помощник на Антирс.
189. Ларка – съдържателка на публичен дом в Тарил, Североизточна Датейра.
190. Ласа – дъщеря на Пинет Уру и сестра на Ками.
191. Латан Демала – предводител на ескорта на делегацията, изпратена от ООПГ във Фиртуш.
192. Ливая – управителка на харема на Урар Грандор.
193. Лилга – робиня на Фалет.
194. Лима Тунар – представител на ООПГ в Барадин.
195. Линдла – робиня и любовница на Балабош.
196. Липта – бродница от групата на Астар.
197. Лойбри Ках – гамбарийски робовладелец.
198. Лом Малара – вербовчик от името на ООПГ.
199. Ломи – един от помощниците на Кодрат в работата му по събиране на строителни камъни в пустинята Хеш.
200. Лондра – робиня на Етран Лагили.
201. Луги – мъжът, при който Балабош отсяда при посещението си в Гадзало.
202. Лукор – предводител на четиримата големи.
203. Магор – надзирател в мините на Дамру.
204. Манар Мандур – Арунда Кохей (око на Арунда) във Фалмеки.
205. Манитур Латал – генерален директор на ЦКЗС.
206. Маранг – надзирател в мините на Дамру.
207. Маркел Сибони – асистент на д-р Гендар Верлаац и служител в ЦКЗС.
208. Мартул – велик съветник от Медара.
209. Мейохи Акадо – заместник-предводител на градската стража в Елдри.
210. Мелех – предводител на опозиционната формация Бунтовниците от Тимру.
211. Мендилио Канастра Разсъдливия – велик съветник от Датейра.
212. Мерхал – младеж от Матра, столицата на Лейко.
213. Мея – абдалианска робиня.
214. Миласо – велик съветник от Датейра преди Мендилио Канастра.
215. Милаш Шаната – строител на кулата на Турн.
216. Милех Ежар – представител на ООПГ в Бруна.
217. Милки – девойка, на която младежът Тенар се обяснява в любов в планините на Фан Вавел.
218. Нана – момиченце, разхождащо се с баща си из столицата на Фагали Дейран.
219. Нарсен Бартел – следовател-психолог в ЦКЗС.
220. Натали Ланжер – космоложка от планетата Земя.
221. Нейрин – робиня на Диндала.
222. Немтар – пазител на рулетката на Пош преди Гарбол.
223. Немтас Тайри – член на опозиционната формация Бунтовниците от Тимру.
224. Нидрал Файоми – търговец на едро в селището на Йови Пана.
225. Ник – полицай от град Гамбри на планетата Барзум.
226. Николас Антоан Конглар – диспечер в Центъра за контрол на полетите в град Гамбри на планетата Барзум.
227. Ниския – прозвище на Кирал.
228. Нораги – личен масажист и довереник на Тунжел.
229. Норина – робиня на Лойбри Ках.
230. Нундро – възрастен мъж от градчето Тарил в Североизточна Датейра.
231. Нунцо Парвета – велик съветник от Юджили Таф.
232. Окал Баран – временно изпълняващ длъжността предводител на гилдията на корабопритежателите след Ери Дрондис.
233. Олек Рин – професор от планетата Земя, благодарение на чиито открития стават възможни свръхсветлинните скорости.
234. Ома Переки Безстрастния – велик съветник от Адор Ран.
235. Орор – селянин от Ясуби, който спасява Кривоглавия след падането му в пропастта.
236. Ото Карнезе – приятел на Гендар Верлаац на планетата Корола.
237. Ошаш Ураги – велик съветник от Сагана след Йорас Балахи Дивия.
238. Пандур Кесави – помощник-следовател по финансовите въпроси в ЦКЗС.
239. Панфил Татуко – личен лекар на Йорас Балахи.
240. Пар Тедрам – агент на Гуфо, а след това и на Фалет/Чилда в качеството им на велики съветници от Фиртуш.
241. Пезан Тагре – предводител на група мъже в Дегел, изкарващи си прехраната от приспиване с богати жени.
242. Пеян Горчу – велик съветник от Гамбари, разпуснал законодателното събрание на тази барда повече от 40 цикли преди описаните тук събития.
243. Пинет Уру – заточеник в мините на Дамру.
244. Прела – един от моряците, които Кодрат наема при пътуванията си до Тингано за строителни камъни.
245. Прилепа – специалист по извършване на специални услуги в рамките на конфедерацията.
246. Присти – кухненска прислужница на Тунжел на кораба му Отдихът на Тунжел.
247. Пурни Амета – псевдоним на Кеган Ведека.
248. Първия – прозвището, под което Николас Конглар е най-известен в пределите на конфедерацията.
249. Пьол Гамар – специалист по военно обучение, помощник на Геюм Ардал и негов наместник на поста велик съветник от Гамбари.
250. Рагако Дестор – член на управителния съвет на гилдията на стъкларите.
251. Ралма – жената, към която Бенат Конкам изпитва несподелена любов.
252. Раман Печур – предводител на градската гвардия в Елдри почти 40 цикли преди разказаните тук събития.
253. Рамат Гаяр – предводител на гилдията на търговците на туйнарска кост.
254. Рамер Диноко – най-възрастното Арунда Кохей (око на Арунда) във Фалмеки преди Танат Лагор.
255. Рампи – чирак на Дастел.
256. Ранар Носри – велик съветник от Лай Конду след Сунис Карехи Кроткия.
257. Рангор Бинестра – пилот на вретеното Устрем на енергийната корпорация Слънце.
258. Рапас Гулаги – началник на градската стража във Фиртуш.
259. Регре Арто – управител на Видара.
260. Релк – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
261. Риги – бунтовник от групата на Сейран Нитул. Риги е и името на един от подчинените на Кирал.
262. Риша Шокшу – жрица на Арунда от Фалмеки, участничка в мисията в южния континент, предвождана от Бенат Конкам.
263. Ромет – тинганиански търговец на оръжие.
264. Роно Диром – вестител.
265. Рохар – любовник на Диндала.
266. Роши Берентал – предводител на базираната на Барзум енергийна корпорация Слънце.
267. Рудан Канер – един от подчинените на Кирал.
268. Рудол Манес – лоцман на превозващото зурп корабче Успех.
269. Руфим – затворник на Сеян Гавеир в качеството му на началник на градската стража в Елдри.
270. Садан Тужар – командир на войници на опозиционната формация Ардал, помещаващи се в сграда на гилдията на търговците на туйнарска кост край Нупур.
271. Сайду Сайдах – гамбарийски роботърговец и брат на Фетим Сайдах.
272. Самет – баща на Кормал.
273. Самри Ришан – представител на ООПГ в Лайру.
274. Сасар – фиртушки войник.
275. Сейран Нитул – предводител на бунтовническа група в Юджили Таф.
276. Сендера Тамато – специалистка по молекулярна физика във Валонския университет на планетата Валори и участничка в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
277. Сенетра (Сена) – абдалианска девойка, в която Николас Конглар се влюбва след кацането си на Неотопия.
278. Сенти – съпруга на Пинет Уру.
279. Сестар Кибоне – жител на градчето Льомеж в Западен Кортис и член на опозиционната формация Ардал.
280. Сетрам Габали – помощник на Дирк Гантрал в качеството му на предводител на Кумларите от Цингали.
281. Сефи – поклонничка на Огири.
282. Сехина – дъщеря на Орор.
283. Сеян Гавеир Безскрупулния – началник на градската стража в Елдри, а по-късно – заместник-началник на личната гвардия на Зинган Сорби.
284. Сигли – бродница от групата на Астар.
285. Сикор – бияч на Балабош.
286. Симон – син на Николас Конглар.
287. Сипар – бродник от групата на Астар.
288. Ситан Дагета – председател на ООПГ.
289. Скизи – пиян младеж от Нубири.
290. Слабия – прозвище на Арара.
291. Снас – член на опозиционната формация Ардал.
292. Сонос Карбин – предводител на гамбарийския клон на гилдията на търговците на зурп след Язуко Банти.
293. Состел Баншар – предводител на войници, подчинени на Мартул.
294. Сотер Енгана – специалист по микробиология в Лаферския университет на планетата Тиндали и участник в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
295. Су Шансой – предводител на личната гвардия на Етран Лагили след Югис Тарн.
296. Сува – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
297. Сундран Нандрал Мълчаливия – велик съветник от Хайфи.
298. Сунис Карехи Кроткия – велик съветник от Лай Конду.
299. Тажан Сеса – Арунда Сатура (слуга на Арунда) от Фалмеки, изпратен във Видара, за да следи за пристигането на Кривоглавия.
300. Тале – член на ръководството на опозиционната формация Ардал и наместник на Кривоглавия в качеството му на председател на гилдията на търговците на туйнарска кост.
301. Талпан – кандидат за място в градската стража на Фиртуш.
302. Танат |Лагор – най-възрастното Арунда Кохей (око на Арунда) във Фалмеки.
303. Тантила – бияч на Балабош.
304. Тарна Дорсу – жрица на Арунда от Фалмеки, участничка в мисията в южния континент, предвождана от Бенат Конкам.
305. Тасенго – помощник на Антирс.
306. Тата Уалахи – жрец в храмовата общност на Суйбири.
307. Тенар – младеж, обясняващ се в любов на девойката Милки в планините на Фан Вавел.
308. Тендра Варм – абдалианска търговка на зурп и приятелка на Юмел Раш.
309. Тенна – любовница на Гарбол, натоварена от него със задачата да поддържа тайната му къща във Фиртуш.
310. Тиби – малко момче, роб на Лойбри Ках.
311. Тила – съдържателка на публичен дом в градчето Мала в Североизточна Галехи.
312. Тим Валверде – директор на базирания в Гамбри на планетата Барзум институт за проучвания в дълбокия космос Валверде и Сие.
313. Тинги – девойка, разхождаща се заедно с други млади хора из хълмовете на Лагрен.
314. Тири – девойка, разхождаща се заедно с други млади хора из хълмовете на Лагрен.
315. Тити – любовница на Аятур Дун.
316. Толи – проститутка от поселището на Йови Пана.
317. Толол – предател от освободените от сподвижниците на Кривоглавия роби.
318. Томел Гашат – служител в личната гвардия на Зинган Сорби.
319. Топо – бродник от групата на Астар.
320. Тосун Кару – бивш велик съветник от Гамбари.
321. Трейл – младеж от северното тинганианско крайбрежие и приятел на Зиги.
322. Туди – възрастен мъж от селцето Данан в Югоизточен Лай Конду.
323. Тунжел – един от четиримата големи.
324. Тунна Каранга – търговец от делегацията до Фиртуш, изпратена от ООПГ.
325. Турол – помощник на лекаря в мините на Тимру.
326. Унгри – поклонничка на Огири.
327. Ундар – помощник на Йови Пана.
328. Урар Грандор – Велик Патар (предводител) на жреческата общност на Суйбири.
329. Урвал – затворник на Сеян Гавеир в качеството му на началник на градската стража на Елдри.
330. Фаб – служител на Етран Лагили в двореца му в Аверил.
331. Фагит Полас – обучител на дарители на енергия за зареждане на сърца.
332. Фагот – полицай в град Гамбри на планетата Барзум.
333. Фадра – майка на Сена.
334. Фалет – дъщеря на Ейохи Тамрал, предводителка на пацифистите, велика съветничка от Гамбари след Етран Лагили и от Фиртуш след Гуфо.
335. Фан Телехи – съдържател на кръчма в Ермил, квартал на град Фиртуш.
336. Фарб – бунтовник от Фагали.
337. Фашум Кеглър – главен помощник на Манитур Латал и технически отговорник в ЦКЗС.
338. Фейда – съпруга на Ейохи Тамрал.
339. Фейл – кандидат за място в градската стража на Фиртуш.
340. Фейнур – помощник на Геюм Ардал и член на ръководството на опозиционната формация Ардал.
341. Фелби – възрастна прислужница в дома на Ейохи Тамрал.
342. Фели – служител в гвардията на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
343. Фен Тодар – началник на градската стража в градчето Мала в Североизточно Галехи.
344. Фетим Сайдах – гамбарийски роботърговец и брат на Сайду Сайдах.
345. Фидеко Васта – висш жрец на Арунда във Фалмеки, Арунда Кохей (око на Арунда) на Бенат Конкам.
346. Фидур Мас – началник на стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
347. Филгар – крепостен.
348. Фили Бригел – технически следовател в ЦКЗС.
349. Фирк – член на ръководството на опозиционната формация Кумларите от Цингали.
350. Флаф – войник от войската на Виолар Данжу.
351. Фьос – помощник на лекаря в мините на Тимру.
352. Хагон Фасинта – велик съветник от Сарту.
353. Ханут – довереник на Гарбол в стражата на сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш.
354. Хелм – метежник на кораба, управляван от Дарим Ферус.
355. Хендри Карис – велик съветник от Фан Вавел след Ейохи Тамрал.
356. Хиндер Сафаро – специалист по бойни отровни вещества от Гамбрийския университет на Барзум и участник в експедицията, предвождана от Гендар Верлаац.
357. Цила – абдалианска робиня.
358. Цинта Малора – певица и голяма местна знаменитост в Дегел.
359. Чапи – поклонничка на Огири.
360. Чах – бродник от групата на Астар.
361. Чегил – син на Риша Шокшу и Алм Сайгир.
362. Чешан – член на ръководството на опозиционната формация Кумларите от Цингали.
363. Чил – бунтовник от групата на Сейран Нитул.
364. Чилда – името, с което Фалет се подвизава след бягството си от Гамал Ванта.
365. Шама – възрастен мъж от градчето Тарил в Североизточна Датейра.
366. Шафрар Регаси – главен монах в храма на Арунда в Рахиро.
367. Шуджики Напан Гущера – велик съветник от Кайфу.
368. Шьоц – дървар от селото на Сена.
369. Югис Тарн – предводител на личната гвардия на Етран Лагили.
370. Юма – бияч на Балабош.
371. Юмел Раш – абдалиански търговец на зурп и приятел на Тендра Варм.
372. Юнар Баламес – бардски управител по финансовите въпроси в Кайфу.
373. Юрпи Сагасо – предводител на група за събиране на строителни камъни в пустинята Хеш.
374. Юстан – един от моряците на Юмел Раш.
375. Ютан – едно от прозвищата на Николас Конглар, което на абдалиански означава никой.
376. Ягер – войник от войската на Кумларите от Цингали.
377. Язуко Банти – предводител на гамбарийския клон на гилдията на търговците на зурп.
378. Яя Бирфу Безмилостния – велик съветник от Фагали.

Пролог

Встъпление 1

Из Скрижалите на Арунда, Приветствие към Избавителя

Привет, о, Кривоглави! Щом четеш тия сбръчкани, ронещи се от старост писмена, значи си стигнал края на пътя. А може би началото му? Защото краят на един път бележи началото на друг и така чак до края на времето, който пък бележи началото на ново време – уж различно и необичайно, пък инак все същото, все тъй кипящо от страстите нищожни, що тварите Арундиеви дебнат в мрака на душите им нещастни, белязани с печал неизлечима...

Ала не, о, Кривоглави! Не таз истина човешка дошъл си ти да дириш тука! Туй ясно е – също тъй ясно, както и че един безумец жалък в безмерната си ярост стори тъй, че кривоглав да станеш!

Не истина - надежда ти е нужна – надежда на обречен обладани от кошмари папагали във верен път да води!...

Затуй Арунда чуй, о, Кривоглави! Мизерна ще е твоята утеха от туй, що веч направи и от властта ти над онуй, срещу което победоносен съдено ти е да се възправиш! Мизерна ще е твоята утеха, знай, о, Кривоглави, мизерна и неутолима, че людската злина не свършва се с една-едничка сеч, с една-едничка планина разполовена!...

Утеха не търси, о, Кривоглави, ни в своите дела, ни в онуй, що никога не ще направиш, че тя, утехата, несретна залъгалка е за кухоглави! Затуй помни и нивгаж не забравяй, Кривоглави, че туй, душата що възнася в небесата, най-люто я гнети... – и я прави сляпа!!!

Не дръзвай да кънтиш, о, Кривоглави, за глухи в свят от глухи построен! Помни, о, Кривоглави, помни и не забравяй, че оня, що лелее ден, дори и в нощ дълбока ден ще дири, устремен към гибел страшна, що зове живот омаен!!!

И ето най-подир, о, Кривоглави, онуй, що дириш тук, пък макар и без за тука да си тръгнал: Каквото искаш, туй ще стане, ала тъй, че искал би от него нищичко да не остане!!!

Встъпление 2

Из История на Конфедерацията, том деветнадесет

Както вече бе казано в самото начало, Конфедерацията обхваща дванадесет галактики с неизброими понастоящем човешки същества, разселили се из нея от прапланетата Земя след откриването на свръхсветлинните скорости благодарение на проникването в микровремето и хиперпространството, извършено от проф. Олек Рин в 5736 г. от н. е. на земния календар (за откритията на проф. Рин вж. том три от настоящия труд, стр. 2757-2791).

Мнозина мечтаят Конфедерацията да се разрасне още повече, далеч отвъд сегашните си предели. Това обаче, поне на този етап (в 945 г. от вселенския календар), е невъзможно. Тази невъзможност се дължи на обстоятелството, че, както знаем, регистрирайки дадена галактика, звезда, планета, планетоид и т. н. на място, отдалечено на много светлинни години от положението, в което се намираме, ние фиксираме съответния обект, отдалечен в миналото с време, равно на броя светлинни години, отделящи го от нас в момента. Благодарение на знаменитата космоложка доц. Натали Ланжер, авторка на смайващи за времето си модели на времеви космически симулации, можем да пътуваме към такива обекти, ала само в ограничени, па макар и сами по себе си огромни трансгалактически разстояния. Както можете да прочетете в том пет от настоящия трут на стр. 5432-5524, през 5811 г. от н. е. по земния календар доц. Ланжер създава първата убедителна времева космическа симулация, обхващаща невъобразимо огромния за тогава период от 24513776 години назад във времето. Фиксирайки планетата Сирма в звездната система Зевс на разстояние от Земята, равно на същия брой светлинни години, тя прогнозирала, че въз основа на стриктно изчислена от самата нея и екипа й схема на развитие на тази планета, на нея понастоящем би трябвало да има годна за дишане атмосфера. Скептицизмът, както би могло да се предположи за примитивни времена като онова, в което е живяла тя, бил огромен. За да обори многобройните противници на теорията си, които на всичкото отгоре не пропускали случай публично да й се подиграят, доц. Ланжер решила заедно с още трима от екипа си да предприеме пътешествие до Сирма. То, както всички знаем, се оказало успешно и така започнало разселването из космоса на земното население, довело, както е описано на стр. 549-1273 в том две от настоящия труд, до създаването на Конфедерацията само след още по-малко от хиляда години от земния календар...

Трудността да се надхвърлят границите на настоящата обхващаща пространство с диаметър от почти четири милиарда светлинни години Конфедерация се състои в обстоятелството, че отвъд сегашните й предели се простира пръстен от широка над един милиард светлинни години беззвездна космическа бездна. При това изграждането на мащабни времеви космически симулации за обектите отвъд тази бездна предпоставя необходимостта съответният обект да се наблюдава непрестанно в продължение на години – а понякога и цели десетилетия - с надеждата – в много случаи напразна – да се открие път за „улавянето” му в перспектива, позволяваща да се определи състоянието и местоположението му към настоящия момент за кратък отрязък от време – от няколко секунди до няколко минути – и то не точно спрямо мига, когато наблюдателят изготвя симулацията си, а при прогнозирано ново разкритие на обекта. Ето защо разширяването на Конфедерацията отвъд опасващия я пръстен от беззвездна чернота е невъзможно - поне засега. По тази причина и търсенето на нови светове, които да бъдат присъединени към огромното ни космическо семейство, се простира в рамките на вече споменатия диаметър от по-малко от четири милиарда светлинни години. Утешителното е, че има невъобразим брой такива светове и разширяването на Конфедерацията, ако въобще някога се случи, не е и вероятно в продължение на още хиляди и хиляди години няма да се превърне във важна стратегическа цел на обитателите й. Да не бъдем обаче толкова скептични. Навярно самата Конфедерация, ако въобще някой е предусещал създаването й, би изглеждала като нещо абсолютно невъзможно за земните жители дори за периода, непосредствено предхождащ началото на разселването им в космоса. Така че, кой знае – може още утре някой гений да измисли начин обкръжаващата ни космическа бездна да бъде преодоляна?!...

Встъпление 3

Из Извор на тайното знание, стр. 17:

Тайна девета: Относно календара на Пазителите

...И като установихме, че поредният трус вече е преминал, ние, наша милост Антирс, по волята на великия Пош Пазител на рулетката по онова време, заедно с четиримата ни помощници, съответно Лансал, Гидор, Тасенго и Авиду, решихме да въведем нов таен метод за броене на циклите. Споразумяхме се да обявим за начало на броенето последната промяна в устройството на Тингано, която едва не доведе до политически разпад на континента.

Ето какво гласеше решението ни:

И така: Обявяваме цикъла, в който бе коронясан първият кирт на Тингано, великият Аденар, за цикъл номер едно от новото циклоброене. И тъй като се случи изборът на великия хаос да се спре на него в слънце 26 от дял карбун, повеляваме от днес насетне, както между впрочем гласи и решението на новоучредения Съвет на двадесет и четирите, рулетката на Пош да се провежда в слънце 26 от дял карбун на всеки седем цикли, съответно, както следва – в цикъл 8, в цикъл 15, в цикъл 22..., чак до следващата промяна и дано Пош да я забави възможно най-дълго, а когато тя все пак настъпи, нека бъде прелюдия към нов ред, а не знак за връхлитащ ураган от хаос и развала!!!

Повеляваме също да наречем календара, който въвеждаме тук, „таен”, превръщайки го в част от тайното знание, съхранявано в настоящия „Извор”!

В съответствие с горенаписаното всички ние – и петимата – се заклехме във великия Пош да пазим тайната на календара и ако някой от наз, не дай Пош, се изкуши да я сподели с някого, бил той негов близък или непознат, да се накаже с незабавно умъртвяване!!!

Встъпление 4

Из Наръчник за игра на клечки от неизвестен автор

...Това е киртска игра. Играе се от незапомнени времена, в продължение на много и много хиляди цикли, вероятно още от установяването на киртската политическа система в Тингано.

Правилата й са следните:

1. В играта могат да участват от двама до петима души.
2. Клечките са тринадесет цвята, като най-силната – червената - е само една и съответства на арбун - първия дял в цикъла, а най-слабите – белите - са и най-много – тринадесет – и съответстват на аварбун - последния дял в цикъла. Колкото повече са клечките от един цвят, толкова по-слаб е той и обратното – колкото по-малко са те от определен цвят, толкова са по-силни. Ето и силата, броя и цветовете на клечките с изключение на вече споменатите най-силна и най-слаби, представени в посока от силните към слабите:
Лилави – две, втори по сила, съответстват на карбун.
Кафяви – три, трети по сила, съответстват на тарбун.
Розови – четири, четвърти по сила, съответстват на фарбун.
Оранжеви – пет, пети по сила, съответстват на ларбун.
Наситено жълти – шест, шести по сила, съответстват на кларбун.
Сиви – седем, седми по сила, съответстват на ешарбун.
Черни – осем, осми по сила, съответстват на нарбун.
Сини – девет, девети по сила, съответстват на унарбун.
Зелени – десет, десети по сила, съответстват на марбун.
Бежови – единадесет, единадесети по сила, съответстват на имарбун.
Бледо жълти – дванадесет, дванадесети по сила, съответстват на варбун.
3. Всяка клечка може да взима само по-слаби от нея клечки.
4. Всяка клечка взима най-силните по-слаби от нея клечки на последния играл преди извадилия я, като броят на взетите клечки е равен на броя на нивата по сила, по-ниски от нейното. Пример: извадилият лилава клечка взима най-силните по-слаби от нея единадесет клечки на игралия преди него, извадилият кафява клечка взима най-силните по-слаби от нея десет клечки на игралия преди него и т. н. все в този ред.
5. Ако броят на клечките на игралия преди извадилия съответната клечка, които според горните правила могат да бъдат взети от нея, е по-малък от броя, който тя взима, остатъкът бива допълван от игралия предпоследен преди този, който вади въпросната клечка и т. н.
6. За победител в играта се счита събралият най-много точки.

Встъпление 5

Из дневника на Роши Берентал три цикли след приземяването му на Неотопия

Тия дни – или, както биха казали местните, слънца – се чувствам зле. Ревматизмът ме мъчи жестоко! Влагата на този континент, на Тингано, както го наричат жителите на Неотопия, е просто убийствена! Всеки ден дъждът се излива с тонове и напускането на кораба е изключително трудно!

Катаклизмът, който преди пет цикли е преобразил коренно климата на Тингано, вероятно ще доведе до чувствително подобряване на условията за живот на него, ала след време, навярно дори след век или повече. Сега обаче този само до преди пет цикли извънредно горещ континент е едно изключително неблагоприятно за живеене място. Мислел съм си да се преместя в Абдала, ала след катаклизма тамошният и без това много студен преди него климат сега е направо вледеняващ! Ония, които ходят до там, през най-студените зимни дни измерват температури от порядъка на под 90 градуса под нулата!!!

Тукашните жители са досущ като тези от Конфедерацията, съвсем същите като ония наши далечни предшественици, разселили се в космоса от старата Земя още преди близо 1300 години. Да, същите са, ала с едно голямо и – уви! – пагубно изключение и то се нарича „зурп”.

Сътрудничката ми, Ели Брин – благодаря на Бога или, ако следваме тукашните вярвания, на Пош или Арунда, - че не ми позволи да сглупя и да я оставя на Корола, проведе изключително ценни опити с този, както го наричат местните, „вълшебен прашец”. При това тя установи, че:
първо, той няма видим ефект върху продължителността на живота на консумиращите го
и, второ, почти напълно ги лишава от онова, което в Конфедерацията наричаме „усет за моралност”.

Изследванията ни върху миналото на Тингано, макар все още твърде оскъдни, показват, че редовно консумиращите зурп, а те далеч надхвърлят половината от жителите му, стават безволеви роби на страстите, които са успявали да удържат в определени граници преди това, до такава степен, че чуждият живот – а понякога и собственият - се превръща за тях в нещо без особена стойност – нещо, което с готовност жертват заради странните усещания, които зурпът им осигурява!

Съдейки по разказите на консумиращите го, намирам, че халюцинациите, причинявани от този инак безобиден на глед прашец, са извънредно странни и дори почти невероятни! При това не е съвсем сигурно, че става дума точно за халюцинации! Бог да се смили над бедните ни души, ала любопитството ни надделя и направихме опит с един от местните, който и без това редовно се тъпче със зурп и – о, чудо! – установихме че, докато е под въздействието на това проклето вещество, той наистина вижда в предметите – разбирате ли, вътре в тях, независимо от плътността и размерите им!!! При това въпросното „виждане”, ако изобщо може да се определи така, се простира на десетки – а може би и повече – метри, или, както биха казали тукашните, „дроми” - от местонахождението на консуматора. Изследваният твърдеше, че съзнанието му се разширявало, всмуквайки в себе си, както той се изрази, „целия свят”!!!...

Ох, пак тоя проклет ревматизъм! Няма как – трябва да приключвам, за да се пъхна под топлите завивки, които напоследък кой-знае защо ми се струва, че топлят все по-малко и по-малко!!!

Встъпление 6

Базата Берентал, 325 цикли след кацането на Неотопия на Роши Берентал

Странно – замисли се Алам Десар, оставяйки на лавицата дебелия том от Очерци за живота на Първия, съставен от проф. Герши Лугда от Тиндали преди цели 303 цикли. – Явно нечовешки жестокият удар в главата е сторил чудо със съзнанието на онзи човек! Дори тези пространни и на пръв поглед изглеждащи изключително убедителни писания не обясняват как и половината от стореното от него е станало възможно!!!

Десар хвърли поглед през прозореца на библиотеката към спокойните сега, ала оказали се извънредно смъртоносни преди 327 цикли Гронели, когато при последното си мощно изригване Мануаки бе променил климата на този континент, чието минало криеше толкова много загадки.

Не мога да разбера защо са решили да разположат базата точно тук – за кой ли път се зачуди той, - след като самият Берентал никога не е стъпвал на Гамбари! Явно е била търсена някаква знаковост – реши: - да превърнеш тъкмо мястото на най-чудовищна жестокост в аван пост на една бавно, ала упорито разширяваща се цивилизация в тия и досега все тъй диви и неприветливи за чужденеца земи!

Сетне реши да приключи за днес.

Минути по-късно вървеше по брега срещу хладния вечерен ветрец и мислите му отново се бяха устремили далеч, в миналото, към – вече се объркваше как да го нарича! – Конглар, Ютан, Фирсала, Ардал, Първия... Може би последното все пак бе най-подходящо просто защото изследователите на живота му най-често използваха това название.

Да – каза си Десар. – Нашият, на пришълците от Конфедерацията шовинизъм, наистина е пословичен!

Той спря при кея и се загледа в един голям кораб, който тъкмо напускаше пристанището. На тази планета и преди Първия, разбира се, бе имало кораби, някои от които – абдалианските – смайващо добри за тогавашното крайно примитивно състояние на жителите на тази планета. Днешните обаче – осигурените от Конфедерацията – плавателни съдове бяха несъпоставимо по-съвършени в сравнение с тогавашните черупки на местните! Да се нарекат кораби, както напр. този, който в момента изчезваше пред очите му в сгъстяващия се здрач, щеше да изрази едва нищожна частица от същността им: те бяха предназначени едновременно да се движат по суша, въздух и вода и дори да се реят в орбитата на планетата на стотици фандроми височина!

Абдалианските кораби – върна се към любимата си тема за миналото Десар. – Какво гениално хрумване на толкова неразвити същества! Какво просто устроено, какво невероятно ефикасно, ала и – Уви! – колко чудовищно жестоко изобретение!!!

Внезапна прозявка разтегли устните му и той тръгна обратно към базата, която бе негов дом в продължение на вече повече от 20 цикли. Неочаквано – местните избягваха да се навъртат около гигантския комплекс на чуждопланетяните – в мрака пред него се мерна нечий силует, който побърза да се скрие в сенките нагоре по брега.

Колко ли време ще мине – запита се Десар, когато малко по-късно извади картата си и я пъхна в жлеба на външната врата на базата, за да се прибере вътре, - докато почнат да ни се доверяват достатъчно, за да направят възможно включването на Неотопия в състава на Конфедерацията? Вероятно много – реши той, - щом дори сега, цели 334 цикли след неволното пристигане на Първия и 325 след приземяването на Берентал продължават да ни смятат за чужди...

Встъпление 7

Фалмеки, 332 цикъла по-рано

- Прощавай, о, Кохей! Прости на своя Сатура загдето нарушава святото ти усамотение!

Старецът вдигна увенчаната си с бели къдри глава и отправи помътения си от старостта поглед към новодошлия. Отначало не го позна, тъй като в добавка към това, че недовиждаше, слухът му напоследък също бе взел доста да отслабва.

- Сатура, ти ли си , чадо арундиево? – изстърга треперещият му старчески глас, когато най-сетне го позна.

- Ида с вест, Кохей, с твърде важна вест – обяви посетителят.

- Вестта е важна, виждам, ала едва ли не ще може да изчака да сторя по един цифан – измъчено се усмихна старецът, сетне бавно се надигна и се затътри към дъното на помещението, от където скоро се върна с две чаши бледозелена течност, подавайки едната на госта си:

- Да поседнем, чадо – покани го той. – Да поседнем и да ми кажеш какво толкоз важно се е случило, та аз, старото око на Арунда, трябва да го знам.

- О, трябва, Кохей! – разпалено каза гостът, чиято видима възраст бе около 30. – Трябва!

Сетне отпи заедно със стареца, който – направи опит да изчисли младежът – вече трябваше да е чукнал 82.

- Да не би да е нещо, свързано с писмената! – внезапно се оживи старецът.

- С тях, Кохей – с почти тържествен тон заяви младежът, - с тях. Долу, във Фадеки, говорят, че в Тингано е избухнала страшна война!

- Туй сигурно ли е, чадо? – също толкова тържествено запита старецът.

- Дори и там, във Фадеки, толкова навътре в сушата, има хиляди бежанци, идещи от южния континент – осведоми го младежът.

Значи тъй, война! – с нарастваща възбуда опита да осмисли чутото старецът, докато навън вятърът на вечната тук, във Фалмеки, зима, изви в поредния си снежен пристъп.

- Ако е тъй, чадо арундиево, значи времето иде! – изрече очевидното той.

- Иде, Кохей, иде! – потвърди младежът.

И тогава, докато отпиваше поредната глътка от все още горещия си цифан, в съзнанието на стареца изплува една строфа от пергамента, който преди повече от 50 цикли бе получил от предшественика си за съхранение ведно с недокоснатите от човешко око Скрижали:

Ще дойде Кривоглавия със сеч голяма,

щом планината се обърне в пламък,

от чийто дъх реките ще се вледенят,

а пък в пустинята цветя ще разцъфтят!!!

Спущено на 3 януари 2014. Точно след седмица очаквайте глава I на част 1 от книга първа.

Книга първа-Подкопаните основи

И започна най-увлекателният лов – ловът на човека.
Аркадий и Борис Стругацки

Част първа-Фаталният чар на синята планета

Бог е комедиант, играещ пред публика, която е прекалено уплашена, за да се смее.
Франсоа Волтер

Глава I
В космоса

Запечатан във фишек със зурп... – без зурп, – смъртта да чака,

ще скита сред звездите без посока

и само спомените – мамещи миражи – пред взора му помътен ще се мяркат в мрака...

Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 5863

1. Присъдата

Сънят бе избягал от очите му и каквото и да правеше, не можеше да го върне.

Колкото и да се противеше, мислите му непрестанно се връщаха към момента, когато бе започнал този все още невероятен за него кошмар – кошмар, който щеше да продължи до края на нещастния му живот...

Разбрал, че скоро няма да успее да заспи, той рязко отметна завивките и се изправи в кушетката. Почти бе свикнал с безтегловността – почти, но не напълно; с такова нещо не се свикваше... Не би го пожелал и на най-големия си враг, а най-големият му враг бе...

Стисна очи и запуши ушите си с пръсти. Не искаше спомените да го открият наново, да доизглозгат и малкото здрав разум, който – надяваше се – все още му бе останал!

С неимоверни усилия се овладя, освободи се от предпазната мрежа, задържаща го в кушетката, оттласна се и заплува към контейнера с хранителни таблетки. Погълна няколко, докопа се до креслото пред пулта за управление, привърза се и се загледа с празен поглед в потрепкващия синкав илюминатор.

Отново бе потънал в спомените си – единственото, което му бе останало, единственото, което щеше да го съпътства до края на краткия му – надяваше се – живот...

* * *

Въздъхна тежко и наново се приведе над пулта. Това, което видя, рязко го изтръгна от летаргията.

- Не би трябвало да е възможно! – промърмори той и отново се взря в монитора. Сетне посегна към интеркома и трескаво въведе някакъв код:

- Галиндо слуша – отзоваха се след третото позвъняване.

- В сектор A става нещо странно! – задъхано изхриптя той.

- В смисъл? – озадачи се другият.

- H314C е изчезнал!

- Как така изчезнал?! – тросна се онзи, като същевременно зачатка по клавишите на пулта пред себе си.

- Невероятно! – възкликна след няколко секунди, като моментално затвори, оставяйки го в състояние на растяща тревога.

Следващите няколко минути бяха най-дългите в живота му. Смразяващият ужас, че се е случило непоправимото и че вината за това е само и единствено негова, почти го бе парализирал.

Внезапното избипкване на интеркома го изтръгна от вцепенението. Отвори линията с почти паническа безумна надежда. Уви! Той – старши специалист Бенато Хогер – бе там, в потрепкващата синкава мараня на екрана, и лицето му не вещаеше нищо добро...

Случило се бе следното: бе пропуснал да проследи белезникавата следа върху монитора на H314C. Някак си бе му се изплъзнала сред останалите 324 дири на насочващите се към междузвездното пространство кораби и ракети. Най-ужасяващо обаче си оставаше обстоятелството, че непростимата му небрежност бе изпратила в небитието не малочисления екипаж на някакъв си военен кораб, нито пък няколкочленния персонал на някой от задръстилите небето около Барзум митнически патрули, нито дори впиянчените до козирката грубияни на борда на някое от неизброимите търговски вретена, разнасящи стоките си по звездния ръкав Кафра-Барзум-Тиндали, а невинните пътници от голям пътнически лайнер!

* * *

Последното, което чу, разбира се, бе присъдата:

- Предвид така изложените обстоятелства гражданинът Николас Антоан Конглар е признат за виновен в престъпна небрежност, довела до смъртта на невинни хора. Тъй като е могъл да избегне трагедията, но не го е сторил, съдът единодушно реши да му наложи най-тежкото наказание – доживотен затвор без право на помилване в сферата на Амкар.

Като замаян Николас чуваше бурните ръкопляскания по повод на съдебното решение. Сломен, той се остави на адвоката си да го изведе от залата и да го предаде на полицаите, натоварени да изпълнят присъдата:

- Жена ми и синът ми... – ще може ли да ги видя поне още веднъж? – примоли се той.

- Нямаме заповед да изпълним подобно искане – студено го сряза единият от полицаите, които го прихванаха под мишниците и го извлякоха на вън, към чакащата го кола, която трябваше да ги откара до космодрума.

Подготовката за изстрелването отне не повече от час. Броени минути след това малката затворническа капсула го отнасяше към съдбата му – страшната сфера на Амкар – перфектното решение, позволило да бъдат закрити всички планетарни затвори...

2. Сферата на Амкар

Идеята за сферата бе предложена от проф. Бабун Амкар, физик от Карналския университет, специалист по КМП – космически магнитни полета. Предложението му бе пределно просто – и, което може би бе по-важното – изключително рентабилно.

Защо – питаше той в една от статиите си – да поддържаме живота на над 200 милиона затворници тук, на Барзум, вместо да ги изпратим в необитаемото космическо пространство с малко, но достатъчно хранителни вещества, които да рециклират, и с нулева вероятност за бягства, каквито от планетарните затвори дори и най-стриктният надзирател ще признае, че – макар и извънредно рядко - се случват? Защо да не изолираме затворниците в уникално субмагнитно поле с малка – да речем от няколко стотин метра – орбита, в което те ще се въртят до изтичането на присъдата им или - при доживотните – до естествената си смърт? - Технологията е достатъчно разработена, за да опитаме поне да експериментираме – въодушевено апелираше той...

Е, опитаха, успяха и през 1156 г. от вселенския календар – близо 120 години преди изстрелването на Николас във вечния затвор на неговото собствено субмагнитно поле и 12 години след публикуването на цитираната статия - сферата на Амкар замени всички планетарни затвори във всички страни на Барзум. Няколко десетки години по-късно от технологията вече се бяха възползвали повечето от планетите на новообразуваната интергалактическа конфедерация...

Трагедията на Николас и на другите доживотни обаче бе не самият факт на окръжаващото ги субмагнитно поле, а едно изобретение, утвърдено на Барзум и на съюзническите й планети от конфедерацията само преди 24 години – т. нар. печат на Кабдал.

Проф. Анри Кабдал от Валонския университет бе предложил перфектно решение, правещо невъзможно амнистирането на доживотните. Във варианта на предшественика му Амкар субмагнитното поле, в което обикаляше затворническата капсула, можеше да се изключва от вън. Кабдал предлагаше рационализация на сферата на Амкар, отрязваща завинаги пътя на затворника към останалия свят. Изчисленията му сочеха, че ако субмагнитното поле се завихри над определена степен, параметрите за изключването му окончателно се заличават, при което полето можеше единствено да бъде изтрито – процедура, която се прилагаше след смъртта на затворника, - но не и отворено!...

Николас тръсна глава и – доколкото можа – се отърси от мислите си. Напусна креслото пред пулта, взе още няколко хранителни таблетки и с плавни движения заплува към кушетката си. Единствената му утеха в момента бе, че май вече истински започваше да му се доспива.

3. Невъзможното се случва

Още не опомнил се, той почувства нов трус. Вярно, той бе много по-слаб от първия, ала го изпълни с първичен ужас. Изчака няколко секунди. Всичко остана спокойно и той реши да рискува. Отключи предпазната мрежа и заплува из помещението. Озова се до изцяло автоматизирания пулт за управление и погледна към илюминатора: мрак, мрак и пак мрак. Видимо нищо не се бе променило! Тогава защо?...

Внезапно нов трус – по-слаб от първия, но доста по-силен от втория, го запрати в стената на контейнера с хранителни таблетки. Едва сега, извъртайки се от удара, той забеляза бялата хоризонтална линия, която за миг проблесна в илюминатора и изчезна безследно, сякаш никога не я бе имало. Почти незабавно след това мощен тласък го запрати към кушетката, за която той с мъка успя да се улови. Едва няколко секунди по-късно осъзна, че тласъкът не спира. Той буквално го бе залепил за кушетката. Опита да се изтласка от нея. Не успя. Напрегна всичките си сили и опита отново. Сега се помръдна, но едва-едва. Реши да остане в това положение, докато внезапно появилото се бог знае от къде гравитационно поле не промени посоката си или не изчезне. Изчака повече от минута, ала новопоявилата се гравитация нито промени посоката си, нито изчезна. Взел ново решение, той се изтласка на горе, удари се в стената, ала с неимоверни усилия успя да се задържи върху кушетката и да се увие в предпазната мрежа. Остана така няколко минути и все по-озадачен погледна към илюминатора. Каква бе изненадата му, когато установи, че той грее с яркосиня светлина!

Завладян от неизпитвано силно вълнение, той опита да се размърда. Този път успя. Явно след над 6-месечната безтегловност бе започнал да свиква с гравитацията. Изчака още малко, събра сили, изхлузи се от предпазната мрежа и, преодолявайки с мъка гравитационното съпротивление, се придвижи по стената. Успя да се улови за облегалката на креслото пред пулта миг преди гравитацията да го запрати наново към кушетката. Някак съумя да се настани в креслото и да заключи колана около кръста си, преди всичките му сили да се изчерпят. Сетне погледна към илюминатора и... – невярващото му съзнание сякаш не можа да асимилира случващото се – видя как там в невъобразим хаос се вихрят, начупват се, разсейват се и наново се събират линии, кръгчета и точки. И макар всичко това да бе абсолютно непонятно за него, той ако не разбра, то поне усети, че в живота му се е случило нещо извънредно важно – събитие, с което нямаше да може да си съперничи нищо от случилото се преди това или от предстоящото да се случи за в бъдеще! С интуицията си усети, че е станало повече от чудо, че... – Господи!..., че незнайно как вече не е в субмагнитното поле на доживотния си затвор, че е свободен!!!

4. Изгубен във Вселената

Едва малко по-късно, когато първоначалната му еуфория започна да отшумява, го връхлетяха нови страхове. Бе сам – и, по дяволите, нямаше ни най-малка представа от управление на космически кораби, умален модел на какъвто бе затворническата му капсула. Тя бе предварително програмирана да се върти около собствената си ос в границите на зададеното й субмагнитно поле, което трябваше да бъде изтрито след като датчиците в затворническата служба на Барзум регистрираха смъртта на обитателя й.

Най-сетне плахо посегна към пулта и прокара пръсти по непонятните бутони. Най-силно го впечатлиха двата, разположени най-вляво на най-горния ред – един зелен с надпис старт и един червен с означение стоп. Ръката му се поколеба над първия, сетне се премести върху втория, после пак се върна на първия – и така няколко минути, в които той опитваше да съобрази несъобразимото – какво ще се случи, ако натисне единия или другия бутон.

Тогава в периферното му зрение попадна един друг бутон, на който бе гравиран тъмносин надпис стабилизиране. В съзнанието му изплува спомен от един от разговорите му с член на екипажа на някакъв космически кораб, току-що изправил курса си. От всички неразбираеми команди, които онзи бе издал, в съзнанието му бе останала една фраза:

- Стабилизирай курса!

Стабилизирай курса! Стабилизирай курса!...

Поколеба се още малко, сетне пое риска и със затаен дъх плавно натисна бутона с надпис стабилизиране. В първия момент не се случи нищо. Сетне усети завъртането. По пулта пробягнаха светлинки, линиите, кръгчетата и точките на илюминатора се подредиха по някак симетричен начин и... – едва сега той осъзна, че подът бе станал под, че се е включило някакво изкуствено гравитационно поле и че вече няма нужда от придържащия го към креслото предпазен колан. Той предпазливо го откопча и едва сега усети, че стомахът му се бунтува. На интервали от по няколко секунди през цялото му тяло преминаваха леки, ала осезаеми спазми. Тогава си спомни нещо друго – пътувалите с космически кораби описваха по този начин т. нар. хиперпространствени скокове, телепортиращи ги на невъобразимо огромни разстояния. Тези, които той бе усетил, бяха поне няколко десетки... – и продължаваха. Едва сега той осъзна, че дори по някакъв невъобразим начин да успее да се спаси, вероятността отново да види Инес и Симон практически е равна на нула!

Връхлетя го безмерна тъга – тъга по тях, по приятелите му, дори по професията му, която му бе навлякла страшния кошмар на настоящето!

Едва сега забеляза, че илюминаторът е започнал да потъмнява. Няколко минути по-късно, когато хиперпространствените скокове се поразредиха, той стана напълно черен. Колкото и да се опитваше, не долавяше светлинка дори от една-едничка звезда. Хрумна му абсурдната мисъл, че може би се намира в черна дупка, че с невъобразима скорост лети към центъра й и че вероятно след броени секунди микроскопичната му капсула ще бъде смляна в ядрото й.

Зачака с трепет. Не се случваше нищо подобно. Тъкмо напротив: капсулата продължаваше да следва незнайния си курс през необятната чернота, а той за първи път в живота си изпита клаустрофобия.

Под тежестта на гравитацията за първи път от половин цикъл време стъпи на твърда земя, дотътри се до контейнера с хранителни таблетки, погълна няколко и, крайно изтощен, реши да се настани в кушетката си за кратка почивка, преди да реши дали – и ако да – как – да продължи с експериментите си върху пулта за управление.

5. Краят на пътя

Посмя да хвърли поглед към илюминатора едва няколко минути след ставането си. Ужасяваше се, че случилото се накрая ще се окаже сън. Какво бе облекчението му, когато установи, че илюминаторът си остава все така черен!

Към все още прекалено натоварващата гравитация бе започнало да се добавя и нещо друго, което той първоначално не успяваше да идентифицира. Внезапно прозря – това бе отдавна неизпитваното усещане за движение. Бавно, ала постоянно то се засилваше, докато накрая започна да го чувства като непрестанно нарастващо пищене в ушите.

Усещането за движение постепенно отшумя и след по-малко от две денонощия той вече не го долавяше. Допускаше, че причината е в адаптирането на организма му към него.

* * *

Продължи така няколко часа, след което хиперпространствените скокове внезапно секнаха, а илюминаторът се изпълни с бледи, далечни светлинки:

Звезди! – възкликна той. – Толкова много звезди!

Светещите точки бяха едва видими, ала образуваха гъста мрежа в малкия правоъгълник на илюминатора, която понякога напомняше на призрачно сияние. Изчака още няколко часа, ала промените бяха престанали. Уви – той не знаеше, че започва дългото чакане, както наричаха последния етап от пътя пилотите на големите трансгалактически съдове...

* * *

Планети! Та това е невероятно! Истински планети!...

Още по-голямо бе въодушевлението му, когато установи, че бавно, ала неотклонно капсулата се плъзга към тях. Спущено на 10 януари 2014. Точно след седмица очаквайте първите три части на глава II.

Глава II - Новият свят

Тогаз Арунда ще посегне през звездите,
Ще тласне Кривоглавия в посока свята,
Ще го докара право на Земята,
Където той неволен ще се скита,
а сетне с непознати своята съдба ще сплита...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 5974

1. Синята планета

Прашинките растяха с часове и първо достигнаха размера на малки камъчета, сетне се превърнаха в ярко искрящи топчета. Не след дълго Николас установи, че корабът се насочва към едно от тях. Изминаха още часове, когато той забеляза, че то е различно от останалите. То блестеше с яркосиня светлина, а съседите му, които на фона на бързо приближаващата се планета като че ли все повече се смаляваха, бяха сиви или бели.

Ново прозрение го хвърли в безпаметна еуфория:

Господи! Та това означава, че на планетата, към която стремително се нося, почти сигурно има годна за дишане атмосфера!

Едва тогава го връхлетя въпросът, който се бе спотайвал в подсъзнанието му през цялото време от мистериозния пробив в сферата на Амкар:

Защо – запита се той – се случват всички тези неща, които по принцип би трябвало да са абсолютно невъзможни?! Как се разчупи уж ненакърнимият печат на Кабдал? Защо програмираната да се движи в хипертясно затворено субмагнитно поле капсула попадна в статистически неоткриваем според теорията на вероятностите звезден ръкав? Защо се насочи точно към звездна система, където има планета с годна за дишане атмосфера? Защо пое именно към звездата, около която обикаля точно тази планета? И защо, по дяволите, сега се носи с огромна скорост тъкмо към нея, а не към някоя от мъртвите й посестрими?!...

На илюминатора планетата видимо растеше и ставаше все по-ярка и по-синя. Това все повече го изпълваше с оптимизъм, чиято безпочвеност той щеше да осъзнае едва по-късно, когато за първи път след повече от половин година стъпеше на твърда земя.

* * *

Изминаха още две денонощия, докато в синевината на вече изглеждащата гигантска планета, макар все още прекалено смътно, започнаха да се очертават контурите на възвишения и падини. Явно капсулата все повече забавяше скоростта си, защото едва след още 4 денонощия пред погледа му се оформиха две дълги планински вериги, обкръжени отвсякъде от огромно водно пространство. Вляво и горе тъмнееха потрепкващите очертания на суша – навярно континент. Не след дълго – след още 3 дни – струпване на суша се очерта и вдясно. В долната част на илюминатора обаче, след края на веригите, се простираше на глед необятно водно пространство. Запита се какво ли ще прави, ако не се приземи, а се приводни, което бе твърде вероятно при наличието на планетата – поне от видимата й за него страна – на толкова много вода...

* * *

Изминаха още 2 седмици, преди планетата да се появи пред него като на длан. Седмица по-късно пък той установи, че капсулата се отклонява от планинските вериги и че те изчезват в далечината. Започна да усеща, че и гравитацията е нараснала и сега тя бе осезаемо по-голяма от тази на Барзум. Всяка по-дълга разходка из капсулата му костваше много повече усилия от преди.

Осъзна, че вероятно ще се приводни и започна да мисли върху този проблем, когато със задоволство констатира, че огромният воден басейн, към който се спускаше, е изпълнен с острови и островни групи.

* * *

Времето за приводняване – а може би все пак за приземяване? - дойде след още няколко денонощия, когато автоматизираният пулт за управление внезапно изписука и го изтръгна от дрямката му. Върху смътно проблясващата водна повърхност на илюминатора се бе появил надписът:

Внимание! Кацане!

Няколко секунди по-късно той бе заменен от указание с примигващи яркочервени букви, заемащо почти целия илюминатор:

Моля, седнете в креслата пред пулта и затегнете коланите! Кацане след 3 минути!

С трепет той се подчини и притаи дъх в очакване на сблъсъка. В последния момент преди изображението на планетата да изчезне от илюминатора мерна нещо тъмно, към което капсулата се насочваше.

Суша?! – трескаво прошепна, не смеейки дори да се надява, че може да има невероятния шанс да кацне на твърда земя.

2. На открито

Кацането се оказа неочаквано меко. След като илюминаторът се затъмни, той остана в пълен мрак. Трите минути до приземяването му се сториха като часове. Най-накрая, след сякаш безкрайно очакване, той усети лек трус, след което едва доловимото жужене на двигателите постепенно затихна. Сетне илюминаторът отново изсветля и той с облекчение видя, че е кацнал на суша.

Ами сега накъде? – запита се, отвързвайки колана.

Стана и почувства, че гравитацията е нараснала още малко. Чувстваше се така, сякаш го притиска тежка раница.

Трябваше му близо половин час, докато се опомни. Едва тогава проумя най-простото – не знаеше как да напусне кораба! Плъзна поглед по пулта, ала не откри бутон, който поне бегло да го насочи към вярното решение...

Стоя така – замислен – още около четвърт час, когато идеята някак естествено го връхлетя. Пристъпи към пулта, протегна ръка, поколеба се и... – решително натисна бутона с надпис декомпресия. Не се случи нищо. Опита отново, после пак и пак...

Каква бе радостта му, когато на илюминатора сякаш от нищото затанцува надписът:

Внимание! Изравняване на налягането след 30 секунди!

Почти незабавно това предупреждение бе заменено от следната информация:

До отварянето на шлюза – 3 минути.

Идеше му да заподскача от радост. Бе успял! Господи, незнайно как, ала бе успял!!!...

Чакането до отварянето на шлюза му се стори най-дългото в живота му. Просто му идеше да полети. Нямаше ни капка търпение масивната метална врата да се отвори и най-сетне да се озове на чист въздух.

Най-после чакането свърши. Той долови тихо съскане, след което сякаш безкрайно бавно, ала неотклонно, вратата към шлюза започна да се повдига. С едва доловимо бръмчене тя се отвори напълно, след което с меко прищракване потъна в тавана.

Едва сега почувства трупалото се в него повече от половин година почти нечовешко напрежение. Бе на ръба на припадъка. Въпреки това впрегна всичките си сили, за да се овладее. Сетне пристъпи към шлюза и... към свободата.

Щом стъпи в шлюза, външната врата с тихо съскане също се отвори и той бе покосен от най-страшната жега, която можеше да си представи. Почти незабавно се обля в пот. Хвърли поглед към термометъра в шлюза и с разширени от страх очи установи, че температурата в него е достигнала 45 градуса на сянка!

Въпреки всичко се насили да пристъпи навън и да вдиша от нажежената чуждопланетна атмосфера. Почувства, че ще издържи, направи още няколко крачки и се огледа наоколо си.

Чак сега почувства тишината. Тя бе толкова дълбока, че за миг си помисли, че на тази планета изобщо няма живи същества. После отхвърли това предположение. Въпреки горещината – отново хвърли поглед към термометъра в шлюза, който бе заковал на 46.8 по Целзий – атмосферата бе гъста и невероятно чиста. Дишаше с пълни гърди и само след броени секунди изпита остра жажда. Отново се огледа, ала не откри никакъв източник на вода. Светът бе прекалено ярък и тънеше в потрепкваща мараня.

Усети, че му се завива свят от горещината, ала скоро се пооправи. Нетърпението му да изследва този нов свят бе толкова голямо, че за момент забрави дори за нарастващата жажда и пристъпи напред, към слънчевия ад, който го очакваше отвъд сянката на капсулата му.

3. Скална пустош и шокиращо откритие

Когато излезе на слънце си помисли, че е попаднал в огнен ад. Веднага насочи поглед към сенките, хвърляни от няколко застрашително надвиснали скали няколко десетки метра напред. Запъти се натам и докато стигне до сенчестото място, силите му съвсем се изчерпаха. Тук, в сянката на скалите, бе малко по-поносимо, ала той изпитваше толкова непреодолима умора, че се свлече на земята и потъна в кратка, изпълнена с нездрави бълнувания дрямка. Няколко минути по-късно се съвзе и започна да изследва скалите.

Едва половин час по-късно я откри – малка пещера, замаскирана от трънливи храсти, впрочем първата растителност, която виждаше тук. Отворът й бе прекалено малък, ала той някак успя да се провре вътре. Ослуша се. В ушите му обаче продължаваше да звъни единствено тишината. Пещерата бе плитка – едва няколко метра – и завършваше със скала, която той откри пипнешком. Реши за малко да остане тук, където бе осезаемо по-прохладно дори от сенчестите места навън.

* * *

Събуди го жаждата, която вече бе станала съвсем нетърпима. Реши да се върне в капсулата, да се напие до насита, да се запаси с хранителни таблетки и чак след това да продължи изследванията си.

Макар слънцето да бе значително по-ниско от преди, сега жегата му се стори още по-непоносима. Отново му бе нужно да изразходва всичките си сили, за да се добере до капсулата.

Когато влезе, установи, че жегата се е просмукала и в нея. След като изпи – както му се стори - почти 3 литра вода и погълна няколко хранителни таблетки, реши да изчака нощта, преди наново да напусне леговището си.

* * *

Каква бе изненадата му, когато се събуди премръзнал от студ. Не повярва на очите си – термометърът сочеше едва 7 градуса по Целзий!

Навлече всичките си дрехи и отново излезе. Тишината бе все така дълбока, ала сега в нея имаше нещо различно, нещо, което той не бе доловил през деня, ала чието естество, въпреки всичките си усилия, не успя да установи.

Броди около капсулата си в диапазон от няколко стотин метра няколко часа, докато на изток небето започна да изсветлява. С развиделяването и температурата започна бързо да се повишава.

След като си поигра с апаратурата, успя да открие как шлюзът се затваря. Въпреки това се поколеба преди да остане затворен в капсулата – та нали тя все пак бе затвор и – кой-знае – можеше отново да го върне в космическото му заточение, от което той едва бе излязъл!

Все пак преодоля страха си, херметизира я и реши да прекара деня в сън, преди да си състави план на действие.

* * *

Събуди се в късния следобед и – странно: бе дори по-уморен от сутринта, когато си бе легнал. Главата му се цепеше, гадеше му се. Кратката разходка из кабината още повече го измори. Чувстваше се тежък – дори по-тежък в сравнение с момента на кацането. Погълна може би два литра вода, докато най-сетне започне да се съвзема. Гравитацията обаче беше проблем – сериозен проблем и явно – неразрешим.

Изчака около час, когато се накани да излиза. Преди да го стори обаче включи рециклиращото устройство – оставаха му не повече от пет литра вода и точно дванадесет хранителни таблетки – сиреч запаси за два, най-много три дни. Озадачи се, когато не чу писукането, възвестяващо, че устройството се е задействало. Наново натисна бутона, мислейки, че не го е сторил достатъчно силно. Не – сигнал нямаше! На ръба на паниката, опита още няколко пъти, ала напразно. Устройството мълчеше, сякаш бе – а може би, ужаси се той, наистина се бе превърнало в – безполезна купчина желязо!

Проумя напълно катастрофалните последствия от неработещото рециклиращо устройство едва няколко минути след като се отказа да го активира. Поколеба се дали да не опита да го поправи, ала нямаше как – от подобна апаратура не разбираше съвсем нищичко...

Неусетно бе настъпила вечер. Макар още да не се бе скрило, слънцето бе достигнало хоризонта и бе озарило с червеникав пламък скалните грамади около капсулата. Загледан навън, изпаднал в някакъв странен унес, някогашният космически диспечер Николас Конглар изненадващо хладнокръвно се запита колко ли му остава. Седмица, най-много десет дни – това бе безпристрастната му преценка. Е, въздъхна примирено той и саркастично се засмя. В последна сметка чудодейно се бе избавил от доживотен затвор в космоса, само за да се сдобие с банална смърт от глад и жажда на една безкрайно далечна, чужда и – по всичко личеше – необитаема планета.

Спущено на 17 януари 2014. Точно след седмица очаквайте остатъка от глава II.

4. На път

Решението дойде от само себе си. Просто друго нямаше. Налагаше се да тръгне, ако искаше поне да опита да оцелее, колкото и малка да бе вероятността за това. Отне му по-малко от четвърт час да скъта оскъдните си запаси в калъфа за хранителни таблетки. На излизане хвърли прощален поглед към вътрешността на капсулата, която бе била негов дом в продължение на повече от половин година. Не бе изненадан, когато осъзна, че никак няма да съжалява, ако повече никога не я види.

* * *

Макар мракът бързо да се сгъстяваше, навън бе горещо като в пещ – явно температурата не бе паднала много под 40. Въпреки тежестта от все още необичайно силната за него гравитация, той опита да установи високо темпо и за няколко минути успя. Сетне обаче умората надделя, ала откри, че с бързото падане на температурата силите му полека се възвръщат и че спокойно може да поддържа бавен ход.

Мина около час, когато за първи път спря да си почине. Огледа се. Скалистият терен ни най-малко не се бе променил. Бе достигнал границата, отвъд която не бе ходил. Няколко минути по-късно направи първата крачка в непознатото, молейки се да върви към спасението си, а не към смъртта – все пак нали отгоре бе видял, че капсулата се насочва към един от островите в огромен воден басейн...

* * *

Няколко часа по-късно вече зъзнеше, макар значително да бе ускорил ход. Над него едрите звезди светеха с неземна, призрачно ясна светлина. Сегиз-тогиз хвърляше поглед за заслон, ала не откриваше нищо подходящо. Тук скалите бяха по-малки и теренът бе относително равен и открит. Вятър нямаше, но от време на време се усещаше лек полъх. За миг си позволи да се надява, че може да е идещ от океана бриз. Бързо отхвърли това предположение обаче, тъй като същият полъх бе усетил на няколко пъти и близо до капсулата си. Освен това, макар и свеж, въздухът бе сух, невероятно сух!...

Най-сетне, призори, капнал от умора, той видя ниско скално възвишение. На върха му откри малък заслон от трънливи храсти, в който се притули с невероятно облекчение. Бе изпил едва около половин литър вода и жаждата го мъчеше все по-жестоко. Бе погълнал само една хранителна таблетка, но все още не бе гладен. Затова реши да не поема нова преди лягане. Движеше се с компас, който бе откачил от таблото с прибори над пулта, затова нямаше опасност да сбърка посоката. Цяло щастие бе, че и на тази планета компасът действаше. Незнайно защо, бе поел точно на север и си бе обещал, че каквото и да се случва, няма да променя посоката. Бе взел и термометъра от шлюза и сега с любопитство се взря в него. Не бе особено учуден, че той бе заковал на 4,9 по Целзий. Тъй като след спирането му бе станало студено, той зае ембрионална поза и веднага почувства, че се унася. Тъкмо в този миг чу нещо – първия звук на тая невероятно тиха досега планета. Бе някакъв много далечен, едва доловим грак. Ослуша се, ала за повече нямаше време. Бе заспал, преди да успее да се задълбочи по тоя иначе изключително важен въпрос...

* * *

В края на петата нощ от потеглянето си вървеше като сомнамбул. Гледаше само да спазва посоката. Вече дори не се оглеждаше за обнадеждаващи признаци. Картината му бе ясна – скали и пясъци, пясъци и скали...

Смазан от умора, той осъзна, че не ще успее да стигне до заслон. Краката му внезапно се подгънаха и изнемощялото му тяло се стовари на твърдата земя. Не изпита болка. С мъка задържа очите си отворени. Нямаше как – реши той, - трябваше да погълне предпоследната таблетка и да изпие част от малкото – може би под литър – вода, която му бе останала.

Едва се овладя да не изпие цялата бутилка. Добил малко сили, той отново се затътри сред скалите в търсене на убежище от палещата жега, която много скоро щеше да връхлети.

На изток небето бе изсветляло, а по далечните скалисти върхове на запад изгряващото слънце вече хвърляше червеникави отблясъци.

Подскочи при силния грак, който едва не отне свикналия му на тишина слух. Вдигна поглед нагоре и вяло проследи огромната черна птица с мощни криле и силно извит клюн, която правеше кръгове високо над главата му – явно скоро очакваше мърша.

В деня, когато пристигна, би изпитал неистова радост от появата на каквото и да било живо същество, пък било то и един толкова противен хищник, ала сега умората му бе толкова голяма, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящата почивка.

Спеше през деня и вървеше през нощта, тъй като съзнаваше, че дневната горещина би го убила. Ако не получеше топлинен удар, то силите му щяха да се изчерпят за броени минути...

Положи максимални усилия, за да не заспи на открито и с ужас установи, че слънцето вече е изгряло и че въздухът бързо се затопля. Едва стана на крака и се лута близо половин час в нарастващата жега, докато най-накрая откри малък отвор в една покрита с бодливи храсти скала, в който се притаи и моментално се предаде на съня...

Събуди се по-късно от обикновено – по разположението на звездите, което вече бе свикнал да познава, прецени, че наближава полунощ. Ослуша се. Отново бе тихо, само че...

Не, не се лъжеше – имаше нещо в тишината... – нещо звънтящо, някакъв шум под прага на слуха.

Нерадостните му мисли отново го обзеха. Изпитваше остра жажда. Имаше вода още само за два пъти и една-единствена хранителна таблетка. Едва сега се сети за птицата, търпеливо кръжаща над бъдещата си жертва предната сутрин. За миг си позволи да се надява, че може би има някакъв начин да улови някое от тези създания. Може месото им да бе лошо, ала все пак бе храна, нали...

Не си позволи да задържи тая химерична надежда за дълго. Знаеше, че тя би отнела от ограничените запаси сила, които му бяха останали.

Стана и отново пое на север.

Вървя може би три часа, когато усети нещо във въздуха. Озадачи се. Въздухът се бе променил, ала той не можеше да се досети с какво.

Спря и се ослуша. Сега тишината пак бе дълбока, почти космическа. Почти недоловимото звънене в нея се бе стопило безследно. Въпреки това...

Той задиша студения нощен въздух – термометърът му показваше 6,5 по Целзий – с пълни гърди и отново го усети. Въздухът бе станал..., бе някак...

След като не успя да установи естеството на промяната, той продължи с ясното съзнание, че ако не бъде спасен по някакъв чудодеен начин, пътуването му ще завърши най-късно през следната нощ.

Бе призори, когато уморен, започнал да се оглежда за убежище, внезапно се закова на място. Яростно задуши въздуха и в сърцето му трепна безумна надежда... Господи, нима е възможно! Та на Барзум той бе долавял тоя мирис толкова много пъти! Разбира се, щастливо се разсмя, какво, по дяволите, друго би могло да бъде! Разбира се, че долавяше, макар много далечен, но безпогрешно разпознаваем мирис на море!

5. Господарите на планетата

Последната хранителна таблетка бе погълнал още вечерта и сега, в края на седмата нощ от пътуването си, усещаше, че е на предела на силите си. Съзнаваше, че ако много скоро не стигне до океана, някъде тук, сред тая чужда скална пустиня, ще е лобното му място. Изкушението да погълне последните 200-300 грама вода бе почти неустоимо, но той, хапейки напуканите си до кръв устни, с неимоверно усилие на волята успя да се въздържи.

Макар зората вече да обагряше в червено върховете на далечните планини, реши да върви, докато може. Бе сигурен, че това е единственият му шанс, ако вече изобщо имаше такъв.

Точно в тоя миг се случи нещо, което той квалифицира като абсолютно невероятно. Чу някакъв далечен плач, последван от още няколко замиращи вопъла. Напрегна се и се сети, ала изтерзаното му съзнание отново отхвърли предположението. Приличаше му и – разбира се – беше писък на чайки – съвсем същият, който огласяше улиците на крайбрежните градове на Барзум!...

Мина малко време, докато се успокои. Междувременно слънцето бе изгряло и бе не по-малко безмилостно от предишните дни. Небето бе ослепително синьо, ала нещо в пейзажа едва доловимо се бе променило. Едва сега установи, че бодливите храсти по скалите са зачестили, а от време на време над главата му се стрелваха птици. Имаше и от гигантските грачещи създания, прелитаха и по-малки пернати, а пред разширения му взор с жален писък току-що бе преминала и чайка!...

* * *

Наближаваше обяд, когато усети, че всеки миг ще рухне и най-вероятно няма да успее да се надигне повече. Единственото, което го крепеше, бе все по-осезаемият мирис на море и надеждата, че ще успее някак да се добере до източник на питейна вода. Особено обнадеждаващо бе, че лекият ветрец все повече се засилваше и сякаш ставаше все по-постоянен. Със съжаление установи, че е абсолютно наложително да изпие последната си дажба вода. Тя бе топла, почти гореща, ала го съживи малко и това му даде сили да продължи да се тътри още около час. После силите му окончателно се изчерпаха и с прегракнал от изтощение стон той се повали на нажежените скали, направо под палещото слънце. Пред очите му се спусна червена пелена и той най-сетне припадна. Последната му мисъл бе жестокото подозрение, че смъртта го застига миг, може би само броени крачки преди избавлението. После... – после вече нямаше нищо, съвсем нищо, дори и мрак...

* * *

Болка, раздираща, пулсираща дълбоко в главата му болка. Това бе първото, което почувства, след като започна да изплува от забвението. Не знаеше кой е, къде се намира и защо е там. Болката бе обсебила самата му същност, тя бе единственото в света. Сетне на няколко пъти той отново потъваше в забвението, за да изпълзява всеки следващ път от него пак във вездесъщата болка...

Най-сетне, в една слънчева утрин, той се събуди със съкрушаващото и същевременно невероятно облекчаващо чувство за загуба. Припомни си, че това, което всъщност бе загубил – макар и не съвсем, - бе болката. Главата му още пулсираше, но истински изкормящата болка безвъзвратно си бе отишла! Знаеше го, макар и да не можеше да си отговори откъде.

Опита да си припомни нещо. Не успя. Наново опита да пробие мъглата, забулила спомените му... Пак нищо, съвсем нищо конкретно, макар да чувстваше, че спомените дремят живи и непокътнати някъде дълбоко в него.

- Е, добре - каза си. – Може би така е по-добре...

В същия миг долови някакъв ефирен звук, тихо шумолене и в ноздрите му нахлу нещо свежо и чисто, което той не успя да идентифицира, но което ужасно му хареса. Обърна поглед към шума и...

Пред него стоеше прелестно създание, сякаш изплувало от приказките!

Момичето бе на 18-20 години. Имаше великолепна кестенява коса, невероятно нежно лице и дълбоки топли кафяви очи.

Като разбра, че е буден, тя леко изписка и отскочи от леглото му, до което се бе доближила.

Развеселен от реакцията й, той се засмя. Смутена, тя също едва доловимо се усмихна. После на лицето й се изписа колебание, тя сви рамене, изчерви се – о, как прелестно се изчервяваше! – и рязко се обърна. Втурна се към вратата и излетя през нея като стрела...

Едва сега той си припомни големия въпрос – въпроса с главно В:

- По дяволите: кой съм, къде съм и защо?!

Не може да се каже, че спомените дойдоха изведнъж. Те обаче не само че дойдоха, но и изплуваха с изумителна яснота. Последното, което си спомняше, бе как върви под жаркото слънце сред скалната пустош на една чужда планета, почти мъртъв от изтощение и жажда. За миг се изкуши да си помисли, че е мъртъв. После обаче отхвърли това, разбира се, безкрайно нелепо предположение. Погледна се: всичко си бе на мястото – крака, ръце, ритмично повдигащите се изпод одеялото гърди... Ако бе мъртъв, едва ли би продължавал да има нужда от невероятно чистия въздух, който вдишваше с такова блаженство...

Внезапно мислите му бяха прекъснати от някакъв мъж, който влезе при него. Едва сега се огледа. Намираше се в нещо като стая. Мъжът застана пред леглото му и мощният му глас изпълни помещението:

- Самитра Арунда фирифи фегали Пош?

Очевидно онзи му бе задал въпрос, но да пукнеше, ако разбираше дори една сричка от изреченото:

- Не разбирам – посочи с жест той.

- Фали Фаали Арунда ригере тудами?...

- Не разбирам – настоя той.

Явно най-сетне онзи проумя очевидното, сетне вдигна рамене и си отиде...

* * *

През следващите няколко часа при него влизаха много различни хора. Всички бяха досущ като жителите на Барзум и като повечето хуманоиди от обитаваната Вселена. Някои се опитваха да го заговорят и, види се, бяха много изненадани, че той не ги разбира. Дори остана с усещането, че те изпитват някаква абсурдна вина, че езикът им му е непознат!

Най-сетне, когато започна да се свечерява, за известно време го оставиха сам. През цялото време му се струваше, че стаята, в която лежи, леко се поклаща, но той го отдаваше на отшумяващото главоболие. Най-накрая реши да опита да се раздвижи. Странно, крайниците му се движеха съвсем свободно, сякаш до скоро – той, разбира се, не знаеше точно кога е било това скоро, не бе лежал умиращ под обедното слънце на скалната пустиня...

Внезапно шумът и ароматът от сутринта го накараха да се изправи в леглото. Разбира се, бе същото момиче. Сега тя бе по-смела, отколкото при първата им среща. Макар и плахо, посмя да се приближи. Поколеба се, сетне протегна малката си нежна ръка и докосна лицето му. Усмихна се широко. Той също й се усмихна в отговор.

Този път тя също опита да го заговори. След като не успя, на лицето й се изписа такова разочарование, че самият той започна да изпитва абсурдна вина от незнанието си на езика, на който през целия ден бяха опитвали да му говорят.

Най-сетне момичето остави на масичката пред леглото му купата, която носеше. В нея имаше нещо, от което се издигаше пара и което миришеше много приятно. С жест тя го покани да го опита. Той с нетърпение се нахвърли на храната – едва сега осъзна колко е гладен. Бе вкусно, много, много вкусно, макар да не знаеше какво е. Приличаше на яхния – както му се стори, някаква растителна каша, която погълна със скорост, на която изобщо не подозираше, че е способен. Дори му стана неудобно от момичето, което стоеше и го гледаше.

След яденето не успя да спре уригването си, което предизвика тихия й смях.

Той потупа мястото на леглото до себе си. Тя се поколеба, сетне стрелна кратък и – както му се стори – малко уплашен поглед към вратата. После все пак реши да се откаже, усмихна му се отново, взе празната купа и посочи първо нея, а после него. Той потвърди с кратко кимване и с усмивка и тя побърза да му донесе още от вкусното ядене.

Малко по-късно лежеше преситен на леглото, като главоболието му бе отшумяло почти напълно. Въпреки това, незнайно защо, продължаваше да усеща лекото полюшване. В него се оформи някакво подозрение, което се нуждаеше от проверка. Хвърли поглед наоколо си, ала стаята имаше само едно малко прозорче високо над леглото му, през което се процеждаше смътна светлина. Опита да стане, но все още бе твърде слаб и внезапно връхлетелият го световъртеж наново го събори в кревата. Погледът му случайно попадна върху някакъв съд, оставен току до леглото. Той го взе и с огромно задоволство констатира, че е пълно с вода канче. Макар съдът да бе голям, той го пресуши на един дъх и почувства, че започва да му се доспива. Преди това обаче му се искаше да открие къде точно се намира. Затова, преодолявайки появилия се наново лек световъртеж, успя да стане от леглото. Направи няколко несигурни крачки и с облекчение установи, че може да върви. Сетне се отправи към вратата. Както и очакваше, тя не бе заключена. Натисна дръжката и пристъпи във внезапно зейналия пред него мрак. Когато очите му посвикнаха с тъмнината, установи, че е попаднал в тесен коридор. Поколеба се за миг, сетне пое надясно.

Направи само няколко крачки, когато зърна очертанията на нещо като врата вляво от себе си. Взря се по-внимателно и окончателно се убеди, че нещото в стената пред него действително е врата. Колебанието му трая само няколко секунди. Сетне посегна към нея, опипом се добра до дръжката й, отвори я и... внезапно се озова под едно кристално ясно, обсипано със звезди топло небе. Когато плъзна поглед надолу, подозрението му се потвърди. Стоеше върху палубата на кораб, носещ се по тихите води на океана. Водата бе почти неподвижна и, колкото и да напрягаше взор, той не откри ни следа от бряг. Запита се от колко ли време се движат. Естествено, нямаше как да си отговори.

Изведнъж се почувства толкова добре, че му идеше да заподскача от радост. В съзнанието му отново нахлу образът на момичето. И вторият път тя бе стояла до леглото му, докато той се хранеше – вече доста по-бавно и прилично от преди. Сега тя бе много по-спокойна. Явно започваше да се чувства сигурна в присъствието му. Лъчезарната й усмивка почти не слизаше от красивото й лице, а очите й го изучаваха с неподправено почти детско любопитство. Прииска му се да я срещне отново. Запита се коя ли е, защо пътува с кораб, къде живее... Изобщо, изпита внезапен копнеж да научи нещо повече за нея. С мъка я отстрани от съзнанието си и най-после в главата му се оформи друг, далеч не толкова приятен въпрос: Кои, всъщност, бяха хората, които го бяха спасили? Доброто ли му мислеха? Къде го водеха?...

Очевидно обаче нямаше как да получи отговори на всичките тия въпроси. Затова реши да се върне в леглото и възможно най-бързо да възстанови силите си. Може би съвсем скоро щяха да му потрябват, макар да не можеше да се досети точно за какво.

Спущено на 23 януари 2014. В края на месеца очаквайте първите две части на глава III.

Глава III – Спасителната машинация

В друг свят и в друго време твари жалки
ще се главоболят със своите кахъри малки,
не сетили дори и за секунда
как техните дела белязани били са от Арунда...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6207

1. Рискованият експеримент

- Направи ли го?

Докато задаваше този въпрос на младия си 22-годишен асистент Елорио Габор, очите на доктор Гендар Верлаац играеха с трескав, почти налудничав пламък.

- Страх ме е, господин Верлаац – призна младежът. – Много ме е страх. Ако заподозрат нещо, отивам направо в Сферата!...

- Глупости! – нетърпеливо тръсна глава докторът. – Че как ще заподозрат! В момента само около Барзум има над 200 милиона затворници, почти 4 милиона от които – доживотни!

- И все пак не мога да си намеря място от притеснение – не се успокояваше асистентът. – Знаете, че каквото и да се случи, няма да ви издам, но аз... с мен... ами, смен какво...

- Не бери грижа! - махна с ръка Верлаац. – Това, което ще се случи и с теб, и с мен, е, че ще останем в историята с едно от най-изумителните научни открития, правени досега. Единственото, за което трябва да внимаваме, е да не допускаме грешки – никакви, ама абсолютно никакви грешки. Защото само някоя грешка може да ни изпрати в Сферата...

Така че, остави тия глупави притеснения, ами по-добре кажи всичко ли направи така, както бяхме говорили?

- Да, всичко – кимна младежът.

- Ами писмото?

- Телепортирах го в подплатата на калъфа с хранителни таблетки, точно както ми казахте – потвърди Габор.

- Всъщност – замислено каза докторът, - единственият риск е свързан с това писмо – но рискът е не дали ще ни разкрият, а дали някоя злощастна случайност няма да му попречи да го прочете...

- Кога... – преглътна младежът. – Кога ще трябва да сторя останалото?

- Не сега – успокои го Верлаац, преценявайки, че почти параноичното притеснение на асистента му може да ги провали. – Важното е, че рибата вече е в мрежата, а кога ще я опържим, решаваме само и единствено ние. Сега най-важното е да се успокоиш. Ти изпълни първата част от задачата успешно и заслужаваш малко почивка без каквито и да било грижи. Уредил съм ти едномесечна почивка на едно много хубаво място. Мисля, че за това време ще успееш да възстановиш душевното си равновесие. Сигурен съм, че когато се върнеш ще бъдеш далеч по-спокоен и тогава ще можем да продължим.

Елорио мъничко се отпусна, на лицето му дори се появи лека усмивка:

- Благодаря, благодаря ви докторе!

- Няма за какво да ми благодариш. Почини си, намери си някое момиче, забавлявай се, пък когато се върнеш, ще се занимаем с останалата част от работата...

- Ама ти бягай! – засмя се възрастният човек. – Ама че съм се разбъбрал – досущ някоя стара клюкарка. Резервацията ти за хотел Камбри в Сиомеш е при Герта, секретарката на факултета. Само трябва да попълниш някакви формуляри – води се като командировка... Е, малко дългичка, разбира се, ама това не вреди, нали...

- Сиомеш! Камбри! – немееше младежът. – Ама това е най-скъпият курорт на!...

- Хайде, стига повече приказки, и аз имам работа – махна за довиждане докторът, обърна се и с бързи стъпки се отдалечи, оставяйки младежа със смаян поглед, втренчен в гърба му.

* * *

Макар да бе сам, Елорио тръпнеше от страх. Бе изминала повече от половин година от току-що предадения разговор между него и доктор Верлаац.

Преди да пристъпи към терминала, хвърли още един притеснен поглед около себе си. Нямаше никого, разбира се. Дежурството му свършваше след три часа, а вероятността през това време – при това късно след полунощ на петък срещу събота – някой да се появи в апаратната на Центъра за контрол на затворническите сфери, или, накратко ЦКЗС, бе, меко казано, повече от минимална.

Младежът преглътна няколко пъти, после, види се, се престраши и най-сетне пристъпи към работа.

Първата част на операцията бе протекла напълно гладко, точно както се и очакваше. Бе позиционирал Сферата на затворника Николас Конглар – случайно избран сред 4219 доживотни, без да я бележи с печата на Кабдал. Предстоеше му по-трудното. Сега трябваше да премахне сферата на Амкар около капсулата на затворника, да насочи капсулата по предварително изчисления от доктор Верлаац маршрут, и, разбира се, да заличи следите си.

Поколеба се още миг, сетне, с физиономия на обреченост, започна да изпълнява стотици пъти проигравания сценарий. За негова изненада ръцете му не трепереха. Движенията му бяха точни и отработени, съзнанието му бе кристално ясно.

Първо натисна бутона за визуализация на сферите. Сетне набра тази на доживотния Конглар. Когато номерът й проблесна на монитора, той я избра и влезе в менюто за контролирането й. Почти без да гледа в списъка с така добре запаметените команди за деактивирането й успя да ги изпълни и натисна клавиша ентър. Съобщението, което почти незабавно изплува на екрана пред него, бе границата, от която нямаше връщане:

Сферата на доживотен Николас Антоан Конглар дезактивирана! О’кей за продължение?

Габор потвърди, сетне избра типа продължение – насочване – и набра координатите на дестинацията.

Дестинация потвърдена! – осведоми го терминалът. Да започна ли изпълнението?

Младежът потвърди и по-малко от минута по-късно получи потвърждение, че подадените от него команди са в ход.

Не, все още не бе време да се отпуска – най-малко сега. Предстоеше, разбира се, най-трудното. То обаче бе последно в списъка със задачи, възложени му от Верлаац, но това съвсем не го успокояваше.

Чрез няколко на пръв поглед безобидни команди той предизвика микросрив в системата, предназначен да заличи предходните му действия. В дневника го отбеляза като един от рутинните бъгове – случваха се по няколко пъти на смяна. Разликата бе, че след възстановяването на информацията една от сферите – при това сфера, запечатана с печата на Кабдал – липсваше. Запита се колко ли време ще е нужно на системата, за да регистрира тази липса и да алармира за нея. Дали щеше да стане преди края на дежурството му...

Реши да прочисти съзнанието си и просто да чака. Съзнаваше, че в момента е абсолютно безсилен да стори каквото и да е. Несъмнено бе почти невъзможно да бъде разкрит, но все пак...

В същия миг пронизителен вой го накара да подскочи в креслото. Системата сигнализираше за крайно необичайното изчезване на сферата и обявяваше най-висока – седма – степен на тревога.

- Толкова бързо! – паникьоса се за миг. Та от възстановяването на системата след микросрива бе изминала по-малко от минута!

Овладя се бързо – това бе абсолютно наложително, инак нямаше да успее...

Преглътна шумно, сетне уверено натисна бутона, с който трябваше да уведоми генералния директор на ЦКЗС. Ситуацията, разбира се, бе многократно репетирана заедно с доктор Верлаац, но въпреки това за миг се бе почувствал неуверен. Сетне го обхвана ледено спокойствие. Внуши си, че има роля и че, ако я изиграе добре, не би трябвало да стане засечка.

2. Паника

Манитур Латал, генерален директор на ЦКЗС, бе грубо изтръгнат от най-сладкия си сън от пронизителния писък на комуникатора. Все още в просъница се пренесе във времето, когато упражняваха кодовете за тревога. Кой можеше да предполага, че след изнамирането на печата на Кабдал – по негово мнение най-гениалното откритие в цялата история на затворите – всичките тия сигнали щяха да станат напълно ненужни. Самият той бе пледирал пред Затворническата асоциация на Барзум за премахването им, но, разбира се, прекалено революционното му предложение не бе минало пред консервативните му началници. Той само бе повдигнал рамене. Сами щяха да се убедят, когато минеше малко време и когато безсмислието на сигналите за тревога станеше ясно за всички...

Странно, писъкът на сигнала, известяващ за най-високата седма степен на тревога, така и не секваше. Едва сега, вече пробуждайки се, той осъзна, че сигналът не е единствено във въображението му. Тръсна глава и се събуди напълно, но писъкът така и не спираше. Озадачен, той хвърли поглед към миниатюрното устройство на нощното си шкафче, и облещи очи.

Жена му Елайза, която имаше порядъчно дълбок сън, тромаво се размърда до него.

Той скочи, грабна устройството, прекоси стаята и излезе в коридора.

- Ще накарам идиота, който не си е направил труда да проучи терминала, преди да седне зад него, горко да съжалява! – закани се Латал. – Но първо ще се разправя с Кеглър, който е имал чудовищното безумие да го назначи!

След тези си думи той рязко удари мигащия в червено клавиш за връзка на комуникатора и троснато отговори на сигнала:

- Латал слуша – процеди със сдържан гняв в гласа.

- Извинете, господин Латал, че се налага да ви безпокоя по това време, но...

- Надявам се, че ти е известно какво означава седма степен? – не се сдържа директорът.

- Отлично, господин Латал. Та нали за това се обаждам!

- Искаш да кажеш, че се е появила визуална илюзия за пробив в печата на Кабдал?

- Не знам дали е илюзия, господин Латал, но приборите показват именно това.

- Защо тогава не се обади на някой техник да отстрани повредата в системата?... – Латал се прекъсна сам: разбира се, че първата работа на оператора при подобна ситуация бе да уведоми него, а не техника.

- Според указанията... – започна младежът.

- О’кей – поомекна Латал. – Аз ще му се обадя...

* * *

Обаждането на техника дойде след по-малко от час.

- Господин Латал, обажда се Елви Бран, техникът на...

- Да, знам – сънено го прекъсна директорът, бе започнал наново да се унася.

- Какво стана, отстранихте ли повредата?

- Ами – запъна се Бран... – Там е проблемът, че повреда няма.

- Какво? Как така няма?!...

Чак сега Латал започна да съзнава, че се е случило нещо крайно необичайно.

- Преди 56 минути дежурният оператор ви е уведомил, че сферата на един от доживотните, казва се...

- Не ме интересува как се казва, а какво, по дяволите, се е объркало! – избухна директорът.

- Ами, такова, господин директор... Страхувам се, че сферата на затворника наистина е изчезнала!

* * *

Час по-късно, малко преди пет сутринта, генералният директор на ЦКЗС Манитур Латал и главният му помощник и технически отговорник Фашум Кеглър седяха с чаши димящо кафе и нервно подръпващи от цигарите си в кабинета на първия.

- Това е, в общи линии, Фаш – заключи латал, след като сбито бе уведомил колегата си за ситуацията.

- Но това е невъзможно! – уверено избоботи Кеглър.

- И аз така мислех... – започна директорът.

- Ще трябва да направим физическа проверка – прекъсна го техническият отговорник и дълбоко всмукна от цигарата си.

- Сторено е вече. Преди – Латал погледна часовника си – по-малко от час техникът Елви Бран ме извести, че лично е направил такава...

- И? – облещи се в него с нарастващо учудване Кеглър.

- Ами ти как мислиш? – избухна Латал. – Господи, Фаш, мислиш ли, че бих те будил по това време, ако шибаната ситуация не вонеше?! Ни следа от лайняната капсула, човече!...

- Чакай сега, успокой топката – замисли се Кеглър, гасейки цигарата си в емайлирания пепелник пред себе си. – Трябва да разпитаме по-подробно оператора.

- Казва се Елорио някой-си – тросна се Латал.

- Да, този Елорио – трябва да го попритиснем. Сигурен съм, че ще излезе нещо. Та пробив в печата е физически невъзможен, прекрасно знаеш това!

- Намекваш за саботаж? – забеляза Латал.

- Възможно е – предпазливо отвърна Кеглър. – Нали ти казах, трябва да го попритиснем. Сигурен съм, че ако има нещо, няма как да остане скрито. Момчетата от отдела за сигурност пипат здраво и съм убеден, че който и да им попадне, и майчиното си мляко ще изкаже...

- Впрочем – сети се той, - кой е бил на смяна при изпълнението на присъдата на доживотния? Да не би...

- Искаш да кажеш... – изцъкли очи Латал.

- Да – отривисто кимна помощникът му. – Отлично ме разбра. Възможно е сферата изобщо да не е била запечатана с печата на Кабдал.

- Твърде евтин трик – скептично възрази директорът, като стана и нервно започна да кръстосва кабинета. – Едва ли е толкова глупав, че да не знае, че подобна простъпка го катапултира право в сферата!

- Все пак не пречи да проверим – замислено контрира Кеглър. – Нали все отнякъде трябва да започнем.

* * *

Маркел Сибони знаеше, че ще е трудно и дотук успяваше да се справи.

- Имаме сведения – мъркаше гласът на следовател Вандър Кох от ЦКЗС, - че на 3 субдек с Габор сте сменили смените си.

- Познавам Габор съвсем бегло и досега той не ме е молил за услуга – за кой ли път повтори Сибони.

- Жалко! – провлечено, почти театрално въздъхна Кох. – Много жалко за вас, младежо! Предполагам, че ви е ясно, че ако не признаете, със сигурност ще загубите работата си. Освен това разполагаме с достатъчно доказателства да повдигнем срещу вас обвинение за съучастие в саботаж...

- Ако искате да ви излъжа, мога да ви кажа всичко, което бихте желал да чуете. Аз обаче мисля...

- Я не се прави на много отворен, пикльо! – изведнъж кресна следователят, явно целеше внезапен сугестивен ефект, а лицето му стана мораво червено. – Ако продължаваш да ни разиграваш, имам правото да те тикна в дрънголника още сега и, бога ми, ще го направя!...

- Ако, както ми се струва, живеем на свободна планета – опъна се младежът, - адвокатът ми няма да го позволи.

Кох се облещи насреща му, сякаш бе видял нещо невъобразимо. Сетне опита да овладее нервите си и донякъде успя. Младежът реши, че е благоразумно да продължи настъплението – така го бе посъветвал и Верлаац, ако се стигне до ситуация като настоящата:

- Заплашвайте ме с каквото си искате или просто откровено поискайте от мен да излъжа! В противен случай ще казвам само и единствено истината, а тя е, че нито на въпросната дата, нито когато и да било друг път, съм сменял когото и да било, включително и господин Габор, когото, на всичкото отгоре, не познавам добре. Ако искате да напусна, готов съм да напиша заявлението си още сега...

- По-кротко – малко поуспокоен изгъгна следователят. Знаеше, че няма нищо срещу тоя явно доста светнат по въпроса за правата си сополанко и че, ако искаше да постигне нещо, трябваше да пипа внимателно, във всеки случай много по-внимателно, отколкото досега:

- Извинявай, че избухнах, но ако се окаже, че си извършил нещо противозаконно – а, ако си го извършил, няма как да не знаеш, че е такова – присъдата е максимална...

- Но аз бих искал да знам в какво ме обвинявате, господин следовател! – възмутено тръсна глава Маркел – умееше ги тия номера, та нали затова бе избран от Верлаац. - Викате ме тук, твърдите, че съм извършил някакво чудовищно престъпление, относно което ме държите в пълно неведение, сетне, когато съвсем човешки ви признавам, че нямам понятие за какво става въпрос, вие започвате да ме заплашвате! Странно: как ли ще изтълкува всичко това адвокатът ми!...

У Кох все повече се изостряше подозрението, че младежът му се подиграва и това почти го изкарваше от кожата. Някак обаче успя да се въздържи. Ала трябваше да признае, че Сибони бе предизвикателство, с каквото, боеше се, в отдела още не се бяха сблъсквали. Досега бяха имали няколко случая на дребни нарушения и при първите заплахи заподозрените неизменно бяха капитулирали. Явно, заключи той, колкото и да му бе трудно да го признае, не им достигаше опит.

- Само още един въпрос, Сибони – меко настоя следователят. – Давам ти думата си, а, ако искаш, готов съм да подпиша и нотариално заверено споразумение с теб, че ще я спазя, че евентуалното ти признание няма да има никакви последици за теб...

- Та въпросът, на който те моля да ми отговориш, е дали някой – бил той Габор или някой друг – те е молил да направиш нещо с терминала, каквото и да е то...

- Извинете, господин следовател – с едва сдържан от вътрешно ликуване глас го прекъсна младежът, - но просто нямам представа за какво говорите! Не знам колко пъти трябва да ви повтарям, че никой, ама абсолютно никой – бил Габор или който и да било друг, не ме е молил за каквато и да било услуга, свързана по какъвто и да било начин с терминала. Мислите ли, че не знам, че това, за което намеквате, е подсъдимо! Мислите ли, че аз, служителят на ЦКЗС, не знам, че всяко мое действие, свързано дори по най-бегъл начин с Центъра, незабавно трябва да бъде докладвано на ръководството!...

- О’кей, Сибони – с добре прикриван вътрешен гняв, но с твърд и външно спокоен глас го прекъсна Кох. - Радвам се, че е така и се надявам да продължаваш да бъдеш все така лоялен и занапред. Ако обаче се окаже – при това в гласа му се появиха метални нотки, - ако се окаже – натърти той, - че не си казал цялата истина, защото несъмнено ние ще я установим и без твоя помощ, законът ще бъде приложен спрямо теб с цялата му строгост и лично аз ще настоявам за това!...

* * *

Няколко минути по-късно, вече на улицата, Сибони силно се разтрепери. Надяваше се, дори му се струваше, че е изиграл ролята си добре. Ако бе така, това щеше да означава, че честно е спечелил обещаните му от доктор Верлаац 20 000 вендера – пари, които, заедно със спестените от самия него, щяха да му стигнат да започне частен бизнес в сферата на високите технологии, за което мечтаеше от години и най-после да си оправи живота. Докато нещата се успокояха обаче щеше да мине още време и, както той подозираше, немалко време. А това означаваше, че единственото, което му оставаше сега, бе да чака... и, разбира се, да се страхува...

Спущено на 31 януари 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава III.

За имената и поредността на месеците на планетата Барзум щракнете върху линка с важните понятия в края на всяка част от книгата – бел. авт.

3. Ултиматумът

Елорио очакваше повикването. То дойде от самия технически отговорник Фашум Кеглър. Макар че, колкото и да се опитваше, не успяваше да се успокои, когато се яви пред шефа си той поне външно изглеждаше почти спокоен.

- Става дума за микросрива и изчезналата капсула – започна направо Кеглър. – Има ли нещо в този микросрив, което ви се стори необичайно? (За разлика от следователя Кох техническият отговорник Кеглър говореше с подчинените си на вие.)

- Не, господин Кеглър. Съвсем нищо. Бе просто един от рутинните сривове – случват се по 7-8 на смяна.

- Колко време след срива системата алармира за изчезването на капсулата на доживотния Конглар?

- Много скоро, господин Кеглър – може би... – той се замисли за момент – може би минута или две след това. Вие обаче можете да го установите с абсолютна точност от записите...

- Искаме да разберем дали няма някакво разминаване във времето – поясни техническият отговорник.

- Разбира се, преценката ми за това, за което ме питате, не може да бъде повече от субективна, а това, което си спомням, бе, че много скоро след последния срив – впрочем четвъртият за онази нощ – системата сигнализира за седма степен на тревога. Уплаших се толкова много, че дори в първия момент блокирах. Надявам се обаче, че съм реагирал достатъчно бързо...

- Да, да, реакцията ви е била своевременна – махна с ръка Кеглър. – Сега обаче не става въпрос за това. Интересува ме дали сте забелязал нещо необичайно – каквото и да е то, всичко, за което се сетите – преди, по време или непосредствено след срива...

- Не, нищо необичайно – направи физиономия на учудване Елорио, надявайки се да изглежда достатъчно убедителен.

- Добре, господин Габор. Това е засега. Благодаря ви за съдействието! Ако има още нещо, ще ви повикаме...

При тези думи той внезапно сбърчи лице:

- Между впрочем, знам, че поддържате връзка с известния доктор по космически технологии Гендар Верлаац. Ще ви бъда много благодарен, ако го подпитате за проблема, без обаче да разкривате за какво ви е необходима информацията.

Младежът кимна, чувствайки, че най-лошото изглежда е отминало.

- И нито дума пред външни хора за каквото и да е в ЦКЗС: нито за микросривовете, нито, разбира се, за изчезналата капсула!

- Естествено! – възкликна Габор. – Като служител на Центъра прекрасно знам какво ми е позволено и какво в никакъв случай не трябва да правя...

* * *

През следващите няколко дни Габор не се свърза с Верлаац. Бяха се уговорили да се видят едва когато премине опасността. Най-после дългото чакане свърши и, точно както бе предполагал Верлаац, поискаха нова среща с него. Потърси го самият генерален директор на ЦКЗС Манитур Латал.

- Господин Габор – започна Латал, - повиках ви, за да се споразумеем по един изключително важен за Центъра въпрос.

- Аз съм лоялен служител и съм готов да помогна с всичко, с каквото мога – уверено се отзова младежът.

- Радвам се да го чуя, но това, което искам от вас, е..., как да кажа..., малко... хм... необичайно...

- Необичайно? – Елорио направи всичко възможно да изобрази на лицето си физиономия на учудване. – Не разбирам, господин директор...

- Знам, че не разбирате – благо се усмихна Латал. – Първо ми кажете, и знайте, че сте под клетва, също както в съда, споделял ли сте с някого за случилото се в нощта, когато...

- Но, господин Латал, прекрасно знам, че това ми е изрично забранено от правилника!...

- И въпреки това? Знаете, че правилникът, както всеки закон изобщо, не е нещо повече от хартийка...

- Но аз никога не съм гледал на него по този начин!

- Радвам се, че е така – отривисто кимна директорът. – Все пак обаче човек понякога бива обладан от непреодолимо желание да сподели нещата от службата си с някое много близко нему същество, особено ако някое от тези неща, както е в случая, е изключително интересно...

- С никого не съм споделил и, уверявам ви, няма да го сторя! – с неприкрито достойнство заяви Габор. – Знам, че когато поема някакъв ангажимент – а правилникът на Центъра е точно такъв ангажимент – трябва да го спазвам...

- Не се вълнувайте, господин Габор! – с успокоителен жест го прекъсна Латал. – В нищо не ви подозираме. Но ние, как да кажа, предпочитаме да сме сигурни...

При тези думи на директора младежът се постара да изпише на лицето си изражение на недоумение.

- Трябва да ви кажа, че за нас е много важно случилото се през въпросната нощ да остане между стените на Центъра.

- Естествено – съгласи се младежът.

- Моля, прегледайте това – продължи Латал, сякаш изобщо не бе бил прекъсван. При тези думи той се пресегна към отдалечения край на бюрото и бутна към младежа един запечатан плик. Озадачен, Габор го хвана и се втренчи в печата:

ЦКЗС, Отдел за сигурност.

- Хайде, отворете го – подкани го Латал.

Младежът едва забележимо вдигна рамене и с леко безпокойство счупи печата. При това си спомни думите на Верлаац:

- Трябва да очакваш, че ще опитат да те шантажират.

Нито той, нито младежът обаче, нямаше как да се досетят как щяха да го шантажират.

От плика изпадна лист, изписан със ситни печатни букви. В долния десен ъгъл се мъдреше друг печат – този на фирмата, в която бе работил преди да постъпи в Центъра:

Коминкорн, Асоциация за изследване на дигиталните системи за комуникация в околопланетните пространства.

- Хайде, прочетете го – меко настоя Латал.

Все по-обезпокоен, Габор плъзна поглед по редовете. Сетне, внезапно силно впечатлен и видимо все по-разтревожен, зачете внимателно:

Уважаеми господин генерален директор на Центъра за контрол на затворническите сфери при Затворническата асоциация на Барзум, изпращаме ви това писмо в отговор на ваше запитване относно бившия ни служител Елорио Банати Габор.

В резултат на проучването за въпросния служител, което проведохме, установихме следното:

1. Докато работеше при нас Елорио Габор се ползваше с репутацията на лоялен служител. Малко след напускането му обаче бе установено, че с помощта на специалната ни виртуална система „Мълния” за междуфирмени финансови операции той е източил и присвоил пари в размер общо на 75 000 (седемдесет и пет хиляди) вендера.
2. На проведеното заседание бе решено системата „Мълния” да се усъвършенства така, че подобни нарушения да станат невъзможни. За да не подкопаваме доверието на партньорите и клиентите си решихме да възстановим липсващите средства от личните приходи на фирмата и да оставим случая без последствия.
3. Ако Елорио Габор, както разбираме, понастоящем ваш служител, извърши нарушение и при вас, имате официалното ни съгласие да бъде съден и за деянието си при нас. Системата ни „Мълния” вече е достатъчно сигурна, за да можем да оповестим случилото се от времето преди поправянето й.

Писмото, както вече бе споменато, завършваше с подпис и печат.

Младежът вдигна глава и, вече сериозно обезпокоен, втренчи поглед в шефа си. Никакви клетви и увещания, че не се е докосвал до въпросната система Мълния – а той въобще не подозираше за съществуването на такава – нямаше да му помогнат.

Доловил страха в очите му, Латал явно остана доволен. После с тих, почти приятелски тон, демонстративно омаловажи обвинението в писмото:

- Не ви обвинявам. Всеки има нужда от пари... Нещо повече: знам, че сте беден, и затова се разпоредих заплатата ви да бъде увеличена с 20%, освободени от данъци. Ако обаче понечите да споделите с някого за случилото се през онази нощ...

Предпочете да не говори, а направи красноречив жест, сякаш отсичаше глава...

- Разбирам – сухо преглътна младежът, чието лице внезапно бе изгубило цвета си.

- Надявам се – учтиво се усмихна Латал, после му подаде едрата си ръка, върху която, кой знае защо, Габор усети следи от неотдавна засъхнала пот. Аудиенцията бе свършила, но младежът започваше да подозира, че най-страшното не само че не е отминало, а, тъкмо напротив, тепърва предстои.

4. Прагматичните размисли на един учен

Верлаац, разбира се, не знаеше какво се случва с подопечните му, но можеше да подозира. Не бе толкова наивен, за да вярва, че ще се отърват без последствия. Съзнаваше, че няма как да ги защити, ала не изпитваше угризения. Правеше го в името на науката, а всичко, което бе правил вече повече от четиридесет години, бе било в името на науката.

Бе изминал повече от половин месец от нощта, когато капсулата на доживотния би трябвало да е била разблокирана и насочена в предварително определената от него посока. Не се съмняваше, че се е случило, в противен случай Габор щеше да го потърси, защото нямаше да може да се справи без помощта му. И сега, разбира се, нямаше да успее да се справи, ала все още не го знаеше. В това отношение обаче той, Верлаац, не можеше да стори нищо. Важното бе когато станеше напечено – а това можеше да се случи буквално всеки момент – да се покрие достатъчно добре, за да не могат да го открият и там – бе уговорил заминаването си още преди началото на експеримента – да изчака бившият доживотен да подаде сигнала...

Е, разбира се, във всичко това имаше немалка доза риск – че как иначе. Най-рискованото, както за пореден път си повтаряше, бе вероятността чудодейно спасеният доживотен да не прочете писмото. Имаше, разбира се, и друг, не по-малък риск – да го прочете и по някаква причина да не подаде сигнала. В такъв случай опасността от провал на експеримента бе почти неминуема. Щяха да му трябват години, докато засече – ако изобщо успееше да го стори – орбитата на тази случайно открита от него малка неизвестна планета в невъобразимо далечната галактика Диамант.

Отхвърли тези мрачни мисли и се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Чакането бе почти нетърпимо. Вълнението му бе толкова голямо, че почти заплашваше да пръсне сърцето му. Бе подготвял експеримента над 10 години!

Отново преговори всичко, което трябваше да направи. Реши да изчака още седмица, преди да се свърже с приятеля си доц. Ото Карнезе на Корола, с когото се бяха уговорили да уреди на него и на спътниците му безплатен престой на планетата в комфортни условия за времето до последващото им излизане в орбитата й, където щяха да чакат получаването на сигнала. Карнезе, разбира се, не знаеше нищо. Приятелството им бе над 20-годишно и дълбоко и благодарение на него той можеше да бъде спокоен за лоялността му. Освен приятелство ги свързваше и важна услуга, която той бе направил на последния, а за нея, бе повече от сигурен, приятелят му нямаше да забрави до края на живота си.

Още веднъж си представи планетата: Господи, какво неограничено поле за експерименти!

Бе подбрал шестима свои колеги, които да заминат с него. Нито Габор, нито Сибони, разбира се, не бяха сред тях. Младежите бяха прекалено неопитни, за да му свършат каквато и да било работа. Единственото им предназначение от негова гледна точка бе на пионки, на инструменти за постигането на собствените му, то се знае, велики научни цели. Не се съмняваше дори за миг, че те – особено Габор – нямаше да бъдат доволни от това, но предвиждаше повече да не се среща с тях, така че проблем в това отношение не съществуваше.

Замисли се за по-малките рискове и за пореден път реши, че те са пренебрежимо незначителни в сравнение с този бившият доживотен да не прочете писмото или да не подаде сигнала.

Първо, съществуваше риск стореното от Габор в терминала да бъде разкрито преди да замине. Той обаче така бе подковал своето оръдие, така добре го бе подготвил за всяка евентуалност, че, за да се случи това, младежът трябваше внезапно да откачи или да започне да се държи като същински простак, какъвто, разбира се, не беше.

Второ, съществуваше минимален риск пробивът да дойде от Сибони. Той обаче имаше много важен материален мотив и бе прекалено добър актьор, за да позволи нещо да се обърка.

Трето, не бе изключено да открият – или дори вече отдавна да са открили - връзката му с единия от младежите или и с двамата. В това отношение обаче той се бе подсигурил добре. Бе ги внедрил в ЦКЗС толкова бавно и внимателно, че дори да заподозряха нещо, то в никакъв случай нямаше да е достатъчно, за да им позволи да го арестуват.

Четвърто, не бе абсолютно застрахован някой от подбраните от него шестима учени да се разприказва, ала всеки от тях прекрасно съзнаваше, че ако го направи губи страхотен шанс за неограничавана от глупави закони и условности професионална реализация. Всички те бяха изключително талантливи в сферите си на дейност, но и достатъчно маргинализирани от системата, за да бъдат прекалено изкушени да я напуснат, поемайки контрола единствено в свои ръце някъде другаде, пък било и това другаде на една, поне на първо време, необитавана от цивилизовани същества планета...

Насили се да престане да мисли за обсебилото почти изцяло съзнанието му начинание и реши да прекара оставащото му на Барзум време в планове за експериментите, които щеше да извърши на новата планета. Почти бе сигурен, че първото, което ще изпробва, ще е една направо изумителна лично негова хипотеза за влиянието на радиационното лъчение върху човешкия организъм. Бе сигурен, че планетата е обитавана от хуманоиди и че лесно ще успеят да ги овладеят, представяйки се пред тях за богове. Изчисленият от него етап от развитието на живота на въпросната планета би трябвало да позволява това.

- Господи – възкликна той, - една цяла планета, при това обитавана от същества с висша нервна система, и всичко това открито за неограничавани от тъпите скрупули на морализаторстващите плужеци от т. нар. Вселенска конфедерация експерименти!

След тези си думи реши още повече да ускори пътуването си. Щеше да тръгне не след 7, а след 6 дни. Така или иначе щеше да чака месеци, по-добре да смени средата. Вероятно там, в убежището му на Корола, щяха да му хрумнат още свежи идеи за експерименти, с които да се заеме веднага след дългоочакваното пристигане на него и екипа му на известната единствено нему планета извън задушаващия затвор, в който живуркаше вече повече от 40 години, затвор, сякаш за подигравка наречен от управниците на Конфедерацията наука!...

Спущено на 7 февруари 2014. Точно след седмица очаквайте глава IV.

Глава IV – Приятели или врагове?

Ще прекоси морето Кривоглавият
и дивна красота ще го омая...
Ще хвърли тя над неговата прежност було на забрава
още преди да е настъпил на пътуването краят...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6291

1. В океана

Събуди се доста по-свеж от предния ден – първият, който прекара на кораба в съзнание. И тази сутрин, също както предната, храната му донесе момичето. Този път бяха някакви правоъгълни плочки, подобни на сухари, но, както му се стори, навярно защото дълго време не бе слагал в устата си друго, освен хранителни таблетки и почти бе забравил вкуса на планетарната храна, много по-вкусни. Към храната имаше чаша с топла, леко сладникава течност, смътно наподобяваща кафе, но с някакъв екзотичен аромат, който той не успя да определи.

През цялото време, докато се хранеше, момичето стоеше до масата. На няколко пъти той я покани да седне и да сподели трапезата му, ала тя решително отказваше, като невероятно мелодичният й глас оформяше неразбираеми за него думи:

- Арунда фегали футро пош!

Когато се нахрани, тя го погледна въпросително. Той поклати отрицателно глава и се надигна от леглото. При това му действие тя радостно изписка и му подаде ръка, за да му помогне. Кожата й бе топла и мека и той с почти самоубийствена носталгия си спомни за Инес – съпругата си, която никога повече нямаше да види!

Изплашена от за миг изписалата се на лицето му покруса, тя рязко отскочи от него и го загледа някак особено. Като се вгледа в очите й, Николас установи, че в тях има жал и, както му се стори, безпомощност. За да я успокои, той се насили да се усмихне. Странно, но тя не се хвана. Продължи да го фиксира със същия поглед и едва след няколко секунди, когато Николас се зачуди как да възстанови душевното й равновесие, изпълнените й с потрепкващи пъстри точици топли кафяви очи се избистриха.

Той се запита как да се осведоми за курса на кораба и за намеренията им спрямо него. Сетне се отказа. Вероятно щяха да пътуват дълго – предната вечер никъде не се виждаше бряг. Реши първо да разгледа кораба. Конструкцията на последния му се бе сторила странна – във всеки случай не напомняше много на тази, която бе виждал в учебниците, посветени на далечната история на Барзум и на други планети от Конфедерацията.

В първия миг светлината почти го ослепи. За момент изгуби равновесие и се залюля на все още нестабилните си крака. Момичето до него решително го подкрепи и той й се усмихна в отговор.

Стоеше загледан в кристално синьото небе и в тихо плискащите се край борда тъмно сини води на океана. Отново се зачуди как въздухът тук може да е толкова чист. Дишаше, дишаше и просто не можеше да се надиша. Стори му се, че никога преди това не е дишал истински.

Веднага щом излезе няколкото мъже, суетящи се на палубата, се втурнаха към него и, той се втрещи, паднаха в краката му на колене. Правеха някакви знаци, за чийто смисъл само смътно можеше да се досеща. Изпъваха ръце нагоре и движеха отворените си към него длани напред-назад. В същото време мълвяха нещо, в което отчетливо се открояваше една-единствена дума, изричана много по-често от всички останали, при това, както му се стори, с благоговение – Арунда.

Изправен пред тези мъже, които незнайно защо така триумфално му се кланяха, Николас внезапно се почувства страшно неудобно.

С какво, по дяволите, съм заслужил такова отношение? – възмути се. – Сякаш не съм човек като тях, от плът и кръв, а някакво божество!...

Тъкмо в този момент към наобиколилите го мъже пристъпи човекът, който предната сутрин пръв бе опитал да го заговори. Явно прочел в погледа му обзелите го недоумение и неудобство, той с резки жестове ги разгони, пристъпи към него и... силно го прегърна:

- Салгете Арунда, Аарунда фит бош! – изрече тържествено, после силно го потупа по гърба и рязко отскочи.

Зашеметен от тая внезапна проява на топлота и от рязкото й прекъсване, Николас за момент се зачуди какво да прави. После видя как мъжът дружелюбно му махна, каза нещо на момичето до него, в отговор на което тя само кимна, сетне бързо се отдалечи.

* * *

Това определено бе най-странният кораб, който бе виждал. Бе малък, едномачтов. Макар по нищо да не личеше, че е задвижван от двигатели (поне не се долавяше шум на такива), не бе тласкан и от гребци. Капитанът – или по-точно човекът, който в момента го пилотираше - го направляваше с помощта на нещо като лост.

Николас обходи палубата откъм слънчевата страна на кораба, която в най-широката си част бе около 10 метра. Наведе се, за да установи от какъв материал е направена. Не успя. Тя пружинираше под краката му, а под стъпките на моряците понякога дори цялата се клатеше, ала личеше, че е стабилна. Перилата, които я обрамчваха, не бяха метални. Бяха направени от нещо като лека пластмаса. В ръцете му те се огъваха лесно, ала явно бе нужна гигантска сила, за да ги счупи.

В момента имаше безветрие и платната бяха спуснати, ала по леката пенеста диря, оставаща зад кораба, личеше, че се движат. За същото красноречиво свидетелстваше и лекият постоянен полъх откъм носа...

Все така придружаван от момичето, чието присъствие никак не му бе неприятно, Николас разгледа и вътрешността на кораба. За разлика от палубата, тя не го впечатли с нищо. Стандартен коридор, стандартни каюти...

Огледът бе продължил по-малко от час, а след него се върнаха на палубата. Бе топло и слънцето все повече препичаше. Затова застанаха на перилата откъм сенчестата страна на кораба, като по размерите и вида си тази палуба – констатира той – бе досущ като онази от другата му страна. Не опитваха да общуват, поне на него му бе извънредно приятно, че са заедно и, кой знае защо, предполагаше, че и с нея не е много по-различно.

Замисли се как да установи контакт с тези същества. Явно трябваше да почне да учи езика им. Хрумна му да помоли за това момичето. Сякаш прочела мислите му, тя му се усмихна и посочи един силует в предната част на кораба, който тъкмо идваше към тях. Бе мъжът, който преди малко бе разгонил падналите в краката му негови почитатели.

Посочвайки силуета на мъжа, момичето започна да му обяснява нещо. Отначало не разбра, ала накрая все пак проумя. Тя се опитваше да му каже, че този мъж й е баща.

Той се усмихна в отговор, показа, че е разбрал, и реши да подхване темата за езика. Изминаха няколко минути, докато се разберат. Когато проумя желанието му, лицето й направо засия от възторг. С жест тя му посочи да стои там, където беше застанал, и с решителни стъпки се отправи към баща си. Поговориха малко, след което тя радостно се втурна обратно. Явно бе получила разрешение да започне да го обучава.

* * *

Започнаха веднага. Прекъснаха само за обяд, като той демонстрираше пред явно благоговеещите пред него мъже оскъдните познания по езика им. Веднага след обяда продължиха, прекъсвайки едва по залез слънце, когато той бе забелязал изписаната върху лицето й умора.

Между временно бяха излезли от зоната на безветрие и по небето се бяха появили перести облачета.

Най-сетне бе успял да научи, че са го открили близо до брега преди 8 дни и веднага са потеглили. Посредством жестове, мимики и какофония от непонятни за него думи тя успя да му предаде, че когато са го намерили е бил почти мъртъв от изтощение, настоявайки, че само невероятно силният му организъм го е спасил. Опита се да научи защо са го взели и къде отиват, ала тя не съумя – или може би не искаше, не разбра точно – да му обясни.

* * *

През следващите няколко дни пътуването продължи все така безметежно. От време на време минаваха през зони на безветрие, а когато имаше вятър, по небето все по-често се появяваха и, макар и оскъдни, перести облаци.

Опита да разбере как се движи корабът: дали има някакъв безшумен двигател или го тласка нещо друго. Отговорът й бе абсолютно непонятен за него и се състоеше само от една-единствена дума – Арунда.

Отдавна бе започнал да подозира, че за тези хора думата Арунда съдържа някакъв дълбоко сакрален смисъл, макар все още да не разбираше точно какъв. Най-сетне, използвайки оскъдния запас от думи, които бе научил, попита момичето:

- Арунда Аарунда Фирсала! – благоговейно възкликна тя, посочвайки първо него, а след това и всичко около тях.

- Фирсала? – запита той.

Тя му обясни и той най-накрая проумя:

- Сена – момичето се казваше Сенетра – иска каже той – посочи себе си – Пратеник Арунда?

Тя радостно кимна, възкликвайки:

- Сена знае той Пратеник Арунда!

- Но аз не... – Николас се прекъсна сам. Внезапно бе проумял, че вярата на тези хора, че е пратеник на Арунда, каквото и да бе това велико за тях нещо Арунда, в някой следващ момент може да му донесе предимство. При тази мисъл изпита вина – най-вече спрямо Сена, която винаги по отношение на него бе така доверчива и изпълняваше всичките му желания, при това – струваше му се - не само защото бе убедена, че той е пратеник на този мистериозен Арунда...

2. Опасната зона

Изминаха още много дни. Явно пътуваха към полюса, защото нощите ставаха все по-хладни, а горещината през деня – все по-поносима. Бе започнал да свиква и с прекалено високата за тялото му гравитация. Вече не се чувстваше толкова тежък, колкото в началото и се уморяваше все по-малко.

Бе научил езика, на който тези хора говореха, до ниво, позволяващо му да общува с тях на елементарно равнище. Бе разкрил и естеството на така почитания от всички тях Арунда. Те бяха заклети пантеисти. Арунда олицетворяваше света, той бе светът, а самият той, мъжът, който в предишния си живот се наричаше Николас Конглар, бе негов пратеник... В един от разговорите си със Сена той опита да изясни това противоречие:

- Сена казва аз Пратеник Арунда – подхвана.

Тя отривисто кимна:

- Ние щастливи, че избра нас, а не Тингано. Тингано лоши, много лоши!

- Тингано? – повдигна вежди Николас, ала реши да изясни този въпрос по-късно:

- Тингано – започна да му обяснява тя. – Те краде и убива, прави война, голям война!...

- Те друго племе ли са? – понечи да се осведоми той, но тя явно не го разбра. Ала от обясненията й личеше, че е така. Сега обаче той бе решен да изясни проблема с противоречието между пантеистичната им религия и вярата им към него в качеството му на пратеник на Арунда:

- Ако всичко – земя, небе, трева, кораб, Сена... – ако всичко това Арунда, как може пратеник Арунда?

Тя не го разбра.

- Ти Арунда? – опита да опрости нещата той

- Да, аз Арунда и всичко Арунда.

- Защо тогава аз само Пратеник Арунда?

При тези му думи тя се сви, а лицето й внезапно побледня:

- Ти... как... ти... – почти изплака момичето и той съжали, че е повдигнал въпроса.

Сетне тя решително пристъпи към него и... се срина в краката му, като ги обви с крехките си ръце:

- Ти... моля ти не отива при тингано! Не отива при тингано, нали?!

В погледа й имаше толкова много страх, че той смразен задържа смеха, който само до преди секунди бе готов да се излее от гърдите му:

- Не отива при тингано – внимателно я вдигна. – Никога не отива при тингано. Но и Сена трябва обещае нещо.

- Сена обещае всичко! – пламенно го увери тя и го загледа с обожание.

- Не отива при тингано само ако Сена никога повече... – тук той се затрудни, ала все пак накрая успя да й обясни. Не искаше тя никога повече да пада на колене пред него.

Тя озадачено го погледна, после тържествено кимна:

- Никога, никога повече!

Мина още много време, докато успее да разбере паническата й реакция. Много скоро се случи нещо, което за дълго ги отклони от темата.

* * *

Същата вечер Кодрат, бащата на Сенетра, го навести в каютата му. Бе единственият на кораба със самостоятелна каюта и бе предложил да я подели с други, но всички решително отказаха. Отново бяха паднали в краката му и бяха започнали да се молят, изразявайки неистовия си ужас да не би да е решил да ги напусне и да отиде при тингано. Бе принуден да отстъпи, разбира се, макар че каютата му бе най-голямата на кораба и спокойно можеше да побере четирима, дори петима души.

Изражението на Кодрат бе мрачно.

- Какво се е случило? – разтревожи се Николас.

- Случи сега... после!

Той не разбра и Кодрат поясни:

- Кога дойде тъмно труден таман, тежък таман!

- Труден таман? Тежък таман? – продължаваше да не доумява Николас.

- Стои тук, ние пазим – тържествено произнесе бащата на Сена.

- Пазите? От какво?

- Как от какво?! – на свой ред се учуди Кодрат. – Тингано. Сега почва да минава покрай тяхна барда. Затова трябва тихи, много тихи, по-тихи от тиха голяма вода!...

Той се подвоуми, но най-сетне зададе въпроса, който явно го измъчваше:

- Ти стои при нас, нали? Не ходи при тингано?!

- Никога, никога няма да отида при тингано! – обеща Николас.

При тези му думи Кодрат силно го прегърна и дори понечи да падне на колене, но той внимателно му попречи.

- Арунда Фирсала стои при нас, а ние пазим, ние бъдем достойни за него и той горд с нас! – тържествено обеща възрастният мъж и по лицето му най-сетне се разля спокойствие. Той обаче запазваше напрегнатото си изражение:

- Ти не излиза от каюта – не излиза, каквото и да става!

- Само ако не се наложи – уклончиво отвърна Николас.

- Не, в никакъв случай не излиза! – закле го Кодрат. – Таман тингано, лош, много лош таман! Обещае не излиза!

Той зачака с тревожно изражение.

- Не излиза – съгласи се бившият Николас Конглар и настоящ Арунда Фирсала или, както обикновено го наричаха, само Фирсала, като в същото време любопитството му растеше.

- Какво означава тингано барда? – опита да се осведоми.

Кодрат повече с жестове, отколкото с думи, му обясни, че това е район, зона, място на тингано.

Чак сега Николас проумя страха му. Явно предстоеше да минат край леговището на смъртните им врагове тингано (едва много по-късно успя да установи, че всъщност бяха поели по един от маршрутите за плаване между континентите, често използван от прословутите тингано). Запита се с какво тези тингано са им станали толкова омразни. Засега нямаше отговор, но с течение на времето – сигурен беше – щеше да разбере.

* * *

Малко по-късно двама моряци застанаха пред каютата му. Известно време след това те пропуснаха сена, която с угрижено лице влезе при него:

- Вечерята ти – уморено му се усмихна тя, поставяйки чинията на масата.

- Баща ти много разтревожен, а, както вижда, ти също угрижена? – опита да си изясни ситуацията той.

- Труден таман, страшен таман! – възкликна Сена по подобие на баща си, сплете ръце пред гърдите си и скръбно започна да си припява нещо, явно се молеше.

- Трябва минем оттук, покрай тингано барда? – осведоми се той.

- Няма начин, това единствена патра – с отчаяние в гласа изрече тя.

Николас си припомни от уроците по езика на тези странни същества, че патра е път, посока, маршрут.

- И друг път минавали оттук? – попита.

- Много, много пъти – потвърди тя.

- Тогава не чак толкова страшно – поуспокои се той.

- Страшно, много, много страшно, страшен, ужасен таман! – разтреперана възрази Сена.

- Но щом и друг път... много пъти...? – не проумяваше той.

- Сега различно – обясни тя. – Сега с нас Арунда Фирсала.

- Да - на свой ред не се съгласи той, - но тингано не знаят.

- Тингано имат очи, много, много, повече от много очи! – настоя Сена.

Той сви рамене. Някакво суеверие, реши, но дори да почнеше да я убеждава, едва ли щеше да успее да разсее толкова дълго трупалите се в нея страхове.

- Ти не излиза! – простена тя, а в очите й се четеше огромна молба.

- Ти също не излиза, стои тук, при Фирсала! – на свой ред помоли той.

- За Сена не опасно. Очи тингано търсят Фирсала, не Сенетра!

Внезапно го бодна някакъв подсъзнателен страх за нея и той отново настоя:

- Фирсала не излиза само ако Сена не излиза.

- Да, побърза да се съгласи тя. Добре, Сена не излиза, но и Фирсала не излиза?

- Добре - кимна Николас и, неочаквано и за самия себе си, пристъпи към нея и нежно я прегърна. Противно на очакванията му тя силно се притисна към него, а сълзите й оросиха гърдите му. Той я погали по меката като коприна коса и в сърцето му се разгоря нещо, някаква магия, която той познаваше и от предишния си живот и която все още не смееше да назове. С Инес, разбира се, бе различно, несъпоставимо различно, но сега Инес бе далеч, непостижимо далеч и той с ужас откри, че това вече не го натъжава толкова, колкото... – разбира се, че трябваше да признае, поне пред себе си. Това не го натъжаваше толкова – или по-точно бе да се каже го натъжаваше много по-малко, - отколкото по време на космическото му заточение, отколкото по времето, преди да срещне Сена.

* * *

Следващите две седмици прекараха в каютата му. Пред нея неизменно крачеха двама пазачи, всеки от които въоръжен с тояга със заострен връх и с малки, лъкоподобни приспособления, наричани от тях гриземи, изстрелващи малки топчета, направени от нещо като лека пластмаса, за които използваха името тилди и които, както му обясниха, при изстрелването им развивали голяма скорост и, достигайки целта, се взривявали напред и встрани на миниатюрни парчета с изключително остри ръбове, които се пръскали в тялото на врага и, веднъж докоснали го, неминуемо го убивали. Единият от пазачите дори счупи едно от топчетата, за да му покаже. Парчетата, на които се разтрошаваха, бяха толкова остри, че въпреки внимателните му движения при изследването им, Николас жестоко се поряза.

През това време атмосферата бе наситена с някаква неопределена, ала осезаема тревожност, която, въпреки усърдните си опити, моряците не можеха да прикрият. Тъй като нямаше какво друго да правят, Николас и Сена по активно от преди се занимаваха с езика, благодарение на което той значително напредна. С всеки ден все повече се сближаваха и въпреки упоритите му опити да прикрива чувствата си, той все повече гледаше на нея не само като на любвеобилно същество, каквото беше, но и – като на жена, в каквато несъмнено неотдавна се бе превърнала. Въпреки съпротивата си, все повече си я представяше в леглото до себе си в далеч не целомъдрени пози. Наред с това образът на Инес в съзнанието му все повече избледняваше, изместван от все по-любимото лице на Сена...

Въпреки това през цялото време, което прекараха в една каюта, той не посмя да посегне към плода, който все по-изкусително му се предлагаше, защото по всичко изглеждаше, че ако я пожелаеше, тя с охота би му се отдала. Сдържаше го някаква невидима бариера, чието наличие не можеше да си обясни докрай. Освен това имаше смътното подозрение, че в очите на тия хора, и по-специално в тези на Сена, Арунда Фирсала не биваше да демонстрира сексуалния си глад, особено ако той, както бе в случая, бе все по-трудно удържим и, разбира се, все по-въплътен в образа на обикновено планетарно момиче, каквото за тези хора – не и за него – бе Сенетра. За него тя бе – или поне все повече се превръщаше в богиня, богиня, заплашваща да го лиши и от малкото здрав разум, който му бе останал...

Най-сетне, на петнадесетия ден от заточението им в каютата му, Кодрат влезе при тях с усмивка на лице.

- Свърши се! – устреми той благоговеен взор към Николас. – Преминахме.

- О, татко! – изписка Сена и прегърна баща си. – Наистина ли? И Фирсала – при тези думи тя се обърна към мъжа, с който бе прекарала цели две седмици, очевидно без да й омръзне... – и Фирсала ще остане при нас!

- Поне така каза... – с несигурен глас потвърди баща й, обръщайки се с умоляващ взор към по-младия мъж. – Нали, Фирсала? Нали ще останеш при нас?

- Разбира се, че ще остана – за кой ли път потвърди Николас, добавяйки на ум, че с всеки изминал ден нещо – каквото и да бе и колкото и да бе важно – все по-трудно би го отделило от Сена, в която, едва сега си позволи да си признае, бе започнал да се влюбва безпаметно.

3. Жадуваният бряг

В края на третия месец от пътуването вече бе застудяло доста. Все по-често валеше и дъждът ставаше все по-студен. Преди около месец в разстояние на няколко дни бяха налетели на две силни бури, втората от които едва не ги потопи. Бе малко след като напуснаха района на мистериозните за Фирсала тингано – оттук до края на престоя му в семейството на Сена ще го наричаме така, защото всичките му спътници се обръщаха към него по този начин, пък и той все повече свикваше с това си прозвище.

Вече почти знаеше езика и можеше да разговаря на него доста свободно. Дори бе започнал да усвоява нецензурните фрази, използвани от спътниците му. Все повече се сближаваше със Сена и с нарастваща сигурност предчувстваше, че приятелството им ще прерасне в дълбока привързаност, а може би дори любов...

Бе ранната сутрин на осемдесет и седмия ден от свестяването му на кораба, а това означаваше, че пътуването им продължава вече почти три дяла, както спътниците му наричаха месеците. Събуди се зъзнещ от студ и дори двете чаши горещ филех – напитката, за която първият път, когато я вкуси, бе помислил, че напомня на кафе – не го затоплиха. Навлече всичките си дрехи и излезе на палубата. Каква бе изненадата му, когато гъсто сипещите се парцали мокър сняг, хвърляни в лицето му от ледените пориви на вятъра, почти спряха дъха му. Макар все още малки, пенестите вълни клатушкаха жалкото им едномачтово корито доста силно и, разхождайки се по покритата със скреж палуба, на него му се налагаше да употребява усилия, за да пази равновесие.

- Започва се – сепна го нечий глас току зад рамото му. Беше Кодрат.

- Мислиш ли, че ще прерасне в буря?

- Сигурен съм. Налягането е доста ниско и продължава бързо да пада.

- Надявам се, че предстоящата буря няма да е толкова силна като предишните две? – осведоми се Фирсала.

- В интерес на истината, доста по-силна.

- По силна? Та предишните две едва не ни потопиха! Какво ще правим сега?

- Минавал съм по тая патра цели дванадесет пъти. Това е тринадесетият – усмихна се Кодрат.

- С кораб като този! – усъмни се Фирсала.

- Половината пъти съм бил със същия тоя кораб.

- С този?! – не сдържа недоумението си Фирсала и едва не изгуби равновесие при поредния порив на вятъра, доста по-силен от предходните. Щеше да падне, ако силната ръка на Кодрат не го бе задържала.

- Нашите кораби са доста здрави, но са пригодени за зимен климат. Те се огъват на летни ветрове и дори често потъват, но е истинска рядкост да бъдат потопени от снежна фуртуна.

- Че защо? – учуди се Фирсала. – Мигар и топлият, и студеният вятър не са еднакво опасни за всички кораби!

- Да – кимна Кодрат, - еднакво опасни са.

- Ами тогава?

- Ще те оставя да се сетиш сам. – При тези си думи бащата на Сена се загърна в дебелото си палто и махна на Фирсала за довиждане:

- Влез на топло, изпий няколко чаши филех или палумба, поспи още някой и друг час, защото подозирам, че – той погледна към небето – още в ранния следобед ще бъдем същинска черупка...

* * *

Бурята връхлетя към обяд. През целия предиобед валя убилен мокър сняг, придружен с все по-силен вятър. Вълните все повече растяха и към 11 ч. започнаха да заливат палубата. Моряците обаче, за почуда на Фирсала, не бяха особено обезпокоени. Напротив, пиеха палумба – топла леко алкохолна напитка, - подхвърляха си шеги и явно се радваха, че се прибират у дома.

- Прела – обърна се Фирсала към един от моряците, - кога се очаква да пристигнем?

- След десетина-петнадесет слънца (така наричаха дните), но всичко зависи от времето.

Към дванадесет и половина вълните вече яростно се стоварваха върху кораба, чиято конструкция пращеше и се гънеше. Снегът се бе превърнал в почти непрогледна бяла мъгла. Движенията на моряците обаче бяха спокойни и точни, явно тези сурови мъже бяха свикнали да пътуват в тежки зимни условия и дори ги предпочитаха пред жегата, от която идваха.

- Разбра ли вече защо не се страхуваме от тукашните бури? - изкрещя с пълен глас Кодрат, минавайки покрай Фирсала, който помагаше на моряците да приберат в трюма всичко ценно, застрашено да излети от палубата, включително и двете четириместни спасителни лодки.

- Май че се досещам – засмя се последният.

- Да видим? – подкани го бащата на Сена, отпивайки на едри глътки от пластмасова чаша с бързо изстиваща палумба.

- Има ли нещо общо с това, че тукашният вятър, колкото и да е силен, е относително постоянен?

- Прекалено сложно казано, Фирсала – кимна Кодрат, допивайки чашата си и хвърляйки я в поредната прииждаща пенеста грамада. - Вятърът не само че е далеч по-постоянен, отколкото на юг, но и се засилва много по-постепенно. Очаквам някъде привечер да достигне максималната си мощ, а тя, както ще видиш, е впечатляваща!

Фирсала погледна възрастния мъж, установявайки, че въпреки напрежението, на което бе подложен, лицето му грее от щастие.

- Разковничето е в това – добави Кодрат, шляпайки с крак по наводнената палуба. – Много скоро ще видиш защо тингано дават мило и драго да научат тайната на тази конструкция и особено на онова, което се крие под нея.

- Защо? – учуди се Фирсала. – Те нямат ли такива кораби?

- Трябва да видиш техните тромави чудовища – със задоволство отбеляза бащата на Сена. – Колко пъти са се разбивали в скалите на Абдала!...

- Абдала домът ли е? – осведоми се Фирсала.

- Да, домът – потвърди възрастният мъж, сетне предпазливо додаде: - Понякога се чудя. Толкова много неща не знаеш! Мисля обаче, че изпращането ти такъв е мъдър ход от страна на Арунда. Пратеникът му трябва не просто да узнае как живеем, той трябва да е живял живота ни, за да се убеди защо трябва да закриля нас, а не зверовете тингано. Прав съм, нали?

- Защо ги мразите толкова много? – настоя да научи Фирсала.

- Ще видиш – помрачи се внезапно лицето на Кодрат. – Уви, трябва да видиш, та нали затова си Фирсала!

* * *

Вятърът продължи да се засилва до късния следобед, сетне задуха с величествено по разрушителната си мощ постоянство. Корабчето се мяташе като книжна лодка от вълна на вълна. Конструкцията му стенеше с раздиращ слуха шум, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Снегът се сипеше толкова плътно, че нощта бе светла като ден...

Всичко това продължи до късно след полунощ. По някое време Фирсала бе задрямал. Когато се събуди усети, че нещо се е променило. В първия момент не успя да установи точно какво. Сетне се досети. Грохотът на вятъра бе започнал да затихва. Бурята губеше мощта си, но не и студът. В каютата му бе като в хладилник. Дъхът му излизаше на облачета пара и единственото, което го бе спасило от измръзване по време на дрямката му, бяха дебелите одеяла.

Корабът все още силно се люлееше, ала той успя да се изправи. Повръщаше му се. Миналите два пъти не бе хванал морска болест, но сега...

Зората бе по-искряща от всякога, но, уви, ледено студена. Термометърът от шлюза на някогашната му капсула показваше минус 22,7 по Целзий!

* * *

Осем дни по-късно, една сутрин, когато температурата бе спаднала до почти непоносимите за него минус 29, а във водата вече се разминаваха с ледени отломки, един вик го накара да вдигне глава:

- Земяаа! Ставайтеее! Земяаа! Вкъщи смеее! Урааа!!!

Бе вахтеният – младеж на не повече от 24-25 години, наричани от спътниците му цикли, който вероятно пътуваше за първи път. За миг Фирсала му завидя. Той се прибираше. Имаше при кого да се прибере. Нещо толкова обикновено и човешко...

Та нима не се прибирам и аз? – запита се. – Тези хора ме намериха, превърнаха ме в бог, а..., а едно момиче дори ми позволи отново да изживея трепетите на една, може би обречена, но все пак, по дяволите, любов!

Той устреми взор на север – през цялото време бяха пътували в тази указвана от компаса му посока. В първия миг не забеляза нищо. Също както през последните дни водата тихо се плискаше около кораба. И тогава..., тогава я видя! Тънка като молив белезникава ивица на хоризонта. Опита се да различи нещо друго. Не успя. Явно все още бяха прекалено далеч.

Внезапно нечия ръка се уви около кръста му. Бе, разбира се, Сена.

- Пристигаме – с тихо задоволство въздъхна тя. – Прибираме се вкъщи.

- Да, Сена, прибираме се – потвърди той и на свой ред я прегърна. И тогава най-сетне разбра. Разбра това, което трябваше да е очевидно още от самото начало. Тя бе нещо толкова красиво, единственото красиво и добро нещо в сегашния му живот и... той просто нямаше да й позволи да си отиде!

Спущено на 14 февруари 2014. Точно след седмица очаквайте първите две части на глава V.

Мачтата е голям пилон, монтиран в средата на плавателен съд, в случая предназначен за окачване на платна – бел. авт. Пантеистите вярват, че бог е във всичко – бел. авт.

Глава V – Тингано

Ще се завърне Дивият от север
и пъклени дела ще заплете.
В плен ще попадне киртското дете...
А киртът, от злокобни предчувствия обсебен,
С жена си важен разговор ще проведе...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6653

1. Триумфално завръщане

12 карбун, цикъл 127 от тайния тинганиански календар

Тази сутрин Балабош се събуди рано, макар че главата му се цепеше от пиенето предната вечер. Бе спал едва два-три часа и очите му бяха подпухнали. Това обаче не можеше да помрачи доброто му настроение. Прибираше се, най-сетне се прибираше в Кайрис!

Балабош бе един от най-крупните търговци в Кайрис и, както мълвяха слуховете, сред най-приближените на самия кирт, Ейохи Тамрал. Участваше в Съвета на двадесет и четирите в качеството си на представител на Кортис барда със столица Кайрис - най-големият пристанищен град на Тингано. Оставаха само четиринадесет слънца до рулетката на Пош, която трябваше да определи следващия кирт и мнозина от жителите на Кайрис се надяваха изборът на великия хаос да падне именно върху именития им съгражданин Балабош. Не се и съмняваха, че при евентуален негов успех и без това значителната икономическа активност на града им, предопределена и от географското му положение, допълнително ще се засили. Тогава към, от и през него още по-интензивно щяха да потекат потоци от стоки, пари, пътници, и, разбира се, зурп. Ако се случеше за кирт да бъде посочен именно великият съветник от Кортис, и без това заможните кайрисиани със сигурност щяха да станат още по-богати...

Пренебрегвайки жестокото си главоболие, Балабош се заклатушка по коридора и излезе на палубата. Хвърли поглед към едва започналото да просветлява утринно небе и със задоволство фиксира все още тънката като игла кула на Турн, може би най-грандиозното му притежание през четиринадесетте цикли, откакто бе член на Съвета.

Облегнат на перилата, Балабош се замисли за това, което непосредствено предстоеше и което щеше окончателно и безвъзвратно да предопредели съдбата му. Дори не се и питаше дали е имал и други варианти. Жребият бе хвърлен отдавна – още преди почти цял цикъл. В момента ситуацията бе с два ясно определими полюса: или щеше да стане кирт, или, разбира се, щеше да умре. Това бе окончателното му решение и никой – и нищо – не можеше – и нямаше – да го отклони от него...

Балабош бе на четиридесет и един цикли. Имаше яко, макар и позанемарено телосложение, малки, почти хипнотизиращи черни очички, влудяващо треперещи в орбитите си, когато се ядосаше и покрито със ситна мрежа от едва забележими бръчици ъгловато лице.

Бе започнал като търговец преди цели двадесет и пет цикли – когато бе едва на шестнадесет. Учител му бе чичо му Кирпош, който бе започнал да го взема със себе си, когато момчето стана на дванадесет. Още тогава – във времето между дванадесетия и шестнадесетия си цикъл - бе получил две изключително важни за по-нататъшната си съдба прозрения: първо, че иска да стане крупен търговец, а не да играе на дребно като чичо си, и, второ, че иска власт, по възможност цялата власт в Тингано...

Спомняше си онези слънца с умиление. Чичо му търгуваше предимно със зурп, макар да не се отказваше и от други ценни стоки. Зурпът обаче бе най-ценната стока. Един фишек от два брума, стигаше да е грижливо отгледан и добре изсушен, на пазара в Кайрис струваше минимум 5 зифара – равностойността на цели 5 фанбрума Калеп, всепризнатото алкохолно питие с най-високо качество на планетата, или на не по-малко от 20 фанбрума пресен зрял филех. Чичо му разполагаше с едно-единствено малко корабче, на което можеха да се натоварят не повече от 8 домара от предварително обработеното растение, при това на безбожна цена. От само себе си се разбира, че печалбата не бе голяма. Ала средствата, необходими за отглеждането му там, в Абдала, бяха огромни и затова двамата предпочитаха да го купуват от местните, вместо да се занимават с обработката и отглеждането му самите те. В резултат от това чистата печалба от един курс, който обикновено продължаваше около половин цикъл, бе нищожна - максимум 3-4 хиляди зифара, които им бяха достатъчни да преживяват, но не и за нещо повече, камо ли за разширяване на дейността.

Днес Балабош бе богат – безмерно богат. Ала това не му стигаше. Имаше нужда и от власт – най-вече от власт. Като член на Съвета бе преживял двама кирта, и двамата плахи и слабоволеви по отношение на варварите от севера. Въпреки неговото и на още неколцина особено близки нему члена на съвета мнение (мнение, което трябваше старателно да крият заради преобладаващите сред останалите велики съветници пацифистки настроения), и двамата не бяха се осмелили да предприемат по-експанзионистична политика по отношение на диваците, въпреки очевидната полза от това за тях, тинганианите.

- Ах, да не беше зурпът! – възкликна Балабош, бръкна в джоба си, извади един фишек, отвори го и изсипа накиселяващото му съдържание върху езика си. Предчувстваше, че днес вълшебният бял прашец ще го дари със специалното зрение – нещо, което му се случваше изключително рядко.

Ефектът, както винаги, бе фантастичен! Почти незабавно усети как сетивата му се разширяват и изострят. Чувстваше как расте като безкрайно бързо издуващ се балон. Съзнанието му регистрира промяната почти безстрастно – почти, защото с това не можеше да се свикне, бе извън човешките, пък и на което и да било друго живо същество, възможности.

Усети как се издига все по-нависоко и по-нависоко, корабът, за чиито перила се държеше, все повече се смаляваше, докато от гигантски океански съд с дължина 200 и ширина 40 стъпки се превърна в малка бяла птица с издължен скелет, пореща тъмните води под себе си. Видя и останалите си единадесет кораба, които подобно ято лениво се влачеха след тази птица като пилци след квачка. Простря взор до брега, преценявайки, че ще акостират след не повече от 6 часа. И, разбира се, най-после дойде най-сладкият момент (днес наистина бе благословен да прогледне със специалното зрение). Сетивата му се изостриха и разшириха дотолкова, че вече можеше да проследи всеки детайл на окръжаващия го свят в диаметър от 50-60 фандрома. Погледът му можеше да проникне до най-скритите дълбини на океана, ушите му - да чуят и най-незначителния разговор в най-затънтената кръчма на Кайрис, пръстите му да докоснат и най-миниатюрните прашинки по и под повърхността на корпусите на всеки от корабите му. Съзнанието му можеше да прегледа – при това мигновено – и изчисли евентуалната цена на всяка от стоките в трюма на всеки от дванадесетте му кораба...

Всичко това продължи не повече от 2-3 минути, ала, когато се стовари обратно в тялото си, имаше чувството, че се е реел из пространството с часове, дори със слънца!

Установи, че в утринната здрачевина до него е застанала нечия тъмна фигура.

Внезапно се обърна към новодошлия и го измери с остър поглед:

- Извинете, Велики Балабош, но бих искал разрешението ви да ви задам един въпрос – с треперлив от притеснение глас обясни присъствието си онзи и се просна по очи, рискувайки жестоко да се натърти.

- Какво има, капитан Кардеко? – леко, почти нежно, го подритна с крак търговецът.

- Ами, такова... – запелтечи онзи.

- Казвай, мизернико! Нямам цял ден да слушам жалките ти плачливи излияния! – изръмжа Балабош, придружавайки думите си с един по-солиден ритник, с който отхвърли капитана към ръба на палубата и само бързата реакция на последния му позволи да се хване за една от пречките на перилото и да не цопне във водата.

- Фалет, божествената щерка на великия Тамрал...

- Е, и? Какво за нея? – с досада го прекъсна търговецът.

- Пита дали ще може да тръгне с прислугата си за Фиртуш още днес.

Балабош присви очи и фиксира капитана с унищожителен поглед:

- Хлътнал си по нея, а, старче? – засмя се ненадейно.

- Разбира се, че не, вели...

Балабош се пресегна, изправи го и му удари тежка плесница:

- Колко пъти съм ти казвал да не ме занимаваш с глупости! – ревна той. – работата ти е да си гледаш курса, а не да надзърташ под полите на високопоставени особи!

- Тъй вярно, вели...

Балабош обърна капитана с лице към вътрешността на палубата и с мощен ритник го засили по нея. Онзи направи отчаян опит да се задържи, завъртя се като пумпал и накрая със стон се просна на повърхността й по цялата си дължина, хлъзгайки се неудържимо към един сандък с въжета, в който си удари главата.

Балабош го изпроводи със смях. Инцидентът определено допълнително бе повишил и без това доброто му настроение:

- Кажи на дамата, че баща й ми я е поверил за цялото пътуване и щом е поискала да дойде, ще е с мен до края! – подвикна му той. После му обърна гръб и се отправи към специално предназначеното за него място на палубата. По дяволите! Гърлото му отново бе пресъхнало, а той не можеше да не удовлетвори нуждите му – особено в слънце като това, което се очертаваше да е повече от прекрасно.

* * *

Тъкмо допиваше третата си чаша калеп и вече се чувстваше приятно замаян, когато на палубата се появи Фалет с двете си камериерки. Той с възхищение я огледа. Бе едва седемнадесетгодишна. Имаше дълги копринено меки коси, които като водопад от разтопено злато на тежки вълни се спускаха по раменете й. Кожата й бе снежно бяла – нещо, изключително рядко срещано у тинганианите - и мека като кадифе. Ослепително сините й очи, замрежени с дълги ресници, наподобяваха дълбоки искрящи езера, бликащи от радост и възторг. Походката й бе плавна и грациозна, сякаш не стъпваше на земята, а се плъзгаше над нея.

За миг остана прехласнат, сетне обичайното му сурово изражение се върна:

- Доста рано си станала – отбеляза той.

- Вълнувам се – едва забележимо се усмихна тя и на страните й избиха две розови трапчинки. – Пътуването беше прекрасно, но вече ми домъчня за дома.

- След десетина слънца ще бъдем там – безстрастно я осведоми Балабош, отпивайки голяма глътка от калепа си:

- Искаш ли? – почука с пръст по чашата си.

- Знаеш, че не пия – учтиво отказа тя. – Бих искала обаче да те попитам дали...

- Оня мизерник Кардеко вече ми предаде искането ти – прекъсна я той, след което на един дъх изпразни чашата си. – Баща ти те повери на мен за цялото пътуване. Мисля, че 3-4 слънца забавяне едва ли ще са фатални за теб.

- Както кажеш – сви рамене момичето, но мигновената сянка, преминала по лицето й и краткият гневен блясък в очите й не му убягнаха. Сетне леко се поклони:

- Моля да ме извиниш, но ще отида да се приготвя за слизането...

Загледан след нея, Балабош доволно потри ръце. В главата му бе започнала да се оформя идея, която щеше да направи бъдещата му победа още по-сладка. При това, ако осъществеше току-що хрумналите му планове по отношение на това момиче, задоволството му от нея щеше да започне още преди постигането й.

Сега обаче – съсредоточи се върху основния проблем той – имаше по-важна работа. Надяваше се до края на настоящото слънце нещата окончателно да се изяснят. Станеше ли това, щеше да се погрижи и за момичето, за височайшата щерка на вече почти бившия – а всъщност и почти мъртъв - кирт Ейохи Тамрал – и то по начин, за който и най-смелото въображение и на най-пропадналия извратеняк на Тингано не би могло да се досети. Велики Пош! С каква върховна наслада щеше да наблюдава гърчовете на умиращия баща, виждащ как отвеждат любимата му щерка към ешафода и съзнаващ, че не може да направи нищо, абсолютно нищо, за да предотврати – и дори да забави - екзекуцията й!!!

Изпаднал в дивашки възторг от тази сцена, която въображението му рисуваше толкова живо и с най-малки подробности, доволно изръмжа. Погледна изплуващия от искрящия тъмен океан слънчев диск, начупената белезникава линия на приближаващия бряг и вече ясно открояващата се на фона на ослепително синьото небе кула на Турн и реши, че има време за още едно питие, преди корабите му да започнат да се престрояват, за да навлязат в гъмжащото от какви ли не морски съдове пристанище.

2. Тайното споразумение

Макар че застанаха на изхода на пристанището още преди 9, успяха да влязат в него едва към 11, а флагманският кораб на Балабош, на който бе и самият той, акостира в 12.30.

Бе почти непоносимо горещо. Въпреки двете робини, които усърдно му вееха с ветрила, докато той се наливаше с калеп под сенника си на палубата, бе плувнал в пот.

Независимо че бе роден в Кайрис и многократно се бе завръщал тук, суматохата на пристанището всеки път го поразяваше. В него винаги имаше не по-малко от няколко хиляди най-разнообразни морски съда, част от които биваха отклонявани от пристанищната администрация към по-малките пристанища в околността поради липса на място. Глъчката бе невъобразима. Нерядко избухваха свади, случваха се дори убийства. Властите обаче даже не правеха опит да поддържат поне илюзията за наличие на някакъв ред. Колкото и странно да звучи, в това се съдържаше и солидна доза от репутацията на Кайрис, който от край време бе известен като рай за престъпниците. Тук се пласираха всевъзможни незаконни според разпоредбите на някои от останалите барди стоки. Укриваха се престъпници, търсени в друга част на Тингано. В Кортис, и по-специално в столицата му Кайрис, не съществуваше понятието мръсни пари. Единствената опасност за престъпник от какъвто и да било вид, пребиваващ в границите на Кортис, бе да бъде неприятно изненадан от друг престъпник...

Веднага след слизането си на пристанището Балабош се отправи към Гадзало, който, дори в този град на свръхпрестъпност, бе известен като квартала на престъпниците. Бе изпратил Фалет и височайшите й прислужнички заедно с четирима от хората си в кулата на Турн, която винаги бе будела искреното й възхищение. Самият той бе придружаван непосредствено само от двама от най-верните си приближени. Останалите му охранители – всичко на всичко двадесет и двама перфектно обучени стрелци – се бяха дегизирали като всевъзможна паплач и го съпровождаха от дистанция.

Бе идвал в Гадзало едва няколко пъти. Това не бе изненадващо. Гадзало бе най-пропадналото място, което човек можеше да си представи. Из квартала се ширеха всякакви зарази; непрекъснато имаше улични сбивания, нерядко завършващи с убийства; на импровизирани пазарища се продаваха роби от всички раси и разновидности, включително и тинганиани, част от които биваха специално угоявани за канибалите от Гамбоне и Фагали; устройваха се кървави зрелища, включващи бой между хора и свирепи зверове!!!...

Защо в такъв случай – ще запитате – знатният търговец и представител на Съвета на двадесет и четирите Балабош изобщо трябваше да посещава такова отвратително място?

Отговорът, разбира се, е прост: защото се нуждаеше от услуги, които можеха да му бъдат оказани единствено тук.

Макар преди слизането си на брега Балабош да бе погълнал порядъчно количество от изключително рядката универсална антивирусна напитка гуун, смрадта тук бе унищожителна в буквалния смисъл на думата. По улиците се валяха разлагащи се трупове на хора и животни, които никой не си правеше труда да погребе, бе пълно с изпражнения, чиито зловонни изпарения, смесени с вонята на мърша и всевъзможни отпадъци, проникваха във всяка пора на тялото като наситен отровен газ!

Балабош бе изключително резистентен на зловония, но дори и няколкото минути, които му трябваха, за да стигне до местоназначението си, бяха достатъчни да му прилошее. Най-накрая, след като навлезе в една странична просека, той стигна до малка, почти разпадаща се кирпичена постройка, на чиято едва държаща се на ръждясалите си панти полуразбита врата се люлееше накриво закована с гвоздей деформирана ламаринена табела, провъзгласяваща с разкривени и полуизтрити букви:

Добре дошли при Луги, кирт на всякакви услуги!.

Балабош прекрачи една купчина изпражнения пред вратата, бутна я и влезе, сякаш бе у дома си. Мъжът, който се наливаше с лошокачествен калеп, чиято сладникава миризма търговецът успя да долови дори през мъглата на царящото вред зловоние, остави бутилката и с премрежен поглед се втренчи в него. Отначало не го позна, сетне в очите му се появи искрица на разбиране:

- А, хакъв гошт! – възкликна той и очичките му светнаха алчно.

- Виждам, че не си пилееш напразно парите, които ти дадох – констатира гостът, чиито двама охранители бяха останали навън.

- Рашфира ше, че хах иначе?! – уригна се домакинът и отново надигна бутилката.

Балабош се приближи и с добре премерено движение я изби от ръката му, при което тя прелетя през стаята, разплисквайки долнокачественото си съдържание, и се разби в стената:

- Когато говориш с мен, ще зарежеш всичко друго! – с почти кадифен глас процеди той. – Ясно ли е?

- Я-я-я... яшно! – оцъкли се пияницата и сякаш мигновено изтрезня.

- Казвай, доведе ли го?

- Д-да, гошп...

- Чудесно. Искам го тук до четвърт час. Надявам се, че си го настанил на по-прилично място, ако тук изобщо има такова? – осведоми се Балабош.

- Д-да, г-г-гошп-подине... – тромаво се надигна пияницата, като залитна и едва не падна. – Ш-шега ще го доф-феда...

* * *

- Амел Рапинда на вашите услуги – представи се непознатият, подавайки мръсната си ръка на Балабош. Последният не реагира. Бе чакал пияницата да доведе пратеника повече от половин час, което, в комбинация с царящата тук невъобразима мръсотия, бе започнало да разваля доброто му доскоро настроение. Пияницата не бе в стаята. Балабош го бе изпратил при охранителите си навън. Не че би ги издал – та той печелеше от опазването на тайни! – но, ей така, за всеки случай...

- Става въпрос за необичайно голяма услуга – започна направо великият съветник.

- Разбирам – кимна новодошлият.

- Услугата наистина е адски необичайно голяма – отново натърти Балабош. – Затова и възнаграждението е много повече от щедро...

- Разбирам – потвърди пратеникът, - и моята информация е такава.

- Става въпрос за деня след четиринадесет слънца. Двадесет и три от топчетата трябва да бъдат елиминирани. Надявам се, че господарят ти си знае работата...

- Той може всичко – загадъчно се усмихна пратеникът.

- Не се интересувам какво може! – сряза го Балабош. – Важното е да стори това, което искам сега.

- А... – понечи да възрази новодошлият.

- Разбира се, наградата – прекъсна го великият съветник. – Да започнем с твоя дял...

- Но аз... – обърка се онзи.

- Естествено, че ще има и за теп. Та ти си приносителят! Твоят дял се равнява на 200 000 зифара и целият товар от зурп, който нося от настоящето си пътуване и който възлиза на цялото трюмно съдържание на 4 от корабите ми...

Очите на другия леко се разшириха, макар той да опита да прикрие изненадата си. Останал доволен от реакцията му, Балабош продължи:

- Господарят ти ще стане един от двадесет и четирите...

- Но... но това означава, че...

- Именно – едва забележимо кимна великият съветник, - един от останалите двадесет и трима, да се свети името му, много скоро ще се пресели в един по-добър свят.

В последвалите няколко секунди тишина Балабош бе притаил дъх. От следващите думи на пратеника буквално зависеше животът му. Най-после новодошлият проговори и думите му бяха най-сладкият балсам за ушите на великия съветник:

- Молбата ви е необичайна, но в никакъв случай не и неизпълнима. Когато ме изпрати, господарят ми ми заръча да ви връча списък с разпознаваемите от вас инициали на двадесет и тримата, подлежащи на елиминиране. Помоли ме, ако се споразумеем, да го погледнете и да потвърдите, за да не стане някаква грешка.

При тези си думи той бръкна в джоба си и извади малък свитък, който връчи на Балабош.

Проверката бе извършена за по-малко от минута. Великият съветник отривисто кимна, върна свитъка на пратеника и си позволи да си поотдъхне.

- Моля за позволението ви да се оттегля – изчаквателно го погледна другият.

- Имаш го – махна с ръка Балабош, сетне се сети нещо и с жест го възпря:

- И още нещо – повелително разпореди той, припомняйки си пъклените си планове относно щерката на Ейохи Тамрал от сутринта. – Ще имам нужда от петима свидетели, когато стигна във Фиртуш, най-вероятно след 10-11 слънца. Плащам по най-високата тарифа и добавям още толкова, затова искам най-доброто... И, 20%, разбира се, за теб.

- Разбира се, госп...

Балабош обаче вече не го слушаше. С бързи стъпки се бе отправил към вратата. Нямаше търпение да се измъкне час по-скоро от клоаката Гадзало и да поеме по триумфалния път на най-голямата власт под слънцето, която току-що – вече и формално – си бе осигурил. При мисълта, че все още първата му съпруга, все по-топчестата и прогресивно погрозняваща Диндала, ще стане киртиса, го напушваше смях. Може би си заслужаваше да я задържи дотогава – само заради ефекта от подобно неблагообразие... При тази мисъл Той се подсмихна, изскочи на улицата и с бързи стъпки се отправи към цивилизацията и, разбира се, към славата.

Спущено на 20 февруари 2014. В края на месеца очаквайте последните две части на глава V.

За имената и поредността на месеците (дяловете) в тайния тинганиански календар щракнете върху линка с важните понятия в края на всяка част от книгата – бел. авт. В случая се е получила неволна игра на думи: кулата е на Турн, а на латински кула е turris – бел. авт. За значението на тази и на други непознати думи по-нататък в текста щракнете върху линка с важните понятия в края на всяка част от книгата – бел. авт.

3. В плен

Минаваше пладне, когато Фалет и двете й камериерки, съпровождани от четирима яки телохранители на Балабош, потеглиха от пристанището за кулата на Турн. Макар привидно да бе проявила покорство пред великия съветник, дъщерята на кирта бе разгневена до дъното на душата си от дързостта му да й откаже по-ранното прибиране във Фиртуш. Баща й, разбира се, щеше жестоко да го накаже – тя лично щеше да се погрижи за това. Гневът й обаче отказваше да стихне. Тя искаше незабавно да покаже на тоя грубиян, че не може да й нарежда, сякаш бе непослушно малко момиченце на родители от нисшите прослойки!

Не го харесваше – определено не, при това още от самото начало. Да, бе поискала от баща си да я изпрати на пътешествие с него, за да разнообрази все по-доскучаващия си живот на киртска дъщеря. Да, Балабош се бе съгласил без възражения, при едно единствено условие: че ще е под денонощна охрана заради безбройните опасности по пътя, както бе обяснил той, пътуването бе до земите на варварите все пак. По пътя великият съветник бе учтив, трябваше да признае това, а тя, разбира се – покорна. Въпреки привидно доброто му отношение обаче, тя чувстваше, че той не храни към нея особено топли чувства. С нея бе същото – при това още отпреди 3 цикли, от когато го познаваше. Нямаше логично обяснение за взаимната им неприязън, ала с интуицията си на жена я усещаше достатъчно остро, за да се чувства дискомфортно в присъствието му.

Опасностите по време на пътуването, разбира се, съвсем не бяха за подценяване. Затова и тя не възразяваше срещу денонощната строга охрана, осигурена й от Балабош след напускането им на цивилизацията. Те обаче вече се бяха завърнали на Тингано благополучно и едва ли за великия Балабош, пълновластен господар на Кортис барда и представител на тази област в Съвета на двадесет и четирите, би представлявало някакъв проблем да отдели на нея и прислужничките й неколцина телохранители, които да ги придружат до Фиртуш, за да може тя да се прибере там няколко слънца по-рано!

Тази мисъл допълнително я разгневи и почти я изкара от кожата й. Макар да запазваше външно спокойствие, тя кипеше отвътре.

Идеята й хрумна, докато напускаха района на пристанището. Погледна към камериерките си, возещи се от двете й страни в осигурената им от великия съветник пищна карета. Сетне провери през плата на джоба си съдържанието на кесията, връчена й от баща й при заминаването. Бе доволна, разбира се. По време на пътуването не бе похарчила кой-знае колко – просто не й се бяха отдали достатъчно възможности. Бе си купила няколко нови рокли и малко дрънкулки.

Тя лениво махна на един от телохранителите, съпровождащи каретата, и той, то се знае, тутакси се отзова:

- Искам да посетя пазара – нареди и потъна обратно в седалката.

Телохранителят за миг се замисли, понечи да възрази, ала тъй като не бе получил други указания, освен най-накрая да я откара заедно с прислугата й в кулата на Турн, заповяда на кочияша да кара към централния градски пазар, разположен недалеч от пристанището.

Тя с привидно подчертан интерес зяпаше по сергиите, дори поиска на няколко пъти да спрат, за да види нещо, слизаше, даже, за по-голяма убедителност, направи няколко по-малки покупки.

Да, това бе мястото, реши момичето, когато отново, за четвърти или пети път, ги накара да спрат до една сергия в непосредствена близост до тясна забутана уличка, благоприятстваща, както си мислеше тя, евентуалното й бягство.

Планът й не бе оригинален, но несъмнено щеше да накара великия съветник, натоварен с цената на главата си да се грижи за сигурността й, доста да се изпоти. Щеше да се скрие в уличката, сетне щеше сама да наеме екипаж, който да я откара у дома. За прислужничките си не се грижеше. Балабош щеше да ги доведе, пък и да се случеше нещо с тях, без проблем щеше да си набави нови.

Когато приближи към сергията и започна съсредоточено да оглежда изложените за продан накити, тя с периферното си зрение следеше телохранителите си, които, отегчени, се разхождаха около каретата и си говореха. Най-сетне, когато за миг никой от тях не гледаше в нейната посока, тя внезапно се насочи към избраната тясна уличка и хлътна в нея. Чу гласовете на телохранителите си миг след това, но вече бягаше с всички сили и се оглеждаше за надеждно скривалище. Съзря градинка с гъсти храсти зад ниска ограда и без колебание прескочи зида още преди телохранителите й да бяха стигнали до уличката. Провирайки се през гъстата растителност, тя навлезе 20-30 дрома навътре в градината и спря, за да се ослуша. Чуваше уплашените викове на телохранителите си и по устните й плъзна дяволита усмивка:

- Ха да те видим сега, велики съветнико! Не само че няма да участваш в рулетката на Пош, но и, струва ми се, главата ти може и да изгуби мястото си на раменете ти!...

В същия миг тя чу някъде над главата си тихо изсвистяване. Понечи да вдигне очи по посока на звука, ала преди това почувства как около тялото й се увива нещо като мрежа. Опита да извика, но нечия ръка грубо запуши устата й. Замята се отчаяно, за да се освободи от мрежата, ала усети как все повече се оплита в нея. Нямаше ужас – все още не. Шокът й обаче бе невъобразим...

Внезапно почувства как краката й се отделят от земята и се озовава върху нещо движещо се. С ужас осъзна, че това е як и особено масивен мъжки гръб. Отново опита да извика, но от устните й се процеди едва чуто мучене. Сетне нещо силно я удари по тила и главата й се взриви.

* * *

Събуди се в мрак и страхотен задух. Отначало си помисли, че все още е на кораба, ала след като опита да размърда жестоко завързаните си крайници, истината я връхлетя с почти непоносима яснота. Велики Пош: бе отвлечена! Кой? Защо?...

Опита да внесе ред в мислите си. Не успя. В устата й бе напъхан парцал, който значително затрудняваше дишането й. Усети, че диша почти само през носа. Поемаше и изпускаше дъх на пресекливи, свистящи глътки. Почувства, че я обзема паника. Помисли си, че всеки момент може да се задуши.

Опита да пробие мрака с очи. Най-сетне, след дълго взиране, започна да различава бедния интериор на задушното помещение, в което се намираше. С мъка размърда глава на ляво и на дясно, при което погледът й попадна на някакви вързопи. Велики Пош, та тя също бе вързоп! Вгледа се по-внимателно и – уви! – във вързопите долови контурите на други овързани като нея човешки фигури. Против волята си започна да ги брои: вляво – два, вдясно – три, а в краката й – тя с неимоверни усилия едва успя да надигне глава от пода – още един: боязливо свита на кравай малка фигурка! Автоматично, с почти безпристрастната яснота на все по-мощно завладяващия я ужас, тя реши, че може би и зад главата й има други вързопи! Предположението й мигом се потвърди от сподавен стон, идващ оттам. Неколкократно опита да каже нещо през напъхания в устата й парцал, ала от гърлото й излизаха само жални мучащи нечленоразделни звуци. Внезапно изпаднала в тотално отчаяние, тя отново се отпусна на пода и усети първия освобождаващ напор на сълзите...

Мина известно време – може би час, а може би повече или по-малко, бе загубила представа за времето, когато някъде отвън чу мъжки гласове. Напрегна слуха си, но не успя да различи думите. Сетне разговорът премина в бурен и – както й се стори – пиянски смях и тишината отново се възцари. Не за дълго обаче. Почти веднага чу някакво скърцане, а след това и плисък на вода и усети леко клатушкане, което й бе някак познато. Досети се почти веднага. Че как иначе? През последните месеци дотолкова бе свикнала с него, че рискуваше изобщо да не го забележи! Бяха в морето, разбира се и при осъзнаването на това ужасът почти я парализира! Бе толкова уплашена, че дори не можеше да си даде ясна сметка за връхлетялото я нещастие!

* * *

Изминаха часове. Първоначалният ужас постепенно започна да преминава в умора. Усети се да задрямва на няколко пъти. Събуди се и гладът.

Тъкмо бе задрямала, когато чу остро стържене. Когато отвори очи установи, че в тавана се е отворила някаква дупка – очевидно люк, от която прониква светлина. Бе спусната стълба, по която слязоха двама мъже. На струящата от люка оскъдна светлина успя да ги огледа. Едва тогава проумя мащаба на връхлетялата я беда и залелият я ужас почти я парализира:

Гамбари! Велики Пош, та това бяха гамбари!

Погледът й към свирепите им лица тутакси го потвърди – мургава кожа, остри черти, леко дръпнати очи, дебели бърни...

Гамбари! – парализирана от ужас виеше вътрешно Фалет. – Велики Пош! Защо точно те?! Защо не канибалите от Гамбоне или Фагали?! Тогава поне всичко щеше да свърши бързо. А сега!...

В пристъп на отчаяние тя опита да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Не успя. Вместо това направи единственото, което в този момент можеше да я спаси от лудостта: отвори уста и запищя, макар през затъкнатия в устата й парцал накъсаният й писък да излизаше като приглушено мучене. Осъзна, че така рискува да се задуши, но вече не й пукаше. Животът й бе свършил в мига, когато съвсем лекомислено бе попаднала в лапите на чудовищата гамбари!

Първата плесница й подейства като шок. От нея страната й пламна, а главата й се отметна на една страна. Сетне почувства как отвързват краката й и грубо я изправят, насочвайки я към спуснатата от люка стълба.

Опита да окаже съпротива, ала последвалите още няколко силни плесници я отрезвиха и тя отчаяно се запрепъва в оказаната от двамата й похитители посока. Знаеше, че остатъкът от живота й – ако изобщо й предстоеше такъв – щеше да е един непрестанен кошмар – кошмар, от който щеше да е в състояние да я изтръгне единствено смъртта!

4. Киртът

Киртът на Тингано, Ейохи Тамрал, неотдавна бе навършил 57 цикли, ала сбръчканото му лице и белите му коси го правеха да изглежда като на 70. Само преди 7 цикли, когато изборът на великия хаос се бе спрял на него, представителят на малката провинциална барда Фан Вавел в съвета на двадесет и четирите, всеки би казал, че е на не повече от 40.

Да – въздъхна той, - властта състарява!

Бе се обтегнал в масивния креват в една от спалните си и лениво отпиваше от чаша добре изстуден калеп. Бе му горещо – напоследък постоянно му бе горещо, макар времето да не бе по-топло от обикновено. Понякога изпадаше в пристъпи на лека треска, които измамно бързо отминаваха. Краткостта и мимолетността им обаче – все още бяха такива - не можеха да го заблудят. Чувстваше, макар да не знаеше точно защо, че слънцата му на тоя грешен свят са преброени.

Не допускаше да е отрова, разбира се. Враговете му – а в Съвета те бяха прекалено много – не биха рискували с толкова банално по прозрачността си средство. Бе повече от очевидно, че щяха да го отстранят по друг начин. Почти знаеше как... – но само почти.

Отново отпи от калепа си и насочи мислите си към Фалет. След евентуалното му отстраняване тя и майка й, съпругата му Фейда – единствената жена, която бе обичал и продължаваше да обича истински – щяха да изпаднат в немилост и да бъдат прогонени от Фиртуш, а може би и от Тингано, изпратени в тъмница или дори – тази мисъл почти го парализираше от страх – направо убити!

Да, вече бе късно – прекалено късно – да се погрижи за себе си, дано успееше да предпази поне тях. Как обаче? Фейда не знаеше почти нищо за грижите му. Тя усещаше, че нещо го мъчи, ала едва ли подозираше докъде са стигнали нещата. В момента поне Фалет бе далеч от Фиртуш. Той искрено се надяваше противниците му да изиграят хода си преди завръщането й след няколко слънца...

Мислите му бяха прекъснати от Фейда, която почти безшумно отвори вратата и се вмъкна при него. Явно нещо в изражението му я разтревожи, защото тя с бързи крачки прекоси стаята и с внезапна загриженост на все още красивото си лице се настани до него.

- Нещо те мъчи. – Не бе въпрос, а констатация.

- Не е каквото си мислиш – внимателно уточни той.

- Дори за миг не съм си въобразявала, че загубата на киртството може да те притесни. По-скоро обратното. Права ли съм?

- Абсолютно – кимна той и отпи от калепа си.

- Тогава? – очаквателно го загледа тя, ала той не искаше да я притеснява, макар да знаеше, че не ще може да го избегне.

- Нещата в Съвета са по-сложни, отколкото вероятно си ги представяш – внимателно започна Тамрал.

- Намекваш, че след рулетката може да изпаднеш в немилост? – с присъщата й прямота се осведоми Фейда.

Той се замисли за миг. Започнеше ли, нямаше да има връщане. Сетне отново посегна с трепереща ръка към чашата си, отпи голяма глътка и отправи пълен с любов поглед към нея. После внезапно я притегли към себе си:

- Имам врагове, миличко - могъщи врагове.

- По-могъщи от самия кирт? – озадачи се тя.

- Какво е киртът – играчка в неведомите ръце на сляпата съдба! – мрачно констатира съпругът й. – Само след няколко слънца тя трябва да направи поредния си сляп избор.

- Така е било много хиляди цикли и вероятно ще продължава по същия начин още много, много хиляди цикли – мъдро заключи Фейда. – Това е нещо, което дори и самият кирт не може да промени.

- Други обаче вероятно могат – меко възрази той.

- Искаш да кажеш, че някой може да предопредели изхода от играта на топчетата в рулетката на Пош?! – с недоверие и – както му се стори – с лека тревога го изгледа тя.

- Не бих могъл да се изразя по-точно – засмя се той. – Трябвало е да те направя дипломат.

- Човек не трябва да е дипломат, за да долови намека ти. Кого подозираш?

- Всички и никого – опита да се измъкне той.

- Значи всичко е наред – притисна го тя. – Като кирт прекрасно знаеш, че интуицията понякога е нещо твърде измамно...

- Проблемът е, че имам основания – въздъхна той и изпразни чашата си. Тя с притеснение забеляза, че ръката, с която я поднесе към устните си, трепери. – Четирима от петимата в Съвета, които яростно осъждат моята и на предшественика ми великия Гуфо политика, са представители на най-силните барди в Тингано...

- В самия този факт едва ли има нещо особено притесняващо и необичайно – възрази тя. – Доколкото ми е известно, в Съвета винаги е имало противоречия и конфликти. Винаги е имало барди, чиято политика е в разрез с олицетворяваната от кирта... – но представителите им, доколкото знам, винаги са били в малцинство...

- Това е всеизвестно – нетърпеливо я прекъсна Тамрал. – Знам, че искаш да ме провокираш, за да споделя с теб притесненията си. Но – той се поколеба... – но аз и без това ще го направя. Ала не защото искам, а защото трябва!...

За миг помежду им се възцари мълчание. В него имаше някаква злокобна тържественост, от която Фейда изтръпна. За момент й се прииска да не бе започвала този разговор. Тя дори понечи да смени темата, макар да знаеше, че е прекалено късно:

- Само след няколко слънца ще заживеем спокойно. Ще си построим скромна къща на някой от островите и ще наблюдаваме цялото това политическо безумие отстрани...

Тамрал си наля още малко калеп и блажено отпи.

- Не мислиш ли, че напоследък пиеш повече от обикновено? – загрижено се осведоми съпругата му.

- Остави това – махна с ръка той. – Имам да ти казвам важни неща. Мисля, че сама настоя да ги узнаеш.

- Да – кимна с глава тя и в изражението й се появи решителност, която, кой-знае защо, поуспокои обтегнатите нерви на кирта.

- През първите пет цикли нямаше нищо необичайно – започна той. – Все същите рутинни търкания в съвета, които, както винаги, завършваха с неизменни победи за пацифистката партия.

Нещо се случи обаче преди два цикъла. Няма да навлизам в подробности, защото би ми отнело слънца да ти обясня, но привържениците на тотална война с варварите започнаха да стават някак прекалено дръзки.

Случи се, както ти казах, преди около два цикъла. Предложението бе внесено от Шуктар, представителя на Гамбоне, Лагили, представителя на Гамбари и Мартул, представителя на Медара. Те предлагаха бардите да се развиват напълно самостоятелно, а правомощията на кирта да станат чисто представителни – той само да олицетворява единството на Тингано...

- Доколкото ми е известно, това не е първото безумно предложение, което е постъпвало за обсъждане в съвета – прекъсна го тя.

- Да, така е, но този път то получи подкрепата на още петима – сиреч на общо осем – съветника!

- Цели осем?! – Очите на Фейда се разшириха от изненада. – Та това е впечатляваща подкрепа! Не си спомням случаи в миналото, когато подобно сепаратистко предложение да е събирало толкова много гласове...

- Така е, защото е нямало такива. Дори по време на голямата суша преди 67 цикли, когато е било внесено предложението реколтата на всяка барда да се консумира от населението й, а да не се преразпределя от киртската администрация, то е получило само седем гласа!

- Да не искаш да кажеш, че въпросните осем представители трайно са се обединили? – опита да отгатне Фейда.

- Де да беше само това – тъжно се усмихна киртът. – Те не само са се обединили, но и – подозирам – са успели да привлекат на своя страна поне още двама!

- Подозираш? – очаквателно го погледна тя.

- За съжаление искам да кажа, че съм сигурен! Става дума за Шотон, представителят на Лубили и за Карис, представителят на Фан Вавел...

- Карис! – бурно го прекъсна тя. – Това не е ли същият Карис, който...

- Да, същият – кимна той. – Същият онзи, който миналият цикъл произнесе прочувствената реч в полза на единството и мира!

- А дали е станало преди или...

- За съжаление, когато произнесе тази реч, той вече беше част от опозицията – предвари въпроса й той. – Тези хора – обясни киртът, след като за пореден път отпи от калепа си – по правило не гласуват заедно. По повод на едно или друго решение като сепаратисти се проявяват ту едни, ту други от тях, но никога и десетимата заедно!

- А не допускаш ли, че може да се касае за съвпадения на интереси, а не за съзнателно опозиционно единство? – осведоми се тя.

- Тези хора са непоследователни – обясни той. - Освен това всички сепаратистки предложения идват от някой или някои от тях. Те внимават прекалено много, за да допуснат да бъдат изобличени преждевременно...

- Преждевременно? – озадачи се тя, а в очите й се появи тревога. – Какво искаш да кажеш с това преждевременно?

- Точно това, което подозираш и което не ти се иска – въздъхна той и отново отпи от калепа си. – Тук вече – уви – мога да разчитам само на интуицията си. Единственото, което ми хрумва, е, че ще опитат да спечелят киртското място чрез фалшифициране на резултатите от рулетката на Пош!

- Искаш да кажеш, че ще намесят пазителя й, почтения Гарбол!

- Възможно е – предпазливо потвърди той. – Кой познава пазителя на рулетката. Неговата единствена задача е физически да извърши ритуала по посочване на новия кирт от Великия хаос...

- Споделил ли си притесненията си с Гуфо? – прекъсна го Фейда, в чиято душа, трябваше да признае, също започваха да се зараждат подозрения.

- Естествено – потвърди съпругът й, - още преди повече от цикъл.

- И?

- Няма да посмеят – това бяха думите му.

- Ти не му ли каза същото, каквото и на мен?

- Съвсем същото. Той обаче със смях отхвърли подозренията ми, заявявайки, че Тингано е прекалено стар континент с достатъчно силни традиции, за да позволи да бъде раздробен от няколко самозванци, чиито сепаратистки настроения нито веднъж не са получили мнозинство в Съвета. Дори се усъмни, че заговор изобщо съществува!...

- Аз също си мисля, че основанията за страховете ти... хм... не са достатъчно солидни – опита възможно най-деликатно да възрази Фейда. – Дори да съществува заговор, ти смяташ, че заговорниците в съвета са десет, а за да получат мнозинство те трябва да са поне тринадесет!

Вместо да отговори, Тамрал уморено се надигна. Отиде до един от шкафовете до леглото си, отключи го, извади от там доста дебела папка с документи и й я подаде. Тя едва не я изпусна – тежеше поне пет фанбрума:

- Какво е това? – попита Фейда и го загледа очаквателно.

- Първо ги прегледай и сетне ще говорим.

Тя обаче продължаваше да го гледа с неразбиране. Той сви рамене и отново настоя:

- Прегледай ги! Сигурен съм, че когато го сториш, в очите ти страховете ми ще станат много по-ясни и – уви – далеч по-основателни! Това са кратки записки за процеса на взимане на всички решения в съвета през циклите на киртството ми – обсъждания, защитавани позиции, гласувания... – всичко.

След тези си думи той се запъти към вратата – имаше нужда от чист въздух. Тя остана седнала, с дебелата папка в скута си. Ала преди да започне да преглежда документите се пресегна и пусна резето. Най-сетне параноята на съпруга й бе започнала да завладява и нея.

* * *

Дял по-рано, разглеждайки някакви книжа върху бюрото си в кабинета си в сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш, Зинган Сорби подскочи, почувствал нечие чуждо присъствие. Смътно му мина мисълта, че бе заключил, но не му остана време да разсъждава върху това:

- Добър вечер, приятелю! – чу той познат глас и се обърна. Поотпусна се – бе един от колегите му в съвета:

- Добър вечер, Мартул!

- Май те изплаших – засмя се Мартул, великият съветник от Медара.

- Мъничко, мислех си, че съм заключил.

Посетителят приближи и надникна над рамото му. Зинган се поотмести:

- Правя отчетите за събирането на реколтата – обясни той. – Четирима колеги вече са предали докладите за бардите си. Използвам случая да ти напомня, че ти не си сред тях, а срокът изтича точно след двадесет и осем слънца...

- Добре казано, Зинган – усмихна се Мартул, отдръпвайки се встрани. – Винаги съм си знаел, че си завършен бюрократ...

Кой знае защо, Зинган се притесни. Макар да се опита да се овладее, почувства, че по гърба му плъзват ледените пръсти на страха. Никога не бе харесвал Мартул и... – просто не можеше да повярва, че е пропуснал да заключи. Не си спомняше да го е правил през последните 20 цикли!

- Всички сме смирени служители на Тингано – с овладян глас изрече той. – Правя, каквото мога...

- Интересно дали винаги е било така – с кадифен глас – сякаш ей така, между другото – вметна Мартул, като взе ножчето за рязане на хартия от бюрото на колегата си и започна да го подхвърля в ръката си.

Зинган изтръпна. Макар все още да не подозираше откъде идва опасността, усещаше почти физическото й присъствие:

- О’кей, Мартул – отчаяно опита ако не да я предотврати, поне да я отложи той. – Страхувам се обаче, че ще трябва да продължа работата си... – Ядоса се, че сам долови треперлива нотка в гласа си.

Мартул стоеше до него, сякаш не бе чул думите му, и спокойно продължаваше да си играе с ножчето за хартия:

- Тая бърлога е доста малка и запусната като за член на Съвета на двадесет и четирите, не мислиш ли? – невинно се осведоми той.

- За мен е добре – опита наново да се овладее Зинган. – Стар съм вече. Наближавам 60-те и не ми е нужно кой-знае какво.

- Но все пак би съжалявал, ако трябва да изгубиш и това, което имаш – почти бодро констатира Мартул.

Зинган вече се питаше какво щеше да бъде. Бе напълно изряден с документацията на киртството, с чието организиране бе натоварен от Ейохи Тамрал, с доверието на когото се ползваше. Решително бе отхвърлил неколкократните опити да му предложат рушвети, за да прокара в Съвета едно или друго решение, удовлетворяващо местни търговци, занаятчии или администратори в една или друга барда и подробно бе докладвал за тях. Бе уважаван представител на бардата си Цингали...

Внезапно изтръпна, досещайки се за нещо. Навярно доловил пребледняването му, Мартул почти невинно се подсмихна:

- Ти беше представител на Цингали, нали? – потвърди подозренията му той, сякаш не знаеше прекрасно велик съветник от коя барда бе колегата му.

Въпреки опитите си да не мисли за онзи далечен период от живота си, спомените на Зинган потекоха сами – и то как: като пълноводна река!

В съзнанието му възкръсна с болезнена яснота картината на екзекуцията. Дванадесет дрипави младежи, всичките до един роднини на уважавани личности в Цингали. Дванадесет почти мъртви от побоя млади хора, едва стоящи на краката си в очакване на облака от стрели. После тихият, зловещ звън на тетивата, свистенето на стрелите, падащите едно през друго тела, бликналата кръв!!!...

И за всичко това, разбира се, вината бе само и единствено негова!

Велики Пош, оттогава бяха изминали цели тридесет и осем цикли, а споменът бе тъй ясен и жив, сякаш всичко се бе случило едва вчера!

- Какво? - чу през мъглата на агонията си внезапно станалия маловажен глас на Мартул. – Май си спомни нещо? Прав ли съм?

Зинган рязко се опомни. За всеки идваше ден, когато трябваше да си плати. Явно днешният бе неговият:

- Какво искаш? – с отпаднал и сякаш дълбоко примирен глас попита той.

Явно нещо в тона му притесни колегата му, защото последният внимателно го изгледа, а в погледа му се мерна колебание. Сетне на лицето му се разля доволна усмивка:

- Не аз, ние – поправи го Мартул. – Не знам много повече от теб. Когато дойде моментът, ще бъдеш уведомен. Длъжен съм обаче да те предупредя – ей така, за всеки случай, та да не вземе да ти дойде друг акъл, - че всяка твоя стъпка от сега нататък ще бъде проследявана.

- Ясно – с угаснал поглед промълви Зинган.

- Съжалявам, но винаги идва ден, когато човек трябва да си плати – дълбокомислено отбеляза великият съветник от Медара. - Важното е да може да спечели нещичко от това.

Да, ще си платя – вътрешно се усмихна Зинган. – Ще си платя, но не по начина, по който ти и приятелчетата ти – които и да сте вие и каквото и да искате – предполагате!...

Макар от чисто формална гледна точка да си бе свършил работата перфектно, Мартул изпитваше някаква неопределена неудовлетвореност. Нещо в Зинган го притесняваше. Бе станало някак много лесно. Навярно страхът в очите му бе повече от примирението, или...:

Въобразявам си – реши той. – Навярно фактът, че последната крепост по дългия път към властта на мен и съмишлениците ми поддаде по-лесно от очакванията ми, ме прави прекалено подозрителен – опасно подозрителен! Просто имам нужда от малко почивка преди грандиозния спектакъл, който ще се разиграе по време на предстоящата рулетка на Пош!...

Въпреки това предчувстваше, че щеше да приспи, но не и да отстрани подозренията си...

Той пристъпи към вратата:

- Довиждане, приятелю... А, и още нещо: наистина беше заключил.

* * *

Гуфо, бившият кирт отпреди 7 цикли, се обърна по корем, излагайки гърба си на безмилостните лъчи на слънцето. От цикъл на цикъл болките в кръста му се засилваха. Лекарите му препоръчваха да се препича на слънце, ала явно и това не помагаше. Какво ли не бе опитал – никакъв ефект. Явно всичко бе от възрастта – все пак бе надхвърлил 72...

Замисли се за работите в Съвета. Вече все по-рядко посещаваше заседанията му. Ходеше почти само когато трябваше да се гласува. През последния цикъл бе участвал едва в три дискусии по законопроекти.

Замисли се върху последната. Трябва да беше преди шейсетина слънца. Нещо в нея го притесняваше, ала не знаеше точно какво. Вярно, решението бе взето само с четири гласа против, но...

Опита да си спомни темата на обсъждането. Отначало не успя, ала след известно време, докато потъваше в старческа дрямка под палещите лъчи на южното слънце, внезапно се сепна: Да, разбира се! Законопроектът бе за военна експедиция до Варвария, която великият съветник от някаква барда в дълбоката провинция – вече не помнеше точно кой - възнамеряваше да предприеме за зурп и плячка. Предложението бе към него да се присъединят доброволци и от всички останали двадесет и три барди, а след завръщането им всичко да се раздели на двадесет и четири равни части. Поводът бе все по-растящият недостиг на зурп, който в повечето барди се разпространяваше на безбожно високите цени, налагани от Севера, основните загуби от което бяха за общия бюджет на Тингано, администриран от централната власт във Фиртуш...

Вече напълно буден, Гуфо опита да си спомни какво точно го бе притеснило. Да, това беше, разбира се, просветна му изведнъж. Предложението бе подкрепено едва от четирима, ала общият брой на изказалите се – частично или изцяло – в негова полза бе девет! При това някои от подкрепилите го на думи – май бяха двама? – бяха гласували против него!...

Запита се защо това толкова много го притеснява. Явно, реши той, ще да е от скука... Ала не беше. Чувстваше, че не е – или поне не бе само от скука...

Внезапно в съзнанието му проблесна друг спомен. Преди доста време – трябваше да има цикъл оттогава – наследникът му Тамрал бе споделил с него, че в съвета се формира организирана милитаристична опозиция със сепаратистки уклон. Той само се бе засмял, ала сега... Е, да, трябваше да признае: сега не би бил толкова безгрижен.

Запита се дали подозренията на кирта са се разсеяли. Да, трябваше да поговори с него – при това при първото си посещение в Съвета, защото... Запита се защо. Не успя да си отговори. Единственото, което го подтикваше да бърза, бе някакво неопределено вътрешно безпокойство. Не знаеше защо, но чувстваше, че е изключително важно да поговори с Тамрал преди свикването на Съвета за рулетката на Пош – при това колкото по-бързо, толкова по-добре...

Взел това решение, Гуфо се отпусна и най-после позволи на съня да склопи очите му.

* * *

Всеки път, когато пристъпваше прага на двореца на пазителя на рулетката, великия Гарбол, Амел Рапинда се чувстваше замаян от великолепието му. Разноцветни полилеи, скъпи мебели, килими от най-фина изработка, просторни коридори, стотици стаи...

Когато го въведоха при Гарбол, той дълбоко се поклони. Пазителят на рулетката изчака камериерът му да напусне стаята и едва тогава се осведоми:

- Успя ли?

Подчиненият му извади от джоба си сгънат на четири лист и му го подаде с думите:

- Инициалите бяха идентифицирани и потвърдени, господарю.

Гарбол пое свитъка и без изобщо да си прави труда да го погледне го смачка, протегна го към някаква стъкленица с мастилено синя течност и го пусна в нея. За секунди той се разтвори в течността, която закипя, а сетне едва забележимо изсветля. Преди да продължи разговора с подчинения си, който чинно го чакаше да свърши, Гарбол затвори стъкленицата и я прибра в един от шкафовете на бюрото си. Сетне се осведоми:

- Преди колко време се срещнахте?

- Преди две слънца и половина – докладва Рапинда.

- Съжалявам, момчето ми – повели господарят му, - много ти се набра напоследък, но пак ще трябва да пътуваш, само че този път до Фиртуш. Знаеш прекалено много и за да не рискуваме да те заловят, следвай дългия път – този през безлюдните участъци на пустинята. При това се налага да бързаш, за да пристигнеш преди часа на рулетката, та да не би нашият човек случайно да си въобрази, че това, което ще се случи на нея, е по волята на великия хаос, а не мое дело.

- Разбира се, каквото заповядате – с раболепна готовност се отзова подчиненият му.

- Съобщението е устно и много кратко – продължи пазителят на рулетката. – Ще му предадеш, че топчето е подсигурено. Запомни ли – просто топчето е подсигурено – нищо повече...

- Да, запомних, но...

- Казвай, де, нямам време да се занимавам с теб цяла нощ! – повиши тон Гарбол.

- Простете, вели...

Съзрял внезапно смръщилото се лице на господаря си, Амел побърза да продължи:

- Човекът ми каза, че вие ще бъдете един от двадесет и четирите...

- Ясно – махна с ръка Гарбол. – Това трябваше да се очаква. - Все пак услугата, която иска, е прекалено голяма, за да си позволи нещо по-малко от това... Надявам се и за теб да има нещичко, а?

- Да, госп...

Гарбол махна нетърпеливо с ръка:

- Ако това е всичко, ще наредя на Лета да ти сервира вечеря. Сетне подремни час-два и потегляй!

След тези си думи той рязко дръпна шнура над главата си, при което в коридора отекна звън. Амел се поклони още веднъж и се отправи към вратата. Аудиенцията бе свършила. Едва-що бе стигнал до края на едно изтощително до смърт пътуване, а ето, че почти веднага му предстоеше ново – при това много по-дълго и изнурително. Щеше обаче да го издържи. Дължеше го на великия Гарбол, но и на себе си – наградата бе повече от фантастична – целият товар от препълнените със зурп трюмове на четири огромни кораба, че и 200 000 зифара отгоре! Велики Пош, та това би му осигурило охолство до края на живота му!

Топлен от тези сладки мисли, от гледката на прекрасното момиче, което го водеше през лабиринта от коридори, и от предчувствието за вкусната вечеря, която го очакваше, той почти забрави за предстоящото пътуване, което трябваше да предприеме само след час два. Дори за миг не му минаваше мисълта, че може да не го издържи или че по пътя може да му се случи нещо лошо.

Спущено на 27 февруари 2014. На 7 март очаквайте началото на глава VI.

Глава VI – Разкрития, бягства и очакване

Ще се разкрие подлата лъжа.
От нея най-подир лъжецът ще пострада.
Излъгания ще получи за награда.
Ала към него няма да изпита жал!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6778

1. Разкритията

Девет дни след инцидента в терминала на ЦКЗС следователят Вандър Кох и четирима от помощниците му седяха в кабинета на първия. Вината на преките извършители бе установена. Сега просто трябваше официално да връчат обвиненията на Габор и Сибони и, разбира се, да покрият случая достатъчно надеждно.

- Е, справих ме се, само дето друг път трябва да действаме по-бързо – говореше Кох.

- Все пак не разбирам мотивите им – замислено отбеляза помощник-следователят по аналитичните въпроси Варкал Сендер. – Единственото, което ми хрумва, е, че някой трябва да стои зад тях...

- О’кей, но и в този случай въпросът остава – уточни техническият следовател Фили Бригел. - Какви са мотивите на този, който стои зад тях.

- Всичко на тоя свят се върти около парите – дълбокомислено заключи помощник-следователят по финансовите въпроси Пандур Кесави.

- Представяте ли си финансово ченге да не вярва, че парите са в основата на всичко? – с лека ирония възкликна Сендер.

- О’кей. Какво тогава? – наежи се Кесави.

- Някаква по-голяма полза, естествено! – не му отстъпи аналитикът. – Доживотният може да има приятели или роднини в ЦКЗС. Може да е била проявена небрежност при поставяне печата на Кабдал, младежите – те са студенти впрочем – може да са експериментирали...

- Абсурд, абсурд, абсурд!!! – тресна с юмрук по масата следователят-психолог Нарсен Бартел. - - Слепи ли сте, та не виждате, че става въпрос за замисъл? От километри се вижда, че това е заговор – добре организиран при това...

- Успокой се, Нар! – прогърмя мощният глас на Бригел. – Никой няма намерение да омаловажава случая. Скоро ще доведат младежите и...

- Дори и да ги доведат – разпали се Бартел, - онзи, който ги е наел, може вече да е много далеч!

- Нар е прав – намеси се Кох. – Някой ги е наел. Въпросът е кой...

- Как, по дяволите, можем да бъдем сигурни, че са били наети? – възрази Кесави.

- Можем – категорично заяви Кох. – На мен поне не ми хрумва друго обяснение на случилото се, освен, разбира се, ако не допуснем, че младежите са действали на своя глава, което пък – предвид възрастта и опита им – ми изглежда почти невъзможно! Впрочем – добави той, посягайки към една от папките на бюрото си, – оказва се, че и вероятността да са замесени роднини на доживотния Конглар е пренебрежимо малка.

Кох отвори папката, извади от нея листовете и ги разпиля пред себе си. Най-сетне, когато намери търсения, поде:

- Това е резюмето на доклада от двамата следователи, натоварени да проследят роднинските и приятелските връзки на доживотния Конглар. От него е видно, че до осъждането му той е живеел със съпругата си Инес и двегодишния си син Симон в жилище под наем, собственост на компанията, в която е работил: а именно Център за контрол на полетите в Гамбри. Бил е диспечер на една от най-натоварените линии – ръкавът Кафра-Барзум-Тиндали. Обвинен е в престъпна небрежност, в резултат от която загиват 826 пътници.

Прекъсна за момент, отпи от чашата с вода пред себе си и продължи:

- Жена му е бедна, със заплата под средната за Барзум. Работи в цех за производство на обувки в Гамбри и няма абсолютно никакви връзки с личности, много по-състоятелни от нея...

- Много общо казано – вметна Бригел.

Кох остро го изгледа и продължи:

- Родителите му живеят в Шиноко, малко градче на морския бряг в сектор 77. Изхранват се от павилион за продажба на закуски на туристите...

- Давай по същество, Ван! – размърда се неспокойно на стола си Кесави.

- Заключението от доклада е – продължи Кох, - че доживотният Николас Антоан Конглар е бил безсилен да повлияе на затворническите власти.

- Това нищо не означава – отсече Бартел. – Може... – той внезапно се пресече и очите му се разшириха: - може...

- Е, казвай де! – пришпори го Кесави.

- Може... – нали казахте, че децата са студенти?

Кох кимна и го загледа очаквателно:

- Някой известен учен може да е платил на младежите, които от негово име и под негово ръководство да извършат някакъв научен експеримент, касаещ капсулите на доживотните! – Изричайки това, следователят-психолог едва ли можеше да подозира колко е прав и – парадоксално – колко греши в правотата си!

- Тайно проникване в системата с цел ново научно откритие? – осведоми се Кесави.

Бартел само кимна.

- О’кей, момчета – развълнува се и кох. – Предположението на Нар си заслужава да бъде проверено. Размърдайте си задниците. До час искам списък на всички специалисти по сферата на Амкар и печата на Кабдал на Барзум...

В същия миг видеофонът му зажужа и той рязко отвори линията. Бе единият от двамата полицаи, които бе пратил да доведат младежите. Бе блед и разтреперан, а очите му отбягваха погледа на следователя:

- Какво има, Фагот?

- Много съжалявам, гос’ин началник, но ви водим само единия хаймана. Другият сякаш е потънал в дън земя. Проверихме на всички посочени от вас места, но...

- Поставете стража на всяко от тях. Не пестете сили и средства. Искам го в най-скоро време...

- Добре, гос...

- Впрочем, кой е намереният? – осведоми се Кох, но в същия момент видя озадаченото и леко притеснено изражение на Габор. Явно все още не знаеше, че е арестуван. Вероятно му бяха казали, че го викат за справка:

- Кажи им да доведат младежа право при мен, а ти продължавай издирването – нареди той.

- Слушам, гос...

Следователят рязко прекъсна връзката, отпусна се в креслото и плъзна поглед по пожълтелите от тютюнев дим стени на току-що опразнения си от подчинените му кабинет. Ако вярваше на логиката, скоро щяха да доведат и другия младеж и до вечерта случаят щеше напълно да се изясни. Изострената му от дългогодишната служба интуиция обаче му подсказваше, че нещата съвсем не са толкова прости.

* * *

Елорио Габор отдавна чувстваше, че нещо не е наред. Мълчанието на доктор Верлаац се бе проточило прекалено много. Той обаче, в съответствие с указанията му, не се бе опитвал да го потърси. Тревогата му особено много бе нараснала през последните два дни, ала той опитваше да я прикрива, самоуспокоявайки се, че докторът ще го повика тогава, когато е необходимо – досега никога не бе грешил. Е, да, ама винаги има първи път – ръчкаше го някакво дяволче, чийто глас той така и не можеше да заглуши...

Така до тази сутрин, когато полицаите го бяха сварили в леглото му:

- Налага се да дойдете за справка при инспектор Кох – бяха го осведомили те, без дори да си правят труда да му отправят молба. Това бе нареждане, което Елорио просто трябваше да изпълни.

И ето го пред Кох, който при влизането му само му посочи кресло, в което младежът седна. Притеснението му все повече растеше и от самото съзнаване на този факт допълнително се самозахранваше.

Кох го остави седнал цяла вечност от почти 10 минути, сетне вдигна глава и го фиксира с ленивия си, ала бдителен поглед:

- Кафе?

Младежът отказа. Кох обаче си поръча и докато му донесат минаха още няколко минути в мълчание.

Когато останаха сами, следователят най-сетне започна:

- Предполагам, че знаеш защо си тук?

Елорио само вдигна рамене.

- Ако не знаеш, ние открихме, че изчезването на капсулата на доживотния не е резултат от случайна грешка или от авария в системата.

Макар да опита да запази спокойствие, Елорио трепна, а лицето му пребледня.

- Ако трябва да бъда още по-ясен, установихме, че си действал преднамерено – с равен тон продължи Кох. Въпросът е защо.

Очите на Елорио леко се разшириха, но той все пак успя да се овладее:

- Сам знаете, че не съм чак толкова сведущ, та да съм в състояние да го направя нарочно – започна внимателно, като не бе успял да изглади напълно треперенето на гласа си.

- Длъжен съм да те уведомя, че ако ни помогнеш да заловим онзи, който те е подучил да го направиш, няма да отидеш в сферата – притисна го следователят.

Едва сега Елорио започна да разбира – бе изоставен: изоставен от кумира си, от великия доктор Верлаац. Една последна капка воля за съпротива – и надежда, разбира се – му бе останала и той я вкара в действие:

- Вече разказах как се случи... – опита да печели време, ала Кох, усетил колебанието му, натисна още мъничко:

- Да, спомням си. Сега обаче искам истината – при това цялата, наведнъж и веднага. В противен случай, разбира се, отиваш в сферата и нищо, ама нищичко, не може да те спаси.

- Че кой може да ме подучи? – направи последен обречен опит да се измъкне младежът. – Та нали познавам правилника на...

- Да, но това, види се, не ти е попречило да го нарушиш – хладно констатира Кох.

Елорио почувства как всичките му планове и мечти рухват. Доктор Верлаац му бе обещал да го вземе със себе си, но...

Ами ако му се е случило нещо? Ако е в невъзможност да се свърже с мен? Ако при това разчита на лоялността ми?...

- Явно остава бързото производство – с видимо съжаление въздъхна следователят. – Утре ще бъдеш изправен пред съда и до вечерта вече ще заемеш мястото на доживотния, когото така лекомислено си освободил, но, за разлика от него, наистина белязан с печата на Кабдал.

Господи! – разтрепери се Елорио, а лицето му още повече побледня. – Та те знаят, че печатът не е бил поставен!

Противно на намерението си да се предаде, той изрече и сам се изненада от думите си:

- Това, което говорите, трябва да бъде доказано. Във всеки случай не можете да ме лишите от правото ми на адвокат.

- Разбира се – кимна Кох и с бавни движения запали цигара. Сетне натисна един бутон на пулта пред себе си. Отзоваха се незабавно:

- При мен има арестант. Настанете го в килия номер 8.

Елорио почувства, че започва да се поти от напрежение. Той ясно съзнаваше, че утре, може би дори след по-малко от 24 часа, може да бъде изстрелян с капсула на доживотен, заключен с непробиваемия печат на Кабдал.

Миг след това вратата се отвори и... в него нещо се пречупи. В погледа му трепна колебание...:

- Хайде, младежо! – подкани го новодошлият, докато следователят наново се бе заровил в папките на бюрото си. – Ако побързаш, можеш да свариш обяда...

- Поч... почакайте секунда...

Елорио още веднъж хвърли поглед към Кох, ала последният оставаше видимо невъзмутим.

- Добре, господин Кох – с отпаднал глас и целият пламнал простена. – Ще говоря. Чувството му за вина пред доктора бе станало почти непоносимо, ала страхът от сферата бе надделял.

Едва сега следователят вдигна глава и строго го изгледа:

- Извинявай, но имам работа. Не мога цял ден да се занимавам с теб.

- Ще говоря – с малко по-уверен глас потвърди младежът. – Ще говоря, но само ако ми обещаете, че няма да отида в сферата.

Кох положи големи усилия, за да прикрие триумфа си. Бе блъфирал и – разбира се – бе спечелил.

- О’кей, Ник, оставете ни за малко, но бъдете готов – нареди той.

- Е? – подкани младежа, когато другият излезе.

- Първо искам да ми обещаете...

- Ако сега тук кажеш цялата истина ще направя всичко възможно, за да смекча присъдата ти максимално. И, разбира се, ще се погрижа да избегнеш сферата...

- Това значи ли обещание? – с надежда и стаена тревога се осведоми Елорио.

- Каквото казах, казах го – отсече Кох и отново протегна ръка към пулта. В очите на младежа внезапно се появи ужас, сетне той грохна отведнъж. Бе се предал – при това безусловно.

- Ще говоря – вече с твърд глас заяви, заглушавайки – този път окончателно – гласа на съвестта си.

2. Двете бягства

Два дни преди гореописаните събития червеят на съмнението вече сериозно гризеше съзнанието на Маркел Сибони. Да, той бе получил парите. Не бързаше обаче да почне да ги харчи. Нещо го бе възпирало и сега като че ли вече можеше да установи какво.

Бе твърде рано. Едва се бе развиделило, но той бе излязъл да се поразходи и така, доколкото е възможно, да притъпи безпокойството си. Бе облачно и над гамбрийските улици се стелеше лека мъглица.

Краката му неусетно го отведоха право на космодрума. Хрумна му, че се държи така, сякаш очаква знак свише. Засмя се на това си суеверие и... се втрещи!

Бе мернал познат силует – възрастен мъж с куфар. Въпреки че човекът бе далеч и въпреки леката мъгла не бе трудно да установи, че това е доктор Верлаац.

Маркел запази максимална дистанция и – кой знае защо – започна да следи доктора. Фактът, че бе на космодрума – при това с голям куфар, под чиято тежест се превиваше, - бе достатъчен, за да посее в него семето на и без това зараждащото се съмнение.

Макар да имаше силно зрение, когато влязоха в терминала, той скъси разстоянието. Страхуваше се да не загуби силуета на доктора в тълпата.

Отново се замисли върху факта на присъствието на Верлаац в района на космодрума – при това рано сутринта в почивен ден. Приличаше му на бягство – и то предварително замислено и добре организирано. Постепенно бе достигнал до извода, че рано или късно – във всеки случай до броени дни – двамата с Елорио ще бъдат разкрити и тогава... – явно докторът се измъкваше – тъкмо навреме, точно преди да се разрази бурята.

На няколко пъти едва не изтърва Верлаац от поглед, сетне го проследи до автомата, където той зареди пътническата си карта.

За къде ли щеше да пътува? Реши, че за да разбере, трябва да продължава да го следи. Така и стори.

След по-малко от половин час Маркел установи, че докторът се включва в потока по разклонението за Корола.

Корола, значи – смръщи вежди младежът. – Защо точно Корола?

Сети се почти веднага – Корола бе в свободната зона. Пребиваващите на нея не можеха да бъдат безпокоени от властите на която и да било от обвързаните планети в конфедерацията. По тази причина и билетите за Корола бяха безбожно скъпи. Най-евтините, както веднага установи той от таблата в терминала, бяха на стойност 100 000 вендера!

Тъкмо тогава си припомни и един от малкото си разговори с Елорио. Последният бе споделил с него защо се бе наел да участва в организираната от доктора операция:

- Има експерименти, които са забранени дори и на планетите от свободната зона. Докторът иска да отиде на напълно непозната и изцяло скрита за властите от конфедерацията планета. Той иска девствено кътче от Вселената, където да организира своя школа и спокойно да се занимава с наука.

- Това значи, че ще вземе специалисти – бе предположил очевидното Маркел.

- Пред теб стои един от тях – с гордост бе заявил Елорио...

Докторът обаче бе изоставил вярното си протеже. При това решението да го стори бе взел отдавна – може би от самото начало?...

Незабавно трябва да му се обадя! – реши младежът и се огледа за видеофон.

Разбира се, в терминала имаше стотици видеофонни автомати, ала той се сети, че в името на дискретността с Елорио не си бяха разменили видеофонните номера. Поколеба се за миг, сетне взе решение и забърза към потока с пътници за Корола. Съвестта не го глождеше за това, което възнамеряваше да извърши. Съжаляваше само, че не може да се обади на Елорио. А да се върне, за да го предупреди, щеше да е равнозначно на самоубийство.

* * *

Въодушевлението все повече обземаше доктор Верлаац. Тръгваше към незнайни и непознати светове и връщане нямаше. Въобще не се замисляше, че бе изоставил Елорио. Имаше да мисли за толкова много несъпоставимо по-важни неща. Вчера бе изпратил дългоочакваното известие до шестимата си сътрудници и всички бяха потвърдили. Само след три дни барзумско време щяха да се съберат на Корола, където ги чакаше отдавна подготвеният хипермодерен космически кораб, който, ако всичко с Конглар се окажеше наред, до не повече от година-година и половина щеше да ги откара на така жадуваната далечна планета...

Докторът укроти мислите си и пъхна пътническата карта в автомата – бе университетска, а не неговата собствена, предпазливостта никога не бе излишна. Зареди я за първа класа – е, цената бе малко соленичка, 240 000 вендера, ала той можеше да си го позволи – пък и нали не плащаше от собствения си джоб. Освен това много скоро вендерите нямаше да имат за него абсолютно никакво значение. Щеше да бъде нов човек, от чиито плещи завинаги щеше да се е смъкнал непосилният товар на една свръхрестриктивна към науката цивилизация...

Озърна се неспокойно. За миг го бе обзело чувството, че някой го следи.

Въобразявам си – реши. – Очаквах този миг толкова дълго, че сега, когато той най-сетне настъпи, ме е обхванала параноята.

Отправи се към коридора за Корола и след една лека закуска се вля в потока от пътници, поели към огромния лайнер, побиращ на борда си 4 320 души...

По-малко от четвърт час по-късно вече се бе настанил в удобното кресло на коридора първа класа, обитаван само от него и от още четирима пътници. Отпиваше от горещото кафе и сегиз-тогиз хвърляше поглед към часовника си. До началото на полета оставаха някакви си нищо и никакви 37 минути. Облегна се на седалката, като не забрави да се пристегне с колана. Събуди се чак когато корабът вече бе извън атмосферата на Барзум.

* * *

Минаха почти 10 минути откакто Маркел остави Верлаац да изчезне в тълпата, когато най-после съзря шанса си. Бе разплут възрастен господин, който извади картата си и я пъхна в жлеба на автомата за зареждане. Бе застанал встрани и малко зад господина и внимателно проследи как онзи зарежда картата си, сетне как я пъха в задния си джоб и как небрежно се отправя към един от коридорите за излитащи пътници. Повтори неколкократно комбинацията от числа, която мъжът бе набрал, и се прокрадна зад него. Всичко бе въпрос на ловкост. Да, онзи бе закопчал джоба си и със сигурност бе забравил за съществуването му и, разбира се, за ценното му съдържание.

Маркел преглътна на няколко пъти, за да се успокои, сетне неусетно ускори ход и се изравни с разплутия господин.

- Извинете - попита той с почти спокоен глас, - може ли да ми кажете къде е разклонението за Тиндали?

- Някъде на ляво беше – посочи мъжът, а през това време младежът плавно протегна ръка и много, много внимателно се добра до копчето на задния му джоб.

Ако за в бъдеще ми се удаде възможност, трябва по някакъв начин да му се отблагодаря, макар че ще взема силом – въздъхна той и много бавно плъзна копчето през дупката. То се заколеба на ръба и аха наново да се закопчее, увисна... и... отвори джоба. Маркел изтръпна за миг, насилвайки се да продължи диалога:

- Но вляво има поне двайсетина разклонения!...

- Някъде в началото беше, млади господине – учтиво отвърна мъжът и понечи да продължи. През това време, цял плувнал в пот от напрежение, младежът плъзна пръсти през отвора на джоба, напипа картата и внимателно я измъкна, прибирайки я с едно-единствено рязко движение в своя собствен заден джоб и чувайки се да произнася:

- Благодаря ви, господине!

- Отиди на някоя рецепция, те най-добре ще те упътят – препоръча му очевидното онзи, ускорявайки крачка към един от автоматите за закуски.

Трябва да си плюя на петите! – каза си Маркел и бързо се отдалечи от местопроизшествието, откъдето само след секунди се разнесе невъобразима врява.

Какво бе облекчението му, когато откри, че не е сбъркал посоката. Бе се насочил право към разклонението за Корола.

Насили се да остане външно спокоен, макар че паниката все повече го завладяваше отвътре. Огледа се за автомат. Не откри. Корола бе прекалено скъпа дестинация, за да няма – мерна се в ума му и тогава го видя. Някакъв пътник тъкмо зареждаше картата си.

Господи, дано приключи по-скоро! – помоли се той и с ужас установи, че врявата от мястото на предизвиканото от него произшествие все повече нараства. Онзи най-сетне приключи, с влудяващо бавни движения прибра картата си и освободи автомата. Имаше, разбира се, още един проблем: в откраднатата карта можеше да няма достатъчно вендери. Маркел със страх я пъхна в жлеба. После за момент не успя да си припомни комбинацията пък и – не му се мислеше – собственикът на картата можеше да я е блокирал. Застави се да спре за няколко секунди. Сепна го нечий глас и той подскочи от страх, готов да се предаде на всеки, който му заприлича на полицай, а сега всеки му приличаше на полицай:

- Хайде, друже, тоя автомат да не ти е бащиния!

Тъкмо в този миг числата изплуваха в съзнанието му. Той бързо ги набра. Отначало не се случи нищо, сетне нещо в апарата прищрака и пред помътения му взор светна благословената цифра – 125 650. Господи, бяха достатъчни! Повече от достатъчни дори!...

Не му остана време да се радва. Шумотевицата зад гърба му растеше и, вече с открита паника в очите, за щастие обърнати към автомата, той установи, че не помни кода на собствената си карта! Зад гърба му се трупаше опашка, а пред мисловния му взор играеха и се кривяха само цифрите от кода на откраднатата карта! Не биваше да насилва въображението си, но трябваше, просто беше крайно наложително да си спомни! И той си спомни!

Отново му подвикнаха да приключва. Набирайки с треперещи цифри кода на собствената си карта, той с периферното си зрение мерна двама полицаи, които току-що бяха навлезли в разклонението за Корола и внимателно се оглеждаха...

Най-сетне стартира операцията за прехвърляне и почти не чу изръмжаването на човека зад себе си:

- Проблем ли има, друже? Да помогна?

Той само отрицателно поклати глава и с облекчение приветства надписа за приключване на операцията:

Прехвърлянето извършено. Да продължа ли?

Минаха още няколко секунди, докато си поръча място в полета за Корола – корабът излиташе след по-малко от половин час и ако искаше да се качи, трябваше да побърза. Мястото му бе от най-евтините, в салона за обикновени пътници – само за 100 000 вендера.

Идеше му да затича, но положи неимоверни усилия, за да тръгне спокойно. Покрай него мина някакъв полицай. Опита да остане външно спокоен. Не знаеше дали е успял. Най-сетне съзря едно от устройствата за рециклиране. Възможно най-небрежно мина покрай него и, разтреперан като лист, навирайки се сред най-голямата навалица, незабелязано пусна в жлеба му за дребни отпадъци чуждата карта. Отдалечавайки се, целият превърнат в слух, зачака да се включи някаква алармена система – не знаеше дали рециклиращите устройства приемат карти. Имаше късмет – поне през първата минута след изхвърлянето на картата не се задейства никаква аларма – поне не и в неговия обсег на наблюдение.

С неотслабващ ужас се вля в потока от пътници за кораба към Корола. Пътем погледна часовника си – до излитането оставаха 24 минути...

Качи се само 5 минути преди излитането и, седнал до някакъв вече блажено похъркващ невзрачен старец, едва не забрави да си сложи колана. Стори го едва след последното напомняне. Продължаваше да се оглежда тревожно. За пореден път хвърли поглед към часовника си. До излитането оставаше минута и половина. Очакваше всеки момент на площадката за излитане да нахлуят полицаи и да спрат полета. В същия миг чу как вратите се затварят с тихо свистене. Малко след това вибрациите на кораба се засилиха. Последва лек тласък и по едва доловимото стомашно неразположение, което почувства за миг, установи, че са излетели.

Най-после си позволи да се отпусне и по устните му плъзна лека усмивка. Бе се измъкнал – сега това бе най-важното. Изобщо не се замисляше – все още не – за предвидимите фатални последствия от постъпката си. Едва по-късно щеше да осъзнае, че билетът за Корола, който така саможертвено си бе извоювал, е еднопосочен. Оттук насетне за него бе отворен само пътят към свободната зона. Навсякъде другаде в конфедерацията – а тя обхващаше целия обозрим за жителите й обитаем свят – щеше да бъде третиран като престъпник...

Почувства ускорението от прехода от пространство към хиперпространство. През тялото му начесто започнаха да преминават спазъм след спазъм – леки, ала осезаеми. Не знаеше, че това бе началото на поредица от хиперпространствени скокове, отдалечаващи го само за секунди на милиони светлинни години от родната му планета. Не знаеше също – нямаше как да знае, че тъкмо в този момент на вече невъобразимо далечния Барзум един от служителите на космодрума в Гамбри бе засякъл прехвърлянето на парите от чуждата в неговата карта и тутакси бе уведомил властите. Секунди по-късно бе установено и местонахождението му на кораба за Корола. Незабавно след това бе предадено циркулярно съобщение до всички планети от обвързаната зона в конфедерацията с името, снимката и номера на сметката му. Това означаваше, че в мига, когато потегли от Корола за която и да било от тези планети, полицията щеше да го очаква на космодрума и със самото му слизане щеше да го арестува...

Маркел си даваше сметка за всичко това. Едва сега се запита защо, по дяволите, не само че бе напуснал планетата, от чиято повърхност не се бе отделял нито за миг в досегашния си живот, но и бе изгорил мостовете към нея. Мечтата му за бизнеса, който щеше да развие с предоставените му от доктора средства, бе умряла безвъзвратно. Но с какво я бе заменил? Естествено, че не знаеше. Знаеше само – силната му интуиция му подсказваше – че не е сгрешил. Нямаше представа обаче защо. А може би за първи път в живота му интуицията му го бе подвела?...

* * *

Следовател Вандър Кох лениво се протегна и костите му силно изпращяха. Току-що бе приключил с близо 4-часовия разпит на Габор. Бе изстискал от младежа всичко без остатък – бе сигурен в това. Защо тогава в него оставаше чувството, че случаят все още съвсем не е изяснен? До вечерта щяха да доведат и другото момче...

Мислите му бяха рязко прекъснати от жуженето на видеофона. Той посегна и установи връзката. Пред погледа му изплува лицето на служителя, натоварен да търси Сибони:

- Доведи го право при...

- Но, гос’дин началник...

- Какво има? – осведоми се Кох, внезапно завладян от неопределено лошо предчувствие.

- Проверих в базата данни на престъпниците и...

- Нали ми каза, че не е престъпник? – повиши тон началникът му.

- Да, гос’дин началник... Ами, такова... – запъна се подчиненият, почервенявайки целият от притеснение. – Работата е там – престраши се да докладва той, - че не е бил престъпник до завчера...

- Какво, по дяволите, бръщолевиш?! – ядоса се не на шега Кох. – Какво е това бил, пък не бил!...

- Преди два дни е заминал за Корола с пари от открадната карта – изстреля подчиненият му и зачака бурята. Такава не последва. Кох само тежко въздъхна:

- Ясно – с угаснал глас промълви той и прекъсна връзката.

Корола – каза си, - планета от свободните светове.

Бе наясно, че младежът вече е изгубен за тях. Това, разбира се, не правеше случая неразрешим, но значително го усложняваше. При тази мисъл нерадостно се подсмихна. Явно интуицията му отново не го бе подвела.

Спущено на 7 март 2014. След шест дни очаквайте края на глава VI.

3. Отпътувания

Доцент Калитер Фунга, специалист по електромагнитни полета в института Бабун Амкар на Неатра, напускаше планетата. Не съжаляваше. Тя не му бе дала кой-знае колко. На новото място – на това обвито в тайнственост ново място – щеше да може да се развива непрепятстван от глупави скрупули и политически съображения.

Фунга бе истинско изключения от типичните хуманоидни екземпляри. Бе едновременно висок и дебел и най-точно бе да бъде оприличен на бъчва. Отдавна бе надхвърлил стоте килограма и продължаваше да наддава, ала това не му пречеше – поне засега.

Солидно зае мястото си в първа класа на полета за Корола и най-после позволи на мислите си да се отправят към изпълненото с неизвестности бъдеще. Не се безпокоеше особено. Отдавна се бе убедил, че по-лошо не може да стане. Вярваше на доктор Верлаац почти безрезервно, но ни най-малко не си правеше илюзии, че като стигнат там – където и да бе това там – последният няма да опита да реализира спрямо тях, останалите, лидерските си амбиции. Фунга, разбира се, имаше решение на този проблем. Огромният контейнер със сложната му апаратура, последна дума на техниката, щеше да пристигне на Корола почти заедно с него. Бе разбрал от Верлаац, че корабът, с който щяха да отлетят за непознатата планета, е достатъчно голям, за да побере планини от изследователска апаратура и максимално се бе възползвал от това обстоятелство. Веднага след пристигането им щеше да се отдели и да заработи самостоятелно. Щеше да обучи местните диваци – от Верлаац бе разбрал, че планетата е в стадий на развитие, когато бе твърде вероятно да има такива – и щеше да си вземе някоя дивачка, която да му прави компания и да задоволява естествените му потребности. Ами ако все пак се окажеше, че диваци няма?...

От високоговорителя чу последната молба за затягане на коланите и побърза да я изпълни. Реши да не мисли за бъдещето – поне засега, поне докато кацне на Корола...

* * *

Доктор Сотер Енгана, специалист по микробиология в Лаферския университет на Тиндали, пристигна на космодрума повече от час преди полета. Поръча си място на кораба за Корола и реши преди да се качи да подложи с една лека закуска. Господи, толкова мразеше полетите! Особено зле понасяше хиперпространствените скокове и имаше чувството, че по-добре се справя с ефекта им на сит стомах. Това пътуване обаче си заслужаваше – заслужаваше си повече от всички други, които бе предприемал досега, взети заедно.

За разлика от Фунга, Енгана бе висок, но тънък като върлина. Бе побъркан на тема здравословен начин на живот. Ето защо си поръча не кафе, а чай и вегетарианска баничка и се настани на една от свободните маси в заведението.

Замисли се за бъдещето. Не можеше да се каже, че то не го плаши. Напротив – сам не можеше да си обясни как се бе забъркал в тая история. Бе го сторил обаче и бе твърдо решен да играе играта докрай.

Считаше сегашния си живот за задоволителен, ала мечтаеше за нещо по-добро. Искаше собствена изследователска лаборатория и бе похарчил всичките си спестявания, за да си я осигури. За разлика от Верлаац и Фунга, той нямаше лидерски амбиции. Искаше само да го оставят да работи спокойно. Ограниченията пред науката в конфедерацията бяха прекалено големи, за да позволят това. На времето бе опитал в планетите от свободната зона, ала настроенията срещу науката там бяха дори по-силни, почти екстремистки. Всеки, който дръзнеше да се заеме с наука – и особено с експериментална такава, – биваше жестоко захапван и изплюван от местните еколози и служеше за назидание на всички, възнамеряващи да последват примера му...

Сепна се и с учудване откри, че до полета остават едва 20 минути. Неусетно бе изгълтал закуската си. Той рязко стана и с бързи стъпки пое към неизвестното бъдеще.

* * *

Сендера Тамато бе единствената жена в екипа на Верлаац. Бе от планетата Валори и бе професор по молекулярна физика в прочутия Валонски университет. За разлика от Фунга и Енгана, а и от самия Верлаац, тя не срещаше значими пречки в работата си. Имаше обаче сериозен проблем с признанието. Неколкократно бе опитвала да наложи странните си схващания на колегите си, но те ги отхвърляха с усмивка. Един неин колега дори – на важна научна конференция при това – направо бе заявил, визирайки нея:

- Имаме нужда и от такива хора. Колкото и безумни да са твърденията им, в някои от тях все може да има и зрънце истина. Те не пречат, а тъкмо напротив – могат да се окажат важно предизвикателство за умовете на истинските откриватели...

Единствената причина, тласнала професор Тамато да приеме предложението на Верлаац, бе себелюбието и тя прекрасно съзнаваше това. Искаше да започне на чисто в един изцяло нов свят, за да си даде още един шанс да се докаже пред колегите си, па макар и в една прекалено тясна и напълно изолирана от останалия свят научна общност...

И ето сега най-сетне седеше на мястото си в кораба за Корола и само след няколко дни щеше да се запознае на живо с всички членове на тайфата на Верлаац. Не изпитваше страх. За нея предстоящото бе само предизвикателство, не много по-различно от тези в досегашната й работа.

Няколко минути по-късно вече се унасяше, пренебрегвайки лекото неразположение от първите хиперпространствени скокове.

* * *

Доцент Хиндер Сафаро бе най-младият сред избраните от Верлаац. Само на тридесет и седем, той вече бе направил две важни открития в сферата на бойните отровни вещества.

Бе получил т. нар. газ на истината, микроскопична доза от който бе напълно достатъчна, за да се изстиска всичко дори и от най-заклетия мълчаливец. Е, след процедурата разпитваният изпадаше в тежка депресия, често завършваща със самоубийство. Това обстоятелство обаче не пречеше веществото незабавно да бъде вкарано в употреба при разпитване на най-опасните престъпници, чиято смърт не само че не би била в тежест, а, тъкмо напротив, значително би облекчила обществото. От политически съображения обаче съществуването на въпросния газ бе запазено в тайна от обществеността и към употребата му се прибягваше наистина само в най-крайни случаи.

Другото откритие на Сафаро бе т. нар. универсален изпарител. Представляваше сгъстен газ, затворен в малка капсула, изпаряващ безследно всичко живо в диаметър от 300 метра около мястото на избухването на капсулата. Изпарителят, разбира се, също бе засекретен и също се използваше само в най-крайни случаи...

Сафаро искаше да печели от откритията си. Официалните власти обаче не му плащаха достатъчно – поне не толкова, колкото би получил от частни групировки и паравоенни формирования.

Не получавам кой-знае какво за способностите си тук, в конфедерацията – бе си казал той, когато бе чул предложението на Верлаац. – Защо тогава да не опитам поне да развия способностите си и да експериментирам на воля в един нов, необременен от морални скрупули и политически съображения свят?...

И той, разбира се, бе приел.

Нямаше особено високо мнение за Верлаац. Докторът не бе човек, готов да пожертва дори капка от собствените си амбиции за благото на приятели или колеги. Това обаче ни най-малко не притесняваше Сафаро. Той бе от хората, които умеят да се грижат за себе си – при това добре.

Хвърли разсеян поглед към часовника си. До полета оставаха двадесетина минути. Лениво дояде сандвича си и допи кафето си. Сетне, едва десетина минути преди излитането на кораба, пое към разклонението за пътуващите към Корола. Качи се само 2 минути преди излитането и се отпусна в седалката. Дори не си направи труда да закопчее колана си. Знаеше, че ако се случи нещо, това едва ли ще го спаси.

Няколко минути по-късно, когато хиперпространствените скокове започнаха, той вече дълбоко спеше. Може би сънуваше бъдещите си открития на неизвестната планета? Но по-вероятно бе да е дълбоко потънал в сън без сънища, защото, както читателят ще има възможност да се убеди, Хиндер Сафаро бе един от най-спокойните хуманоиди, които можеха да се срещнат на коя да е планета от конфедерацията.

* * *

Професорът по икономика от Берилския университет на Кафра Ландор Браникар бе може би най-странният екземпляр от тайфата на Верлаац. Когато нещо се оказваше неприложимо, официозните учени – и по-конкретно официозните икономисти - с пренебрежение го наричаха браникаризъм. Професорът не се интересуваше особено от това мнение за себе си. Него изобщо общественото мнение слабо го интересуваше.

Професурата му на тема Алтернативни икономически системи бе типично въплъщение на ексцентричните му възгледи. Хипотезата му бе, че – поне по принцип, ако не и на практика, – са възможни икономики, чиято основа не е обменът. Той настояваше, че икономиките на обмена понякога се оказват доста неефективни.

Колегите му признаваха, че, само по принцип разбира се, твърденията му са основателни – именно тази му адекватност по принцип бе причина за успешната защита на професурата му. Те обаче бяха единодушни, че – поне в пределите на планетите от конфедерацията – теориите му са напълно неприложими на практика. Той бе съгласен с тях. Именно това бе и причината, поради която Браникар бе приел предложението на Верлаац. Съзнаваше, че то е единственият му шанс да провери валидността на хипотезите си – при това в естествени условия...

Почти не почувства лекия тласък от излитането. Мислите му изцяло се бяха устремили към неизвестното бъдеще. Щеше да прекара времето на Корола в прецизиране на досегашните си теории и в обмисляне на нови. Смяташе, че неколкоседмичният престой на планетата ще му стигне за тази цел. Вече предчувстваше въодушевлението си от възможността да опита да приложи това, за което титулуваните му колеги от всички планети на конфедерацията – обвързани или от свободната зона – твърдяха, че е неприложимо. Диваците от неизвестната планета – Верлаац го бе уверил, че по всяка вероятност ще има такива – щяха да бъдат перфектен материал за експериментите му.

* * *

Докторът по политически науки от Веренския университет на Сатош Елали Фаргош бе единственият член на екипа на Верлаац, работещ на планета от свободната зона. Той многократно бе предлагал нововъведения в политическата система на едно или друго от правителствата на планетите от конфедерацията и предложенията му често биваха прилагани успешно.

Неговият проблем бе, че не харесваше политическата система на планетите от конфедерацията по принцип. Досега обаче не бе дръзнал да изложи радикалните си идеи нито в съчиненията си, нито на научни форуми. Бе ги споделил обаче с Верлаац – но насаме – и с въодушевление бе приел предложението на последния да се присъедини към експедицията му.

Още по-добре, че са диваци – разсъждаваше той. – Те са непокварени от чудесата на цивилизацията, което ги прави силно податливи на политически експерименти...

Унесен в тези блажени мисли, Фаргош не усети кога е навлязъл в разклонението за пътуващите към Корола. Пътят щеше да бъде кратък – около едно денонощие, ала той носеше пълен куфар с книги. По време на пътуването възнамеряваше да продължи проучванията си на примитивните политически системи, от които основно черпеше вдъхновението си.

Макар да знаеше, че идеални политически системи няма, търсеше онази, която максимално се доближава до неговия собствен идеал за устройство на обществото. Не знаеше защо, ала предчувстваше, че ще я открие, при това скоро - ако не през следващите няколко седмици на Корола, то по пътя към неизвестната планета, която след броени месеци сатошко време щеше да стане негов дом...

Няколко минути по-късно, пристегнат с колана, той дори не почувства тласъка от излитането. Бе се задълбочил в поредната книга, посветена на примитивните политически системи. Може би тя щеше да му даде ключа към откриване на тази, която най-точно съответстваше на разбиранията му и която – Какво щастие! – щеше да има възможност да приложи?

4. На Корола

Маркел Сибони бе сред първите, напуснали кораба. Знаеше, че пътуващите първа класа слизат последни, изчаквайки аристократично да се поразреди тълпата от по-бедните им спътници. Маркел се притаи встрани от пътеката и започна внимателно да наблюдава слизащите. Бе силно замаян от дългия полет и се страхуваше, че ако Верлаац реши да изпревари спътниците си от първа класа и се смеси с останалите, рискува да не го забележи. Хвърли поглед към входовете. Бяха дванадесет. Във всеки от тях се вливаше пълноводен поток от пътници – паралелно с кораба от Барзум изглежда току-що бяха кацнали и няколко други, защото по пътеките от площадката към терминала крещяха и се блъскаха десетки хиляди, а пътниците в неговия полет бяха едва малко над 4 000...

Тълпата все повече растеше и ставаше все по-шумна, а с нея растеше и безпокойството му. В бързо увеличаващото се множество ставаше все по-трудно да бъде открит конкретен пътник. Хвърли кратък поглед към автоматично превключилия се на местното време часовник на ръката си. От слизането му бяха изминали цели 10 минути, а още не бе зърнал Верлаац. Опасенията му, че може да го е пропуснал, изглеждаха все по-реални.

Отново погледна към кораба, с който бе пътувал. Слизащите пътници като че ли бяха започнали да оредяват и той напрегна зрението си. Какво бе облекчението му, когато съзря силуета с големия куфар. Засмя се – едва ли някой от останалите, макар да бяха толкова много, носеше толкова масивно и тежко нещо. Докторът направо се превиваше под тежестта му.

Колебанието му трая само миг. Сетне с бързи стъпки се отправи към Верлаац.

- Здравейте, докторе! Да помогна?

Верлаац го гледаше като втрещен:

- Ти?! Тук?! Какво?! Как?!!!...

Куфарът неусетно се бе изхлузил от ръката му и се бе стоварил на бетона. Пътниците ги блъскаха, дори отнесоха няколко тлъсти ругатни.

- Да поседнем някъде? – предложи Сибони и вдигна тежкия куфар, отправяйки се към терминала. Едва не го изпусна – куфарът тежеше поне 30 килограма. Посъвзел се от първоначалното изумление, Верлаац го последва...

- Но ти не си подготвен! – увещаваше го докторът.

- Дължите ми го – напомни му младежът. – Дължите го и на Елорио, който в този момент вероятно е в сферата, за да изкупва вашите – той натърти на вашите – грехове.

Верлаац вдигна рамене:

- При едно условие – склони той. В последна сметка нищо не му струваше. Сибони го изгледа очаквателно. – Стигнем ли, оправяй се сам.

- Мога да се грижа за себе си – с достойнство се съгласи младежът, - Елорио също... Впрочем, защо отказахте да го вземете? Той едва ли по някакъв начин щеше да попречи на начинанието ви, каквото и да е то...

- Сукалчета не ми трябват! – избухна докторът. – Това е научна експедиция и не виждам причина да я превръщам в увеселително пътешествие. Теб те взимам само защото ме проследи дотук и защото се договорихме, че след като кацнем, ще се оправяш сам...

- Не изпитвате ли вина, че Елорио ще бъде жестоко наказан заради вас, че точно заради вас сега вече сигурно е в сферата?! – не се сдържа Сибони. – Господи! Та той ви боготвореше! Възлагаше на вас толкова много надежди! Какво ти надежди – цялото си бъдеще! А вие!...

- Стига сантименталности, Сибони! – сряза го Верлаац и рязко стана от масата. – Много се съмнявам, че Елорио ще отиде в сферата. За да бъде осъден, той трябва да е истински тъп, какъвто, и двамата прекрасно знаем,, че не е. Пък... – той се запъна, сетне вдигна рамене: - пък и да отиде в сферата, загубата за човечеството не би била кой-знае каква. По всичко изглеждаше, че няма да стане добър учен!

С тези думи Верлаац нарами тежкия си куфар и се отправи към изхода. Сибони безмълвно го последва. Кипеше от гняв, ала умееше да се владее:

Ще съжаляваш, старче! – зарече се той. – Едва ли подозираш колко горчиво ще съжаляваш! Ще се погрижа за това, пък дори и то да е последното нещо, което ще направя в живота си!

* * *

- Здравейте, приятели! Добре дошли в скромната ми обител...

При тези думи на доктор Верлаац останалите шестима учени се подсмихнаха. Сибони не присъстваше.

Бяха се настанили в гостната на втория етаж на огромната четириетажна къща, която Верлаац бе наел за престоя им на Корола. На всеки етаж имаше по 15 модерно обзаведени стаи, по 2 тоалетни и по 4 бани.

- Престоят ни тук ще продължи около 4 седмици, докато пристигне поръчаният от мен кораб за предстоящото ни пътешествие – осведоми ги докторът. – През това време можете да правите каквото си поискате. Които от вас искат, могат да продължат проучванията си с техниката, която сте донесли с личния си багаж. Който желае, може просто да си почива. Както се договорихме, наел съм човек, който ще докара кораба и ще прибере от планетите ви приготвените от вас пакети с апаратура. Това е. Някакви въпроси?

- Колко време ще продължи пътуването до новата планета? – поинтересува се политологът Елали Фаргош.

- Трудно е да се каже с точност – внимателно отговори Верлаац, като запали цигара и всмукна дълбоко от дима. – По направените от мен изчисления изглежда, че продължителността на полета ще е около 40-45 дни.

- Доколкото разбрах, ще изчакаме сигнала в орбита? – уточни специалистът по електромагнитни полета Калитер Фунга.

- Да, в орбитата на Корола – кимна Верлаац.

- А имаш ли представа колко ще продължи изчакването? – продължи въпроса си Фунга.

- Ооо, много е трудно да се каже! – засмя се Верлаац и отново дръпна от цигарата си. Сетне изтръска пепелта направо в кошчето за отпадъци до себе си. – Във всеки случай не много повече от година...

- Цяла година! – изуми се професорът по молекулярна физика Сендера Тамато и също запали цигара.

- Ще можете да продължите работата си на самия кораб – успокои я Верлаац.

- Не разбирам кой-знае колко от планети, звезди и галактики – намеси се микробиологът Сотер Енгана, - но защо трябва някой оттам да ни подаде сигнала? След като веднъж местоположението на планетата е засечено, не може ли да се предвиди как ще се движи тя, докато летим към нея?...

- Много е сложно – махна с ръка Верлаац, загаси цигарата си и веднага запали нова. – Трябва да ви кажа, че планетата наистина е много далеч дори в интергалактическия смисъл на думата. Разстоянието до нея е няколко милиарда светлинни години. Знаем параметрите на една звездна система, в която се намира планета с годна за дишане атмосфера, в определен момент от времето. Знаем каква е степента на развитие на атмосферата на тази планета и вероятните форми на живот, съответстващи на това развитие. Трябва да ви кажа обаче – натърти той и ги погледна някак тайнствено, - че ми отне години да установя местоположението на въпросната звездна система за един-единствен момент от няколко наносекунди. При това ползвах апаратура, достъпът до която е ограничен и за чието набавяне тук, на Корола, биха ни били нужни няколко десетки милиарда вендера...

- Много е сложно – оплака се специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро. – Мен ме интересува горе-долу колко време от днес нататък ще ни отнеме да стигнем до планетата.

- Вероятно между повече от половин година и по-малко от година и половина – обобщи Верлаац.

- Как можем да бъдем сигурни, че ще прихванем сигнала от твоя човек на планетата? – зададе един от най-опасните въпроси икономистът Ландор Браникар.

И това ако не е браникаризъм! - вътрешно се подсмихна Верлаац.

- Устройството, чрез което той ще подаде сигнала, е ултрабърз вълнов предавател за еднократна употреба с гигантски обсег на действие. При активирането на предавателя той ще изстреля право в хиперпространството сигнал, който автоматично ще се насочи към място с точно определени координати. Това място е тук, в орбитата на Корола. Сигналът ще бъде уловен от мощна антена-приемник, също за еднократна употреба, снабдена със свръхчувствителна записваща и декодираща записаното апаратура и специално предназначена, за да го прихване...

- Но по какво този сигнал ще се различава от онзи, чрез който си открил местонахождението на звездната система с планетата-цел? – озадачи се Фунга.

- Точно по това, което спомена – позволи си да се разсмее Верлаац и отпи няколко глътки вода от каната пред себе си. Фунга продължаваше да го гледа озадачено. Озадаченост се появи и в погледите на другите.

- Разликата е в това – поясни Верлаац, - че открих планетата със сигнал, излъчван към нея, при това ненасочен и с минимална продължителност, а сигналът, който ще ни позволи да я достигнем, ще се излъчва от нея, ще е насочен и ще има несъпоставимо по-голяма продължителност – около 3 минути и 27 секунди.

- Все пак не разбирам – замислено потропа с пръсти по ръкохватката на креслото си Браникар – как твоят човек... – така де, онзи, който ще прати сигнала - ще се добере до планетата без ответен насочващ сигнал, а ние няма да можем!...

- Знаеш ли, Браникар, ти наистина си дяволски умно копеле! – не се сдържа Верлаац. – Въпросите ти са чиста проява на браникаризъм!

Останалите се засмяха, ала в смеха им имаше ясно доловима нервност.

- Човекът, който ще ни прати сигнала, отпътува към планетата преди 20 дни – търпеливо обясни Верлаац. – Достатъчно е да ви кажа, че той отлетя броени часове след като успях повторно да уловя сигнала от звездната й система с апаратура, до която се добрах... хм..., да кажем, не съвсем по правилата и достъпът до която вече ми е забранен. Летателният... хм... апарат бе програмиран да стигне в максимална близост до звездната система на планетата, а сетне да се ориентира по условията на последната, които предварително му зададох – маса, размер, скорост на въртене около звездата и около оста й, вероятен състав на атмосферата й...

- Уловил си два пъти сигнала! – учуди се Фаргош. – Тогава защо...

- Казах ви, че апаратурата, с която го засякох, е много специална и че – Уви! – вече не разполагам с такава... – предвари въпроса му Верлаац.

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от тихото съскане на климатичната инсталация. Сетне Тамато се прокашля:

- Сигурно ли е, че човекът ще прати сигнала? – осведоми се тя. – Добре ли е инструктиран?

По дяволите! – нервно потръпна Верлаац. – Трябва да бъда особено внимателен. Ако разберат, че съм ни оставил на благоволението на един доживотен, който дори е твърде възможно въобще да не намери предавателя, камо ли да реши да го използва!...

- Погрижил съм се за това – сбито отвърна той и се насили да придаде на изражението си невъзмутим вид. Не можеше да знае дали спокойната увереност, която се стремеше да им внуши, се е усетила в погледа и гласа му.

- Още въпроси? – изгледа ги очаквателно той.

- Да – засмя се Енгана и всички устремиха взор към него. – Къде е банята? След това предълго пътуване с граждански полет воня като пор!...

* * *

Маркел Сибони включи заглушаващото устройство, което си бе набавил тук, на Корола, срещу малко соленичката сума от 4 200 вендера и набра един видеофонен номер, който откри в тефтера си. Не чака дълго – едва няколко секунди, - ала се изпоти от напрежение:

- Да? – сепна го рязък мъжки глас.

- Търся Прилепа – опита да придаде тежест на гласа си младежът, взирайки се в екрана, на който в следствие от мощното излъчване на заглушителя образът на другия бе разкривен и неясен.

- Един момент – отвърна онзи, сетне изображението му изчезна от екрана. Малко след това от високоговорителя се разнесе тихо жужене и лицето му изплува отново, този път далеч по-ясно от преди:

- Така е по-сигурно – обясни човекът. Явно бе включил собствен заглушител. - Аз съм Прилепа – не без гордост в гласа оповести той.

- Разбрах, че извършвате специални услуги – опипа почвата Сибони.

- Зависи колко специални – загадъчно се усмихна събеседникът му. – Аз извършвам само много специални услуги, най-специалните, но трябва...

- За това, което ще поискам от вас, ще ви дам много пари.

- Сега остава само да уточним какво ще поискате и колко ще ми платите – дълбокомислено отбеляза човекът от екрана и се настани по-удобно в креслото си, явно готов да слуша.

- Става въпрос за човек на моя възраст – започна младежът.

- Такива на твоя възраст с лопата да ги ринеш – прояви чепатото си чувство за хумор Прилепа, сетне отпи от някакво пиво с тъмен цвят, за чието естество Сибони не успя да се досети. – Например тук, на Барзум, те са доста над милиард...

- Става въпрос за младеж на име Елорио Габор...

Няколко минути по-късно Сибони приключи. Макар да имаше небрежен вид, човекът от екрана старателно си записваше.

- Да видим – промърмори той и изпразни чашата с тъмното пиво. – Първо, искате да разбера дали е осъден и – ако да – на какво точно, и, второ, ако мога, да го измъкна...

- Да, точно така – Оживи се Сибони.

- Едно от нещата, с които съм известен, е, че никога не се пазаря. Ако искате да извърша услугата, трябва веднага да приведете на сметката ми – той протегна лист с числа, които Сибони старателно си записа – сума в размер на 12 000 вендера. Останалите 12 000 ще ми платите, когато свърша работата.

- О’кей – кимна младежът, макар че тепърва трябваше да си набави част от парите за втората вноска. – Съгласен. Има обаче още едно условие...

- Трябва да стане максимално бързо – предугади искането му Прилепа. – Всички това искат – обясни той през смях и прекъсна връзката.

* * *

Прилепа се обади след по-малко от денонощие:

- Готово, мой човек! – подкупващо се засмя той. – Фасулска работа.

- Какво ста... – с нетърпелива нотка в гласа понечи да се поинтересува Маркел.

- Една добра и една още по-добра новина – прекъсна го Прилепа. – С коя да започна? - Майтап, бе, Марки! – успокоително погледна той младежа, чието изражение бе доста напрегнато.

- Добрата новина е – продължи с неотслабваща бодрост в гласа Прилепа, - че всичко е наред. Още по-добрата – при тези думи загадъчно смигна на Маркел – че можеш да си спестиш втората вноска от 12 000.

- Но... всъщност... какво... – объркано го изгледа Сибони.

- Такааа, да почнем от самото начало – намести се в креслото си Прилепа. – Оказа се, че твоят човек не е изпратен в сферата. Бил е отстранен от работа и му е била наложена глоба от 20 000 вендера. Платих глобата и преди няколко часа го изпратих с редовния полет за Корола, което ми струваше...

- Просто така! – усъмни се Сибони. Огромен товар се бе смъкнал от плещите му. Не можеше да повярва, че всичко е приключило така благополучно.

- Просто така – отново се засмя Прилепа и – кой знае защо – младежът потръпна от смеха му.

- Този въпрос е приключен – щракна с пръсти човекът от екрана и отпи от тъмното пиво в чашата си.

- Да видим – замисли се той. – Остава ти да ми платиш дванадесетте хиляди, за които се договорихме, плюс глобата от 20 000, плюс 100 000 за мястото на приятеля ти в полета за Корола, освен ако...

- Освен ако? – очаквателно го изгледа младежът.

- Освен ако не склониш да ми разкажеш цялата тая шибана история.

Маркел се замисли и в главата му мигом назря план:

- С удоволствие ще го сторя – сви рамене той.

Този път изненаданият бе Прилепа. Не бе очаквал толкова лесна победа.

- Виждам, че сте изненадан – на свой ред се засмя младежът и си позволи лекичко да си поотдъхне. – Ще ви изненадам още повече, като ви кажа, че ще се радвам да бъдем проследени от конфедеративните власти...

При тези му думи Прилепа едва не изпусна чашата с тъмното пиво, която отново бе надигнал.

- Ръководителят на експедицията, въпросният доктор Верлаац, за който ви разказах и заради който приятелят ми си изпати, е безскрупулен човек, готов да мине през трупове, за да постигне целите си – обясни младежът. – Аз не просто съм съгласен, аз настоявам той да си получи заслуженото!

* * *

Почти месец по-късно Верлаац и шестимата учени чакаха на площадката пред един огромен трансгалактически лайнер.

- Сигурно струва цяло състояние – предположи Браникар.

- Прекалено меко казано, Лан – с гордост го коригира Верлаац. – Платих за него 250 000 000.

- Странно, къде ли се бави младежът – прозина се Фаргош. – Честно казано не мога да разбера защо му е да идва с нас.

- Решението си е негово – вдигна рамене Верлаац. – Всички сте ми свидетели, че опитах да го разубедя.

При тези думи той погледна часовника си:

Още 5 минути – каза си. – Ако дотогава не се появи, потегляме без него.

При тази мисъл на лицето му се изписа предпазливо облекчение. Следващият му поглед към терминала обаче изтри от изражението му всички досегашни чувства. Той силно пребледня и отчаяно стисна дръжката на куфара си. Сетне лицето му бе заляно от гъста червенина.

- Какво ста... – професор Тамато, която бе понечила да заговори, проследи погледа му. – Но – учуди се тя... - кой е онзи с младежа?

- Здравейте, доктор Верлаац! – весело се обърна към смаяния предводител на експедицията Маркел Сибони. – Струва ми се, че се познавате – при тези си думи той се обърна към младежа до себе си.

- Напълнял си – сухо отбеляза Верлаац, който най-сетне се осмели да погледне към спътника на Сибони. А той (спътникът на Сибони), разбира се, бе Елорио Габор.

- Възможно е – смотолеви Елорио и протегна ръка за поздрав. – По неговото лице също бе плъзнала червенина.

Верлаац се поколеба, сетне я пое и се обърна към учените:

- Е, дами и господа – почти изкуствено се засмя той. - Представям ви вече наистина последния участник в експедицията ни. В това време мислите му препускаха в отчаян опит да възстановят емоционалното му равновесие. Кой-знае защо, но в душата му се загнезди някакво лошо предчувствие, чиято неопределеност никак не го успокояваше. То го съпътстваше чак докато, вече на новата планета, се сбъдна – при това по възможно най-неочаквания за него начин.

* * *

Обаждането го свари на път по маршрута Барзум Тиндали. Тъкмо бе задрямал. Първоначално реши да не вдига,, но когато погледна изписалия се на дисплея номер, моментално се разсъни и бързо посегна към видеофона:

- Каква изненада! Самият бос на енергийното чудовище Слънце! – пошегува се той, когато образът на екрана се избистри.

- Ти май си на път, а? – осведоми се другият.

- От време на време и ние трябва да излизаме на светло, няма как. Насрочили сме общо събрание на фондацията на Елмаз на Тиндали с дежурната пресконференция за десерт.

- Приятно местенце – усмихна се другият.

- Предполагам, че се обаждаш, за да разбереш за младежа... уф... как му беше името... А, да, Елорио... – изпревари въпроса му мъжът на кораба.

- Мнооого си досетлив! Не напразно те наричат Прилепа – пошегува се другият.

- Всичко е наред, ако за това се обаждаш – прозина се Прилепа. – Инжектирахме му имплантата по време на сън. Лесно ни се довери – помисли, че сме правителствени служители.

- Та вие сте почти такива – засмя се човекът от дисплея. – Фондации, общи събрания, пресконференции... И всичко това гарнирано с преизобилна доза туризъм... и момичета, разбира се...

- Предполагах, че с младежа всичко е наред – внезапно смени темата той. – Исках да разбера как върви с инсталирането на апаратурата за прихващането на сигнала.

- Ще ги изчакаме да излязат в орбита и да се позиционират на мястото, където трябва да го получат – търпеливо обясни Прилепа. – След това ще монтираме отражателите и – той сви рамене... – ще чакаме.

- Въпреки всичко се съмнявам, че ще стане – изрази скептицизма си мъжът на дисплея. – Господи, да използваш за такова нещо затворник, при това доживотен!

- Все още не знаем прекалено много неща – предпазливо отвърна Прилепа, присегна се, отпуши някаква бутилка и наля от тъмната течност в нея в чаша за алкохол. – Проучванията ми за Верлаац показват, че може да е всякакъв, но не и глупав.

- Лекарството, а? – отново се засмя мъжът на дисплея.

Прилепа кимна, отпи и примижа от удоволствие.

- Надявам се, че сте вградили в имплантата звукови сензори – подпита го другият.

- Свръхчувствителни при това – потвърди Прилепа и отново отпи. – Пратих ти параметрите на специалния номер.

- А, да, специалният... – удовлетворен кимна мъжът на дисплея. - О’кей, оттук го поемаме ние. Обаче... – той се запъна и Прилепа му помогна, явно тъмната течност бе изострила ума му:

- Притесняваш се да не се издъни нещо със сигнала, ако изобщо се появи такъв?

- Има нещо такова – неохотно призна другият.

- Спокойно, шефе, всичко е под контрол – увери го Прилепа и изпразни чашата си. – От момента на позиционирането им в орбита ще бъдем в максимална близост до тях, но достатъчно далеч, за да не ни забележат. – Приборите ни ще отразят сигнала веднага щом те го получат. Готови сме да го запишем до последния байт, и после хоп – той щракна с пръсти – информацията потича право към вас и си имате нова планетка, тайна при това, с която ще измъчвате конкурентите си поне 150-200 годинки...

Другият скептично се подсмихна:

- Де да беше толкова просто! – въздъхна той и запали цигара. – Страхувам се, че сигнал просто няма да има...

- Ще видим, друже, ще видим – широко се прозина Прилепа, сетне прекъсна връзката и се върна в леглото. Сънят вече затваряше клепките му.

Вярно – разсеяно си помисли той, поглеждайки бутилката с тъмната течност, - сетрата е добър стимулант, ала – Уви! – недостатъчно силен. Дано на новата планета, ако в последна сметка стигнем до нея, да открием някакъв по-силен наркотик, който не нанася непоправими поражения на организма!

Това бе последната му съзнателна мисъл преди да се пресели в царството на сънищата.

Спущено на 13 март 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава VII.

Глава VII – Сигналът

Фалшива вест ще стигне Кривоглавия.
Към миналото ще го тласне тя.
И той, едва докоснал любовта,
сломен от мъка ще я изостави!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7186

1. Абдала

Фирсала, бившият космически диспечер Николас Конглар – самоличност, за която все по-рядко се сещаше, - с мъка изкачи хълма, по който бяха накацали потъналите в сняг къщурки на селото. Бе в Абдала вече повече от месец (дял) и постепенно бе започнал да привиква със студа, стигащ понякога в ранните предутринни часове до минус 40 градуса по Целзий. Живееше в дома на Кодрат и бе щастлив, че всеки ден има възможност да общува със Сена.

Сена... – вече почти не можеше да си представи живота си без нежното й присъствие. Дори започваше да се пита как там, на безкрайно далечния Барзум, на Барзум с Инес и Симон, бе живял без същество като нея. Тази мисъл все още го караше да се чувства неудобно, ала с течение на времето неудобството ставаше все по-малко, измествано от една любов, за чиято всепомитаща мощ той все още не подозираше...

Задъхан от изкачването, спря пред първите къщи на селото, от чиито комини се виеха тънки струйки дим, които сега, в бързо сгъстяващия се здрач, напомняха на синкави змийчета, чезнещи в оловно сивото небе. Предвкусвайки една прекрасна вечеря в компанията на Сена, хвърли поглед назад, към покритото с дебел сняг поле, отвъд което проблясваха тъмните води на океана. Да, тук, в Абдала, бе красиво, една прелестна зимна приказка. А какво ли щеше да е на пролет, когато дърветата се разлистеха и освободените от тежестта на снега треви избуяха? Тази представа отново възкреси във въображението му образа на Сена. Това го накара наново да се обърне и да забърза през селото към единственото място, което сега можеше да нарича свой дом...

Внезапно пред него изскочи някакъв силует и се закова насред снега. Фирсала едва не се блъсна в него. Онзи протегна ръка и го спря:

- Тази вечер е приятно, нали?

- Здрасти, Кормал! – усмихна се той. – И на мен ми се струва по-топло от обикновено.

Кормал бе приятел на Кодрат и семейството му. Личеше си, че не е безразличен към Сена – факт, който, Фирсала трябваше да признае, не му бе съвсем по вкуса. Кормал обаче не бе натрапчив, към самия него се отнасяше с дължимото на един божи пратеник уважение.

- Тъкмо бях тръгнал към вас – усмихна се Кормал. – Не съм наминавал от кажи-речи 10 слънца, та си викам...

- Сигурен съм, че Кодрат, Фадра и Сена много ще ти се зарадват – върна му усмивката Фирсала, опитвайки да я направи възможно най-естествена. - През последните слънца и ние не сме излизали много. Предполагам обаче, че скоро ще дойде пролетта и тогава всички ще излизаме и ще се срещаме много по-често...

Нагазиха в един неутъпкан участък, затъвайки почти до коленете. Не бе валяло от 2 слънца, но пък за сметка на това бе сковал свиреп студ. Едва тази сутрин бе започнало да омеква и минус 15-те, които бе измерил с помощта на взетия от шлюза на вече изглеждащата му безкрайно далеч в миналото затворническа капсула термометър, бяха му се сторили почти като пролет.

Когато наближиха къщата почти се бе стъмнило. На носа му кацна снежинка. Друга се плъзна по бузата му. Трета влезе в окото му и го накара да примигне...

- Ще вали много – погледна небето Кормал. – Тази ще е от нощите на бялата пелена.

Макар да не знаеше какво означава изразът нощи на бялата пелена, Фирсала нямаше как да не се досети. Бързо сгъстяващата се дантела от снежинки красноречиво разкриваше смисъла на това словосъчетание...

Замисли се за времето, прекарано тук. Имаше чувството, че се е върнал в далечното минало на планетите от конфедерацията. Бе гледал филми за времената, когато е нямало електричество – времена, когато, също както тук, в Абдала, единственият източник на енергия е бил огънят. Все още му изглеждаше странно, че той, бившият космически диспечер в един свят на свръхвисоки технологии, той, рожбата на една късна цивилизация, в която всичко, освен предотвратяването на смъртта, бе станало не само възможно, но и естествено, все повече харесва примитивния свят, в който неволно бе попаднал. Може би причината бе Сена, но имаше чувството, че има и друго, много други неща. Изобщо не си бе представял, че е възможно да се диша толкова гъст и чист въздух, че пътуването с безмоторен презокеански кораб може да се окаже едно толкова вълнуващо преживяване, че необходимостта за всичко да разчиташ само на своите и на тези на близките ти ръце може да носи такова огромно удовлетворение...

С изненада откри, че са стигнали, и похлопа на масивната дървена порта. Както винаги отвори Сена. Той нежно обгърна раменете й с ръка – жест, който всеки път го караше да се чувства пиян от щастие – и покани Кормал.

- Кормал! – възкликна Сена и подаде ръка на госта. – Откога не си ни навестявал! Помислих, че си ни забравил...

- Аз? Да ви забравя? Да забравя теб?! – престори се на възмутен Кормал, сетне също я прегърна, при което Фирсала почувства някакво бодване дълбоко в сърцето.

- Да видим кой се е прежалил да ни посети! – прогърмя гласът на Кодрат, който се появи от вътрешността на къщата с чаша димящ филех в ръка. – Влизайте, влизайте! Точно навреме Фади тъкмо беше почнала да приготвя масата...

Малко по-късно и петимата – Фирсала, Кормал, Сена, Кодрат и Фадра, съпругата му, седяха на масата край огнището и със задоволство унищожаваха топлата вечеря.

- След 4-5 слънца ще приключа с обработката – похвали се Фирсала, обръщайки се към Кодрат.

Имаше предвид работата, която вършеше в момента. Бе се заел да обработва камъните, които бяха докарали от южните земи. С чук и длето им придаваше форма на правоъгълни късове, служещи за строителен материал тук, в Абдала. Тези камъни се търсеха много на пазара, тъй като бяха от специален вид скала и постройките, изградени от тях, устояваха и на най-силните зимни бури, които тук, в Абдала, бяха изключително свирепи...

- Ще се наложи да изчакаш няколко слънца, преди да продължиш – секна ентусиазма му Кодрат. – По всичко изглежда, че ще имаме нощ на бялата пелена. Снегът, с който ще осъмнем, ще е по-висок от човешки бой и докато проправим пъртини, ще минат поне няколко слънца.

- Пък може и да има повече от една нощ на бялата пелена – допълни Кормал, отпивайки от филеха си. – Ако това се случи, няма да можем да излизаме най-малко 20 слънца.

- Опазил ни Арунда! – направи заклинателен жест Кодрат. – Помня, трябва да беше преди повече от 40 цикли, тогава още бях дете. Имаше цели 3 нощи на бялата пелена, пък и през деня снегът не спираше. Беше станал по-висок от тази къща! Колкото и да разчиствахме – децата също помагахме, - не можехме да излезем в продължение на повече от 45 слънца!...

- Това ми напомня, че трябва да тръгвам, за да мога да се прибера... – надигна се Кормал.

- Къде сам в тоя снежен ад?! – възмути се Кодрат. – В къщата има достатъчно място за още един човек.

- Родителите ми са възрастни и ще се притесняват – отклони предложението му гостът. При тези му думи Фирсала изпита облекчение, примесено с вина, че го е изпитал...

- Аз ще те изпратя – предложи той.

- Благодаря ти, но няма нужда – отказа Кормал. – Страшното ще е утре, сега все още е проходимо.

- Въпреки това – настоя Фирсала. Кормал отново отказа...

Когато излязоха, за да изпратят госта, Фирсала не можа да повярва, че е възможен толкова обилен снеговалеж. Снегът се сипеше толкова плътно, че небе и земя се бяха слели в неразличима белота. Когато преди около два часа бяха влезли в къщата, снежната покривка бе тридесетина сантиметра, а сега наближаваше метър и с всяка минута се увеличаваше.

Наново опитаха да убедят Кормал да остане. Той пак отказа. Тогава Фирсала се сети нещо:

- Почакай, сега ще се върна – обърна се той към него и влезе в къщата.

Отдавна не се бе докосвал до калъфа си за хранителни таблетки и, виждайки го захвърлен в ъгъла на стаята си, изпита носталгия по безвъзвратно отишлото си минало. Той с трепет го отвори и започна да рови в преградките му. Най-сетне ги намери. Бяха очила за нощно виждане, предназначени за по-добра ориентация в постоянния здрач на капсулата. Сложи си ги и натисна бутона за включване. Надяваше се, че батерията не се е изтощила – бе ги ползвал рядко. Да, не беше. Светът избухна в ярко червено сияние, на чийто фон се открояваха и най-невидимите в мрака предмети.

Преди да подаде тази последна своя отломка от цивилизацията на Кормал, той се увери, че дори в непрогледната белота на яростно сипещия се сняг очилата правеха видими, макар и смътно, поне най-близките предмети.

- Какво е това?! – учудено възкликна Кормал, благоговейно поемайки непознатия предмет.

- Сложи ги! – подкани го Фирсала.

- Какво?! Откъде?! Как?!...

- От Арунда – прекъсна въпросите му Фирсала по единствения възможен начин и се зае да му обяснява как се ползват.

Час по-късно, когато бе целунал Сена за лека нощ и се бе увил като пашкул в дебелия си юрган, той осъзна, че нещо му пречи да заспи. Нещо, свързано с калъфа за хранителни таблетки. Не, не му бе тъжно за предишния му живот – поне не толкова, че да не може да заспи, при това след един доста тежък работен ден...

Тогава? – запита се.

След като прекара няколко минути без да може да затвори очи, той стана, отиде до мястото, където бе оставил калъфа, и го взе. Да, това, което не му даваше да заспи, определено бе свързано с калъфа. Но какво бе то?

Изведнъж се сети. Плъзна ръка по дебелата кожа и я напипа. Малка издатина в най-външната преградка. Той отвори калъфа и бръкна в преградката. В нея нямаше нищо! Нищо? От какво, по дяволите, тогава е тази издутина?

Плъзна ръка от вътрешната страна на преградката и отново я напипа. Да, нещо бе поставено в подплатата – малък правоъгълен предмет. Да, това беше. Неволно бе напипал издатината, когато бе взел калъфа, за да извади очилата, но моментално бе забравил за това, складирайки го в подсъзнанието си...

Вече окончателно разсънен, той се приближи до прозореца и, крайно озадачен, се зае с разбулването на загадката около неподозираното досега от него наличие на този толкова странен – поне на пипане - предмет. Странно, но изпита фаталното предчувствие, че той драстично ще промени живота му.

* * *

Сена също не спеше, но по доста различни причини. Тялото й – тяло на млада и чувствена жена – бе започнало да откликва на Фирсала като на мъж. Тя не знаеше това – липсваше й опит, ала усещаше нещо нередно в отношението си към пратеника на Арунда. Да, това, което изпитваше към него, бе красиво, невероятно красиво и истинско, но дали бе позволено? Можеше ли тя, едно обикновено момиче, да се надява, че ще задържи върху себе си ако не вечно, то поне дълго, вниманието на един полубог?! Не, не можеше. По-скоро обратното. Ако поискаше – а той не искаше, та нали бе богоподобен, - той можеше да има всяка жена в Абдала, а много от жените в Абдала бяха далеч по-красиви от нея, особено по-зрелите...

Опита да заглуши тези си мисли. Не се получи. И тя направи нещо, което никога не бе правила. Стана и трескаво започна да кръстосва стаята. Дълбоко в себе си чувстваше, че трябва да му каже нещо, ала не знаеше точно какво. С тихи стъпки отиде до прозореца и, отправила взор към снежното небе, горещо се помоли на Арунда да й даде покой – и, разбира се, да й прости навярно недопустимо греховното отношение към пратеника му. Арунда изглежда я чу, защото след броени минути тя вече бе потънала в дълбок сън. Тя не знаеше, че в същия този момент Фирсала бе отправил взор другаде, че сенките на миналото му безвъзвратно бяха разрушили крехкия покой на сегашното му съществувание и – поне засега – рязко го бяха отдалечили от нея.

2. Писмото

Фирсала използва ножчето за хранителни таблетки, за да среже подплатата. Въпреки това доста се озори. Накрая все пак успя и в ръката му изпадна пришитият в нея предмет.

Бе малка черна пластмасова правоъгълна кутийка със съвършено гладки повърхности, по които той прокара пръсти. Тъкмо търсеше начин да я отвори, когато по една от широките й страни започнаха да се появяват светещи символи. Бяха букви. Господи, откога не бе виждал букви!

Приближи кутийката до очите си и с нарастващо учудване прочете:

Насочи устройството със страната на този надпис към тъмна повърхност, по възможност – на сянка!

Крайно озадачен, той изпълни това указание, обръщайки кутийката със страната на надписа към една от стените в стаята. Сетне видя как буквите върху повърхността на устройството рязко избледняват и изчезват. В продължение на няколко секунди не се случи нищо. Сетне върху стената се появиха други букви, станаха по-ярки и се подредиха в изречения, които плавно започнаха да се движат отдолу нагоре:

Здравей, Николас Антоан Конглар! Щом четеш това съобщение, значи сме успели да се свържем с теб, което изключително много ни радва. Щастливи сме да ти съобщим, че си оправдан по делото, по което беше осъден...

Николас усети как очите му се разширяват от вълнение. Инес, Симон – нима можеше да се надява, че отново ще ги види?! Обзет от невероятно по силата и емоционалния си заряд вълнение, той – Николас, Фирсала, вече не знаеше кой е - се насили да продължи да чете:

Надписът ще изчезне малко след като текстът престане да се движи – продължаваше съобщението. – Това ще е знак, че последният е свършил...

Сега по същество. Предполагаме, че нямаш търпение да се върнеш при семейството си. Ще се погрижим да ти намерим и работа – та нали по наша вина попадна в затвора.

Кои са тези „ние”? – неволно се запита Николас/Фирсала, продължавайки да плъзга поглед по плавно движещите се букви:

Ако искаш да се върнеш на Барзум, трябва да направиш нещо, което да ни позволи да открием точното ти местонахождение...

Нека обясним. Сигурно се питаш как устройството, благодарение на което четеш този текст, е попаднало в калъфа ти. Обяснението е просто – чрез телепортация.

В момента, когато се разкри цялата работа около катастрофата, предизвикала попадането ти в сферата, това съобщение бе изстреляно в подплатата на калъфа ти с надеждата, че където и да отидеш след „разчупването” на печата на Кабдал, ще успееш да го откриеш...

Да, печатът на Кабдал не е ненакърним – нима не е очевидно, щом си жив и свободен, па макар и на една безкрайно далечна и чужда планета.

Успяхме да разкрием тайната около „разчупването” печата на Кабдал малко след изстрелването ти в сферата. Ти си един от първите несправедливо осъдени, които ще имат щастието да се възползват от това наше откритие.

Вероятно се питаш какво точно трябва да направиш, за да се върнеш в света, отнесъл се толкова несправедливо с теб, но и в който си оставил най-скъпото си – своето семейство.

Много е просто. Във всеки един момент, след като прочетеш това съобщение, можеш да активираш опцията „Обратно у дома”, като драснеш неколкократно с нокът по някоя от страните на устройството, посредством което четеш настоящото съобщение. Така ще изпратиш сигнал на Затворническата асоциация на Барзум, в който ще се съдържат точните данни за местонахождението ти. Останалото е наша работа...

Безкрайно съжаляваме за допуснатата грешка и сме щастливи, че ще можем да я поправим.

Затворническа асоциация на Барзум

Тук надписът спря, а малко след това избледня и изчезна.

Николас/Фирсала остана с поглед, взрян в нищото. Отдавна бе свикнал с мисълта, че Инес и Симон завинаги са изгубени за него. Бе тъгувал за тях. Господи, как бе тъгувал! Колко дълги часове, затворен в капсулата на презрян от обществото доживотен, бе лял горчиви сълзи за тях и изгубеното си минало! Само той си знаеше колко мъка по тях, по Барзум, по конфедерацията и, колкото и странно да бе – по работата, за която въпреки нещастието, което му бе донесла, продължаваше да съжалява, бе натрупал в душата си!...

И сега, сега, когато бе свикнал, когато бе започнал да се примирява...

Стига глупости! – изруга се. – Би трябвало да се радваш, нали?

Ала – трябваше да си го признае – не се радваше – поне не толкова, колкото му се искаше – не и колкото смяташе за редно... И защо? Защо – това бе въпросът – въпрос, на който той – Николас, Фирсала или както там го наричаха или щяха да го наричат занапред – се страхуваше да си отговори. Ала трябваше. Просто трябваше. В противен случай би намразил себе си, а като цивилизован човек прекрасно знаеше – родители, учители, политици, юристи, психолози... и изобщо системата като цяло, системата, в която бе прекарал целия си съзнателен живот, ала от която сега вече не се чувстваше част, му го бяха внушили, - че няма по-страшно нещо от това да намразиш себе си!

Едва сега го връхлетя чудовищното прозрение, че те – т. нар. общество – му бяха отнели живота не един, а два пъти! Веднъж - след като го бяха откъснали от Инес и Симон - и втори път - като го отделяха от Сена!

В помътения му мозък се мерна подозрение, на което той с особено болезнено чувство за вина осъзна, че тайничко се надява:

Ами ако съобщението не е изпратено от Затворническата асоциация на Барзум? Ами ако по невнимание или по погрешка са забравили да ми поставят печата на Кабдал и искат да ме примамят обратно, за да поправят грешката си? Ами ако...?

Стига! – заповяда си. – Нима не си наясно, че каквото и да е решението ти, не можеш да го вземеш сега?!

С мъка се овладя. Нямаше закъде да бърза, нали?

Отлагането обаче – той прекрасно го съзнаваше – нямаше да му донесе покой. Ала повече го притесняваше подозрението, че вече го бе взел и че времето до привеждането му в действие щеше да бъде само отлагане на неизбежното!

* * *

През последвалия повече от месец (дял) всички усетиха промяната в настроението му, макар той да опитваше да се държи както преди. Особено болезнено бе това за Сена, която – незнайно защо – свързваше тъгата му със самата себе си.

- Фирсала – плахо го запита тя веднъж, - защо не си както преди? Да не би...

Той я изгледа очаквателно.

- Да не би да сме ти омръзнали и да искаш да отидеш при тингано?!

- Не, мъничката ми – тъжно се бе усмихнал той. – Та нали обещах, че никога няма да отида при тингано!

- Да не би... Да не би аз да съм те обидила? – престраши се да си изясни тя.

В отговор той само я бе прегърнал и бе погалил великолепната й кестенява коса.

Все повече осъзнаваше, че не може още дълго да продължава така. Рано или късно трябваше да разсече гордиевия възел, но кога – това бе въпросът...

Дните отминаваха. Пролетта дойде. Потъналите в зеленина хълмове на Абдала бяха дори по-красиви, отколкото си ги бе представял, ала това не го радваше. Конфликтът между чувството му за вина пред Инес и Симон и едва напъпилата радост от новия му живот, от живота му край Сена, все повече се задълбочаваше и му ставаше все по-трудно да крие чувствата си.

Сена, разбира се, продължаваше да изпитва към него най-топли чувства, ала той знаеше, че помежду им нещо безвъзвратно си бе отишло. Кормал бе все по-чест посетител на семейството на Кодрат и все по-открито я ухажваше. Тя все още не поддаваше, ала той знаеше, че не бе далеч мигът, когато упорството на съперника му щеше да даде резултат...

Решението окончателно се оформи в главата му повече от 4 месеца (дяла) след като бе прочел съобщението. В духа на дълбоката древност на старата Земя, част от чиито жители бяха сред учредителите на конфедерацията, той би го нарекъл викторианско. Това бе решение на дълга. Съзнаваше, че никога няма да е напълно щастлив със Сена, ако знае, че най-близките му хора от предишния му живот – Инес и Симон – го мислят за мъртъв или, което е все същото, за доживотен затворник в една рееща се в безкрайната пустота на космоса капсула.

Бе тласнат в решението си и от обстоятелството, че Сена постепенно бе започнала да откликва на Кормал. Прелестните й усмивки, запазени доскоро единствено за него, сега все по-често озаряваха лицето й и при разговорите й с Кормал. Все още само плахо прокрадващото се, ала набиращо скорост чувство за вина, с което бе започнала да го поглежда, чертаеше плавна, ала устойчива промяна в чувствата й. Не я обвиняваше - съвсем не. Знаеше, че на нейно място сигурно също би постъпил така. Бе му тъжно обаче – много, много тъжно...

* * *

Бе един следобед в началото на лятото, когато реши да проведе един последен разговор със Сена, преди да направи фаталната драскотина по странното черно устройство. Намери я в градината. Поливаше цветята и се любуваше на дълбоката тишина сред натежалите от плод дървета.

- Фирсала! – изненада се тя, когато го видя. В погледа й имаше тъга и – о, господи, Арунда или както там те наричат! – онова гадно чувство за вина, което се бе появило след началото на сближаването й с Кормал. – Поливам градината – каза го, сякаш се оправдаваше. Сърцето му се стопли обаче, когато откри в очите й и следа от онази нежност, с която се бе отнасяла към него преди – на кораба и сетне през сякаш вече безкрайно далечната прекрасна зима, която бе прекарал в дома й.

- Сена... – Преглътна с мъка и осъзна, че думите не идват.

- Какво? – в погледа й блесна внезапен интерес.

- Аз просто... – наново се запъна той. Тя продължаваше да го гледа все така очаквателно.

- Просто искам да ти кажа, че никога няма да отида при тингано! – тържествено произнесе той и усети как се изчервява.

- Защо ми го казваш? – с подозрение го изгледа тя. – Вече го каза и аз ти вярвам...

Той си припомни как още на кораба, когато бе напреднал с езика, бе поискал да узнае защо го считат за Фирсала Арунда [пратеник на Арунда]. Сена му бе разказала, че докато събирали камъни в близост до мястото, където се бе приземила капсулата му, чули страшен гръм и видели огнено кълбо в небето. Отначало се уплашили и решили да избягат, но след като явлението не се повторило, останали – на това място реколтата от камъни била особено богата.

Когато няколко дни по-късно, като тръгнали да се връщат, го съзрели завалящ се от умора съвсем близо до морския бряг и респектирани от метнатия на рамото му калъф за хранителни таблетки решили, че той е пратеник на Арунда, проводен да ги избави от безчинствата на тингано, те го проследили и видели как той, изтощен до крайност, паднал сред скалите. Тутакси си припомнили мощната гръмотевица и огненото кълбо в небето и това окончателно затвърдило убеждението им за божествената му природа...

С мъка се откъсна от спомените си и впи очи в нейните, при което се изчерви още по-силно.

- Казвам ти, че никога няма да отида при тингано, защото могат да се случат неща, които да те накарат да мислиш, че съм го направил – предпазливо и не по-малко загадъчно обясни той.

- Какви неща? – с внезапна тревога в гласа поиска да разбере тя.

- Може и нищо да не се случи, но все пак ако... – той пак се запъна, прокле стеснителността си, после някак сковано сви рамене и понечи да се отдалечи.

Тя дойде при него:

- Моля те, кажи ми! – настоя момичето, а в очите й се появи страх.

- Може би по-късно – уклончиво смотолеви той и, вече с твърди стъпки, тръгна към къщата.

Колебанието на Сена трая само миг. Сетне тя го догони, обърна го към себе си и той с изненада установи, че е червена като божур.

- Фирсала – едва чуто изрече тя. – Когато те видя...

Той я погледна очаквателно, а тя, изчервена още повече – ако това изобщо бе възможно, - го пусна и хукна към къщата. Не знаеше дали бе истина или просто му се бе сторило, но в очите й видя сълзи.

Същата вечер тя излезе с Кормал, а през следващите дни се държеше така, сякаш не го познава. Той прецени, че моментът е особено подходящ да приведе в действие решението си, ала съдбата му бе отредила друг, по-труден жребий.

* * *

Днес – реши Николас/Фирсала, - ще го направя днес.

Бе прохладна утрин в началото на лятото, която вещаеше поредния прекрасен слънчев ден. Реши преди да се заеме с черното устройство да се разходи в градината, а може би и в горичката край селото...

Пъхнал устройството в джоба си, вървеше умислен по пътеката и внезапно я видя.

- Фирсала! – някак гузно му се усмихна Сена. – Тъкмо исках да поговорим.

- Да отидем в гората, толкова е хубаво! – предложи той. Тя сви рамене и тръгна до него.

Навлязоха дълбоко сред дърветата, чиито гъсти корони от листа тайнствено шептяха. Спряха на малка полянка и се настаниха на един дънер. Край тях жужаха насекоми, а отвсякъде се носеха омайващите песни на горските птички...

- Искаше да ми кажеш нещо – с натежал от тъга глас й напомни той. Струваше му се, че знае какво ще е то и – уви – се оказа прав:

- Фирсала... – плахо започна тя и го погледна право в очите. Сетне се поколеба, преглътна и продължи: - Може би ще ми се смееш, но..., разбираш ли..., ти ме правиш щастлива по начин, който не мога да разбера...

Цялата трепереща от напрежение, тя спря и го загледа очаквателно. Той й кимна окуражително.

- Искам да кажа... – промълви тя. – Искам да кажа, че..., ако можех..., така, де..., ако ти бе обикновен човек, а не... О, Арунда, не знам как да се изразя!...

- Можеш да ми кажеш всичко – успокои я той, обгръщайки раменете й с ръка. – Говори спокойно и не се притеснявай от реакцията ми. Каквото и да ми кажеш, ще те разбера. Обещавам ти!

Тези му думи й вдъхнаха нужната смелост:

- Виждаш ли – с по-спокоен глас продължи тя, - ако бе обикновен човек, сигурна съм..., не ме разбирай погрешно..., сигурна съм, че..., че..., е, че щях да се влюбя в теб... Дори... – тя спря и някак виновно го погледна: Дори сега, дори като знам, че си Фирсала, ако ме искаш...

Неизреченото бе повече от ясно. Той почувства, че целият му свят се сгромолясва нейде в бездната на една прекалено дълго отлагана – и затова неподозирано силна сега – страст. Опита да се овладее. Не успя. Погрешно изтълкувала мълчанието му, Сена внезапно се отдръпна и... се свлече на колене пред него:

- Прости! Прости ми, Фирсала! - простена тя. – О, Арунда, да знаеш само колко съжалявам!...

Той нежно я повдигна от земята:

- Нали ми обеща – там, на кораба, - че никога няма да го правиш – напомни й той. Тя си спомни и мигом бледа, ала безценна, защото бе предназначена единствено за него, усмивка, озари лицето й.

Знаеше, че цял живот ще благодари на Бога, Арунда или както там го наричаха за този миг, за тази нейна усмивка, за невероятния шанс да е с нея, пък било и за кратко...

Той се стегна – трябваше, просто нямаше друг начин. Тя му бе подала сламката, за която да се залови, за да унищожи с един-единствен удар упоителното настояще, в което бе живял през последните няколко месеца (дяла). Но думите, които изрече, не съответстваха на това му намерение – поне не по начина, по който той искаше:

- Фирсала е обикновен човек – сам не повярва на изявлението си той, но не можеше, просто нямаше как да се спре. – Арунда е самата доброта и се отнася с разбиране към човешките слабости. Фирсала харесва Сена, харесва я много повече, отколкото самата тя предполага...

Сена го слушаше като омагьосана, а на лицето й отново разцъфтяваше така обичаната от него усмивка.

- Да, Фирсала има съвсем същите чувства като обикновените хора..., като Сена... – продължи той, а сърцето му се късаше. – Фирсала обаче не може да послуша сърцето си. Мисията му е друга. Той е обречен на Арунда и... и...

Тук той се прекъсна сам и отново обгърна раменете на Сена с ръка, а тя продължаваше да го гледа очаквателно. Усмивката й обаче се бе стопила:

- Фирсала би искал повече от всичко да прекара живота си – и безброй други животи – със Сена – окончателно разби сърцето си той, - ала дългът не му позволява!...

Бе го казал, просто бе изрекъл заклинанието, което със смазваща безвъзвратност щеше да предопредели бъдещето му. Не искаше да продължава, ала бе започнал и вече не можеше – нямаше право – да спре:

- Сена е щастлива, че е обикновено момиче. Тя ще си намери някой, с когото ще бъде щастлива. Фирсала би искал – о, как би искал само – това да е той! Това обаче е невъзможно и от тази невъзможност сърцето му се облива в кръв!...

В погледа на Сена за миг се бе мярнало отчаяние, сетне той прочете примирение и разбиране. Тя бавно се отдръпна от него. При това той се почувства почти непоносимо виновен пред нея и наново протегна ръка и я прегърна. Тя не го спря. Тогава... тогава всичко в него закипя и той внезапно я привлече към себе си, а устните му потърсиха нейните. Шокирана, тя първоначално се стегна, сетне постепенно се отпусна в ръцете му:

Сена, моя малка Сена, само ако знаеше! – плачеше сърцето му, докато мостовете на близостта им се късаха в тихата тъга на тая последна ласка...

Дойде на себе си много по-късно – някъде дълбоко в гората. Бе вървял безпаметен и не знаеше колко време е минало. Чувстваше се опустошен и напълно изцеден. Сега вече можеше да го направи...

Бръкна в джоба си и извади черната кутийка. Погледна я. Имаше чувството, че в ръцете си държи змия. Реши, че след като подаде сигнала, ще я хвърли някъде, пък дано...

Тази мисъл го накара да се почувства виновен и той, държейки устройството в едната си ръка, посегна към него с другата. Тя като прекършена увисна над кутийката, поколеба се, сетне...

Направи го като на сън. Няколко драскотини с нокътя и... – обратно у дома, с горчива ирония си спомни той пренесеното чрез това проклето устройство съобщение. Досущ като долнопробна реклама на някоя от корпорациите в конфедерацията...

Погледна кутийката с други очи. Странно, сега, след като го бе направил, му бе станало някак по-леко... – и по-тъжно, разбира се, много по-тъжно...

Поколеба се, сетне прибра устройството обратно в джоба си и прегърбен, с отпуснати рамене, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде...

А сигналът вече пътуваше през хиперпространството към невъобразимо далечното си назначение на почти два милиарда и половина светлинни години от тази прекрасна планета, която той измамно бе припознал като свой нов дом. Скоро и той – Николас, Фирсала или както и да го наричаха – също трябваше да отпътува. Трябваше да се върне при омразната капсула на космическия си затвор,, за да срещне там своето бъдеще – бъдеще, в което като зловещи привидения плуваха сенките от едно минало, с което той наивно си бе въобразявал, че е скъсал.

Спущено на 20 март 2014. Точно след осем дни очаквайте края на глава VII.

3. Дългоочакваният ден

Доктор Верлаац се събуди в тягостно настроение. Стана с мъка и тромаво се запъти към автомата за кафе. Обикновено димящата течност успяваше да оправи настроението му, но не и днес...

Той се настани пред пулта, отпи от кафето си и с бавни, отработени движения – бе го правил хиляди пъти – стартира поредната проверка... – Нищо, разбира се. Бе изминала повече от година, а от бившия доживотен ни вест, ни кост...

Отпусна се в креслото и се замисли. Бе казал на останалите, че максималният период на изчакване е година и половина, но считаше, че реалистичният срок е не повече от година. Разбира се, че за внезапно озовалия се в един съвършено чужд свят затворник – осъден на неминуема бавна смърт в абсолютната самота на космоса при това – калъфът с хранителни таблетки не би бил приоритет. Той, Верлаац, обаче бе направил така, че – в рамките на предвидимото – пионката му да не може да оцелее без тази вещ.

Тогава – запита се – защо онзи толкова се бави? Може би...

Тръсна глава. Не искаше дори да си представя тази възможност. Та тя бе повече от непоносима! Непоносима или не обаче, застави се да погледне истината в очите, вероятността бившият доживотен да не пожелае да изпрати сигнала или просто да не прочете писмото съществуваше и затова не трябваше да се пренебрегва.

Опита да отклони мислите си от проблема – така или иначе единственото, което можеха да сторят, бе да чакат. Не успя. Трябваше обаче – просто бе необходимо – да обмисли по-нататъшните си действия, ако сигналът се забавеше още няколко месеца...

Сепна го тихо почукване на вратата.

- Да, влез! – с овладян глас извика той и завъртя креслото с лице към нея. Тя се плъзна встрани и в стаята пристъпи политологът Елали Фаргош:

- Добро утро, докторе! – жизнерадостно поздрави той. – Поредната проверка, а? – поинтересува се, хвърляйки поглед към пулта.

- По изчисленията ми трябва да получим сигнала всеки момент – с възможно най-спокоен, дори леко небрежен тон за кой ли път потвърди Верлаац.

- Ами ако... – поколеба се Фаргош. – Ако изобщо не получим сигнал?

- Направено е всичко в рамките на предвидимото – предпазливо отвърна предводителят на експедицията.

- Извинявай, Ген, но, доколкото схващам, това не означава, че евентуалното изпращане на сигнала е напълно сигурно? – изгледа го очаквателно политологът.

- Единственото напълно сигурно нещо е смъртта – опита да се пошегува Верлаац.

- И все пак, какво правим, ако и след още половин година продължава да няма сигнал? – бръкна право в раната Фаргош.

- Едва ли някой от нас си е въобразявал, че начинанието не е рисковано – контрира предводителят на експедицията. – Засега обаче – успокоително добави той – нямам основания да мисля, че рискът от неуспех е по-голям от очакваното...

- Значи продължаваме да чакаме – обобщи политологът.

- Едва ли ни остава нещо друго – сви рамене Верлаац. – Знам, че напрежението расте – добави след кратък размисъл той, - но това, така да се каже, също е в рамките на предвидимото...

* * *

- Вече започвам да се чувствам като в затвор – въздъхна Сендера тамато, подавайки чаша кафе на Калитер Фунга.

- Едва ли някой е доволен от шибаната ситуация – изсумтя той, сръбвайки от горещата течност.

- Може би хлапетата – предположи Тамато. – Честно казано, все повече започват да ми лазят по нервите – призна тя. – И това при положение, че великият Верлаац – тя натърти на великият – прекрасно знае, че мястото им не е тук!

- Гледай нещата откъм положителната им страна – посъветва я доцентът по електромагнитни полета. – Ако не друго, то поне отсрочката ни позволява да планираме изследванията, които ще извършим, когато стигнем...

- Вече си мисля, че и това не е сигурно – замислено каза професорката по молекулярна физика, отхапвайки от дебелия си сандвич с шунка.

- Кое не е сигурно? – не разбра Фунга.

- Че ще стигнем, как кое! – тросна му се Тамато и отново напълни устата си с храна.

В този миг вратата на трапезарията се плъзна встрани и вътре пристъпи икономистът Ландор Браникар:

- Виж ти – възкликна той, - пък аз си помислих, че съм станал пръв!

- Подобна мисъл е чиста проява на браникаризъм – пошегува се Фунга и посегна към една от поничките с шоколад, с които бе избрал да закуси.

- Така де – засмя се Браникар. – В тоя хамбар – очевидно имаше предвид кораба – човек едва ли може да прави нещо по-смислено от това да се излежава...

- Кафе? – прекъсна излиянията му професорката, която с ловко движение бе запратила чашката си в рециклиращото устройство и се бе запътила към автомата за кафе.

- А, да... – стовари се в едно кресло икономистът. – И това – кафето, де... И то не е лоша идея за настоящата ситуация. Направи ми, миличка...

- Две лъжички захар, както винаги? – осведоми се тя.

Браникар кимна.

- Сериозно ли се опасяваш, че пратеникът на Верлаац може и да не изпрати сигнала? – продължи прекъснатия разговор Фунга.

- Просто усещам, че и Верлаац е по-напрегнат от обикновено, това е – сви рамене професорката, подавайки кафето на Браникар.

- Благодаря ти, миличка! – усмихна се той, отпи и спокойно се осведоми: - Опасяваш се, че цялата работа може да се прецака?

- Не бих казала, че е невъзможно – отново сви рамене Тамато. – Дори мисля, че с течение на времето става все по-вероятно.

- Едва ли – поклати отрицателно глава Браникар. – Познавам Верлаац от 8 години и мога да ви уверя, че той е достатъчно съобразителен, за да не го допусне.

- Не всичко зависи от него обаче – напомни им Фунга, поглъщайки поредната поничка с шоколад с остатъка от кафето си.

- Естествено – съгласи се икономистът. – Верлаац обаче умее да се подсигурява и...

Точно тогава в помещението пристъпи самият Верлаац:

- За вълка говорим... – с пресилена усмивка се пошегува той.

- Просто се притесняваме, това е – мигновено се съвзе от шока професорката. – Всеки от нас е зарязал блестящата си кариера и ако нещо...

- Ако нещо се случи, веднага ще ви уведомя – увери я Верлаац, пльосна се на едно от свободните кресла и се обърна към Браникар:

- Имам да свърша малко работа по едно от проектоизследванията си. Днес би ли извършил стандартните проверки вместо мен?

- Естествено – допи кафето си икономистът и се надигна. – През това време мога да чета на компютъра ти, нали? – помоли той.

- Разбира се – кимна Верлаац.

- Извинявай, че те питам, но... е, виждаш, че тук всички сме малко нещо притеснени... – запъна се Фунга и целият се изчерви. – Какво ти дава увереност, че твоят човек ще спази уговорката?

- Нуждата, Кал – едва доловимо се усмихна предводителят им, - нуждата...

* * *

Специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро херметизира епруветката, лекичко я разклати, внимателно я постави на работната си маса и, впил поглед в часовника си, трепетно зачака. Той бе единственият от екипа на Верлаац, който не се притесняваше особено от изхода на експедицията, но не защото съжаляваше, че се е включил в нея, съвсем не, а защото бе изцяло погълнат от експериментите си.

Гледайки едновременно часовника си и епруветката, той бе затаил дъх в очакване да се случи нещо.

- Най-сетне! – възкликна, когато откъм епруветката се зачу тихо съскане, което постепенно започна да се усилва. Сетне посегна към пулта пред себе си и, набирайки някаква клавишна комбинация, вкара съда в метална кутия. След това визуализира на монитора пред себе си вътрешността на кутията. Със задоволство констатира, че течността в епруветката започва да дими, след което, когато процесът набра скорост, тя пръсна стените на затвора си и се разплиска из кутията.

Сега, трябваше да стане сега. Единственият ефект обаче бе повишаващата се температура на течността, която вече се бе превърнала в пара и упражняваше мощен натиск върху стените на металната кутия. В един момент Сафаро дори си помисли, че експериментът започва да излиза от контрол, когато, най-сетне, с див възторг проследи как парата внезапно се насочи към центъра на кутията, концентрирайки се около вече полурастопените късчета от счупената епруветка, след което постепенно се разсея. Няколко секунди по-късно вътрешността на металната кутия вече бе суха и чиста. От отломките от строшената епруветка не бе останала и следа.

Макар да предчувстваше, че е успял, Сафаро не си позволи да се радва – все още не. Вместо това се присегна към малко правоъгълно устройство, монтирано към една от външните стени на кутията, натисна някакво копче върху него и, явно удовлетворен от резултата, доволно възкликна:

- Стана! Знаех си, че ще стане!...

Тъкмо в този момент на вратата на лабораторията му се почука.

- По дяволите! – тихо изруга той, отправяйки се да отвори. – Сигурно е някое от хлапетата или – опазил ме Бог – и двете заедно!

Когато плъзна вратата встрани, видя пред себе си лицето на Маркел Сибони.

- Влизай, Сибони! – покани младежа той.

- Интересен експеримент, а? – подпита го Маркел.

- Нещо такова – лаконично отговори Сафаро, заемайки се със заличаването на следите от току-що проведения експеримент.

- Къде е другарчето ти, как му беше името...? – попита той, прибирайки металната кутия в един от шкафовете на работната си маса. – Май за разлика от теб той не е от ранобудните?

- Елорио ли? – усмихна се Сибони. – Напоследък не. За разлика от мен той е по-нетърпелив за заминаването и все повече се притеснява...

- Вие какво? – подпита Сафаро. – Нещо сте много гъсти с шефа. Ако не беше така, едва ли щеше да ви вземе.

- Ние сме негови асистенти и той ни каза, че няма нищо против да се присъединим към вас, ако пристигнем навреме.

- Притеснява се, казваш... – замислено промърмори специалистът по бойни отровни вещества. – Елорио, де. Бас държа, че всички в тоя скапан кораб умират от притеснение.

- Да – потвърди младежът, – Елорио се притеснява, но аз – не чак толкова...

- И аз не чак толкова – усмихна се Сафаро, сядайки срещу госта си. – В последна сметка тук условията за експериментите ми са поносими – е, не отлични, разбира се, но нямам поводи да се оплаквам особено. Храната не е лоша... Изобщо, прекарваме си като на санаториум...

Думите му бяха рязко прекъснати от воя на алармената инсталация. На лицата им едновременно се изписаха уплаха и объркване, заменени от озадаченост, когато на фона на виещата сирена нечий глас – бе на Верлаац, позна Маркел – прикани:

- Внимание! – кънтеше превъзбуденият глас на предводителя им. - Моля всички веднага да се съберат в общото помещение! Повтарям: всички веднага да се съберат в общото помещение!...

- Крайно време беше – изръмжа Сафаро и доволно потри ръце. – Най-после едногодишният ми труд ще намери приложение!

- Мислиш ли, че е сигналът? – с треперещ от възбуда глас се обади Маркел.

- Не се сещам за какво друго може толкова да припира – вдигна рамене специалистът по бойни отровни вещества, явно имайки предвид Верлаац.

- Ами ако... – уплашено го изгледа младежът.

- Не вярвам – предугади въпроса му Сафаро. – Возилото ни е последна дума на техниката, а авариите с подобни чудесии са почти изключени... Но нека да вървим, та да разберем със сигурност.

* * *

Елорио Габор бе сепнат в съня си от алармената инсталация. Все още със замъглено съзнание той в просъница долови нечий глас, който му се стори познат:

- Внимание! Моля всички веднага да се съберат в общото помещение! Повтарям: всички веднага да се съберат в общото помещение!

Осъзнаването постепенно си проби път до мозъка му. Когато това стана, той рязко се изправи.

Да – с нарастващо вълнение констатира, – алармата продължава да вие, а гласът, то се знае, е на Верлаац! Дали това означава...

Той опита да укроти мислите си, набързо навлече някакви дрехи и забърза към общото помещение...

Когато влезе, липсваха само Сибони и странният химик Сафаро, но, настанявайки се, с периферното си зрение долови, че и те пристигат.

Верлаац, разбира се, бе силно развълнуван. До него седеше икономистът Браникар и, следвайки командите му, въвеждаше нещо в бордовия компютър.

- Настанявайте се! – покани ги предводителят им. – След малко започваме.

- Сигналът ли е? – нетърпеливо се осведоми Фунга.

Верлаац не му отговори, задълбочен в бързо сменящите се на монитора числа, по които явно се ориентираше при диктуването си на Браникар.

- Не е ли очевидно! – вместо него му се тросна Тамато, настанявайки се до Фаргош.

Елорио се премести до Маркел и Сафаро, които оживено разговаряха за нещо.

- А, ето те и теб, друже! – усмихна му се Маркел.

- Дали е това, за което си мисля? – не сдържа любопитството си Елорио.

- Че какво друго! – намеси се Сафаро, доволно потривайки ръце. – Крайно време беше. Най-после ще мога да извърша всички експерименти, които съм запланувал...

- Хайде малко по-тихо! – извиси глас Браникар, който внимаваше да не допусне някоя грешка...

Очакването продължи още около 5 минути. През това време се чуваше само тихият глас на Верлаац, тихото прищракване при въвеждането на командите от Браникар и едва доловимият шепот на останалите, които явно оживено обсъждаха случващото се.

Най-накрая икономистът въведе последната команда. Мястото му тутакси бе заето от Верлаац, който направи някаква справка, след което въведе още няколко команди, стартира ги и, видимо облекчен, се обърна с доволно изражение към всички:

- Едва ли има нужда да ви казвам какво се случи – започна той. – Сигналът беше силен и чист и ние с Лан въведохме необходимите параметри. Така че след няколко седмици ще бъдем на новата планета...

- А смея ли да запитам как ще я наречем? – възбудено го прекъсна микробиологът Енгана.

- Свободна наука – спонтанно предложи Фунга. – Да я наречем Свободна наука!

Всички посрещнаха предложението му с въодушевление. Единственият, който остана сдържан, бе Сибони. Той не бе учен, ала обичаше приключенията и вярваше, че това, което му се случва, ще бъде най-голямото му приключение - приключението на живота му. Не бе така с Елорио. Въпреки всичко той продължаваше да се надява, че когато стигнат, Верлаац няма да го отпрати – та нали именно той, Елорио, толкова много му бе помогнал! Съмнението обаче продължаваше да го гложди. Притесняваше го, че докторът явно не изпитваше вина от начина, по който бе постъпил с него. Съзнаваше, че – поне засега – бе слаб като учен, но бе убеден, че упоритостта му ще компенсира недостига на талант. Успокоителното бе, че до пристигането им щяха да минат още няколко седмици – време, достатъчно да проведе поне един-два сериозни разговора с Верлаац. Е, не бе кой-знае колко умел в убеждаването, но щеше да му припомни обещанието, че ще го включи в експедицията.

Аплодирайки предложението на Фунга, Елорио за кой ли път се запита защо Верлаац така безсърдечно го бе изоставил на произвола на властите. Та те като нищо можеха да го напъхат в белязана с печата на Кабдал капсула на доживотен! Оправданието, че провинението му било прекалено малко, та да им попречи да постъпят така, бе, меко казано, неубедително. Та властите на Барзум осъждаха на доживотно заточение в космоса с печата на Кабдал и за много по-дребни прегрешения!

Не – тръсна глава той, - Верлаац не е справедлив спрямо мен. Трябва много сериозно да си поговоря с него... Само да набера смелост...

Проследил погледа му, Сибони лекичко го потупа по рамото, приведе се към него и прошепна в ухото му:

- Спокойно, братле. Свършихме му мръсната работа и ще го накараме да си плати... Въпреки че едва ли си заслужава – мислено добави той.

Думите на приятеля му поотпуснаха Елорио, макар, естествено, далеч да не стопиха безпокойството му...

Тъкмо в този момент всички усетиха лек тласък, последван от лекото стомашно неразположение, свидетелстващо за извършване на поредица от хиперпространствени скокове. Най-после бяха потеглили. Дали обаче мястото, към което се носеха с невъобразима скорост през космическата пустота, щеше да сбъдне мечтите и очакванията им? Това, разбира се, само бъдещето можеше да покаже.

* * *

Прилепа бе толкова изненадан от сигнала, че в първия момент не го разпозна. Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае какво се случва. Останалото бе въпрос на бързи реакции, каквито той, разбира се, притежаваше – професията му го изискваше.

Когато върху монитора изплува лицето на президента на енергийната корпорация Слънце, той вече бе набрал комбинацията от клавиши, прехвърляща данните на дългоочаквания сигнал от нарочно монтирания в пространството около Корола космически отражател.

- Да? – леко троснато се отзова смръщеният образ от екрана.

- Сигналът – натърти Прилепа без каквото и да било предисловие.

- Сиг-какво?! – не успя да смели веднага другият. Сетне зениците му внезапно се разшириха:

- Сигналът?! Онзи сигнал?! Сигналът, дето?!...

- Именно – не без задоволство потвърди Прилепа и върху устните му цъфна самодоволна усмивка. – Трябва да побързате обаче, защото ще изчезне само след – той хвърли кратък поглед към часовника си – след две минути и тридесет и една секун...

- О’кей, Прилеп – прекъсна го другият и с треперещи пръсти набра някаква комбинация на клавиатурата пред себе си. – Договорената сума – поясни той. – Ако нещата се развият според плана, май ще трябва да ти плащаме и процент от печалбата...

- Ако ми се налагаше да чакам на това, може би бих се занимавал с просия до края на живота си! – скептично се засмя Прилепа и прекъсна връзката.

* * *

По-малко от минута по-късно трите вретена на корпорация Слънце, чакащи в близост до Корола, също уловиха сигнала. Членовете на екипажите им, наброяващи общо петдесет и трима души, реагираха своевременно и професионално. Само 37 секунди след това тези свръхбързи космически капсули внезапно изчезнаха от радара на службата за контрол на космическите полети на Корола. Такива неща обаче се случваха толкова често, че дежурният диспечер не обърна внимание на това. Регистрира го само като банален, макар и леко озадачаващ факт. Е, щом желаеха да минат без външна навигация – тяхна воля. При положение, че сами си поемаха отговорността, можеха спокойно да си трошат главите, нали така!...

В същото време президентът на енергийна корпорация Слънце Роши Берентал всмукна от току-що запалената си цигара и позволи на тялото си да се отпусне. Всичко, което можеше да се направи, бе сторено. Сега просто трябваше да бъде търпелив. Едва ли щеше да получи известие по-рано от няколко месеца, а може би дори година или повече...

Съществуваше и риск, разбира се – при това съвсем не малък. Вградената в отправилите се към отдалечената на милиарди светлинни години планета вретена на корпорацията проследяваща система бе крайно несигурна. Не бе им стигнало времето за надеждни тестове. Рискът обаче си заслужаваше. Загубата при евентуален провал – вложените в проекта някакви си нищо и никакви 5 милиарда вендера – бе по-малка от нищожна в сравнение с очертаващата се печалба при възможния, пък макар и далеч по-малко вероятен успех!...

Успокоен от тези мисли, Роши Берентал най-сетне се замисли за предстоящата си почти двумесечна отпуска. Сиомеш – разбира се, че щеше да е Сиомеш! Откога не бе ходил там! Пък току-виж успял да завърти главата на някоя знойна красавица. Все още съвсем не бе стар за такива забежки – нямаше и 45...

Унесен в мечтания, той неусетно потъна в дълбок сън без сънища, от който се събуди след повече от 18 часа, само за да разбере, че така грижливо съставените му планове за завладяването на една невъобразимо далечна планета безвъзвратно са се провалили!...

Край на част първа от книга първа.

Спущено на 28 март 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава VIII.

Част втора

Бурята под повърхността

Властта не корумпира. Страхът корумпира... може би страхът от загуба на власт.
Джон Стайнбек

Глава VIII – Предчувствия за катастрофа

Бунтовник и велик ще сторят таен сговор.
В очакване на ден тържествен великите ще си говорят.
Угрижен киртът своя бивш ще навести.
А Дивият, изпаднал в ярост, ще сече глави!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7433

1. Бунтарите

Кеган Ведека наближаваше шестдесет и това все повече му личеше. Ето – и сега не успя да изкачи наведнъж хълма към пещерата. Нещо повече: вече все по-трудно намираше белезите, трасиращи пътя към нея...

Задъхан и плувнал в пот, той най-сетне спря и се обърна. Долу, сред трептящата мараня, се синееше морето. Дори и тук, на почти 2 000 дрома височина обаче, монотонният ритъм на вълните можеше да се долови, пък макар и едва-едва. Ала изглежда, че слухът му вече бе отслабнал дотолкова, щото лично той не чуваше нищо... – освен птиците, разбира се, и лекия обеден ветрец, разхлаждащ пламналото му от усилието лице.

Замисли се за младостта си. Колко много се бе променил светът оттогава! По онова време – преди 30-40 цикли – изглеждаше, че Тингано е постигнал вечен мир и нерушима хармония между бардите. Сега обаче...

Сега, уви, съвсем не бе така. Над безоблачния само до преди двадесетина цикли небосвод на Стария континент все по-застрашително надвисваха тъмни облаци. Разбира се, сякаш все още всичко – или поне почти всичко – бе под контрол. Това обаче бе по-скоро необосновано усещане, инерционна вяра, балансираща върху подвижните пясъци на една ерозираща – защото бе ерозирана отвътре – традиция, отколкото заключение, почиващо на здрава логична основа...

След като си поотдъхна за няколко минути, той се съсредоточи върху невидимите за непосветени знаци, предназначени да му покажат пътя към пещерата. Оставаше му малко – много малко, - но сякаш му предстоеше да изкачи Миндрал – най-високия връх в Тингано, извисяващ се на повече от 6 000 дрома над морското равнище...

Половин час по-късно вече бе пред замаскирания с храсти капак, блокиращ изхода на пещерата. Той уморено приседна и търпеливо започна да ги отстранява.

Най-сетне пред погледа му изскочи тежкият камък, който можеше да бъде повдигнат само с обединените усилия на не по-малко от петнадесетина души. Плъзна ръка по грапавата му повърхност, докато напипа едва доловимата резка, програмирана да се задейства само от допира на избраните. След като прилепи пръст о нея и го задържа 2-3 секунди, той необичайно бързо за възрастта си стана и отскочи на около дром назад.

Изпод събудения камък нещо забоботи, сетне той бавно се повдигна от леглото си, разкривайки чернотата на широк объл отвор, от който внезапно лъхна застоял, но приятно прохладен въздух. Камъкът освободи отвора напълно, след което с глух тътен застина непосредствено до него.

Кеган Ведека се надвеси над отвора, откри грубо издяланите стълби и започна да слиза. Когато стъпи на третото стъпало, камъкът отново се задвижи и след няколко секунди пак плътно бе затворил пещерата, хлътвайки на старото си място, сякаш никога не се бе местил.

Странно – мислеше си Кеган Ведека – дотолкова съм се сраснал с това подземие, че в него се ориентирам далеч по-добре, отколкото на повърхността...

* * *

Просторната галерия, в която Кеган Ведека се озова след кратък преход, бе сумрачна и приятно прохладна. Другите двама вече бяха дошли, както и трябваше да се очаква:

- Здравейте, Чешан, Гамана! – приветства ги той. – Радвам се, че се отзовахте своевременно.

- Малко ни разтревожи – обади се по-младият, мъж на около 37-38 цикли. – Признавам, че се уплаших не на шега... – и продължавам да съм уплашен...

- Не са ни разкрили, Гамана – все още не – успокои го възрастният човек, присядайки на една от каменните пейки, пръснати из помещението. – Ако се бе случило, едва ли щях да имам възможност да довлека старите си кокали тук...

- Какво става всъщност? – осведоми се по-възрастният от двамата му събеседници, истукан на около 45 с вече прошарена коса и помътнял поглед.

- Нещо се мъти във Фиртуш, Чешан! – въздъхна Ведека. – Нещо много лошо и много, много непредвидимо!

- Сигурен ли си, че то не може да бъде обърнато в наша полза? – прагматично запита Гамана.

- Бих се изненадал, ако може – въздъхна Ведека. – Вероятно се касае за заговор срещу Тамрал от страна на милитаристичната фракция в Съвета.

- Ама че ирония! – засмя се Чешан. – Да се налага да помагаме на ония, за чието сваляне от власт се борим!...

- Животът е пълен с парадокси, друже – мъдро отбеляза Ведека.

- Но как можем да разберем какво се случва, по дяволите?! – разгорещи се Чешан. – И дали изобщо нещо се случ...

- Зинган е изчезнал – кротко го прекъсна Ведека. – Говорих с Батар – нашият човек в личната му гвардия. Носят се слухове, че е възможно дори да не присъства на рулетката на Пош!

- Да отсъства от рулетката! – в един глас възкликнаха другите двама. – Вероятно се е скрил някъде и ще се появи в последния момент – предположи Гамана.

- Батар казва, че две слънца преди да изчезне Зинган започнал да се държи твърде странно – добави Ведека. – Извикал дворцовия архивар и след това наредил на книжниците си да заличат от регистрите завещанието, което им бил поверил за съхранение 5 цикли по-рано...

- Ндааа – проточи Чешан, забил поглед в земята. – Странно, наистина...

- Сигурен ли си в Батар? – уточни Гамана. – Да не ни пързаля нещо?

- Държим го изкъсо – успокои го Ведека. – Освен това, информацията му е потвърдена от други наши уши в двореца.

- И какво предлагаш? – приведе се към него Гамана.

- Осведомете клетките. Ще можете ли да го сторите за 3 слънца?

- Случайно да ти приличаме на магьосници! – избухна Чешан. – Понякога се държиш така, сякаш изобщо нямаш представа от организационна работа!

- По-кротко, недей да се палиш толкова! – вдигна ръце Ведека в помирителен жест. – Прекрасно знаете обаче, че ако не сме готови преди деня на рулетката, всичко, което толкова цикли сме...

- Знаеш, че ще направим всичко възможно – пое по-спокойния тон Гамана, отправяйки предупредителен поглед към Чешан, с който сякаш му казваше:

По-кротко, друже, все пак не си сам.

Чешан положи усилия да се поуспокои и с овладян глас се осведоми:

- Да кажем, 5 слънца. Как ти се струва това, старче?

- Много е – замислено промълви Ведека... Дори и 4 са прекалено много...

Чешан наново направи опит да избухне, но Гамана с властен жест го възпря:

- Можем да опитаме за 4, но ако ти кажа, че със сигурност ще успеем, значи просто да те излъжа.

- Разбирам – отрони Ведека и стана. – Да се разберем така – изгледа ги с безкрайна сериозност той: - Вие ще стартирате процедурата по осведомяването на клетките по възможно най-бързия начин, а аз поемам отговорността да установя какво става и, когато го сторя, тутакси да ви уведомя и да ви предложа варианти за действие... – ако въобще се налага да се прави нещо, разбира се...

* * *

Няколко минути по-късно, когато Ведека вече трябваше да е напуснал подземията, двамата мъже тревожно се изгледаха:

- Явно трябва да сменяме началството – въздъхна Гамана. – Вече е прекалено стар за тая работа.

- Кого предлагаш? – осведоми се Чешан, вадейки от джоба си фишек зурп.

- Може би Фирк, може би Гантрал... – знам ли?

При тези си думи Гамана остро изгледа събеседника си:

- Смяташ ли, че това е най-подходящият момент да се друсаш? – с леден тон процеди той.

Другият го погледна с премрежен от желание поглед:

- Само час, друже! – примоли се той. – След това ще съм бомба. Кълна се, че през следващите 5 слънца няма да поема нито една доза!

- Когато си готов, обади ми се! – обърна се с гръб Гамана. – През това време ще бъда в картографската и ще опитам да съставя план на действие.

Сетне той с бърза крачка се отправи към изхода на галерията, оставяйки Чешан под зашеметяващата, но и потенциално разрушителна – бе сигурен в това – власт на зурпа.

Кой знае – замисли се той, - може би скоро това проклето вещество ще го разяде дотолкова, че ще се наложи да си търся нов помощник?

* * *

Изсипал върху езика си зурпа от трескаво разпечатаното пакетче, Чешан почувства как започва да расте. Съзнанието му обаче не бе ослепяло за реалността – поне не дотолкова, че да изгуби връзка с нея. Нямаше ни капка съмнение, че това неописуемо удоволствие, чуждо на партньора му, скоро неминуемо щеше да го доведе до съдбоносен сблъсък с него. Не му пукаше обаче. Пък и защо, по дяволите, трябваше да му пука! Той бе просто винтче, нищожна брънка в нестройната верига на една обречена революция, която, сигурен беше, щеше да се провали с гръм и трясък още преди да е избухнала.

Той, Чешан, разбира се, щеше да обслужва целите й още известно време. Та нали тъкмо благодарение на нея в момента безгрижен се рееше из така трудно достъпните за обикновените простосмъртни селения, които зурпът отваряше пред взора му! Само известно време обаче! Само дотогава, до когато преценеше – и именно това, преценката, бе най-трудното, - че трябва да мине на другата страна! Моментът, когато щеше да се наложи да го стори, наближаваше. По дяволите, та той почти бе настъпил! Не трябваше да избързва обаче. В никакъв случай! Именно те – Кеган, Гамана и другите смахнати идеалисти – последни трябваше да узнаят за предателството му – за предпочитане едва след като ги задържат!

Дяволите да го вземат! – беззвучно раздвижи устни той, отдавайки се всецяло на зашеметяващия ефект от еликсира на щастието. – С какво удоволствие ще присъствам на екзекуцията им! Особено ако я наблюдавам с порядъчно количество зурп в кръвта!

2. Тайната среща

В същото време Представителят на Цингали в Съвета на двадесет и четирите Зинган Сорби седеше в плетен стол на верандата на вилата си в подножието на Миндрал и отпиваше от най-качествения си калеп, реколта от преди цели 25 цикли. Щеше да се изненада, ако някой друг на тингано, пък и на цялата тая проклета планета, притежаваше по-меко, по-ароматно и по-силно питие от това.

Зинган хвърли поглед към забулените в мъгла и покрити с вечен сняг високи върхове на Рубатските планини и за кой ли път величието им го стъписа. Колко ли милиони и милиони цикли природата бе ваяла тия непристъпни скални грамади? Във всеки случай далеч преди на бял свят да се пръкнат себеподобните му с техните безкрайни глупости и дребнави ежби...

Тук, на повече от 2 500 дрома надморска височина, бе доста хладно. Е, не чак студено, макар че понякога дори тези сравнително ниски места биваха сковавани от жесток мраз, придружен с обилни снеговалежи.

Не и сега обаче. Не и днес.

Днес щеше да му се случи нещо, което само до преди броени слънца бе смятал за невъзможно. Днес щеше да се срещне с най-големия си враг. И не само това. Щеше да опита да постигне взаимоизгодно споразумение с него!

Въпреки вътрешната му съпротива, пред мисловния му взор отново изплува самодоволната физиономия на Мартул в оня съдбоносен ден, когато...

Опита да се застави да мисли за друго. Не се получи. Просто не ставаше. Отново отпи от калепа и се замисли за непосредствено предстоящата среща.

Знаеше за бунтовниците от Тимру от почти два цикъла. Знаеше, ала не известяваше. Защо ли? И сам не можеше да си обясни. Разбира се, и през ум не му бе минавало, че може да дойде ден, когато ще се наложи да ги използва. Навярно предполагаше, че са прекалено слаби и че рано или късно сами ще си надянат примката...

От момента, когато личните му съгледвачи го бяха осведомили за тях, той бе започнал редовно да изисква сведения за дейността им. Дори бе успял да внедри ухо в самия им ръководен център. Жалко, че настоящата ситуация го принуждаваше да излезе на светло и да играе с открити карти... – и, разбира се, да разконспирира протежето си.

Бе станало прекалено лесно, за да си позволи да не се безпокои. Протежето му – един извънредно умен младеж на име Тинто Дандоло – бе предал поканата му за среща, като, за да спаси кожата си, бе добавил, че ако му се случи нещо, с бунтовническата организация ще е свършено.

Първата изненада за Зинган бе фактът, че Тинто изобщо се върна да му докладва. Втората – че лидерът на бунтовниците от Тимру, благоговейно наричаният от последните Великият Мелех, бе приел срещата без каквито и да било условия и уговорки. Чрез Тинто се бяха уговорили да се срещнат тук – в тайната хижа на Зинган в Рубатските планини, - като Мелех без възражения бе приел той и съпровождащата го свита да бъдат доведени със завързани очи.

Не, това съвсем не бе самоубийствена проява на непредпазливост, реши Зинган. Единственото обяснение, което му хрумваше, бе, че те всъщност знаеха – може би дори отдавна – за тайното му местенце в Рубатските планини и че в последна сметка предстоящата среща щеше да е опасна не за тях, а само и единствено за него!

Ако бунтовниците от Тимру знаеха за това място обаче, дали същото не се отнасяше и за съгледвачите на Тамрал, или – безкрайно по-лошо – за тези на Мартул?

Опитвайки безуспешно да заглуши тези крайно тревожни мисли, Зинган отпи дълга глътка от калепа си. Едва тогава установи, че започва да се свечерява и че приятната до преди малко прохлада е започнала да преминава в неприятно жилещ студ. Дори бе заваляло.

Е, дано този дъжд да е знак, че на предстоящата среща всичко ще мине гладко като по вода – позволи си да си помечтае той, допи остатъка от калепа си и стана, за да влезе на топло. Тъкмо в този момент дочу далечни гласове, които – в зависимост от хода на предстоящата среща – щяха или да уталожат, или – дори не смееше да си помисли за това – да сбъднат жестоко разяждащите го страхове.

* * *

Мелех, разбира се, отдавна знаеше, че Зинган е разкрил организацията му. Нещо повече: самият той разполагаше с уши сред приближените на великия съветник от Цингали далеч преди последният да научи за съществуването на бунтовниците от Тимру.

Не, Мелех съвсем не се притесняваше, че организацията му е разкрита. Причините за това бяха две:

Първо, още от момента, когато бе започнал да следи действията на Зинган, бе набелязал великия съветник от Цингали за един от хората, които си позволяваше да причислява към потенциалните си съюзници.

Второ, и това потвърждаваше първото, Зинган го бе разкрил, но достатъчно дълго не бе алармирал за организацията му.

Ако великият съветник от Цингали не бе помолил за среща, бе много вероятно да го стори самият той – при това навярно скоро, а не в някакво неопределено бъдеще.

Е, да, разбира се, не можеше да се каже, че не бе озадачен от поканата. Тя му изглеждаше някак припряна, прибързана, необмислена.

Но какво пък – бе си казал той, когато Тинто му бе предал посланието на великия съветник, - дали днес или утре, все един ден трябваше да се случи.

Както самият Зинган бе предположил, Мелех съвсем не отиваше на срещата със завързани очи – освен в прекия смисъл на думата. Той отдавна бе научил за тайното убежище на великия съветник и сега, когато наближаваха вилата, в скалите край нея се спотайваха петдесетина от най-способните му бойци.

Мелех помоли за кратка почивка. Разреденият въздух тук, високо в Рубатите, не се отразяваше особено благоприятно върху дишането му. Бе чувал, че на надморската височина, на която се намираше, се диша трудно, но не бе предполагал, че толкова много ще се умори.

Застанал на някаква невидима просека през скалите, той опита да си представи обкръжаващия го пейзаж. Започващият да ръми дъжд допълнително спомагаше за това. Бързо изстиващият вечерен въздух – също. Обузда въображението си обаче. Скоро – бе сигурен в това – бъдещият му домакин сам щеше да развърже очите му и да му покаже дивната красота, сред каквато без съмнение се намираше в момента.

* * *

Първото впечатление на Зинган от предводителя на бунтовниците от Тимру бе, че последният е прекалено млад – вероятно нямаше и 40. В първия момент смелият и открит взор и сърдечността на ръкостискането на Мелех почти го шокираха.

Да – каза си той, - наистина единственият, който трябва да се страхува от тази среща, съм самият аз!

Седнаха в богато обзаведена трапезария. Като за начало им сервираха калеп. Когато останаха сами, Зинган усети, че стомахът го присвива. Доловил неловкостта му, Мелех, чиито очи бяха развързани след като пристъпи в помещението, предразполагащо се усмихна:

- Като за начало – предложи той, - да не играем на криеница. Знам, че се намираме в Рубатските планини. Знам за това място още от времето, преди съгледвачите ти да ти докладват, че съществуваме. Знам, че причината да ме поканиш е някаква належаща нужда, за която обаче нямам представа, а не удоволствието да се запознаем...

- Взел си предохранителни мерки – почти безстрастно се осведоми великият съветник.

Мелех отривисто кимна:

- Нима иначе бих дошъл със завързани очи! Едва ли ме мислиш за толкова глупав. В момента около тази къща стоят на пост петдесет и двама от най-обучените ми воини. Те, разбира се, не биха се намесили, ако...

Думите му останаха да висят в тишината на стаята, нарушавана само от равномерното пукане на съчките в камината.

- Разбирам – пророни Зинган и отпи от калепа си.

- Е, навярно ще ми разкажеш какво те измъчва, та нали тъкмо за това съм тук, предполагам... – премина направо на въпроса предводителят на бунтовниците от Тимру.

- Разбираш ли – поотпусна се Зинган. – Чувствам се малко необичайно в компанията на човек, чиято главна цел в живота е да мрази онези, чието живо въплъщение съм самият аз...

- Та аз съвсем не съм анархист! – засмя се Мелех. – Как така реши, че всеки, който се бунтува срещу състоянието на управлението в момента, непременно трябва да е и враг на всяко управление по принцип!

- Извинявай! – усмихна се Зинган и с облекчение почувства, че вече се държи почти свободно в присъствието на този човек, който, дявол да го вземе, съвсем не бе варваринът, като какъвто си го бе представял. – Просто съм закърмен с управленската идеология, а тя...

- Изненадан си от интелигентността ми? – на свой ред се подсмихна Мелех. – Не допускай фаталната грешка да мислиш, че предполагаемите ти врагове непременно трябва да са по-глупави от самия теб!

- Опитвам се, но... – запъна се великият съветник и отново се подкрепи със сгряваща глътка калеп.

Велики Пош! – смъмри се мислено той. – Та аз се държа не като владетел, какъвто по закон се явявам, а като презрян червей, какъвто трябва да бъде – но определено не е – човекът срещу мен!

Той опита да фокусира погледа си върху госта си и да го погледне със спокойни очи:

- Прав си – най-сетне наруши проточилото се мълчание, благодарен на Мелех, че го остави да се поуспокои. – Ако не бе възникнал много, ама много сериозен проблем, нямаше и да помисля да се свързвам с теб...

- Хайде да позная – измърка предводителят на бунтовниците от Тимру. – Става въпрос за предстоящата рулетка на Пош.

При тези му думи Зинган конвулсивно трепна и едва не разплиска съдържанието на чашата, която тъкмо поднасяше към устните си.

- Не съм сигурен – замислено отбеляза той. – Много е вероятно да е така, но въпреки това не мога да съм категоричен в това отношение.

Той най-сетне отпи от Калепа, разбълника парливата течност в устата си и бавно я глътна:

- Какво знаеш за Мартул? – най-сетне се осмели да пристъпи към същността на въпроса.

- Мартул? Великият съветник от Медара? – сепна се Мелех. Явно бе негов ред да се изненадва. – Честно казано, доста бих се замислил, преди да се явя в тайното му местенце със завързани от копоите му очи!...

При тези му думи Зинган се засмя:

- Надявам се, че не го казваш само от учтивост към домакина, а наистина мислиш така.

- Абсолютно – замислено кимна предводителят на бунтовниците от Тимру и отпи от калепа си. – Мислиш ли, че Гарбол може да... – хм... – ами да бъде или вече да е бил принуден да опита да фалшифицира резултата от рулетката в негова полза?

- Не бих се изразил по-ясно – потвърди великият съветник. – Освен това...

Колебанието му бе повече от драматично. Най-сетне той въздъхна:

- Освен това, той знае факти от миналото ми, които, ако станат известни, със сигурност ще ме погубят!

- Те не ме интересуват – побърза да го успокои Мелех. – Въпросът е дали си сигурен, че нещо – каквото и да е то – се мъти и, ако е така, дали Мартул е главен герой в него или по-скоро изпълнява ролята на нечий фигурант...

- Мисля, че е много по-вероятно да е второто – замисли се Зинган.

- Значи трябва да опитаме да установим кой стои зад гърба му – при това по най-бързия възможен начин – заключи Мелех. – Впрочем моето становище за него е същото. Той е един наистина много жесток, но и много, много страхлив човек, в чиято глава без чужда помощ не може да се пръкне каквато и да било смислена идея, пък какво остава за сценарий за организиране на преврат!...

- Не знам защо, но интуицията ми подсказва, че каквото има да става, то ще е по време на рулетката и че най-вероятно ще е свързано с нея – оживи се Зинган.

- Значи само проучвания няма да са достатъчни? – внимателно се осведоми Мелех. – Но тогава...

- Точно така – внезапно се приведе към него великият съветник, забравил всякаква предпазливост. – Саботирането на рулетката ми се струва единственият сигурен начин да отложим бедствието!

- Не забравяй, че такова нещо – отсрочване на рулетка на Пош – никога в историята, поне в известната ни история, не се е случвало! – хладнокръвно предупреди Мелех.

- Знам – въздъхна Зинган и отново посегна към вече почти изпразнената си чаша. – Сега вече разбираш, надявам се, почти непреодолимата ми неохота да те намеся...

- Имаш ли някаква по-конкретна идея? – осведоми се гостът след кратко мълчание, което на Зинган се бе сторило дълго като векове.

- За съжаление всичко, което успявам да скалъпя, минава през необходимостта от жестоко сътресение, след което Тингано вече никога няма да е същият! – с внезапно нараснала увереност изстреля великият съветник.

- Да отвлечем някои от великите съветници по пътя към Фиртуш? – предположи Мелех.

- Не мисля, че би бил най-удачният вариант на действие. Убеден съм, че заговорниците – които и колкото и да са те – са се презастраховали откъм такава евентуалност. Не – тръсна глава Зинган, - трябва да е съвършено неочаквано за тях.

- Да предизвикаме масови размирици във Фиртуш в деня на рулетката? – остро го изгледа Мелех. – Съжалявам, че се налага да го кажа именно на теб, който би трябвало да си един от заклетите ми врагове, но...

- Знам – прекъсна го великият съветник. – Проучил съм ви достатъчно внимателно, за да съм наясно, че нямате капацитет да го сторите... Вие обаче... Той за миг се поколеба. Сетне реши да рискува. И без това бе разкрил пред този непознат твърде много – недопустимо много – от мислите си:

- Мисля, че един атентат би свършил работа. Стига, разбира се – добави той с потреперващ от почти протоколно отвращение глас, - да е перфектно организиран, и, естествено..., достатъчно внушителен...

Внезапно настъпилата тишина след тези думи на Зинган им се стори оглушителна. През нея – все още едва-едва се процеждаше приспивният ромон на усилващия се дъжд. Те обаче бяха съвършено глухи за него. Най-сетне – навярно след повече от минута – Мелех допи калепа си на няколко дълги глътки и с твърд поглед фиксира домакина си:

- Надявам се, че съзнаваш какво искаш от мен? – тихо отрони той.

Зинган се поколеба, сетне бавно и някак тържествено кимна.

- А също и факта, че това ще ни обвърже до гроб?

- Да – отново кимна великият съветник и си позволи измъчена усмивка. – Съзнавам го, разбира се. Надявам се, че и ти съзнаваш колко ми е трудно...

При тези думи гласът му изневери, изтъня и се скърши като крехка млада фиданка под напора на прииждащ ураган.

- Ще проуча нещата – след нов кратък отрязък тишина някак мощно прокънтя гласът на предводителя на бунтовниците от Тимру. – Ще впрегна наистина цялата си мрежа и – при тези думи гласът му предателски трепна..., – и – продължи той след изпълнена с неловкост пауза, - ако не успея да разбера, ще действаме в съответствие с твоето предложение...

* * *

Три слънца по-късно Мелех си припомни всяка дума от тая съдбоносна среща. О, как жадуваше тя никога да не се бе случвала! Трябваше да погледне истината в очите обаче. Винаги го бе правил, щеше да го стори и сега. Ала, както бе отбелязал Зинган, след акцията във Фиртуш – започваше да привиква да нарича бъдещия атентат там по този начин – нищо нямаше да е същото.

Каква ирония! – горчиво се засмя вътрешно. – Исках революция и знаех, че тя неминуемо ще отприщи реки от кръв, но сега, когато пристъпването към действие непосредствено предстои, сърцето ми се гърчи в конвулсии! Че как иначе: Колко ли човека ще загинат в резултат от онова, което се готвя да извърша – и то съвсем хладнокръвно?! Пет хиляди, десет хиляди, двадесет хиляди, много повече?! И за бруталното унищожаване на всички тези напълно невинни животи главният виновник ще съм аз!!!...

След време щеше да си припомня, че това бе първият, но и – Уви! – единственият случай на колебание в цялата му революционна кариера! Онова, което предстоеше да стори, неминуемо щеше да разруши идеалите му. За съжаление обаче – А може би за щастие, знае ли някой? – то нямаше да утоли жаждата му да ги постигне!

3. Яростта на самопровъзгласилия се полубог

Кулата на Турн – винаги, когато я приближаваше, изпадаше в почти религиозно благоговение пред смайващото величие на това свое може би най-значимо притежание! Губеща се в небето на над 700 дрома височина, тя се извисяваше като същински каменен великан, смазващ с титаничното си великолепие дори и най-високите сгради в Кайрис. Гордостта на Кайрис – така я наричаха. Казваха, при това съвсем не на шега, че човек отива до кулата на Турн, за да види Кайрис, а не, че отива в Кайрис, за да види кулата на Турн!...

Именно към този символ на собственото си могъщество вървеше сега великият съветник Балабош. Бе предпочел да измине разстоянието пеша, а личната му гвардия се придвижваше в широк кръг около него, разгонвайки тълпите отпред далеч преди височайшите му нозе да пристъпят в прашните талази на доскорошните им сборища.

След Гадзало обаче дори потъналият в прах и доста мръсен път от тая клоака до кулата на Турн му изглеждаше чист като момина сълза!

Гадзало – замисли се той. – Трябва да се направи нещо за поне минималното цивилизоване – и, разбира се, прочистване, най-вече прочистване! – на това сметище! Или – подсмихна се иронично, но не и без отвращение, - или официално да бъде превърнат тъкмо в такова – в сметище!...

Ето, вече наближаваше. Вече си бе у дома. Вече бе на мястото, което винаги, независимо къде щеше да ходи и за колко дълго, щеше да нарича свой истински дом...

Четиринадесет слънца! – опиянен от предстоящото си могъщество безспирно си повтаряше той. – Само някакви си нищо и никакви четиринадесет слънца, а колко дълги ще ми се сторят!

Само четиринадесет слънца и цял един континент – големият при това, и, разбира се, важният, - щеше да му бъде поднесен на тепсия, а чрез него, то се знае, съвсем не след дълго – може би след не повече от няколко цикли, а навярно и по-рано – щеше да покори и другия и той, именно той, някогашният жалък контрабандист и прост търговец на зурп Балабош, щеше да стане повелител на света, на целия този проклет и готов да се гърчи като безпомощен червей в нечии силни лапи свят!

Целият свят в нозете му! – Тази представа бе толкова зашеметяваща и невероятна, че в този момент му се струваше, че нищо не може да го разгневи! Нямаше как да съзнава обаче колко жестоко се лъже!

* * *

Още преди да пристъпи прага на кулата усети, че нещо не е наред. Това внезапно го изтръгна от изпълнения му с мечтания за власт унес.

Пред входа бяха застанали неколцина от подчинените му. Сред тях мерна и двама от телохранителите на Фалет, натоварени лично от него да я доведат тук. Всички те изглеждаха не просто сконфузени, а почти смъртно уплашени.

В първия момент реши, че е нещо маловажно – нямаше начин, важната работа бе свършил самият той, при това далеч оттук – във вонещия Гадзало. Ала сетне, с приближаването му към портала, го прободе някакво неясно предчувствие. То се потвърди и започна да расте, когато един от двамата телохранители на Фалет с бяло като тебешир лице несигурно пристъпи към него и се хвърли в краката му:

- О, Велики Балабош, прости на бед...

Балабош с отсечен, макар и не особено силен ритник, го запрати в прахта:

- Какво се е случило, мизернико?! – измърка той с все още тих, почти нежен глас?

Онзи вдигна глава и с бездънно отчаяние в погледа отправи към него безмълвна молба, макар че бе убеден в безполезността на този си жест:

- Виновни сме, Велики! Много сме виновни пред теб! Прости на жалките си...

Този път ритникът на великия съветник съвсем не бе толкова лек. От него телохранителят излетя във въздуха, удари главата си в стената на портала и се свлече безжизнен на земята.

- Велики Пош! – прогърмя гласът на Балабош. – Ще ми каже ли някой най-сетне какво става тук?!

Подчинените му с ужас се спогледаха. Сетне бавно, много бавно, от тях се отдели другият телохранител на момичето и застана пред него със сведена глава.

- Случи се това – с пропит от обреченост гробовен тон промълви той, - че божествената щерка на великия Тамрал избяга!

Балабош зяпна от почуда. Бе толкова сащисан, че в първия момент дори не му хрумна да прибегне към насилие.

- Как така избяга? – със злокобно мек тон се осведоми великият съветник. – Къде избяга? Къде е сега?

- Не знаем, Вели...

- Искаш да кажеш, миризливо лайно такова, че не просто е опитала да избяга, но и че го е сторила успешно?! – рязко повиши тон Балабош. – Да не би да имаш предвид, че в момента я няма тук и че никой не знае къде е?!

Примирен със съдбата си, телохранителят бавно кимна. Знаеше, че това щеше да е последното движение на главата му, докато се намираше на собствените му рамене.

Очите на великия съветник внезапно се наляха с кръв. Вените на шията му изпъкнаха и той бавно, почти небрежно, извади ножа си. Сетне стегна ръката си, изхвърляйки я напред със страшна сила и с един-единствен страхотен удар отряза главата на телохранителя. От раната изригна гейзер от кръв, а главата отхвръкна на няколко дрома и падна в близост до окаменелите от страх телохранители, обилно изпръсквайки с гъста топла кръв и тях, и самия Балабош.

- Ах вие, идиоти негодни! – кресна великият съветник, изритвайки бясно към тях все още гърчещото се обезглавено тяло. – Сетне с един скок се намери пред тях и с плавен широк замах обезглави още двама!

Минаха няколко минути, преди гневът му полека да затихне. Пред него стояха останалите трима от служителите му, свели ниско очи и очакващи всеки момент собствените им глави също да паднат. Тъкмо в този момент започна да идва в съзнание и телохранителят, когото ритникът на Балабош бе запратил в зида. Все още несъзнаващ какво става, той болезнено простена. Великият съветник рязко се извърна към него и позатихналият му гняв отново се надигна. Обърнал гръб на другите трима, той отиде до падналия и заби ножа си в сърцето му. Сетне го измъкна с рязък, шляпащ звук, избърса го във все още не напоената с кръв униформа на трупа и се върна при тях. Този път гневът му наистина бе затихнал и те за миг си позволиха да се надяват.

- Ето какво ще направите – изхриптя Балабош. – Тръгвате още сега и до полунощ искам да ми я доведете. Знайте, че ще пусна след вас Юма и Тантила и че ако не успеете да изпълните тази задача, те ще се погрижат да не можете да ми го съобщите...

При тези му думи надеждата им безвъзвратно угасна. Съзнаваха, че вероятността да изпълнят възложената им задача бе по-малка от нищожна. Знаеха също, че Юма и Тантила бяха двама от най-обучените служители от личната гвардия на Балабош и че за тях щеше да е детска игра да изпълнят това, което той щеше да им възложи – и то без каквито и да било усилия, да не говорим за скрупули, та те нямаха и представа какво е това!

Окаменелите от страх служители проследиха как великият съветник рязко им обърна гръб, отиде до неколцина от служителите в личната си гвардия и им каза няколко думи. Сетне с бавна, почти ленива походка – явно бе изтощен от изблика на гняв – влезе в двора на кулата, като пътем извади от джоба на окървавения си панталон фишек зурп, разкъса със зъби опаковката и изсипа съдържанието му върху езика си.

* * *

Положил тялото си на една от пейките пред шадравана в двора на кулата на Турн, Балабош остави съзнанието си да се рее над градините със специално засадени цветя. Сега можеше да проникне във всеки цвят, можеше да проучи детайлно всичко в двора, можеше да разнищи структурата на всеки камък, на всяко стръкче, на всяка рееща се във въздуха прашинка...

Напрежението обаче си оставаше. То бе стегнало като в обръч гърдите му. Бе се просмукало в костите му и някъде издалеко го придърпваше в действителността, засенчвайки удоволствието от зурпа...

Да, зурпът. Жалко, че не можеха да го произвеждат тук, в Тингано и че трябваше да плащат безумно скъпо на варварите от Абдала, за да го получават. По дяволите! Та те, тинганианите, дори не познаваха достатъчно добре технологията на произвеждането му!

Това обаче щеше да се промени. Четиринадесет слънца. Само четиринадесет слънца и всичко, абсолютно всичко, внезапно щеше да се преобрази до неузнаваемост и да се обърне в тяхна – на тинганианите – полза!

Фалет – тая своенравна и изключително глупава гъска! Дори през свръхяснотата за детайлите в обкръжаващата го среда, която зурпът щедро – пък макар и за кратко – му предоставяше, мисълта за бягството й продължаваше да го занимава. Единственото, което го успокояваше, бе възможността да я сполети нещо дори по-лошо от това, което самият той бе замислял за нея!

Всъщност рискът бе умерен, макар че въобще, ама въобще не трябваше да се подценява! Единствената опасност за него, за Балабош, бе вероятността да са я отвлекли за откуп. Останалите два варианта с нищо нямаше да застрашат плановете му. Като се замислеше обаче, тези два варианта почти сигурно се свеждаха до един-единствен – да я отвлекат или роботърговците от Гамбари, или да попадне в ръцете на канибалите от Гамбоне или Фагали. Истинско чудо щеше да е, ако успееше да се укрие! Та тя нямаше нито необходимия опит, нито специалната подготовка да го стори в изключително суровите условия на Кайрис, където отвличането на хора посред бял ден бе просто банално всекидневие! Освен това щеше да е извънредно апетитна хапка – било като вкусно крехко месо за някой изгладнял людоед от клоаките на Дейран или Нубири, било като първокачествена стока на някой от многобройните робски пазари в Клендайл, Лагрен или Аверил – все едно...

Колкото повече се замисляше, толкова повече вероятността да са я отвлекли за откуп му изглеждаше нереална, почти параноично несъществена. Дори и да й повярваха, когато – ако – тя успееше да им съобщи коя е, людоедите трудно биха заменили сигурното качествено месо за несигурната и крайно рискована полза от получаването на евентуален откуп, особено сега, когато основният им приток на храна от прогресивно намаляващите човешки жертвоприношения в името на Суйбири – богът на търговията в Гамбари – драстично бе спаднал. Що се отнасяше до роботърговците от Гамбари, едва ли и те биха жертвали тлъстата си печалба от девственото тяло на една поразителна красавица за еднократно – пък макар и много солидно – възнаграждение, след получаването на което биха били принудени да се крият цял живот...

Не – тръсна глава Балабош, освобождавайки съзнанието си от остатъчния ефект от зурпа, чиято концентрация в мозъка му, макар и значително спаднала, бе все още висока, - рискът е прекалено нищожен, та да си заслужава излишните притеснения! Ако нещо се обърка... – е, тогава ще видим...

Щеше, разбира се, да си подсигури обещаните му от Амел Рапинда петима свидетели. Току-виж идиотите му я намерили, макар че считаше тази вероятност за почти равна на нула. Е, за него щеше да представлява върховно удоволствие, подобно на това от лизването на фишек зурп или от изгълтването на пълна чаша високоградосов перфектно дестилиран калеп, ако успееше с помощта на въпросните свидетели да я уличи в бардска (или – още по-добре – киртска) измяна. Велики Пош, с какво удоволствие би се наслаждавал да наблюдава великия Тамрал, докато гледа екзекуцията на собствената си дъщеря!

Може да стане, но едва ли! – със съжаление въздъхна той, надигайки се от пейката. Едва сега забеляза, че небето бе прихлупило града с тежки, буреносни облаци, от които – все още едва доловим – се понесе дълбок тътен. Въздухът бе станал задушен като в парник и едва се дишаше, а ризата на гърба му бе залепнала от пот.

Той реши да изхвърли Фалет от мислите си – поне засега – и да се съсредоточи върху непосредствено предстоящите му задачи. Първа сред тях, разбира се, бе утрешното му потегляне за Фиртуш – последното – усмихна се той с неприкрито злобно задоволство, - когато отивам там като роб, а не като господар, какъвто ще бъда – Трябва да бъда! – само след четиринадесет – а вече и по-малко – слънца!!!

Спущено на 4 април 2014. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава VIII.

4. Няколко фрагмента от живота на простолюдието

Мъгла. Гъста като мляко мъгла бе потопила всичко в призрачното си привечерно сияние. Благоприятно, разбира се, но и, то се знае, извънредно затрудняващо...

Такива мисли минаваха през главата на капитан Гула Нердал, докато, облакътен на палубното перило, търпеливо очакваше началото на операцията.

Бе предвождал стотици такива операции и в резултат от провеждането им бе натрупал баснословни печалби. Ала равняващото се на над 100 милиона зифара богатство, което притежаваше, не му бе достатъчно. Бе от онези, за които да имаш – независимо доколко (и изобщо дали) притежаваното ти е необходимо - се бе превърнало в неотстраним навик. Когато някой го запитваше:

- Почтени Гула, не ти ли стигат толкова много цикли приключения в океана – май вече станаха четиридесет, а?...,

Той го фиксираше с ленив, почти непроумяващ въпроса поглед, и с неприкрито достойнство отвръщаше:

- Четиридесет цикли? Само четиридесет цикли? Е, близо си, друже, все още са само четиридесет и четири, но пък аз самият съм едва на петдесет и пет. Кажи ми, така като ме гледаш, приличам ли ти на разкапан старик, мечтаещ да се спомине в леглото си! Не, приятелю, ще спра чак тогава, когато циклите ми на тая планета се изтърколят до естествения си завършек или – е, и това се случва – докато по невнимание се натъкна на нечий вражи нож!...

Изсвирването бе тихо, едва доловимо, но острият му слух го фиксира безпогрешно, почти без усилие. Той шепнешком издаде на стоящите в близост до него моряци няколко заповеди, след което почувства как корабът му – умело направлявано от перфектно обучения му екипаж морско чудовище с товаровместимост дванадесет хиляди и петстотин домара, демонстративно наречено Опустошение – лениво се плъзна в плитчините, причаквайки нищо неподозиращите моряци от два натоварени до дупка със зурп търговски съда, които само след миг щяха да се натъкнат на умело заложения им капан.

Почувства първите ледени капки на поредния студен летен дъжд и се замисли за прокобата да живееш в Абдала – тоя недокоснат от истинско слънце вечен зимник!

Случи се, когато дъждът бе започнал да се усилва, при което мъглата – едва доловимо изтъняла – му позволи да мерне силуетите на двата кораба. Онези сигурно също бяха забелязали неговия, но това, разбира се, нямаше никакво значение. Просто времето нямаше да им стигне да реагират по какъвто и да било начин.

Погледна надолу – към мястото, където трябваше да са бойците в лодките му и почувства внезапния, пък макар и не особено силен тласък. Бяха се хванали, ахмаците. Точно по план. Точно както трябваше и да се очаква.

Веригата, блокирала протока, рязко се изпъна със злокобно дрънчене и в същия миг абордажните куки на собствения му съд се изстреляха към незащитените палуби на търговските кораби.

Схватката – както обикновено – бе кратка. Собственият му екипаж се отърва само с двама леко ранени, а всичките четиридесет и трима обитатели на нападнатите кораби бяха тихо и безмилостно избити...

* * *

На следната сутрин, гънещ се и скърцащ застрашително изпод товар от 11 825 домара чист зурп, собственият му кораб Опустошение напускаше плитчините, съпровождан от нестихващия монотонен ситен дъждец и вече значително изтънялата, но все още неразсеяла се мъгла.

Нищо – каза си Гула. – Само след 30-40 слънца ще се наслаждаваме на несравнимо по-благоприятен климат и на очакването от една наистина зашеметяваща печалба.

Велики Пош! Колко ли самият той, почтеният Гула, както отдавна бяха започнали да го наричат, щеше да прибави към личното си богатство... Във всеки случай не по-малко от 20 милиона, а може би и повече, дори много повече! Та това бе най-успешният курс в кариерата му! Защо тогава да не си позволи да помечтае за печалба в размер на 40, та дори на 50 милиона!...

Нещо обаче дори в този славен миг смътно го тревожеше и той се опасяваше, че знае точно какво. Бардите се бяха наежили една срещу друга като таралежи и Гула предусещаше, че нямаше да е далеч времето, когато цялата тази дълго събирана ненавист щеше да изригне като Мануаки преди 186 цикли. Надяваше се само това да се случи едва след като напуснеше този свят. Нещо обаче му подсказваше – и именно с това бе свързан най-големият му страх, - че събитията ще се развият далеч по-бързо, отколкото му се искаше.

* * *

- Къде е мама? – този на пръв поглед невинен въпрос на единадесетцикловия му син притесни бащата – млад мъж на не повече от 33.

В отговор той мълчаливо кимна към имението, смътно мержелеещо се в маранята. Сетне побърза отново да се наведе и да продължи работата по засаждането на новите посеви.

- При господаря? – уточни момчето без ни най-малко да се смущава от неловкостта на родителя си.

Баща му отново го изгледа:

- Виж какво, Курти, защо не отидеш да си играеш? А може би предпочиташ да ми помогнеш? Ако е така...

- Татко! – с властен, па макар и все още тъничък гласец, - момчето прикова вниманието на баща си към себе си. – Нали съзнаваш, че това е нередно?

- Много знаеш какво е редно и какво – не, сополанко такъв! – избухна баща му. – Стани на моите години и тогава да видим как ще съдиш другите!

- Но той не трябва да върши такива неща, нали, татко? – не мирясваше момчето.

- Не, не трябва – внезапно се предаде мъжът. – По дяволите, Курти, сърцето ми ли трябва да се пръсне, та да разбереш колко страдам!

При тези му думи детето наведе глава, но устните му си останаха стиснати, а върху лицето му продължаваше да личи решителност.

- Но ти си мъж, татко! – едва чуто смотолеви то. – А мъжете, както сам си ми казвал...

- Знам! – отново избухна бащата и втренчи свиреп поглед в сина си. Пусна лопатата и отиде при момчето. Сетне грохна отведнъж, прегърна го и горко се разрида...

- Нищо не можем да направим, Курти, нищо, съвсем нищичко!!!

Синът му също се разплака – ала тихо, ненатрапчиво. Мъката му бе дълбока – може би почти толкова, колкото и на баща му.

- Татко - едва чуто прошепна той, а какво ще стане, ако го убиеш?

При тези му думи баща му рязко отскочи назад и силно го зашлеви през лицето, оглеждайки се тревожно наоколо си. Слава тебе, Велики Пош, слава, че нямаше свидетели – поне не се виждаха такива!

Момчето посрещна удара храбро, макар че едва не падна. Върху бузата му се образува алено петно.

- Извинявай, Курти! – втурна се към него мъжът. – Извинявай! Аз съм виновен! Себе си, а не теб трябваше да ударя!...

Синът му обаче вече не го слушаше. Той бавно пое през полето в посока, противоположна на замъка. Баща му погледа още няколко мига отдалечаващата се детска фигурка, сетне тежко въздъхна и се наведе, за да продължи работа. Съзнаваше обаче, че душевното му равновесие е не просто нарушено, а – опасяваше се – направо разрушено!

* * *

Старецът пухтеше над жената. Лъснало от пот, лицето му бе добило зверски израз. Най-сетне изглежда получи слаба ерекция. Уви, тя не бе достатъчна и с безпомощен вик той се повали до жената, която придърпа чаршафа и се покри, трудно сдържайки отвращението си.

Когато си поотпочина, старецът, който изглежда отдавна бе прехвърлил 60-те, жално я изгледа:

- Съжалявам, скъпа!

- Може ли вече да си ходя? – не прецени реакцията си тя.

За миг в погледа му блесна злоба, сетне устните му се изкривиха в зловеща усмивка:

- При малкия, как му беше името... – А, да, Флюгли?

- Филгар – безстрастно го поправи тя и понечи да се надигне.

- Все едно – натисна я обратно той. – Обзалагам се, че на циклите му съм бил много по-добър от него.

- Сигурно – кимна жената, примирайки от страх, че все по-трудно сдържаното й отвращение всеки момент може да проличи.

- Аз май не ти се харесвам много, а, скъпа? – поинтересува се старецът.

При тези му думи нещо в нея се счупи, ала тя и този път опита да надмогне себе си. Усмивката й обаче бе като озъбване:

- Все пак имам семейство, за което да се грижа...

Той обаче вече не я слушаше. Разсеяно повдигна от възглавницата един кичур от гъстата й руса коса и започна да го върти между пръстите си.

Замряла, тя с нарастващо безпокойство следеше действията му.

Той отмахна чаршафа от голото й тяло и лакомо я заоглежда. Опипа гърдите й, корема й, стегнатите й бедра... Внезапно в погледа му блесна някакъв нов интерес – идея. Тя разбра:

Велики Пош! – помоли се безмълвно. – Дай ми сили да преодолея и това ново изпитание! Не, не само заради себе си, но и заради семейството си – най-вече заради тях!

- Знаеш ли, скъпа, хрумна ми нещо – надигна се старецът, облакътявайки се на кревата. - Ще отскочим до един приятел – не е много далеч. Сигурно го познаваш – земевладелецът Кинрой. Отдавна вече не съм първа младост – при тези си думи с мазна, почти извинителна похотливост се подсмихна - и понякога се налага да наблюдавам, за да стана готов.

Тя изтръпна. Знаеше кой е Кинрой. Бе чувала какво ли не за сексуалните му извращения:

- Необходимо ли е? – положи усилия да остане спокойна.

- Не, разбира се! – престорено се възмути той, наблюдавайки как лицето й внезапно се отпуска. – Разбира се, че не е необходимо... Задължително е!

Елдра – така се казваше жената – отново се стегна:

- Ако искаш, можем да опитаме пак? – понечи да помоли тя. – Това, че няколко пъти не е станало, не означава, че следващият път също няма да се получи...

При тези й думи той силно я зашлеви през лицето:

- Знаеш много добре, кучко такава, че принадлежиш първо на мен и едва след това на мъжа си... – и то само ако реша аз!

- Изобщо – почти се задавяше от ярост той, - ти си ми крепостна и по прастар обичай трябва да ми се подчиняваш безпрекословно! Разбра ли, мръснице негодна! Трябва да правиш онова, само и единствено онова, което аз, твоят господар, ти наредя! Щом ти нареждам да посетим стария ми приятел Кинрой, значи ще го направим и точка!...

Докато изригваше тая тирада от не дотам благопристойни слова, той я удари още веднъж, сетне постепенно се успокои, надигна се с мъка и приседна на ръба на кревата. Посегна към бутилката върху шкафа, разположен непосредствено до възглавницата му и си сипа щедра порция калеп:

- Обличай се, тръгваме! – нареди й, след като отпи порядъчна глътка.

С угаснал поглед, тя почти автоматично стана и се облече. Само можеше да си представя какви гадости я очакват. В последна сметка – реши тя почти без да го съзнава – ако нещата излязат от контрол, ще ги убия и двамата. Сетне се сепна и лицето й пребледня, сякаш той, наливащият се с калеп грохнал старец, можеше да чуе мислите й!

- Готово – прошепна, когато почувства, че е достатъчно спокойна, за да посрещне предстоящото – каквото и да бе то...

* * *

Отдавна бе минало полунощ, когато стигна до колибата. Знаеше, че вече никога няма да е същата. Дрехите й висяха на парцали по израненото й тяло, а между краката й се процеждаше струйка кръв.

Всичко бе свършило обаче. Бе решила. Нямаше представа защо й бе отнело толкова много време; защо трябваше да изтърпи всичките тия унижения и болки, за да стигне до единствения приемлив за нея – и за семейството й – изход, а именно до този, че трябва – че е абсолютно наложително – да напуснат това място...

Тя похлопа на паянтавата порта. Нищо. Похлопа пак – малко по-силно. Отново тишина.

Най-сетне я завладя някаква нова тревога, която я накара почти неконтролируемо да заблъска по вратата:

- Фили – простена почти истерично, - отвори ми! Това съм аз, Елдра!

Нищо, нищо и пак нищо!...

Тя безсилно похлопа и се провикна още няколко пъти, сякаш се боеше да отвори. Сетне пое дълбоко дъх и натисна дръжката...

Металната миризма на кръв я удари право в ноздрите. Свещта вече догаряше, ала все още мъждееше.

Трупът на Филгар се валяше в прахта до огнището. Близо до него блестеше окървавеното острие на кухненския нож.

Неспособна да възприеме видяното, тя влезе навътре и приседна на кревата. Едва сега видя бележката. Бе поставена внимателно сгъната на кухненската маса. Почти автоматично посегна, взе я, внимателно, почти нежно я разгъна и през премрежения поглед на обзелото я абсолютно отчаяние прочете следното:

Съжалявам, Елди! С това, което оня изверг ни причинява, не мога да живея повече. Не се притеснявай! Ще се пробода право в сърцето и бъди сигурна, че няма да е боляло.

Сбогом, любима! Искам да знаеш, че ти си единствената жена, която някога съм обичал, и че дори от отвъдното, ако такова изобщо съществува, в което силно се съмнявам, ще ви помагам...

Курти няма да види нищо. Той знае за теб... за вас... и се запиля някъде. Моля те, намери го и избягайте – където и да е, просто някъде далеч, колкото се може по-далеч от тоя ад...

Пош да е стеб, Елди... – и с Курти... Целувам ви завинаги!

Едва сега сълзите й потекоха като пълноводна река. Тя пусна листа, зарови глава във възглавницата и през следващите няколко часа едва не се задуши от плач.

Не бе разбрала кога Курти се е присъединил към нея. С почуда осъзна, че в очите му няма сълзи.

Когато вдигна глава към него, устните му едва чуто се раздвижиха:

- Прочетох бележката. Гласът му бе пресипнал от мъка. – Ще направим точно това, което татко иска от нас в нея. Но първо – при тези му думи гласът му гневно просъска: - първо ще убия изчадието, което ни причини всичко това!...

Не уби изчадието – майка му не му позволи. Само два часа по-късно, огрени от лъчите на изгряващото слънце, се влачеха гладни и изтощени, навлизайки все по-навътре в гората, простираща се зад проклетото имение.

Синът й я придържаше, но въпреки това тя чувстваше, че няма да издържи още дълго.

- Скоро трябва да спрем – със завален от умората глас провлече майката.

- Скоро мамо, скоро – кимна момчето. – Нека се поотдалечим още малко. Тук все още сме прекалено близо и рискът да ни открият е твърде...

- Добре – стисна зъби тя, прекъсвайки го. – Добре, момчето ми, ще опитам. Ако падна обаче, продължавай сам...

Не счете за нужно да й отговаря. Знаеше, че никога няма да я изостави, каквото и да му струва това. Вече бе убиец! Та нима именно той не бе подтикнал баща си да се самоубие с глупавите си приказки за чест!

- И все пак ще убия мерзавеца! – зарече се за кой ли път.

Доловила думите му, майка му скръбно се засмя:

- Едва ли ще се наложи – прагматично отбеляза тя. – При живота, който води, не вярвам да му остават повече от два-три цикъла...

* * *

Младежите прекъснаха играта, прибраха клечките и се заеха с новосервирания си калеп.

- Вече ме хваща – обади се единият.

- И мен – потвърди другият.

- Освен вече да поръчаме обяда, а, Трейл? – предложи първият.

- Още една игра, докато си допием, Зиги? – попита другият и шумно се прозина.

- Не ми се играе повече – отвърна Зиги, отправил поглед към пристанището в малкото медарско крайбрежно градче Джунт. Съсредоточи вниманието си върху един от специалните кораби, идващи от Абдала.

- Сигурно е натоварен със зурп? – предположи той, кимвайки в посоката, в която гледаше.

Трейл проследи погледа му и сви рамене:

- Че откъде да знам, сигурно ще да е така – отново се прозина той. – Не ми е известно да внасяме нещо друго от варварите.

- Внасяме – напомни му Зиги. – Ами какво ще кажеш за специалните им кораби, като този. Може и да го продават.

- Възможно е – подсмихна се Трейл през нова прозявка, - но се страхувам, че нямаме достатъчно пари да го купим.

- Странно защо никой не може да разгадае принципа на движението им – замислено каза Зиги.

- Доколкото знам, движила ги някаква магия, Арунда май се казваше... – вметна Трейл.

- Арунда, трици! – тръсна глава Зиги. – Технология, нищо повече. Номерът е просто да я овладеем.

- Ама че труден номер – подсмихна се Трейл. – Странно защо вече стотици цикли не можем да го разкрием.

- Аз ще го разкрия – убедено се изпъчи Зиги. – Ще се внедря в някой от екипажите им като работник, ще отида във Варвария и...

- По-полека, друже! – подсмихна се Трейл. – Нещо много се размечта. Ако беше технология, отдавна да сме й намерили цаката...

- Ама какво, по дяволите, значи това Арунда! – повиши тон Зиги, допивайки калепа си. Сетне с леко премрежен от алкохола поглед потърси сервитьорката. – Та те обясняват с тая енигма Арунда всичко, което искат да скрият от нас!

- И така да е – отново се прозина Трейл, отправил поглед към забързаното към масата им момиче, на което щяха да дадат поръчката за обеда си. – Едва ли точно ние ще сме героите, които ще разбулят тази наистина интересна, но уви, поне засега неразгадаема мистерия...

Малко по-късно, когато вече се бяха заели с вкусния обяд, Зиги замислено сподели:

- Баща ми иска да стана земеделец – като него.

- Не е лошо – сви рамене Трейл. – Доста доходоносна професия, особено при вашия брой работници...

- Не разбираш! – тросна се Зиги, отмести чинията си и заби внезапно блеснал от някаква вътрешна светлина поглед в очите на приятеля си. – Не мога да стана земеделец. Просто не това ме влече. Ако трябва наистина да се занимавам с това, ще бъда един много, много лош земеделец, от когото в последна сметка няма да има никаква полза!

- Ти сериозно ли... – разшириха се зениците на Трейл. – Наистина ли искаш да се запилееш във Варвария с някой от тези странни съдове?!

- Наистина – потвърди Зиги и отново се зае с храната си. – Дори вече съм съставил план на действие. Затова – той погледна отново към Трейл, но този път в очите му имаше безмълвна молба... – затова ще те помоля да ми помогнеш...

- Как? – осведоми се другият след кратко мълчание.

- Не е сложно – лукаво се подсмихна Зиги. – Предполагам, че до довечера ще се уредя. Просто трябва да казваш, че не си ме виждал.

Трейл го изгледа с недоумение:

- Та те веднага ще се досетят! – уплаши се той. – Нали знаеш, че не мога да лъжа? Освен това – гласът му трепна от вълнение..., - освен това не искам да губя добър приятел като теб!... Е, ако наистина си го решил – добави след кратка пауза, - не можеш ли да изчакаш още малко? Трябва ли да стане точно днес?

- Доведох те тук тъкмо с тази цел – призна Зиги. Сетне отново се зае с храната си. Когато я довърши, пак вдигна поглед към приятеля си:

- Реших – обяви той. – Няма да лъжеш, че не си ме виждал. Просто ще кажеш, че сме се разделили утре сутрин...

- Утре сутрин? – озадачено го изгледа Трейл.

- Ще ти дам ключа от вилата на брега, в която ще приспиш – започна да споделя модифицирания си план Зиги. – Ще кажеш, че на сутринта сме се разделили както винаги. Имало е кльопачка, мацки, нощно къпане... – Ти знаеш. Сетне сме се разделили и оттогава не си ме виждал...

Няколко часа по-късно, загледан в пенестите гребени на обагрените от залеза вълни, Трейл не можеше да повярва, че Зиги вече не е тук. Бе заминал със същия кораб, който бяха гледали по време на обяда. Той бе изчакал, докато странният океански съд напусне пристанището. Сетне бе дошъл тук, във вилата на брега, с бутилка отлежал калеп, която вече бе преполовил.

- Велики Пош! – възкликна, отпивайки за пореден път направо от бутилката. – Защо ли и аз не притежавам поне прашинка от смелостта на Зиги, за да последвам мечтите си?!

Не, той съвсем не бе като Зиги и прекрасно го съзнаваше. Щеше да позволи на родителите си да го въвлекат в работата на кръчмата, която държаха в родното му село Кумра, на десетина фандрома от Джунт навътре в сушата. От малък си мечтаеше да стане пристанищен работник – пък било и докер. Нямаше да дръзне да го поиска обаче...

Унесен в тези мисли, той не разбра кога мракът бе настъпил. Когато приключи с калепа, хвърли бутилката в пясъка, отправи взор към обсипаното със звезди небе и за кой ли път се запита какво всъщност е онова, горе, от което той – и всички други на тоя свят – виждат само тия безброй белезникави точки, припламващи в студения мрак на необятното. Дали някой незнаен ден далеч след като умреше или много преди да се бе родил щеше да се завърне отново и дали тогава – за разлика от сега – щеше да има куража да опита да сбъдне мечтите си, каквито и да се окажеха те...

* * *

Сейран Нитул се приведе, за да влезе в колибата. Седмината го чакаха, точно както се бяха уговорили.

- По дяволите, Сей, вече си мислехме, че няма да дойдеш! – просъска седящият най-близо до вратата.

Целият подгизнал, новопристигналият свали дрехата си и я хвърли в ъгъла, след което се настани на единственото останало празно място:

- Знаеш, че трябва да сме предпазливи, за да не губим елемента изненада, когато се разкрием, Чил – меко се обади той. – А сега – продължи, загледан в покрива, откъдето, от някаква невидима пролука, вътре на равномерно кап, кап, кап, се стичаше дъждовна вода, - сега да пристъпим към работа, защото нямаме много време.

- Продължаваш ли да настояваш за открито събрание? – осведоми се висок мъж с остър поглед.

- Да, Йеги, и за пореден, надявам се за последен път, ще ви обясня защо – въздъхна новодошлият.

- Знаем – тръсна глава седналият от лявата му страна младеж. – Не сме малоумни! Не проумявам защо трябва да си губим времето с глупости! Та Юджили Таф е сред най-прогресивните барди! Да не мислите, че току-така ще почнат да ни избиват по улиците!...

- Риги е прав – надигна се новодошлият. – Докато се крием като мишки, няма да постигнем нищо. Ако обаче се съберем няколко хиляди на Гамаза, централния площад на Велики Таф, в Събранието доста ще се замислят, преди да определят данъчната ни ставка за следващия цикъл! Пък и – той направи кратка, очевидно добре изчислена пауза... – пък и да не се заинтересуват, Нунцо поне ще опита да ги натисне. Велики Пош! Та това е Нунцо, същият този Нунцо, който с пълни шепи раздаваше зърно на всеки, който на времето декларираше, че ще го подкрепи за избирането му в Съвета на двадесет и четирите! Да не го мислите за онова изчадие Балабош, дето за народа си пет пари не дава и оставя да го грабят бандити от всякакъв сорт?!...

- Е, вяр... – колебливо се обади някой. Новопристигналият обаче властно го прекъсна, повишавайки тон:

- И аз съм се събрал с вас да вършим работа! Не с разумни хора, а с някакви си жалки мишки и страхливци!

Последвалата тишина бе оглушителна. Никой не чуваше трополящия по покрива порой.

- Кога предлагаш да стане? – най-сетне наруши мълчанието Йеги.

- След пет слънца, както всички знаете, е големият циклов панаир във Велики Таф – вече по-спокойно предложи новодошлият. – Мисля, че тогава ще има най-голям ефект. Елате с толкова хора, колкото успеете да убедите. Но, по дяволите, не ми влачете баби, които ще се разтреперят при първата заплаха!...

* * *

Все още зашеметен от многобройността на присъстващите, Сейран Нитул се изправи пред множеството на площад Гамаза. И в най-смелите си мечти не си бе представял, че с неколцината си сподвижници ще успеят да доведат тук над двадесет и пет хиляди души! Двадесет и пет хиляди души, осмеляващи се открито да протестират срещу налаганото им от неприкосновените законодателни представители на Юджили Таф прекалено тежко данъчно бреме! Чудо нечувано!...

- Приятели! – извиси глас Нитул. – Събрали сме се, за да изразим волята си за законодателни промени, които не просто да направят живота на всички нас по-лек, а да ни позволят да оцелеем!

Всички вие знаете, че многократно сме връчвали на председателя на Законодателното събрание, Великия Гамбири, ноти с искане за намаляване на данъците върху производителите и износителите на зърно, желязо, стъкло и платове. Известно ви е също, че обещанията на представителите ни, именно техните, на нашите – той натърти на нашите – представители до момента не са били подплатени с нито едно решение на Събранието.

Нещо повече – продължи, усещайки, че все повече се разпалва. – Същият този Гамбири, който само до преди по-малко от дял при всички наши дотогавашни срещи с него се кълнеше, че исканията ни са справедливи и че ще направи всичко възможно да ги удовлетвори, днес заявява, че данъчните ставки за производство и износ на зърно, желязо, стъкло и платове за следващия цикъл ще останат същите!

Мощно Ууу, придружено с бурни освирквания, заглуши последните му думи.

- Ето защо сме тук – извика Нитул, изчаквайки врявата да стихне. – Ние не сме бунтовници. Не искаме да правим каквито и да било промени нито в бардската администрация, нито в начина им на управление. За нас те са си нашите – той отново натърти на нашите – представители – такива са били, такива са и такива ще си останат. Единственото, за което ги молим, е мъничко разбиране. Единственото, което искаме от тях, е хляба си – нашият хляб, хлябът, без който просто не ще можем да живеем и ще трябва или да се оставим да умрем, или да напуснем нашето слънчево отечество!!!...

Само няколко слънца по-късно бе постигнато споразумение за намаляване на данъците за производство и износ на зърно, желязо, стъкло и платове от 20 на 15%. Малко след това то бе гласувано от Законодателното събрание на Юджили Таф, за да се превърне в прецедент, с който оттук насетне властниците в тази барда щат-не щат щяха да бъдат принудени да се съобразяват.

* * *

- Та тук е прекрасно! – възкликна момичето, обгръщайки с разширени от вълнение зеници необятната шир под краката си. – Сега разбирам защо толкова много ме молеше да дойдем.

Нищо не разбираш, Милки, ама съвсем нищичко! – смутено и леко напрегнато се подсмихваше Тенар – младежът, който я бе довел тук. Той напали огън – е, да, тук, в планините на Фан Вавел, бе прекрасно, ала и доста хладно.

Когато съчките се разгоряха, той пристъпи към нея и обгърна раменете й с ръка. Тя се сгуши по-близо до него.

- Студено ли ти е? – запита той и понечи да я наметне с одеялото, върху което щяха да седят край огъня.

- Малко – поглези се тя и още по-плътно се сгуши в него. – Предпочитам обаче жива топлина.

При тези думи кокетно се засмя.

Той пък се изчерви и някак усети, че моментът е настъпил:

- Милки! – погледна я право в дълбоките и искрящи като същински сини вирове очи.

Почувствала важността на момента, тя леко се отдръпна и на свой ред впи очи в неговите.

- Милки! – отново започна той... и отново се запъна.

- Искаш да ми кажеш нещо? – погали го леко по лицето тя.

- Ами... ъъъ... ами... всъщност... е, всъщност нещо такова...

- Извинявай, Тен, но съвсем нищичко не разбрах! – звънко се разсмя тя. – Изглежда вие, мъжете, сте направени от кашкавал, щом не смеете да си казвате нещата направо, без заобикалки!

Изричайки това, тя също леко се изчерви, предвкусвайки предусетената изненада.

- О’кей, Милки... – опита да си прочисти гърлото той. – Ами такова... Ще се омъжиш ли за мен?

При тези му думи тя замръзна в прегръдката му. Сетне бавно, много бавно, се отдели от него и някак сериозно го изгледа. Не издържа дълго обаче – поне не толкова дълго, колкото й се искаше, не толкова, че той истински да се изпоти:

- Разбира се, Тен! – възкликна и притегли главата му към своята. – Разбира се!

След миг устните им се сляха в сладка страстна целувка, която сякаш никога нямаше да свърши...

Спущено на 10 април 2014. Точно след седмица очаквайте части 5 и 6 на глава VIII.

5. Огънят на боговете

До рулетката на Пош оставаха само три слънца, когато Мелех и Тинто навлязоха във все още относително тихите предутринни предградия на Нубири.

- Велики Пош, каква мръсотия! – не се сдържа Тинто. – Нямаше да е зле да имаме малко гуун.

- Говориш така, защото не си ходил в Аверил – подсмихна се Мелех. – Тамошните клоаки биха изпълнили със завист дори душата на сатаната!

- Чувал съм, че дори великият съветник от Гамбоне Амри Шуктар не отказвал човешко месо – полюбопитства Тинто.

- Че как иначе! – удиви се Мелех. – Що за гамбонианин би бил иначе. Той обаче не ядял всякакво човешко месо. Предпочитал крехко печено от млечните жлези и задните части на девствени млади дами... – е, от време на време и от гениталиите на напращели от здраве и сила юнаци като теб...

- Уф, стига си плещил гадости! – тръсна глава Тинто. – Нима не ни стигат тия, дето ни заобикалят!

- Извинявай, момчето ми! – саркастично се подсмихна Мелех. – Просто исках да ободря духа ти.

- Прекрасен начин да го направиш, няма що! – възмути се Тинто. – Сигурен ли си, че знаеш къде живее тоя... уф... как му беше името... – осведоми се той.

- Гизраа – подсети го Мелех. – Ще трябва да се помотаем малко, но ще го открием – успокои го той. – Все пак не съм го търсил от почти три цикли...

- И си сигурен, че все още е тук! – учудено го изгледа Тинто.

- Тук е, довери ми се, храбри ми невернико – убедено кимна Мелех. – Няма къде да ходи. След като е бил тук в продължение на повече от четиридесет цикли, едва ли точно през последните три от тях ще се е запилял някъде другаде! Още повече, че тук си живурка навярно по-добре и от самия кирт!

При тези му думи Тинто въпросително го изгледа.

- Както ще видиш, базата му е изключително добре оборудвана и съвсем не би било лесно да бъде преместена – поясни предводителят на бунтовниците от Тимру. – От време на време извършва по някоя и друга безплатна услуга на Шуктар и приближените му, пък и не е далеч от основния източник на доходите си – жреците от Гамбари, които тъкмо при него поръчват смесите за страховитите звуково-светлинни ефекти на човешките си жертвоприношения в чест на тамошния Бог на търговията Суйбири...

Тинто бе престанал да го слуша, тъй като вниманието му внезапно бе привлечено от поредица високи постройки, край които тъкмо в този момент минаваха. Те представляваха каменни грамади, опасани с висок над двадесет стъпки зид, заобиколен на свой ред от дълбок и пълен с вонеща блатна вода ров.

- Местният затвор – проследи погледа му Мелех. – Чакай да видиш символа му.

Тинто въпросително го изгледа и тогава видя, при което очите му се изцъклиха, а по гърба му полазиха мравки. Над портала на затвора бе окачена прясно одрана човешка кожа, върху която бе гравирано нещо. Той опита да разбере какво е то, ала не успя.

- Гамбонианският символ на справедливостта – поясни Мелех. – Сменят кожата всяка седмица за назидание на всеки, който би дръзнал да прояви неподчинение спрямо управлението или по отношение на издаваните от великия съветник и приближените му закони... Нищо ново, така да се каже – обобщи той. – Сигурен съм, че, ако, да пази Пош, плановете ни не успеят, тук и след тридесет, и след петдесет, и след сто цикли ще си е все същото. Местните не проявяват изобретателност дори в жестокостта, в чието упражняване, както виждаш, са наистина добри!...

* * *

С навлизането им навътре в града оживлението растеше. Бе пазарен ден и дори в тоя ранен утринен час, когато зората едва-що бе напъпила, многобройни търговци се подготвяха да отворят дюкяните си, за да успеят да хванат първите минувачи.

Главната улица, на която излязоха не след дълго, бе просто задръстена от хора, коли и животни, през които трудно си пробиваха път. Никой обаче не им обръщаше внимание. Просто ги пропускаха да минат, без да ги заговарят, а от време на време трябваше да изчакат, докато по някоя от многобройните пресечки се изниже някой дълъг керван.

Един от тези кервани се състоеше почти изцяло от роби – десетки, а може би и стотици привързани един за друг мъже, жени и деца, едва-едва влачещи окованите си нозе, които с викове и бой биваха подкарвани от неколцината си господари.

Доста изпосталяло месо – мислено отбеляза Тинто. – А може би работна ръка, предлагана на безценица на робския пазар...

- Това е – възкликна Мелех, повеждайки спътника си по някаква запусната улица, пресичаща главната. – Ако не внимавах достатъчно, можехме и да я пропуснем.

Колкото повече се отдалечаваха от главната улица, толкова повече шумът от нея стихваше. Тинто дори понечи да си помисли, че са попаднали на някакво почти поносимо място. В следния миг предположението му бе жестоко опровергано.

Срещу тях се клатушкаха трима младежи, говорещи на висок глас и отпиващи калеп от голяма бутилка. Единият се отдели от спътниците си, свали си гащите и започна да се облекчава направо насред улицата. Другите двама, забелязали Мелех и тинто, снишиха гласовете си и възбудено ги засочиха. След секунди другарят им, кандилкайки се почти неконтролируемо, се присъедини към тях.

- Ще се наложи да им поотупаме перушината – безстрастно отбеляза Мелех, продължавайки да язди право срещу тримата, които бяха препречили пътя.

- Ееей, дедетааа! – провикна се един от младежите, грабна бутилката с калеп от другаря си и отпи юнашка глътка. – Айде да спрете за мале, а?

Когато ги приближиха, Мелех плавно намали:

- Отстранете се от пътя ни, деца! – учтиво ги помоли той.

Провикналият се преди малко смигна на приятелите си и тръгна право към него:

- Убав кон имаш, брат’чет – уригна се. – Аверът ти – също – посочи към Тинто. – Бива ли да ни ги арижите без бой?...

- Ей, кесиите, Скизи! Да не забравиш да земеш и техъ! – прагматично му напомни облекчилият се преди малко.

- Мълчи, бе, Ендар! – скастри го третият. – Пиян си като буре! Ски си знае работата...

- Отстранете се от пътя ни, господа! – помоли ги Мелех, спрял току пред носа на Скизи.

- Няма а стане тъй, гос’да – изфъфли последният, вадейки от джоба си закривен ръждясал нож. – Като ви глеаме, доста сте се изтупали, не мой да нямате сувсем ич за бедни юнаци като назъ...

- Предупреждавам ви за последен път – спокойно каза Мелех и в ръката му също се появи нож.

Скизи се поколеба. За Мелех това бе предостатъчно. Той се присегна и с умело движение изби ножа от ръката му.

- Полека, бе, дядка! – ревна онзи, конвулсивно отскачайки от пътя му. Мелех се възползва от суматохата, която бе предизвикал сред тримата, и направи на Тинто жест да го последва.

Известно време биваха сподиряни от ругатните на младежите, сетне утринната тишина отново ги обгърна. Дискът на слънцето полека изплува на хоризонта и температурата бързо започна да се повишава.

Когато стигнаха до висок зид, ограждащ очевидно доста широко пространство, Мелех намали ход:

- Това е – обърна се към спътника си той и двамата спряха пред високата, инкрустирана с рисунки на странни животни порта.

* * *

Гизраа се оказа дребен и топчест, ала и доста енергичен старик, който сърдечно се здрависа с тях:

- Филех, калеп, зурп... – радушно ги покани той.

- Бързаме, Ги – отклони поканата Мелех.

- Отдавна не си наминавал, размирнико на Тимру – констатира възрастният човек, изчаквайки младата му прислужница да му поднесе сутрешния филех.

- Благодаря, скъпа! – обърна се към нея той. – Закуси и приготви нещата. Днес ще имаме делегация от Клендайл.

- Да, господарю – поклони се момичето и мълчаливо се оттегли.

- Красива е, нали? – смигна им Гизраа. – Открих я на площадката за екзекуции миналия цикъл. Струваше ми цели 100 зифара, за да я отърва, но все повече се убеждавам, че си е заслужавало. Много е схватлива. Научих я да работи с някои от смесите и сега доста честичко ме отменя в работата. Е, не знам как е в леглото, стар съм вече за тия работи – позасмя се под мустак, - ама що се отнася до останалото, цена няма...

- Но на въпроса – прекъсна се сам той, шумно отпивайки от филеха си.

- Услугата, която ще ти искаме, е много специална – започна Мелех.

- Хайде да позная! – подсмихна се старикът. – Да не би да става въпрос за огън на боговете?

- Именно – кимна Мелех. – Само че трябва да го получим не по-късно от обяд.

- Какво количество? – запита старикът, добивайки делово изражение.

- Достатъчно да пробие крепостната стена на голям град – уточни Мелех.

- Охооо! – подсвирна Гизраа. – Тоя път е наистина сериозно, а? Само че големи градове много, крепостни стени – също. Да вземем например крепостната стена около това свърталище на непрокопсаници Нубири. Тя е доста тънка и количеството огън, с което ще можете да я пробиете, не ще стигне дори да обгорите зидовете около Кайрис, Нупур или Пирфу!

- Трябва ни количество, достатъчно не само да пробие, но и да събори цели блокове дори от най дебелата градска стена – поясни Мелех. – Плащаме един милион и искаме да няма никакви засечки.

- Това е сериозна работа – каза старикът след кратка пауза, много, много сериозна работа!

- Точно затова идваме при теб, Ги – натърти Мелех.

- Искате да натоварите до обяд, значи? – уточни Гизраа.

- Точно така – кимна Мелех. – Дори, ако е възможно, по-рано, но не и по-късно.

- По-рано със сигурност няма да стане – отсече старикът. За подготвянето на исканото от вас количество смес с необходимото качество е нужно време. Мога да ви гарантирам, че ще съм готов до ранния следобед – да речем до към един, но не и по-рано – в никакъв случай не по-рано от тогава!

- Между впрочем, с колко впряга разполагате? – осведоми се той.

- С двадесет – отривисто заяви Мелех.

- Ще стигнат – одобри старецът. – Трябва да стигнат.

* * *

В ранния следобед на същия ден седемнадесет впряга, натоварени по документи с чували зърно и наистина маскирани като такива, напуснаха Нубири от четири различни изхода на града. Единият от тях бе съпровождан от Мелех и Тинто.

- Ще успеем ли да стигнем на време? – осведоми се вторият, когато се отдалечиха от градските стени и поеха по утъпкания коларски път, който трябваше да ги изведе на отсечката за Фиртуш.

- Ако нещо не се обърка, трябва да сме пред стените на Фиртуш вечерта или най-късно към полунощ преди деня на рулетката – уверено заяви Мелех.

- Между другото, как ти се стори Зинган? – поинтересува се Тинто.

- Не много по-различен отколкото си го представях – усмихна се Мелех. – Във всеки случай, не е роден за конспиратор.

- Явно – кимна Тинто. – Особено като се вземе предвид колко бързо след внедряването ми в организацията ме разкрихте.

За миг помежду им се възцари мълчание. Макар едва да бяха наченали дългото си пътуване, жегата вече почваше да изцежда силите им.

- Как мислиш – замислено подхвърли Тинто, - Зинган ще издържи ли?

- Не е обръгнал – сви рамене Мелех. – Иначе ми изглежда свестен, дори - в сравнение с останалите велики съветници - един от най-свестните.

- Спомена ли му за бъдещите ни планове спрямо него? – поинтересува се Тинто.

- Все още е прекалено рано – поклати глава Мелех. – Дори не знаеше, че ти вече работиш за нас.

- Той е традиционалист до мозъка на костите си – замислено вметна Тинто. – Мисля, че ще се окаже доста костелив орех.

- Ще видим, друже, ще видим – многозначително отвърна Мелех. – Първото ми впечатление от него бе, че въпреки всичко той е един доста гъвкав човек.

- Идеята за изначална промяна на тинганианското устройство обаче едва ли ще му е по вкуса – меко възрази Тинто. – Струва ми се невероятно, че ще се съгласи да остави без последствия – още по-малко пък – да се включи в - кампанията ни за разформироването на киртската администрация... Велики Пош, та нали самият ти ми каза колко трудно е задействал плана си за саботиране на рулетката!

- След първия път е по-лесно – мъдро отбеляза Мелех. – Щом веднъж прекрачиш границата, самата мисъл, че си го направил, започва да ти изглежда все по-поносима, докато – той щракна с пръсти, - докато накрая дори започнеш да я възприемаш като нещо естествено, като някак съгласуваща се с реда на нещата. А оттук до узряването за решението самият ти да инициираш фундаментална промяна крачката е само една – при това много, много малка... – И аз съм сигурен – добави след кратък размисъл, - че Зинган, пък и някои от останалите, с които предвиждам да си сътрудничим, не само са способни да я направят, но и че ще го сторят...

Тинто не бе чак толкова голям оптимист, но предпочете да не спори. Пътят, по който бяха поели, му изглеждаше прекалено опасен и изпълнен с непредвидени препятствия и затова дори не смееше да си представя какъв би бил светът, ако някой ден, някога, вероятно далеч след смъртта му, независимо дали тя щеше да е естествена или – което бе много по-вероятно – не, успееха да постигнат желаната промяна. Струваше му се, че газят през тресавище и че всяка следваща тяхна крачка означаваше все по-дълбоко затъване в него...

- Знам, че пътят ще е дълъг, много дълъг и много, много труден – сякаш прочел мислите му тихо се обади Мелех. – Саботирането на рулетката дори не е част от него! Накрая обаче – сигурен съм – мнозина – не киртове, велики съветници и законодателни представители, - а много обикновени хора няма как да не се присъединят към делото ни, осъзнавайки, че то всъщност е и тяхно...

Дано да си прав – скептично си помисли Тинто, - защото ако не си, едва ли и Великият Пош, при положение, че изобщо го има, разбира се, би могъл да ни помогне!

6. Тревожна рекапитулация

В първия момент, когато го видя, Тамрал не повярва, че Гуфо се е състарил толкова много.

- Какво ме гледаш, приятелю! – безрадостно се подсмихна последният. – И моята есен вече е към края си. Но какво стоиш! – пресече се той. – Влизай, влизай! Добре си ми дошъл...

Няколко минути по-късно, седнали на по чаша черен и горчив филех, двамата оживено разговаряха по киртски дела.

- Ясно е, че петима са против нас – замислено отбеляза Тамрал и се преви от пристъп на остра, раздираща гърдите му кашлица.

- Да не си се простудил? – разтревожен се приведе към него Гуфо.

- Остави това, старче! – махна с ръка киртът. – Ясно е, казвам, че имаме петима сигурни противници.

Той отпи от все още димящия си филех и започна да изброява:

- Етран Кръвожадния от Гамбари, Амри от Гамбоне, Яя Безмилостния от Фагали, Жарко Песоглавеца от Шани Чи, Ивис Смелия от Лейко.

- Все отбор юнаци – въздъхна Гуфо.

- Към тези петима – продължи Тамрал – често, обикновено всеки два от три пъти, макар и с известни колебания, се присъединяват и още двама – Анвил от Лубили и Хендри от Фан Вавел.

- Последните двама са ми много неясни – замислено каза Гуфо. – Всъщност – сепна се той, - не беше ли тъкмо Хендри Карис онзи, който...

- Именно – кимна Тамрал и отново се закашля. – Имаш предвид великият съветник, който произнесе речта в името на единството и мира миналия цикъл?

- Да, да, точно за него ми беше думата – потвърди Гуфо, отпивайки от филеха си. - Не вярвам тъкмо той в определен момент открито да застане на страната на милитаристите.

- И все пак, ако погледнеш дори същата реч, за която говорим, имам предвид ако я прочетеш внимателно, ще установиш, че и в нея прозират елементи, които не са недвусмислено в полза на мира.

- Спомням си – кимна Гуфо. – Той говореше за единството на съюза между бардите и за необходимостта от мир помежду им, но не и...

- Да, това имам предвид – потвърди Тамрал и отново се закашля. – Дори в тази негова култова реч няма ни думица за мирни отношения между нас и варварите от Абдала.

- Мдааа – замислено проточи Гуфо. – Прав си, че не можем напълно да изключим Хендри от списъка ако не с актуалните, то поне с потенциалните ни врагове.

- Потенциалните, те ме притесняват... – въздъхна Тамрал. – Този номер – да гласуваш веднъж така, друг път – иначе – ми изглежда доста подозрителен.

- В смисъл? – озадачено го изгледа Гуфо.

- Имам чувството – поясни Тамрал, - че действията им са само привидно хаотични. Можеш да ме смяташ за параноик – погледна той предшественика си в упор, - но ми се струва, че всички те чакат нещо – някакъв знак, - за да изпълзят на светло...

- Хммм – проточи Гуфо. – И кой стои зад всичко това? Не може да нямаш идея, щом въобще лансираш подобна хипотеза.

- Проблемът не е, че нямам идея – отпи от филеха си Тамрал. – Проблемът е, че възможностите са прекалено много.

- Някоя мощна опозиционна група, забогатяла достатъчно, за да пусне пипала в много от бардите? – опита да отгатне Гуфо.

- Възможно – потвърди киртът, – но не твърде вероятно. Ако имаше толкова мощна опозиционна групировка, съществуването й едва ли би останало скрито за нас. – Не – тръсна глава той и отново се закашля. – Възможно, както казах, но не много вероятно.

- Тогава какво? – замислено го изгледа старецът. – Някакво обединение от множество такива групи, някакъв вид тайно съглашение между водачите им?

- Малко по-вероятно – отрони Тамрал, - но също не много реалистично.

- Е, добре тогава – едва доловимо повиши тон Гуфо. – Какво е основното ти предположение?

- Мисля, че онези, които мътят водата, са в управлението, а не извън, още по-малко пък срещу него – внимателно каза киртът и млъкна, изчаквайки реакцията на предшественика си. В първия момент такава не последва. Сетне Гуфо отпи от филеха си и отправи към Тамрал замислен поглед.

- Управлението е твърде широко понятие – поде той. – В него винаги има брожения, насочени срещу олицетворяващия или олицетворяващите върховната власт. Колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че предположението ти е логично. Имай предвид обаче, че ако, както допускаш, единна опозиция се е формирала сравнително отдавна, сплотеността й трудно би била прикривана с хаотични действия, освен ако...

- Мисля, че се досещаш – тъжно се засмя Тамрал. – Някой на високо ниво, вероятно на равнище бардски законодателни събрания или още по-високо – някой от най-богатите земеделци, производители или търговци в Тингано е купил най-отявлените ни врагове в Съвета и чрез тях шантажира останалите.

- Ндааа – притеснено проточи Гуфо, допивайки филеха си. – Този вариант е твърде смущаващ и си заслужава сериозно да се обмисли. Жалко обаче, че това няма да може да стане преди деня на рулетката.

- Щом не сме проучили проблема от този ъгъл в продължение на поне няколко, а може би и на повече цикли, със сигурност не ще успеем да го сторим за две слънца – съгласи се Тамрал. – Това, което можем да направим обаче – настоя той, - е да предвидим колцина ще се обърнат срещу нас след рулетката.

- Очакваш изборът на Великия хаос да падне върху някой от отявлените ни врагове? – изненада се Гуфо.

- Не точно – внимателно обясни Тамрал. Съзнаваше, че стъпва по твърде тънък лед. – Вероятно рулетката ще бъде спечелена от отявлен наш враг, но едва ли той ще се окаже сред най-заподозрените...

- Да не би да искаш да кажеш, че почтеният Гарбол!... – не успя да довърши от изненада старецът. – Знаеш, че рулетката на Пош е твърде свещено нещо – всъщност най-свещеното, с което ние, тинганианите, разполагаме, нещо, което дори и най-безскрупулният властолюбец едва ли би посмял да опорочи!

- Видя ли! – рязко се приведе към него киртът. – И ти казваш едва ли, а не няма...

- Гарбол – тръсна глава Гуфо. – Кой – и какъв – е той всъщност? Единственият случай, когато имаме възможност да го срещнем, е веднъж на 7 цикли – при завъртането на рулетката.

- Имам подозрения, че някой – а може би някои – от великите съветници може и да го срещат по-често, много по-често – подхвърли Тамрал.

- Да, възможно е, разбира се, но, Велики Пош, без доказателство – и то убедително – това допускане си остава само едно необосновано предположение! – разгорещи се старецът.

- Въпреки това мисля, че ще проявим здрав разум, ако се съобразяваме с възможността то да се окаже вярно – натърти киртът.

- Какво предлагаш? – разпери ръце Гуфо.

- Просто да продължим рекапитулацията и да опитаме да разкрием потенциалните си врагове – уморено въздъхна Тамрал.

- Но нали вече го сторихме! – озадачи се предшественикът му.

- Не, не сме – меко възрази киртът. – Поне не съвсем. Остава още една групичка от велики съветници, чието поведение е подозрително нестабилно. Става въпрос за Хагон от Сарту, Менди Разсъдливия от Датейра и Аятур Вироглавия от Регали.

- Признавам, че не съм следил поведението им – прозина се старецът. – Какво те кара да мислиш, че...

- Понякога, дори в рамките на един съвет, рязко променят позицията си и са абсолютно непредвидими при гласуванията – прекъсна го Тамрал. При тези си думи той плъзна към предшественика си свитък от няколко листа с гъсто изписани редове.

- Вярвам ти – възпря го Гуфо. – Дори и това, което казваш, да е на 100% вярно обаче, всички, изброени до момента, са десет, а мнозинството в Съвета...

Той внезапно се прекъсна сам, отворил широко очи:

- Я, я да видим! – оживи се, привеждайки се към кирта. – Да изброим отново десетте, които вече спомена: Значи – започна да брои, отмятайки пръстите на ръцете си - Етран, Амри, Яя, Жарко, Ивис, Анвил, Хендри, Хагон, Менди, Аятур... Имаше ли още?

- Не, тези са всичките, които изброих – озадачено – и с нарастваща тревога – го изгледа киртът.

- Но не спомена ли и... – продължаваше да се вълнува Гуфо. – Чакай малко! – надигна се от креслото си тромаво, но и с явно нетърпение. Искам да проверя нещо. Идвам ей сега.

Той се затътри към вратата на стаята, отвори я и изчезна в сумрачния коридор.

Върна се след няколко минути. Бе силно запъхтян, а в очите му се четеше тревога:

- Ето, чети! – бутна в ръцете на кирта лист, върху който имаше изписани с чевръст, неравен почерк, само няколко реда.

Последният се зачете, сетне стреснато вдигна глава:

- Мартул от Медара и Ома от Адор Ран?

Гуфо се свлече обратно на креслото си и мълчаливо кимна.

- Както виждаш, случаите са само три, при това след изразените колебливи становища и трите пъти и двамата са гласували против предложенията на милитаристите, но...

- Значи стават дванадесет – почти безстрастно отбеляза киртът.

- Ако сме сигурни, че са само толкова, след евентуално решение в качеството си на бивши киртове ще можем да посредничим – констатира Гуфо, изтъквайки един всеизвестен, но не кой знае колко успокоителен факт. – Жалко, че предшественикът ми, старият Дайру, вече не е между нас. Него много го биваше в тия работи.

- Ясно – замислено се почеса по главата Тамрал. – Значи единственото, което ни остава, е да се надяваме...

Гуфо мълчаливо наведе глава:

- Виждам, че положението наистина е тревожно, доста тревожно при това – замислено отбеляза той. – Но, да, прав си. Не виждам какво можем да сторим, освен да се надяваме и да се молим надеждите ни да не се окажат напразни.

Спущено на 17 април 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава VIII.

7. В навечерието на великото събитие

Утрото на деня преди този, в който щеше да се проведе рулетката на Пош, бе ясно и топло – дори прекалено топло. Личеше, че ако се задържи така, щеше да последва ден, необичайно горещ дори за екваториалния пояс, в който бе разположена столицата на Тингано Фиртуш.

Макар да бе сутрин, петима от великите съветници вече подгряваха с по чаша калеп в едно от най-известните заведения във Фиртуш, носещо твърде прозаичното, но въпреки това находчиво и – което все пак бе най-важното – конвертируемо име Калеп и зурп.

- Май утрешната рулетка предизвиква повече вълнения от обикновено – предположи великият съветник от Гамбари Етран Лагили Кръвожадния.

- На мен всеки път ми се струва така – скептично отбеляза колегата му от Фан Вавел Хендри Карис. – Ето, вече трети път ще присъствам на тоя наистина внушителен маскарад, и за трети път не ме напуска чувството, че по време на рулетката или непосредствено след нея ще се случи нещо необичайно, което из основи ще промени живота в Тингано...

- Рулетката си е рулетка, животът си е живот – прагматично забеляза великият съветник от Сарту Хагон Фасинта, протягайки чаша към сътрапезниците си. – Да пием за новия кирт, който и да се окаже той!

Петимата звънко чукнаха чаши и наквасиха гърлата си с огнената напитка.

- Ей, Хаг, да не би да си имал видение, че Великият хаос ще спре избора си точно на теб? – шеговито се намеси великият съветник от Юджили Таф Нунцо Парвета.

- Я по-полека с виденията! – смъмри ги Хендри Карис. – И аз на времето имах видения, че една красавица, по която бях побъркан, ще навести леглото ми, но се оказа, че тя си падала по друг...

Всички дружно се разсмяха.

- Който и да бъде избран, всичко ще си продължи постарому – заяви Хагон Фасинта. – Да не мислите, че успокояването на тоя врящ котел Тингано е по силите на един-единствен човек, пък бил той и кирт! Та континентът ни бъка от противоречия, наслоявани и задълбочавали се в течение на стоциклия, ако не и на хилядоциклия, и ако някой от вас ми каже, че киртът, Съветът, бардските управи или Пош знае още какъв друг фактор в тинганианското управление – било по отделно, било в комбинация с останалите - може да ги разреши, значи просто трябва да си признае, че не е за Съвета и незабавно да го напусне!...

- Не се горещи толкова, Хаг! – избоботи с твърде характерния си провлечен баритон великият съветник от Лай Конду Сунис Карехи Кроткия. – Кой казва, че реалистите не могат да бъдат мечтатели...

- Хайде да престанем с клишетата! Бива ли? – подразни се Лагили. – Киртът е пръв сред равни – нищо повече.

При тези си думи той обходи с бърз, но проницателен поглед събеседниците си и едва забележимо намигна на Хендри Карис. Онзи почти недоловимо кимна и пое щафетата:

- Така е, Ет, но защо трябва да се преструваме, че не забелязваме как решенията, които киртът не одобрява, по правило биват отхвърляни?

- Киртът може и да е пръв сред равни, както казва Ет, но именно той е диригентът на нестройната симфония, гръмко наричана Съвет на двадесет и четирите! – захапа въдицата Карехи. – Пък и – добави той, след като отпи щедра глътка от калепа си – няма логика да е иначе. Защо в противен случай изобщо ни е нужен кирт?!...

- Безспорно от кирта зависи много – намеси се Парвета. – Не че се хваля, но приличното състояние, в което в момента е Юджили Таф, не на последно място се дължи и на обстоятелството, че през последните седем цикли кирт е именно Тамрал. Ако зависеше от мен, бих удължил мандата му поне с още толкова.

- Случайна работа е това с рулетката – замислено каза Фасинта. – Понякога дори се чудя как традицията киртът да бъде излъчван по този начин се е запазила толкова дълго!

- Не може да е чиста случайност – внимателно контрира Лагили. – Зад всичко това с рулетката има някаква мистерия, която жалките ни умове не могат да разбулят.

Внимателно! Много, много внимателно, друже! – добави мислено той. – Внимавай да не преиграеш!

- Не знам – чистосърдечно си призна Парвета. – Убеден съм обаче, че дори някога да настъпи промяна в начина на излъчване на кирта, това ще стане много след като сме напуснали не само Съвета, но и този красив свят.

Много е вероятно да се лъжеш, невинни ми приятелю – мислено отбеляза Карис, надигайки чашата си след поредната наздравица. – Да пукна обаче ако мога да отгатна тази промяна за добро ли ще е или за лошо!

* * *

По същото време други четирима от великите съветници играеха на клечки в една от беседките в градината пред сградата на Съвета.

- Утре по това време улиците ще са претъпкани с идиоти, събрали се да чакат със затаен дъх обявяването на новия господар на жалката им Вселена – подсмихна се представителят на Фагали Яя Бирфу Безмилостния, възползвайки се от почивката между две игри, за да вмъкне една от така характерните за него язвителни забележки. – Понякога си мисля, че това е върховната цел на нещастното им съществувание!

- Недей така, Яя! – влезе в тона му колегата му от Лубили Анвил Шотон Скъперника. – Проявявай малко уважение към народа!

- Народ! – възмути се Бирфу. – Ако това е народ, то аз съм Великият Пош! Настояват да живеят добре, а категорично се противопоставят на общ поход срещу варварите! Пфуй, ако мога да разбера такова едно поведение, което не пропуска случай да влезе в противоречие със самото себе си!...

- О’кей, Яя, знаем позицията ти по въпроса – намеси се великият съветник от Хайфи Сундран Нандрал Мълчаливия. – Явно е, че на този етап – независимо кой ще е следващият кирт – идеята за нахлуване във Варвария не ще получи мнозинство в Съвета.

- Ще играем ли още? – отказа да се въвлече в спора великият съветник от Нидран Айфи Гравер Свирепия.

- Не мисля – протяжно се прозина Нандрал. – Снощи препих и нещо ми се доспа.

- Не ще да е само препиване – смигна на останалите двама Шотон. – Май младата дама, с която те видях, ти е изцедила силиците.

- Стори го, проклетницата! – разсмя се през нова прозявка Нандрал. – Затова поне днес ще избикалям из далеко Оазиса.

- Коя е тази? – заинтересува се Бирфу. – Ако е толкова добра, да взема да я опитам и аз...

Тоя идиот Яя е приятел, пред който е за предпочитане и най-заклетият враг! – отдаде се на гневен размисъл Шотон. – Ако всичките привърженици на военната кауза в Съвета бяха като него, никога нямаше да можем да постигнем мнозинство!...

Едва ли има смисъл да се ядосвам обаче – опита да се успокои той. – Защо не, когато почнем чистката сред миролюбците, покрай сухото да не поизгори и малко от суровото! Средства – колкото щеш – бавно действаща отрова, не оставяща следи в кръвта, стрела в гърба, изпратена от някой побъркан поданик, а може би – при тази мисъл тайничко се подсмихна – може би някое от чаровните създания от „Оазиса” ще склони срещу скромно възнаграждение, ей така, уж случайно, да му пусне някое отровно насекомо от блатата в Гадзало!...

Не – тръсна глава, надигайки се. – Повече от сигурен съм, че никой от сплотената ни малка завера няма да има нищо против заличаването на това леке от широкия друм към властта, славата и богатството, по който, колкото и невероятно да изглежда, явно почти безпрепятствено сме се устремили...

* * *

Слънцето вече бе изминало около половината от пътя до зенита си, когато делегацията по посрещането на Гарбол, чиято официална длъжност бе пазител на рулетката на Пош, възлезе на главната фиртушка улица, отправяйки се към една от северните порти на града.

Бързо растящото множество, към което се бяха присъединили – и продължаваха да се присъединяват – десетки хиляди обикновени поданици, бе силно развълнувано. Мнозина оживено спореха относно лековитите свойства на кристалната сфера, в която щяха да бъдат разбъркани топчетата, едно от които щеше да съдържа инициалите, указващи името на следващия кирт.

- Не разбирам защо си толкова скептична! – дразнеше се млад мъж, застанал до жена с малко дете. – Мнозина от по-възрастните лично са ми разказвали как след като са погледнали към сферата – там, когато пазителят на рулетката за миг я показвал на всички, – болежките им тутакси изчезвали и...

- Дори и да е така – с писклив, почти истеричен глас го сряза жената, - едва ли ще успеем да се добутаме до предните редици, освен ако не рискуваме да ни смажат.

- Парите ще свършат работа, казвам ти! – убедено възрази мъжът. – Стражът, с когото говорих, едва ли би се отказал от още толкова, колкото му наброих вчера.

- Ооох! – тежко въздъхна жената. – По-добре да разчитаме на знахаря. Ти все парите, та парите! Бих се учудила, ако стражът, за който ми говориш, е опрял до жалките ни спестявания!...

На друго място едното от две 12-13-циклови момчета наставляваше другото:

- Когато наближим – малко преди най-предните да стигнат портата, но не и по-рано, - ще те хвана здраво и малко ще се поразвихря с лакти. Ще се придвижим колкото можем тогава – но не и по-рано, - чуваш ли! Ако се втурнеш напред, като нищо ще те стъпчат.

- Но... – понечи да възрази спътникът му.

- Никакво но! – възмути се наставляващото момче. – Или ще ме слушаш, или пробвай да пробиеш сам! Бъди сигурен обаче, че ако решиш да действаш на своя глава, какъвто си слаботелесен, само за секунди по теб и здрава кост няма да остане, да не говорим, че е твърде вероятно дори да изгубиш живота си!...

Няколко мъже на преклонна възраст, едва влачещи крака в засилващия се пек, се тътриха в опашката.

- Виждате ли това? – тайнствено запита един от тях останалите, показвайки им някакъв малък предмет.

- Какво е това, Вирум, стари негоднико? – поинтересува се един от спътниците му.

- Най-ефективното оръжие срещу тая бясна тълпа, стари ми друже – гордо отвърна запитаният. – Бодил от Елиборската гора.

При тези му думи спътниците му шумно се разсмяха:

- Ей, Вирум, разбойнико, как си се сетил! – възхити се грохнал старик, който престъпваше едва-едва, опирайки почти изцяло мощното си туловище на гънещия се в ръката му бастун.

- Ха! – плесна с ръце друг от възрастните спътници на Вирум. – Ама това наистина ще им подпали задниците!...

Начело на множеството бе застанал великият съветник от Цингали Зинган Сорби, който стискаше в изпотената си десница клонка от дървото на мира. Той с досада хвърли поглед назад, оглеждайки с присвити очи предните талази на тълпата.

Велики Пош – мислено се учуди, - трябва да са поне 100 000!

- Не можеш да ги разбереш, нали? – кимна към множеството представителят на Гамбоне Амри Шуктар.

- Въобразяват си, че кристалната сфера на Гарбол има лековити свойства – сви рамене великият съветник от Шани Чи Жарко Раган Песоглавеца. – Жалко – добави той след кратък размисъл, - че при истерията след появяването на Гарбол вероятно ще пострадат и някои от стражите...

- Ще бъдат стъпкани и десетки, а може би стотици, и от самата тълпа – напомни му Сорби.

- Много ме интересува тълпата! – гневно тръсна глава Раган. – Жалко, че Съветът никога няма да гласува при появата на пазителя на рулетката най-напористите да бъдат усмирявани с по някоя и друга стрела в гърба!

- Нужен е прецедент, Песоглавецо – небрежно вметна представителят на Батави Андел Хагар Палавника. – Достатъчно е да се подшушнат няколко думи на предводителите на стражите и в момента, когато тълпата почне да напира...

- Хайде стига сте говорили глупости! – ядосано се намеси великият съветник от Адор Ран Ома Переки Безстрастния. – Не ни ли стига тоя дяволски пек, ами и да си навличаме излишни проблеми с кирта, който и да се окаже той! Искат да се избиват – кимна той към тълпата. – Чудесно. Нека се избиват!

- Най-добре ще е да поставим пред Съвета въпроса за церемонията по посрещането на пазителя на рулетката незабавно след утвърждаването на новия кирт – не мирясваше Раган. – Инак ще забравим и след седем цикли пак ще е същата месомелачка!

- Какво имаш предвид? – поинтересува се великият съветник от Лейко Ивис Портили Смелия.

- Мисля, че би било по-добре за всички, ако не допускаме тая Пош знае защо подивяла тълпа в близост до пазителя на рулетката при влизането му в града – поясни Раган.

- Имам по-добро предложение – иронично се засмя великият съветник от Сагана Йорас Балахи Дивия. – Защо да не приемем решение пазителят на рулетката да пристига тайно в неуточнено време...

- А защо да не приемем решение киртът да не се излъчва чрез рулетката на Пош! – кипна Сорби. – Стъписахте се, а? – не без задоволство забеляза той, обхождайки с гневен поглед смразилите се за миг физиономии на колегите си. – Както от край време киртът се избира посредством рулетката, така и от незапомнени времена поданиците имат правото да посрещнат пазителя й при градската порта!...

- Не се гневи толкова, приятелю! – тупна го по рамото Переки. – Някои хора просто си умират да говорят глупости!

При тези си думи той изгледа многозначително останалите велики съветници, а вътрешно, с почти безстрастна пресметливост, отбеляза:

Възможно е скоро, много по-скоро, отколкото предполагате, слепи глупаци такива, може би далеч преди да са изминали следващите седем цикли, и от прехвалената ви рулетка на Пош, и от превъзнасяния ви до небесата кирт, да не е останал и помен! Велики Пош! Дори е много вероятно Тингано, такъв, какъвто го познаваме от стоциклия, а може би и от хилядоциклия, въобще да престане да съществува!!!

В същото време дълго изтласкваният страх на Зинган Сорби – страхът от утре – го връхлетя с неочаквана, почти непоносима сила, при което, въпреки пословичното му самообладание, клонката от дървото на мира в ръката му потрепна:

Велики Пош! – простена вътрешно. – Нима аз, нима точно аз ще накърня – при това може би непоправимо – хилядоцикловата традиция на Рулетката!

Това осъзнаване почти го парализира, но той успя – Пош знае как, ала успя – не само да се задържи на крака, но и да продължи да върви, при това почти без да наруши строя на официалните лица в челото на процесията!

Атентат – за кой ли път прехвърляше през ума си тази дума. – Велики Пош, какво ли е измислил Мелех! Не – опита да се измъкне от капана на кошмарите си той, - не ме интересува, изобщо не ме интересува!... И все пак?!...

Колко ли ще загинат? – внезапно се запита и потръпна от някакво злокобно предчувствие, чието ледено дихание напразно се опитваше да разпръсне. – Не – направи отчаян опит да се върне в действителността. – Не бива да се паникьосвам в последния момент. Каквото има да става, ще става. Пък и – напразно опита да се самоуспокои, - ако опасенията ми се сбъднат дори и на една десета в сравнение с онова, което имам – а дали имам? – основания да очаквам, ще умрат повече, много повече, вероятно десетки пъти повече хора в сравнение с онези, чиято смърт би причинил и най-страшният атентат във Фиртуш!

Заловил се за това фалшиво успокоение като удавник за сламка, той – поне засега – успя, пък макар и само от части, да възстанови вътрешното си равновесие. Съзнаваше с кристална яснота, че скоро, много скоро, кошмарите му щяха да се завърнат по-страшни от всякога. Ала не и сега, не и преди да приключи тая идиотска церемония около посрещането на Гарбол! Дотогава щеше – трябваше, бе длъжен – да издържи!

* * *

Гарбол вдигна лагера си от горичката, в която бяха пренощували, на изгрев слънце. Изчисляваше, че до Фиртуш им оставаха още три часа път.

Вгледа се в над петдесетте придружаващи го официални лица и вътрешно се подсмихна:

Дори за миг не допускате, гниди нещастни, че знам името на новия кирт – и че, разбира се, и преди последните две рулетки също съм го знаел! Съвсем няма как да предположите обаче, че жалкият днешен господар на рулетката е утрешен велик съветник, който ще може да ви изпрати на заточение или направо да ви ликвидира без да му мигне окото!...

От мислите му внезапно го изтръгна гласът на един от подчинените му – тъкмо на тези, които бяха предмет на току-що представения негов вътрешен монолог:

- Прощавайте, Велики Гарбол, но ще можем ли да отсед...

- Какво?! – възмути се пазителят на рулетката. – Още не сме тръгнали, а вече почвате да мрънкате за почивка!

- Вели... – понечи да се оправдае онзи.

- Млък и напред! – разгневи се Гарбол и ядосано се обърна към коняря на файтона, в който пътуваше:

- Велики Пош, не можеш ли да накараш тия кранти да се движат малко по-бързо! Знаеш, че точно по пладне трябва да сме при градската порта!

Сетне хлътна в седалката си и с разочарование констатира, че доброто настроение, с което бе станал, внезапно се е изпарило. Нещо повече: осъзна, че в гърдите му се надига непонятна тревожност, чиято причина не е в състояние да установи. Сякаш някакво едва доловимо, ала осезаемо предчувствие, бе започнало да гризе мечтите му за слава и богатство, в чиито розови облаци бе бил потопен само до преди малко...

Не – тръсна глава той. – Просто онова, което ми предстои, е прекалено хубаво, за да го приема спокойно!

Предчувствието обаче си остана и на дълбоко подсъзнателно равнище продължаваше да се обажда чак до следния ден, чак до мига, когато застана пред двадесет и четирите, за да изпълни свещения ритуал, в който едва ли само той знаеше, че няма нищо свещено.

* * *

Тамрал знаеше, че умира. От няколко слънца храчеше кръв – факт, който старателно криеше от Фейда, а в момента, в опустошителния пек на ранния следобед преди слънцето, в което Великият хаос щеше да посочи новия кирт, се чувстваше особено зле. Главата му се цепеше, пред очите му танцуваха черни кръгове, а изтерзаното му тяло изгаряше в суха треска.

Поне в едно отношение обаче можеше да е спокоен. Бе благодарен на Балабош, че бе оставил Фалет в кулата на Турн. Каквото и да предстоеше тук, в столицата – а той бе сигурен, че се мъти нещо, усещаше се във въздуха, - във всеки случай там тя щеше да е на далеч по-безопасно място...

Голямата му тревога бе за Фейда. Предполагаше, че ако след излъчването на новия кирт противниците му в Съвета се окажеха мнозинство, семейството му незабавно – или най-късно до броени слънца – щеше да изпадне в немилост.

Да, самият той умираше – бе сигурен в това точно толкова, колкото и че в момента слънцето слиза към западния хоризонт. Какво обаче щеше да се случи с Фейда – дали щяха да я оставят намира или...

Опита да заглуши тези опустошителни мисли – в състоянието, в което се намираше, просто не можеше да ги понесе. Те обаче продължаваха да изпиват и без това оскъдната му енергия и не му позволяваха да заспи. Насили се да си представи, че опасенията му са плод на старческа параноя, която все повече се развихря с влошаването на болестта му. И това не помогна обаче. Нещо повече: същата тая болест, от която умираше, нямаше естествен произход – вече бе сигурен в това. Убиваше го някаква бавно действаща отрова, която бе погълнал – а може би и сега продължаваше да поглъща – било по невнимание на наетите да го предпазват от това, било – не, не искаше да си го помисля, но трябваше, бе въпрос на реализъм, а той цял живот се бе гордял, че е реалист... – било с тяхно съдействие...

Това бе мисълта, с която той, Тамрал, все още кирт на Тингано, се унесе в неспокойна следобедна дрямка в последния ден от киртството си. За негово нещастие обаче това бе дрямка, от която му бе съдено да се събуди... – да се събуди, само за да преживее ада на едно невъобразимо дори и в момента бъдеще, преди накрая смъртта да го дари с милостта на абсолютната забрава, за каквато разлагащото се от неидентифицираната болест негово съзнание вече неистово бленуваше.

* * *

Представителят на Регали в Съвета на двадесет и четирите Аятур Дун Вироглавия постепенно изплува от дрямката и се загледа в съвършените форми на кротко сгушилото се в прегръдките му момиче. Светът лека-полека идваше на фокус и нещо... нещо в него истерично го приканваше да се събуди.

Да, разбира се! – внезапно се разсъни той. Някой особено настойчиво хлопаше по вратата. – Кой ли се е разчукал по това време!

И тогава се сети. Нежното създание до него също се размърда.

- Спи, мила, аз ще отворя – надигна се той.

- Какво става, Ая? – измърка тя, протягайки се като котка.

- Нищо, бонбончето ми – успокои я той, нахлузвайки панталона си. – Търсят ме по работа.

- Кое време е? – поинтересува се тя, сетне погледна към прозореца и рязко се надигна, отхвърляйки тънкия чаршаф: Леле, че то мръкнало!

- Сега се връщам – някак малко напрегнато се усмихна Аятур, бързайки да отговори на поредното похлопване.

* * *

Пред външната врата в здрача на тая някак прекалено – сякаш дори тревожно – топла вечер бяха застанали двама души. Единият бе великият съветник от Медара, колегата му Мартул, а другият. Другият му бе непознат.

- Можем ли да влезем, Ая? – осведоми се Мартул.

- Тити е вътре.

- А, гаджето ти – кимна с разбиране Мартул. – О’кей, можем да се уточним и тук. Запознай се със Состел.

Аятур се здрависа с непознатия.

- Той е предводителят на въоръжените части, които утре преди началото на представлението ще се настанят в сградата на Съвета като стражи – шепнешком обясни Мартул. – Всичко деветдесет и един калени бойци.

- Трябва да стигнат – внезапно се оживи Аятур.

- Ще стигнат, разбира се! – вдигна вежди Мартул. – Нали ти казах, че са перфектно обучени!

- Да, но... – разколеба се Аятур.

- Естествено, че ще е много по-добре, ако всичко се уреди мирно и тихо – вметна великият съветник от Медара.

- Той... киртът, де... веднага ли ще... ами... ще такова... – опита да се осведоми домакинът.

- Да – твърдо заяви Мартул. – Задържането на Тамрал ще бъде предложено от новия непосредствено след като встъпи в пълномощията си утре.

- А той? Тамрал, де?... – озадачено го погледна колегата му.

- Не го мисли – злокобно се подсмихна Мартул. – Едно птиченце ми пошепна, че най-късно до няколко слънца ще се гътне от някаква неизвестна болест. Дотогава обаче...

- Да – замислено кимна Аятур. – Разбирам. Трябва бързо да поставим под контрол верните му офицери.

- Именно – потвърди Мартул и усмивката му още повече се разшири, заприличвайки на озъбена гримаса. – Точно затова се налага да действаме бързо и да ударим преди който и да било от поддръжниците му във войската да се е досетил, че през главите ни изобщо минава безумната идея да го сторим.

* * *

Представителят на Рейджи в Съвета на двадесет и четирите Валдан Пандур предпочиташе да прекарва времето си по заведения в затънтените части на града. Вечерта преди деня на рулетката двамата с колегата му от Кайфу Шуджики Напан Гущера се наливаха с калеп в една долнопробна кръчма в квартала на бардаците Ермил.

- Какво ще кажеш за малко зурп? – попита Пандур. – Случайно съдържателят Фан Телехи е мой добър познат и има от най-специалния.

- Предпочитам да посетим Ширехи – отклони поканата Напан.

- А, онова специално заведение, за което ти говорих – подсмихна се колегата му.

- Предполагам, че там ще можем да си набавим и качествен зурп – допусна Напан.

- Прав си, друже – изкикоти се вече доста подпийналият Пандур. – Там, където има качествени момичета, трябва да има и качествен зурп. Нали така?

При тези си думи той се огледа, съзря сервитьорката и гръмко се провикна:

- Ей, моме, донеси още един калепец, че пресъхнах!

- И сметката – значително по-сдържано добави Напан.

- И сметката – повтори гръмогласно Пандур и пресуши до дъно чашата си, която бе била наполовина пълна.

Напан обгърна с поглед заведението, заето изцяло от тях и антуража им. Пред очите му изплува картината на влизането им в него заедно с над двадесетината им телохранители, при което всички посетители учтиво бяха помолени да напуснат. Когато един полупиян младеж бе опитал да протестира, двама от придружителите им го бяха изхвърлили с ритници.

Все повече се убеждавам, че редът, който поддържаме, не е кой-знае колко справедлив – мислено отбеляза той. – Въпросът е защо полагаме толкова много излишни усилия да го представим като такъв...

Разсъжденията му бяха прекъснати от сервитьорката, която, поклащайки съблазнително бедра, поднесе на Пандур искания от него калеп. Той пое чашата с треперещата си десница, а с лявата си ръка силно я шляпна по задника:

- За спомен от един велик съветник! – изхили се, разплисквайки върху панталона си част от съдържанието на чашата си. Сетне я надигна и изля остатъка от парливата течност в гърлото си.

Момичето рефлекторно отскочи, сетне с мъка се въздържа, грабна парите за сметката от Напан, кимна му едва забележимо с пламнало от срам лице и побърза да се отдалечи.

- Курва! – кресна Пандур и с мъка се надигна от стола си. Ако не се бе хванал за облегалката и ако Напан не го бе подкрепил, сигурно щеше да се свлече като чувал на пода. – Само се правят на скромни, ама когато видят онова нещо в гащите ни...

Съдържателят плахо се бе приближил и бе вперил умоляващ поглед в Напан. Последният едва забележимо му кимна, след което повлече колегата си към изхода:

- Сигурен ли си, че все още искаш да посетим Ширехи?

- Ше хах инаше, дру... – Пандур гръмогласно хлъцна и се опря на рамката на външната врата с позеленяло лице. Сетне се преви и започна да повръща.

Един от телохранителите му докосна Напан по рамото:

- Вие тръгвайте, ние ще го придружим до дома му.

Великият съветник от Кайфу благодарно стисна ръката му, след което, съпроводен от собствената си стража, потъна в нощта.

Няколко минути по-късно, тръскайки се във файтона по пътя към дома си – пиянските изцепки на колегата му Пандур бяха избили от главата му мислите и за момичета, и за зурп, - той отново – за кой ли път – се запита за справедливостта на управляваната от тях, великите съветници, тинганианска Вселена. Дълбоко в себе си се считаше за пропаднал тип, издигнат на сегашния си пост по силата само и единствено на случайно стечение на обстоятелствата. Нямаше порок, който да не го привлича като магнит – момичета, зурп, пиене... Чувстваше обаче, че пороците сами по себе си не са лошо нещо.

Не – тръсна глава в напразен опит да проясни съзнанието си, - злото е съвсем другаде. То е в начина, по който хората – били те киртове, велики съветници, специални личности като напр. пазителят на рулетката на Пош, простолюдие..., въобще всички – подхождат към пороците.

Не – реши, излагайки пламналото си лице на едва доловимия ветрец, създаван от движението на файтона. – Проблемът не е в това, че системата – и в частност тинганианската такава - прекалено много благоприятства достъпа на всички до пороци от всякакъв сорт, а в това, че създава изопачена хранителна среда на ползващите тези пороци.

Той, разбира се, бе потопен в тази среда – какво ти потопен, беше част от нея! – и за пореден път осъзна, че каквото и да се случеше след рулетката, който и от тях – включително и той самият – да бъде обявен за кирт, това положение на нещата по никакъв начин нямаше да се промени...

Най-сетне стигнаха. Той слезе пред триетажната си къща, плати на кочияша и изчака файтонът да се отдалечи. Сетне, обграден от стражите си, закрачи към дворната врата, която пазачът вече отваряше пред него и свитата му. Преди да прекрачи прага на дома си, поспря, вдъхна дълбоко от жежкия – макар да бе почти полунощ – въздух и погледна към обсипаното с милиони блещукащи искрици небе.

Велики Пош! – възкликна вътрешно, благоговеейки пред величието на този толкова огромен свят. – Какво значат някакви си киртове, рулетки, велики съветници и Пош знае още какви важни и маловажни фактори и индивиди пред смайващата необятност на Всемира!

* * *

Минаваше полунощ, когато през една от четирите западни порти на Фиртуш в града влезе файтон, в който пътуваха двама велики съветници – съответно представителят на Галехи Енке Паласио Ненаситния и представителят на Датейра Мендилио Канастра Разсъдливия.

- Пош знае защо ни свикват още в 10, след като е всеизвестно, че Гарбол няма да дойде по-рано от обяд – възмущаваше се Паласио.

- Киртска му работа – съгласи се Канастра, дръпна платнището и изстреля навън тлъста храчка.

- Май си попрекалил със зурпа, а? – прозина се колегата му.

- Че кой не прекалява със зурпа! – сви рамене Канастра. – Чувам, че даже Тамрал здравата го е закършил май по същата причина.

- И аз подочух нещичко - уточни Паласио, - ама моята информация е, че тая работа нямала нищо общо със зурпа. – Някакъв вирус разправят...

- Я виж! – посочи Канастра към върволицата едва пъплещи впрягове, които тъкмо задминаваха.

Паласио се надвеси през рамото му:

- Зърно или нещо такова – сви рамене той.

- Малко странно време за товар със зърно, не мислиш ли? – забеляза Канастра, продължавайки замислено да се вглежда във вече изоставащите зад тях коли. – Пък и от запад! Май пътят на бардите, от които внасяме зърно, минава през източните и южните порти...

- Не бери грижа – отново се прозина Паласио. – Май е трябвало да ти викат не Разсъдливия, а Подозрителния...

* * *

В същото време един от мъжете, съпровождащи обсъжданата от Канастра и Паласио върволица впрягове, смушка яздещия до него:

- Виж, Тинто! – прошепна той. – Това май е Мендилио, великият съветник от Датейра.

Другият се взря в указваната от съседа му посока и потвърди с леко кимване:

- Да, той трябва да е, Мелех.

- Странно какво ли прави при градската порта! – зачуди се Мелех.

- По-важно е какво ще направим ние – не сподели интереса му Тинто.

- Тя нашата е лесна, ще видиш! – успокои го Мелех. – Имаме разрешително за укрепителни действия край статуята на Пош, така че засечки няма да има.

- Дано да си прав, друже, дано да си прав, защото, ако ни разкрият...

- Не отричам, че и това може да се случи, но трябва да имаме някакъв наистина проклет късмет, за да стане точно тази нощ...

* * *

Великият съветник от Кортис Балабош не можеше да заспи. Накрая реши да стане и да се поразходи из града. Отдавна вълнението му от предстоящата само след броени часове рулетка изцяло бе обсебило мислите му. Дори опасенията, че може да се получи ултиматум за откуп от евентуалните похитители на дъщерята на умиращия Тамрал Фалет, бяха напълно забравени...

* * *

Час по-късно той тъкмо минаваше край статуята на Пош, край която течаха някакви ремонтно-укрепителни процедури.

- Дяволите да ги вземат тия мързеливци! – измрънка под нос, спирайки на място, от където се разкриваше идеална гледка към внушителния монумент. Следващите го двама стражи също се заковаха на място.

Балабош се вгледа в това наистина внушително творение на строителния гений и макар и с неохота призна, че по размери и красота статуята на Пош не отстъпва кой знае колко на собствената му кула на Турн.

В този момент край него се плъзна нечия сянка и стражите му с тихо звънтене извадиха мечовете си от ножниците. Той ги спря с властен жест и се обърна към минувача, който също го бе забелязал:

- Еи, ти! – подвикна великият съветник. – От бригадата по ремонтите ли си?

Онзи извърна към него черното си от мръсотия лице и отривисто кимна. Явно бързаше.

- Гледайте да свършите до 6 часа! – нареди Балабош.

- До час сме готови, гос’дине! – ухили се онзи. – Обзалагам се на к’вото щете, че след работата, която хвърлихме през последните слънца, тая грамада камъни е най-здравото нещо не сал във Фуртуш, ами и...

- Ясно – махна с ръка Балабош, сякаш пъдеше насекомо. Сетне отново – както почти през цялото време напоследък – се съсредоточи върху омайните си мечти за власт и слава:

Велики Пош! – едва не се разскача от радост. – Та аз съм само на броени часове – на някакви си десетина часа - от тях!

* * *

Едва след като се отдалечи на почтително разстояние от Балабош, строителният работник си позволи да се поотпусне.

Велики Пош! – разтрепери се Мелех, водачът на бунтовниците от Тимру, защото това бе той. – На косъм бяхме! Добре че реших да се предреша като работник и да нацапам лицето си със сажди!

Завръщайки се при неколцината от верните си подчинени, които почти бяха приключили с поставянето и замаскирането на мощните експлозиви, той реши да не споделя току-що случилото се с него с Тинто. Нямаше защо да го тревожи излишно. И без това неприятностите им щяха да започнат само след няколко часа – с избухването на експлозивите... – и, уви, не се очертаваше да свършат в обозримо бъдеще... – освен, е, да, разбира се, освен ако нечия вража ръка не им пуснеше по една стрела или нещо друго не по-малко смъртоносно, което, признаваше, бе не просто възможно, а твърде вероятно да се случи в близките слънца, а може би и часове.

Е – тръсна глава, за да възстанови поразклатеното си от срещата си с Балабош равновесие, - щом сме се хванали на хорото, ще трябва да го изиграем докрай, каквото и да ни струва това!

Спущено на 24 април 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава IX.

Глава IX – В лабиринтите на самотата

Ще страда Кривоглавият, макар че ще намери
спокоен пристан при една жена.
А сетне ще претегли и ще избере по-тежката везна
и на кораб в дълго пътешествие на юг ще се намери...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7824

1. Жестоко пробуждане

Цикъл и половина по-рано, далеч на север, на един друг континент, някой отвори очи. В първия момент не си спомни кой е и къде се намира. За миг се изкуши да поиска всичко да остане така – парченце живот без спомени, плъзгащо се безцелно по вълните на времето...

Постепенно обаче спомените започнаха да се завръщат... – и да го обсебват. Да – обсебваха го, и то как!

Той, човекът, който някога бе – трябваше да е бил, защото това му се струваше много, много отдавна, - космическият диспечер Николас Антоан Конглар, същият, който по-късно – в едно по-близко и затова далеч по-болезнено време бе наричан Арунда Фирсала или просто Фирсала, и съвсем, съвсем същият, който след това...

Какво след това? - запита се.

Какво ли? – Сам не знаеше.

Помнеше, разбира се... – поне започваше да си спомня...

Обещанието за нещо, което за него – както и да го наричаха – неусетно бе започнало да се превръща в нищо! Да, именно това обещание и едно друго, по-силно, по-обвързващо, много по-заставящо, защото бе дадено от самия него...

Тези две обещания – онова на онези, които първо го бяха натикали в затворническата капсула, без да му позволят да види семейството си, а сетне му обещаваха, че след като изпрати сигнала по странното им малко устройство – по уж безобидно малкото им устройство, - ще го върнат там, където – трябваше да признае пред себе си – бе започнал да свиква да мисли, че никога няма да се завърне, и другото, собственото му обещание пред Сена – Господи, нима тя наистина бе минала през живота му и го бе опустошила така! – обещанието, че няма да отиде при Тингано, които и каквито и да бяха те... Да, именно тия две обещания бяха кукичките, за които се залови, за да изплува в един сив свят, на сиви скали, под гранитно сиво небе, сливащо се на хоризонта с разпенените талази на едно разярено мътно сиво море...

Бе гладен. Надигна се от мястото, където бе легнал или припаднал – нямаше представа кое от двете бе вярното – и се огледа с отсъстващ поглед.

Ами сега? – запита се. – Какво да правя сега?

Реши да тръгне нанякъде, просто нанякъде, да се измъкне от този лабиринт от сивота, която бе навсякъде край него и – странно защо му хрумна тази метафора – сякаш изяждаше света...

Изкачи се по скалите и пред погледа му изскочи една друга сивота – тази на ширнало се пред погледа му безкрайно поле.

Трепна, когато върху носа му падна малка капка. После още една и още една... и още много, все повече...

Започваше да вали и той се огледа за убежище. Такова нямаше – поне не тук. И храна – такава също липсваше. Дъждът му напомни и че е жаден – много, много жаден.

Явно тук наскоро отново бе валяло, защото имаше локви. Той се приведе над една от тях и пи както и колкото можа. Сетне тръгна в усилващия се дъжд, без да знае защо и накъде...

* * *

Бе вървял сигурно поне половин час, когато стигна до няколко дървета, под които несигурно се прислони. Дъждът обаче бе твърде силен и продължаваше да го мокри с почти същата интензивност, както преди това.

Почувства, че неконтролируемо трепери – бе премръзнал и вече почти не усещаше крайниците си. Под дърветата, където потърси заслон, намери някакви дребни малиноподобни плодчета, които, макар да се бяха спъхнали от явно честите дъждове, поне малко заситиха глада му.

Свечеряваше се и, целият подгизнал, почти безчувствен от засилващия се студ и от все така монотонно изливащия се дъжд, чиито ледени струи вече почти бе престанал да усеща, отново тръгна.

* * *

Вече се бе стъмнило, когато стигна до огромен, простиращ се додето стигаше погледа му масив от жълти храсти. Зурп – реши той. Сена и близките й му бяха разказвали за тия огромни, засадени със зурп полета. На въпроса му какво е това зурп обаче неизменно бяха отговаряли:

Отрова за Тингано.

Отрова? За Тингано? – не бе проумявал той.

Просто си плащат за нея и ние с охота им я продаваме – бяха му отвръщали. – Ако можехме, бихме произвеждали стотици пъти повече от това нещо за тях, та дано, лижейки го, веднъж завинаги да се затрият от света!...

Тръгна бавно край полето със зурп, под все така яростно шибащия дъжд и продължи да върви почти като насън, ей така, автоматично, поставяйки единия крак пред другия. Усещаше, че не ще издържи още дълго, ала – кой знае защо – продължаваше...

* * *

Внезапно пред погледа му изникна и започна да расте някакъв тъмен силует, в който блещукаше нещо. Спря и се вгледа внимателно. Нима това бе къща? Ще видим, каза си обнадежден и продължи да цапа през локвите, приближавайки към нещото.

Да, наистина бе къща, пред чийто праг той не след дълго се озова. Ослуша се. Отвътре не долитаха гласове. Защо бяха оставили да свети обаче? Подвоуми се, но само за миг. Възможностите бяха само две. Трябваше или да почука, или да се остави да умре от студ... и глад... И, въпреки жалкото състояние, в което съзнаваше, че се намира, той избра живота...

2. Странните възгледи на една мизантропка

Събуди се в изгаряща треска. До леглото му бе приседнала жена на средна възраст – някъде около четиридесетте.

Огледа се. Намираше се в бедно мебелирана стая, а над главата му през прозореца надничаше същото мътно сиво небе със същия монотонно изливащ се дъжд, който с неотслабващо упорство продължаваше да трополи по покрива.

- Събудихте ли се? – сепна го гласът на жената, която загрижено се надвеси над него.

- Аз... – едва разбираемо проломоти той.

- Не се вълнувайте – успокои го жената. Гласът й бе тих и приятен, мек като коприна и – странно защо му се стори така, някак безучастен, глас, който не го заставяше нито да прави, нито да не прави каквото и да било. – Знам, че сте гладен. Ей сегичка ще донеса топла супа.

Сетне тя стана от стола, на който бе седяла и се отправи към вратата, подхвърляйки през рамо:

- Ще се оправите. Когато се срутихте на прага ми, бяхте доста премръзнал – не и фатално обаче, все пак все още е лято...

Малко по-късно тя донесе купа, пълна с вкусно ухаеща бледожълта течност.

- Можете ли сам? – кимна към него и му подаде лъжица. Той се бе попривдигнал и с трепереща ръка пое прибора и започна шумно да сърба.

Изсърба две купи, преди да започне поне малко да се чувства като човек.

- Искате ли да поспите още? – осведоми се домакинята му. – Организмът ви доста е отслабнал и се нуждае от почивка.

Той почувства, че след топлата супа треската му е намаляла:

- Не, ще приседна за малко.

Тя взе от един стол някаква възглавница, помогна му да седне и я подпъхна под гърба му:

- Така добре ли е?

- О, да, благодаря! – трогнат от вниманието й кимна той.

- Трябва да имате голям късмет, щом въобще сте попаднал на скромната ми къщица – отбеляза жената, настанявайки се в стола срещу него. – На десетки фандроми оттук няма нищо, освен зурп, зурп и пак зурп – засмя се тя. – Земята на рода ми или може би би било по-точно да се каже зурпът на рода ми. От векове правим само това – отглеждаме зурп и го продаваме на тинганианите...

- Тингано? – оживи се погледът на събеседника й, който, настанен удобно, вече все по-осезаемо чувстваше как кръвта в крайниците му започва да се раздвижва.

- Тингано ли? – изгледа го неразбиращо жената. – Какво Тингано?

- Вие им продавате зурп? – любопитно отбеляза той.

- Е, да, и какво от това? – разсмя се домакинята му. – Мнозина го правят.

- Значи сте ги виждала? – поинтересува се той.

- Разбира се, Арунда, какво толкова странно има в това!

Дочул част от името, с което Сена и близките й го бяха наричали в продължение на много месеци, той конвулсивно трепна:

- Чувал съм, че били много опасни.

- Е, да, могат да бъдат и такива – кимна жената. – Между другото, аз съм Тендра, Тендра Варм, викат ми Тени. А вие? – полюбопитства тя. – Кой сте вие?

Той за миг се подвоуми, сетне реши:

- Името ми е Ютан, просто Ютан.

- Ясно – разбиращо кимна тя. Бе разчела посланието му... – и го бе приела. На езика, който Сена го бе научила да говори, на езика, който говореше и тази жена, а вероятно и мнозина – или дори всички – в Абдала, ютан означаваше никой. – Ако поискате да ми разкажете, с удоволствие ще ви изслушам – насърчи го Тендра.

* * *

Разказа й по-късно същия ден, когато седеше с нея във всекидневната й и с удоволствие посръбваше от чаша с черен димящ филех, под чието въздействие силите му стремително се възвръщаха. Разказа й всичко така, както се бе случило – или поне както го помнеше. Не спести нищо. Накрая дори се разплака... Не му пукаше. Бе повече от сигурен, че тя няма да му повярва и дори че може да го сметне за луд.

Странно, но когато приключи, това негово очакване не бе отразено в погледа й. Тъкмо напротив: колкото и невероятно да му изглеждаше, тя, дори и да не бе му повярвала, не го показваше с нищо.

- Значи човек от звездите – замислено отбеляза Тендра. – Винаги съм подозирала, че те не са само онова, което виждаме, отправяйки взор към нощното небе.

- И какво смятате да правите сега? – с любопитство го изгледа тя. – Просто ще чакате?

- Не знам – призна той. – В съобщението не се казваше изрично, че трябва да отида на мястото, на което кацнах. Аз обаче си мисля, кой знае защо, че би трябвало да го сторя.

- Странно – озадачено сви рамене тя, отпивайки от своя филех. – Ако съобщението наистина е такова, за каквото са ви го представили, то би трябвало да съдържа указание за едно толкова важно нещо!

При тези й думи нещо го бодна под лъжичката:

- Допускате, че може и да са ме излъгали? – осведоми се той.

- Вижте – внимателно започна тя, като стана, отиде до дрехите му и започна да се рови из тях, - всеки, който праща послание на такова невъобразимо огромно разстояние, би трябвало да е наясно, че човекът, когото търси, със сигурност би направил това, което се иска от него.

Най-сетне намерила онова, което търсеше, сядайки му го подхвърли през масата:

- Това ли е?

Той мълчаливо кимна, поемайки малката черна кутийка, оказала се толкова съдбоносно важна за него.

- Това – посочи кутийката тя – е една от причините да ви повярвам. – Другата... – е, може би просто разказът ви звучи прекалено невероятно, за да е лъжа.

- Може би все пак трябва да отида? – замислено каза той, въртейки кутийката в ръцете си.

Тя само сви рамене:

- Искате ли още филех? Чашата ви е почти празна.

- О, да, много ви благодаря! – ентусиазирано прие той. Това питие, толкова много напомнящо на кафето в света, от който така брутално бе изхвърлен, оказваше чудодейно въздействие върху изтерзания от скитанията му след раздялата му със Сена организъм.

- Сама ли живеете тук? – поинтересува се той, отпивайки от току-що допълнената си чаша.

- Да – кимна тя. – Малко необичайно, нали?

Той сви рамене.

- Според критериите на обществото, от което идвам – или, по-точно би било да се каже, от което се измъкнах преди повече от 10 цикли, - сама жена в полето е едно, меко казано, доста странно, дори неблагообразно явление. На мен обаче ми харесва.

- А зурпът? – полюбопитства той, установявайки, че все повече се отпуска в нейно присъствие. – Как го отглеждате и как го пласирате на... е, на Тингано, де?...

- А, това ли? – засмя се тя. – Имам триста и тридесет работници, разпределени в осемнадесет бригади. Те вършат всичко, аз само уреждам сделките.

- Уреждате сделките? – погледна я с уважение той. – Сама?

- Е, не съвсем сама – призна тя. – Имам си и посредници, които присъстват при сключването на договорите. Те следят всичко да е наред и си получават за това съответния процент от сумата.

- А те... – тингано имам предвид... - тук ли идват или се налага да пътувате?

- Понякога идват тук, но по-често пътувам. Това обаче става напролет, когато зурпът изсъхне добре.

- Приятел, съпруг? – неволно се изплъзна от устните му. Сетне той силно се изчерви: - Аз... всъщност...

- Няма нищо – засмя се тя. – Всъщност съм тук тъкмо защото нямам нито приятел, нито съпруг. Родителите ми така и не успяха да ме свържат с някой от представителите на богатите родове, от чието общество са част. Оказваха ми натиск, разбира се. На мен обаче всичките предложения ми се струваха... – как да кажа... – е, да речем, непривлекателни.

- В един момент – продължи тя, след като отпи от филеха си, - трябва да бях на около двадесет и пет, установих, че перспективата за собствено семейство никак, ама никак не ме блазни. Имах неблагоразумието да го споделя с родителите си и тогава започна истинският кошмар. В техния затворен свят на съзерцаващи пъповете си сноби такова чудо – нечия дъщеря да не желае да се обвърже с някой от богатите родове – просто не съществуваше.

Опитите им – наистина настойчиви и често граничещи с грубост опити – продължиха повече от два цикъла. Сетне, някак неусетно, започнаха да се отказват.

Между временно управителят на полетата със зурп – предишният обитател на това скромно жилище – бе починал и на баща ми му бе доста трудно да наглежда реколтата от разстояние и всяка година да пътува, за да урежда сделките по пласирането му.

- За останалото се досещате – тръсна глава тя, допивайки филеха си. – Предложих на баща си да заместя починалия управител. В началото, разбира се, той започна да се дърпа – все още се надяваше, че ще склоня да се омъжа. Сетне обаче, някъде около цикъл след като му бях предложила, прие и ето ме тук, вече почти единадесет цикли.

След като Тендра приключи разказа си, в стаята за миг се възцари тишина. Чуваше се само трополенето на дъжда по покрива. Сетне той отпи от вече изстиващия си филех и с тих, но посъживен от питието глас, предположи:

- Вероятно се чувствате доста самотна тук.

- Ни най-малко! – почти възмутено възрази тя. – Предостатъчни са ми разправиите с тинганианските търговци, продължаващи по цели няколко дяла всеки цикъл. Настанявам се в Лайру, Бруна, Видара или в някой от другите големи пристанищни градове още в самото начало на пролетта и понякога ми се налага да прекарам в някоя бърлога там чак до първите летни дъждове. И, повярвайте ми – изгледа го с почти укорителна настойчивост, - единственото, което искам през цялото време, е да се завърна тук.

- Но тук с кого общувате? Нямате ли приятели?

- Приятели! – с почти подрезгавял от възмущение глас изстреля тя. – Приятели... Какво значи приятелството в свят, в който постоянно внимаваш дали някой от тези, които се държат с теб достатъчно учтиво, за да ги помислиш за такива, няма да те прецака!

- Извинявайте – меко възрази той, - но ако съдя по грижите, които полагате за мен, много ми е трудно да повярвам, че мразите хората.

- Не, не мразя хората – уточни тя с вече по-спокоен тон. – Просто страня от тях. Ничия компания не може да ми даде повече от това, което получавам в своята собствена. - При тези си думи се засмя. – Е, и в компанията на природата, разбира се.

- Знаете ли – продължи тя след кратко прекъсване, привеждайки се лекичко към него. – Обичам да ходя на брега. Стоя там с часове, загледана във вълните и се отпускам, просто се сливам с всичко наоколо. Тогава се чувствам някак – направи кратка пауза, явно търсеше точната дума... – разбирате ли, някак пълна, цялостна, намерила себе си...

- Разбирам – замислено кимна той. – Но все пак не ми е ясно какво точно в хората толкова много ви е отчуждило от тях.

- Всичко – категорично заяви тя. – А може би би било по-точно да се каже и всичко, и нищо...

- Просто хората – поясни Тендра – не могат да бъдат нещо различно, нито повече, нито по-малко, нито нещо по-друго от онова, което са всъщност – стръвно привързани към живота негови роби. Секс, пари, храна, чувство, че са повече от другите... – такива неща ги задоволяват. Просто... е, на мен всичко това просто не ми трябва или, което е все същото, не ми е достатъчно.

- Разбирате ли? – опита да му обясни тя с явно отчаяното желание да бъде разбрана. – И аз съм човек, разбира се и в тази ми роля и на мен всичките тия неща не са ми чужди. Пари имам предостатъчно и съм доволна от това. Любила съм се с някои от моряците в пристанищата, в които пласирам зурпа си и това ми е харесвало. Обичам вкусните неща – напр. като супата, която ви поднесох по-рано днес, като филеха и като безброй други неща. Знам, че при преговорите с тинганианите играя ключова роля и няма как да не се чувствам поласкана от това...

- Обаче – тя се запъна... – обаче не е само това – чувствам го, нещо повече: сигурна съм, че не е само това...

Помежду им за миг отново се настани тишината, нарушавана от сякаш вече отслабващото – и оредяло - трополене на дъжда по покрива. Сетне той вдигна поглед към лицето й и срещна изразителните й тъмносини очи:

- Вероятно има и нещо друго – отбеляза замислено и отпи от филеха си. – Едва ли обаче ще разберем какво е то – поне не приживе.

Спущено на 2 май 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава IX.

3. Зурп

През следващите няколко дни той – Николас, Арунда Фирсала, Ютан... – се възстановяваше под вещите грижи на Тендра. Вече бяха на ти и се обръщаха един към друг, използвайки малките си имена. Той бе започнал да я нарича Тени, а тя него – Ютан, както самият той бе пожелал.

Вероятно десетина дни след пристигането му, малко след като бе навалял и бързо се бе стопил първият за втората половина на този цикъл сняг, тя му бе предложила да остане докогато поиска. Той бе приел предложението й.

Тук просто нямаше какво да се прави – или поне нямаше работа, която би интерпретирал като такава. Водеха дълги разговори с домакинята му, разхождаха се, ходеха на брега и гледаха вълните.

Скоро сковаха студове и падна дебел сняг, който се задържа доста дълго.

О, как обичаше той тия ледено студени сутрини, когато седяха с Тендра в топлата всекидневна и под акомпанимента на пращящата камина си говореха за всичко и нищо. Дори мълчанието им – когато се случеше просто да мълчат - бе изпълнено с ведрост, спокойствие и, независимо от възгледите си за хората, които тя бе споделила с него в самото начало на престоя му тук – с приятелство или поне с нещо като приятелство...

Покритите с дебела снежна покривка полета със зурп някак странно го вълнуваха.

- Но защо тинганианите имат толкова голяма нужда от онова нещо? – поинтересува се той веднъж, посочвайки към прозореца, зад който се простираха тези сякаш безкрайни полета. Вече знаеше, че Тингано е континент, или, както по думите на домакинята му още го наричаха, Южният континент, и че тинганианите са хората, които го населяват.

- Аз лично не съм го опитвала – обясни Тендра. – Казват обаче, че невероятно много изострял сетивата и в диапазон от няколко десетки дрома позволявал да виждаш във вътрешността на нещата.

- Да виждаш във вътрешността на нещата? – озадачи се той.

- Именно – кимна тя. – Не ме питай обаче какво се крие зад това, защото не знам. Аз просто отглеждам зурпа и го продавам – нищо повече. Щом има такива, които го купуват – прекрасно: аз печеля, защото ми го плащат, а те – защото по някаква Арунда знае каква причина им е нужен.

- Трудно ли се отглежда? – полюбопитства той.

- Не бих казала, макар че и с това не се занимавам. Както вече ти споменах, отглеждат го работниците ми. Е, и аз поназнайвам нещичко, но то не е кой-знае колко и едва ли информацията, с която разполагам, ще те задоволи...

- И все пак? – настоя той.

- Зурпът расте на специален вид почва, много специална наистина – започна да разказва тя. – Бере се през лятото – някъде между първите и последните летни дъждове, около самата среда на цикъла. Беритбата му продължава около дял и е може би най-тежката част от дейността на занимаващите се с отглеждането му.

- Сетне – продължи тя – той се складира в специални хамбари, възможно най-пълно изолирани от влагата и студа и се оставя там да съхне в течение на около половин цикъл. След това вече ронещите се сухи листа се стриват на прах със специална машина, наречена зурпмелачка. Полученият продукт се изсипва в чували, които се натоварват в каруци и се докарват при мен... В общи линии, това е.

- Не ти ли се е приисквало понякога да пробваш? – изгледа я с интерес той.

- Казват, че пробваш ли веднъж, не можеш да спреш – твърдо и някак хладно каза тя. – Пък и, нали знаеш, изкушението подчинява само онзи, който поне веднъж се е докоснал до изкушаващото го...

- А сделките? – поинтересува се той. – Мъчно ли се договаряш с капитаните на тинганианските кораби?

- Както съм ти споменавала, ползвам услугите на посредници – отривисто заяви тя. – Обикновено търговците, с които ми се налага да се договарям, са специализирани почти изцяло в търговията със зурп и понякога са доста хитри – поне достатъчно хитри, за да успеят да договорят два, а понякога и три пъти по-ниска цена от пазарната. Лично аз съм си патила от такива, но само в началото, през първите два-три цикъла. Просто тогава все още бях доста самонадеяна, нали разбираш. Сетне проумях, че онова, което отстрани изглеждаше сравнително проста работа – продаваш стока, чиято пазарна стойност ти е известна и просто трябва да намериш някого, който да се нуждае от предлаганото от теб достатъчно силно, за да го купи на около тази цена, - всъщност е нещо доста сложно и дори непосилно за непосветените, каквато по онова време бях и самата аз, макар да не го вярвах.

- Трябва да беше някъде в края на втория или в началото на третия цикъл, откакто се настаних тук – продължи тя, - дойде кой мислиш – самият крал на зурпа, баща ми. Той ми заяви в прав текст, че съм била негодна не само за съпруга, но и за келява – да, точно така се изрази, келява - търговка на зурп и ме заплаши, че ако приходите през следващия цикъл не се повишат до приемливи стойности, ще бъде принуден да ме върне у дома. Дори посмя да сподели, че имал няколко оферти с кандидати за ръката ми, които щели да се съгласят да ме вземат заради богатството му, нищо, че съм била стара мома...

Изявлението на баща ми ме потресе, то се знае. Много ме потресе, та чак ме разтресе. Тогава започнах да се отнасям далеч по-сериозно към задълженията си. Проучих нещата, наех няколко посредника и през следващия цикъл приходите от зурпа бяха не просто в приемливи, а в доста високи граници. Преди няколко цикли дори той, самият ми баща, ме похвали, заявявайки, че явно това – очевидно имаше предвид търговията със зурп – е в кръвта ти, моето момиче и даже неохотно призна грешката си, че толкова настойчиво се е опитвал да ме омъжи...

* * *

Зимата бе към края си, когато започнаха да докарват зурпа. Безкрайна върволица от каруци – накрая се оказа, че са били точно 15 211, - претъпкани с чували зурп. Ютан помагаше при разтоварването.

Между временно, в близост до къщичката, бе акостирал доста внушителен кораб. Не му се вярваше, че дори и това двадесет и пет хиляди домарно – както бе научил от Тендра – чудовище ще погълне цялото това невъобразимо огромно количество зурп.

Е, оказа се, че невъобразимо огромното количество зурп възлиза само на малко над деветнадесет хиляди домара и че реколтата е нормална.

- Ще дойдеш ли с мен във Видара – тази пролет ще акостираме там – или предпочиташ да останеш? – запита го Тендра в едно ледено студено утро, по време на сутрешния филех.

- Ти как предпочиташ? – осведоми се той.

- Компанията ти ми харесва, така че бих предпочела да ме придружиш – без колебание отвърна тя.

Тези й думи стоплиха сърцето му. Отдавна – всъщност от принудителната му раздяла със Сена – никой – пък всъщност нямаше и кой – не му бе казвал, че се чувства приятно в компанията му.

* * *

Сутринта, в която потеглиха, бе типично зимна, макар, както го уверяваше Тендра, да бе самият край на зимата. През нощта бе натрупал над две педи сняг и от оловно сивото небе продължаваха да падат гъсто сипещи се снежинки, образуващи почти непрогледна мъгла. Термометърът от калъфа му с хранителни таблетки показваше минус осем, но той имаше чувството, че е много по-студено. Единственото благоприятно за предстоящото им пътуване обстоятелство бе, че океанът беше сравнително тих.

Приготовленията на екипажа продължиха повече от два часа и когато вдигнаха котва, наближаваше обяд. Снегът все така упорито валеше, а се бе появил и вятър, който вероятно щеше да разбуни морето. Плъзгайки се покрай скалите, по които толкова често се бяха разхождали с Тендра, той почувства нещо като носталгия. Загледан в самата Тендра, която, увита в шала си, се бе облегнала на перилото, отвъд което мътнееха измамно тихите води на океана, той мислено въздъхна:

Господи, колко ли пъти още ще ми се налага да се разделям с места – а вероятно и с хора, - които съм започнал да чувствам близки на сърцето си!

4. Решението

Пътуването бе сравнително спокойно, като се изключат двете зимни бури, в които бяха попаднали през втория ден и в нощта между четвъртия и петия дни от началото му. Бе продължило девет дни и осем нощи, като в края на деветия ден на хоризонта засияха светлините на големия пристанищен град Видара.

Ютан и Тендра се бяха облакътили на перилото, точно както в деня на отпътуването.

- Колко души живеят във Видара? – запита той.

- Никой не знае точно, но се предполага, че над половин милион – отвърна тя, увивайки се по-плътно в шала си. Макар да не бе студено колкото в началото, температурата все пак все още бе малко под нулата, а оловно сивите облаци обещаваха нов снеговалеж.

- Не са кой знае колко много – сви рамене той.

- По това време на цикъла, когато търговията със зурп е в разгара си, те вероятно се удвояват, а може би и утрояват – предположи тя.

- Всъщност, налага ли се да наемаме квартира? – полюбопитства той. – Не можем ли да останем на кораба?

- Бихме могли, но това изисква прекалено много ресурси, които биха ни излезли по-скъпо от плащането на квартира – обясни тя. – Нужни са много въглища за затоплянето на каютите за целите 3-4 дяла, през които ще ни се наложи да останем. Трябва да се набавят хранителни продукти, от които корабният готвач да ни приготвя ястия. Налага се да се наемат телохранители, които да пазят не само товара, каквито всъщност вече съм си подсигурила и ще ни очакват на пристанището, но и самите нас...

- Не – тръсна глава тя, - много по-евтино и, както ще видиш, далеч по-сигурно нещо е квартирата...

Загледан във все повече приближаващите се светлини на Видара, Ютан се замисли за бъдещето си. Все отлагаше решението си, но наближаваше денят, когато, ще не ще, трябваше да го вземе.

Е, да, не му се искаше да се разделя с новата си приятелка – още една раздяла щеше да му дойде в повече от това, което допускаше, че може да понесе. Но все пак...

- Мислиш за съобщението? – отгатна Тендра.

- Все някога трябва да реша, нали? – потвърди той.

- Вероятно е така – неохотно се съгласи тя. – Едва ли обаче това трябва да стане сега... дори... дори скоро...

Странно, но той почувства, че в гласа й потрепна надежда и за миг – само за миг – през главата му мина мисълта, че може би е започнала да се влюбва в него. Колкото за себе си, не можеше да каже, че това, което изпитва към нея, е любов. То обаче не бе точно и приятелство. Вероятно нещо между двете...

Тръсна глава, отчаяно опитвайки да я проясни от хаотично блъскащите се в нея несвоевременни мисли. Въпросът му хрумна почти случайно, макар да се запита как не се е сетил да го зададе по-рано:

- Чудя се – поде – как се движи този кораб, след като няма машинно отделение, нито гребци, нито някакви други съоръжения, с чиято помощ да го прави.

- Има платна – усмихна се тя.

- Знаеш прекрасно, че едни платна не стигат – развесели се и той.

- Честно, не знам – призна тя. – И аз съм се питала... Е – добави след кратък размисъл, - навярно някаква моряшка тайна...

- Кодрат – бащата на Сена, разказвал съм ти за него – твърдеше, че корабът му, а вероятно и този, с който пътувахме, бил задвижван от някаква тайнствена сила Арунда – любопитно я изгледа той.

- Тук, в Абдала – сви рамене тя, - най-лесният начин да те накарат да престанеш да задаваш въпроси, е да ти заявят, че онова, за което питаш, е дело на Арунда.

Той колебливо кимна, макар че отговорът й не го задоволи. Явно обаче на този етап нямаше как да узнае повече за мистериозния начин, по който се придвижваха абдалианските кораби.

* * *

Слязоха на брега късно вечерта, когато студът се бе засилил и бе станал почти свиреп.

- Сега ли ще търсим квартира? – осведоми се Ютан, докато пресичаха все още многолюдното дори в този час на денонощието пристанище.

- Предполагам, че ще стане бързо – потвърди тя. – Ще пробваме при една позната, при която обикновено отсядам. Все още е достатъчно рано, за да не е претъпкано.

* * *

Квартирата, за която говореше Тендра, наистина се оказа свободна. По-точно ставаше въпрос за двойна стая, чиито две отделения бяха разделени от тънка преграда. Освен това, стаята разполагаше с малък балкон и с тоалетно помещение.

- Не е лошо тук – одобри Ютан. – Скромно, но обзаведено с вкус, и, което е най-важното, уютно.

- Ще видиш, че ще си прекараме чудесно – прозина се тя. – Сега засега обаче имам нужда от сън, от много, много сън.

* * *

Търговията бе потръгнала леко. Посредниците вършеха почти цялата работа. Той бе присъствал на няколко сделки в началото – ей така, от любопитство, най-вече за да види тинганианите. В последното обаче бе разочарован. Съвсем обикновени хора, каза си. Единственото, което ги отличаваше от абдалианите, бе по-тъмният цвят на кожата и неразбираемият език, на който ломотеха помежду си.

Тендра бе заета най-вече сутрините, най-много до обяд. През останалото време кръстосваха града и си правеха малки пикници в околностите му, неизменно придружавани от двама-трима телохранители обаче.

- Толкова ли е опасно тук? – попита я той по време на един от тези излети. – Лично на мен ми се струва, че от тия здравеняци – при тези си думи посочи към придружаващите ги – няма нужда.

- Само така ти се струва, уверявам те – сериозно каза тя. – Във вътрешността е по-безопасно, но по крайбрежието се шири каква ли не измет. Иначе са невидими, но установят ли, че си беззащитен, не само ще те оберат, но и, за най-сигурно, ще направят така, че да изчезнеш завинаги, и дори Арунда не би те открил!

* * *

Дните минаваха, а напрежението в Ютан се трупаше. Е, да, бавно, много бавно, капка по капка, ала все пак се трупаше, докато, една сутрин, по време на самотната си разходка по една от крайбрежните улички – Тендра бе заета със сделките си, - той усети, че е узрял за решението си. И някак естествено установи, че го е взел много, много отдавна, когато бе драснал с нокътя си по малката черна кутийка или още по-рано, в момента, когато бе получил съобщението.

Щеше да замине, разбира се. Но къде? Къде – на кой незнаен пустинен бряг – го бяха намерили хората на Кодрат – това бе въпросът. Въпрос, чийто отговор нямаше как да знае.

* * *

Тендра прие решението му привидно по-спокойно, отколкото бе предполагал, и й бе извънредно благодарен за това. Бе очевидно, че бе започнала да се привързва към него, както и той към нея. Връзката им обаче – каквато и да беше – нямаше бъдеще – поне не и докато той не разбереше каква е работата с полученото от него послание от звездите. Знаеха го и двамата.

- Накъде ще се отправиш обаче? – бе първият й и – естествено – най-логичен въпрос. – Ясно е, че си кацнал в Тингано...

- Кацнал съм къде?! – почти се изуми той, като едва не изпусна чашата с филех, какъвто бяха отседнали да пият в едно от многобройните крайбрежни заведения. – Кацнал съм в?!...

- Нали ми каза, че Кодрат е... е, може би би било най-точно да го определя като строителен предприемач? – уточни тя.

Той кимна.

- Случайно знам, че мястото, от където си набавят почти неограничено количество строителен материал, е пустинята Хеш, която е в Тингано – поясни Тендра. – Пък нали и сам ми каза, че си кацнал в пустиня...

- Значи Тингано, пустинята Хеш – замислено каза той. После се сети за нещо и в погледа му се изписа съмнение: - Кодрат обаче ми каза, че...

- Спомням си какво ти е казал – предвари обясненията му Тендра (бе си припомнила разказа му за пътуването към Абдала и за опасната зона – тингано барда, както я бе нарекъл Кодрат, - която бяха прекосили). – Просто по пътя към Абдала сте минали в близост до линията – наричат я Топлото течение, - по която обикновено се движат корабите на тинганианите при пътуванията им между двата континента...

- Значи трябва да замина за пустинята Хеш – заключи той.

- Това не е чак толкова проста работа – замислено каза тя. – Трябва да намерим подходящ кораб, на който да се качиш и – при тези думи го изгледа с тревога... – и който, ако не излезе нищо, да те върне обратно здрав и читав.

При тези й думи той бе връхлетян от смесеното чувство на страх и надежда.

- Не искам да кажа, че посланието непременно е някаква шашма – побърза да го успокои тя, - но, съгласи се, че трябва да имаме предвид и тази възможност.

Заболя го от думите й. Можеше, наистина можеше да остане при нея. Инес и Симон и без това достатъчно бяха избледнели в мислите му. Онова, което го възпираше обаче – онова, което, подозираше, винаги щеше да го възпира, – бе чувството за дълг, от чието бреме вероятно никога нямаше да е в състояние да се отърси.

5. Отплаване към неизвестното

Ютан бе взел решението си да отпътува късно пролетта, когато снеговете се бяха стопили и над Видара се изсипваха ледените пролетни порои, не рядко примесени със суграшица и с наистина свиреп вледеняващ вятър. С организацията по заминаването му се бе заела Тендра, която зорко следеше за строителни кораби, които предстоеше да отплават за Тингано.

Една сутрин тя се прибра в квартирата им необикновено рано и по случайност го завари все още там.

- Надявах се да успея да те сваря – каза запъхтяна, стоварвайки се на един от столовете.

Той озадачено я изгледа.

- Все още ли искаш да отпътуваш? – тихо се осведоми тя с явната – но и сама знаеше абсурдна – надежда да получи отрицателен отговор.

- Да – кимна той. – И подозирам, че това няма да се промени.

- Ясно – въздъхна тя. – Мисля, че открих подходящия кораб. – Познавам капитана. Казва се Юмел Раш. Навремето ми беше доста навит, но аз го отказах. Въпреки това храни дълбока привързаност към мен и мога да кажа, че тя не е едностранна. По време на пътуванията ми често се засичаме и те уверявам, че е свестен човек...

- Искаш да кажеш, че може да се разчита на него? – уточни Ютан.

- Определено – кимна тя. – Извадихме чист късмет, че тази пролет ще отплава точно от Видара.

- Кога – осмели се да попита той... – кога отплава?

- След седмица – отвърна тя след наситен с тихо напрежение миг.

Какво пък? – с фалшиво успокоение си помисли той. – Поне още седмица ще сме заедно.

* * *

Над последните им дни заедно тегнеше сянката на предстоящата раздяла. Сякаш наличието на определен час и дата, когато щяха да си кажат довиждане – а може би сбогом, - бе наситило въздуха с някаква омайна тъга, пропита с чувство на непредотвратима обреченост. Опитваха да не говорят за това, ала то негласно присъстваше във всяка тяхна дума, във всеки жест и мисъл.

* * *

Утрото на отпътуването му бе ясно, тихо и – както и трябваше да се очаква – студено, макар и не чак ледено. Юмел Раш – типът наистина се бе оказал свестен, дори много свестен – ги очакваше на палубата. Възлестата му ръка почти смаза тази на Ютан в мечешко ръкостискане:

- Спокойно – прогърмя леко флегматичният му басов глас, когато се вгледа в разстроеното изражение на Тендра. – Ще го пазя повече от очите си, които, мълния да ме тресне дано, никога не ми е хрумвало да пазя!

Тя сдържано, ала топло се усмихна на опита му да се пошегува.

- Знаете – погледна го право в очите, - че сам в пустинята няма да оцелее...

- Че кой би оцелял? – кимна той. – Имаме предостатъчно хора, така че поне неколцина от славните ми юнаци по всяко време ще са закачени за него като кукичка за пикантна риба и мълния да ме тресне дано, ако не бъде точно така!

Явно това бе равносилно на клетва, защото при тези му думи Тендра малко се поуспокои. Сетне тя се обърна към Ютан и го отведе настрана:

- Знаеш ли... – започна, но вероятно й бе трудно.

- Говори без да се притесняваш – настоя той и силно стисна дланта й в своите.

- Просто искам да знаеш, че при мен по всяко време ще има място за теб и – тя се поколеба за миг, а в очите й блеснаха сълзи... – и... е, много бих искала да успееш, но... ами ако от цялата тая работа не излезе нищо... просто ако всичко това се окаже номер бих искала някой ден, вероятно след много цикли, да се срещнем пак.

При тези си думи тя силно го притисна в прегръдките си и нежно го целуна по бузата.

* * *

Час по-късно вдигнаха котва и бавно се запровираха между десетките кораби, задръстили пристанището. И без това вече смалилата се от разстоянието фигурка на Тендра ставаше все по-малка и това навя на Ютан чувство за безвъзвратна загуба – поредната безвъзвратна загуба.

Минута-две след това той вече не я различаваше сред множеството на пристанището.

Тъкмо в този миг нечия тежка ръка падна на рамото му.

- Обичаш я, нали? – тихо избоботи гласът на капитана. – Не, не непременно по онзи начин, за който първо се сещаме, когато стане въпрос за отношенията между мъж и жена – побърза да уточни той.

- Да, обичам я и се страхувам, че страшно ще ми липсва – призна Ютан.

- На мен ще ми липсва цял живот – на свой ред му довери Раш. – Тя каза ли ти, че преди няколко цикли, когато още навлизаше в бизнеса със зурп, я помолих да се омъжи за мен?

- Не ми спомена за подробностите, но, в общи линии, да – потвърди Ютан.

- Е – додаде капитанът след кратка пауза, - приятелството ми към нея е силно и дълбоко... Не, не е любов – излъга той, - вече не, но съм благодарен на Арунда, мълния да ме тресне дано, че с нея можем да бъдем поне приятели...

Известно време след това, отново останал сам, Ютан бе впил поглед в отдалечаващата се линия на брега. Студеният вятър се втурна на палубата и развя косата му. Мисълта му за раздялата с Тендра се примесваше с далеч по-силната мъка от тази със Сена, която, опасяваше се, щеше да кърви в сърцето му като жива рана чак до края на мизерното му съществуване. И тогава, в някакъв миг на ненадейно проблеснало и веднага след това безследно стопило се прозрение, той разбра, че по някакъв все още неизвестен за самия него начин предстоящото му пътуване нямаше да има нищо общо нито с надеждата му да срещне приносителите на посланието от звездите, нито със самоуспокоението му, че е направил всичко възможно да изпълни дълга си към Инес и Симон. Не, по някакъв непонятен за самия него начин пътят, по който бе поел, отваряше пред него врата, през която до смърт се страхуваше да прекрачи, но която – кой знае защо – бе единственият му шанс за оцеляване.

Спущено на 9 май 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава X.

Глава X – Сред звездите

Ще тръгнат неколцина в път далечен,
Белязани с омрази, ревност и любови.
Ще стигнат най-подир предели нови.
А пък излъганият ще се разгневи, на дело пагубно обречен!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7845

1. Изгубената следа

Не бе минал и час от отпътуването им от пространството около Корола, но на д-р Гендар Верлаац това нищожно късче време му се стори цяла вечност. Че как иначе! Щеше да е най-нелепото нещо на света да се провалят само защото не са го оставили сам в най-нужния – в единствения нужен за това – момент!

Не че не можеше да рискува да извърши необходимото и в присъствието на някой друг или други – съвсем не. Вероятността това да има фатални последствия бе по-малка от нищожна. Всичките членове на експедицията – е, с непълното изключение на Маркел и Елорио, разбира се - бяха щателно проверени или от самия него, или от хора, колкото и малко да бяха те – а те бяха наистина малко, по-малко от пръстите на едната му ръка, - на които безрезервно вярваше, и вероятността сред тях да има предател се свеждаше почти до нула. И все пак...

Едва изчакал да остане сам, той незабавно пристъпи към работа. Бе готов, разбира се; винаги внимаваше да е готов за всяка евентуалност. Бръкна в джоба си и извади миниатюрното, ала свръхмощно и произведено специално за него сканиращо устройство, за което подозираше, че ако изобщо някой ден се появи на пазара, едва ли би струвало по-малко от един милиард вендера и го плъзна в специално предназначения за него слот под пулта за управление. Сетне пръстите му препуснаха по клавиатурата...

Макар да бе допускал да се случи, все пак не очакваше да чуе изпискването. Затова, когато то дойде, той се сепна, а очите му се разшириха от изненада:

- Проклети хлапета! – измрънка под нос. – Сигурно са повлекли подире ни цяла флотилия!

Сетне се намести по-удобно в креслото пред пулта и въведе няколко команди. Върху монитора се заредиха безкрайни върволици от числа. Ново изпискване оповести, че операцията – каквато и да бе била тя – е приключила.

За миг мониторът стана черен. След това върху него се появи малка светеща точка, под която мигаха няколко нови реда от числа. Верлаац съхрани тези числа в паметта на бордовия компютър, сетне изчисти екрана и визуализира някакво поле за въвеждане на информация, където ги копира и натисна клавиша старт. Появи се някакво сложно меню, от което той избра опцията, означена с изрисувана с ярко червено кукичка и я задейства.

Едва сега хвърли поглед към вратата. Слава Богу, молбата му да го оставят да работи на спокойствие продължаваше да ги задържа извън пилотската кабина – поне засега.

Всъщност – замисли се, потъвайки в креслото, - наивно би било да се очаква, че хлапетата са ме последвали без чужда помощ. За щастие обаче само след минута-две това вече няма да има никакво значение – абсолютно никакво...

Новият сигнал дойде след по-малко от минута. Появи се под формата на същата ярко червена кукичка, под която няколко бутона примигваха в различни цветове. Верлаац без колебание активира този с надпис Разкачване, мигащ в идентичен на самата кукичка ярко червен цвят. Сетне изпълни исканото от програмата тройно потвърждение на операцията и я стартира.

Край, това е – каза си.

Броени секунди след това системата оповести, че процедурата по разкачването е стартирала. Ярко червената кукичка продължаваше да свети, ала около нея започнаха да се увиват белезникави линии, които се множаха и ставаха все по-наситено ярки, обрамчвайки я с бял пръстен, който след известно време започна да се издува навътре, смазвайки я в прегръдките си. Когато краищата на белия пръстен докоснаха кукичката, тя рязко избледня, примигна на няколко пъти и внезапно изчезна от екрана, повличайки със себе си и удавилата я белота...

За миг мониторът потъмня, след което върху него просветна зелен надпис, оповестяващ, че операцията е приключила успешно.

Интересно какво ще си помислят онези, чието въже към нас току-що така брутално скъсах? – запита се Верлаац, потвърждавайки запитването на програмата дали иска разпечатка на извършеното.

Малко по-късно държеше в ръцете си няколкото гъсто изписани листа и внимателно ги проучваше:

- Три вретена – подсмихна се. – Цели три вретена, нанизани на сигнала ни като на шиш! Е – доволно заключи, пускайки листовете в рециклиращото устройство, - сега вече шиш няма. Сега вече можете да бродите из космоса колкото и накъдето си поискате, пионки нещастни..., но не и да се влачите след нас, никога и по никакъв начин повече!

Цели три вретена! – замисли се Верлаац. – Работата май се оказва по-дебела, доста по-дебела, отколкото предполагах!

Бе възможно – даже вероятно – в операцията по проследяването да бяха намесени големи корпорации, дори държави, а може би и цели планети. Сега обаче това вече нямаше абсолютно никакво значение. Интергалактическата конфедерация и всичките й глупости безвъзвратно бяха останали зад гърба му. За него и за осмината с него преди малко повече от час всичко това се бе превърнало само и единствено в спомен – за някои – вероятно – приятен, за други – със сигурност – кошмарен... – но нищо повече от обречен на невъзвратимо избледняване спомен.

Да, конфедерацията бе чудовище – доста ефикасно и почти всепоглъщащо чудовище при това – призна пред себе си той. Имаше обаче и кътчета, които дългите й пипала, колкото и да се гърчеха и извиваха, не можеха – нямаше как – да достигнат.

Е, все пак щяха да докопат нещичко, подсмихна се Верлаац, но то щеше да е само онова, което самият той им бе оставил за спомен. Да, последното му послание към една закърняла от собствените си бълнувания за непогрешимост цивилизация.

* * *

„Устрем” – Господи, какво тъпо име! – надигна се от креслото пред пулта за управление на вретеното с това име ръководителят на деветнадесет-членния му екипаж Рангор Бинестра. Първата поредица от хиперпространствени скокове бе разбълникала стомаха му, а предстояха още много, безкрайно много такива поредици!

Колко ли ще продължи това проклето пътуване?! – раздразнено се запита той. – Може би месец, а може би повече, много повече?!...

Все едно – каза си. – Важното е, че накрая ще кацнем на нещо, което, както самият велик Берентал и всичките му подлизурковци ме уверяваха, при това с наистина убедителни доводи, ще става за живеене. Близки тук – в Интергалактическата конфедерация – нямам, така че, и да не успея да се върна, няма да е кой-знае каква загуба.

Примитивна планета ли? С примитивни същества и обичаи? – При цялата тая техника последен писък на модата, която сме помъкнали, няма да има никаква, ама абсолютно никаква опасност за нас, пък било дори и милиарди допотопни – или дори не чак толкова допотопни - същества да се изправят на среща ни!

Тъкмо в този миг воят на алармата брутално прекъсна размислите му. Погледът му към монитора смрази кръвта във вените му. Белезникавата точка, обозначаваща наличието на сигнала, идващ от проследявания кораб, бе изчезнала! Той примигна. Ала и след това точката все така продължаваше да я няма, а алармата продължаваше да оглася затвореното пространство на вретеното с влудяващия си вой.

Внезапно микрофонът пред него силно изпука и по високоговорителя се разнесе почти истеричният глас на пилота на едното от другите две вретена:

- Ран, чуваш ли ме, Ран! Изчезна! Проклетият сигнал изчезна!...

- Чувам, не съм глух! – сряза го Бинестра. – Стартирай процедурата по сканирането незабавно, правя го и аз!

Още докато казваше това, той включи сканиращото устройство. То бе подобно на това на Верлаац, но далеч не толкова мощно.

- Направих го – отново прогърмя гласът по високоговорителя. – А сега какво?

- Ще чакаме, какво друго! – скастри го Бинестра. – Но ако все пак искаш да направиш нещо полезно, Дино – мъничко омекна той, - пробвай да се свържеш с Галф, че нещо ми се губи!

- Пробвам, но и аз не го намирам! – паникьосано се тросна Дино.

- Стой на линия тогава! – нареди му Бинестра.

- А не трябва ли?... – поколеба се Дино.

- Какво да не трябва, малоумнико! – избухна Бинестра. – Толкова ли е трудно да проявиш мъничко търпение!

- Да, но...

- Е? – въздъхна Бинестра.

- Ами... такова... да се свържем с базата, а? – с треперещ глас предложи Дино.

- Ти луд ли си, мътните те взели! – тресна по пулта Бинестра. – Ако бях на мястото на Едгар, никога нямаше да назнача паникьор като теб даже за чистач на тоалетните в терминала, пък какво остава за пилот на важна мисия!

- Аз просто...

- Стой на линия, казвам ти! – вече извън кожата си от гняв просъска Бинестра. – Просто стой на линия, опитвай да се свържеш с Галф и не спирай да пробваш, докато не стане!

Точно в този миг едновременно се случиха две неща: целият паникьосан екипаж на Устрем се изсипа в пилотската кабина и по високоговорителя изтрещя мощният бас на Галфер Странт, пилотът на третото вретено, когото колегите му от другите две вретена толкова отчаяно бяха търсили:

- Тук съм, какво сте се разврякали като кокошки! – изрепчи се той. – Не можете ли да изчакате секундичка да укротя хиените си! – явно имаше предвид поверения му екипаж. Сетне с малко по-овладян, но все пак леко напрегнат глас, продължи: - О’кей, сигналът изчезна. Виждам същото, каквото и вие. И аз стартирах процедурата по сканиране. Ще изчакаме някоя и друга минута и ще го прихванем отново...

Думите му като че ли поуспокоиха двамата му колеги, които на свой ред се заеха да успокояват екипажите си и ги разпратиха да изпълняват възложените им по-рано задачи.

Половин час по-късно истерията отново заплашваше да погълне и тримата.

- Май наистина ще трябва да уведомим базата – унило се обади Бинестра.

- Предлагам първо внимателно да проучим сканираните изображения – не се съгласи Странт. – По възможност трябва да предотвратим свързването с базата... Знаете каква олелия ще настане, ако ги алармираме – добави той с въздишка.

Мина още час в проучване на сканираните изображения, докато окончателно стана ясно, че са изгубили следата. Бе сигурно само, че в момента проследяваният кораб е на не повече от няколко милиона светлинни години от мястото, където се намираха и че с всяка изминала секунда се отдалечава от тях със скорост, несъпоставимо по-висока от тази на светлината. Нямаха ни най-малка представа обаче точно в коя посока трябва да го търсят!

- По дяволите! – възкликна Странт. – И вие ли виждате същото, каквото и аз?

Двамата му колеги мълчаливо кимнаха.

- Май сега вече наистина трябва да се готвим за яка порция бой – с изтощен от напрежението глас констатира Бинестра.

- Все пак пространството, в което трябва да търсим, не е чак толкова необозримо голямо – скептично, но все пак с мъждукаща надежда, се обади Дино.

- Ей, дино, и ти да измислиш нещо свястно! – оживи се Бинестра.

- Да, шанс има, но той не е особено голям – опита да ги отрезви Странт.

- Но все пак го има, нали? – меко възрази Бинестра.

Почти шест часа по-късно се натъкнаха на нещо. Проучването му им отне още час. Накрая решиха с къса серия от хиперпространствени скокове да се приближат към него, за да го проучат.

Въпросното нещо се оказа странно, прекалено странно, за да е оставено случайно. Сигналът напомняше на този, който така внезапно бяха изгубили, но със сигурност не бе той. Освен това онова, което го излъчваше – каквото и да бе то, - не се движеше, или, по-точно, движеше се, но в затворена орбита около малък астероид в една необитаема звездна система.

Отне им още няколко часа, докато фиксират източника. Бе нещо, запечатано в енергийна капсула, изстреляна от някакъв кораб.

- Да не е бомба! – изплашено предположи Дино.

- И бомба да е – замислено пророни Странт, - едва ли е възможна толкова дълга симпатикова връзка, по която тя да прескочи през хиперпространството през почти дванадесетте светлинни години, на които отстои от жалката ни флотилия, и да се взриви право в нас. Не – тръсна глава той. – Едва ли е бомба, а ако е такава, със сигурност не е опасна. Страхувам се обаче, че по някакъв начин – Бог знае как – сме били разкрити от мишената и... е, да не правя лоши пророчества, че обитателите й са ни изпратили прощално писъмце.

Тези му опасения се потвърдиха само след броени секунди. Прихванатата от тях енергийна капсула се разпука и на мониторите и в трите пилотски кабини се появи едно-единствено изречение, състоящо се от гротескно разкривени букви във весел розов цвят, които сякаш се хилеха в лицата им:

Калпаво замислено и не по-малко калпаво изпълнено, приятелчета – впрочем като всяко начинание на допотопната ви Конфедерация!

- И какво ще правим сега? – унило се осведоми Дино след кратка порция смаяно мълчание, сякаш не знаеше.

- Ще уведомим базата, разбира се – със странно омекнал глас примирено изгъргори Странт.

- А после? – със страх запита Бинестра.

- Какво после, друже?! – саркастично се засмя Странт. – После – право на някоя от планетите в свободната зона, с надеждата, че няма да се потрудят кой-знае колко в стремежа си да ни открият... Е – почти безучастно добави той, - освен ако не искате със сигурност да прекарате остатъка от живота си в затворническа капсула, белязана с печата на Кабдал.

* * *

Сигналът на портативния му видеофон сякаш дълбаеше дупка в главата му.

По дяволите! – изруга той, все още не изплувал от съня. – Не могат ли да ме оставят поне за минутка!

Явно не можеха, защото видеофонът продължаваше и продължаваше да сигнализира, в резултат на което той – президентът на енергийната корпорация Слънце Роши Берентал – постепенно започна да идва на себе си. Бавно отвори очи и като видя изобразения на миниатюрния екран мигащ в червено символ, сънят тутакси се разпръсна, отстъпвайки място на любопитството – да, все още само любопитство, пък макар и с едва доловим оттенък на тревога.

- Базата – смръщено си каза. – Странно, какво ли искат сега?

Той се претърколи, сграбчи видеофона, като едва не го изпусна, и отговори на обаждането:

- Берентал слуша – произнесе с почти нормален, макар и леко сънен глас.

- Г-н президент! – уплашено се пулеше от екрана нечия смътно позната му физиономия.

Ама че образ, реши той: разрошен, с кръвясали очи и с блед, съвсем нездрав цвят на лицето!...

И тогава тревогата остро го клъвна.

- Какво се е случило?! – неволно повиши тон той. – Какво, по дяволите, е станало, Емайли?! – припомни си мимоходом името на служителя в базата, който явно бе дежурен в момента.

- Вретената, г-н президент... – сведе глава онзи.

- Какво се е случило, някаква авария ли? – опита да се самоуспокои Берентал.

- Получихме съобщение от тях, г-н президент.

Сърцето на Берентал пропусна един удар:

- Е, и какво от това? – запита той по-скоро протоколно, отколкото с интерес. Подозираше, че е станало най-лошото.

- Съобщават, че са изгубили сигнала и че няма начин да го възстановят – с треперещ глас потвърди опасенията му Емайли. – Пишат още...

Не, съвсем не го интересуваше какво още пишат. Останалото, каквото и да бе то, нямаше как да е важно в сравнение с току-що получената информация.

Най-вероятно са оповестили – каза си, имайки предвид екипажите на вретената, - че имигрират в свободната зона.

Да, така беше. Точно това бе втората половина на информацията, която дежурният в базата Емайли бе оторизиран да му предаде. И след това обаче лицето му остана на екрана, дори се зачерви от напрежение:

- Какво още има, Емайли? – машинално, с натежал от умора глас, макар да бе спал непробудно близо осемнадесет часа, запита Берентал. За миг в сърцето му трепна абсурдната надежда, че сигналът отново може да бъде прихванат, ала тутакси се сети, че това не бе обикновен сигнал, за който можеш току-така да се закачиш със стандартна енергийна кукичка.

- Направо ви го пращам, г-н президент – смотолеви Емайли и на монитора, точно под образа му, изплува някакъв надпис с кривящи се, сякаш хилещи се – да, хилещи се, това бе думата – букви, във весел розов цвят на всичкото отгоре.

- Какво е т... – понечи да се осведоми Берентал, сетне очите му се плъзнаха по написаното и лицето му стана червено като домат. Бе прочел, разбира се, посланието на Верлаац.

- Нито дума за това, Емайли! – просъска той. – Разбра ли ме? Нито дума на никого! И като казвам на никого, значи на ни-ко-го! – нареди с възможно най-строгия си и назидателен тон.

- Разбира се, г-н... – отзова се Емайли, който видимо бе започнал да трепери от страх.

- Да не би...? – изрази опасенията си Берентал и отправи изпепеляващ поглед към нещастника на монитора.

- Не, г-н президент – уплашено преглътна онзи. – Вие сте първият, на когото се обаждам, след като получих информацията...

Малко по-късно Роши Берентал седеше на масата в същата тази стая с чаша горещо кафе и размишляваше върху превратностите на съдбата. Той обаче бе оптимист – непоправим при това. Кълнеше се, че така брутално хвърлената в лицето му подигравка от неизвестния вероломец – А може би вероломци?, – пътуващ към неговата, да, именно не-го-ва-та, планета, няма да остане ненаказана, пък дори и това да е последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Да – тръсна глава той. – Ще ми отнеме доста време – поне няколко години, но ще те последвам и на край света, където и да е това, и ще те унищожа! – закани се. Сетне започна да се отпуска. Явно кафето имаше благотворен ефект върху обтегнатите му нерви. Пък и, веднъж взел решение, постепенно бе завладян от дълбоко спокойствие:

- Някой ден – въздъхна, отпивайки поредната глътка от кафето си. – Някой далечен, вероятно много далечен ден, ала някога, а не, както вероятно си въобразяваш, никога!

Сетне, загледан във вече просветляващото утринно небе, полека се върна към задълженията си. Онова, другото, то щеше да остане за по-късно, ала нещастникът, който го бе унизил с тоя боклук, написан с хилещи се розови букви при това, щеше да си плати – и то не на кой да е, не изобщо, а лично на него и, ако това не се случеше, да не се казваше Роши Берентал!!!

Спущено на 16 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава X.

2. Споделени мечти

През първото денонощие от пътуването няколкото дълги серии от хиперпространствени скокове ги бяха поизтощили. Въпреки това, току-що станал, политологът Елали Фаргош бодро крачеше из общото помещение с чаша димящо кафе в ръка и весело си подсвиркваше.

- Това сатошко ли е? – сепна го нечий глас и той едва не разля кафето си. Бе професорката по молекулярна физика Сендера Тамато, която незабелязана от него бе влязла в помещението.

- Това, че съм защитил доктората си във Веренския университет, не означава, че не съм бил и на други планети – усмихна се той. – И, щом толкова те интересува, мелодийката е кафрианска – някаква любовна песничка, която като кърлеж се е впила в съзнанието ми.

- Доста образно казано – изкоментира професорката, включвайки автомата за кафе.

- Направи и на мен още едно – подхвърли Фаргош, изстрелвайки пластмасовата си чашка към рециклиращото устройство, като по случайност го улучи.

- Брей – вдигна вежди Тамато, - ама ти си бил много точен!

- Такива са и теориите ми – увери я той, макар че онези в Конфедерацията, които го признават, не са кой-знае колко много.

- Остави Конфедерацията! – сбърчи нос тя, поемайки кафето си и пускайки неговото. – Всичко това вече е зад гърба ни.

- Знаеш ли? – изгледа я с нескрито любопитство той. - Отдавна се каня да те питам какво точно те накара да се съгласиш да се присъединиш към веселата ни компания. Доколкото ми е известно, имаш блестяща кариера във Валонския университет, който със сигурност е най-реномираният в цялата Конфедерация!

- Не всичко е на повърхността, Лали – въздъхна Тамато, подавайки му кафето. Поемайки го, той за миг задържа пръстите й в своите, при което тя леко се изчерви, ала не отдръпна ръката си.

- Не искам да кажа, че нещо ми е липсвало – съвсем не – тръсна глава професорката и отпи от кафето си. – Възгледите ми обаче...

При тези си думи тя спря разходката си из помещението и едва забележимо се подсмихна:

- Любопитно ми е какво ще кажеш, ако един физик – напр. аз – ти каже, че материята – всичко, което ни заобикаля, самите ние, въобще всичко... – съвсем не е такова, като каквото сме свикнали да го мислим, и при това облече позицията си в солидни физически аргументи.

- Извинявай, Сенди – махна със свободната си ръка той, - но ми се струва, че нещо шикалкавиш. – Да не би да искаш да кажеш, че от Конфедерацията те е откъснала някаква си лично твоя фантасмагория за Вселената!

- Нещо такова – кимна тя. – Само че съвсем не е фантасмагория.

- И тя е – очаквателно я изгледа той, - теорията ти, де?

- Материята не е най-подходящият теоретичен конструкт за обясняване на действителността – убедено заяви тя, като го стрелна с предизвикателен поглед. – Във вида, в който сме свикнали да я мислим, тя просто не съществува. Това, казано възможно най-кратко, е моята хипотеза.

- Е, добре де – сви рамене той, - доколкото разбирам, възражението ти срещу общоприетите възгледи за света се състои в обстоятелството, че наричаме онова, което го изгражда, каквото и да е то, материя. То обаче – материята – е само дума! Значи се противопоставяш на според мен доста прагматичната идея за наличието на дума, с която да обозначаваме структурата на света!

- Едва ли си толкова голям идиот, на какъвто се правиш, Лали! – неочаквано избухна тя. – Противопоставям се не на факта, че наричаме всичко това – при тези си думи завъртя отворената си длан в кръг – някак си – било материя или по какъвто и да било друг начин. Проблемът е, че го мислим като материя!

- Е, добре тогава – разпали се той: - като какво, по дяволите, настояваш да го мислим?!

- Може би най-точната дума би била идея – уточни тя.

- Идея? – озадачи се той, преполовявайки кафето си с шумно сръбване. – Та това, ако не се лъжа, е просто концепцията на класическите идеалисти!

- И да, и не – замислено каза тя и също отпи от кафето си. Сетне го изгледа някак странно: - Запознат ли си със солипсизма?

- Не е като да не съм чувал – потвърди той. – Това не бяха ли ония откачалки, дето вярвали, че светът бил идея в нечие съзнание?

- Същите – кимна тя. – Само че аз не съм точно солипсистка, макар да не съм далеч от техните възгледи. Мисля, че светът не просто е идея в нечие съзнание. Убедена съм, че той е самото мислещо го – сиреч мислещо самото себе си - съзнание!

След тези нейни думи се възцари кратко мълчание, по време на което и двамата отпиха от кафето си.

- Ама че шантаво! – промърмори накрая той и присъедини и втората си изпита чаша кафе към първата в рециклиращото устройство. Сетне отиде до машината и си пусна ново.

- Няма ли да ти дойде малко множко? – любопитно го изгледа Тамато.

- Нищо, което е достатъчно вкусно – или пивко – не е достатъчно много – дълбокомислено отбеляза политологът, изчаквайки чашката с новото му кафе да се появи в отвора.

- Та за възгледите ти – поде отново той, когато пак закрачи из помещението с чаша горещо кафе в ръка. – Светът, казваш, бил съзнание?...

- Да, точно така – кимна тя, допивайки своето кафе и запътвайки се да присъедини чашката си към вече изхвърлените в рециклиращото устройство. – Кой казва обаче, че съзнанието непременно е – или че трябва да бъде – нещо живо? Аз просто твърдя, че то е механизмът, формулата, вътъкът на света, независимо дали е живо или не.

- И, естествено, разполагаш със солидни физически аргументи в подкрепа на това си становище? – развеселено я изгледа Фаргош.

- Повече от убедителни – сериозно настоя тя. – Ако продължаваш да ме гледаш с насмешка обаче, няма да ги споделя с теб.

При тези нейни думи той опита да придаде на лицето си сериозен израз и вероятно – поне донякъде – успя, защото тя се усмихна и склони да му обясни:

- На най-фино ниво – на нивото на най-малките установени до момента елементи – физическите процеси такива, каквито ги познаваме, рязко се променят – при това до неузнаваемост. Накратко, на хипермикро ниво – напр. на ниво хиперпространство или микровреме – се случват неща, които не би трябвало да са възможни по правилата на който и да било от познатите ни природни закони.

- Искаш да кажеш, че светът е такъв, какъвто го познаваме, защото мисли себе си по този, а не по някакъв друг начин? – опита да проумее политологът.

- Доста точно казано – кимна професорката.

- Но това би трябвало да означава, че той – светът – би могъл и да не мисли себе си по начина, по който го прави в момента – поне в рамките на обитаваната от нас Вселена? – предположи очевидното той.

- Именно – потвърди тя. – Ето с такива изследвания – и тъкмо физически, а не някакви си мистификации или Бог знае какви други блъфове от този сорт – искам да се занимавам. Конфедерацията обаче, както и сам съзнаваш, не би ми предоставила тази възможност. Е – поправи се тя, - по-точно колегите ми не биха възразили да го правя, не биха могли, - но във всички случаи биха ме поставили в изолация, пък какво остава да ми съдействат!...

- Е – усмихна се той, сега обаче без предишната ирония, - може би всички на това корито сме повече или по-малко странници. Всъщност, едва ли бихме тръгнали, ако не бяхме такива...

- Сигурно си прав – замислено каза тя.

- Това е очевидно – кимна той. – Не те ли плаши обаче обстоятелството, че отиваме на една по всяка вероятност съвсем нецивилизована планета, където възможности за изследванията ти просто не съществуват, или, ако все пак ги има, то те биха били налични в някаква много ниска степен?

- Не, не е така, Лали! – отривисто възрази Тамато, вадейки от хладилника пакет понички с шоколад.

Малко по-късно, когато бяха седнали на масата и почти бяха изпразнили пакета, тя продължи:

- Похарчих всичките си спестявания – а те съвсем не бяха малко - за специална, наистина много специална апаратура. Всичките, разбираш ли – до последния вендер! При това много от нещата, които поръчах, са единствени по рода си и само солидното възнаграждение, каквото предложих на изработващите ги, ги склони да ги направят за мен.

- Когато стигнем – размечта се тя, - ще мога да проверя всичко, за което само ти загатнах. При това... – за момент се поколеба, сетне уверено продължи: - при това може би ще ми се удаде дори да открия тайната на живота!

Дъвчейки поредната поничка с шоколад, Фаргош потъна в мислите си. Не, реши. Неговите собствени мечти съвсем не бяха чак толкова амбициозни, макар че думата, която имаше предвид, бе грандомански. Той просто – ама че просто, надсмя се вътрешно над себе си – искаше да установи, при това в естествени условия, дали е възможна политическа система, позволяваща на съставящите я групи и индивиди да живеят в траен мир. И като казваше траен, мислеше точно това, а не не чак толкова дълъг отрязък от няколко столетия или хилядолетия. Имаше предвид десетки, а защо не и стотици хиляди години, може би дори цялото време от няколко милиона години, обемащо средната продължителност на живота на човечеството на една планета...

Какво пък – надигна се от стола, - съпроводен от любопитния поглед на професорката, – май и моето е не по-малка щуротия от света-съзнание на Сенди!

- Нещо се замисли, а? – погрешно изтълкува моментното му самовглъбяване тя.

- Човекът е Вселена, Сенди – загадъчно подметна той, - и може би тази Вселена е не по-малко сложна, а защо не и по-сложна от онази, която обитаваме...

* * *

По същото време микробиологът Сотер Енгана все още мързеливо се излежаваше в кушетката си. Затова и тихото почукване на вратата го сепна:

- Един момент! – извика той, докато чевръсто се намъкваше във всекидневните си дрехи.

- Вече можеш да влизаш – оповести, отвори един от многобройните шкафове, заели почти изцяло една от стените на стаята му, взе електрическата си самобръсначка и я включи.

Вратата се отвори и в рамката й застана специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро:

- К’во става, бе, авер! – засмя се той. – Та ти спиш повече от мен, което, признавам, е наистина рядко срещано.

- Влизай, какво стърчиш там! – скастри го домакинът и му посочи единствения неотрупан с дрехи или апаратура стол.

- Гледам – плъзна поглед наоколо Сафаро, като затвори вратата и се тръсна на предложения му стол, - че и ти работиш усилено.

- Абе, какво да ти кажа... – сви рамене микробиологът. – Не е като да си в естествена среда.

- В това отношение предимството е на моя страна – призна Сафаро. – За мен всяка среда е естествена.

- Все пак се надявам да не изтървеш от ръкава си някоя бомбичка, която да ни превърне в естествена част от обкръжаващата ни естествена среда – подсмихна се Енгана и отиде до машината за закуски:

- Искаш ли нещо?

- Благодаря – отклони предложението му Сафаро, - но вече имах възможност да си похапна царски в лабораторийката си!

- В лабораторийката, значи – развеселено го изгледа микробиологът. – Да не би не само да майсториш, ами и да похапваш бомбички!

- Шегата настрана – внезапно стана сериозен Сафаро, - но искам да споделя с теб за най-новото си изобретение.

- Нещо, свързано с дематериализатора? – предположи микробиологът, програмирайки машината да му направи сандвич със зеленчуци.

- Пфуй – набърчи чело Сафаро, проследил действията му, - как можеш да ядеш такива гадости!

- Гадости друг път – весело възрази Енгана. – Гадости са месищата, дето ги плюскате всеки ден в общото помещение – при това неколкократно!

- Както и да е – тръсна глава специалистът по бойни отровни вещества. – Онова с дематериализатора е детска игричка в сравнение с новата ми идея!

- Айде бе! – шеговито отбеляза Енгана, вадейки сандвича си от машината. – Твойте идеи са толкова шантави, че просто ти се чудя как ги различаваш!

- Става въпрос за смес, която в съвсем малки количества – имам предвид далеч по-малко от милиграм – предизвиква изпадане на всички в диаметър от 2 000 метра в състояние на регресивна хипноза!

- Това се казва идиотщина! – възкликна Енгана и отхапа голям залък от сандвича си.

- Нали? – възприе думите му като похвала Сафаро. – Смятам да го изпробвам върху първите диваци, на които попаднем.

- Щом не е върху мен, нямам против – заяви Енгана, преглътна залъка си и отхапа нов.

- Ами ти, бе, що за биолог си! – престорено се възмути Сафаро. – Само кибичиш в личната си обител и се тъпчеш със здравословна храна, макар че, от мен да знаеш, тъпкането и с най-здравословната храна хич не е здравословно!

- Аз ли? – шеговито отбеляза микробиологът. – Аз просто ви гледам сеира на всичките и си правя съответните заключения! Защо не предположиш, че и това – наблюдението над обитателите на един подвижен цирк от чудаци – също може да има вид на изследване, доста интересно при това!

След тази си тирада Енгана дояде сандвича си и програмира машината да му направи билков чай.

- Кой знае – замислено сви рамене Сафаро. – Може и да си прав...

- Какво ще кажеш за Сенди? – рязко смени темата микробиологът, вадейки от машината чаша със зеленикава течност с леко накиселяващ аромат.

- Ти какво – сепна се Сафаро, - да не си й хвърлил око?

Енгана само сви рамене и отпи от чая си.

- Не е лоша – подсмихна се специалистът по бойни отровни вещества. – Е, за мен е малко старичка, трябва да е на повече от четиридесет. Когато няма алтернатива обаче – мъдро отбеляза той, - всичко върши работа... Но иначе не е лоша - повтори, ставайки, - хич даже не е лоша... – Що се отнася до мен обаче – подсмихна се, - като стигнем, ще си опитомя някоя млада дивачка.

- Ако там, където отиваме, изобщо има диваци – подметна Енгана, сподавяйки една прозявка.

- Като стигнем, ще видим – прагматично заключи Сафаро. - Съжалявам, друже! – насочи се към вратата той. – Сладко си хортуваме ние с тебе, обаче вече ще трябва да те оставям, че лабораторийката ми ме зове.

- Зовете дъската, дето ти хлопа – подсмихна се Енгана, след като Сафаро излезе и затвори вратата след себе си. – Стара била! – сръбна от чая си той, извиквайки в съзнанието си образа на проф. Сендера Тамато. – Щял да си опитоми някоя млада дивачка! Бас ловя, че на смахнат бомбаджия като теб и двадесетгодишна красавица би му се сторила стара и сбръчкана!

* * *

Няколко часа по-късно към задълбочено четящия някаква книга икономист Ландор Браникар се приближи Маркел Сибони.

- Какво е това? – посочи към четивото той. Браникар рязко вдигна глава и проследи погледа му:

- Икономическите системи на стария свят от известния финансист Валтер Бизли.

- Не съм го чувал – подсмихна се Сибони.

- Не се и съмнявам – доброжелателно се засмя Браникар. – Това – той тупна книгата с длан – се води като упадъчна литература. Сиреч, не е за добри момчета като теб.

- Извинявай, но много ми е трудно да си те представя като лошо момче – контрира младежът.

- Както и да е – тръсна глава професорът. – Важното е – зае се да му обяснява той, - че тя ни разкрива икономически светове, които ние, съвременните хора, не бихме могли дори да си представим.

- Пример? – подкани го да продължи Сибони.

- В много от архаичните общества търговията се е извършвала под формата на натурална размяна – вещ срещу вещ. Другаде икономическата система е била основана на подаръците – предоставяне на дарове и насрещни дарове. Някъде – и това са най-интересните за мен практики – ресурсите в общността са били разпределяни в зависимост от нуждите на членовете й, а не на основа на реципрочната или еквивалентна размяна...

- О’кей, Лан – приседна в креслото до неговото младежът. – Да допуснем, че всичко е било така, както се описва тук – и той кимна към книгата, която професорът между временно бе затворил, отбелязвайки мястото, до което бе стигнал, с клечка за зъби. – Едва ли обаче тези практики са налице в някое от по-цивилизованите общества.

- Не, не са – потвърди Браникар. – Но биха могли да бъдат – убедено заяви той. Ако там, където отиваме, наистина има диваци, както се предполага, и те бъдат цивилизовани по подходящ начин, може би...

- А може би не? – рязко го прекъсна младежът, мервайки с крайчеца на окото си приближаващите към тях доцент по електромагнитни полета Калитер Фунга и Сендера Тамато, които оживено спореха за нещо, насочвайки се към две кресла на няколко метра разстояние от двамата мъже.

- Възможно е – миролюбиво призна професорът. – За да сме сигурни кое от двете е вярното обаче, трябва да проверим, нали?

- Ония двамата нещо здраво са се захапали – подсмихна се Сибони и стана. – Отивам да видя какво толкова ги вълнува.

- Внимавай да не прекъснеш нещо! – смигна му икономистът и отново отвори книгата.

* * *

- Да направим комбина като стигнем, а? – предложи Фунга, сядайки.

- Само ако се съгласиш да инвестираш във, както ги наричаш, въздухарските ми занимания – отсече професорката, настанявайки се до него.

- Любопитно ми е какво толкова се надяваш да откриеш с мистификаторските си джунджурийки! – малко нервно се засмя той, отвори барчето и си наля малко уиски, предлагайки и на нея.

- Не, благодаря! – врътна глава тя и го изгледа в упор. – Ти имаш нужда от помощта ми, а не аз от твоята.

- Спор няма – съгласи се специалистът по електромагнитни полета, отпивайки от кехлибарената течност. – Просто се чудя какво търсиш: частицата Бог ли, философския камък ли, еликсира на живота ли!...

- Знаеш концепцията ми – изпухтя Тамато, проследявайки с поглед приближаващия към тях Сибони. – Интересува ме онова, което е в основата на т. нар. материя, защото е отвъд нея...

- Настанявай се, младежо! – приветливо се усмихна Фунга, посочвайки на Сибони една табуретка на близо. – Уиски?

- Може малко – прие младежът, тръсвайки се на указаното му място.

- Хиперпространството – започна да обяснява специалистът по електромагнитни полета, след като го обслужи – съвсем не е такова, каквото си го представяш, Сенди. По дяволите – леко повиши тон той, - та то въобще не е такова, каквото си го представят повечето хора! Всички вие – при това Фунга изгледа и двамата си събеседници – си мислите, че то е нещо, което просто съществува на свои собствени основания вън и независимо от нас...

- Уверявам ви – тръсна глава той, - че няма нищо по-погрешно от това. Хиперпространството съществува – натърти Фунга и отпи от уискито си, - защото ние сме го създали. Именно ние, хората, сме породили несъществуващата му реалност и сме я втъкали в платното на действителността, просто защото в определен момент хиперпространството се е оказало решението на извънредно важен за нас проблем.

- Но какво е то, Кал? – приведе се към него Тамато. - Какво е хиперпространството? Не мислиш ли, че именно специалистите по проблема, какъвто си самият ти, трябва да отговорят на този фундаментално важен въпрос, при това без шикалкавения и увъртания? – изгледа го въпросително тя.

- Свикнали сме да мислим за категории като хиперпространството и микровремето по обичайния ни, извинявай, Сенди, пещерен начин – започна специалистът по електромагнитни полета. – Представяме си го като нещо, което просто сме открили, напр. както човек намира монета на улицата.

- Хиперпространството, приятели – отново отпи от уискито си той, - не е нищо повече и нищо по-различно от превърната форма на пространство. Да вземем автомата за кафе. Не можем да консумираме кафето на зърна, нали така? О’кей. И какво правим тогава? Много просто – разпери ръце. – Смиламе го, при което извличаме най-полезните за нас негови сокове. Съвсем същото е и с хиперпространството. Знаем, че най-високата скорост в пределите на обикновеното пространство е тази на светлината. Ние обаче – имам предвид, разбира се, далечните ни предшественици – искаме да се движим с много, несъпоставимо по-висока скорост. И какво правим тогава? Много просто – отговори си сам. – Преобразуваме смиламе, нагъваме, наречете го както искате, пространството така, че да го приведем в съответствие с тази наша цел... Това е – тръсна глава. – Нищо мистично, нищо чак толкова необикновено. Просто проблем и решаването му по чисто научен начин...

- Но все пак хиперпространството съществува, независимо под каква форма – обади се Сибони и отпи от уискито си.

- Безспорно – кимна Фунга, рязко извръщайки се към него. – Формата обаче съвсем не е без значение – натърти специалистът по електромагнитни полета. Казано иначе – заключи той, - ако в този миг по някакъв чудодеен начин изчезнат всички кораби и изобщо машини с хиперпространствени двигатели, в същия този миг ще престане да съществува и хиперпространството. С това искам да кажа, приятели – надигна се от мястото си ученият, - че времето и пространството са естествени, че каквото и да правим, не можем да ги появим или да ги накараме да изчезнат, а микровремето и хиперпространството са изкуствени. Да – потвърди, - последните наистина съществуват. – Как иначе бихме се придвижвали с тоя звяр? – махна на около си с ръка. – съществуването им обаче не се дължи на никаква природна или естествена необходимост...

Избълвал всичко това на един дъх, Фунга внезапно широко се усмихна, смигвайки на Тамато:

- Помисли си, скъпа – изгледа я обезоръжаващо. – До пристигането ни там – където и да е това шибано или благословено там – има още доста време, та да започваме да си правим планове за него още от сега...

- Лан пак се е зачел – стана и професорката, кимайки към задълбочилия се в четивото си за древните икономики Браникар. – Подозирам, че скоро отново ще започне да ни облъчва с някаква нова теория за безпаричното – тя развеселено натърти на безпаричното – стопанство!

* * *

Елорио Габор плахо почука и в отговор чу едно мощно:

- Влез!

Той отвори вратата и надникна в обителта на специалиста по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро, който тъкмо подреждаше нещо върху работната си маса:

- А, ти ли си, Лори? – приветливо се усмихна последният. – Влизай и се настанявай където намериш! Както виждаш, малко е разхвърляно, ама да не ти пука... Чай, кафе, безалкохолно, алкохолно, нещо друго?... – осведоми се той.

- Не, само ще поседна за малко – отклони поканата Елорио, обхождайки помещението с живите си, проницателни очи. Погледът му попадна на малка метална кутия в ъгъла, липсваща при последното му посещение.

Някакъв нов експеримент на доцента – реши той, настанявайки се на една като по чудо свободна табуретка:

- Ама при теб е дори по-разхвърляно отколкото при Соти! – подсмихна се.

- Какво очакваш от човек, който само се тъпче със здравословна храна и пие някакви чайове с миризма на сироп за кашлица! – пошегува се доцентът, приключвайки с подготовката на апаратурата. – Ти какво? – рязко смени темата той, поглеждайки младежа с едва прикрито любопитство. – Уж си асистент на шефа, пък не съм ви виждал заедно нито веднъж, откакто се качихме на коритото!

- Вероятно като стигнем ще ни привлече в екипа си – Мен и Марк – почти безучастно, но с едва овладяно вътрешно напрежение отговори Елорио, пъхайки ръце между коленете си.

- Вероятно? – вдигна вежди Сафаро. Сетне тръсна глава и посочи към апаратурата на работната си маса. В последна сметка отношенията между Лори, Марк и Ген не го интересуваха, нали така, освен, разбира се, от чисто човешко любопитство.

- Жалко, че единственото, което мога да правя тук, са симулации! – въздъхна той. – Е, не съвсем симулации... – смигна на младежа многозначително, решавайки да рискува с него. – Надявам се, че това, което ще видиш, няма да стигне до ушите на шефа?

Елорио само вдигна рамене. След предателството си към Верлаац не можеше да е сигурен в нищо.

- Не че ще ми навредиш, ако кажеш – поясни ученият, - но ако не го правиш, ще ми спестиш едно малко спречкване с великия – той натърти на великия – ни предводител.

- Ще мълча – едва се изплъзна измежду пресъхналите устни на младежа, при което той видимо се изчерви.

Не ти е чиста работата, момче! – мислено отбеляза Сафаро. – Мътните да ме вземат обаче, ако знам в какво е шибаният ти проблем!

Специалистът по бойни отровни вещества се приближи до една от стените, извади от джоба си малка метална пръчица и, натискайки с върха й някакъв бутон, разположен в основата й, визуализира върху нея малък участък, който светна в ярко червен цвят. Сетне докосна с пръчицата някакъв символ върху този участък и част от стената се отмести встрани. Ученият пристъпи в образувалата се кухина, сподирян от любопитния поглед на младежа. Размести някакви кутии, взе една от тях, след което се върна и отново маскира отвора в стената:

- Питаш се какво е това – загадъчно се подсмихна той. – Мишки – кимна към кутията. – Един доста специален вид мишки от Трирт. Снабдих се само с триста парчета, при това на безбожната цена от общо тридесет хиляди вендера!

Докато казваше това, ученият се приближи към един от металните шкафове в стаята, отвори го и пъхна вътре кутията:

- Размразител – поясни, затваряйки шкафа, след което започна да манипулира с някакви бутони, разположени в долната му лява част. – Животинките са в състояние на анабиоза и ще трябва да ги размразим, преди да ги вкараме в употреба.

- Готово – заяви доцентът, след като още малко си поигра с бутоните. Сетне натисна някакво зелено копче над тях и се запъти към вратата:

- Да заключим все пак, та да не ни се налага да обясняваме без време.

- Ама Верлаац не знае ли за мишките... – че ги носиш, де? – полюбопитства младежът.

- Всички се съгласихме да не качваме животни на борда – обясни Сафаро. – Подозирам, че Соти също мъкне някакви микроорганизми, ама като не сме сигурни, да не говорим наизуст. Между другото – развеселено отбеляза ученият, заключвайки, - тоя перко май се е чалнал по Сенди.

- Кой, Соти?! – изненадано възкликна Елорио. - По професорката?!

- Струва ми се, че няма да му се отвори парашутът, ама знае ли човек – потвърди специалистът по бойни отровни вещества.

Процедурата по размразяването продължи няколко минути. Сетне Сафаро взе две от кутиите на работната си маса и ги тикна в тясното пространство точно пред размразителя. Свърза ги с него с помощта на два малки преходника, след което едновременно отвори и тях, и самия размразител:

- Само гледай да не се изплъзне някоя – помоли младежа той, - макар че, както ме уверяваха, това устройство за прехвърляне било доста надеждно... – А, получи се! – доволно възкликна след няколко секунди, затваряйки двата съда с вече прехвърлените в тях мишки, след което стори същото и с размразителя и понесе кутиите с животинките към работната си маса. Тръсна ги върху нея и направи стените им прозрачни:

- Сега ще видиш нещо, което Верлаац няма как да ти покаже! – въодушевено възкликна ученият. Сетне накара младежа да се приближи. Вкара през миниатюрен отвор на едната от кутиите някаква тръбичка, през която впръска сред обитателите й малко количество от някакъв зеленикав газ. После стори същото и с другата кутия, само че тръбичката, която използва, бе друга, а газът, който впръска чрез нея, имаше жълтеникав оттенък:

- Това – обясни той - са два различни стимулатора. – Зеленият – кимна към първата кутия – прави тия гадинки по-кротки и от миряни по време на молитва. Жълтият пък – премести поглед върху другата кутия - многократно повишава агресивността им до степен, достатъчна, за да се разкъсат помежду си.

- И в какво по-точно се състои експериментът? – любопитно го изгледа младежът, заставайки до него.

Сафаро не отговори веднага. Той опря контейнерите един о друг и ги свърза с помощта на съоръжение от тънки тръбички.

- Ще изчакаме още десетина минути – хвърли поглед към часовника си. – Сетне, ако всичко е наред, ще видиш шоу, от което човек с по-слаби нерви би припаднал. – Надявам се да нямаш такива все пак? – многозначително изгледа младежа.

- Ще го преживея, каквото и да е – насили се да се засмее Елорио.

Това, което преживя обаче, след като видя началото на експеримента, едва не го накара да си изповръща червата!

След като изтекоха десетина минути, Сафаро премахна преградата между мишките. Между временно онези, в чието обиталище бе впръскан жълтеникавият газ, вече бяха започнали да се превъзбуждат и да се хапят помежду си. Едва сега Елорио забеляза, че те са белязани на белите си коремчета с червен, а онези от другата кутия, които продължаваха да се излежават или да се разхождат кротко – със зелен сърповиден знак.

- Ония с червеното са агресивните, а другите – със зеленото – миролюбивите – потвърди очевидното Сафаро и с помощта на някакво дистанционно устройство предизвика мощни въздушни вълни във вече съединените кутии, явно за да разбърка животинките. Едва тогава експериментът навлезе в същинската си фаза. Независимо че вече бяха размесени, мишките продължаваха да се държат така, сякаш са разделени. Въпреки очевидно рязко повишаващата им се агресивност, онези с червения символ я проявяваха само помежду си, като вече доста настървено се хапеха и дращеха, без да обръщат внимание на другите, на чиито коремчета имаше зелен полумесец, които само се отместваха от пътя на себеподобните си, оставяйки ги да се бият!

Не бе изминала и минута, когато животинките с червения символ започнаха да се разкъсват помежду си. Елорио потръпна и извърна очи. Бе на ръба на повръщането, но някак си – и той не разбра как точно – успя да се въздържи.

Пет минути по-късно вече всичко бе свършило. От мишките с червения символ бяха останали живи само две, които обаче явно бяха в прекалено тежко състояние, за да са годни за по-нататъшно използване.

Сафаро прехвърли бозайниците със зеления символ в трета кутия, замрази ги с апарат, подобен на размразителя, и ги прибра в склада в стената, сетне разчисти, като пусна в съединените кутии някакъв отровен газ, с помощта на който уби и останалите две живи мишки и през един процеп в съединените кутии изхвърли трупчетата в рециклиращото устройство. Сетне стерилизира кутиите и ги прибра в един от металните шкафове в стаята.

- Знаеш ли какво видяхме току-що? – кимна към младежа той. – Едната от две воюващи армии се самоунищожи!

- Но ако се пусне газ на бойното поле, той ще засегне и двете армии! – предположи логичното Елорио.

- Не и ако едната армия – тази, чието самоунищожаване се цели – е облъчена по-рано – доста по-рано – коригира го ученият. – В момента работя върху времето, за което трябва да подейства веществото. Мисля, че в реални условия биха били към два часа и половина, които имам амбицията да удължа до двадесет и четири, а може би и повече часа...

Междувременно, погледът на Елорио отново бе попаднал върху металната кутия в ъгъла, която бе видял на влизане:

- Какво е това? – посочи я той. – Сигурен съм, че миналият път, когато идвах, я нямаше.

- А, това ли! – усмихна се Сафаро. – Още една от джунджурийките, заради която мога да имам спречкване с капитана. – Това, момчето ми – отиде до кутията той, вдигна я и му я подаде, - е нихилин.

Елорио пое кутията и се изненада от лекотата й. Тежеше не повече от два килограма.

- Нихилинът – продължи да обяснява ученият, като започна възбудено да кръстосва стаята – е същото нещо, което Соти нарече дематериализатор. Може би ти е говорил за него? – вдигна вежди той.

- Не – отрече младежът, оглеждайки с любопитство кутията.

- В това – Сафаро се приближи и чукна малкия метален контейнер – има половин килограм от вещество, което дематериализира всичко, в близост до което се взриви. За да схванеш каква е мощта му, достатъчно е да ти кажа, че само пет до десет грама нихилин биха стигнали да бъде дематериализирано безследно цялото това корито с всичко на борда му, вкл. и с нещастните ни тела... за душите не знам – позволи си малко черен хумор той!

Младежът смаяно го изгледа. Нещо в съзнанието му се размърда – нещо тъмно и страшно, което той опита да потисне, но не успя – поне не съвсем. Представи си кораба на някаква поляна с буйно поточе, обкръжена от гъста гора. Представи си едно слънчево, ослепително синьо небе. Сетне си представи мълнията... и страхотната експлозия..., и корпуса на кораба, който в един миг величествено се възправяше сред красотата на рисувания от въображението му пейзаж, а в следващия... – в следващия вече го нямаше... Просто бе изчезнал и той, и прекрасният свят, в който го бе поставил...

Елорио с усилие тръсна глава и рязко, почти панически, напъха кутията в ръцете на Сафаро.

- По-полека – усмихна се последният, - няма да те опари, нито, разбира се, ще те дематериализира!

Той върна малкия контейнер на мястото му, сетне отново закрачи из стаята:

- Доста ще трябва да се потрудиш, за да взривиш това нещо. Взривателите са много специални и, естествено, са на друго място...

Елорио стана:

- Е, аз ще тръгвам – извини се той и прекрачи към заключената врата.

- Май и аз ще сторя същото – разкърши рамене Сафаро. – Ами да – възкликна ученият, поглеждайки към часовника си, - че то станало обяд! – Не че храната, която ни сервират тука, е от най-първокласната, ама нали все пак трябва да се яде.

Спущено на 23 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава X.

Регресивната терапия е метод, с помощта на който човек, изпаднал в дълбока хипноза, е способен да погледне в далечното минало и да разкаже за него – бел. авт.

Анабиозата (от гръцки – връщане към живот) е състояние на почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнената дейност. При определени условия организмът може да излезе от него и да се върне към интензивен живот – бел. авт.

3. Любовният триъгълник

Десет денонощия след отпътуването им от пространството около Корола политологът Елали Фаргош се събуди внезапно. Консултирайки се със светещия циферблат на часовника си установи, че е в средата на псевдонощта, ала въпреки това чувстваше, че не му се спи.

Все пак реши да опита да остане в леглото и извика във въображението си образа на проф. Сендера Тамато.

Странно – помисли си разсеяно, - преди да тръгнем от Корола въобще не ме впечатляваше, а сега...

Полежа още малко, сетне се надигна и реши да се поразходи из кораба. Чудеше се какво ли ги очаква там, отвъд, на митичната планета, към която се бяха устремили. Дали на нея наистина имаше живот? Дали, ако имаше, той щеше да е примитивен, или ненадейно щяха да се натъкнат на цивилизация, развита поне толкова – А защо не и повече? – в сравнение с тези на планетите от Конфедерацията? Ами ако поради някакви грешки в изчисленията се окажеше, че планетата е необитаема, че на нея изобщо няма условия за живот?...

Тръсна глава, опитвайки да прогони притесненията си за бъдещето, и напусна каютата си.

Корабът бе тих – много тих. Трябваше доста да напрегне слуха си, за да долови тихото жужене на двигателите, работещи някъде дълбоко под краката му. Между временно почувства няколко леки спазъма и почти безучастно констатира, че са навлезли в серия от нови хиперпространствени скокове.

Приближи се към един от илюминаторите и се взря в чернотата навън. Хиперпространствените скокове продължаваха на къси серии от по два-три, затова нямаше вероятност да види звезди.

Ненадейно го сепна нечия ръка, положена на рамото му.

- И ти ли не спиш? – прошепна в ухото му Сендера Тамато.

- Май всички почваме да страдаме от пристъпи на клаустрофобия – въздъхна той, протегна ръка и обгърна раменете й.

- Изгубени във Вселената – мисля, че това е най-точното определение за нас – отзова се тя, като се притисна по-плътно в него, след което внезапно запита:

- Страх ли те е, Лали? Страх ли те е от бъдещето?

- Засега ми стига, че мога да живея в настоящето – загадъчно отвърна той, заравяйки пръсти в копринено меката й, тъмно кестенява коса.

- Настоящето обаче е кратко – прошепна тя, извърна се към него и очите им се срещнаха в сумрака на псевдонощта. Фаргош трепна, сякаш през тялото му премина електрически ток. Гледаха се, без да усещат, че са навлезли в нова серия от хиперпространствени скокове – този път по-дълга.

- Нямам представа какво има там, отвъд, Сенди – кимна той към черното око на илюминатора. – Съмнявам се, че дори и Верлаац знае накъде сме се запътили.

- А ти не знаеш ли, Лали? – почти невинно прошепна тя, свита в прегръдките му. – Не знаеш ли накъде си се запътил самият ти? – При тези си думи го изгледа някак особено, с палаво пламъче в очите.

- Знам къде съм в момента, точно в този момент – измърка той и я притисна още по-близо до себе си. Чувстваше как кръвта бушува в тялото му, как в него се надига отдавна неизпитвано вълнение и някакво заредено с безумие очакване.

Реакцията му бе спонтанна, почти необмислена, ала естествена, напълно естествена. Миг нерешителност, сетне той притегли лицето й към своето и устните им се срещнаха в безмълвна целувка. После пак, и пак, и пак...

Мракът на Вселената ги обгръщаше, вещаейки неподозирани опасности за крехките им тела, ала те нехаеха за това. Просто бяха забравили, че друго, освен собственият им свят в този кратък, почти отлитащ миг, изобщо е възможно да съществува.

Едва сега Фаргош осъзна, плъзнал ръце по тялото й, че тя е само по нощница. Това допълнително го възбуди и той, целувайки я, я насочи към каютата си...

* * *

Освен Елали Фаргош и Сендера Тамато в същия този момент на кораба имаше поне още един буден. Това бе микробиологът Сотер Енгана, който, също като тях, бе решил да си направи кратка нощна разходка.

Той напусна каютата си и с тихи, почти безшумни стъпки, започна да обикаля кораба. Странно, ала през последните няколко дни бе прекалено възбуден. Въпреки че знаеше причината, това състояние бе необичайно за него и затова не му даваше мира. А причината бе професорката по молекулярна физика Сендера Тамато.

Внезапно образът й – обрамченото й с корона от буйна, тъмнокестенява грива бяло лице с влудяващо нежни и меки, почти чупливи черти – изплува във въображението му. Видението бе неочаквано ярко и почти го сепна. Представяше си, че искрящите й черни очи са вперени в него с нямо очакване...

Глупости! – тръсна глава той. – Та тя – даде си сметка – никога не ме е поглеждала така!

Бе започнал да се влюбва в Тамато скоро, буквално няколко седмици след като я видя там, на Корола. През последвалите дълги месеци чакане бе щастлив, когато имаше възможност да си поговори с нея. Не, не бе усетил отношението й към него да е станало по-особено, ала му се струваше, че с мъничко помощ от негова страна това може да се промени.

Стига бълнува, старче! – скастри се ухилен, навлизайки в един от дългите коридори, където бяха разположени складовете с неговата и на останалите учени екипировка. – Ще ти се да опиташ, ама не ти стиска, нали!

Да, не му стискаше. От край време – всъщност от самото начало – бе прекалено плах с жените и това някак си ги отблъскваше. Погледите им минаваха през него като през прозорец. По дяволите, та те изобщо не го забелязваха, включително...

Но тя - запита се, заковавайки се на място, - дали наистина и тя не го забелязваше? Щеше да разбере. Трябваше да разбере! Как обаче? Много просто – ухили се отново, ала този път по-напрегнато, почти истерично: - като опита да се сближи с нея, естествено!...

Утре – реши той. – Ще започна още от утре! Ще я поканя на кафе в някое от по-закътаните фоайета още като я видя сутринта! После ще си намеря повод да се видим по-късно на уиски или шампанско в общото помещение... Сетне ще я поканя на гости в каютата си, има достатъчно неща, които мога да й покажа и които вероятно биха й били интересни...

Затова обаче – за да я поканя на кафе - трябва да стана рано, много рано. Което, от своя страна, означава, че трябва да се върна в леглото и да опитам да поспя.

Точно в този миг започнаха къси поредици от хиперпространствени скокове.

Чудесно – каза си, – ето че и Вселената одобрява предстоящите ми действия! Хиперпространствени скокове – време, подходящо само за сън...

Взел решение, Енгана се обърна и потегли обратно към каютата си. Крачеше по коридорите с фалшива ведрост, опитвайки безуспешно да не усеща колко свито е сърцето му и как плановете му за следващия ден, толкова ярки - измамно ярки – в момента, утре, когато се събудеше, за пореден път щяха да са се разпаднали като пясъчна кула.

Опита обаче да не мисли за всичко това. Няколко часа надежда, пък макар и прекарани в сън – ето това си бе лично негово. Това никой не можеше да му отнеме...

Внезапно слухът му долови нещо и той се закова на място. Шепот, да, някакъв тих – Интимно тих? – шепот.

Интимно тих ли? – тръсна глава. – Ама че глупост! Откъде пък го измислих това! Явно фантазията ми ми погажда номера!...

Ала не. Тръгна отново, но пак спря, доловил отново шепота. Този път той бе по-ясен, някак по-близък.

Бе се заковал на изхода на един от коридорите с каютите на пасажерите. Тук живееха – по-скоро спяха – Елорио, Маркел и – да, точно така – Елали, политологът. За да стигне до коридора, където се намираше неговата собствена каюта, трябваше да мине през едно голямо фоайе с илюминатор.

За миг пренебрегнал шепота, той се плъзна от коридора във фоайето и тук най-сетне осъзна, че този шепот е истински. Издаваха го две същества, застанали близо, много близо – интимно близо - едно до друго.

И тогава остра болка прониза сърцето му. Вече подозираше, а когато чу шепота й, се убеди окончателно, че единият от гласовете принадлежи на Сендера Тамато. Но другият? Чий бе другият глас? Не чака дълго, за да разбере. Макар да не успя да долови какво казва мъжът, безпогрешно разпозна тембъра на гласа му. Това, разбира се, бе политологът Елали Фаргош!

Сенди и Лали! – с притъпена от шока почуда констатира Енгана. – Нима...

Точно тогава обаче се наложи отново да се плъзне в коридора, опитвайки да се спотаи в едно тъмно място. Ала едва ли трябваше да полага специални усилия да остане незабелязан. Те минаха край него прегърнати и целуващи се – Да, целуващи се!... – и той, Сотер Енгана, мечтателят Сотер Енгана, доскоро къпещият се в копнежи по една ефимерна любов Сотер Енгана нямаше никакъв, ама абсолютно никакъв шанс да бъде забелязан!...

Остана на мястото си дълго, много дълго време след като те бяха влезли в каютата на Фаргош. Сетне колебливо, с едва държащи го крака, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде!

* * *

Няколко дни по-късно Енгана бе сепнат в летаргичната си дрямка от отварянето на вратата на каютата му. Странно, безстрастно констатира той, но обикновено чукат – дори и Хин.

Този път обаче Хиндер Сафаро – защото влезлият бе именно той – не бе почукал. Просто бе влязъл и стоеше, загледан във вялото полусънено лице на микробиолога:

- Случайно да имаш глътка кафе? – тихо запита новодошлият, помете на пода куп дрехи от една табуретка и се настани на нея.

- А на теб случайно да са ти казвали, че трябва да почукаш, преди да влезеш? – дрезгаво се сопна Енгана, като тромаво се надигна.

- Я виж какъв си брадясал? – забеляза посетителят, бръкна в джоба си, извади кутия цигари, изръси на ръката си една и я запали с малката си, подобна на молив запалка. Сетне вдъхна дълбоко от дима и тръсна пепелта направо на пода:

- Предполагам, че нямаш нищо против – сви рамене. – Тук и без това е по-лошо от кочина.

- Ами тогава да си беше стоял в лабораторийката, вместо да ме безпокоиш – остро отвърна домакинът, стана и се затътри към автомата за напитки.

- Захар? – попита след малко, когато кафето вече бе готово.

- Без захар, авер, силно и горчиво – отзова се Сафаро, като отново изтръска цигарата си на пода. Енгана му подхвърли пепелник, който той ловко хвана и се настани срещу него.

- Какво има? – осведоми се микробиологът, като го изгледа с празен поглед. – Надявам се, че не си дошъл пак да ме занимаваш с някое от шантавите си открития?

- Не – потвърди Сафаро. – Този път не съм дошъл за това.

- Ами за какво тогава? – безучастно, почти автоматично запита Енгана.

- Просто няколко дни – почти седмица – не съм те мяркал и подозирам, че знам защо – твърдо го изгледа Сафаро.

- Хайде бе! – изсмя се микробиологът. – Ами да видим какво знаеш!

- Верлаац казва, че ще стигнем след по-малко от месец – рязко смени темата специалистът по бойни отровни вещества.

- Виж ти! – изсмя се Енгана. – И сега остава да ме просветиш по въпроса защо, по дяволите, това изобщо трябва да ме интересува!

- Държиш се като шибан пубер, Соти – с тих, ала повелителен глас каза Сафаро, смачка цигарата в пепелника и веднага запали нова. – Мислиш ли, че повечето от заблудените души в тоя носещ се Бог знае накъде летящ ковчег не знаят – или поне не се досещат – за причината на сегашното ти състояние! – леко повиши тон той и изгледа приятеля си в упор.

- Но аз... – объркано проломоти микробиологът. – Аз просто...

Настъпи благословено мълчание, което Сафаро наруши, след като дръпна от новозапалената си цигара и с рязко движение я изтръска в пепелника.

- Мислиш, че никой не е забелязал как я гледаш и в какво разтичащо се от любезност мекотело се превръщаш в присъствието й? – Отбеляза го просто като факт, без да влага в изричаното дори следа от емоция. – Мислиш, че за всеки, който е ставал свидетел на това и му е обръщал внимание, не е кристално ясно, че тя тълкува поведението ти спрямо нея – ако изобщо го прави - просто като проява на любезност – е, малко странна, дори раболепна, но все пак любезност? Мислиш – повиши тон с още половин октава, отново дръпна от цигарата си и очите му уловиха и задържаха тези на приятеля му в мъчително крехка, ала здрава, стоманено здрава хватка..., – мислиш, че онова, на което в продължение на месеци не си обръщал внимание, просто защото си отказвал да поискаш да го забележиш, е убягнало и на другите?!

- Допускам – предположи, гасейки в пепелника и втората си цигара, - че просто си видял очевидното. Сварил си ги да се натискат...

- Беше през нощта – отведнъж рухна микробиологът. В този момент бе толкова крехък и уязвим, че вероятно бе в състояние да сподели и неща, за чието разкриване по-късно можеше да съжалява, ала Сафаро реши да рискува и не го прекъсна. Той остави пепелника на масата, кръстоса ръце на гърдите си, сведе глава и се отвори за изповедта на приятеля си.

- Понеже не ми се спеше, бях излязъл да се поразходя и... – при тези си думи Енгана извърна глава встрани... – ами, просто, просто ги видях там, в голямото фоайе, пред илюминатора. Целуваха се. Личеше си, че в онзи момент бяха сами в света. Притаих се в коридора, ала те минаха край мен и изобщо не ме забелязаха! Вероятно не биха ме забелязали даже ако бях опитал да ги заговоря! Толкова бяха вглъбени в... в това...

При тези думи гласът му се скърши като пречупена струна и той отново потърси очите на приятеля си.

- О’кей, авер – меко каза Сафаро. – Разбирам – знам, - че е болезнено. Преживявал съм го, макар че тогава, когато ми се случи, бях доста по-млад от теб. Единственото, което ти остава обаче, е просто да го преодолееш...

- Просто така?! – с недоумение го изгледа Енгана. – Щом си го преживявал, би трябвало да знаеш, че...

- Знам – прекъсна го Сафаро и се надигна от табуретката. – Знам, че няма да ти е лесно, че никак, ама никак няма да ти е лесно! – подчерта. – Да ти разправям обаче, че тя не е за теб, би било точно толкова излишно, колкото и да поискам да се върна в Конфедерацията.

Казвайки това, той се отправи към вратата:

- Когато се почувстваш по-добре, ще се радвам да се видим при други – надявам се поне малко по-весели – обстоятелства. Засега те оставям с – поколеба се... – е, с това, де – тръсна глава. Сигурен съм, че когато се справиш с проблема си дотолкова, че да станеш поносим за околните, ще изпълзиш от леговището си...

Той отвори вратата и за довиждане лекичко му смигна:

- Не случайно ти разправях аз за дивачките. Някои от тях – ако ги има, разбира се – може да се окажат далеч по-отзивчиви в сравнение с някои бивши гражданки на Конфедерацията...

Останал сам, Енгана зарови глава в ръцете си и горко зарида. Едва сега започна да съзнава пълните мащаби на връхлетялата го несрета. Плака дълго, сякаш цяла вечност, и когато накрая очите му пресъхнаха, установи, че чувства в себе си жестока празнота, която като че ли бе погълнала всичко, абсолютно всичко, дори и лелеените само до преди броени дни копнежи по Сенди.

* * *

Минаха още няколко дни преди Енгана да се появи в общото помещение, само за да изпие до дъно горчивата чаша. Ала сега вече не бе – или поне не изглеждаше – толкова уязвим. Сега вече бе подготвен, пък макар и само донякъде. Не – съвсем не – обаче и за онова, което щеше да последва...

Повечето го изгледаха с изненада. Върху лицата на някои мерна съчувствие. Сендера го видя и лекичко му смигна:

- А, блудният син – пошегува се тя. – Чудехме се кога ли ще се появиш.

Господи, та тя не знае! – изуми се Енгана. – Толкова старания, за да й се харесам поне мъничко, а тя не знае нищо, съвсем нищичко!!!

Въпреки това си прозрение – А може би само илюзорно предположение?, - прорязало като с нож съзнанието му, по инерция се подготви да й се ухили, но в последния момент успя да се въздържи, придърпан в реалността от спомена за нощта, когато...

- Все някога трябваше да се случи – с едва овладян глас промърмори той и се отдалечи, настанявайки се в креслото до Сафаро, който мързеливо дъвчеше част от полагащото му се за вечеря хранително блокче, чийто остатък лекичко подхвърляше в ръката си.

- Остават около двадесет дни – обърна се той към приятеля си, пъхайки в устата си остатъка от хранителното си блокче. – Поне Верлаац така казва.

Сетне приветливо се засмя, положи ръка на рамото на микробиолога, приведе се към него и тихо добави:

- Добре дошъл в света на живите, авер!

Точно в този момент мощният баритон на Фаргош сякаш изтрещя в ушите им:

- Ние със Сенди имаме новина.

Физиономията на Енгана замръзна, ръката на приятеля му върху рамото му – също.

Нима и това! – вътрешно изстена Енгана, полагайки отчаяни усилия да продължи да изглежда нормален. – Господи, защо сега! Защо точно сега!

- Нов свят, ново начало – продължаваше да гърми гласът на Фаргош. – Ние със Сенди сме щастливи да ви съобщим, че решихме да се оженим – или каквото там е съответствието на брак в необичайната ситуация, в която се намираме. Бяхме го решили още преди няколко дни, ала просто изчаквахме към нас да се присъедини и последният член на задружната ни експедиция. – При тези думи той се усмихна на Енгана, незабелязвайки – или правейки се, че не забелязва – сякаш изсеченото му от мрамор бяло лице...

Енгана чувстваше, че е на ръба да направи нещо необмислено, нещо прекалено, непоправимо необмислено. Едва усети как приятелят му лекичко стисна рамото му. Сетне мигът – миг, в който се сблъскваха Вселени и се рушаха светове – отмина и на негово място се настани ледена пустота – пустотата на една душа, която подозираше, че вероятно никога повече няма да бъде изпълнена с живот, с истински живот, ала същевременно и пустота, която правеше изпитващия я достатъчно безчувствен, че дори сам, при това без да изглежда – поне на пръв поглед – много нещастен, да поднесе приветствията си към бъдещото семейство...

Мъката – тя, разбира се, отново го връхлетя, при това с един от най-страшните си пристъпи, ала после – тогава, когато можеше да си го позволи, тогава, когато можеше да й се удаде изцяло и да се остави да бъде изпепелен от нея до последната прашинка живот, плахо мъждукал до този момент в тъмните глъбини на изтерзаното му съзнание.

Спущено на 30 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава X.

4. Безпощадна откровеност

Две седмици след потеглянето им от пространството около Корола Елорио Габор и Маркел Сибони седяха в каютата на втория и пиеха сутрешното си кафе.

- Мислиш ли, че ще се съгласи да разговаря с мен? – осмели се да разчопли дълго време премълчаваната болезнена тема Елорио.

- Пробвай – сви рамене Маркел и отпи от кафето си. – Във всеки случай, нищо не губиш.

- Но той преднамерено ме отбягва – оплака се Елорио и също опита кафето си. – Нито веднъж – нито при престоя ни около Корола, нито след тръгването ни – не ми е казал нито една дума, освен когато около нас има други хора, и то само за да не проличи, че помежду ни има някакво... е – тръсна глава – да речем, неразбирателство...

- От работата си с него знам, че той е доста твърд човек – погледна го в упор Маркел и пръстите му тихичко забарабаниха по масата. – Затова не мисля, че ще бъде лесно – по-скоро ще е невъзможно – въздъхна мислено. – Какво обаче би загубил ти, ако просто отидеш в каютата му и поискаш разговор с него?

- Страх ме е, Марк – сподели Елорио и опърли езика си, отпивайки голяма глътка от още горещото си кафе, - много ме е страх! Въпреки всичко случило се, в очите ми той все още има голям авторитет... Просто съм респектиран от него, ако разбираш какво имам предвид... Пък и – добави, като сведе глава и леко се изчерви..., - пък и това, което направих, си остава предателство, независимо от променените обстоятелства!...

- Какво ти предателство! – възмути се Маркел. – Какво, да те вземат мътните, Лори, е трябвало да направиш! Да се оставиш да те натикат в сферата, белязана с печата на Кабдал при това! Така ли?! И тази толкова човешка реакция ти наричаш предателство!

- Знаех за риска – въздъхна Елорио... – и въпреки това се съгласих, нали?...

- А мислиш ли – твърдо го изгледа Маркел, - че той – Верлаац, де – наистина не е могъл поне да опита да направи нещо, за да те измъкне, както през цялото време си самовнушаваш! Не, приятелю – тръсна глава той и допи кафето си, - не допускай фаталната грешка да го мислиш за божа кравичка, каквато, независимо от факта, че очевидно все още – Маркел натърти на все още – стои високо в очите ти, със сигурност не е!

- Но той обеща, по дяволите! – внезапно избухна Елорио. – Нито за миг преди... – е, преди да разблокирам капсулата не съм допускал, че може да...

- Да не сдържи обещанието си?! – подсказа му Маркел и си наля още малко кафе, поглеждайки въпросително към приятеля си, а Елорио отривисто кимна, допивайки своето. – И аз мога да ти обещая – продължи Маркел, - че на шибаното място, към което така слепешката сме се устремили, има живот. Нима би повярвал обаче, преди да си се убедил със собствените си очи?...

- Не е същото – разпалено възрази Елорио. – Знаеш, че не е...

- О’кей, Лори – разпери ръце Маркел. – Дай да не се караме! Та аз вероятно съм единственият на този кораб, който иска да ти помогне, и ти прекрасно го знаеш!

- Така е – внезапно притихнал кимна Елорио – и ти благодаря, Господи, нямаш представа колко съм ти благодарен за това! Но...

- Какво но? – меко, но властно го изгледа Сибони. – Иди и си изяснете отношенията. Мисля, че отдавна – може би още далеч преди да напуснем пространството около Корола – трябваше да го направиш.

- Да не би – плахо се обади Елорио... – да не би да съжаляваш, че тръгна с мен?

- Не говори глупости, Лори! – на свой ред избухна Сибони. – Идеята ми да почна бизнес на Барзум беше доста необмислена и мисля, че нямаше да се получи – насили се да прозвучи убедително. – Да не пропускаме обаче важното. - А то е, че ако продължаваш да се чудиш дали наистина със стигането ни там – при това неопределено махна към малкия тъмен илюминатор, разположен в една от стените на стаята – Верлаац наистина ще те изостави, страхувам се, че все повече рискуваш да предизвикаш случването именно на това... Иди и говори! – добави след кратко мълчание. – Говори, и ако не стане – при тези си думи се поколеба, ала само за миг... – е, тогава ще видим какво ще правим...

- Благодаря ти, Марк! – почти се просълзи Елорио. – Благодаря ти за насърчаването и за надеждата, която ми вдъхваш! Да – тръсна глава, а в погледа му се появи решителност – колеблива, но все пак решителност. – Ще говоря. Може би – даже вероятно – не днес, но ще говоря, пък каквото ще да става!

- Така те искам, друже! – плесна с ръце Маркел. – Никой не казва, че трябва да стане точно днес, утре или вдругиден, но колкото по-скоро, толкова по-добре...

- Та, докато сме на тази тема – широко се усмихна той, - ето ти два съвета от мен под формата на изтъркани бабешки мъдрости: единият, разбира се, е обстоятелството, че, както е казал народът, желязото се кове, докато е горещо, а другият, не по-малко вехтата, но и също толкова изпитана мъдрост, че няма нищо по-страшно от самия страх!...

Елорио продължаваше да не е оптимистично настроен и, естествено, се страхуваше все така силно – а може би и повече. Сега обаче знаеше, Марк му бе помогнал да преодолее и последната бариера да го направи, че ще говори с Верлаац.

Няколко дни – въздъхна в себе си. – Само няколко дни и ще знам. Сега обаче да се успокоя и да се подготвя добре – ама наистина добре – за тази толкова съдбоносна среща!

* * *

Трябваше да минат още цели осем дни, преди Елорио да се реши на среща с Верлаац. Последният – лек, ала така необходим – тласък в тази посока бе обявеното предната вечер намерение на Сенди и Лали да създадат семейство.

Хората си правят планове и ги реализират, а аз само стоя и чакам неизвестно какво! – укоряваше се той през цялата минала нощ.

И ето, сега бе поел по коридора, в чието дъно бе пилотската кабина, която Верлаац бе превърнал в свой дом тук, на кораба.

Вървейки с лудо разтуптяно сърце и с подкосени нозе към светая светих на човека, който все още бе негов кумир, Елорио за миг – но само за миг – се изкуши да се обърне и да побегне назад, към комфорта на отредената му каюта. Сетне тръсна глава и продължи, сякаш някаква невидима примка, стегната около шията му, го дръпна напред...

И ето, вече стоеше пред затворената врата на Верлаац, а сърцето му оглушително думкаше в ушите му с думите, които най-много се бе опасявал, че ще чуе от бившия си – Господи, колко страшно звучи бивш! – наставник:

Няма да стане! Няма да стане! Няма да стане!...

Стоеше ей така, като вкопан в пода, без да дръзне дори да почука. Защото, почукаше ли, връщане нямаше да има!

Още веднъж се наслади на очакването, вкуси го като особено скъп деликатес, сетне, сякаш като на сън, видя как ръката му се вдига и, увиснала за миг в последен отчаян жест на нерешителност, става твърда и дръзка, посяга към вратата и... похлопва по нея силно, много силно, сякаш гръмотевично силно.

В първия момент не чу нищо. Главата му бучеше. Внезапно му се бе завил свят. Сетне, тъкмо когато се готвеше да почука повторно, като в просъница чу едно гръмко, па макар и приглушено от уплътнението на вратата:

- Влизай!

Изчака още секунда-две с напразната надежда, че сърцето му ще успокои бесния си ритъм, сетне хвана ръчката и плъзна вратата встрани.

Верлаац седеше в креслото пред пулта за управление и, вперил поглед в монитора, избоботи:

- Настанявай се където намериш, Лан. Ей сега ще се освободя. Ако си правиш кафе, пусни едно и на мен...

Сетне, приключил някаква операция по пулта, внезапно се извърна и... чертите му се разкривиха в гримаса на отвращение, сякаш бе глътнал лимон. В продължение на няколко секунди – секунди, в които и последната плаха надеждица на Елорио се изпаряваше в небитието – стоеше и наблюдаваше госта си с поглед, с който би гледал хлебарка. След това бавно, много бавно, влудяващо бавно, стана, отиде до вратата, с рязък жест я затвори и се обърна към младежа. При това единствената мисъл, която се залута в паникьосаното съзнание на Елорио, бе:

Не ме накара да седна. Лошо, много лошо! Май много по-лошо, отколкото си го представях!!!

Думите на Верлаац бяха тихи, режещи и тежки като канари:

- Ще го кажа само веднъж. Не искам да ми се мяркате пред очите – нито ти, нито сополивото ти приятелче. С вас приключих още на Барзум и единствената причина, поради която сте тук, е уверението на идиота с теб, че когато стигнем, ще се пръждосате.

Казал това, Верлаац понечи да отвори вратата, ала гласът на Елорио, неочаквано силен дори в собствените му уши, го сепна:

- Но вие обещахте! Обещахте, че когато стигнем...

Видимо раздразнен, Верлаац измери бившето си протеже с унищожителен поглед:

- Сукалчета не ми трябват! – отсече. - Тук не ти е Конфедерацията с глупавите й правила! А сега – продължи с овладян, ала леденостуден като обкръжаващата ги бездна на междузвездното пространство глас – очаквам да напуснеш и ако не го сториш незабавно и при условието никога повече да не увоняваш пространството около мен със смрадливото си присъствие, можеш да напуснеш кораба по бързата процедура – сиреч през шлюза за отходни продукти, и то буквално в следващите няколко минути!

Сетне той отново посегна към вратата, дръпна я встрани и се отмести, за да пропусне злополучния си посетител.

Да се каже, че Елорио бе шокиран, би било прекалено меко – несъпоставимо по-меко в сравнение с онова, което изпитваше. Отчаянието и страхът, владели изцяло съзнанието му в продължение на повече от година, мигом се преобразуваха в сляпа ненавист – да, именно ненавист, и то към човека, който до днес, само до преди секунди, бе бил негов кумир! Вече дори не се изненада от тихите и почти толкова твърди, колкото и на самия Верлаац, думи, които излетяха от устата му. Внезапно се бе успокоил. Там и тогава, в този съдбоносен миг и на това непристъпвано от него досега – а, бе сигурен, и за в бъдеще – място, бе придобил онази увереност, която спохождаше само силните и за каквато до момента не се бе сещал даже да мечтае. При това тонът му остана учтив, ледено, дори зловещо учтив:

- И аз ще ви кажа само едно – заяви хладно. – Ако не бяхме ние с Марк, пътешествие като настоящето просто нямаше да има. В последна сметка, г-н Верлаац, всичко се плаща. Да – кимна, - аз плащам за мечтите си, Марк плаща и ще плаща цял живот за вашата собствена – той натърти на вашата – отговорност спрямо мен, каквато така безсрамно и безразсъдно отказвате да поемете, вие – тук леко, ала осезателно, повиши тон, – вие пък ще си платите за това, че смятате другите за пионки, чието единствено предназначение е да играят по свирката ви. При това ви обещавам, че ще си платите жестоко, много жестоко, толкова жестоко, че, когато това се случи, може и да се запитате, колкото и невероятно да ви се струва това сега, дали проблемът ви е не че подценявате другите, а просто че не ги уважавате!

- Свърши ли, че имам работа? – с не по-малко хладен тон се осведоми Верлаац.

Без да отговори, с твърда походка и с високо вдигната глава, младежът се плъзна покрай вече бившето си божество и пристъпи в сумрачния коридор. Като на сън чу как вратата зад него се затваря с глухо приплъзване, отрязвайки достъпа му до онова, що бе дошъл да дири. Уви! Елорио още не знаеше, че скъсването му с Верлаац съвсем нямаше да е и скъсване с миналото, че сенките на това минало щяха да го преследват цял живот и, което бе най-важното, че това минало все още съвсем не бе свършило.

* * *

Лекото почукване на вратата му го извади от унеса. Не знаеше колко време бе седял на кушетката си с очи, устремени в нищото. Не помнеше как е стигнал до каютата си. Сякаш с избухването му пред Верлаац цялата му жизнена енергия се бе изцедила от него, оставяйки го празен – абсолютно празен и пуст...

Новото почукване бе по-настойчиво и в съзнанието му се мерна предположението, че вероятно е Марк – предположение, което бе потвърдено от самия чукащ:

- Лори, отключи, аз съм, Марк – подкани го Сибони.

Не, в този момент не бе готов нито за Марк, нито за когото и да било. Просто искаше да остане сам. Разривът, който бе преживял преди колко – минути, часове... – не бе в състояние да прецени, бе толкова жесток, че единственото, което искаше, бе да остане сам:

- Добре съм, Марк – изграчи той, изненадан от промяната в собствения си глас. – Върви си! Просто искам да остана сам. По-късно ще те потърся...

- Имаш ли нужда от нещо? – тревожно запита приятелят му.

- Да – потвърди Елорио. – Имам нужда да остана сам.

Не след дълго отвън се зачуха отдалечаващите се стъпки на единственото близко нему същество на този кораб и изобщо в тази нова Вселена, в която толкова нелепо бяха попаднали и двамата – и то по негова, на Елорио, вина.

Гневът – същият този гняв, който се бе отприщил за първи път пред Верлаац - забушува отново във вените му. При това пристъпът на дива и неконтролируема ярост бе толкова мощен, че му подейства тъкмо по противоположен на обичайния начин. Гневът буквално го вкамени и единственото, по което наличието му можеше да се установи, бе неудържимото треперене на тялото му. Това треперене обаче бе само на физиологично ниво. Вътре, в съзнанието му, се извършваха други процеси, едно чудодейно – и чудовищно по мащабите си – преображение, след което той щеше да е станал човек, нямащ нищо общо с предишния Елорио.

Да, странно, ала съзнанието му бе спокойно като повърхността на езеро по време на безветрие. И в това съзнание, в това внезапно преобразено съзнание, блесна мълния. В центъра на тази мълния бе нещо от миналото, ала от близкото минало, от миналото след Верлаац.

Пред мисловния му взор се материализира една малка метална кутия, чието предназначение, почти безстрастно осъзна, му бе добре известно. Отново, също както тогава в каютата на Сафаро, си представи кораба – да, същото това корито, което сега препускаше през ледената пустош на Вселената. Този път обаче си представи, че са кацнали на чуден морски бряг. Почти усети лекия бриз, галещ лицето му. Видя и другите – всичките други, щуращи се около космическото си возило в някаква трескава полуда.

Само той бе спокоен. Спокоен, защото знаеше...

Всъщност какво знаеше? - Нещо, за което все още – но само все още – не смееше дори да си помисли, ала нещо, което мислеше – бе решило да мисли – вместо самия него.

Корабът, пак проклетият кораб, но този път около него бе пусто – трябваше да е пусто. Стоеше на същото това място – Всъщност кое място? Съществуваше ли изобщо такова място?!..., - изорал дълбока яма във финия морски пясък, край него вълните лениво се плискаха, а над корпуса му горяха звезди – много, безкрайно много едри като миниатюрни слънца звезди, прогарящи ретините му с почти непоносимата си многоцветна яркост. И внезапно цялото това великолепие – звезди, море, плаж, кораб – изчезва, просто така безследно имплодира в нищото, погълнато в недрата на завихряща се черна дупка...

Внезапно се сепна и опита да заличи току-що връхлетялата го представа. Не успя. Сякаш тя бе прогорила дупка в мозъка му. Сякаш се бе сраснала с него и той по-скоро учуден, отколкото потресен, осъзна, че няма да успее да се отърве от нея, докато – Все още не смееше да го формулира като конкретно намерение, ала вече го бе помислил, нали?... – докато не я реализира!!!

Спущено на 6 юни 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава X.

5. Приземяване в пустинята

Две седмици след окончателния разрив между Елорио Габор и Гендар Верлаац последният обяви, че до края на пътуването им остава не повече от седмица. Стори го по време на раздаването на хранителните блокчета за вечеря. Междувременно бяха навлезли в дълга серия от хиперпространствени скокове и всички се чувстваха дискомфортно.

На излизане от общото помещение Елорио почти се сблъска с устремилия се в обратна посока Хиндер Сафаро.

- Ще кацнем най-много след седмица – отбеляза младежът.

- Можеше да се очаква – кимна специалистът по бойни отровни вещества. – Изчакай ме – смигна той, - искам да ти покажа нещо. Идвам ей сега.

Няколко минути по-късно двамата вървяха към каютата на Сафаро, който, кой-знае защо – вероятно поради някакво свое ново хрумване, – бе в повишено настроение.

- Влизай и се разполагай – покани младежа той, когато стигнаха. – Ако искаш някаква напитка, почерпи се от автомата.

- Нищо не ми се пие – каза Елорио и се зае да разпечатва хранителното си блокче.

- Виж сега какво съм измислил – трескаво подхвърли Сафаро, сядайки пред работната си маса, на която бе поставил някаква машина, от която се носеше едва доловимо жужене.

Елорио се приближи, лениво дъвчейки хапка от хранителното си блокче. Интересът му бе не по-голям от този на вегетарианец, на когото са сервирали пържола за вечеря, ала домакинът му въобще не забелязваше това. Младежът обаче бе принуден да се преструва, че се интересува от новата измишльотина на учения, защото се надяваше по този начин да получи от него информация по друг, жизнено интересуващ го въпрос.

- Погледни зверчето – чукна по прозрачната предна стена на машината Сафаро. – Виж как сладко си похапва, необезпокоявано от нищо.

Елорио видя мишка, подобна на тези в предишния експеримент, който бе наблюдавал, и внезапно му се повдигна. Той обаче успя да овладее появилите се спазми. Трябваше да издържи – бе длъжен да издържи – в името на онова, за което бе дошъл.

- Виж сега какво става – въодушевено махна към машината ученият и натисна някакъв бутон в долната част на корпуса й.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо, сетне зверчето конвулсивно се сви и започна да се гърчи.

- Не, няма да умре – успокои го Сафаро. – Сега тази твар ще направи всичко, което й наредя – стига, разбира се, да е по силите й.

При това той натисна един от бутоните, разположени в горната част на корпуса на машината, и мишката внезапно спря да се гърчи, поколеба се за миг, сетне се засили и опита да прескочи обръча, стърчащ в средата на обиталището й. След като не успя, тя отново се засили. Този път бе по-близо, ала отново не сполучи. Стори го обаче на третия път...

- Кукла на конци – замислено каза Елорио след още няколко подобни експеримента със зверчето.

- Представи си много, цяла вражеска армия кукли на конци! – въодушевено откликна Сафаро, след което се зае с привеждането на зверчето отново в анабиоза и с разчистването на работната си площ – вероятно за някакъв нов експеримент.

Време е – каза си Елорио и пристъпи към реализиране целта на посещението си:

- Останах силно впечатлен от дематериализатора – сякаш между другото вметна той.

- А, нихилинът – сви рамене Сафаро. – Нищо особено – подсмихна се той. – Задействаш го и в зависимост от количеството – всичко на стотици метри или на хиляди километри – просто престава да съществува. Просто като фасул. Имало нещо, което в следния миг вече го няма и толкова...

- Вероятно се задейства трудно – предположи младежът, - нихилинът, де?

- Трудно! – изгледа го развеселен ученият и отиде до автомата за напитки, за да си направи уиски:

- Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш с мен? – осведоми се той.

- Може малко – съгласи се Елорио.

- Какво да бъде? – попита ученият.

- Каквото ще пиеш ти – безразлично отвърна младежът.

- Нещо напрегнат ми се виждаш – отбеляза Сафаро, подавайки му напитката. – Ела да поседнем, че краката ми се подбиха от днешните ми опити. За съжаление обаче, не успях да сътворя нищо кой-знае колко особено...

- А – сети се той. – Питаше ме за нихилина.

При тези си думи протегна чаша към тази на младежа. Елорио вдигна своята и двамата се чукнаха. В ушите на младежа тихият звън прозвуча някак тържествено, почти съзаклятнически. Сетне отпиха.

- Просто обикновен детонатор – обясни Сафаро. – Пали се като всеки друг експлозив. Е – добави, отново надигайки чашата към устата си, - взривателите са различни от тези, използвани при обикновени експлозиви, но това не касае извършващия дематериализацията.

Ама че просто! – въодушеви се Елорио. – Толкова просто, че чак плашещо!

Въодушевлението му обаче едва не пръсна сърцето му още при следващите думи на Сафаро:

- Виж какво, Лори – с внезапна сериозност в гласа започна последният. – Помолих те да дойдеш не само заради експеримента, който ти демонстрирах. Помолих те да дойдеш и защото имам нужда от услуга, от голяма услуга – подчерта, – която можеш да ми направиш.

Елорио го изгледа с любопитство и отпи от уискито си.

- Знаеш, че част от нещата, които нося, са..., как да кажа..., трън в очите на капитана, е, на Верлаац, де.

- Знам и никому не съм казал за тях – кимна младежът.

- Е, да, но при кацането Верлаац щял да прави инспекция – поне така се говори. Знам – продължи Сафаро, като многозначително изгледа госта си, - че ти се водиш като негово протеже. Така де – тъкмо благодарение на него си тук и т. н. Чувствам обаче, че май не е съвсем така – поне не дотолкова, че да му изпееш онова, което ти казвам сега.

- Накъде биеш, Хин? – направо запита Елорио и отново отпи от парливата течност. Едва сега видя, че бе преполовил чашата и усещаше, че започва да го хваща.

- Гендар знае за някои от откритията ми по време на полета – продължи ученият, сякаш изобщо не бе бил прекъсван, - но не и за експериментите, на някои от които – вкл. тазвечершния – самият ти стана свидетел. Не знае – приведе се към младежа – за естеството на много от суровините, които използвам. Не знае, напр., че мъкна живи мишки – твърде ценни при това. Не знае, че в арсенала ми има бойни отровни вещества, които при непредпазливото им съхраняване биха могли да убият всички ни или поне да направят мозъците ни на пихтия само за наносекунди, независимо от херметизацията на каютите. Не знае и за дематериализатора, който също при неправилно съхранение, но само при неправилно съхранение – дебело подчерта, - може да предизвика анихилирането на кораба...

- И какво трябва да направя аз? – тихо се обади Елорио, а в съзнанието му се мерна подозрение за естеството на онова, за което Сафаро сигурно щеше да го помоли, при което едва не изпусна чашата, която тъкмо поднасяше към устните си:

Господи! – невярващо възликува в себе си. – Нима е възможен чак толкова голям късмет!

- Искам да те помоля да скриеш в твоята каюта част от суровините в малката ми лабораторийка, включително и самият толкова много интересуващ те нихилин и взривателите за него. Не сега – успокоително разпери ръце специалистът по бойни отровни вещества, изпреварвайки евентуалните възражения от страна на младежа. – Само за малко, само за края на полета, просто за последните ден-два преди кацането. После ще намеря начин да ги изнеса...

Каква ирония! – усмихна се в себе си Елорио, а въодушевлението му бе достигнало връхната си точка. – Все едно да дадеш на котка да пази мишка! Да внимавам обаче да не се издам, че току-виж тази перфектна възможност ми се изплъзнала по моя вина!

- Добре – с възможно най-спокоен глас отговори той, допивайки уискито си. – Само че трябва да внимаваме да не ни забележат, докато пренасяме нещата ти, че иначе... – и при тези си думи опита да имитира уплаха, ала внимателно, съвсем внимателно, изпитвайки ужас, че циркаджийските му номера могат да бъдат разкрити. Изглежда обаче, че нямаше от какво да се опасява, тъй като тъкмо в този момент Сафаро бе станал и бе отишъл до автомата за напитки, вероятно за да си поръча ново питие.

- Няма да ни забележат, друже! – увери го ученият. – Гарантирам за това...

В същото време Елорио отново почувства приливите на гнева:

Използван! – възкликна в себе си той. – Отново използван! Дали всички учени на тоя шантав кораб са толкова безскрупулни? – запита се с хладна враждебност. Едва ли. Съмняваше се Лан, Сенди, Лали и Сот да са точно такива. Но какво пък? – каза си. – „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата”. Или, както вероятно би се изразил Марк: „Не можеш да накладеш огън, без да очакваш, че покрай сухото няма да поизгори поне малко и от суровото!”...

Не – полека се надигна, сподирян от погледа на домакина си, който отново се бе настанил на масата, - тая шайка побъркани учени едва ли са прекалено висока цена за онова, което възнамерявам – Вече признаваше, че възнамерява, осъзна! – да направя!

Едва сега, след като се бе изправил на крака, установи, че вече е доста пиян.

- Е, предварително ти благодаря за услугата! – с облекчение надигна новата си чаша Сафаро. – Няма ли да поостанеш да пийнем по още едно?

- Не, Хин – отклони предложението му младежът, отправяйки се с леко олюляваща се походка към вратата. – Когато сметнеш, че е дошло време да прехвърлим нещата, просто ме потърси.

Той успя да овладее треперенето на ръката си до степен, която му позволи да плъзне вратата встрани, държейки ръкохватката стабилно и сетне да стори същото и отвън, само че в обратната посока, като вече почти не обръщаше внимание на благодарностите, които подпийналият Сафаро продължаваше да ръси по негов адрес зад гърба му.

Успях – простичко си каза Елорио, придвижвайки се по сумрачните коридори с леко несигурна крачка. – Дали обаче онова, което смятам да извърша, ще е достатъчно, за да осмисли остатъка от живота ми, какъвто и колкото и дълъг – или къс – да се окаже той? И – тръсна глава, - дали все пак ще посмея да го извърша?

* * *

Приблизително по същото време микробиологът Сотер Енгана влезе в общото помещение. Надяваше се всички вече да са си взели хранителните блокчета и да са се оттеглили. За щастие бе точно така. Неговата дажба бе на масичката пред креслото, което обикновено използваше. Той седна, разпечата блокчето и го пъхна в устата си цялото, независимо че бе малко големичко, та да се сдъвче на една хапка.

Сенди – това име продължаваше да кърви в съзнанието му, превръщайки сегашното му съществуване в нещо по-лошо от кошмар – много по-лошо от кошмар. Гледаше да я избягва. Всъщност, опитваше да избягва и двамата – и нея, и Лали. Не винаги успяваше, разбира се. Когато това се случеше, полагаше неимоверни усилия да скрие взривяващата го болка и се надяваше, че успява. Колко усилия обаче му костваше това! Усилия, които нямаше нищо против – поне не и точно в този момент – да пръснат сърцето му, та да се свърши веднъж и завинаги!...

Опита да прочисти съзнанието си от мисли, от всякакви мисли, защото от онази нощ, от нощта, в която... – не, не искаше да си спомня за тогава, бе прекалено, почти непоносимо мъчително – единственото, за което можеше да мисли, бе Сенди, пък макар и не по начина, по който бе мислил за нея преди... Не успя. Чернотата го бе притиснала в здравата си като клещи прегръдка и просто отказваше да го пусне!

Колко пъти си бе повтарял, че трябва да се вземе в ръце, че не може да продължава така, че трябва да мобилизира всичките си сили, за да го преодолее, ала не ставаше..., просто не се получаваше и това е!

Усетил пристъп на световъртеж, той изчака да му попремине. Сетне се надигна и с ленива, влачеща се походка, пое към каютата си. Главата го цепеше, сякаш разбивана от хиляди чукове и всичките тези чукове биваха размахвани от... Сенди!...

О, не, само не пак! – болезнено изстена в себе си, притискайки с длани пулсиращата си глава. – Май пак ще трябва да вземам приспивателно, и то конска доза!

* * *

- Какво ще кажеш за един малък Лали? – тихо се засмя Сендера Тамато, сгушвайки се в прегръдките на Елали Фаргош.

- Ти какво? – леко се отдръпна той и я погледна с очи, изпълнени с любов. – Да не би да имам основания да се надявам скоро да се случи?

- Не знам, възможно е – загадъчно прошепна тя. – Поне засега обаче – уточни - организмът ми не ме е алармирал за такова нещо.

- Ще се радвам, ако вземе да те алармира все пак – заяви той и зарови пръсти в меката й като коприна коса. – И никак, ама никак няма да съжалявам, ако е не Лали, а Сенди, а защо не пък Сенди и Лали едновременно?...

При тези си думи той я взе в прегръдките си и устните му потърсиха нейните.

По-малко от час по-късно, уморени от креватните си упражнения, те вече дълбоко спяха, без дори да подозират, че точно в това време край каютата им минава някой, когото щастието им бе белязало с нещастие и че някъде в другия край на кораба към каютата си крачи един подпийнал младеж, готов да прати в небитието цялата тази великолепна грамада, която с невъобразима скорост ги носеше към новия им дом – където и какъвто и да се окажеше той, – само защото един негов кумир – единственият му кумир – внезапно се бе преобразил в очите му в самото въплъщение на злото.

* * *

Внезапното секване на дългата почти денонощие поредица от хиперпространствени скокове завари специалиста по електромагнитни полета Калитер Фунга и икономиста Ландор Браникар в каютата на първия с чаши в ръка.

- Е, друже, скоро ще се свърши – въздъхна Фунга, поглеждайки към малкия илюминатор в стената.

- Ако Ген не греши в сметките си – с леко съмнение в гласа – отбеляза Браникар.

- Я гледай, нещо се случва! – възбудено подскочи Фунга, разплисквайки част от леденостудената си бира върху ръкава си. При това той рязко стана, като едва не събори стола си и, продължавайки да държи чашата си, се устреми към илюминатора, почти веднага последван от икономиста, който, макар външно по-спокоен, също бе видимо развълнуван.

Свели глави пред илюминатора, те станаха свидетели на зрелище, виждано само от малцината жители на Конфедерацията, пътували през огромни разстояния, налагащи необходимостта от дълги серии хиперпространствени скокове. В момента пред взора им звездите претърпяваха странна метаморфоза. Съзвездия се сплескваха, смесваха се, преобразуваха се в нови звездни конфигурации, които тутакси също се сриваха, разпуквайки се във все нови и нови куполи от светлина, докато най-сетне, може би след минута или две, илюзията постепенно се саморазруши. В пейзажа обаче имаше нещо ново – нещо много ново и непознато. Звездите бяха станали някак по-едри и по-ярки, особено една от тях.

- Дали това е слънцето, под чиито лъчи ще прекараме остатъка от живота си? – посочи я Фунга, изпразвайки на дълги и бавни глътки чашата си с вече не дотам приятно студено пиво.

- Едва ли някой друг, освен Ген, може да ти отговори – сви рамене Браникар, отпивайки от своята. – Но все пак предполагам, че е това...

Сетне отново потънаха в благоговейно мълчание, съзерцавайки сякаш чудодейно преобразената до неузнаваемост структура на обгръщащата ги бездна, пълна със звезден прах. При това почувстваха нови къси серии от по няколко хиперпространствени скокове, като с всеки от тях звездата, която си бяха набелязали като дестинация на пътуването, все повече растеше и ставаше все по-ярка.

- Виж това! – възкликна Фунга, посочвайки към пространството около все по-уголемяващата се звезда.

Браникар напрегна взор, ала в първия момент не забеляза нищо. Сетне му се стори, че мярва нещо, ала то отново му избяга. Взря се още по-съсредоточено и тогава ги видя. Едва забележими, ту изплуващи от чернотата, ту пак потъващи в нея, люшкащи се на ръба на нищото, край порасналата до размерите на миниатюрно слънце звезда танцуваха белезникави песъчинки:

- Планети! – възликува той.

- Не виждам какво друго могат да бъдат! – откликна на въодушевлението му Фунга. Сетне, в порив на дива радост, двамата се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете:

- Та ние почти сме си у дома, приятелю! – не сдържаше радостта си Фунга.

- Да, у дома, Кал! – с малко по-сдържан ентусиазъм му отвръщаше Браникар:

Макар че нямаме ни най-малка представа какво ще представлява този наш нов дом! – добави мислено той.

* * *

Точно шест денонощия по-късно навлязоха в орбитата на планетата, заради която бяха зачеркнали целия си предишен живот и която още при потеглянето си от пространството около Корола спонтанно бяха нарекли Свободна наука. Още преди два дни тя бе започнала да се откроява от тринадесетте си белезникави посестрими в тази звездна система по наситено синия си цвят, като с всеки час растеше и сега вече бе достигнала размерите на огромно кълбо, върху което – макар все още неясни – започваха да се очертават релефни форми.

Разчитайки данните от навигационните прибори, Верлаац вече най-общо ги бе запознал с географията и климата на Свободна наука. Оказа се, че 80% от повърхността й е покрита от вода. Този огромен суперокеан, на места достигащ дълбочина до над 20 000 метра, бе набразден от множество островни групи, като по-големите острови – тези с площ над 100 000 квадратни километра – наброяваха над 4 000.

На планетата имаше два континента: южен – по-голям- и северен – по-малък.

Южният континент се простираше от екваториалния до тропичния пояс на север и от екваториалния до субтропичния пояс – на юг. Площта му бе над 15 000 000 квадратни километра и на него не само че имаше живот, но и - ако навигационната им апаратура не се бе побъркала, разбира се - бе доста гъсто населен. От постъпващите данни можеше да се заключи, че на цялата територия на този гигантски континент почти през цялата година температурата през деня редовно достига, а често и надминава 40 градуса по Целзий.

Северният континент бе с площ около 9 000 000 квадратни километра и се простираше от умерения пояс на юг до субполярния пояс - на север. За разлика от южния си побратим той бе по-рядко населен. Любопитна подробност бе, че дори и в най-южните му части лято почти нямаше, а през зимата температурите редовно падаха до минус 60-70 градуса по Целзий – на север – и до минус 30-40 градуса по Целзий – на юг.

- Открили са междуконтиненталните пътешествия – бе отбелязал Верлаац. – При това – бе се изненадал той – някои от корабите им съвсем не изглеждат чак толкова примитивни, колкото би следвало да се очаква. Не разполагат с весла, ала нямат и двигатели – поне не такива, чиято работа да можем да регистрираме...

До кацането оставаха броени часове и всички – дори и Елорио и Сотер, които, всеки по свои собствени причини, нямаха особени поводи за радост – бяха превъзбудени. Макар псевдонощта отдавна да бе настъпила, всички продължаваха да стоят в общото помещение и, разделени на групички, оживено си говореха.

- Какво чакате? – скастри ги Верлаац. – Ще кацнем утре сутринта.

- А защо не сега, Ген? – почти умолително възкликна вече доста пияният Фунга.

- Опитвам да локализирам возилото на човека, който изпрати сигнала и благодарение на когото сме тук, ето затова! – тросна се предводителят им. – И освен това, защото сте се нафиркали като казаци!

При тези негови думи оживлението рязко спадна. Един по един присъстващите довършваха питиетата си и се насочваха към каютите си.

Сред първите, които се прибраха, бе и Елорио. Още с влизането в каютата си той провери двадесетината грама нихилин, който бе заделил за себе си от поверения му от Сафаро почти килограм. Взривателите – само 3 от общо 467, специалистът по бойни отровни вещества едва ли щеше да забележи липсата им – също бяха на мястото си. Погледна и часовниковия механизъм собствено производство. Макар да знаеше, реши да го изпробва още веднъж – за последен път. За целта заключи и нагласи механизма на пет минути. Точно в указаното време лостчето задейства подобната на молив запалка и тя изщрака, блъввайки малък, ала концентриран синкав пламък.

- Да – каза си Елорио. – И една ще свърши работа, но за всеки случай ще се подсигуря с още две. Жалко само, че часовникът не може да се нагласи за повече от девет часа!...

* * *

И ето, най-сетне настъпи така дългоочакваният ден. Вече всички се бяха събрали в общото помещение, когато Верлаац започна да снишава кораба. Отначало планетата изпълни целия илюминатор, сетне подробностите по повърхността й – вода, много вода, цяла Вселена от вода и тук-там мяркащи се светли петна, които трябваше да са острови или островни групи – започнаха да стават все по-ясни и все по-големи, докато накрая в полезрението им попадна масивен къс суша, към който се насочиха.

- Тук ли ще кацнем? – Осведоми се Браникар.

- Тук е кацнал нашият първопроходчик – сви рамене Верлаац.

Той обаче направи плавна, едва забележима корекция в курса, която щеше да ги изведе на тридесетина километра на север от мястото, където бе кацнал затворникът Николас Конглар. Така щеше да отпадне необходимостта да им обяснява защо човекът му на тази планета е пристигнал с барзумска затворническа капсула. А когато не видеха кораба, нищо не му пречеше и той да демонстрира изненада:

Знам ли? Може да се е повредил и по някаква причина да се е саморазрушил – или да е бил разрушен или от пътувалия с него, или от жителите на планетата!...

Тези мисли разчупиха устните му в едва доловима насмешлива усмивка, която обаче никой не видя, тъй като той бе приведен над пулта с гръб към всички.

Само няколко минути по-късно изкомандва:

- Моля, заемете местата си и си сложете и затегнете коланите!

- И какво ще стане, ако не го сторим? – закачливо го подкачи Сендера Тамато, пристъпвайки към изпълнението на нареждането.

- Има опасност да се нараните, доста зле при това, госпожо! – учтиво я осведоми Верлаац.

Спускането бе стремително. От бързото повишаване на атмосферното налягане ушите им писнаха и се наложи да си стискат носовете, за да облекчат болезнения натиск върху тъпанчетата си.

Сетне рязко, прекалено рязко, прозаично рязко, пътешествието им приключи върху една скалиста повърхност, в която корабът се вряза с голяма скорост, отчупвайки и запращайки встрани едри парчета от скалите, сред които се с товари в образувалия се при кацането му плитък кратер.

Внезапно настъпилата тишина бе оглушителна. В първия момент никой не каза нищо. Сетне гласът на Браникар процепи възцарилото се мълчание с мощно:

- Урааа! – тутакси поето и от останалите.

Бяха пристигнали. От този момент започваше новият им живот и само Бог – или, в зависимост къде на тази планета щяха да се установят, само Пош или Арунда – знаеше какво щеше да им донесе той.

Спущено на 12 юни 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава XI.

Глава XI – Клоаките на Гамбари

Ще страда страшно киртското дете,
на кървави злодеи в плен ужасен!
И изведнъж от туй ще порасте...
А после, още в мига, когато се избави,
Злокобна, люта клетва към небето ще отправи!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7918

1. Плаващият затвор

Разхождаше се из улиците на Фиртуш и не можеше да се нарадва, че си е у дома. Колко отдавна копнееше да се завърне, макар да не успяваше да си спомни точно от къде.

Голяма работа! – каза си. – Нали вече съм вкъщи; това е най-важното...

Странно, ала улиците, по които се разхождаше, бяха тихи. По тях не се мяркаше нито един човек. Стражата й също я нямаше, но кой знае защо това ни най-малко не я притесняваше. Бе задушно обаче – много задушно, а по небето се кълбяха облаци, заплашващи да се излеят в порой.

Приближаващата буря бе предизвестена от далечна гръмотевица, чийто приглушен грохот отекна злокобно из празните улици на смълчания Фиртуш...

Гръмотевицата задейства някакъв дълбоко вкоренен в нея атавистичен рефлекс и краката й я понесоха напред. Въздухът обаче бе толкова задушен и гъст, че я възпираше като стена. Нещо повече: колкото по-бързо бягаше, толкова по-бавно се придвижваше. Имаше чувството, че той се сгъстява в някаква невидима желеподобна маса, която все по-плътно я обгръща и почти я задушава.

Опита да извика, ала и сама не чу гласа си! Опита пак, ала от гърлото й излезе само глухо измучаване!...

Бягаше и бягаше, ала в един момент установи, че се движи не тя, а околните сгради и улиците – включително тази, на която стоеше. Плъзгаха се през желеподобния въздух, а тя стоеше на едно място!...

Внезапно пред нея се възправи кулата на Турн.

Та аз съм във Фиртуш, а тук не би трябвало да има кула на Турн! – учуди се тя, ала мигом забрави учудването си.

Статуята на Пош! – проблесна в съзнанието й. – Ще се прислоня под короните на дърветата край статуята на Пош!

И ето, незнайно как, но тя се озова именно там, където искаше да бъде – пред статуята на Пош! Ала това не бе тя, това не бе статуята на Пош, а някакво умалено, кривящо се подобие на кулата на Турн! Не – взря се тя по-съсредоточено, - и това не е! Съвсем не! Велики Пош, та това бе хилещият се скелет на Балабош! И той я приближаваше! Вървеше право към нея!!!

Тя отчаяно затича, ала желеподобният въздух здраво бе впримчил краката й в лепкава, мляскаща прегръдка! При това Балабош вече я настигаше! Велики Пош! Та той почти я бе настигнал! Протегнал скелетоподобната си ръка, която мигом се бе преобразила в пипало с остри нокти, той понечи да я сграбчи!!!...

И тогава едновременно се случиха две неща: тя запищя, наистина запищя, запищя така, че й се струваше, че писъкът й ще спука собствените й тъпанчета, а в небето изтрещя мощна гръмотевица, като нащърбеното острие на мълнията почти я ослепи и...

* * *

Белезникавите точици от мълнията все още танцуваха в очите й, грохотът от гръмотевицата все още не бе заглъхнал в ушите й, а нечия ръка силно я разтърсваше:

- Фал, събуди се, Фал!

Едва сега тя проби булото на кошмара, в който се бе потопила, и мракът на трюма я обгърна. Чуваше и едрите дъждовни капки, които с все по-голяма сила и все по нагъсто трополяха по корпуса на кораба.

- Добре ли си? – загрижено прошепна момичето, което я бе разтърсило.

- Не, не съм добре, Ери! – простена тя, оставяйки се ужасът от положението, в което се намираше, да я завладее отново. – Никоя от нас не е добре!

Събудилото я момиче, разбира се, бе Ерма, 15-цикловата девойка от севера, с която тя, Фалет, се бе сближила повече, отколкото с останалите си съкилийнички по време на дългото им, продължаващо вече може би 10, може би 15, а може би и повече слънца – Велики Пош, как можеше да е сигурна! – люшкане в тая прокълната черупка...

Тинганайски пирати – както ги бе нарекла Ерма – бяха нападнали селото й във Варвария – името, което бе използвала, бе Абдала – и бяха натоварили трюма на кораба си с току-що подготвения за превозване зурп, отвличайки и много от жителите на селото, което бяха опожарили до основи след като бяха отмъкнали от къщите всичко, което им се бе сторило поне малко ценно.

Ерма бе стоварена в трюма на пиратския кораб заедно с петдесетина от съселяните си. Пътуването бе продължило повече от три дяла, преди най-сетне да акостират в пристанището на Кайрис. По време на плаването повечето от съселяните й бяха измрели, а пиратите безцеремонно бяха изхвърлили телата им през борда. Други петима – трима стари и болни и две съвсем малки деца – явно бяха излишен товар, защото също бяха хвърлени в океана.

Веднага след пристигането им в Кайрис тя и останалите живи осем нейни съселяни бяха отведени на един от пазарите в Гадзало и бяха разпродадени като роби. Тя бе купена от пиратите, които я бяха натоварили в трюма на тази гемия, където в момента очакваше съдбата си заедно с шестте си съкилийнички.

Дъждът все по-яростно се изсипваше върху корпуса на гемията, а и люлеенето се бе засилило – вероятно започваше буря.

- Ами ако потънем! – изплака едно от момичетата.

- Велики Пош, Бейру! – изсмя се друго момиче. – Та ние сме потънали още с попадането си в ръцете на тия чудовища! Нима не предпочиташ леката смърт от удавяне пред перспективата цял живот да си играчка в лапите на някой изверг от Гамбари или да бъдеш заклана като прасе, за да те изпекат и да те изплюскат канибалите от Гамбоне или Фагали!

- Докато сме живи, не бива да губим надежда, Илди! – възрази Ерма.

- Да се удавиш! – изплака Бейру. – Така ли, Илди, искаш да се удавиш!!! Предпочитам да съм робиня цял живот пред...

- Хайде стига, Бейру! – сряза я друго момиче. – Стига си се лигавила! Дали ще се удавим, дали ще бъдем превърнати в нечии изтривалки или ще ни изплюскат – има ли значение! Все тая, щом не можем да бъдем свободни!

- Мея, Илди, стига сте говорили глупости! – сопна се момиче с пронизително писклив глас. – Не видяхте ли какво стана с Менди! Оная, чернокосата! А може би вече сте я забравили или ще се направите, че не сте видели! Велики Пош, тогава всички бяхме на палубата, нали!...

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от яростния тропот на дъжда, от честите гръмотевици и от грохота на набиращата мощ буря.

Помнеха, разбира се, всички помнеха. Не само помнеха, а и никога нямаше да го забравят, просто нямаше да могат да го забравят.

Менди бе едно чернокосо момиче, което често бе оказвало съпротива на похитителите им. Веднъж, когато ги изведоха на палубата, за да се поразтъпчат, Менди внезапно бе изпаднала в истеричен пристъп. Още преди да я развържат бе започнала да пищи и да се мята, дращейки и хапейки опитващите да я усмирят техни похитители. Пробваха с плесници, сетне с юмруци, с ритници... Нищо не помагаше. Момичето все така продължаваше да вие и да размахва ръце, опитвайки да забие дългите си и вече изпочупени от дращене нокти във всичко, което й попадне...

Тогава единият от мъжете каза нещо на другия на непознатия им език. Онзи само сви рамене и последва сцената, която щеше да оживява в кошмарите на седемте останали момичета чак до края на живота им. Мъжете вдигнаха пищящото момиче, залюляха го и с рязко движение го запратиха зад борда. Тялото на девойката се превъртя във въздуха и с глух плисък падна във водата. Бяха я хвърлили така, както бе вързана. На няколко пъти главата й изплуваше на повърхността, тя пищеше, храчеше и плюеше вода, а ужасените й очи отчаяно се стрелваха във всички посоки. Сетне потъна за последен път, сподиряна от смразяващия пиянски смях на двамата им похитители. Фалет не знаеше дали е истина или само така й се бе сторило – Мъжете говореха на висок глас, сочейки към мястото, където току-що бе потънало момичето, и се хилеха, Велики Пош, хилеха се, сякаш извършеното от тях току-що бе най-забавното нещо на света!, - ала тогава бе дочула зловещо гъргорене. Когато напрегна слух, то вече бе изчезнало. Останал бе само кошмарът, който сега, при блясъците на мълниите и сред грохота на начеващата буря, бе възкръснал в съзнанията им по-злокобен дори от сцената, която го бе предизвикала!

Бурята набираше мощ и само след няколко минути стана невъзможно да се чуват. Блъскаха се една в друга, подхвърляни из трюма като есенни листа, подмятани от вятъра в някой от пристанищните градове на Варвария, в които – припомняше си Фалет - бяха акостирали с Балабош при това толкова злополучно нейно пътешествие, което вместо в киртския дворец във Фиртуш, в който толкова неблагоразумно бе поискала да се прибере по-рано, щеше да приключи или в казана на някой канибал, или – Велики Пош, дано да не е това, само не това! – в колекцията от сексуални играчки на някой развратник!!!

Велики Пош – за кой ли път се питаше тя, смазана от безизходицата, в която бе попаднала, – защо не искат да повярват, че съм дъщерята на Тамрал!

Неколкократно при кратките им извеждания на палубата им го бе заявявала, ала освен силните плесници, които бе получавала, за да се усмири, се бе сблъсквала и с грубите им подигравки, изричани при това не на странния им език, а на стандартен тинганиански:

- Да, мадам! – отвръщаше й единият, пародирайки раболепен поклон пред високопоставена особа. – Разбира се, че сте Фалет, разбира се, че сте самата щерка на многообичния ни кирт, в дън-земя да се затрие дано! – Сетне се обръщаше към другия им похитител и, смигвайки му, правеше неприлични жестове: - Нали, Фет, нали прилича на същинска щерка на кирт! Представяш ли си да я изложим пред купувачите като Фалет, щерката на Великия Тамрал! Кой знае, тая шега може да покачи цената й, макар че, подозирам, тя и без това ще е висока – пиленцето си го бива!

- Ами ти представяш ли си, Сай, аз да се обявя не за киртска дъщеря, не даже и за кирт, ами за самия Велик Пош! – през смях му отговаряше другият...

Достигнала връхната си точка, бурята стоварваше върху малката гемия, която скърцаше, пращеше и се гънеше под натиска й, талази от проливен дъжд и чудовищни вълни, при което трюмът започна да се пълни с вода – вероятно проникваше през процепите на палубата. Скоро подът подгизна и момичетата започнаха да треперят.

Най-сетне вятърът започна да стихва и изсипващият се като с кофи дъжд се заизлива върху корпуса на гемията косо, при което в трюма проникна още малко вода. Сетне дъждът също намаля и, макар че люлеенето все още бе силно, момичетата вече не бяха подхвърляни из трюма, а само се лашкаха по покрития може би с два пръста вода под.

- Пппредставяте ли ссси да са пппаднали пппрез бборда и дда са се уддавили? – през тракащите си от студ зъби изрази надеждата си Бейру.

- Тогава със сигурност ще се удавим и ние – напомни й Мея. – Просто ще се врежем в някой риф и...

Това обаче – поне засега - нямаше да се случи, тъй като, въпреки все още силния дъжд и продължаващия да бушува, пък макар и с отслабваща мощ вятър, по палубата затрополиха стъпките на двамата им похитители и прозвучаха противните им гласове, давещи се в пиянския им смях...

* * *

Гемията, в чийто трюм бяха затворени похитените момичета, носеше гръмкото име Мълнията на Сайдах и бе собственост на специализиралите се в търговия с млади жени двама братя Сайду и Фетим Сайдах, които тъкмо в този момент бяха излезли на палубата, за да проверят дали всичко е наред.

- Я, че ние сме стигнали! – възкликна Фетим, посочвайки към някаква тъмна грамада в далечината, мержелееща се в мъглата от подмятаните от вятъра талази на дъжда. – Ей ги къде са Гронелите!

Сайду се взря в сгъстяващия се сдрач и доволно кимна с плешивата си, яйцевидна глава:

- Казах ли ти, че бурята по-скоро ще ни изтласка към Клендайл, отколкото да ни върне към континента – доволно изръмжа той.

- Я аз да нагледам стоката – подметна Фетим и зашляпа към люка на трюма.

- Нищо им няма, Фет – подвикна му Сайду, вадейки от джоба си подгизнал фишек зурп. – Зурпът обаче се е прецакал – със съжаление въздъхна той.

В това време Фетим освободи капака от придържащите го към палубата скоби и, напъвайки мишци, го отмести встрани. Сетне надникна в мрака под себе си. Отначало не различи нищо, но няколко секунди по-късно, когато зрението му привикна към тъмнината, пред очите му изплуваха струпаните в единия ъгъл вързопи.

Е, нищо им няма – облекчено въздъхна той, - макар че бурята малко ги е поразтресла.

Да, мислеше си, докато наново залостваше люка, нищо им нямаше, само да не вземеха да озвереят като оная чернокосата, дето се наложи да я хвърлят в морето.

Чиста загуба – отбеляза със съжаление. – На пазара в Клендайл тая красавица щеше да ни донесе поне 800, а може би дори 1 000 зифара! Но станалото-станало – тръсна глава и зашляпа през палубата обратно към брат си.

- Не става! – недоволно изръмжа Сайду, изплювайки далеч зад борда фатално овлажнялото топче зурп под формата на тлъста храчка.

- Толкова ли не можеш да издържиш една нощ, Сай! – скастри го брат му. – Утре на пазара в Клендайл ще можем да си набавим толкова, че да ни стигне поне за цикъл.

- Утре казваш, Фет! – ядосано тропна с крак Сайду. – Утре, ама едва ли преди да намерим балами, на които да пробутаме фустите, а това, ако се не лъжа, означава не по-рано от вечерта!

- Мисля, че до обяд ще сме свършили, братко – меко възрази Фетим. – Тия долу са красавици и ще ги лапнат като пресен зурп. Колко, мислиш, ще можем да вземем за тях? – внезапно смени темата той, добивайки делово изражение.

- Знам ли! – тросна се брат му. – Вероятно по 500 на парче, а може и повече.

- Ама без любимата ни щерка на Тамрал? – уточни Фетим.

- Нея ще я оставим за последно – не отговори Сайду. – Въпреки това не вярвам да успеем да я изтъргуваме за повече от 1 500.

- А севернячката? – поинтересува се Фетим.

- Нерентабилна инвестиция – със съжаление въздъхна Сайду. – Бялата й кожа би ни донесла добри пари, ако не беше толкова кльощава. Все пак има добре оформени гърди, нежни черти, красива коса и великолепни зъби, но това едва ли ще е достатъчно. Май въобще не трябваше да я купуваме, ама стореното – сторено!

- Цели 250 зифара на вятъра – недоволно изръмжа Фетим и изстреля едра храчка в тъмните води зад борда. – Май вече не сме достатъчно добри в тоя занаят, друже! – със съжаление отбеляза той. – Всичко, което ни е останало, е това старо корито с абдалиански двигател – явно имаше предвид гемията, – дето го отмъкнахме на времето от ония строителни предприемачи в пристанището на Сюлм, отървавайки кожите като по чудо.

- Ееех, какви времена бяха! – въздъхна тежко. – Само до преди 3-4 цикли се връщахме натоварени с по 40-50 парчета девствена бяла плът, а сега! Не стига че само 8, ами и една се оказа непродаваема поради невменяемост – пфуй, минимум 800 зифара, хвърлени на рибите!, - друга отслабна прекалено много, трета си въобразява, че била киртска щерка!!! Пък и на всичкото отгоре се оказа, че две от останалите пет не са девствени!!!...

- Не се кахъри, братко! – препоръча му Сайду. – Виждаш, че и мнозина от другите търговци – независимо от естеството на бизнеса им – не са цъфнали и вързали. Навсякъде е така – стоката намалява, цените растат.

- Знам – поуспокоен кимна Фетим. – Чудя се обаче на какво се дължи това. Защо все пак стоката намалява?

- Да не видя зурп до края на живота си, ако знам! – вдигна рамене Сайду, отлепи гръб от перилото, на което се бе облегнал и се запъти към вътрешността на гемията:

- За теб не знам, но аз смятам да компенсирам липсата на зурп с Калеп – подхвърли през рамо той.

- Може да не усещам липсата на зурп толкова остро, колкото ти, но – виж – калепецът и на мен ще ми дойде добре, особено след тая буря! – въодушеви се Фетим и го последва...

Между временно бе настъпила нощта. Въпреки буреносните облаци обаче, правещи мрака почти непрогледен – облаци, все още прорязвани сегиз-тогиз от далечни мълнии, - дъждът постепенно бе преминал в лек ръмеж.

Засега се е укротило – погледна към небето Фетим, спирайки се за секунда-две пред входа към вътрешността на гемията. – Ала това затишие – предположи той – едва ли ще трае много дълго. Жалко, че този цикъл не успяхме да изпреварим дъждовния сезон и утре ще трябва да газим до колене из клендайлските тресавища! – въздъхна, следвайки брат си през вътрешността на Мълнията. – Добре че е калепът – опита да се ободри. – Да, утре вероятно ще има и кал, и дъжд, и стиснати купувачи, но и зурп, толкова много зурп, че, изгубени в чудния свят, в който ни потапя, за известно време – и аз, и Сай, особено Сай, който съвсем не може без зурп - ще забравим търговските и всевъзможните си други неудачи!

2. Дъждовният преход

Момичетата бяха грубо разбудени още по тъмно. Двамата им похитители ги извлякоха на палубата и, ругаейки на непознатия си език – явно бяха пили, защото воняха на калеп, - увиха всяка от тях в противно смърдящ дебел шаячен плат, покриващ ги от главата до петите, в който бяха пробити само тесни процепи за очите.

Ръмежът отново бе преминал в тих, напоителен дъжд, но въпреки това бе топло. Вятърът от предната вечер бе стихнал, ала – ако се съдеше по покритото с плътен облачен слой небе – скоро нямаше да спре да вали.

Фалет погледна през процепите на чула си към все още разбуненото море и различи в мрака кораби, много кораби с всякакви размери – от черупки, по-малки от тяхната, до гигантски плаващи грамади, които разпенените вълни почти не поклащаха.

Двамата им похитители временно ги бяха оставили, като единият пускаше двете спасителни лодки на вода, а другият манипулираше с кормилния лост – явно провираше коритото им между десетките - а може би и стотиците? – морски съдове, от които гъмжеше морето край тях.

Фалет се съсредоточи върху ставащото по палубите на другите кораби. Нагодилите й се към мрака очи различиха моряци с мощни телосложения, изнасящи от трюмовете сандъци – може би зурп, предположи, – които струпваха на големи камари. Виждаха се и роби, много роби – също като тях и увити в чулове, подобни на онези, в които ги бяха опаковали собствените им похитители. Нещастниците – мъже, жени, деца и, макар и рядко, старци – стояха или клечаха, жужейки като разтревожени кошери. Палубите на някои от корабите просто се пръскаха по шевовете от претъпкалите ги стотици роби, сред които сновяха надзиратели с камшици в ръка, безцеремонно въдворяващи ред там, където човешката стока прекалено много се разшумяваше или където възникваха дребни спречквания.

Велики Пош! възкликна мислено Фалет. – Всичко това, всичките тия беззащитни човешки същества може би още днес ще бъдат изложени за продан на пазара!

Но не само те! – внезапно осъзна тя и потръпна от страх. – Аз също, Велики Пош, аз също! И какво от това, че съм дъщеря на кирт, щом съм тук, на това проклето място, каквото – и където – и да е то!!!

* * *

Когато акостираха, вече започваше да се развиделява, ала дъждът, все така ситен и монотонен, продължаваше да вали. Веднага щом пуснаха котва, похитителите им натовариха Фалет и останалите шест момичета на двете лодки и ги превозиха до брега. Там ги навързаха една за друга с дълго въже, развързаха краката им и им сложиха тежки, значително затрудняващи ходенето им – както щяха да установят – железни окови и като стадо ги подкараха през пристанището...

* * *

Въпреки ранния час, пристанището бе претъпкано с търговци, прекарващи през него стоките си, две от които решително преобладаваха – роби, много роби и зурп, много, чудовищно много зурп. В повечето случаи сандъците със зурп се превозваха в големи каруци, но не бе рядкост да се види и някой превил се под тежестта на тежък сандък мъжки роб. Робините – Фалет установи, че жените сред робите бяха много повече от мъжете и, доколкото можеше да съди по покритите им с чулове тела, в огромната си част бяха млади и хубави – не носеха нищо. Повечето от тях влачеха оковите си по подобие на нея и спътничките й, ала не бе рядкост да се видят и претъпкани с робини каруци, влачени от огромни яздитни животни, които – припомни си Фалет – във Фиртуш наричаха кумлари.

Фалет предполагаше, че пазарът за роби – независимо кое бе това място - е разположен в близост до пристанището, ала се оказа, че се лъже.

Напуснаха пристанището по претъпкан от дълги колони със зурп и роби широк, ала силно разкалян път. Търговците оживено разговаряха помежду си. Тя също опита да се заприказва със спътничките си, ала размаханият над главата й камшик в ръката на единия от похитителите им пресече това й намерение...

Скоро от разговорите на търговците, някои от които – пък макар и малцина - говореха на стандартен тинганиански, разбра, че мястото, на което се намираха, е гамбарийският остров Клендайл. На пръв поглед й се струваше, че Клендайл е по-подреден и чист в сравнение с това, което бе чувала за него в родния си – и сега далечен, сякаш безкрайно далечен и недостижим - Фиртуш. Колибите бяха рядкост. Къщите бяха големи, често на по два-три етажа, разположени в обширни и потънали в обилна вечно зелена растителност дворове. Често – буквално на всеки 200-300 дрома минаваха край възправили величествени осанки църковни здания, за които тя предположи – предположение, което по-късно се потвърди, - че са храмове на тукашния Бог на търговията Суйбири, в чието име, както бе чувала, се пренасяли и човешки жертви!

При тази мисъл изтръпна:

Велики Пош! Ами ако бъда купена за такова жертвоприношение!!!

С мъка се застави да не мисли за тази възможност. И без това алтернативата – да се превърне в сексуална играчка в ръцете на някой перверзен тип – не бе кой-знае колко по-въодушевяваща! Ужасът й от човешките жертвоприношения на Суйбири обаче се завърна, при това с неподозирано по-голяма сила, само след по-малко от половин час, когато обстоятелствата ги заставиха да станат неволни свидетели на такова!

* * *

Вече се бе развиделило, макар че небето си оставаше все така навъсено и от него все така монотонно продължаваше да се ръси ситен дъждец, когато пред тях изникна масивният силует на поредното църковно здание. Разликата бе, че край него се бе събрала голяма тълпа, която с ожесточено въодушевление скандираше нещо. Тълпата бе толкова гъста и многолюдна, че бе запречила пътя и търговците започнаха да сипят закани и ругатни по адрес на събралите се.

Когато наближиха, Фалет различи всред скандиранията на тълпата една твърде често повтаряща се дума – възгласът Суйбири. С приближаването им хорово изричаните от тълпата думи станаха по-ясни и отчетливи, но за нея бяха все така неразбираеми, тъй като биваха изговаряни – или по-точно изкрещявани - на непознат за нея език – вероятно, предположи тя, този, който говореха похитителите им.

Суйбири татаму алехи Суйбири! – крещеше все по-екзалтираната тълпа.

Едва сега долови миризмата на дим, носеща се от пространството около храма. Нещо гореше, ала какво? Това все още не можеше да види поради плътния кордон около светилището, образуван от множеството. Явно бе обаче, че виковете на събралите се ставаха все по-ентусиазирани и невъздържани, преливайки в многогласно кресчендо:

Ави авири татаму Суйбири Суйбири тата хеш пилах! – крещеше тълпата, като сега вече почти изпадналите в религиозен – Фалет предполагаше, че е религиозен – транс екзалтирани индивиди, които я съставяха, бяха започнали да се полюляват напред-назад, силно пляскайки с ръце в синхрон с ритмичното биене на барабан, което се разнасяше от вътрешността на образувания от тълпата кръг.

Междувременно мирисът на дим се бе засилил, като й се стори, че през пролуките, образуващи се от време на време сред кордона на скандиращите, вижда огън.

Когато стигнаха сравнително рехавите задни редици на тълпата и се врязаха в тях, за да могат да преминат, множеството се разстъпи, поемайки ги в себе си. При това Фалет видя нещо, което в първия момент съзнанието й отказа да възприеме. В центъра на образувания от тълпата кръг бе запалена клада и сред все още неразгорелите се пламъци се мяташе момче на около 12-13 цикли. Момчето пищеше – явно от страх, - ала от мощните възгласи на заобикалящите я диваци – защото за тях друга дума тя не намираше – писъците му не се чуваха. За сметка на това все по-силно и с все по-голяма честота бумтеше барабан, ентусиазирано блъскан от застанал до кладата възрастен мъж с изрисувано във всевъзможни шарки лице. В синхрон с ударите на барабана все по-оглушителни се извисяваха и виковете на тълпата:

Суйбири уаха Суйбири татаму уаха уаха Суйбири алала велге алала уаха татаму Суйбири балала!...

Изтласкана напред заедно със злочестите си спътнички и с държащите здраво въжето, на което ги бяха навързали техни похитители, тя видя, че пренасяният в жертва младеж е чисто гол, като кожата му лъщеше от нещо – вероятно някаква лесно запалима смес, истерично реагира съзнанието й, – с която го бяха намазали преди да го качат на кладата.

Когато пламъците близнаха краката му, младежът започна да скача и да се гърчи от болка, при което възгласите на наобиколилите я се сляха в наподобяващ тътен мощен дивашки рев. Момчето пламна като факла, от която най-сетне, независимо от оглушаващите я викове, до слуха й достигнаха нечовешките му писъци, които, сигурна бе, щяха завинаги да се запечатат в съзнанието й!!!

И баща ми, самият върховен властелин на Тингано, допуска да се случват такива неща! – недоумяваше тя. – Велики Пош, как е възможно да съществуват такива изверги! Не – клатеше глава почти полудяла от ужас и отвращение, - отказвам да повярвам, че тия варварски порядки не могат да бъдат изкоренени!!!

Фалет до такава степен бе зашеметена от видяното, че чак когато силно дръпнатото от единия от похитителите им въже я сблъска с препъващата се пред нея Бейру, тя повлече напред изранените си от тежките окови крака.

Спущено на 20 юни 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XI.

Думата гемия е от турски произход. Днес се използва за обозначаване на не много голям кораб, предназначен за предимно къси плавания по море – бел. авт.

3. На клендайлския пазар

Измина още час, а може би и повече, преди да навлязат в района на пазара. Между временно дъждът бе спрял, а плътната облачна покривка бе започнала да се разкъсва, при което и температурата се бе покачила.

Плувнала в пот, Фалет едва сега забеляза – до момента мислите й изцяло бяха заети с видяното човешко жертвоприношение, - че пътят значително се е разширил. Въпреки това той бе по-задръстен и от преди от тътрещите се по него шумни търговски кервани с роби, зурп и какво ли още не.

Тук, в покрайнините на пазара, бяха разположени многобройни дюкяни, явно принадлежащи на дребни търговци, тъй като, поне доколкото успя да забележи Фалет, тук се продаваха предимно дребни стоки – плодове, зеленчуци, яйца, кокошки... Само на няколко места тя мерна търговци на зурп, предлагащи фишеци от вълшебния прашец в различни разфасовки, а търговец на роби видя само веднъж. Бе изложил за продан трима младежи и две девойки, чиито качества рекламираше на стандартен тинганиански. Това позволи на Фалет да разбере, че предназначението на момчетата – бяха на възрастта на пренесеното в жертва тази сутрин – бе да послужат за жертвени дарове на Суйбири, а участта на момичетата – да станат обикновена домашна прислуга или ново попълнение в харема на някой не особено състоятелен местен поданик. При това тя установи, че и петимата роби бяха мършави и - по всичко личеше - не много здрави...

С навлизането им във вътрешността на пазара врявата растеше в геометрична прогресия. Все по-често се срещаха търговци на зурп и на яздитни животни като коне и кумлари, но търгуващите с човешка стока все още бяха малко.

* * *

Най-сетне стигнаха до висок зид, през чиито многобройни врати влизаха и излизаха предимно търговци и купувачи на зурп и роби. На едно място – насочиха се именно към него – зидът бе силно изпъкнал, оформяйки обширно помещение, в чиито високо разположени малки прозорчета внезапно блесна изплувалото от облаците нажежено кълбо на слънцето.

Похитителите на Фалет и изтощените от дългия преход и от тежките вериги на глезените им нейни спътнички повлякоха стоката си през входа на тая сграда.

Помещението наистина бе огромно. И вън бе топло, ала тук горещината бе почти непоносима, а врявата – почти толкова оглушителна, колкото тази на ревящата тълпа по време на сутрешното жертвоприношение. Във въздуха се кълбеше гъста бяла пара, придаваща призрачен облик на заобикалящата ги обстановка.

Похитителите на момичетата смъкнаха чуловете от плувналите им в пот тела, махнаха оковите от краката им и развързаха ръцете им, освобождавайки ги и от въжето, на което ги бяха навързали специално за пътуването им от пристанището до тук.

През кълбестата мъгла на парата се очертаваха контурите на огромен басейн, пълен с вода – по всичко изглеждаше топла, дори гореща, - в която сякаш безразборно цапаха и се плискаха стотици, а може би хиляди хора.

Похитителите им оставиха момичетата да се поразтъпчат, за да възстановят кръвообращението в изтръпналите си крайници, след това ги подкараха към едно сравнително рядко населено място на басейна и безцеремонно ги бутнаха в дълбоката около дром вода. Сетне се съблякоха и ги последваха, като с няколко шумни плесника въдвориха ред сред тях и една по една започнаха да ги къпят.

След като изкъпаха момичетата, мъжете ги изкараха от басейна, старателно изчеткаха косите им и обилно ги напарфюмираха. След това увиха около голите им тела тънки воали, в които, също както в шаячните чулове, имаше само процепи за очите, отново ги навързаха една за друга, и ги изведоха навън. Докато се провираха през множеството Фалет установи, че покриващата телата им материя много повече разкрива, отколкото скрива, правейки така, че формите им да се очертават през нея особено съблазнително.

Макар че едва бяха напуснали помещението, разпръсналото облаците слънце печеше толкова силно, че те веднага започнаха да се потят.

Когато наближиха един от входовете, застанаха на опашката и зачакаха реда си да минат. Щом се озоваха пред контролиращите трафика мъже, един от последните отегчено се осведоми на стандартен тинганиански, явно това бе официалният език на пазара:

- Само роби?

- Както виждаш – кимна единият от похитителите им.

- Кой знае, под тия фусти може и да са скрили нещичко – обади се друг от пазачите на портата, оглеждайки лакомо Фалет и спътничките й.

- О’кей – сдържано, ала с нервни нотки в гласа, изтътна единият от похитителите им. – Ако ще ги проверявате, проверявайте ги и да свършваме!

При това той дръпна въжето, на което бяха навързани момичетата, повличайки ги към неколцината преграждащи портата мъже. Последните не чакаха втора покана. Те наобиколиха Фалет и спътничките й, вдигнаха воалите им и безцеремонно започнаха да ги опипват.

Мъжът, който проверяваше Фалет, първо огледа жадно голото й тяло, сетне опипа гърдите и корема й, след което я обърна и – за неин ужас – стисна полукълбата на задника й и грубо ги разтвори, при което, почервеняла от срам, тя тихичко изстена. Сякаш не чул възклицанието й, дъвчещият нещо – може би зурп, а може би някакъв друг боклук - неин инспектор пусна задника й, плъзна ръка по гърба й, опипа косата й и след това – за огромно нейно облекчение - внезапно спусна воала й.

- По пет зифара на парче – хладно ги осведоми един от пазачите на портата, когато проверката приключи.

- Е, ако решите да ни дарите и с някой и друг зифар повече, ей така, за по бутилка калепец и за по фишече зурп, хич няма да ви се разсърдим – увери ги друг.

Похитителите им предварително бяха приготвили парите и единият ги тикна в ръката на мъжа, опипал Фалет. След това пазачите на портата най-сетне се разстъпиха и ги пуснаха в сърцето на клендайлския пазар.

* * *

Единственото, с което Фалет можеше да сравни мястото, където попаднаха след минаването си през портата в зида, явно опасващ централната част на клендайлския пазар, бе врящ котел. Заляха я многоезична врява, плющене на камшици, викове, стонове, писъци, груби и истерични смехове и букет от смесващи се миризми на парфюми и благовония, на потни тела и, разбира се, на зурп. Тук стипчивият мирис на зурп сякаш се бе просмукал във всичко, а претъпканите със зурп сандъци бяха толкова много, че на места бяха струпани на огромни камари, обемащи стотици квадратни дроми и понякога достигащи на височина до два-три човешки боя!

Пробиваха си път през крещяща, блъскаща се, сякаш обезумяла тълпа – също като онази, изтръпнала си помисли Фалет, която бе изпаднала в религиозен транс при изгарянето на момчето пред храма на Суйбири! Опита да установи основната посока, в която всичките тия хора се бяха отправили. Такава обаче – скоро констатира тя – нямаше. Тласкаха ги във всички посоки, тълпейки се край сандъците със зурп и край опасващите пространството, през което опитваха да се придвижат, дървени подиуми, където чисто голи бяха изложени сякаш безброй роби и от двата пола, с всякакъв цвят на кожата и от всички възрасти. Фалет установи, че тук, също както в пристанището, числото на жените – в болшинството си красиви млади момичета – значително надвишава това на мъжете.

Пазарлъците се водеха предимно на стандартен тинганиански, тъй че в повечето случаи тя успяваше да чуе какво казват пазарящите се, край които минаваха:

- Та това е цял фанбрум зурп, нещастнико, цял фанбрум зурп само за хиляда зифара!...

- Насам, дами и господа, погледнете тази чудесна двойка! Двамата заедно струват 120. Да, може и по отделно. Разбира се, че може! Момчето давам за 50, а момичето – за 75!...

- Вижте този чудесен екземпляр! Угояван е специално за казана – над 200 фанбрума първокачествено абдалианско месо, при това само за 150 зифара! Представяте ли си! Толкова много месо, при това превъзходно – елате и се уверете сами! – и струва само 150!...

- Погледнете тази севернячка! Обзалагам се, че скоро не сте попадали на такава зашеметяваща красавица! Вижте само какво прекрасно нежно лице и какви искрящи черни очи! А кожата – каква кожа само! - бяла като алабастър, съвършено гладка и мека като кадифе! И всичко това, цялата тази красота, ще е ваша само срещу 2 000 зифара! Представяте ли си – някакви си нищо и никакви 2 000 зифара за това спиращо дъха превъзходно създание!...

Колкото по-навътре в пазара навлизаха, толкова повече намаляваше зурпът и толкова повече растяха пълчищата – да, именно пълчища, защото бяха хиляди, ако не и десетки хиляди – роби.

Най-сетне похитителите им ги повлякоха към един от дървените подиуми и, вкарвайки в действие камшиците си, ги принудиха да застанат една до друга на едно сравнително широко място встрани на подиума с изложените там над двадесет други роби – повечето млади момичета като тях. Сетне вдигнаха воалите им и ги изложиха пред погледите на купувачите.

Фалет опита да не мисли за нищо, ала похотливите погледи и грубите пръсти на опипващите я мъже просто нямаше как да бъдат игнорирани! Купувачите опипваха косата й, като грубо я дърпаха, за да проверят дали е естествена, прокарваха длани по лицето и страните й, за да тестват мекотата на кожата й, , безцеремонно разтваряха устата й и оглеждаха и щателно опипваха с пръсти зъбите й, проверявайки да не би някой да липсва или да се клати. От време на време я питаха дали може да върши това или онова, като в повечето случаи въпросите им засягаха дейности, будещи у нея само отвращение и срам. Изтръпнала от унижение и под давление на размахващите камшиците си над главата й нейни похитители, тя отговаряше искрено – и затова почти винаги – отрицателно. Опипваха шията, раменете, ръцете, гърдите и корема й, като често плъзваха ръце по гърба и задника й. Неколцина дори я накараха да разтвори краката си и с доволно ръмжене собственоръчно се увериха в девствеността й. Някои от купувачите опипваха бедрата и прасците й. Караха я да подскача, за да проверят колко е атлетична. Някои я караха да върви, за да видят походката й. Тя, разбира се, изпълняваше всичките им прищевки, като понякога бе насърчавана и от свирепо засвистяващите над главата й камшици на похитителите си...

Между временно изложените на подиума до тях роби биваха разпродавани един по един със страхотна врява и груби пазарлъци и смехове.

Велики Пош! – виеше подивялото от заобикалящия я ужас съзнание на Фалет. – И баща ми, киртът, позволява всичко това да се случва! А може би... – невярващо допусна тя... – може би изобщо не знае, че такива неща съществуват!

Не – реши, гледайки като на сън как похитителите й качват на подиума за продажба безпомощно озъртащата се наоколо Бейру. – Щом аз самата знам – щом всички Във Фиртуш и в цял Тингано знаят, - че диваците от Гамбоне и Фагали ядат хора, а извергите от Гамбари непрепятствани от нищо свободно продават и купуват хора, незнанието не може, няма как да е извинение за съществуването на тоя ад!!!

* * *

Продажбата вървеше бързо – неочаквано бързо, като се има предвид продължителният им – траял час, а може би и повече – предварителен оглед. Похитителите им шумно и със съответните цветисти епитети - на стандартен тинганиански – ала от време на време разговаряха с някои отделни купувачи и на друг, най-вероятно някакъв тукашен език – хвалеха стоката си и отново – също както край подиума преди малко – демонстрираха качествата й.

Бейру бе продадена за 450 зифара на едър тип, който, докато плащаше на похитителите им, обясняваше на стандартен тинганиански, че я иска за забавление на моряците си при предстоящото си пътуване до Варвария за зурп и роби:

- Като се върнем, сигурно няма да става за нищо, но може би ще успея да взема за нея някой и друг зифар на същия този пазар – оживено коментираше той.

Следващата, изложена на подиума, бе Мея. Въпреки огромните старания на похитителите им обаче, тя бе продадена само за 400 зифара. За Илди успяха да вземат цели 600. Следващите две момичета – Айва и Цила – им донесоха съответно само 250 и 375 зифара.

Ерма бе предпоследна в списъка. Северната й красота впечатляваше купувачите, но те бързо се отказваха поради обстоятелството, че е прекалено слаба. Все пак успяха да я продадат на сравнително приличната цена от 480 зифара на разплут дебелак, който заяви, че я купува като дванадесета съпруга, след като наскоро се бил замогнал и затова вече можел да си позволи да разшири харема си...

Фалет потръпна. Бе дошъл нейният ред. Единият от похитителите им – Сайду, той събираше парите от продажбата им – каза нещо на другия. Онзи му кимна и докато първият си пробиваше път през множеството, отдалечавайки се в посоката, от която бяха дошли, другият дръпна Фалет и я качи на подиума. Обърна я с лице към купувачите, хвана брадичката й, принуждавайки я да вдигне високо глава, и се провикна:

- А сега, господа, погледнете този невероятен женски екземпляр! Вижте тази коса! – При тези си думи зарови пръсти в косите й. – Погледнете само как блести – като разтопено злато – и е мека като коприна!

Сетне пусна косата й и посочи лицето й с думите:

- Виждали ли сте толкова красиво лице, толкова нежни линии и толкова изразителни небесносини очи – същински скъпоценни камъни! А зъбите й! – при това безцеремонно разтвори устата й. – Виждали ли сте толкова красиви бели зъби, същински маниста!

След като показа зъбите й, той се зае с тялото:

- Погледнете само кожата й! Макар да е тинганианка вижте колко е светла и какъв приятен загар има! А гърдите й! – при тези си думи хвана раменете й и грубо я раздруса, при което гърдите й съблазнително се залюляха. – Обзалагам се, че отдавна на този пазар не е била предлагана девойка с толкова съвършени форми! Освен това ви уверявам – още повече извиси глас, - че този, който се сдобие с това великолепно създание, ще е първият, който ще я докосва като мъж! – Той подкрепи думите си, посочвайки към покрития със златисти косми триъгълник между бедрата й, при което, макар до известна степен да бе притръпнала към нечовешките унижения, на които я подлагаха през този проклет ден и които – струваше й се – никога нямаше да свършат, Фалет се изчерви.

- Вижте само какви съблазнителни бедра и какви дълги прави крака, като изваяни от скулптор! – продължаваше похитителят й.

Накрая я хвана за рамото и бавно я завъртя, за да я огледат добре от всички страни. Сетне я накара да направи няколко крачки и да подскокне два-три пъти, за да видят колко е грациозна и атлетична...

- И така – най-сетне се провикна той, шляпвайки я шумно по задника, - колко ще дадете за това същинско бижу? Предлагам да почнем от 50 зифара. Представяте ли си – само 50 зифара за тая златокоса красавица!...

Купувачите свиха обръча около подиума и наддаването започна. Цената на фалет бързо се удвои, а сетне и учетвори, продължавайки стремително да расте, като за броени секунди достигна и надмина 500 зифара. Някои от купувачите не пропускаха да я опипат отново, преди да направят следващото си предложение...

- Хиляда! – сбърчи лице похитителят й, когато цената й достигна тази сума. – Само хиляда зифара за този същински образец на женската красота!

- Хиляда и двеста – предложи мъж на средна възраст със силно накривен наляво опърпан каскет, с груби черти и с премрежен от сласт поглед.

- И така – прогърмя гласът на продавача й: - сега цената е хиляда и двеста. Кой ще даде повече?

- Хиляда двеста и петдесет – обади се младеж, който държеше дебело въже с навързани на него три млади момичета, които явно току-що бе купил.

- Хиляда и триста – отговори мъжът с накривения наляво каскет.

Младежът повлече робините си през множеството и се изправи пред подиума:

- Може ли? – учтиво се осведоми той и, не дочакал отговора на похитителя й, грубо опипа гърдите, стомаха и корема на Фалет. Сетне силно я смушка в ребрата, при което тя изстена от болка и изненада, макар че вече едва ли бе останало нещо, което да е в състояние да я изненада особено, и рязко се дръпна, в отговор на което получи звучен плесник от похитителя си:

- Стой мирна! – изтътна той.

- Има фини кости, но по тях няма кой-знае колко месо – изкоментира младежът и, повличайки харема си, добави през рамо: - Отказвам се, нека я вземе той – при което посочи към мъжа с накривения наляво каскет.

- И така – провикна се продавачът на Фалет. – Има ли някой, който да предложи повече от 1 300? Уверявам ви, че тази красавица наистина си заслужава!

Никой не се обади. След като изчака няколко секунди, търговецът се провикна:

- Хиляда и триста първи път. Хиляда и триста втори път – повтори, след като отново никой не покачи цената. Най-сетне, изчакал още няколко секунди, с подобаваща тържественост той обяви, посочвайки към мъжа на средна възраст: - Хиляда и триста трети път. Продадено на господина с каскета. Заповядайте да платите и да получите стоката!

При тези си думи похитителят на Фалет грубо я смъкна от подиума, тласкайки я в ръцете на между временно приближилия се нов неин собственик.

След като заплати цената й, мъжът с накривения наляво каскет метна през шията на придобивката си дебело въже, като не пропусна да върже и ръцете й, ала оставяйки краката й свободни – явно, за да може да върви бързо, метна върху й прозрачния воал, с който бе била покрита по пътя от банята до тук и който бе получил безплатно от продавача й в добавка към самата нея – и с широка крачка я повлече в посока, тъкмо противоположна на мястото, от което бяха влезли заедно със спътничките й и похитителите им...

Слънцето печеше все по-безмилостно, изсушавайки напоената от Скорошния дъжд земя.

Скорошен ли? – запита се Фалет. - Сякаш от тогава бе минала цяла вечност!

Едва сега, когато бе свършило най-голямото унижение в досегашния й живот, умората я удари. Краката й внезапно омекнаха и тя едва не падна, когато новият й собственик я повлече през група богато облечени мъже, тъкмо оглеждащи няколкото изложени за продан на едно широко място встрани от подиумите за продажба на роби яздитни кумлара. Успя да се задържи обаче. После с облекчение установи, че слънцето отново е закрито от облаци, които, макар засега да не вещаеха дъжд, като че ли постепенно започваха да се сгъстяват.

С изненада установи, че е толкова уморена, че участта й на презряна робиня – участ, застигнала самата нея, височайшата дъщеря на кирта – към момента никак не я вълнува. Искаше само да спи, да спи и пак да спи...

Разбира се, Фалет нямаше как да знае, че й бе съдено да легне да спи чак след повече от 15 часа, че щеше да го стори не като робиня и че преди това щеше да изрече най-страшната клетва в живота си – клетва, на чието изпълнение щеше да посвети без остатък цялото си по-нататъшно съществуване!

Спущено на 27 юни 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XI.

Относително подробна информация относно търговията с роби в миналото на планетата Земя може да намерите напр. тук, тук, тук, тук и тук, както и, разбира се, на много други места в глобалната мрежа – бел. авт.

4. Клетвата на бегълката

Пред изхода от централната част на пазара, през който излязоха, ги чакаше файтон. Новият собственик на Фалет я набута вътре, качи се след нея и кресна нещо на кочияша. Последният изплющя по гърбовете на конете и файтонът тромаво се заклатушка по все по-многолюдните улици във външната част на пазара.

Макар да чувстваше, че е преуморена, Фалет установи, че не може да затвори очи. Едва сега започваше да осъзнава, че е изцяло в ръцете на този мъж, че той можеше – бе в пълното си право - да прави с нея каквото си поиска и че не съществуваше начин, никакъв, абсолютно никакъв начин, да му се противопостави ефективно!

Тя видя, че сега – вероятно бе някъде около обяд, макар че поради наново покрилите небето облаци не можеше да е сигурна – дори и тук, във външната част на пазара, търговците на роби значително са се увеличили. С изненада откри, че колкото и да й се иска, не може да откъсне очи от сърцераздирателните сцени, на които ставаше неволен свидетел буквално на всяка крачка! Мъже, жени и деца биваха безцеремонно оглеждани и грубо опипвани от купувачите, които – както мъже, така и жени, да, и жени, при това не малко! – шумно се пазаряха с продавачите им.

Едно зрелище в покрайнините на пазара обаче щеше жестоко да се вреже в паметта на Фалет и да я измъчва като гангренясал зъб чак до края на живота й!

На едно широко място пред десетки, а може би и стотици димящи казани, от които се носеше непоносима смрад, бяха струпани чисто голи стотици или дори хиляди разплути от дебелина роби! Изложените бяха и възрастни, и деца, като тук числото на първите значително превишаваше това на вторите, а броят на мъжете – за разлика от останалата част на пазара – бе по-голям от този на жените, макар че и последните не бяха никак малко.

Тъй като тук придвижването ставаше много бавно поради огромния брой влизащи и излизащи от пазара, Фалет има нещастието да проследи с широко отворени от изумление, ужас и погнуса очи някои подробности от търговията с явно предназначените за димящите в близост и потънали в неописуема смрад казани дебели хора.

Всеки купувач щателно проверяваше качеството на предлаганото все още живо месо чрез грубо опипване, мачкане и извиване и след като избереше съответната част, която да купи, продавачът маркираше набелязаното място с някакъв оцветител. Оцветителите бяха в различни цветове и явно обозначаваха кой точно коя от телесните части на роба след сготвянето му си е запазил. Имаше и такива, вероятно перукери и амбуланти, които проявяваха подчертан интерес към косите, зъбите, ноктите и кожата на стоката. Погледите на робите бяха някак отнесени, а съпротивата им – доколкото имаше такава – вяла и забавена. Вероятно ги бяха упоили, реши тя, за да бъдат кротки при огледа. След като съответният роб биваше разпродаден напълно, бързо го отвеждаха към някакви бараки в далечината, където явно от тялото му трябваше да бъдат отстранени – Фалет не смееше дори и да дръзне да помисли как – непредназначените за готвене аксесоари, преди да бъде отправен – жив или мъртъв, тя не знаеше това и горещо се молеше никога да не й се налага да го узнава – към потъналите в смрад димящи казани!!!...

Велики Пош! – виеше в себе си момичето. – Как въобще е възможна такава диващина! При това не във Варвария – трябваше да признае, че там, ала до днес и тук, дори не й бе хрумвало да си представи, че чак такива извращения изобщо са възможни, - а в Тингано, в самото сърце на управляваната в момента от собствения й баща т. нар. цивилизация!

Не! – крещеше цялата й същност. - Всичко това не бива да продължава нито секунда, нито миг повече! Велики Пош, та именно ние, тинганианите, би трябвало изобщо да не позволяваме на собствения ни континент да се случва каквото и да било, което дори бегло да напомня на тоя ад!!!

То обаче очевидно не само че се случваше, ала и биваше приемано от мнозина за нещо съвсем нормално! Именно този чудовищен факт бе онова, което докарваше Фалет почти до лудост:

Веднъж да се измъкна – зарече се тя, макар да не виждаше как това може да стане, - ще посветя целия си живот – при това безусловно – на заличаването от лицето на Земята на всички свърталища като клендайлския пазар - да, всички, до едно и завинаги, пък ако ще и цената да е сгромолясването на самата киртска власт!!!

Разбира се! – кипеше. – Каква е ролята на кирта и висшата му администрация, ако не да сторят дори и невъзможното, за да ликвидират веднъж и завинаги всички подобни места и, то се знае, да смажат зверските традиции и обичаи, на които те дължат мизерното си и гнусно до непоносимост съществуване!!!

* * *

Гледката на предназначените за казана хора продължаваше да е все така жива в съзнанието на Фалет дори и след час, когато отдавна бяха напуснали клендайлския пазар и, излизайки от града, се отправяха към планините пред тях по тесен коларски път с дълбоко изровени разкаляни коловози. Небето отново се бе смръщило и първите мълнии, съпровождани от приглушения грохот на все още далечните гръмотевици, сегиз-тогиз призрачно проблясваха измежду надвисналите над пътя гъсти корони на дърветата.

Тя хвърли кратък отвратен поглед към господаря си, който в момента бе потънал в дрямка. Едва сега се осмели да проучи по-подробно грозноватото му, покрито с пъпки лице.

И аз ще трябва да спя с тоя пръч! – потресе се, едва сдържайки порива си да повърне.

Внезапно сгъстяващият се сдрач бе прорязан от мълния, значително по-ярка от предишните, а гръмотевицата изтътна доста по-наблизо от трополящите досега по склона на планината нейни посестрими. При това новият й господар трепна, рязко вдигна глава и се огледа. Сетне се наведе напред и грубо нареди нещо на кочияша, който кратко и – по всичко личеше – леко уплашено му отговори, заплющявайки по гърбовете на конете, които напънаха мишци и повлякоха колата малко по-бързо от преди.

Господарят й отново се облегна, хвърляйки й хладен, преценяващ поглед. Сетне пак затвори очи и потъна в дрямка.

През следващия може би половин час мълниите и гръмотевиците съвсем зачестиха, приближавайки все повече, ала все още не бе паднала и капка дъжд. Внезапно обаче бе захладняло и бе излязъл лек ветрец, който лениво поклащаше надвесилите се над тесния коларски път клони на дърветата.

* * *

Бурята връхлетя ненадейно, сякаш от нищото. В единия миг прозиращите измежду клоните късчета от надвисналите буреносни облаци просто си стояха там, като нарисувани, сякаш самата дълготрайност на наличието им ги бе направила безобидни, а в следващия от тях рукна подет от внезапно усилилия се вятър порой, който бързо премина в ситна градушка!

Въпреки спуснатото над файтона платнище и кочияшът – най-вече той, и Фалет, и новият й господар, за броени секунди бяха измокрени до кости. Последният започна гръмко да ругае на непознатия си език, но заглушаваните му от бучащия порой крясъци едва достигаха до кочияша, който полагаше неимоверни усилия да накара конете да се забързат...

През следващия може би четвърт час, докато бурята набираше сили, през главата на Фалет минаваше колкото спасителната при настоящите обстоятелства, толкова и ужасяваща мисъл, че рискът да загинат – било от откършен голям клон, било от развилнелите се вихрушки от мълнии, които с все по-влудяващо голяма честота избухваха ослепително ярки в мрака край тях – никак не е малък. Най-много я впечатляваха гръмотевиците, които вече се сливаха в непрестанен и почти непоносимо оглушителен грохот...

Най-сетне файтонът излезе на открито. Точно тогава от небето се заизсипва най-едрата градушка, която Фалет бе виждала някога! Няколко ледени парчета с големината на орех жестоко изпонарязаха ръцете и краката й, преди конете да извлекат вече полуизпотрошеното им и с изпокъсани завеси превозно средство под някакъв навес.

Сега бурята бе в апогея си. Господарят на Фалет с властен жест й посочи да слиза и тя се подчини, препъвайки се.

Влязоха в малка схлупена кръчма, в която имаше само още няколко посетители. Фалет незабавно бе предадена на някаква жена, която я отведе в настлана със слама дървена пристройка, като на стандартен тинганиански я нарече помещението на робите.

Попаднала в това сравнително широко помещение, Фалет веднага се тръшна на сламата, ала нямаше късмет да заспи. Освен нея тук имаше и едно 10-12циклово момче, което се приближи към момичето и заоглежда покритото й с разпарцаления от бурята робски воал тяло. Момчето я попита нещо, но тя само сви рамене, давайки да се разбере, че не разбира местния език.

- Ти нова робиня на господаря? – премина на стандартен тинганиански момчето.

- Не знам кой е господарят ти – сдържано отвърна Фалет, опитвайки да се покрие по-добре с останките от воала.

- Той е оня дет’ държи туй място – поясни малкият й събеседник.

- Робиня съм на този, който пристигна преди малко с колата – обясни тя.

- Аха – кимна момчето. – Значи дърти Лойбри не твой господар. Значи твой господар пъпчиви Гамал.

Чудесно – иронично си помисли Фалет, - сега вече знам и името на този, който ме притежава!

Междувременно громоленето на градушката бе преминало в яростно трополящ по гредите на помещението порой, мълниите се бяха поразредили, а гръмотевиците вече не бяха чак толкова оглушителни.

- Аз Тиби – представи се момчето, подавайки ръка, която Фалет неохотно – случилото се с нея през последните две седмици бе притъпило сетивата й за всичко, дори за децата, които тя толкова много обичаше преди, в онова сякаш безкрайно далечно преди във Фиртуш – пое.

- Фалет – пророни на свой ред.

- Гамал лош, много лош! – сериозно обясни момчето, присядайки в сламата до нея. – Той купил теб днес? – предположи то.

Фалет кимна.

- Гамал купува жени да се бият една с друга горе, в бяла къща – осведоми я детето. - Много плащат гледат негови гнусни представления. Понякога били се жени много зле. Той кара лекува. После продава повредена стока за дребни пари за прислуга в кухнята на дърти Лоибри – на мой господар...

- Ясно – вяло реагира Фалет.

- Ти мислила бяга? – сниши глас момчето, озъртайки се уплашено наоколо си.

- Бих избягала, разбира се, стига да знам как! – оживи се Фалет и го погледна с безумна по абсурдността си надежда. (Как ли пък не, едно дете да ми помогне да избягам! – едва не прихна тя.)

- Може, но много опасно – отговори след кратка пауза момчето, доближавайки главата си към нейната и снишавайки гласа си още повече. – Ти не стои много тук – поясни то. – Дърти Лойбри плаща на пъпчиви Гамал негови нови момичета танцуват голи в кръчма преди отведени за бой в бяла къща. Място за танци широко, а в една страна има прозорец – голям прозорец. Ако Фалет се засили по време на танц, може скочи през него. Стъкло здраво, но може счупи – увери я малкият й събеседник.

- Едва ли ако беше толкова лесно дърти Лойбри – тя употреби същите думи, с които самото момче наричаше господаря си – би уреждал тези представления и едва ли пъпчиви Гамал – отново се позова на начина, по който малкият й събеседник бе нарекъл и собствения й господар – би позволявал на новокупените си робини да танцуват в кръчмата!

За миг двамата потънаха в съпроводено от грохота на вилнеещата вън буря мълчание. Сетне момчето въздъхна тежко и с примирено, почти нещастно изражение, й довери:

- Не, не лесно. Много не лесно, даже повече от трудно...

При тези си думи той я изгледа сериозно, ала – с изненада откри тя – с някаква безумна надежда в погледа.

- Веднъж жена на пъпчиви Гамал съгласила опита и... – колебливо продължи момчето... – нея убили! Тя много уплашена и не успяла направи неща както трябва... Тя уплашила кога хвърлили по нея копия и стрели от кръчма и запищяла за помощ. Така те открили и убили...

После – сведе глава малкият й събеседник – Тиби тъжен и чувствал много виновен за дет’ убили жена зарад него. Туй било преди две цикъл. Ама минало цикъл и той предложил два пъти на други жени, но те не посмели рискуват... Тъжно, много тъжно, ама една от тез’ две жени преди малко слънца умряла от рани в кола докат’ пъпчиви Гамал карал към лечебница и седнал пие с дърти Лойбри!...

За кратко отново се възцари мълчание. Сетне малкият проговори пак, като гласът му трепереше от вълнение:

- Тоз’ път Тиби не убил като казва бяга. Пъпчиви Гамал убил. Ама бяга опасно, много, много опасно...

При тези думи гласът на момчето се скърши като прекършена вейка, брадичката му затрепера и очите му се насълзиха.

- Тя – оназ’ жена, дето Тиби моли бяга – поясни то – бяга много рано, щот’ много, много уплашена! Тя толкоз уплашена, че забравила даде знак на Тиби когат’ трябвало! Ама Фалет...

Момчето млъкна и изгледа по-възрастната си събеседница извинително, почти виновно:

- Сигур’ не трябва моли бяга... – вяло пророни то.

Момчето обаче не знаеше – нямаше как да знае - каква буря в душата на новата си познайница бе предизвикало!

Велики Пош! Да избягам! Отново да бъда свободна! Пак да бъда господарка на самата себе си! – с взривоопасно нарастващо вълнение възклицаваше в себе си Фалет.

- А ти защо искаш да помогнеш на жените на пъпчиви Гамал да избягат? – предпазливо се осведоми тя, поглеждайки в упор малкия си събеседник, който, колкото и да бе парадоксално, се бе превърнал в нейната единствена надежда сега.

- Ами аз... Тиби... такова... – смотолеви момчето, свеждайки очи. – Тиби иска избяга с жена, ако тя успее избяга – накрая решително заяви то.

- А защо не избягаш сам? – осведоми се Фалет.

- Аз... такова... – при тези му думи очите на момчето отново се насълзиха.

Фалет неволно вдигна ръка, положи я върху малката му главица и започна да го гали:

- Довери ми се, Тиби! – помоли го тя, като нейните очи също се бяха напълнили със сълзи. – Ако ще бягам, трябва да знам защо спасителят ми толкова много настоява да го сторя. Разбирам, че ти е тъжно – Велики Пош, та на кой нормален човек не би му било тъжно! – да гледаш как пъпчиви Гамал кара към лечебницата (сигурно някъде в Клендайл, предположи тя) изпотрепалите се помежду си заради извратеното удоволствие на лоши хора негови робини. Не мога да повярвам обаче, че това е достатъчно основателна причина за теб да ги караш да бягат, при това при наличието на големите опасности, каквито, както сам ми каза, подобен опит за бягство крие!

- Тиби плаши бяга сам – подсмръкна момчето, като предпазливо се сгуши в прегръдката й. – Тиби никога не бил сам и плаши, много плаши бъде сам там – той посочи наоколо, явно имаше предвид големия свят навън. – Тиби малък грижи за себе си сам. Тиби... – при това гласът му отново се скърши и той най-сетне заплака. – Тиби иска има майка, Тиби много, много иска има майка!!!

Фалет притегли момчето към себе си и, галейки го по главата, нежно го зауспокоява.

- А ти, Тиби, как попадна в тоя ад? – попита го тя през сълзи. – Как стана роб на дърти Лойбри?

- Тиби не помни много – заподсмърча момчето. Тиби помни живял в село дет’ студено, много студено, а понякога и бяло, ама дет’ много, много хубаво. Тиби помни майка и баща, ама много малко помни тях. Кога лоши хора дошли и запалили село, той бил много малък, сигур’ 3-4 цикли...

Лоши хора дошли, запалили село и качили хора на кораб – вече поуспокоен продължи той. Тиби не помни много. Сигур’ баща убили още в село, щот’ той не бил на кораб. На кораб много от село. На кораб Тиби и майка на Тиби. Кат’ стигнали тука, дет’ топло, много топло, карали хора от село да ги продават. Тиби купил дърти Лойбри. Но дърти Лойбри не купил майка на Тиби. Тиби плакал, много плакал, дет’ разделят него от майка. Ама нищо не помогнало и...

Гласът на момчето пак се скърши и то отново заплака. Едва сега Фалет осъзна, че бурята навън продължава да вилнее с пълна сила, дори позатихналите за момент гръмотевици пак бяха затътнали оглушително.

- Добре, Тиби – с вече нескрито въодушевление заяви Фалет. – Ще опитам да избягам и, ако ми кажеш как, ще те взема със себе си. И... – поколеба се тя, ала колебанието й трая само миг... – и съм готова да стана твоя майка!

През следващия близо час двамата уточняваха подробностите около предстоящото бягство. То, както я бе уверил и самият Тиби, съвсем нямаше да е лесно и вероятността за неуспех бе твърде голяма. Друг изход обаче Фалет нямаше и тя ясно съзнаваше това.

Дойдоха да я вземат малко след като неколкократно бяха преговорили всичко. Човекът, нахлул в помещението, ги изгледа свирепо – дърти Лойбри, предположи Фалет – и посочи първо към нея:

- Хайде – нареди й той, кимвайки към вратата зад себе си, - иди с Норина, а ти, мързеливецо – обърна се към момчето, - се стягай за работа, защото по всичко личи, че тая вечер ще имаме много клиенти!

Издал заповедите си, възрастният мъж рязко се обърна и напусна помещението, следван от двамата роби, които, излизайки, съзаклятнически се изгледаха.

* * *

Фалет вече почти не усещаше подбитите си от друсане крака. Нямаше представа колко време е минало откакто за пръв път я изкараха да танцува – Велики Пош, и ако това бе танц! Някакво непрекъснато подскачане, люлеене и тресене, което с напредването на нощта изглеждаше все по-въодушевяващо на все по-пияните клиенти на дърти Лойбри!

Още в началото някои от клиентите открито излизаха на импровизирания дансинг, представляващ тясно пространство, наобиколено от все по-запълващи се маси, само за да я огледат от близо и във времето между т. нар. нейни танци да я опипат. Предполагаше, че възнамеряват да я купят и че имат съгласието на пъпчиви Гамал да се любуват на воля на новата му придобивка. Явно обаче той бе определил твърде висока цена за нея – ако изобщо я продаваше, - защото след кратък оглед и след като плъзваха ръце по тялото й, често спирайки се обстойно на гърдите й, а понякога и пощипвайки я тук-там и шляпвайки я по задника, в премрежените им от сласт погледи се появяваше отсянка на съжаление и те се връщаха по местата си.

По-късно някои от вече сериозно наквасените с калеп клиенти изявяваха желание да танцуват с нея и това бе още един начин да я опипат.

Странно, ала гнусните им докосвания бяха престанали да я впечатляват! Тя се бе оттеглила в някакъв недосегаем нито за ръцете, нито за очите им свой собствен вътрешен свят и някак все по-хладно и трезво – колкото повече те се напиваха, толкова по-трезва се чувстваше тя! – преценяваше шансовете си наистина да успее да избяга.

Бе толкова покъртена – а вероятно и психически увредена, минаваше през главата й - от случилото се с нея за късото време от отвличането й в Кайрис до днес и най-вече днес, че бе започнала да възприема голотата си пред всичките тия събрали се във вонещото на калеп и зурп сумрачно помещение мъже едва ли не като нещо съвсем обичайно! Този факт обаче ни най-малко не я потискаше. Тъкмо напротив – въодушевяваше я! Позволяваше на фантазията й да плете сценарии за предстоящото бягство, кой от кой по-отчаяни и драматични, а понякога – макар да опитваше да пропъди тези страхове – и с трагичен завършек както за нея, така и за малкия й спасител, който, оставайки привидно спокоен, стоеше на бара, разливайки калеп във все по-често изпразващите се чаши и подхвърляйки фишеци зурп на все повечето посетители, на които алкохолната омая започваше да им се струва недостатъчна...

Вече не помнеше за кой път я извеждаха да танцува – може би за четвърти или пети, - ала с нарастваща тревога хвърляше скрити погледи към Тиби. Момчето явно разбираше, че силите й са на изчерпване и затова на няколко пъти притеснено едва забележимо повдигна рамене.

А пороят навън продължаваше, пък макар и на приливи и отливи. Тъкмо сега – Фалет предполагаше, че вече е доста след полунощ – бе започнал поредният му и като че ли този път особено мощен пристъп. Едрите капки оглушително барабаняха по дървения покрив, ярките отблясъци от наново зачестилите мълнии разкъсваха сумрака буквално на всеки няколко секунди, а прозорецът – този толкова съдбоносен тази нощ за нея и за малкия й спасител прозорец – дрънчеше от грохота на почти непрекъснатите гръмотевици.

* * *

Намигването на Тиби бе толкова плахо, че в първия момент тя се поколеба дали не й се е привидяло. При следващото й завъртане към него обаче той повтори жеста. Тогава цялата умора и владелият я в продължение на цялото й пленничество страх сякаш прерязаха краката й като с нож:

Велики Пош! – простена вътрешно тя. – Ами ако не направя нищо? Ами ако продължа да извършвам всичките тия безсмислени и повтарящи се до втръсване движения чак докато сърцето ми се пръсне и всичко това не приключи по възможно най-естествения начин – със смъртта ми?!...

При това на два пъти тя едва не падна, ала присъстващите бяха толкова пияни, че като че ли никой не се впечатли от това.

Тъкмо в този момент във вече претъпканата кръчма нахлу група от четирима-петима клиенти.

Велики Пош, точно сега ми трябваха трезвени! - почти се парализира от ужас тя.

И странно, сякаш именно тази шумна група от измокрени до кости новопристигнали внезапно повдигна духа й:

Да - каза си тя почти небрежно, дори лениво, - запътила съм се тъкмо натам, откъдето вие, братлета, току-що избягахте! И не само аз..., но шоуто след малко, след съвсем, съвсем мъничко. Първо да ви оставим да се поотпуснете с по чаша калеп в ръка, а може и – Велики Пош, та това би било прекрасно - с мъничко зурп върху езика...

Сетне стъпката й стана по-твърда, движенията й – по-овладяни, погледът – по-остър, дори необикновено, почти свръхестествено остър! На свой ред тя смело смигна на Тиби, при което той видимо се успокои. С внезапно едва ли не чудодейно придобитата острота в погледа си тя видя как ръцете му престанаха да треперят или поне треперенето им чувствително бе намаляло.

Перфектният момент за едно мокро бягство – забушува адреналинът в кръвта на Фалет, - за едно много, много мокро и изпълнено с мълнии и гръмотевичен тътен бягство!...

Прозорецът. Бе се уловила, че напоследък – особено след сигнала на Тиби – бе започнала да попоглежда към него твърде често, подозрително често. С усилие отклони поглед от него и пред очите й се заточиха новопристигналите, които тъкмо си поръчваха по една голяма чаша калеп, а двамина поискаха и зурп.

Тя изчака отново да се настанят и едва тогава позволи на вълнението да я завладее напълно. Няколко варианта от евентуалната сцена на предстоящото бягство светкавично се изнизаха през съзнанието й. Сетне се застави да не мисли за нищо – за съвсем нищо. Престана да чува тропота на дъжда и грохота на гръмотевиците, а ярките лъкатушещи стрели на мълниите сякаш започнаха да се плъзгат по повърхността на погледа й, като че ли идваха от някакъв съвсем друг, недостижим свят...

Още миг, не, още няколко мига! – застави се да опита да укроти ритъма на бясно биещото си сърце тя.

Време обаче нямаше. Сега или никога.

И ето: като на сън тя рязко се килна по посока на най-близката маса. Стори го с почти естествена грациозност, като в същото време вдигна ръка, уж за да запази равновесие, изпъвайки длан по посока на Тиби.

Той разбра и за миг сякаш се вкамени. Сетне обаче овладя вълнението си и зачака да започне това, което преди часове толкова много пъти бяха преговаряли там, в помещението на робите...

Фалет пое в посока, противоположна на прозореца – на свободата. Сетне плавно, отново с учудваща за преуморените й сетива грациозност се обърна и смело, с почти плашещо по мащабите си ледено спокойствие се втурна напред...

Скокът през прозореца щеше да е единственото, което нямаше да може да си спомни от предстоящите изпълнени с драматизъм няколко минути. Още със самото си обръщане тя се бе затичала – да, тичаше – и то как!, - макар че краката й сигурно кървяха от продължилото много часове трамбоване по пода. Виждаше внезапно уголемилия се прозорец, в който тъкмо в този момент бе лумнала една особено ярка мълния... Сетне откри, че е направила скока вероятно по възможно най-перфектния начин – сякаш някой друг движеше сетивата й и... премина през стъклото като през масло!

Не усети болка – не, никаква, съвсем никаква болка, макар че в последствие щеше да установи, че цялата се е изпонарязала! Само извиващите се на вятъра дебели струи на пороя я шибнаха през лицето и за миг напълниха с вода очите й, принуждавайки я да ги затвори. После падането – краткото, ала вече болезнено в края си падане.

С претъркулването си на подгизналата от дъжда земя Фалет изпита остра болка в левия си глезен, ала не й обърна внимание. Дори сякаш почти безпристрастно предположи:

Най-много да съм го счупила, ала това няма да ми попречи – няма да ни попречи, - нали?

Още докато се претъркулваше видя как през счупения прозорец прелита едно тъмно тяло – Тиби, каза си с облекчение – и през воя на бурята и грохота на бучащия порой проследи как то пада недалеч от нея. При падането си Тиби болезнено простена. Първоначално обаче Фалет не обърна внимание на този факт. Да, сигурно го бе заболяло, ала и нейният глезен бе ударен зле – може би до броени минути най-малкото щеше да заприлича на самун.

През следващите няколко секунди, докато горе, в кръчмата – височината, от която бяха скочили, бе два-три дрома, - се надигаше ропот след явно вече попреминалия първоначален шок, Тиби продължаваше да лежи, без дори да направи опит да се надигне.

Тя се претъркули до него и силно го потупа:

- Хайде, Тиби, ако не побързаме, ще ни убият!

Сякаш ако го сторим, непременно ще се спасим! – с истерична ирония мислено отбеляза тя.

Момчето отново простена, вдигна ръце и се хвана за главата:

- Боли, о как боли! Тиби умира!

- Няма да умреш, Тиби, освен ако не тръгнем незабавно! – паникьосано се тросна Фалет. В същия миг край главата й бръмна стрела, а близо до нея в мократа земя с жвакащ звук се заби копие:

Велики Пош! – рязко извърна поглед към прозореца тя. – Сигурно първите вече скачат оттам!

Случило се бе обаче нещо по-лошо, нещо много, много по-лошо! Неколцина мъже се бяха надвесили през прозореца и тъкмо се прицелваха в тях – две почти идеални мишени, толкова идеални, че поради близостта си един до друг трябваше да са се слели в една!

И Фалет направи единственото, което бе в състояние да стори при настоящите обстоятелства. Рязко се изправи, понасяйки на ръце скимтящото дете.

И тогава – Велики Пош, тя никога, за нищо на света нямаше да забрави ужаса от случилото се в този може би най-трагичен в целия й живот момент!... – тогава нещо остро се вряза в тялото на момчето – нещо, от което то се разтресе и се загърчи в ръцете й!...

Тя виждаше стърчащото от гърба на момчето копие и, поемайки тялото му с една ръка, от което положението на глезена й рязко се влоши, посегна с другата, издърпа го, метна го встрани и се затича, без въобще да гледа накъде! По-далеч от прозореца – сега това бе единствената посока, поне единствената, която им предоставяше поне минимален шанс да се измъкнат от вече изсипващите се през портата на кръчмата мъже...

Макар гърчещото се в конвулсии момче да й тежеше, Фалет сякаш не усещаше тази тежест. Сега единственото, което имаше значение, бе да движи крака – да ги движи възможно най-бързо, толкова бързо, както никога преди, а може би и след това...

До слуха й като в просъница достигна звукът от няколко бръмнали стрели, мигом погълнат от несекващия грохот на пороя. Стори й се, че чува и жвакащи звуци от хвърлени копия, и викове, много викове, сред които долови и няколко ругатни, ала по-късно нямаше да е сигурна за нито едно от тези неща. Единственото сигурно бе, че в момента с изкълчен – а може би и счупен глезен! – и с дете на ръце се носи през безмилостно шибащите я струи на дъжда...

Фалет бягаше, и бягаше, и бягаше, препъваше се, като едва не падаше, веднъж се сурна по някакъв склон, който обаче за щастие се бе оказал къс и полегат – поне достатъчно полегат, за да се задържи на крака!

Нямаше представа колко бе бягала – навярно само няколко минути, а може би час?, - когато умората се върна по-смазваща от всякога! На една от мълниите тя с притъпен от същата тая умора ужас видя, че от устата на Тиби се процежда, смесвайки се със струите на пороя, струйка кръв. При това панически го раздруса:

- Тиби, чуваш ли ме, мъничкият ми? Кажи, че ме чуваш! Моля те!...

Тялото на момчето в ръцете й обаче бе отпуснато. Нямаше даже конвулсии. Тя пак го разтърси. Отново нищо...

Не, вече не можеше да бяга. Трябваше, непременно трябваше да спре, ако не искаше да я повали сърдечен удар... И тогава...

Тогава тялото на Тиби внезапно потрепна. Той отвори помътнелите си очи и тя почти изпадна в екстаз.

Радостта й обаче бе краткотрайна – почти мигновена, тутакси заменена от огромна, почти безгранична тъга, когато устните му се раздвижиха.

- Тиби, какво казваш, мъничкият ми? – уплашено се приведе над него тя. – Обещах ти, че ще ти бъда като майка, ти само се оправи! Чуваш ли, трябва само да се оправиш! Всичко друго ще е наред...

Той отново опита да раздвижи устни и тя, усещайки, че не може да продължи повече, се свлече на подгизналата земя, привеждайки се още по-ниско над него. Най-сетне, след като той очевидно със сетни сили отново опита да каже нещо, на светлината от поредната мълния тя със свито от жалост сърце видя как устните му оформят една дума, чийто смисъл я прониза право в сърцето. Тази дума, разбира се, бе мама!

Сетне от устата му право в лицето й внезапно изригна фонтан от кръв, при което тя уплашено отскочи. При това тялото му се затресе в конвулсии, след което се изпъна и застина, очите му се изцъклиха и той изпусна последния си дъх.

* * *

Дойде на себе си под мътно сиво небе, на брега на някаква река, чийто отсрещен край се губеше във вълмата на утринната мъгла. Почти не помнеше времето от смъртта на Тиби до момента. В съзнанието й смътно се мяркаха бледите, сливащи се помежду си и люшкащи се на ръба на нищото картини от продължилото й още може би часове бягство, отново с товар на ръце, но този път съществото, което държеше, бе труп – детско трупче.

Защо го бе взела ли? И самата тя не можеше да си отговори. Във всеки случай дълбоко в нея нещо – може би нишката, свързваща я с действителността – се бе скъсало и това бе направило действията й чисто рефлекторни, автоматични.

Едва сега установи, че дъждът е спрял, макар че земята в близост до ръба на коритото на реката, край което се бе свлякла с мъртвия си спасител на ръце, продължаваше да е подгизнала от чудовищното количество дъжд, който се бе изсипал през последното денонощие.

Фалет напрегна паметта си и пред погледа й затанцуваха фрагменти от времето след смъртта на детето. В съзнанието й се мерна смътният спомен за няколко падания, при които – или поне при някои от тях – бе изпускала товара си, сетне, надигайки се с мъка, наново го бе понасяла, макар че всяка фибра на тялото й просто виеше за сън. Като че ли си припомни, че едно от тези падания бе било прекалено тежко и несъзнателно посегна към подутината от дясната страна на главата си, напипвайки коричка от засъхнала кръв...

Едва сега в забуленото й от преумора съзнание лениво проблесна въпросът какво да прави с трупа. Да копае нямаше нито инструменти, нито, което бе далеч по-важното, никакви, ама съвсем никакви сили!

Накрая реши и потръпна от болката, която я прониза при вземането на това явно единствено възможно в настоящите условия решение.

- Водно погребение – едва се раздвижиха пресъхналите й въпреки доскорошния порой устни. – Съжалявам, Тиби, нищо повече не мога да сторя за теб!

Тя направи още едно последно усилие и повлече трупа на детето към реката. Още при първото й съприкосновение с пенещите се ледено студени води на реката, въпреки опита да го задържи, тялото на Тиби се изплъзна от ръцете й, пльосна тежко в мигновено завихрилата се около него кипяща пяна и изчезна от погледа й. При това самата Фалет с мъка успя да се удържи на крака и, гледайки с разширени от потрес очи как трупът на момчето още два пъти изплува на повърхността, преди да бъде подет от течението и всмукан към центъра на реката, стапяйки се завинаги от очите й сред планини от пяна, почти несъзнателно изпусна сърцераздирателен стон. Сетне, с все още потопени до коленете в леденостудената вода и станали почти напълно безчувствени от това крака, тя отправи взор към мътно сивото небе и изрече най-страшната клетва в живота си:

- Кълна се във Великия Пош, че ще отмъстя за теб, Тиби, и за всички като теб, и за себе си, и въобще за всички, обречени на нечовешки страдания в места като проклетия Клендайл! Вече знам, че това би било невъзможно без разрушаването из основи на киртството, на неизлечимо сляпото за чудовищните дела на поданиците си киртство! Затова, Тиби, кълна се във Великия Пош, че ще срина киртството и ще изтрия от лицето на света всички места, които дори бегло, дори съвсем мъничко, напомнят на клоаките на Гамбари, Гамбоне, Фагали и въобще на всички подобни места, били те на Тингано или извън него! Кълна се във всичко свято – във Великия Пош, в себе си, в... – при това тя се поколеба, ала колебанието й трая само миг... - в баща си, че ще премахна робството и всички подобни нему форми на потисничество, пък дори и това да струва живота ми!... Заклех се!!!

(Фалет, разбира се, нямаше как да знае, че рулетката на Пош, която трябваше да се проведе точно в този ден, щеше да бележи началото на края на киртството, в чието унищожаване току-що се бе заклела.)

Това последно изявление окончателно я подкоси и почти напълно изгубилите чувствителността си нейни крака най-сетне я предадоха. Тя се килна, залюля се като лист на вятъра, сетне се повали, успявайки да впие нокти в ронещия се бряг. С мъка се изтегли и запълзя към най-близкия храсталак. Навлезе в него, опита се да напредне, за да се скрие в най-гъстия му участък, ала... не успя. Силите й просто бяха свършили!

Внезапно връхлетялата я умора я събори и тя се повали на подгизналата земя, без изобщо да съзнава, че отново започва да вали. Нямаше как да го стори, разбира се, тъй като бе заспала още преди главата й да докосне подгизналата земя.

Спущено на 4 юли 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XII.

Идеята за канибалското отделение на клендайлския пазар е почерпана от книгата на Майкъл Крайтън Конго. В нея той оповестява:

През 1910 година Хърбърт Уърд пише за пазари, където роби били продавани „на парче” докато още са живи. Колкото и да изглежда невероятно, пленниците се водят от пазар на пазар, за да могат отделните клиенти да имат представа от качествата на стоката, като белязват външно отделните части от тялото, които искат да купят. Маркировките се извършват с цветна глина или стръкове трева завързани по определен начин. –

бел. авт.

Глава XII – Отхвърленото предложение

Ще лее сълзи тя по Кривоглавия.
Морето само ще я разбере.
Предложение любовно Злодеецът ще й направи...
А после нещо в него ще умре!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 8319

1. Ледена пустош в средата на лятото

Сенетра не помнеше последните мигове от раздялата си с Фирсала. В единия миг бе в прегръдките му и устните им се сливаха в единствената им, ала неописуемо сладка и побъркващо опияняваща целувка, а в следния... – вече го нямаше! Бе изчезнал така, както се бе появил – внезапно. Сякаш никога не го бе имало!!!

Сега, около две седмици след този чудовищно жесток и разтърсил живота й из основи епизод, тя стоеше на брега и гледаше разпенените гребени на вълните, изригващи внезапно от разбунената сивота на морето. Гледаше как те нарастват, приближавайки към брега, пречупват се и с рев се разбиват в скалите. Понякога пръските им я достигаха, друг път – не.

Бе подложила лицето си на хладния вятър, развяващ буйните къдри на разкошната й кестенява коса.

Единствено тук, застанала пред това разбушувано стоманено сиво море и под това прихлупило света мрачно небе, можеше да понесе раздиращата болка от раздялата... – и пустотата, която сякаш се бе вклинила в костите й и с всяка секунда бавно, ала сигурно, я караше да полудява...

Вече знаеше, че без Фирсала животът й нямаше да има смисъл – никакъв, абсолютно никакъв смисъл. Просто не можеше да си представи бъдещето си без него! Вярно, бе го срещнала само преди по-малко от цикъл, ала сега й се струваше, че е нямало – и няма – друго време, освен това, прекарано с него!

Мъчеха я жестоки угризения, че през последните дни преди заминаването му му бе обърнала гръб заради изпълненото му с тревога и тъга – да, и тъга, бе сигурна в това – изявление, че никога няма да отиде при Тингано. Никога нямаше да си прости, че вместо нему, бе засвидетелствала топли чувства към Кормал, когото след раздялата си с Фирсала неотклонно избягваше, въпреки настойчивите му опити да я срещне...

Кормал – каза си тя. – Горкичкият Кормал! Трябва да му кажа, че намеренията му спрямо мен са неосъществими.

В случая благосклонното отношение на Кодрат – баща й – към младежа изобщо не я притесняваше – поне засега. Баща й винаги й бе угаждал и едва ли щеше да я принуди да се омъжи за човек, когото тя не обича. Дори и да опиташе обаче, колкото и невероятно да й се струваше да го стори, знаеше, че отказът й ще е недвусмислен и категоричен!...

Понякога през тези две сякаш безкрайни седмици – Арунда, а колко ли безброй много такива предстоят!, изтръпна ужасена – й идваше да избяга. Просто да тръгне нанякъде и да се присъедини към някоя от групите бродници, кръстосващи Абдала на длъж и шир и категорично отказващи да се заселят трайно на определено място. Струваше й се, че това е един от възможните начини да продължи да съществува някак си и без Фирсала – е, да, непълно, тъжно, безкрайно самотно, но все пак да съществува...

Сетне отхвърляше това хрумване. Нямаше сили дори и за това. Нямаше сили за нищо, освен за разходките си до това място, за да се слее с монотонната песен на вълните, които сякаш й нашепваха за един друг свят, където всичко, абсолютно всичко, дори шансът, невероятният шанс да бъде заедно с Фирсала в един нов живот, в един нов свят, в който той нямаше да бъде Фирсала Арунда – пратеник на Арунда, - е възможно и дори постижимо!

Единствено тук, на брега на вечния океан и при песента на устремените към брега пенести вълни, можеше да почувства, че в нея зрее нещо – нещо странно и непонятно, нещо, което едновременно я плашеше и въодушевяваше, някакъв бунт, някаква дори невъобразима до преди по-малко от цикъл непочтителна непокорност.

Да, непокорност и при това дори повече от непочтителна – една греховна непокорност, избиваща понякога във все още плах и спотаяван дълбоко, ала все по-назряващ гняв срещу Арунда! Да, именно гняв и то точно срещу Арунда, защото не бе ли тъкмо Арунда този/това, който/което й бе отнел/отнело Фирсала! А не бе ли именно Арунда и онзи/онова, който/което я бе срещнал/срещнало с него?...

- Не знам какво да правя! – прошепна тя, докато очите й се пълнеха със сълзи. – Просто не знам! О, Арунда, помогни ми, защото иначе ще умра! Помогни ми, пък ако трябва и дарявайки ми милостива смърт!...

* * *

Нечий познат глас близо зад нея направо й изкара ума и я накара да подскочи:

- Здравей, Сена! Ето къде си била!

Сепната в унеса си, тя рязко се извърна и веселието в очите на Кормал тутакси бе заменено с шокирано изражение при вида на мокрото й от сълзи лице.

- О! – рязко се отдръпна той. – Извинявай..., аз просто...

- Няма нищо – тихо отвърна тя, успокоявайки разтупалото й се от уплаха сърце.

- Аз просто... – смотолеви Кормал. – Просто минавах оттук и...

- Няма нищо – повтори Сенетра, опитвайки гласът й да прозвучи възможно най-нормално. – Няма от какво да се притесняваш.

- Ако искаш да се видим друг път – предложи тактично младежът, който се бе посъвзел от шока, че я вижда разплакана тук, на брега. – Дай да се уговорим нещо!

- Ще се уговорим, Кормал – трепна гласът й. – Сега просто ме остави.

Той обаче продължаваше да стои, впил поглед в засъхващите по страните й сълзи. При това по лицето му плъзна червенина:

- Фирсала? – осмели се да попита.

- Благодаря ти, Кормал! – хладно и с леко раздразнение в гласа отвърна тя. – Благодаря за загрижеността! Ще се видим... друг път...

Той постоя още няколко секунди. Сетне, търсейки очите й, които някак неловко избягваха погледа му, промълви:

- Доскоро, надявам се!... – и бавно се отдалечи. Тя, разбира се, нямаше как да види замисленото му изражение и трепналата в очите му – пък макар и само за миг – ревност.

* * *

Тръгна си дълго, навярно часове след това, като кратката й среща с Кормал не бе оставила в съзнанието й никаква следа. Тръгна си, защото бе вечер и защото бе започнал да ръми поредният летен дъждец. Ако можеше, би прекарвала тук и нощите си, ала в случая родителите й бяха фактор, с който нямаше как да си позволи да не се съобразява...

Не – каза си. – Няма да мога да живея така! Трябва, на всяка цена трябва да измисля нещо, ала какво?

Отговор, разбира се, нямаше – поне все още не. Тя обаче предчувстваше, че поне засега твърде смътният, ала плавно зреещ в нея бунт в един момент, рано или късно – Арунда, помоли се, дано да е скоро, - ще отговори вместо нея. При това не бе сигурна – Арунда, изобщо не бе сигурна! – че отговорът ще й хареса.

2. Родителски тревоги

Удобно разположени в дневната, Кодрат и Фадра – бащата и майката на Сенетра – седяха и пиеха следобедния си филех, заслушани в бумтящата камина. Е, да, бе лято, ала летата тук, в Абдала, бяха хладни.

- Веднъж я проследих – въздъхна Кодрат. – Усамотява се край морето. Да я оставим. От заминаването му все още е минало прекалено малко време.

- Мисля, че ще я държи дълго – внимателно му възрази Фадра. – Опасявам се да не направи някоя глупост.

- Мисля, че просто трябва да бъдем внимателни и да проявим разбиране – каза Кодрат и отпи от филеха си.

- Страхувам се, че някой ден просто няма да се върне! – със свито сърце се обади Фадра.

- Съгласен съм, че вероятно ще се наложи да поговорим с нея, ала все още се надявам болката й да отмине от само себе си – оптимистично отбеляза той. - Все пак се влюбва за пръв път.

- Понякога успявам да надникна в очите й и това, което виждам – или по-скоро не виждам – в тях, ме плаши до смърт! – сподели тя.

- Какво предлагаш? – изгледа я съпругът й и допи филеха си.

- Де да знаех! – въздъхна тя. – В момента е толкова ранима, че ми се струва, че каквото и да сторим, ще е грешка!

- Дай да оставим нещата така още известно време – да речем за още една-две седмици - предложи той. – После ще поговорим и ще решим.

Тя мълчаливо кимна и потъна в невеселите си мисли.

* * *

Минаха още две седмици, през които унилото изражение на Сенетра не само че се запази, ала и тя видимо – поне за Фадра – започна да слабее. Всичко продължаваше все така. Ден след ден момичето отиваше на брега и когато не валеше стоеше там чак до късния следобед, след което се връщаше и се затваряше в стаята си. Ядеше много малко, въпреки настойчивите молби на майка си.

Кодрат се държеше така, сякаш не забелязваше случващото се с дъщеря му, ала когато бе сам бръчките по лицето му видимо се вдълбаваха и мислите му не се откъсваха от Сенетра. Търсеше изход, ала все още не намираше. Освен това таеше безумната – знаеше, че е безумна, ала все пак опитваше да бъде оптимист – надежда, че някак от само себе си нещата ще се оправят и малката му Сена отново ще стане весела и жизнерадостна като преди...

* * *

Междувременно Кормал бе идвал на два пъти, ала Сенетра или бе на брега, или отказваше да го приеме под претекста, че не се чувства добре. И двата пъти в къщата бе само Фадра – Кодрат бе на работа – и той се осмеляваше да изрази притесненията си за дъщеря й пред нея. Тя показваше, че ги споделя, ала бе предпазлива пред него. Нямаше представа защо, ала нещо в него, макар семейството му да бе близко на тяхното, смътно я тревожеше.

Кормал допускаше, че сдържаността й се дължи на вродената й деликатност и на надеждата, че все пак Сена скоро ще се оправи. Нито за миг през главата му не минаваше мисълта, че Фадра или Кодрат биха се противопоставили на намерението му да свърже живота си с дъщеря им.

Времето обаче минаваше и след второто си посещение в дома им у него се затвърди убеждението, че скоро трябва да поговори сериозно с момичето или – ако тя продължеше да го избягва – с баща й.

* * *

Мина дял, сетне още един, а положението не се променяше. Само дето Сенетра все повече слабееше. Дори на два пъти бе настинала, като вторият път бе останала на легло повече от седмица.

- Не може да продължава така! – бе заявил на жена си Кодрат една сутрин, повдигайки въпроса, който Фадра възнамеряваше скоро да му постави сама. – Ще поговоря с нея и може би ще се наложи да бъда доста грубичък. Ще ме подкрепиш ли?

- Знаеш, че бих подкрепила всичко, което би могло да помогне на Сена – увери го тя. – Арунда, та аз съм й майка и ти, макар да си неин баща, едва ли можеш да знаеш какво е в душата ми! Ето – тази сутрин е студено, може да завали и първият сняг, а тя пак тръгна, сякаш не я интересува нищо друго, освен да стои край морето! Сякаш, ако можеше, щеше да виси там и през нощта, изобщо през цялото време!!!

- Мислех, че ще й мине – замислено отбеляза Кодрат. – Сега обаче съм убеден, че без мъничко тласък няма да стане.

- Просто нещо трябва да я разтърси – твърдо заяви Фадра, макар че тази твърдост контрастираше със страха в очите й.

- Не се притеснявай, миличко! – обгърна раменете й съпругът й. – И това ще мине. Проблем е, разбира се, но съм сигурен, че ако се държим един за друг, ще го преодолеем.

3. Трите разговора

На сутринта, в която Кодрат се осмели да опита да поговори със Сена, бе паднал първият сняг. Е, да, снежната покривка бе тънка и разпокъсана, а проблясващите във въздуха снежинки бяха ситни и редки, но зимните студове и снегове тепърва предстояха, като, ако се съдеше по този ранен сняг, зимата предстоеше да бъде дълга и люта.

Решил, че първият за есента сняг е добра поличба, Кодрат със свито сърце се отправи към стаята на Сена. С трепереща ръка почука на вратата й. Тя обаче не отговори. Сетне той почука по-силно и тогава най-сетне отвътре долетя гласът й:

- Влизай, татко, знам, че си ти!

Кодрат бутна вратата и пристъпи в сумрачната поради все още спуснатите завеси стая. Сена тъкмо се бе облякла.

- Може ли да поседна? – притеснено се усмихна баща й.

Тя само кимна, протегна ръка към завесите и ги дръпна. Отправи взор навън, ала по всичко личеше, че първият сняг с нищо не я бе впечатлил.

- Май днес е студеничко за разходки край морето – отбеляза Кодрат.

- Ако това те притеснява, повече няма да ходя – вдигна рамене момичето, като го изгледа в упор.

- Защо мислиш, че може да имам против да ходиш? – изчерви се Кодрат и притеснено се заигра с едно от копчетата на блузата си.

- Не мисля, че имаш против да ходя – поправи го Сена. – Просто допускам, че двамата с мама се притеснявате от това, че оставам твърде дълго там...

При това тя го изгледа почти безучастно.

- Сена, моля те, изслушай ме! – внимателно поде бащата. – Искам да поговорим като баща и дъщеря – като позастаряващ баща и вече голяма дъщеря.

- Разбира се – повдигна рамене момичето, като зарея поглед някъде над главата му.

- Разбирам защо вече повече от три дяла не си на себе си – започна Кодрат. – Виждах, че все повече се сближаваш с Фирсала. Всички обаче знаехме, че той рано или късно ще ни напусне. При това прекрасно знаеш, че той не е като нас. Та той е не кой да е, а пратеник (Фирсала) на самия Арунда!

- Не съм готова да говоря за това, татко – твърдо заяви момичето и впи очи в неговите. – Знаеш, че ако можех, ако бях в състояние да изразя онова, което чувствам, ти щеше да си първият, с когото да го споделя.

- Знам – потвърди баща й, а пръстите му яростно заизвиваха копчето на блузата му, с което още от началото на разговора им се бе заиграл. – Знам и Арунда ми е свидетел, че те оставих сама с тъгата ти дълго, може би много по-дълго, отколкото е допустимо, момичето ми!

- Но аз не съм автомат, татко! – с все още спокоен, ала вече леко раздразнен глас, натърти тя. – Ако се притесняваш да не посегна на живота си, трябва да бъдеш абсолютно спокоен. Подобна дивотия ни за миг не ми е хрумвала. Знам, че в това отношение си спокоен и се надявам да успокоиш и мама.

- А защо не го сториш ти? – контрира баща й, като пръстите му внезапно пуснаха копчето и той улови погледа й, опитвайки да го задържи, ала тя побърза да извърне очи. – Защо не я успокоиш самата ти?

- Тя не е като теб, татко – трезво отбеляза момичето. – Най-много да се скараме и тя още повече да се разстрои.

- Сена, знам, че ти е тежко, момичето ми – увери я той. – Освен Фирсала обаче на този свят има много други неща, които са прекалено вълнуващи и интересни, за да се отказваш от тях.

- Казах, че не съм готова да говоря за това! – повиши тон тя. – И ако това ще те успокои, днес няма да излизам.

- Не, няма да ме успокои – въздъхна бащата. – Въобще няма да ме успокои. Единственото, което ще ме успокои и ще ме направи щастлив, е моята малка Сена пак да стане весела като преди...

- Добре, татко, изслушах те – хладно го прекъсна момичето. – А сега единственото, за което те моля, е да ме оставиш сама.

- Твърде много беше сама, дъще – с болка отбеляза бащата. – Но щом искаш, разбира се, че ще те оставя. Държа обаче да знаеш, че в мое лице имаш приятел, който винаги и във всичко ще те разбере.

- Знам, татко, и ти благодаря за това! – поуспокоена кимна Сенетра. – Има случаи обаче, когато приятелството просто не върши работа и този е един от тях.

- Приятелството винаги върши работа, дъще – сериозно я изгледа баща й. – Винаги, запомни! Щом обаче не си готова да го приемеш... – при това той вдигна рамене и се надигна:

- Е, аз ще вървя. Надявам се да не съм ти досадил.

* * *

Останала сама, Сенетра дълго гледа в една точка. Тя обичаше баща си, обичаше го до болка, до самопожертвувателност, ала в този случай просто не можеше – не бе в състояние – да му помогне. Обичаше и майка си, разбира се, но по различен начин и – Прости ми, Арунда!, възкликна в себе си – много по-малко. Искаше да помогне и на двамата, Арунда й бе свидетел, че го искаше и то много, ала нямаше как да го стори, ако не помогнеше на самата себе си, но – поне засега – не намираше начин това да стане...

Най-сетне тя се сепна, огледа се около себе си и стана. Облегна се на рамката на прозореца и погледна топящия се сняг, локвите, калта, разпокъсващите се разпарцалени облаци и мъчещото да пробие през тях бледо есенно слънце и нещо в нея – Нещо от преди, ала какво? – се размърда, пък макар и бледо и сякаш безкрайно далечно. Тя обаче знаеше, чувстваше го, че докато това нещо, тази опияняваща радост от живота наново забушува във вените й, щеше да мине още много време – дялове, а може би цикъл или дори повече, много повече. Дори допускаше, че то може да си остане дълбоко скрито, почти невидимо чак до края на живота й. Някак предчувстваше обаче, че един ден то ще изплува от мрака и ще я потопи в непознат до днес за нея екстаз.

Ала за да стане това - мислеше си, - трябва да посегна към мрака в себе си и – О, Арунда, помогни ми! – да се превърна в нещо, което никога не съм била, навярно дори в противоположност на самата себе си!

* * *

Изтъркули се още дял и сковаха първите истински зимни студове. Падна дълбок сняг, който навярно щеше да се задържи чак до късната пролет. Кодрат се прибра за зимната си почивка и с облекчение, пък макар и слабо, установи, че всеки ден Сена помага на Фадра в къщната работа. А облекчението му бе слабо, защото с изключение на тези един-два часа, тя неизменно стоеше в стаята си. Излизаше оттам само, за да сложи нещо в уста, и то неохотно, без никакво желание – ей така, просто защото трябваше, защото бе длъжна да го стори. Винаги обаче изяждаше много малка част от храната си – колкото да не умре от глад, със свито сърце въздъхваше в себе си той...

Не, така не може да продължава повече! – каза си един ден, когато момичето свърши някаква къщна работа и се върна в стаята си. – Арунда да ме порази, ако оставя нещата така!

Тъкмо в този момент го сепна нечие похлопване на вратата. Малко след това Фадра въведе госта. Бе Кормал.

- О, Кормал! – искрено се зарадва Кодрат и раздруса ръката му. – От кога не съм те виждал, момчето ми! Сядай, сядай! Какво предпочиташ – филех или палумба?

- Вън е доста студено и един филех няма да ми дойде никак зле – прие предложението младежът и се настани в стола срещу домакина си.

- Аз вече изпих един, но с удоволствие бих изпил още един с теб – усмихна се Кодрат. Сетне смени темата:

- Какво става с теб? Цяла вечност не сме се виждали! Как са Грилди и Самет?

- Старите са добре – осведоми го гостът. Гледам повече да си почиват.

- Арунда да ме порази, ама не мога да си представя старият Самет да си почива! – засмя се Кодрат. Сетне се обърна към коридора и подвикна:

- Фади, скъпа, би ли направила по един филех за мен и Кормал?

- Чух и вече го приготвям – долетя гласът на жена му.

- Следващото лято някой от нас двамата трябва да отиде за строителен материал – констатира Кормал.

- Знам – кимна Кодрат. – Не се притеснявай, ще отида аз. Няма защо да се охарчваш, за да наемаш капитан, при положение, че такъв стои пред теб.

- Е, да, но... – изгледа го многозначително младежът. – Предполагам, че все някога трябва да се науча да управлявам тези корита. Защо този път да не отидем двамата и ти да ме понаучиш на някои нещица в това отношение?

- Идеята не е лоша – одобри Кодрат. – Пък и това би могло да се превърне във възможност да разширим бизнеса – ентусиазирано отбеляза той. – Е, ще се поохарчим малко, за да наемем втори кораб, но ще имаме идеален шанс да си върнем инвестицията с доста добра печалба.

- Мислиш ли? – оживи се и младежът.

- Трябва да се обмисли, но като цяло смятам, че е така – убедено заяви домакинът.

Между временно Фадра бе влязла с чашите димящ филех в ръце.

- Заповядайте! – поднесе им ги тя. – Кормал, нали ще останеш за обяд? – осведоми се, отправяйки въпросителен поглед към госта.

- С удоволствие – потвърди той.

- Чудесно – усмихна се домакинята. – След два часа ще съм готова...

Известно време след излизането на Фадра мъжете мълчаха, вглъбени в мислите си. Най-сетне Кормал плахо и някак притеснено се обади:

- А как е Сена?

- Физически е добре – въздъхна Кодрат, - но що се отнася до психическото й състояние, няма да скрия от теб, че съм притеснен.

Сетне той изгледа младежа сериозно:

- Навярно знаеш. Може би си я срещал... – гласът му изтъня и за момент секна от вълнение... – имам предвид там, на брега... Преди да завали сняг тя само там ходеше и стоеше с часове...

- Да – потвърди гостът. – Срещнах я веднъж и това, което видях, доста ме разтревожи...

- Знаеш, че тя беше доста привързана към Фирсала – обясни бащата. – Опитах да поговоря с нея, но...

При това очите му срещнаха тези на младежа и последният с притеснение установи, че в тях бе заблестяла влага:

- Е, просто не се получи. Отчуждила се е от мен. Бих искал, ако това не те натоварва, да опиташ да поговориш с нея ти. Знам, че си идвал и че тя е отказвала да те приеме, но мисля, че трябва да се случи нещо, което да прекрати агонията й... – или поне да я направи по-поносима...

- Разбира се, че бих поговорил с нея – с готовност се отзова Кормал. – Стига тя да ми позволи... Всъщност, дойдох с надеждата, че ще мога да я срещна...

- Ще я срещнеш, момчето ми – въздъхна бащата и отпи от филеха си. – Ще я срещнеш и се надявам да успееш да й вдъхнеш поне искрица живот!

* * *

Двамата вървяха по изровените в дълбокия сняг коловози. Вървяха и мълчаха. Тя - вглъбена в себе си, той – чувствайки се неловко от вглъбеността й. Най-сетне той се осмели да я заговори:

- Майка ми и баща ми ти пращат много поздрави.

- Благодаря! – сдържано отвърна тя. – Ти също ги поздрави от мен.

- Непременно – смотолеви той.

Сетне отново потънаха в мълчание.

Макар че бе слънчево и по ослепително синьото небе нямаше нито едно облаче, неподвижният въздух бе ледено студен. Дълбокият до колене сняг ги заслепяваше и на много места бе все още неутъпкан.

Сенетра признаваше, че идеята да се поразходи не е чак толкова лоша, колкото бе й се струвало в началото. Нямаше особено желание да разговаря точно с Кормал, ала прецени, че поне днес той ще се държи достатъчно дискретно, за да си позволи да повърви в компанията му.

- Да отидем към морето? – предложи Кормал, нарушавайки проточилото се мълчание.

- Предпочитам да се разходим тук, около къщата – не се съгласи тя, добавяйки мислено:

Не, приятелю. Няма да отида с теб на брега, защото съм сигурна, че мислите, които ми минават там, никак не биха ти харесали. Освен това те – тези мисли – са си само и единствено мои!

Мълчанието помежду им отново се възцари. Този път го наруши тя:

- Как върви работата? Ще има ли строителен материал и за следващия цикъл?

- Тъкмо за това говорихме с баща ти преди да те повика – осведоми я Кормал. – Не, камъните почти се свършиха и пътуването през следващия цикъл няма да се размине. Той се съгласи с предложението ми тази пролет да тръгнем двамата. Планира да наемем два кораба. Така ще можем да натоварим повече камъни и да разширим бизнеса.

- Добра идея – с безразличие отвърна Сенетра. – Пък и при това ще имаш възможност да се научиш да управляваш тези съдове.

- Именно – потвърди той. – Родителите ми стареят и скоро ще се наложи да поема грижите по прехраната им.

- Пътуването до там е интересно, независимо от големите опасности, които крие – замислено каза момичето.

- Надявам се – засмя се Кормал. – А хрумвало ли ти е някой път пак да придружиш баща си?

- Не знам – повдигна рамене тя. – Не съм мислила за това.

- Извинявай, Сена – притеснено поде той след още една кратка пауза, - но ще имаш ли нещо против от време на време да идвам и да се разхождаме както преди, както сега?

- Не, разбира се, Кормал – изгледа го тя с леко пресилена изненада. – Та ти си ми приятел! Идвай, когато искаш. Просто... – просто напоследък..., е, да кажем, че не съм във форма... Ако това не те притеснява, идвай, разбира се...

Кой знае защо, отговорът й не му хареса, ама никак не му хареса. Нещо повече: остави горчив привкус в устата му.

Явно за да имам шанс да я спечеля, трябва да положа много повече усилия, отколкото въобще някога съм си представял – даде си сметка той. – Просто трябва да вложа цялото си същество за постигането на тази толкова важна – най-важната - за мен цел!

В този миг обаче почувства непозната досега несигурност. Нещо – някакво подло гласче вътре в него – се обади и подигравателно се закикоти в главата му:

А може би, каквото и да правиш, тя просто никога няма да отвърне на чувствата ти!

Той опита да игнорира това гласче, ала не успя. Някаква тъга – да, именно тъга, все още не ярост – го обзе и окончателно развали ведрото чувство, с което бе тръгнал на разходка със Сена. Затова и не възрази срещу скоро дошлото нейно предложение да се прибират. Нещо повече: почувства облекчение, което на свой ред го накара да изпита вина.

Нищо – каза си той. – Скоро ще дойда пак и дано тогава да успея някак – поне малко, поне съвсем мъничко – да разчупя леда помежду ни!

Спущено на 11 юли 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XII.

4. Ревност

През следващия дял Кормал бе идвал още два пъти. И в двата случая двамата със Сена бяха предприемали дълги разходки из покритите с дебел сняг полета около къщата. Говориха си за най-обикновени всекидневни неща.

Да – мислеше си младежът. – Навярно това е начинът. Може би просто трябва да бъда търпелив.

Третата им среща обаче недвусмислено и категорично му показа колко много се заблуждава в тази си надежда.

* * *

Този път – бе един необичайно за самия край на цикъла мек ден – Сенетра сама бе предложила да се разходят към морето. Отначало това го изненада, сетне, докато шляпаха из калните коловози между буците полуразтопен сняг, той изпита някаква смътна тревога.

Не само времето бе меко, пък макар че по небето се гонеха парцаливи белезникави облаци. Морето също бе спокойно – някак неестествено, почти злокобно спокойно не само за края на цикъла, а и изобщо.

Стигнаха разкаляната плажна ивица и поеха по нея. Отправила взор в мъгливата далечина някъде над тихо плискащите се ледени вълни, Сенетра внезапно запита:

- Мислиш ли, че ще се върне?

Този й въпрос така стъписа Кормал, че той едва се овладя преди да извърне поглед към нея. Естествено, че знаеше за кого става въпрос. Това, че тя бе решила да сподели с него съкровените си мисли, едновременно го радваше, но и го натъжаваше:

- Той е Фирсала Арунда – сдържано отвърна младежът. – Едва ли някой може да разгадае промисъла на Арунда, за да отговори на този въпрос...

- Знаеш ли? – замислено каза тя, като плавно спря. – Понякога ми се струва, че никога не е идвал, че е бил сън, толкова нереални и неестествени ми изглеждат ненадейното му попадане сред нас, краткото време, което прекара тук, а сетне... сетне внезапното му и сякаш непредизвикано от нищо заминаване!

- Сена – внимателно поде Кормал, опитвайки да заглуши обадилата се в него ревност, - не трябва да гледаш на него като на обикновен човек, защото прекрасно знаеш, че не е такъв.

- Знам – тъжно каза тя. – Знам, но въпреки това не мога да не мисля, че в него има и нещо човешко, дори твърде човешко! Ето, от заминаването му мина вече почти половин цикъл, а специално на мен той ми носеше толкова много радост, че тъгувам за него също като за човек, също като за теб, ако бих...

Тя внезапно се прекъсна, изчервявайки се. При това ревността отново го жегна, ала не като преди, леко и почти невинно, а жестоко, почти непоносимо жестоко. Той обаче някак успя да се овладее:

- Та ти си човек, Сена! – възкликна. – Как можеш да изпитваш към някого друго, освен чисто човешки чувства? Нима като вярваща в Арунда не изпитваш към него същия вид привързаност, каквато е и тази към родителите ти?!

Тя не отговори. Малко по-късно кимна към сушата и те мълчаливо поеха обратно. При това Кормал се застави да не мисли за последния им разговор. Единственото, което се въртеше в главата му, бе мисълта:

Трябва да има някакъв начин да стигна до сърцето й. Просто трябва! Не може да е толкова безнадеждно, колкото изглежда!

Вътрешният гласец в главата му обаче отново се закикоти:

Може, друже, може и още как! Ти само почакай и ще видиш!

И той почака. Просто нямаше друг избор. Почака и, разбира се, видя...

* * *

През следващия дял се срещнаха още няколко пъти и за негово облекчение Сена нито веднъж не бе заговорила за Фирсала. Той обаче съвсем не се заблуждаваше, че тя го е забравила. Цялото й поведение очебийно, при това с прекалено болезнена за него очебийност, красноречиво свидетелстваше за противното.

Следващият път, когато се срещнаха, бе след като средата на зимата вече бе превалила. Не бяха се срещали почти две седмици поради падналия непроходим сняг. Когато обаче атмосферните условия позволиха, Кормал отново пое към дома на Сенетра.

Тъй като навън валеше обилен сняг, бяха се настанили в нейната стая и пиеха филех. Изведнъж, докато говориха на някаква съвсем обикновена всекидневна тема, тя внезапно каза:

- Питам се къде ли е сега.

При това ревността го жегна като нажежено острие.

- Арунда пази пратениците си – с едва прикрито раздразнение изрецитира той.

- Помня как миналата зима с него стояхме тук, в същата стая, и пиехме филех, както сега с теб – замечтано въздъхна тя.

Нима да пиеш филех с мен е толкова лошо! – ядно отбеляза в себе си той. – Нима фактът, че съм изгазил всичките тия почти еднодромови преспи, за да дойда при теб, никак не те впечатлява!

На глас обаче отвърна:

- Убеден съм, че е добре, където и да е.

- Надявам се – тихо каза тя и отпи от изстиващия си филех.

Аз пък не! – мълчаливо призна пред себе си той. – Хич не би било лошо да е заминал толкова далеч – а защо не и при самия Арунда, - та никога вече да не го видиш!

- Знаеш ли? – поде тя след кратка пауза. – До преди половин цикъл, наскоро след като се разделихме, изобщо не съм допускала, че ще мога да говоря за него пред теб. И – продължи, поколебавайки се, ала го изрече, успя да го изрече... – и съжалявам, ако това, което ще ти кажа, ще те натъжи, но накрая той ме целуна и, уверявам те, това бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало!

При тези й думи и сам не разбра как успя да запази каменното си изражение.

Арунда! – кипна вътрешно. – Проклети Арунда! Та тя да не мисли, че аз съм евнух, та е седнала да ми разправя полулюбовните си псевдоисторийки!

При това той бързо, някак прекалено бързо, почти видимо припряно допи филеха си и стана:

- Извинявай, Сена – каза с почти перфектно овладян глас, - но аз ще трябва да тръгвам. Като гледам на какви парцали хвърля, нищо чудно пак да имаме нощ на бялата пелена!

- Благодаря ти, че дойде! – с почти влудяваща го учтивост отвърна Сенетра. – И много, много ти благодаря, че не се ядосваш, когато ти говоря за Фирсала!

Няколко минути по-късно, вече навън, под гъсто сипещия се и завихрян от все по-засилващия се вятър сняг и газейки нарочно из дълбоките преспи, Кормал даде пълна воля на гнева си:

- О’кей, момиченце! – съскаше през стиснатите си зъби. - Ако това е била целта ти, успя да ме ядосаш – и то как! Обещавам ти обаче, че ще те имам, независимо от всичко! При това никой – нито Фирсала, нито някой друг, нито дори самият Арунда – няма да попречи на това ми намерение!

Подлото гласче в главата му обаче и сега не го пощади:

Празни думи, друже! Ако не е така, защо не смееш да кажеш всичките тия врели-некипели, дето ми ги разправяш тук, където никой не може да ни чуе, на самата нея?! Защото те е страх, ето защо! Защото те е страх толкова много, че едва ли вярваш дори на прашинка от това, което току-що ми изплямпа!

* * *

Осмели се да поеме към дома й едва след дял. Освен че искаше да я види, разбира се, пък дано, тайничко се надяваше, макар да признаваше, че тази му надежда няма логични основания, успееше да събуди в нея ако не любов, то поне жалост към самия себе си, трябваше и да поговорят с Кодрат за наемането на корабите.

След като обсъдиха въпроса и Кодрат му обеща, че до две седмици ще отскочи до Лайру, за да подсигури съдовете, той поиска да види Сенетра.

В първия момент тя му се стори някак променена. Да, вгледа се в нея. Бе по-жизнена. Ала странно, тази й жизненост някак не го радваше. Бе някак груба, почти нахална – жизненост, сякаш нарочно предназначена да го гнети.

- А, ето те и теб, Кормал! – почти ведро прозвуча гласът й. – От доста време не си наминавал.

- Радвам се, че те заварвам в добро разположение на духа – влезе в тона й той.

- Искаш ли да се разходим до брега? – предложи тя.

- Разбира се – с готовност прие той, мислейки си:

Виж ти! Може пък нещата да потръгнат!

Голяма част от стария сняг се бе стопила, ала през нощта бе навалял нов, който отчетливо хруптеше под краката им. Бе облачно, ала почти бе спряло да вали. Само от време на време, пък макар много рядко, пред погледа им се мярваше някоя понесена от ледения вятър снежинка.

Днес, за разлика от предния път преди повече от два дяла, океанът бе бурен – много бурен. Плажът почти изцяло бе залят от вода, а вълните – същински пенести грамади – с оглушителен грохот се стоварваха върху брега и ледените им пръски жилеха лицата им.

- Погледни цялата тая гигантска необятност от разбунтувана вода! – отправила взор към вълните възкликна тя. – Как мислиш, защо ли понякога океанът е толкова ядосан?

- Сена, та това е само вода, подмятана от вятъра! – засмя се той.

- Понякога си мисля, че не е само вятърът – замислено каза момичето. – Убедена съм, че океанът живее свой собствен живот, изпълнен с бури и напрежения, а понякога и с радости, също както животът на всички нас, хората и изобщо живите същества.

- Днес сме доста поетично настроени – ведро отбеляза той.

- Не е само поезия – възрази Сена. – Подобно на нас, хората, океанът навярно също се ядосва понякога. И сякаш също като нас все не може да се примири с нещо – с нещо, което дълбоко го тревожи и вълнува!

При това й изявление той изпита внезапен хлад. Някак почувства, че сега и точно тук, пред това разбушувано море, щеше да се случи нещо, което фатално ще бележи отношенията им.

- Цялото лято идвах тук – сподели Сена. – Цялото лято и началото на есента, след като Фирсала си отиде.

Арунда! – отчаяно опита да си наложи маска на спокойствие Кормал. – Пак този Фирсала! Нима наистина никога няма да го забрави! Нима мъдростта, че „времето лекува”, е само низ от празни думи, хвърлени на вятъра!

- Морето ме успокояваше – само и единствено то – продължаваше Сена. – При това то ме успокояваше във всичките си превъплъщения – и когато бе бурно, като сега, и в дните, когато вълните се плискаха плавно и лениво, като бледи отсенки от нечии сънища...

- Сена – потърси очите й той, ала тя продължаваше да гледа към морето, - просто трябва да свикнеш с мисълта, че той си отиде.

- Знам, но ми е трудно, много, много трудно! – сподели тя и едва сега се извърна към него, а в очите й блестяха сълзи.

Арунда! – възкликна в себе си той, отдръпвайки се лекичко и стараейки се вътрешният шок да не се изпише върху лицето му. – Кога най-сетне ще свърши тоя кошмар?!

- Знаеш ли? – срещна и улови погледа му тя. – У мен все повече расте убедеността, че той все някога ще се върне!

- Възможно е – смотолеви той. – Всичко е възможно, но...

- Да се връщаме! – внезапно предложи тя, като тръсна глава и дългата й кестенява коса за миг закри съхнещите й от скорошните сълзи очи.

През целия обратен път към дома й мълчаха. Мълчаха така, сякаш се бяха споразумели да мълчат. Мълчаха, сякаш всеки от тях знаеше какво мисли другият и милостиво го оставяше да тъне в собствените си мисли...

А Кормал всъщност не мислеше за нищо. Не искаше да мисли за нищо. Просто му бе противно да мисли за каквото и да било. Дори не се питаше защо току-що проведеният техен толкова странен разговор му бе подействал толкова... пагубно – да, това бе точната дума...

Когато си тръгна, дори не бе гневен. Вървеше автоматично, като почти не виждаше пътя – или по-точно въобще не се интересуваше накъде върви - в бързо сгъстяващата се вечерна мъгла. Знаеше само, че изпитва тъга – огромна, опустошителна, почти безгранична тъга. Надеждата обаче съвсем не го бе напуснала – надеждата да има Сена. Ето защо дори и сега въпросът за него бе не дали а как и, разбира се, кога. Скоро – искаше му се да отговори, ала знаеше, че в случая прибързаността можеше да се окаже фатална. Въпреки това се опасяваше – не, бе почти сигурен, - че ще прибърза!

Да, сега му бе тъжно и прекрасно съзнаваше, че не е време за решения. В него обаче – пък макар и бавно, съвсем бавно и полека - се трупаше смелостта, благодарение на която или щеше да полети на крилете на щастието, или – и уви, това му се струваше по-вероятно, много по-вероятно – щеше да бъде захвърлен в бездната на преизподнята!

5. Фаталният подтик

През следващите няколко седмици Кормал бе прекалено вглъбен в себе си. Бе толкова потънал в мислите си, че чак и родителите му забелязаха.

- Май Кормал най-сетне се е влюбил – усмихна се под мустак Самет, баща му, докато обядваха със съпругата му Грилди, а синът им, както обикновено, се бе запилял на някъде.

- Тъй ще да е – мъдро кимна Грилди, потопи поредния залък в кашата и го поднесе към устата си.

- Едва ли е някоя друга, освен Сена – предположи Самет. – Напоследък доста често отскача до тях, макар че си е бая далечко.

- Сена ще да е – потвърди жена му. – И аз така мисля.

- Само дето ми се струва прекалено умислен – отбеляза бащата и прокара поредната си хапка с юнашка глътка от чашата палумба.

- Сигурно се чуди как да й каже онуй, дето ти ми го каза преди 25 цикли – усмихна се Грилди. – Представяш ли си, Сами, цели 25 цикли! А на мен ми се струва сякаш беше вчера!

- Така е – съгласи се съпругът й. – Времето лети стремглаво и докато се усетим – хоп, и вече сме старци, в каквито сме на път да се превърнем...

* * *

В същото време Кормал бе излязъл на разходка в околността.

Утре – каза си той за пореден път. – Утре пак ще намина при Сена. Крайно време е. До заминаването остава само седмица.

Че щеше да намине, щеше, ала друго го тревожеше сега. Трябваше ли вече – не бе ли прекалено рано – да сподели с нея надеждата си за евентуалното им съвместно бъдеще?

Кой знае защо, ала стана от дънера, на който бе приседнал, и пое към изхода от гората. Бе един от първите по-топли дни и снегът бързо се топеше. Слънцето ту изскачаше от парцаливите облаци, ту пак потъваше зад някой от тях.

Той пое по пътя към брега. Да, утре щеше да види Сена, ала това въобще не го облекчаваше. Тъкмо напротив – тревожеше го, много го тревожеше. Тревожеше го толкова много, че чак ръцете му трепереха и се изпотяваха от напрежение.

Най-сетне стигна скалистия бряг и пое по него, край развълнуваното море. Бе същото това море, пък макар и не разбунено като тогава, при което тя бе споделила с него абсурдната си надежда, че все някога Фирсала ще се върне.

Арунда, проклети Арунда! – дивеше се той. – Та нима тя наистина е готова да прекара целия си живот с тази безумна надежда!

Трябва да се успокоя! – опита да внесе нотка трезвост в разбърканите си мисли. – Просто трябва! Инак, каквото и да реша, тя ще забележи напрежението ми и...

Не му се искаше, бе безкрайно уплашен да завърши тази си мисъл и той просто не го стори.

Не можеше обаче да не крои планове – планове за тях двамата за Кормал и Сена, свързани в свещен и благословен от Арунда брачен съюз. Той и тя, Кормал и Сена, заедно за цял живот!

Кой знае защо, ала внезапно тази надежда му се стори толкова бледа и ефимерна, че той се уплаши от собствените си мисли, от онова подло гласче, което точно сега се обади отново:

Давай! Предложи й и ще видиш какво ще се случи!

Млъкни! – обади се другият му вътрешен глас – онзи, когото той предпочиташе да слуша, не, единственият, когото искаше да слуша. – Твоето плямпане ми е дотегнало дотолкова, че няма да е никак зле да замълчиш завинаги!

Не аз говоря – присмехулно възрази подличкият гласец. – Прекрасно знаеш, че самият ти говориш чрез мен!... Или поне по-истинската ти и непосредствена половина!

Кормал отчаяно тръсна глава, напразно опитвайки да пропъди загнездилите се в ума му призраци. Не, те бяха твърде дълбоко заседнали там, за да се махнат с едно тръсване на главата. И все пак...

Не – каза си той. – Цялото това напрежение най-сетне трябва да приключи! Просто трябва и толкова, пък каквото ще да става!

Браво, друже! – бодро се обади присмехулното гласче. – Така вече ми харесваш! Да бъдеш смел не е порок, особено ако смелостта не ти изнася!

Утре – с внезапна, пък макар и недостатъчно затвърдена решителност, се обади другият, истинският му глас – или поне на него му се искаше да повярва, че точно той е истинският му глас. – Утре ще й призная чувствата си и, Арунда да ми помага, ще й предложа да сподели живота си с мен!

Казваш го само защото утре е достатъчно далеч, за да можеш да си повярваш поне за малко! – присмя му се подлото гласче. – Нека само да дойде утре обаче и тогава да видим колко ти стиска!

Ала този път Кормал положи неимоверни усилия да пренебрегне този свой присмехулен и саморазрушителен с вечната си присмехулност Аз, като обърна взор към разбушуваното море и просто опита да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Сетне, поуспокоен и с някаква нова, пък макар и доста плаха, почти чезнеща надежда, се обърна и с твърда стъпка пое към дома си.

Утре – опита да успокои бясно биещото си сърце. – Утре най-сетне ще разбера онова, което ме вълнува вече цели три-четири цикли и за което до днес все не ми оставаше смелост да попитам!

* * *

Родителите му бяха изненадани, че тази вечер бе необикновено весел. По едно време, досещайки се, че най-сетне е склонил да направи решителната крачка, весело си смигнаха. Предположението им мигом се потвърди от заявлението му, че на следното слънце възнамерява да посети дома на Кодрат...

Когато си легна обаче установи, че притеснението – предишното противно и лепкаво притеснение – отново го обзема и не му позволява да заспи. С мъка успя да го пренебрегне и опита да мисли за хубави неща, сред които, разбира се, и най-невероятното – надеждата, че утре тя щеше да каже да...

Ала притеснението продължи да го гложди, пък макар и на много дълбоко, несъзнателно ниво, чак докато на следващия ден застана пред нея с цветя в ръка и с предложението да се поразходят... и, разбира се, не го остави чак до момента, когато окончателно и безвъзвратно – или поне така щеше да изглежда - разбра бъдещето си – или поне това по отношение на надеждите си за съвместен живот със Сена.

6. Отговорът

Тази сутрин Сенетра се събуди в неочаквано ведро настроение. Вече бе спокойна или поне почти спокойна. Бе показала на Кормал достатъчно красноречиво, че не я вълнува като мъж, като същевременно му бе дала ясно да разбере, че го счита за приятел – при това за много, много близък приятел, за приятел, с когото е готова даже да сподели мислите си за Фирсала, които не смееше да изрази дори пред родителите си, дори пред баща си, с когото само до преди цикъл бе споделяла всичко, абсолютно всичко...

Реши да се разходи край морето. Денят щеше да е топъл, макар че предстояха не чак толкова силните, както през зимата, но все пак достатъчно свирепи пролетни студове и пухкавите снегове, предвещаващи настъпването тук, в Абдала, на краткото и хладно лято.

Вече бе решила, макар все още да не знаеше как точно щеше да приведе решението си в действие. Бе решила две неща:

1. Бе взела твърдото и непоколебимо решение никога да не се омъжва за друг, освен – Арунда, каква безумна надежда!... – освен за Фирсала, независимо дали щеше да има шанса изобщо някога да го срещне пак.
2. Бе решила да опита да го намери.

Именно втората част на решението й бе трудната, тъй като нямаше ни най-малка представа кога, как и откъде да започне търсенето. Що се отнасяше до първата част на решението й, нямаше нищо по-лесно от това. Единственият, когото обичаше и комуто бе готова да отдаде сърцето си, при това безусловно, бе само и единствено Фирсала!

Точно в този момент я сепна почукването на входната врата. Внезапно откъсната от мислите си, тя погледна навън и подозренията й се потвърдиха. Бе, разбира се, Кормал – при това, доколкото можеше да види, с букет за нея...

* * *

Днес разходката им – поне в началото си – й изглеждаше доста странно. Личеше, че Кормал е някак притеснен, дори много, прекалено притеснен от нещо. Това особено отчетливо пролича, когато й поднасяше букета цветя с треперещите си ръце. Реши обаче да не го пита. Ако поискаше, той щеше да й каже сам.

Бе предложил да кривнат към гората и тя се бе съгласила, любувайки се на прозиращите измежду туфите мръсен сняг участъци, раззеленили се от току-що покаралата по тях трева.

Неколкократно бе опитала да го заговори. Той отговаряше, ала някак машинално, разсеяно, без внимание, в следствие от което най-сетне бе замълчала и неусетно се бе вглъбила в мислите си за Фирсала. Сега бяха близо до мястото, където се бяха разделили и това внезапно събуди у нея болезнени спомени, които тя отчаяно опита да потисне и поне донякъде успя.

Арунда! – възклицаваше вътрешно. – Нима само преди по-малко от девет дяла стояхме тук за последен път! Нима само преди по-малко от девет дяла бе единственият и – Уви! – последен път, когато устните ни се сляха в целувка, от която моите горят и до днес, а може би ще продължават да горят чак до края на живота ми!

- Да поседнем тук – предложи Кормал, чието притеснение бе все по-видимо.

Тя се взря в дънера, който й сочеше, и нещо я разтърси като електрически ток:

Арунда! – възкликна вътрешно. – Нима се побърквам! Не бе ли точно това мястото, където тогава, в онова сякаш безкрайно далеч преди девет дяла, бяхме седели за последен път с Фирсала!

И тогава тя проумя. Осени я внезапното прозрение защо Кормал я бе довел тук. Необичайно притесненият му вид, цветята, мълчаливостта му... Всичко това говореше само и единствено за едно – за решението му да направи най-страшното за един мъж признание! Арунда й бе свидетел, че не искаше да го наранява, ала изглежда нямаше да има начин, абсолютно никакъв начин, да го избегне!

С внезапно разтреперили се нозе тя го последва и се настани на дънера до него – навярно същият онзи дънер, отново проблесна в натъженото й от предчувствието за предстоящия им разговор съзнание, където бе узнала от самия Фирсала за непосредствено предстоящата им раздяла:

Раздяла – въздъхна вътрешно. – И тогава раздяла, и сега пак раздяла! Може би трябва да наречем този дънер – ако е същият – „дънерът на раздялата”! – позволи си малко черен хумор.

- Искам да ти кажа нещо, Сена – започна с тих, разтреперан глас Кормал, като хвана ръката й. Тя не опита да я измъкне, решена да изпие до дъно горчивата чаша на жестокия жребий не да си разочарованият, както тогава, с Фирсала, а самият ти да си разочароващият – жребий съвсем не лек, дори може би по-тежък от този да бъдеш отхвърлен!

- Знам, че тъгуваш за Фирсала – говореше Кормал, - но ако можеше – Не каза ако искаше, безстрастно отбеляза тя, ала го мислеше, сигурна съм!, – досега той щеше да се върне. Ти обаче не си длъжна да продължаваш да тъгуваш цял живот. Вече мина почти цикъл, а сърцето ми се къса да те гледам все тъжна и вглъбена в себе си. Време е да се съвземеш. Време е... – при това гласът му изтъня и за миг се скъса като прекършена струна. – Време е да започнеш да уреждаш живота си без Фирсала.

Изрекъл всичко това, той замълча и очаквателно я погледна.

- Слушам те – безстрастно отбеляза тя, при което по страните му плъзна червенина.

Арунда! – каза си. – Допусках, че може – и че дори е вероятно - да е зле, но пък чак толкова! Каква грешка! Арунда, каква нелепа грешка само! Изобщо не трябваше да я водя тук и въобще не трябваше да почвам този разговор!

Бе започнал обаче и нямаше как – просто нямаше начин – да спре насред пътя. И той започна да плете примката на своята обреченост със собствените си ръце, при това в пълно и все по-близко до ръба на психическия срив съзнание:

- Дойдохме, за да ти предложа да споделиш живота си с мен – изрече почти безстрастно, сигурен в незабавния й отказ. – Ако не си готова да решиш, ще чакам колкото кажеш, дори ако трябва цял живот!

Внезапно осъзнал съдбовността на признанието си, той рязко млъкна и я изгледа уплашено, почти ужасено. И странно, по всичко изглеждаше, че тя остава спокойна, прекалено, злокобно, ледено спокойна. Единственото, което стори, бе внимателно да измъкне ръката си от неговата. Сетне срещна погледа му и поде с тих, почти упоителен глас – глас, по който неразбиращият езика им случаен наблюдател изобщо не би доловил жестоката фаталност на изричаното:

- Подозирах, че изпитваш някакви чувства към мен. По едно време – през лятото и при първите ти посещения през есента дори бях сигурна в това. Сетне обаче ти се оказа толкова отзивчив, толкова внимателен и разбиращ, че започнах да те мисля за приятеля, за какъвто те смятах преди Фирсала да дойде и да си отиде.

Той слушаше и с някаква тъпа изненада откриваше, че дори най-съдбоносните думи могат да бъдат изричани по съвсем обикновен, дори банален начин!

- Арунда ми е свидетел – продължаваше тя, - че в компанията ти все повече започвах да се отпускам. Смятах те за приятел, за нещо като брат, с когото мога да споделя всичко. При това може да съм ти дала погрешни сигнали и затова държа да се изясним в името на досегашното ни, пък и, силно се надявам, на бъдещото ни приятелство. Ако искаш да го кажа ясно, готова съм да го сторя и го правя. Да, Кормал, считам те за приятел, за много добър приятел и брат, но не съм, не съм била и никога няма да бъда влюбена в теб. Съжалявам. Знам, че сега думите ми ти изглеждат прекалено жестоки, дори убийствени, но това е истината и ако не я изрека, просто бих те излъгала...

След тези си думи тя замълча. Седеше там, съвсем близо до него и в същото време безкрайно, непостижимо далечна. Сетне той като на сън, почти хипнотизиран от шока на случващото се – шок, чието въздействие щеше да изпита едва по-късно, - видя как тя се надигна, положи ръка на рамото му и тихо, почти шепнешком, каза:

- Съжалявам, Кормал, Арунда ми е свидетел, че никога не съм искала да водим такъв разговор. Когато си готов за това, ще се радвам пак да бъдем приятели – но само приятели, Кормал!

Едва сега забеляза заблестелите в очите й сълзи. Сетне тя бавно и внимателно, сякаш докосваше крехка статуетка, отдръпна ръка от рамото му и се отдалечи...

* * *

Не знаеше колко време е стоял тук, на дънера, сам, по-сам от всякога, толкова сам, колкото въобще можеше да е човек, ала когато се опомни установи, че е превалило пладне. Сетне бавно, като грохнал старик, се надигна и пое нанякъде – просто нямаше значение накъде. Единственото, което искаше сега, бе да пие от мъката, колкото и горчива да бе тя и колкото по горчива се окажеше, мислеше той, доколкото в този момент изобщо бе способен да го прави, толкова по-добре!!!

Да, щеше да дойде и гневът. Той знаеше, бе повече от сигурен, ала по-късно, вероятно дори не днес или даже след седмица, но щеше да дойде - опустошаващ и неумолим като бъдещето му оттук насетне. Той обаче – със страх подозираше младежът – можеше да се окаже единственото нещо, с което да е в състояние да продължи да живее, единственото нещо, заради което да продължи да живее и – Арунда, спести ми това!, простена – може би изобщо единственото нещо в по-сетнешния му живот!!!

Край на глава XII... и на част втора от книга първа.

Спущено на 18 юли 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XIII.

Част трета

Каскада от бедствия

Така (Бог) създаде мухите по свой образ. И като ги създаде, благослови ги: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.
Георги Господинов

Глава XIII – Тласнат от приятелска ръка

От зурп Злодеецът ще откачи.
Живот невинен ще унищожи!
След туй ще срещне Кривоглавия случайно
и тутакси ще стори с него туй, което мислил си е тайно...
Ще го бутне в бездна тъй дълбока,
та да го стигне смърт чудовищно жестока!!!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 8741

1. Двата кораба

Облегнат на перилото, Ютан бе устремил взор към тъмните води на океана. Макар че привечерният здрач вече се бе сгъстил и бе на ръба да премине в мрак, студът, който ги бе съпътствал през първите две-три седмици от пътуването, значително бе намалял. Не че не бе студено – вечер и особено сутрин температурата все още падаше до, а понякога и с няколко градуса под нулата. Денем обаче бе все по-топло, пък и валежите се бяха поразредили.

Вече трети ден не бе валяло, а термометърът от прокъсания му калъф, служил му някога като чанта за хранителни таблетки, дори в момента, доста след залез слънце, показваше цели 1,8 градуса по Целзий.

Бяха в океана вече повече от месец и половина и, както го бе уверил Юмел Раш, бяха на път да преполовят разстоянието. Поне засега не бяха налетели на нито една буря – нещо, което, според уверенията на капитана, било рядко срещано дори през късната пролет, която скоро щеше да прелее в лято.

- Мълния да ме тресне дано, ако присъствието ти на борда не ни носи късмет, приятелю! – пошегува се по този повод Раш.

Ютан извърна поглед от спокойните дълбини на океана и очите му срещнаха тези на капитана:

- Хубаво е тук вечер – замечтано отбеляза последният.

- Помага ти да се вглъбиш в себе си – потвърди Ютан.

- Да, приятелю – кимна Раш. – Понякога обаче да се вглъбиш в себе си може да се окаже болезнено.

- Тени? – предположи Ютан.

- Никога не съм се влюбвал така и съм сигурен, че никога вече това усещане няма да се повтори – въздъхна капитанът.

- Помня първия път, когато я видях – потопи се в спомените си той. – Първоначално сякаш с нищо не ме впечатли. Сетне обаче... – едва забележимо се усмихна Раш, а някаква вътрешна светлина озари погледа му. – Трябва да беше вторият или третият път, когато се срещнахме. Едва тогава имах възможност да поговоря с нея. Нямах – и до днес продължавам да нямам – представа какво точно ме привлече у тази жена, ала то бе толкова мощно и всепоглъщащо и нарасна толкова бързо, че скоро напълно разби душевното ми равновесие. Трябваше, просто бе абсолютно наложително да й кажа, но...

- Е - тръсна глава той, - не й казах тогава, дори не и същата пролет. Предпочитах да прекарвам колкото се може повече време с нея в неангажиращи разговори. Беше ми хубаво така. Шляехме се из улиците на Бруна – мястото, където се бяха пресекли пътищата ни за първи път – и говорихме, говорихме, говорихме...

- Знаех, че тя споделя чувствата ми, ала още тогава имах натрапчивото усещане, че с нея няма да е чак толкова лесно, колкото изглеждаше...

- Следващата пролет не се засякохме, макар че предварително се бяхме уговорили да се настаним в Чохам – продължаваше разказа си Раш. – Тя просто не дойде. Накрая, няколко дни преди да отплавам, я видях на пристанището! Все пак бе дошла – пък макар и накрая. Оказа се, че този цикъл реколтата й от зурп била прекалено слаба и затова спешно се наложило да отседне не в Чохам, както се бяхме уговорили, а в Гейза и на връщане оттам се бе отбила да се видим...

- Кой знае защо, но реших, че самото й идване е знак свише и тогава най-сетне й казах...

- Никога няма да забравя реакцията й, приятелю – засмя се Раш. – Мълния да ме тресне дано, ако можеш да познаеш каква беше тя!

- Внимателно, ала твърдо е отклонила предложението ти – предположи Ютан.

- Нищо подобно – врътна глава капитанът. – Разсмя се, човече! Просто се разсмя и се смя, докато на очите й избиха сълзи! И не – добави той, - не ми отказа, – поне не и в обичайния смисъл на думата.

- Та ние и сега сме заедно, Юми! – възкликна, след като престана да се смее. – Родителите ми – и по-специално баща ми – достатъчно дълго и напоително ми натрапваха красотите на брака, та да ме отвратят от това чудо на цивилизацията за цял живот!

- Типично в неин стил! – разсмя се и Ютан.

- Останахме си приятели, а понякога и любовници – завърши разказа си Раш. – Оттогава обаче – вече повече от три цикли - никога не сме говорили за нещо по-постоянно.

При разказа на приятеля му – през над шестте седмици на досегашното им пътуване двамата с Раш се бяха сприятелили - болката от раздялата със Сена прониза Ютан сякаш по-силна от всякога. За разлика от Раш обаче той все още не бе готов да говори за това – поне не и докато споменът за онзи последен ден и за единствената им целувка оставаше все тъй пресен и жив в съзнанието му, както в момента, когато бе драснал с нокът по малката черна кутийка, предназначена според съдържащото се в нея послание да го върне у дома, макар че – съзнаваше все по-болезнено – за него понятието дом вече просто не съществуваше!

- Какво представлява онова място, където ще се отбием, за да продадем зурпа, преди да се отправим към пустинята Хеш? – рязко смени темата той.

- Арбари ли? – внезапно изплува от спомените си Раш. – Това е най-големият пристанищен град в Медара.

- А Медара област ли е? – поинтересува се Ютан.

- Нещо такова – сви рамене капитанът.

- Арбари ли е най-големият център за търговия със зурп в Тингано? – осведоми се Ютан.

- О, съвсем не – врътна глава Раш. – Това просто е едно от относително безопасните места по крайбрежието на Южната земя, доколкото такива там изобщо съществуват.

- А то близо ли е до пустинята Хеш? – продължи с въпросите си младежът.

- Тъкмо на запад от нея – обясни капитанът. - Няма и една седмица по море.

- А колко време ще останем в Арбари? – запита Ютан.

- Зурпът е особена стока – сви рамене Раш. Може две седмици, може дял, а не е изключено, макар да е малко вероятно, и повече. Всичко зависи от това дали бързо ще намерим купувачи, готови щедро да развържат кесиите си за тази толкова търсена – може би дори най-търсената - в Тингано стока...

Малко по-късно, когато Раш се оттегли, Ютан продължаваше да стои облакътен на перилото. Нощта бе настъпила, а заедно с нея бе започнала да се спуска и мъгла. Студът също се бе засилил – температурата бе паднала до малко под нулата, а бе излязъл и слаб, ала пронизващ ветрец, който бе започнал да надипля повърхността на тъмното море.

Най-сетне се размърда, отлепи се от парапета и се запъти към столовата – бе време за вечеря. Освен това бе започнало да му става студено. Той обаче не обръщаше внимание на студа – поне не на този извън себе си. Много по-страшен, много по-свиреп бе този вътре в него – студът, чийто вледеняващ шепот непрестанно му напомняше, че е по-сам дори и от най-самотния бездомник там, на Барзум, в света, от който идеше и който сега бе толкова далечен за него, сякаш никога не бе съществувал!

* * *

Двата дяла от пътуването му дотук бяха повече от кошмарни за Кормал. Той все още така и не се бе съвзел от последния си толкова съдбоносен разговор със Сена. Въпреки неимоверните си усилия да скрие завладялото го отчаяние, то личеше във всичко, което правеше.

- Кормал, какво ти става, момчето ми! – нежно го хокаше Кодрат, установявайки, че за почти деветте седмици от началото на плаването им той не е усвоил почти нищо от корабното дело. – Кажи какво те мъчи, та да оправим проблема и да се заемеш със задълженията си така, както трябва!

Кормал не бе разказал на Кодрат за последната си среща със Сена, а вероятно тя също не го бе сторила, защото – по всичко личеше – баща й съвсем не се досещаше за естеството на проблема, който тормозеше младежа.

- Нищо ми няма! – сопваше се Кормал и отчаяно опитваше да се съсредоточи, ала резултатът от усилията му бе повече от отчайващ!

Едно слънце – бе шестдесет и третото от потеглянето им – Кодрат го завари в кают-компанията да се налива с палумба сам. И макар това да бе слабо алкохолна напитка, личеше си, че младежът бе успял да се накваси добре.

- Какво ще кажеш да поседна с теб, момчето ми? – внимателно поде бащата на Сена, настанявайки се на един стол срещу примигващия на парцали Кормал.

- Разфира се, старше! – завалено кимна младежът и почука по бутилката: - Да ти налея?

- Остави – загрижено каза Кодрат. – Ще се обслужа сам.

Той взе една от пръснатите по масата чаши и си сипа малко.

- Наздрафе, съдружнихо! – изгъгна Кормал, чукна почти пълната си чаша о тази на Кодрат, сетне я гаврътна до дъно и я напълни пак. – Да пием за пиенето, хоето ни фрафи щастлифи!

- Какво ти е, Кормал? – твърдо го изгледа Кодрат, след като на свой ред отпи. – Знаеш, че за мен си като роден син и можеш да ми кажеш всичко.

- Има рафоти – проломоти младежът... – е, тахвис едни рафоти, дето не са за хасфане...

- Да не би? – предположи възрастният човек и очите му леко се разшириха.

- Да не фи хахво, съдружнихо? – уригна се Кормал.

- Зурпът! – насили се да изрече страховете си Кодрат. – Да не би да си го опитал и...

- Зурфът! – пиянски се разсмя младежът. – Да съм офитал тоя бохлух! Арунда! Наистина ли ме мислиш за толхофа смахнат, ше да се дохосна до тая отрофа!

- Ами тогава какво? – подкани го Кодрат. – Та нали потеглихме двамата преди всичко за да усвоиш умението да управляваш кораб! Вече минаха два месеца обаче, а ти, тежко ми е да го кажа, почти нищо не си научил!

- Ше науша, съдружнихо, ти само пошахай! – закиска се младежът. Сетне, сякаш нещо му хрумна, изражението на лицето му внезапно стана сериозно, много сериозно. Той дори опита да пробие мъглата на обзелото го алкохолно опиянение:

- Фременна рафота, старше – увери възрастния си събеседник. – Утре ше фъда бомба, ше фидиш!

След това облегна ръце на страничните облегалки на стола си и опита да се надигне. Успя едва на третия път. Сетне вяло махна на Кодрат:

- Отифам да сфя – изгъгна и се закандилка към изхода.

Останал сам, възрастният човек замислено допи напитката си:

Хм – каза си. – Арунда да ме тръшне, ако знам какво става с него! Ще намеря начин да разбера обаче. Просто трябва, крайно наложително е да разбера! Явно нещо дълбоко, много дълбоко го гризе и ако не се вземат мерки, нищо чудно да го доизгризе...

При това той бе връхлетян от внезапно, па макар все още твърде смътно подозрение:

- Сена! – едва чуто раздвижи устни. – Арунда, нима е възможно! Но тя нищо не ми е казала!...

Постепенно се успокои – наложи си да се успокои, трябваше да се успокои. Знаеше, че успешното решаване на всеки проблем, особено на голям проблем, какъвто бе сигурен, че е този с Кормал, изисква спокойствие и, каквото и да се случваше, той възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да си го осигури.

* * *

Когато се събуди късно същата вечер, Кормал установи, че е спал повече от десет часа. Главата му се цепеше и го болеше стомахът. Затова реши да излезе на палубата и да се поразходи на чист въздух.

Макар да наближаваме южния материк, нощта е студена – даже много, прекалено студена! – потрепери младежът. Обсипаното с едри звезди небе се оглеждаше в едва надипляните от нощния бриз спокойни води на океана.

След първите няколко обиколки на палубата Кормал усети, че главата му започва да се разведрява и че стомашните му болки са отслабнали. За сметка на това обаче с нова сила се подлюти другата, душевната му рана.

Облакъти се на перилото и се загледа в искрящата на звездното небе чернота на водната бездна под себе си. За миг му мина мисълта, че стига само да се прекатури през парапета, заедно със самия себе си ще удави в глъбините й и жестоката пустота, вледенила всичко в него в продължение на последните сякаш безкрайни десет седмици от живота му. Това обаче бе само за миг – не, само за частица от мига. Сетне волята му за живот – воля, която въпреки дълбаещото го отчаяние си оставаше силна, надделя. Това обаче не намали страданието му: тъкмо напротив – сякаш го засили.

Въпреки вътрешната си съпротива, се застави да се върне към онзи последен ден със Сена. След това не бе ходил при нея, макар че бяха отпътували цели десет слънца по-късно. Умишлено – за нищо на света не искаше да я среща, не и сега - пристигна право на пристанището в Лайру едва късно вечерта преди утрото на заминаването и незабавно се качи на единия от наетите от Кодрат два кораба. Сетне се оказа, че Сена не бе придружила баща си чак до там, за да го изпрати, ала Кормал не искаше да рискува. Болката му от учтивия й, ала категоричен отказ да сподели живота си с него, бе толкова мощна и всепоглъщаща, че той имаше чувството – и искаше, о, Арунда, как само искаше... и продължаваше да иска и до днес – тази погълнала целия му свят болка да го пръсне отвътре!

Сена! – простена вътрешно младежът, надвесвайки се през перилото над кротко плискащите се о борда тъмни води на океана. – Арунда ми е свидетел, че опитвам да живея и след това, ала съзнавам, че не ще мога да продължа, освен ако...

Той рязко тръсна глава. Мисълта, която току-що се бе стрелнала през съзнанието му, бе толкова чудовищна, толкова непонятна и непоносима, че не искаше – да, Арунда му бе свидетел, че не искаше – тя да се задържа там...

Кормал обаче чувстваше, че тази мярнала се за частица от мига мълния е единственото, което можеше да го взриви – именно да го взриви, а не да го събуди, съвсем не – за живот!

Не – реши, ала съзнаваше с нажежена до бяло яснота, че това нямаше да е окончателното му решение, - не ще се поддам на изкушението! Да, Фирсала е причина за страданията, които ме убиват сега. Той обаче не ми е враг...

И ето, онзи, другият, присмехулният глас, наново гръмна в главата му. През цялото време от онзи последен ден със Сена, от онзи проклет последен ден със Сена, бе опитвал да го заглуши, ала най-сетне скритото му Аз, безкомпромисното му Аз, неопитоменото му и разрушително Аз, като изгарящ ретините лъч проби мъглата от предразсъдъци, в която той, цивилизованият Кормал, напразно опитваше да се скрие от самия себе си:

Красиви думи, приятелю. Много красиви даже... Но – уви! – и сам знаеш, че те нямат никаква, ама аб-со-лют-но никаква стойност за теб!

* * *

През следващите няколко дни Кормал съвсем неочаквано и за самия себе си се успокои. Дори започна да се съсредоточава в уроците на Кодрат относно управлението на абдалиански кораби. Кодрат си позволи да се поотпусне:

Арунда – молеше се той, - каквото и да е било, дано вече да е минало!

Ала онова присмехулно гласче, обитаващо скритите дълбини на съзнанието на Кормал, все по-често – и все по-настойчиво – се обаждаше. Нещо повече: младежът се улавяше, че съпротивата му срещу този вътрешен инквизитор все повече се топи, докато най-сетне именно той, неукротеният и непосредствен негов Аз, бавно, ала сигурно, започна да установява контрол над мислите му.

Не, това съвсем не го притесняваше. Той го приемаше просто като терапия, като някаква особена форма на лечение – па макар лечение с упоителна отрова, - лечение, с чиито негативни следствия предполагаше, че ще може да се справи... И вероятно би успял, ако не бе палумбата, а сетне, когато почти осем седмици по-късно акостираха край скалистите брегове на пустинята Хеш, и калепът, както и, разбира се, най-сетне зурпът, тази така жестоко заклеймявана от абдалианите отрова за Тингано!

2. Арбари

Арунда: явно за абдалианите тази дума значеше всичко – и природа, и живот, и Бог, и, разбира се, решаване на технически въпроси, какъвто бе този с начина на задвижване на абдалианските кораби. Ютан неколкократно бе пробвал да подпита Раш за онова, което движи кораба им, ала капитанът само тайнствено се усмихваше и, разбира се, отговаряше с вездесъщата дума арунда.

Владенията на Арунда обаче бяха останали далеч, на много хиляди километри зад гърба им, а пред тях се простираше начупената линия на брега, отвъд който, някъде дълбоко в една скалиста пустиня, някога, сякаш безкрайно отдавна, той се бе приземил с барзумската си затворническа капсула.

- Арбари, приятелю – махна към сушата капитанът, който безшумно се бе присъединил към него на перилото. – Интересен град.

- Тук ли отсядаш обикновено? – поинтересува се Ютан.

- Само когато реколтата от зурп е достатъчно голяма, както сега, за да компенсира сравнително ниската цена, на която можем да я продадем тук, в северозападната част на континента – обясни Раш. – Понякога обаче се налага да акостираме на изток, доста по-на изток, опасно на изток...

- Опасно? – любопитно го изгледа младежът. – Всички на тази планета, които срещам до момента, а те по волята на случайността все се оказват абдалиани, непрестанно ми повтарят колко опасни са Тингано, както казваха първите ми благодетели или тинганианите, както ги наричате на този кораб, но така и не мога да разбера с какво тези хора толкова много ви ужасяват!

- Те са варвари, мълния да ги тресне дано! – простичко каза капитанът. – Нападат земите ни, палят, плячкосват, убиват, крадат зурпа, който произвеждаме за консумация от самите тях!...

- А някога опитвали ли сте да се разберете, да сключите договор, по силата на който тинганианските банди да бъдат наказвани за престъпленията си спрямо вас от собствените си власти?

- Договор! – вдигна глава към небето капитанът и гръмко се разсмя. – Какъв ти договор, приятелю, мълния да ме тресне дано! Договор, разбира се, има – обясни той. – Единственият проблем е, че не върши работа, абсолютно никаква работа!

- Как така! – учуди се Ютан. – А вие, абдалианите, защо при наличието на такъв договор не искате сметка от тукашните власти за случаите, когато тинганиански банди опустошават бреговете ви?

- Тингано е странно място – обясни Раш, - твърде странно, объркващо странно дори! Договорът между Обединената отбрана на пристанищните ни градове и тинганианите се отнася до съдове, контролирани пряко от централната власт във Фиртуш – столицата на Тингано – и не засяга по никакъв начин частните рейсове между континентите. С други думи, проблемът с пиратите и контрабандистите си е изцяло наш и само и единствено ние сме тези, които могат да се заемат с решаването му. Нашите ресурси за това обаче са крайно недостатъчни. Е, да, някои от по-големите ни пристанищни градове разполагат с по няколко въоръжени кораба, патрулиращи по протежение на бреговете ни, но очевидно това е крайно недостатъчно...

- Разбирам – замислено каза Ютан...

Междувременно начупената линия на сушата се бе удебелила и едва сега младежът забеляза, че пристанището, към което се насочват, бъка от всевъзможни – малки и големи, движени от гребци или задвижвани от странната сила, привеждаща в движение и собствения им кораб – морски съдове. Посочвайки едно малко корабче, движещо се с помощта на гребци, той възкликна:

- Явно черупките като тази не се ползват с покровителството на Арунда.

Проследил погледа му, Раш го изгледа озадачено.

- Имам предвид – обясни младежът, - че тях не ги движи Арунда. Любопитно, колко ли плащат на гребците за този убийствен труд.

- Да им плащат ли, мълния да ги тресне дано! – разсмя се капитанът. – Ама че майтап! Та това са роби, приятелю – роби, в голямата си част отвлечени от крайбрежните ни поселища...

При тези думи на Раш нещо бодна Ютан право в сърцето:

Сена – потръпна последният. – Нима и тя и близките й живеят под непрестанната заплаха да бъдат отвлечени и поробени от тинганианите!

Отговорът, разбира се, се натрапваше от само себе си.

Ето защо думата „Тингано” всява такъв свиреп ужас в сърцата на мнозина от абдалианите по крайбрежието – каза си той. – Господи – помоли се горещо, - пази Сена, близките й и всички, свързани с нея, от набезите на тези варвари!

* * *

Престоят им в Арбари се оказа доста по-дълъг от очакваното. Останаха там почти два дяла – време, през което Ютан частично усвои стандартния тинганиански език.

Сега, в началото на лятото, Арбари бе едно опустошително горещо, почти непоносимо горещо място. Макар че бе разположен на брега на океана, денем там температурата на въздуха на сянка често надхвърляше 40, а понякога и 42 градуса по Целзий, а тази на морската вода се задържаше в диапазона 30 – 32-33 градуса по Целзий. С течение на времето обаче Ютан почти свикна с горещината, макар че и до самия край на престоя им в Арбари, а и след това, в пустинята Хеш, потта продължаваше да се лее от него като река.

Арбари бе голям град – един от големите пристанищни градове по северното крайбрежие на южния континент, както Ютан бе научил от Раш. Населението му надхвърляше милион, а според капитана по това време на цикъла, времето на най-интензивната търговия със зурп, вероятно достигаше, а може би и надминаваше два милиона...

Макар да не разбираше естеството на търговията със зурп, Ютан се досещаше, че тук, на юг, тя е далеч по-трудна, отколкото по абдалианското крайбрежие.

- Не е съвсем така – бе му разкрил Раш, когато младежът сподели с него това си предположение. – Да, тук, в Арбари, тя наистина е далеч по-трудна, отколкото в Лайру, Видара, Гейза или в някой от останалите абдалиански пристанищни градове. На изток обаче – в Гамбари, Гамбоне, Фагали или дори в Кортис се извършва далеч по-лесно и е доста по-рентабилна, но да се търгува там е несравнимо по-опасно...

Корабът на Раш бе голям, с товаровместимост 25 000 домара, а пресният зурп, който превозваше, бе с общо тегло над 23,8 хиляди домара. Комбинацията от голямото му количество, свирепата конкуренция и стиснатите купувачи значително забавяше процеса на продажбата му – дейност, която не касаеше Ютан и затова той използваше по-голямата част от времето си, за да се шляе из улиците на Арбари. Е, да, обичаше и да се къпе в морето, но предпочиташе да го прави нощем, когато температурата на въздуха бе по-поносима.

Онова, което най-много впечатли Ютан още от самото начало на престоя им в Арбари, бе финият, ала натрапчиво накиселяващ мирис на зурп, който сякаш се просмукваше във всичко. По улиците се разхождаха хора – хора, които, за разлика от светлокожите абдалиани, в огромното си мнозинство бяха с кожа в различни оттенъци на тъмното, - вадещи от джобове и чанти малки фунийки, подобни на цигарите на планетите от Конфедерацията, разкъсваха опаковката и изсипваха върху езика си съдържанието й, след което изпадаха в нещо като транс. Очите им се изцъкляха, те започваха да се завалят, ако не седяха, разбира се, а когато те фиксираха споглед, сякаш очите им пробиваха дупки в теб...

С течение на времето Ютан свикна с гледките на тъпчещите се със зурп многобройни жители и гости на Арбари и към края на първия месец от престоя им в града те почти престанаха да го впечатляват. Не след дълго обаче той се натъкна на други зрелища, които грабнаха вниманието му почти изцяло, отклонявайки мислите му от зурпа и явно масовата му консумация тук, в Тингано.

* * *

Бе една сутрин малко след началото на втория им дял в Арбари, когато Ютан реши да свърне по една от затънтените улички, водещи от големия крайбрежен булевард към вътрешността на града, по която никога не бе минавал. Още от самото начало му се стори, че накиселяващата миризма на зурп тук е някак по-остра и наситена, а скоро красивите къщи от на по два-три етажа бяха заменени с порутени едноетажни постройки, между които се мяркаха призрачните силуети на хора, явно в състояние на крайна бедност и запуснатост. По едно време край него се натълпиха група врещящи и вонещи на мръсотия дрипави деца, които с протегнати ръце очакваха да им подхвърли някой и друг дюинг. Той потърси в джобовете си, намери монета от 20 дюинга и я метна сред тях. Сцената, която последва, нямаше да се изличи от съзнанието му чак до края на живота му.

Детето, което първо се добра до монетата, бе жестоко нападнато от останалите и по него от всички страни се посипаха юмруци и ритници. Ютан се поколеба за миг, сетне, потресен, се застави да продължи. Явно тук гледките на млатещи се до тежки наранявания, а може би дори и до смърт деца, бяха често срещани. Предположението му се потвърди и от кордона, образуван около биещите се от други деца, които допълнително ги насъскваха с подвиквания...

Картината на жестоко биещите се и ритащи се деца все още не бе избледняла в съзнанието му, когато малко по-нататък по улицата той налетя на неколцина мъже и жени, които, явно претъпкани до козирката с калеп и зурп, се съвокупляваха направо на пътя. С разширени от почуда очи Ютан проследи как една от жените – вероятно на 20-25 цикли, прецени - опита да се отскубне от разплут старец, който можеше да й бъде дядо, при което той опита да я подчини с няколко плесника. Една от останалите жени се отскубна от мъжа, в чиито прегръдки се бе намирала до момента, налетя на стареца и разби о главата му една от празните бутилки калеп, валящи се насред сборището. При това старецът изпусна жертвата си и грохна в безсъзнание, а през това време двете жени – спасителката и спасената – лизнаха малко от зурпа, който първата поднесе пред устните и на двете, след което настървено започнаха да се галят, прегръщат и целуват, кискайки се...

Ютан внимателно заобиколи сборището, само за да се натъкне едва броени крачки по-нататък на друго, далеч по-покъртително зрелище!

Видя как четирима дрипльовци влачат един яростно съпротивяващ се свой побратим към едно дърво и потресен се закова на място. Мъжете събориха жертвата си до ствола на дървото и здраво вързаха краката и ръцете му с мръсно и проскубано, ала навярно достатъчно здраво въже, защото нападнатият, въпреки неимоверните си усилия, не успяваше да го скъса.

Край четиримата започнаха да се тълпят деца и възрастни, които започнаха да замерят с камъни вързания. Нападателите разгониха тълпата, която леко се отдръпна, продължавайки да се увеличава и сипейки закани към нещастника, който на свой ред също викаше и проклинаше.

Макар да схващаше твърде малко от това, което крещяха участниците в тази жалка сцена, Ютан все пак подразбра, че нападнатият бил откраднал нещо. Малко по-късно успя да установи и какво е откраднатото. Един от нападателите обясняваше на тълпата, сочейки жертвата, че този – не успя да разбере епитета – бил задигнал от кокошарника в двора му яйцето, което единствената му кокошка била снесла това слънце, ала преди да бъде заловен от него и приятелите му, го погълнал с черупката!

- Смърт! – зави тълпата. – Смърт на крадеца! Да го обесим! Обесете го! Да увисне! Искаме да увисне! Бързо! Веднага!

Нападателите не чакаха втора покана. Метнаха второ въже около врата на вече овързаната си и омаломощена от побоя и от опитите си да се освободи жертва, изправиха нещастника, вдигнаха го от земята и прехвърлиха другия край на въжето през един дебел клон...

Ютан не дочака да види предсмъртните гърчове на нещастника, а, потресен до дъното на душата си, продължи нататък.

- Господи! – потръпна от отвращение, търсейки пресечка, по която да се отдалечи от това гнусно и бъкащо от чудовищни дела място. Преди да открие такава обаче му бе съдено да се натъкне на още една нелицеприятна сцена, участник в която за негов ужас стана и самият той!

Вероятно на 200-300 метра по-нагоре по улицата видя мъж и жена. Мъжът бе дрипав, каквито явно бяха ако не всички, то поне в огромната си част жителите на този вонещ квартал, а вървящата до него жена бе чисто гола, само с една препаска на слабините. Още щом го съзря, мъжът хвана здраво жената за ръката и с бързи стъпки побърза да пресрещне задаващия се срещу него лъхащ на богатство непознат:

- Жена – усмихна се той през изпочупените си зъби. – Хубав жена, мой жена. Дава тебе жена само за 50 дюинг на сеанс. Само 50 дюинг на сеанс – туй евтин, много евтин!

Потръпвайки от погнуса, Ютан отклони предложението и най-сетне в далечината мерна така жадуваната пресечка. Побърза да поеме по нея и няколко минути по-късно, когато руините на това място най-сетне останаха зад гърба му, си позволи да си отдъхне:

Господи! – възкликна в себе си, смесвайки се с нарастващите тълпи, в голямата си част състоящи се от далеч по-цивилизовани хора в сравнение с тези на улицата, от която току-що се бе измъкнал. – Явно или не съществуваш, или си садист, щом позволяваш хората, венецът на собственото ти творение, да си причиняват такива неща!!!

* * *

Бе в края на втория дял от престоя им в Арбари и средата на лятото вече преваляше, когато една привечер Раш посрещна Ютан на борда с думите:

- Стягай се, приятелю! Тук свършихме. С помощта на Арунда утре тръгваме по твоята работа.

При това изявление на капитана сърцето на младежа подскочи в гърдите му.

Най-сетне! – с облекчение си каза той. – Скоро ще разбера, Господи, дано да разбера! Скоро ще узная дали властелините на черната кутийка действително са мои благодетели, дали са ми врагове или по някакви си техни причини просто са ме „подхлъзнали”! А когато това се случи... Е, когато се случи, ще знам и дали имам някакъв, пък било и минимален шанс, отново да срещна Сена!

Спущено на 25 юли 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XIII.

Тук и на други места в книгата понятията ден (слънце), месец (дял), метър (дром) и т. н.:

• са използвани като взаимозаменяеми в зависимост от това дали биват възприемани от перспективата на Николас/Фирсала/Ютан или от тази на жителите на Неотопия.
• Думата слънце е заменена с ден там, където се оказва неподходяща за употреба. Как ви звучат напр. изреченията: Днешното слънце беше слънчево. или През това слънце слънцето бе обвито в облаци.?! –

бел. авт.

3. Паяжината на покварата

Пустинята Хеш със сигурност бе най-знойното място, където Кормал някога бе попадал. Макар че пристигнаха на свечеряване, излъчващата се откъм скалистия бряг горещина бе толкова силна, че имаше чувството, че вдишва разтопена мед! Той допи бутилката си с почти гореща палумба и с отвращение я метна зад борда.

Странно – каза си. – В началото на пътуването се напивах и от една бутилка, а днес изпих четири, пък имам чувството, че не съм вкусил ни капка алкохол!

Корабът плавно навлезе в малкия залив и Кодрат нареди да спуснат котвата. Сетне се присъедини към Кормал при нажежените перила, отвъд които лениво се плискаха зеленясалите от водорасли и бъкащи от дребни риби води на океана.

- Е, пристигнахме, момчето ми! – въздъхна той. – Мисля, че ако и на връщане проявиш същото усърдие, с което се учеше през втората половина от пътуването ни дотук, следващият път ще си в състояние да потеглиш и сам.

- Веднага ли ще потеглим към вътрешността или ще изчакаме Прела и хората му? – вяло се осведоми младежът.

- Ще ги изчакаме, разбира се! – възкликна Кодрат, сякаш самото допускане, че можеха да не го сторят, беше нещо нечувано. – Пустинята Хеш е опасно място – най-малкото защото сме на територията на Тингано.

- Значи ще тръгнем след около седмица? – предположи Кормал.

- По-малко – коригира го възрастният мъж, - вероятно след 3-4 слънца.

- Предният път, когато идвах с баща си като малък, на мястото, където акостирахме, нямаше други морски съдове – забеляза Кормал, сочейки към малката гемия, пуснала котва близо до скалите.

- Да – кимна Кодрат, - това е отскоро – може би от 4-5 цикли. Явно не подозирайки за отвращението, което ние, абдалианите, изпитваме към калепа и особено към зурпа, някои тинганиански търговци са решили да предлагат тези изключително търсени на тукашния пазар стоки на търгуващите със строителни материали северняци.

В този момент младежът мерна далеч встрани от мястото, където се канеха да акостират, някакъв друг – при това доста голям – морски съд.

- И тези ли продават калеп и зурп на северняците? – кимна той с глава по посока на далечната белезникава грамада, която очевидно бе кораб.

- Предполагам – сви рамене Кодрат, протяжно се прозина и повлече натежалите си от опустошителната жега крака към предната част на кораба.

Кормал остана до перилата в очакване да пуснат котва, за да може да слезе на брега и да се разтъпче на твърда земя. За миг му мина мисълта да изпие още една бутилка палумба – петата му за деня, - ала тутакси отхвърли тази идея. Палумбата и без това бе престанала да му действа. Явно имаше нужда от нещо по-силно.

Калеп? – запита се той. – Дали все пак да не пробвам тази напитка? Едва ли ще ми стане нещо от една чаша, че и от две, та дори и от една-единствена бутилка?...

* * *

Когато Кормал най-сетне слезе на брега, вече се бе стъмнило, ала жегата, изтръгващата от него шадравани от пот жега, сякаш ни най-малко не бе намаляла. Макар да бе ясно, едрите звезди трепкаха в едва забележима, ала осезаема с всяка пора на тялото му мараня.

Бе тихо, ала нейде издалеко до слуха му долитаха нечии гласове и смехове.

Къде ли е това? – запита се и пое в посоката, от която му се струваше, че идват гласовете. В първия момент му се стори, че те са изчезнали или – което, даде си сметка, в тая горещина съвсем не бе невъзможно, - че само са му се причули. Миг след това обаче нов взрив от смях го убеди, че следва вярната посока и, изпълнен с любопитство, забърза натам.

Може би на половин фандром навътре сред скалите мерна нещо тъмно, подобно на къща. Да, именно това бе мястото, от което се чуваха, вече станали гръмки, силните гласове и невъздържаните смехове. Доколкото успя да установи оттук, от разстояние около стотина дрома от къщата или колибата, повечето от гласовете бяха мъжки, ала му се стори – ама че странна работа, - че някои от тях са момичешки или женски.

Да проверим! – каза си, обзет от крайно любопитство, и ускори крачка.

* * *

Подобното на къща или колиба нещо се оказа палатка – при това твърде голяма, вероятно 20 на 30 дрома. Той повдигна платнището и попадна в свят, който мигом подлуди сетивата му.

Тутакси го блъсна острата воня на спирт и тежката, възкисела миризма на зурп. Вътрешността на палатката бе сумрачна. Бяха запалени много свещи, които обаче трудно се справяха с мрака, ала на обитателите на палатката явно въобще не им пукаше от това. Врявата бе оглушителна.

Видя насядали или полуизлегнати по столовете около многобройните маси много – вероятно над сто – мъже, някои от които бяха в компанията на момичета или млади жени.

Сепна се, когато някой положи ръка на рамото му и каза на висок глас близо до ухото му:

- Добро вечер! Ти нов тука – аз знае.

Рязко се извърна към притежателя на гласа и видя мъж на средна възраст с обръсната до голо глава. Онзи протегна ръка, която Кормал след кратко колебание пое:

- Мое име Йови, Йови Пана и аз държи това място – осведоми го мъжът. - Ти наш гост и аз държи черпи тебе.

Кормал полека измъкна ръката си от хлъзгавата от пот длан на другия.

- Заповяда на мой маса – смигна му онзи, кимайки към вътрешността. – Там хубав, да, много хубав, там две момиче, там калеп, там зурп...

Сетне се обърна, канейки с жест младежа да го последва. Кормал го стори и двамата се запровираха между масите, на една от които тъкмо в този момент изригна канонада от пиянски смях.

Масата, на която го настани домакинът му, бе голяма. Край нея можеха да се сместят шестима и той бе шестият. Освен него и Йови Пана на масата имаше още двама мъже, държащи в скутовете си две красиви девойки, чиято бяла кожа свидетелстваше, че вероятно са севернячки.

- Първо опита калеп – еликсир на Велики Пош – изкрещя към него Пана, стремейки се да надвика гръмогласните обитатели на заведението си. – А, ето, Алва носи тебе.

Внезапно нечия мургава малка ръка постави пред Кормал чаша, пълна с воняща на спирт кехлибарена течност. Той вдигна очи и забеляза отдалечаващото се тъмнокожо момиче. Констатира, че е красива, и съсредоточи вниманието си върху онова, което му говореше домакинът му:

- Опита! – подкани го той. – Няма съжалява. Туй без пари, първо питие при Йови винаги без пари! – похвали се Пана.

Кормал се поколеба, ала само за миг. Сетне посегна към чашата и я поднесе към устните си. В първия момент питието сякаш изгори гърлото му, ала сетне по тялото му се разля приятна топлина и той с облекчение си каза:

Най-после! Палумбата не ми действа, ала съм сигурен, че дори една-единствена чаша от това дяволско питие доста ще ме замае!

- Хубав, нали? – гордо изтътна гласът на проследилия изражението му Пана. – Йови продава най-качествен калеп в Хеш, а може и в цял Тингано – самодоволно отбеляза той.

Младежът колебливо кимна.

- Ти пие, ти пие още, а после, после има идва по-хубав, много по-хубав! – загадъчно се усмихна домакинът, пред когото в този миг също се появи чаша калеп. Бе го донесла същата мургава девойка, която бе поднесла питието и на самия Кормал.

- Благодари тебе, Алва, много благодари и после бъде мнооого, много добър с теб! – похвали я Пана, протегна чашата си към тази на младежа, който побърза да я вземе и двамата звънко се чукнаха:

- Пие за ново познанство мен с тебе, за ново приятелство! – прогърмя гласът на Пана, сетне той отпи юнашка глътка. Кормал също отпи и установи, че сега калепът не изгори толкова жестоко гърлото му, както първия път, а разлялата се по тялото му топлина бе по приятна даже и от преди.

Междувременно палатката все повече се пълнеше, а гласовете и смеховете на обитателите й ставаха все по-силни и невъздържани.

- Ти пие – подкани младежа домакинът и, ставайки от мястото си, отпи още една голяма глътка от калепа си, като при това почти го преполови. – Аз трябва да нагледа други гости, после пак върне при тебе...

* * *

След първата чаша Кормал чувстваше някаква странна лекота в главата си, а крайниците му бяха приятно омекнали. Да, наподобяваше на ефекта от палумбата през първите дни на кораба, когато започна да пие големи количества от нея, ала не бе съвсем същото. За разлика от палумбата калепът бе запалил пожар в кръвта му. Очите му все по-често се спираха на жените, задържайки се продължително върху онези, които според него бяха най-красиви.

- Пак калеп? – сепна го гласът на Пана, който неусетно се бе върнал. – Видял, че ти изпил. Харесал, да?

- Да, много е хубаво, а колко струва да си поръчам още една чаша?

- Ти има само вегели, предполага? – прагматично се осведоми домакинът.

- Да, само вегели – потвърди Кормал. – Ако знаеш как да ги обменя за тукашни пари?

- Не, не, това не нужно, приятел! – разсмя се Пана. – Това съвсем, съвсем не нужно. Ти плаща във вегели, а аз – той се потупа по гърдите – после обменя за зифари, за наши пари...

- А, значи може и така! – зарадва се младежът.

- Може, че как не! – възкликна домакинът. – Тук, при Йови, клиент Велики Пош!

Арунда, какво ли е това Велики Пош? – озадачи се Кормал. – Струва ми се, че го чувам за втори път тази вечер...

- Чаша калеп половин вегел – продължаваше да обяснява Пана. – Това евтин, много евтин, по-евтин от най-евтин в Тингано! – разпалено уверяваше новия си гост той. (Цената, разбира се, бе много – около два пъти и половина – по-висока от пазарната, ала Пана разчиташе – и с право, абдалианите в огромната си част нямаха абсолютно никаква представа от цените на южния континент, - че ще успее да го преметне.)

* * *

В края на втората си чаша калеп Кормал вече бе доста пиян. Пана неколкократно напускаше масата, сетне се връщаше, за да поднови разговора си с него. Той чувстваше, че все повече се отпуска пред този човек. В края вероятно бе споделил с него и нещо за проблема си – за Сена, - ала след това не успя да си спомни...

Когато допи втората си чаша, домакинът пристъпи към него, подавайки му фишек.

Зурп – мерна се в помътеното от алкохола съзнание на младежа, ала калепът бе сринал задръжките му.

- Отворено – посочи Пана. – Ти само близне. Близне малко, първи път много силно!

Кормал обаче не се съобрази с предупреждението, поднесе фишека към устните си, подаде език и го напъха в него. Попадналият върху езика му възкисел прашец мигом се стопи, а после...

Внезапно почувства, че се раздува! Ставаше все по-голям и по-голям, достигайки за броени секунди великански размери! Съзнанието му проби платнището на палатката и се устреми в нощта...

Той с изненада установи, че въпреки вероятно хилядократно увеличения му обем и острота, може да го контролира. Върна го в палатката и го плъзна по масите. И...

Ама че чудо! – възкликна вътрешно, не вярвайки на очите си. – Че аз мога да виждам... в предметите! Всичко, всичко да виждам! Да виждам в хората, в калепа, в масите, в зурпа, в момичетата, в прашинките!... Арунда! Та аз мога да виждам и в него, в милия – да, кой знае защо в този момент бе изпитал към домакина си огромно, почти нечовешко умиление, - в прекрасния Йови!

Още не се бе насладил на усещането си за мощ обаче, когато зурпът започна да губи силите си, а светът да се свива и избледнява, докато накрая той, Кормал, пак си стана същият, предишният Кормал, само че много, много пиян, въодушевяващо много пиян!

- Как ти се стори, приятелю? – дочу почти в ухото си мощния глас на Пана. – Зурпът, как ти се стори?

- Велихолефно! – изфъфли младежът. – Просто велихолефно!

- Йови казва първи калеп, първи зурп и първи момиче безплатни – усмихна се домакинът, чийто образ се размазваше пред премрежения от калепа и зурпа поглед на Кормал. – Преди това обаче още един калеп?

Кормал с готовност кимна. В първия момент забрави, че трябва да плати, ала Пана услужливо му напомни, при което, възползвайки се от опиянението му, му взе не половин, а цял вегел...

* * *

Събуди се с младо тъмнокожо момиче. Момичето бе чисто голо и, сгушено в обятията му, кротко спеше. Явно се бе любил с нея, тъй като пазеше спомена за скорошната си ерекция, макар да не помнеше нито акта, нито как това момиче се е озовало при него...

Главата му се въртеше и той установи, че едва движи крайниците си. Дъхът му вонеше на алкохол, а след зурпа – Този епизод си спомняше ясно, ах, как ясно го помнеше! – светът му изглеждаше някак блед и нереален...

Втвърденият му член отново се раздвижи и едва сега установи, че и самият той е чисто гол.

Дрехите ми – мерна се в съзнанието му. – Къде ли са дрехите ми?

Макар да бе сигурен, че наскоро бе любил момичето, новата му ерекция помете тази му мисъл. Той притисна девойката още по-близо до себе си, при което тя се раздвижи в ръцете му и отвори очи. За миг в погледа й пролича обърканост, сетне тя му се усмихна, прошепна няколко думи на непознат език и плъзна ръка по тялото му, спирайки я върху възбудения му член. Това направо го подлуди. Той се попривдигна, обкрачи я и грубо проникна в нея...

Оргазмът му бе толкова мощен, че го изцеди докрай, до последната капка живот, дремещ в разконцентрираното му и разпиляно съзнание. Странно обаче: въпреки това той продължаваше да е жив, макар да чувстваше, че му липсва нещо – нещо много важно, ала не успяваше да се досети точно какво...

Странно защо, ала нещо го притесняваше. Той обаче не се сещаше, нямаше ни най-малка представа какво е то! Накрая все пак успя да идентифицира проблема и очите му леко се разшириха. Установи, че палатката, в която лежеше с момичето, бе малка – стотици пъти по-малка от тази, в която бе прекарал вечерта, а през платнището й се процеждаше светлина – вероятно от настъпващия ден!

Кормал внезапно се откъсна от момичето и стана, при което така му се зави свят, че едва не падна. След няколко секунди обаче вече можеше да се държи на крака, пък макар и кандилкайки се.

В този миг му се стори, че чува някакъв виг. После гласове..., смехове..., звук от тътрещи се крака някъде наблизо...

Някой рязко повдигна платнището на палатката му и влезе. Бе Йови:

- Вижда станал – проломоти през прозявка той. – Харесал Толи? – кимна към момичето.

- Да, харесах я, много я харесах – увери го младежът.

- Първи момиче безплатно – напомни му домакинът. – А сега върви довечера дойде пак?

- Възможно е – неопределено повдигна рамене Кормал. – Може и да дойда...

- Дойде, дойде, леко го потупа по голото рамо Йови, сякаш знаеше по-добре от него. – Как няма дойде?! Тук, при Йови калеп, зурп, момиче, много момиче, и всичко евтин, повече от най-евтин!...

Едва сега Кормал съзря дрехите си в ъгъла на палатката. Той нахлузи измачканите си гащи и тънката, напоена с миризма на калеп и зурп риза. Сетне бръкна в джоба, където бяха парите му. Вътре се въргаляха няколко вегела. Стори му се, че са четири или пет. Да, пет бяха, а бе дошъл с десет!

Арунда! – учуди се. – Нима съм пил толкова много! Колко ли чаши калеп съм си поръчал и дали след онзи, първия път, отново съм взимал зурп?

Колкото и да се опитваше обаче, не успя да си спомни нищо – или почти нищо – за времето след втората си чаша калеп...

Домакинът му му се поклони. Сетне прошепна няколко думи на момичето на непознат език – сигурно бе тинганиански, - дръпна платнището и, кимвайки пак леко на госта си, излезе...

Когато напусна палатката, Кормал установи, че тя е една от десетките, пръснати зад другата, голямата палатка и че от тях излизат хора, болшинството от които бяха мъже, ала имаше и млади жени и момичета...

Въпреки че още му се виеше свят, той се запрепъва покрай голямата палатка. Беглият поглед към небето, който отправи, го увери, че денят вече настъпваше. Небосклонът на изток розовееше, а предметите тънеха в призрачна утринна мъглица.

Едва сега Кормал потръпна от утринния хлад. Не, не бе чак студено, ала в сравнение с предната вечер бе несъпоставимо по-прохладно. За миг застанал така, отправил взор към бледнеещите звезди във все по-просветляващото небе, той реши, че трябва да заличи, доколкото е възможно, следите от нощните си приключения. Сетне забърза към морето...

Утринното къпане му се стори извънредно приятно, макар че сега водата му изглеждаше направо гореща в сравнение с хладния утринен въздух...

Върна се на кораба едва при изгрев слънце и завари Кодрат на палубата:

- Хайде, бе човек! – видимо се отпусна възрастният мъж. – Притеснихме се! Много се притеснихме!

Сетне той се взря по-внимателно в младежа и очите му леко се разшириха:

- Калеп! – възкликна едва чуто. – Пил си калеп! Дано...

- Да, калеп – с предрезгавял глас отвърна младежът, минавайки край него. – Само калеп.

Е, и малко зурп – каза си на ум, - ала ти, старче, не е нужно, ама хич не е нужно, какво ти нужно, направо е безполезно, а може би и вредно за психическото ти здраве, да знаеш това!

Сетне, забелязал, че чертите на Кодрат се отпускат, добави:

- Отивам да спя – и хлътна във вътрешността на кораба.

* * *

Това и следващите пет, все така опустошително горещи слънца, Кормал прекара в каютата си. Вечер напускаше кораба и се отправяше към чудния свят в палатката на Йови. Всеки път обръщаше по няколко чашки калеп, като не пропускаше и еженощната си порция зурп. Да, зурпът бе скъп, много скъп – цели два вегела фишекът, - ала той разточително пръскаше дребните си спестявания за неописуемото удоволствие, последващо лизването на възкиселия прашец...

Имаше и момичета – много момичета, всяка нощ различни, а последната, шестата, бе спал с цели две едновременно! Те също не бяха евтини – по вегел на сеанс, - ала спестяванията му, макар да бяха дребни – бе тръгнал с хиляда вегела, - поне засега му позволяваха да се простира нашироко...

Прела се бавеше. Това започваше да притеснява Кодрат, ала Кормал съвсем не бе недоволен от този факт:

Да се бавят – казваше си той. – Колкото по-късно се довлекат, толкова по-добре!

Накрая обаче – на седмата вечер от пристигането им – Кодрат заяви, че през увеличителното стъкло, с което наблюдаваше морето, се виждат три кораба. Бяха избързали, защото още два претъпкани със зурп морски съда се бяха присъединили към тях. Това им позволи да напреднат значително, оставяйки под закрилата им управляваното от Прела петнадесет домарно корабче.

- Виж! – подаде той стъклото на Кормал, който леко раздразнен – вече се бе стъмнило и бързаше за поредната си порция от калеп, зурп и момичета - го взе и се взря в далечината. Да, все още едва видими, се забелязваха две белезникави точки.

- Но те са два! – възкликна той.

- Три са, само че нашият много трудно се забелязва, просто е прекалено малък – обясни Кодрат.

Младежът му подхвърли стъклото и забърза към стълбичката, сподирян от гласа на възрастния човек:

- Тази нощ не се бави много! – помоли го той. - Вероятно ще пристигнат преди сутринта и дотогава трябва да сме си отпочинали, за да обсъдим нещата...

Арунда! – изруга младежът, стъпвайки на брега. – Какво толкова има да се обсъжда!

Сега обаче в съзнанието му се въртеше една натрапчива, почти неотложно натрапчива мисъл:

Арунда, как да си осигуря зурп за прехода ни през пустинята?

Знаеше как, разбира се. Трябваше да изхарчи солидна част от спестяванията си и той, естествено, щеше да го направи.

Дано само при закупуването на голямо количество Йови да ми направи отстъпка! – каза си и забърза към голямата палатка.

* * *

Тази вечер в палатката на Йови цареше необикновено оживление. Калепът се лееше щедро, а възкиселият аромат на зурпа насищаше въздуха особено плътно. Кормал си поръча калеп и седна на една все още празна маса за двама.

Скоро някой се приближи и кимна към свободното място:

- Извинете, може ли да седна при вас?

- Разбира се – сви рамене младежът и огледа мъжа. При това установи, че смътно го познава. Да – сети се, – бе го мяркал тук и друг път. Онзи му подаде ръка:

- Нидрал – каза с плътния си, провлечен глас. – Казвам се Нидрал Файоми.

Кормал пое подадената ръка, сетне изгледа как едно от момичетата на Йови поднесе на непознатия калеп и с учудване забеляза, че онзи не си плаща.

- Следващият калеп е от мен – каза Файоми. – Ще ви черпя и с фишек зурп – Арунда, та нали самият аз снабдявам стария Йови с тези неща... И с момичета, разбира се – сниши глас той, подсмихвайки се.

- Вие го снабдявате? – с внезапен интерес го изгледа младежът. – И със зурп?

- С всичко, което виждаш – важно потвърди Файоми. – Продавам му на едро... Всъщност – прекъсна се той, - идвам, за да ви направя едно изгодно предложение, много изгодно.

- За какво става въпрос? – предпазливо се осведоми Кормал и отпи от калепа си.

- Предполагам, че скоро ще потеглите – доста се задържахте тук – провлече Файоми.

- Да, вероятно утре или вдругиден – потвърди младежът.

- И допускам, че не желаете да останете без зурп за пътуването? – продължи другият.

- Момент – тръсна глава Кормал, отпивайки нова глътка от вече преполовената си чаша калеп. – Да не би да искате да ми кажете, че можете да ми осигурите голямо количество зурп наведнъж?!

- Арунда! – разсмя се Файоми. – Та нали точно това казах – аз съм снабдител на едро.

- И сигурно ще ми излезе много скъпо? – със съжаление предположи Кормал.

- Не чак толкова скъпо – предразполагащо се усмихна другият. – Да речем, сто и петдесет вегела фанбрумът.

- Сто и петдесет вегела! – удиви се младежът. – Фанбрумът!...

- Ами да – сериозно потвърди снабдителят. – А вероятно ще искате повече? Ако е така, ще получите допълнителна отстъпка от цената. Напр., ако искате два фанбрума, ще ви излязат двеста и петдесет, а три...

- Чакайте! - възбудено го прекъсна младежът, изчислявайки бясно. При това надигна чашата си и я изпразни до дъно. – Пет, искам пет фанбрума! Колко ще ми излязат пет фанбрума?

- По принцип са шестстотин, но съм готов да отстъпя от цената – заради голямото количество – и да ви ги дам за петстотин – увери го Файоми. А ако искате калеп, готов съм да ви снабдя с колкото желаете. Ще ви излезе по вегел бутилката...

* * *

Няколко минути по-късно Кормал пиеше втората си чаша калеп. Бе гневен, много, опасно гневен, ала – поне засега – успяваше да се прикрива:

Арунда! – изруга. – Та този скубар Йови – И това ми било приятел! – ми продава калепа над два пъти и половина по-скъпо, а зурпа – почти четири пъти над цената, която договорих с Файоми!!!

Да, всичко това не можеше – нямаше как - да остане без последствия. И тази вечер щеше да си плати – при това щедро:

Ала – закани се страшно - Арунда да ме порази, ако не накарам тоя мизерен плъх Йови горко да съжалява за това и изобщо за всеки проклет вегел, който ми е измъквал през всичките тия нощи!!!

* * *

Лизна първия си за тази нощ фишек зурп едва след третата си чаша калеп. Ефектът бе фантастичен, просто фантастичен! Успя да види всичко, във всичко, до най-малката шибана подробност! Имаше чувството, че бе надникнал дори в подлата душица на Йови, в която възнамеряваше да се изплюе и вече му се струваше, че знае точно как...

След още две чаши калеп вече бе много пиян, ала успяваше да се държи на краката си. Вилнеещият в кръвта му бяс не му позволяваше да се отпусне. Тогава лизна и втория си за нощта фишек зурп. Докато ефектът от него избледняваше и светът стремглаво се свиваше, ставайки сив и безцветен, дочу, сякаш някъде издалеко, леко притеснения глас на Йови:

- Какво ще каже достатъчно за тази нощ, приятелю?

- Седни, фриятелю, исхам да говоря нещо с тефе – подкани го Кормал, посочвайки мястото срещу себе си – същото това място, на което преди няколко часа бе седял Файоми.

Пана сви рамене и се настани срещу младежа.

- Сеха е фоследната фечер, хохато съм туха и исхам от тефе нещо сфециално – нещо хато за дофър фриятел... Нали сме фриятели, Йови!

Домакинът само го изгледа очаквателно.

- Онофа, тъмнохожото момиче – обясни Кормал, - мисля, че Алфа се хазфаше. – Исхам я за тази нощ.

- Искаш Алва! – удиви се Пана.

- Да, да, нея – потвърди младежът. – Хотоф съм да флатя мнохо – напр. десет вехела.

- Но аз притежавам много други момичета, коя от коя по-красиви! Защо искаш точно Алва? – притеснено се осведоми домакинът.

- Мнохо ми харесфа, друже, страшно мнохо! – с пиянско въодушевление заяви Кормал. – Хаши само холхо исхаш!

- Но Алва... – понечи да възрази Пана...

- Знаши си ми фриятел, а не щеш да ми нафрафиш туй удофолстфие! – възмути се младежът и понечи да се надигне.

- Чака! – впрегна в действие мисловния си апарат домакинът. – Добре, даде тебе Алва, но моли бъде с нея внимателен, много внимателен... Разбира, Йови нея обича, много обича и умре от мъка, ако с нея се случи нещо!!!...

* * *

Само няколко минути по-късно Кормал лежеше в една от малките палатки, пръснати зад голямата, и гледаше как Алва се съблича. След дълъг пазарлък със собственика й – Твърдеше, че я обича, а се пазареше за нея като за някаква стока! - бе платил за удоволствието да я има до сутринта цели двадесет и пет вегела, ала Арунда да го порази, ако съжаляваше за това. Да, щеше да натрие носа на оня плъх Йови – как щеше да натрие носа му само!

Първият път се любеха бавно – Кормал се владееше до съвършенство. Сетне й предложи – ей така, сякаш между другото – да излязат и да се поразходят в нощта.

- Вънка хладно вече – с лека уплаха в гласа възрази момичето.

- Хайде, де, само малхо ще се разходим! – завали думите си Кормал, надигайки се от нея.

Тя се поколеба още миг, сетне го последва извън палатката.

* * *

Нощта бе тиха – много тиха и прохладна. Бе доста след полунощ и след час, най-много след два, щеше да съмне. Той я поведе далеч от лагера на Пана, навътре в пустинята.

- Да връща! – предложи тя притеснено, когато голямата палатка и по-малките й посестрими изчезнаха в далечината. – На Алва студено...

- След малхо ще те стофля, храсафисе! – закиска се Кормал, като се препъна в някакъв голям камък и едва не падна. – Фредстафа нямаш само хах ще те стофля!

Навлязоха още малко във вътрешността на пустинята, сетне младежът рязко се закова на място, придърпвайки зъзнещата си спътничка към една голяма купчина камъни:

- Тух – провлече той, – да хо нафрафим тух!

* * *

Кормал проникваше в момичето на бавни тласъци, опитвайки да задържи ерекцията си възможно най-дълго. Алва стенеше и се извиваше под него, ала виковете и гърчовете й – Той просто го знаеше, о, как го знаеше! – бяха неискрени, само преструвка и фалш, зад които прикриваше отвращението си от него:

Не за дълго, малката, не за дълго!

Междувременно той се присегна към захвърлените си встрани гащета и извади от джоба фишек зурп. Разпечата го със зъби, продължавайки да прониква в момичето на все по-мощни и свирепи тласъци, и пое върху езика си цялото му съдържание – чак до последната възкисела прашинка!

Ефектът бе незабавен и почти отне съзнанието му. Както си бе така, с момичето в ръце, той се разду, разтегли се, разшири се и се удължи до неподозирани размери! Имаше чувството, че изпълва цялата вселена, че достига границите й и продължава..., продължава..., продължава да се разтегля отвъд, далеч отвъд тях!!!

Тогава стигна кулминацията. Вълната на удоволствие бе толкова мощна и всепомитаща, че той просто бе убеден, че сърцето му няма да издържи!...

И тогава, тогава се сети къде е, сети се за извиващото се под него момиче, сети се защо е тук...

И така, както бе разтеглен и огромен, по-огромен от самата безкрайност, той за миг мярна страха в очите на момичето. Не, това все още не бе страх, а само бледа отсянка от страх:

Ала не за дълго, малката – възкликна вътрешно със сатанинско въодушевление, - не за дълго!

Сетне хладно, като страничен наблюдател, видя как едната му ръка – дясната – се устремява нагоре, все по-нависоко и по-нависоко, набирайки мощ, каквато въобще не бе подозирал – не му бе хрумвало да подозира, – че обладава! Видя как тя увисна във въздуха, затреперала от таящата се в нея чудовищна по мащаба си енергия! Сетне – все така хладно и безстрастно – проследи как тя започна да се спуска все по-бързо и по-бързо и как пръстите й се свиват в юмрук, връхлитащ върху лицето на все още не осъзнаващото случващото се момиче със сила, която – струваше му се – би могла да отсече дърво!!!

Толкова много мощ за едно така дребно и незначително нещо! – мярна се за миг в помътеното му от калепа и напомпано със зурп съзнание, преди юмрукът му да се вреже в лицето на момичето, пръскайки главата й като домат!!!

Сетне проследи как ръката му пак се вдига, отново увисва, само за да поеме обратно надолу за втори..., трети..., четвърти път...!!! После пак..., и пак..., и пак..., и пак...!!! Не можеше да я спре, просто не бе в състояние, просто не разполагаше с власт да го стори, просто напълно бе изгубил контрол върху собствената си ръка!!! Удряше автоматично, сякаш по инерция, методично и машинално, изобщо не забелязвайки, че от онова, което удря, не е останало почти нищо!!!

Най-сетне, когато ефектът от зурпа прояви признаци на избледняване, той започна да си връща контрола върху ръката си и успя да я застави да спре! Погледна надолу и все така хладно и безстрастно установи, че тя виси над купчина смлени кости, валящи се в парчета мозък и локви кръв, чудовищно много кръв!!!...

Внезапно осъзна, че изпитва някакво опустошително облекчение, че в него е зейнала бездна от всепоглъщаща и някак пречистваща – да, пречистваща – чернота!...

Половин час по-късно вече бе заличил, доколкото това изобщо бе възможно, следите от чудовищното си деяние – или поне му се струваше, че ги е прикрил достатъчно добре. Бе зарил под купчината камъни, до която бе обладал, убивайки, останките на онова, което – Колко странно! – само до преди броени минути бе било жизнерадостното момиче Алва, а сега, сега бе... просто... просто материя, просто гнусни парчета разлагаща се материя!!!

Това беше! – рязко тръсна глава той, опитвайки безуспешно да я проясни. Вместо това допълнително я размъти и дълбоко в нея започна да пулсира тъпа болка. – Да, това беше! Арунда, колко бе лесно! Колко чудовищно, колко непоносимо лесно се оказа! Колко крехко, чупливо и лепкаво – да, лепкаво от мозък и кръв – нещо бил човешкият живот!!!

Сетне, потрепервайки, погледна за последен път купчината камъни, които по каприза на случайността да се запознаят при обстоятелствата, при които се бяха запознали, се бяха превърнали в гроб на едно почти непознато нему същество, след което се обърна и се отдалечи с бързи крачки, макар че все още от време на време се препъваше и леко залиташе...

Първо зурпът – каза си, сякаш напълно забравил за случилото се току-що, за факта, че само преди броени минути бе отнел един млад и невинен човешки живот! – Да, първо зурпът и едва след това съвещанието с Прела и идиотите му, за каквото – кой знае защо, просто тръгваме и толкова, независимо днес или утре – намекна Кодрат предната вечер!

* * *

Слънцето отдавна бе изгряло, когато, отмил в топлите води на океана вонята на калеп, зурп, мозък и кръв, Кормал се върна на кораба. Главата все още го цепеше, ала краткият сутрешен сън сред скалите частично бе възстановил силите му.

- Забавила ги е голяма буря, от която за щастие няма щети – осведоми го Кодрат, гледайки го неодобрително. - Решихме да тръгнем довечера.

- Така и предполагах – проломоти младежът, отправяйки се към каютата си с някакъв плик в ръка.

- Какво е това? – поинтересува се Кодрат.

- А, това ли? – погледна плика Кормал. – Няколко бутилки калеп за из път. Искаш ли?

(Това, разбира се, бе зурпът – петте фанбрума зурп, които бе купил от Файоми! В случая рискът, естествено, бе повече от нищожен, защото му бе невъзможно да повярва, че при крайно отрицателното му отношение към всичко тинганианско, старецът щеше да поиска да пробва калепа!)

- Не, благодаря! – хладно отвърна възрастният мъж, потвърждавайки предположението на младежа, като строго го изгледа. – Все пак, бъди така добър да не изчезваш точно довечера! – не издържа на изкушението да го клъвне той.

Кормал дори не се обърна, а бързо и – както се стори на възрастния мъж – някак гузно се скри в относително прохладната вътрешност на кораба.

Арунда, какво ли му е? – за кой ли път се запита Кодрат. – Може би... може би все пак е Сена? По всичко личеше, че не е безразличен към нея. Казал й е, тя го е отхвърлила и...

Да – каза си. – Може и да е това. Но знае ли човек? А аз обещах на Самет и Грилди да се грижа за него като за роден син!

Не – решително тръсна глава. – Не може да продължава така – поне не и още дълго. Ще трябва да го накарам да ми каже, но не сега, може би по-късно, в пустинята...

* * *

Късно следобед бяха готови за тръгване.

- Ще сляза да се поразтъпча – заяви Кормал и се отправи към стълбичката, свързваща кораба с вдадения във водата риф, служещ за импровизиран кей.

- Не се бави! – помоли го Кодрат. – И, моля те, не ходи повече на онова място, знаеш, че калепът...

- Ще се върна на време – троснато го прекъсна младежът и пое по рифа към брега.

Тръгна да се разхожда из скалите, като се питаше:

Арунда, дали тази гнида Йови вече е открил неразпознаваемите останки на любимата си и, ако го е сторил, дали се е досетил какво всъщност може да се е случило?

Едва ли – реши след кратък размисъл. – Сигурен съм, че никой не ме видя...

И ето, неочаквано съзря на среща му да се задава живият отговор на тези тревожни въпроси. А отговорът, разбира се, бе самият Йови, от плът и кръв при това.

Щом го съгледа, Йови изненадан се закова на място, като очевидно се чудеше как да подходи:

- Ти тук? – учуди се той. – Ти още тук?!

- Ще тръгнем по-късно тази вечер – осведоми го Кормал и му се усмихна като на добър познат – Арунда, та нали до снощи, та дори до тази сутрин, бяха били тъкмо такива!

Онзи се зачуди как да продължи. Кормал просто стоеше и с нищо не опитваше да го улесни. Най-накрая Пана поде с едва доловимо разтреперан глас:

- Алва. Откак дойде при теб през нощта не съм я виждал!

- Арунда! – възкликна Кормал с почти съвършено имитирана почуда. – Да не би да мислиш, че съм решил да я взема със себе си! Допускаш, че мога да я открадна от теб!

- Не! – врътна глава Пана, а лицето му се покри с гъста червенина, проличала дори на фона на тъмната му кожа. – Не мисли туй! Просто не знае какво да мисли!

Мисли каквото си щеш, мизернико! – възкликна в себе си младежът, а на глас каза:

- Просто се любехме, после тя поиска да си тръгне и аз не се възпротивих. Вече бях получил своето, нали!

- А тя... – запъна се Пана и гласът му затрепера съвсем, ставайки полу плачлив... – тя случайно да ти е казала нещо?...

- Нещо? – с не зле имитирана озадаченост го изгледа Кормал. – Какво нещо?

- Ти извинява, може... – при това Пана отново се запъна... – ти възможно не знае нищо...

Ала сетне лицето му внезапно, почти светкавично се измени, заменяйки плачливото му изражение с жесток и свиреп израз:

- Ако обаче разбере – той прикова с поглед младежа като пеперуда с карфица, - че има някаква, пък била тя и най-малка вина за изчезване Алва, намери и убие теб, където и да ходи! Разбрал? Където и да ходи!!!

След това изражението му пак рязко се промени. Той измъчено се усмихна, сетне махна на Кормал с ръка и продължи по пътя си...

Макар че – както си мислеше – нямаше начин да бъде разкрит, тази среща пося в сърцето на Кормал семената на някакъв почти атавистичен страх. И странно: внезапно осъзна – па макар и за миг, ала все пак успя да я осъзнае – чудовищността на сутрешното си деяние. Това осъзнаване го накара да потрепери от главата до петите и ороси челото му със студена пот:

Арунда – помоли се той. – Дано не разбере, макар че няма как, няма откъде...! И все пак, дано не разбере, защото съм сигурен, че ако това, колкото и невероятно да изглежда, се случи, той наистина ще ме убие, колкото и където и да се крия!!!

* * *

Малко след залез слънце същата вечер се отправиха на път. Превързани към гърбовете на наетите от местните търговци кумлари, поеха към вътрешността на пустинята, където, за разлика от тук, в противовес на знойните дни, поне нощите бяха ледено студени.

Извърнат на север, където тъмнеещото море неусетно преливаше в постепенно наливащото се със здрач небе, Кормал за последен – надяваше се да е за последен – път видя гемията на Пана и доста по-нататък вляво – светещата белезникава грамада, която трябваше да е корабът на Файоми, от която същата сутрин се бе снабдил за пътуването в пустинята с петте фанбрума зурп, без които му се струваше, че не ще успее да преживее трудния преход, който им предстоеше през следващите няколко дяла.

Непокорните му мисли отново го върнаха към чудовищното деяние, което бе извършил със собствените си ръце миналата нощ. Опита да ги пропъди, ала те, като натрапчиво нахални жилещи насекоми, продължаваха да жужат в съзнанието му. При това, разбира се, събудиха гласа – присмехулния гласец, - който явно отново бе сметнал за нужно да се намеси:

Ще те хванат, друже! – весело му предсказа той. – Ще те хванат и тогава ще видиш какво ще ти се случи! И не само това – тихичко, ала злобно се изкиска подличкият гласец. – Предполагам, че Пана ще те пипне лично, защото особено много ще държи да се разправи с теб със собствените си ръце!...

Млъквай! – обади се другото му Аз – онова негово превъплъщение, чийто глас той предпочиташе – не, страстно искаше – да слуша, при това, по възможност, по-често. – Прекрасно знаеш, че няма нито доказателства, нито – което, разбира се, е далеч по-важното – никакви свидетели...

Съмнението, друже – съмнението – злорадо заби жилото си присмехулният гласец. – Съмнението е повече и от доказателства, и от свидетели! Или мислиш, че ако у Пана мъждука дори и най-малкото подозрение, той би се поколебал да те изкорми, а може би и нещо по-лошо, нещо много по-лошо?!

Уморен – и все по-уплашен - от препирнята между сблъскалите се във въображението му негови превъплъщения, Кормал рязко тръсна глава. Това обаче не помогна. Нямаше как да помогне. Съзнаваше достатъчно ясно – калепът и зурпът все още не бяха замъглили съзнанието му дотолкова, че да не е способен на това, - че ако Пана търси Алва достатъчно упорито – а той щеше да го прави, Кормал бе сигурен в това, - скоро, много скоро дори, буквално до слънца или даже до часове, щеше да се натъкне на жестоко обезобразените й останки и тогава...

Той отново тръсна глава, сетне пак, и пак, и пак... Въпреки това чуковете, закънтели в нея още веднага след извършването на престъплението, подновиха атаката си, блъскайки и дълбаейки мозъка му с нарастваща сила. Реши да не им обръща внимание и затвори очи. Бе привързан към гърба на кумлара и можеше да си го позволи.

Дълго време се клатушка върху гърба на животното, опитвайки да не мисли за нищо, просто за нищо, дори и за Сена. Сетне с облекчение – вярно, мимолетно и не достатъчно силно, за да му позволи да се отпусне в прегръдките на съня, но все пак облекчение – се застави да се замисли за бъдещето. Не за онова бъдеще в Абдала обаче – за него той се страхуваше, дори се ужасяваше да мисли, - а за късата перспектива на неколкодяловото си пребиваване тук, в пустинята Хеш.

Да – въздъхна, - животът на Алва, на жизнерадостната Алва, ще тежи на съвестта ми за цял живот и това ще е наказанието ми затуй, че – Арунда, защо го направих все пак?! Нима само за отмъщение заради двадесетина изхарчени вегела в палатката на Пана?!!!..., - да, затуй, че убих – и че убих с чудовищна жестокост!!! Вероятно обаче – позволи си искрица съвсем мъничка надеждица – ако се поправя, ако започна да работя здраво, ако преодолея болката от невъзможността да имам Сена...

Кормал, разбира се, съзнаваше, че нищо от това не ще се случи. Той обаче не знаеше – нямаше как да знае, - че – да се изразим на земен жаргон – неговото Ватерло тепърва предстоеше, че щеше да е страшно – не по-малко страшно от онова, което вече бе извършил сред скалите същата сутрин... – и че по-често – много по-често - тъкмо то, предстоящото зло, а не вече извършеното от окървавените му ръце, ще възкръсва в кошмарите му всеки път, колчем склопи очи, чак до края на нещастния му живот!

Спущено на 1 август 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XIII.

4. Пустинна епопея

- Мълния да ме тресне дано, ако не е дяволски студено! – изруга Юмел Раш и се уви още по-плътно в наметалото, което бе омотал около тялото си, за да го предпазва от студа през нощите във вътрешността на пустинята Хеш.

При това Ютан хвърли поглед към термометъра, който бе извадил от бившия си калъф за хранителни таблетки и бе прехвърлил тънката му верижка през шията си. Да, студеничко си беше – едва 3,8 градуса по Целзий.

- Трябва да намерим място за почивка, мълния да ме тресне дано! – изръмжа Раш. – Скоро ще съмне.

Да бе останал на кораба – загрижено го изгледа младежът – или поне да се бе екипирал по-добре!

- Странно – сви рамене капитанът, - Понякога през зимата в Абдала е толкова студено, че ако се изплюеш, плюнката ти замръзва във въздуха, преди да падне на земята, ала въпреки това е поносимо, а пък тук този нощен студ просто вледенява кръвта ти в жилите и направо кара сърцето ти да спира, мълния да ме тресне дано!

При това Ютан хвърли поглед назад, към осмината моряци на Раш, които ги следваха на не голямо разстояние.

- Мълния да ме тресне дано – опита да се засмее капитанът, - ако знаеш как точно да намерим това, което търсиш! Ето, вече дял се скитаме из скалите и пясъците на пустинята, без да сме открили ни най-малка следа от присъствието на капсулата, с която си кацнал!

- Не знам, друже! – откърти се тежка въздишка от гърдите на Ютан. – Навярно не търсим там, където трябва...

- Но пустинята Хеш е гигантска, едва ли имаш и най-малка представа колко чудовищно огромна е тя! – прямо го изгледа Раш. – И освен това ми се струва, че ония, дето са ти пратили съобщението... – онова съобщение, в черната кутийка, де – и без това ще знаят как да те открият чрез нея и че съвсем напразно замръзваме нощем и се пържим денем в тая забравена и от Арунда прокълната земя!

- Десет слънца – пророни младежът след кратка пауза. – Още десет слънца и се връщаме. Какво ще кажеш?

- Ще кажа, че въпреки всичко ти си един разумен млад човек, мълния да ме тресне дано! – засмя се Раш и раздруса ръката му.

* * *

Изминаха още осем слънца. Бе краят на тридесет и петото и скоро щеше да започне тридесет и шестата нощ от навлизането им в пустинята.

Ютан се привдигна от бодливия храсталак, където с Раш и моряците му бяха налягали, за да изчакат преминаването на дневните горещини, и се опълчи на нажежените до бяло лъчи на залязващото слънце.

Две слънца – каза си. – Още само две слънца и тръгваме обратно.

Той обгърна с поглед скалистата падина, в която бяха прекарали деня, и се зачуди какво ли има отвъд високия хълм в далечината, към който се бяха отправили.

* * *

Потеглиха едва когато здрачът започна да се спуска и когато от запад ги лъхна внезапен, пък макар и едва доловим ветрец, все още наситен с пещта на угасващия ден. Когато стигнаха до хълма и започнаха да се катерят по него, вече се бе стъмнило напълно. Белезникавите скали и осветяващите ги гроздове от едри звезди обаче им осигуряваха нужната им за изкачването светлина.

Най-сетне възлязоха на скалите и занемяха от почуда. Под тях, докъдето им стигаше погледът, сияеха и едва забележимо се диплеха на вятъра дълбоки дюни от ослепително бял, сякаш фосфоресциращ пясък!

- Ама че красиво, мълния да ме тресне дано! – възкликна Раш. – Само за това си заслужаваше да дойдем!

- Ще опитаме ли да нагазим в тях? – изгледа го сериозно младежът.

Вместо отговор Раш преплете пръсти пред устните си и пронизително изсвири:

- Юстааан, ееей, Юстааан, я ела тука за малко! – прогърмя мощният му глас.

Млад моряк се отдели от другарите си на петдесетина метра от Ютан и Раш по билото и пъргаво се приближи към последните.

- Юстан, ти си бил в пустинята и друг път – констатира капитанът. - Какво ще кажеш за това чудо? – посочи той ширналите се пред погледите им пясъци.

- Непроходимо е – сви рамене морякът. – Пределът, така наричат това място, защото се предполага, че дори и да навлезе в дюните, човек не може да излезе оттам поради честите пясъчни бури, които, казват, понякога засипвали цели кервани със стотици кумлари!

- Е, какво предлагаш? – обърна се Раш към Ютан.

- Да се връщаме – след кратко колебание пророни младежът. – Едва ли имаме друг избор.

- Можем да опитаме да продължим успоредно на линията на пясъците – предложи алтернатива Раш, па макар и с не особено въодушевление.

- Не – решително тръсна глава Ютан. – Те, които и да са, ако искат, ще ме намерят. Не вярвам да са пропуснали да вградят в черната кутийка устройство, което да проследява местонахождението й и по повърхността на планетата, а не само точно на коя планета се намира...

И тогава в мозъка му се стрелна някаква мисъл, някакво колкото опустошително, толкова и вдъхновяващо прозрение. Той опита да го улови, ала то бе толкова крехко и мимолетно, че тутакси бе пометено от блъскащия се в канарите на съзнанието му пълноводен поток на мислите му.

- Сигурен ли си? – сериозно го изгледа Раш. – Напълно ли си сигурен?

Вместо отговор, младежът хвърли още един очарован поглед към пясъците, белеещи отвъд скалистия хълм, на чието било бяха застанали, обърна се и бавно заслиза. С озадачено, ала и облекчено изражение, капитанът го изгледа в гръб, сетне сви рамене и побърза да го настигне. Не след дълго ги последваха и останалите моряци.

Господи! – някаква дива радост се заблъска в гърдите на Ютан, докато с все по-бързи крачки се смъкваше по скалите. – Сена! Нима ще я видя пак! Нима е възможно да бъда – да остана – с нея! Нима!... – нима ще ме споходи невероятният шанс, невероятното щастие да прекарам живота си с нея!!!

Унесен в тези сладостни мечти, Ютан изобщо не усети кога е слязъл от хълма и е продължил напред.

Упоителните му фантазии бяха рязко разпръснати от гласа на вървящия току зад него Раш:

- Ти май не си съвсем недоволен от неуспеха на мисията, а? – подсмихна се капитанът.

Тези думи грубо свалиха младежа на земята и, внезапно изпитал остра, пък и, прекрасно съзнаваше, не чак дотам искрена вина, той се изчерви.

- Не – проломоти..., - аз просто...

- Отдалеч познавам влюбените мисли, момче! – разсмя се капитанът и го тупна по рамото. – Прекалено често ме спохождат, та да е невъзможно да не ги разпозная у някого. Сена е, нали?

Младежът само се обърна, правейки опит да го изгледа строго. Не успя обаче. Пък и нямаше как да успее – очите му просто пееха, пееха с музиката на една сякаш възкръснала от пепелта любов. Сетне бавно кимна и някак гузно, ала и щастливо, много щастливо, се засмя.

* * *

Четири нощи по-късно – бе в края на прехода им, преди наближаващото утро да ги застави да потърсят убежище от опустошителната дневна горещина – стигнаха до място, което Юстан разпозна като един от няколкото пътя, свързващи океана с обширната област в пустинята, от където абдалианските търговци на строителен материал си набавяха здравите камъни за къщите на северния континент. Поеха по този път право към океана и вървяха може би два часа, преди небето на изток да започне да просветлява, при което потърсиха място за почивка.

Очевидно съдбата тази нощ – всъщност вече утро - им се усмихваше, защото малко встрани от пътя, близо до внезапно зейнала пред погледите им пропаст в скалите, откриха малка пещера, в която в разгара на вече настъпващия ден със сигурност щеше да им е далеч по-прохладно, отколкото в бодливите храсти, в които бяха прекарвали слънчевите часове през последните няколко дни.

Докато останалите – в това число и Раш – влязоха в пещерата и се приготвиха за сън, Ютан реши първо да се поразходи и да си помечтае за Сена и за скорошната си – горещо се надяваше – среща с нея.

Господи! – за кой ли път през последните четири денонощия го заля почти непоносима вълна от чисто щастие. – Какво ли ще е отново да зърна лицето й, да я прегърна и... е, и, разбира се, да впия устни в нейните, както тогава, както преди цяла вечност от година и няколко месеца, ала вече пиян от щастие, а не от мъка пред предстоящата раздяла!!!

Опомни се едва на самия ръб на зейналата пред погледа му сякаш бездънна пропаст, от която, въпреки утринния студ, го лъхна ледено дихание. Той претъркули в нея малко камъче, което се плъзна по ръба й, след което заподскача надолу, блъскайки се в почти отвесно спускащите се скали, докато накрая шумът от падането му заглъхна в няма, сякаш мъртва тишина.

Кой знае защо, Ютан потръпна и боязливо отстъпи крачка назад:

Господи – запита се, - колко ли е дълбока? Навярно стотици, а може би дори хиляди метри?!

Сетне, почувствал, че все още не му се спи, тръгна по протежение на пропастта, придържайки се на метър-два от ръба й и отдалечавайки се от пещерата, където Раш и моряците му вероятно вече тънеха в дълбок сън. И тогава..., тогава усети нещо много, много странно. Бе се почувствал така, сякаш някой го наблюдава – и то настойчиво. При това внезапно се извърна. Не, нямаше никой – не се виждаше никой, ала той..., той просто бе сигурен, знаеше, че нечии невидими за самия него очи прогарят дупки в тялото му!

Изтръпнал от непонятен атавистичен страх, понечи да потегли назад и тогава, о, Господи, нима бе истина, тогава го видя! Човекът излезе иззад рехави храсти на десетина метра от пропастта и решително тръгна към него.

Та аз познавам този човек! – възкликна вътрешно той. – Познавам го, но защо ли не мога да се сетя кой точно?!...

И тогава го разпозна, въпреки потъмнялата му от очевидно дългото излагане на тукашното слънце кожа. Разбира се, че го познаваше, че как иначе! И, разбира се, че се радваше, безумно се радваше да го види:

Господи, нима това не е знак свише! – запя сърцето му. – А може би – почти не смееше да помечтае... – може би с него е и Сена?!!!

Сетне с радостен вик се затича срещу тичащия на среща му стар негов познайник.

5. Във вихъра на вилнеещата смърт

Арунда, колко съм изтощен! – проблесна във все още замъгленото от съня съзнание на Кормал. – Макар че керванът се готвеше да потегли, той реши да се поизлежава още няколко минути. – Изобщо не съм вярвал, че е възможна толкова чудовищно опустошителна умора!

- Хайде, тръгваме! – надвеси се над него не по-малко изтощеният Кодрат. – Да се надяваме, че тази нощ най-сетне ще възлезем на разклонението за океана.

- Всъщност колко точно – или поне приблизително – остава до това прословуто разклонение? – прозина се Кормал и с мъка се надигна.

- Няма как да се каже със сигурност, но вероятно между петнадесет и тридесет фандрома – замислено отвърна бащата на Сена.

- И корабите ще ни чакат точно там, където ги оставихме при тръгването? – продължи с въпросите си Кормал, бръсвайки с длан потта от челото си.

- Моряците, които оставихме, са там с единствената цел да ги пазят, а не да ги местят – троснато изгъгна Кодрат и рязко се обърна. – Хайде, приготвяй се и да тръгваме! – нареди той.

* * *

Десетина минути по-късно в бързо сгъстяващия се здрач дългата върволица от 138 кумлара, влачещи натоварени с едри камъни платформи и с превързани върху гърбовете им ездачи, вече се тътреха по сякаш безкрайния път към океана. Кормал се люшкаше върху животното със затворени очи и пробваше да не мисли за един проблем, който бе започнал да го мъчи от почти дял. А проблемът бе наистина сериозен, дори нямаше да е преувеличено ако се каже, че бе на живот и смърт. Зурпът му свършваше! От закупените от Файоми пет фанбрума му бе останал едва по-малко от половин фанбрум!

Той обаче си самоналожи да не мисли за зурпа. Засега имаше и щеше да има поне още за две седмици. За друго трябваше да мисли, друг бе непосредственият, далеч по-належащият проблем. Щом се връщаха на мястото при палатката на Пана, а онзи, Кормал не се и съмняваше, бе открил трупа на момичето, всяко негово припарване в близост до леговището на Йови почти сигурно го поставяше в смъртна опасност. Все повече се убеждаваше, че собственикът на момичето трябваше да е напълно смахнат, та да не се досети кой всъщност е виновен за смъртта й, кой точно я е убил. При това фактът в случая, жизнено важният за него факт, бе не дали е имало свидетели на престъплението му и не дали е оставил улики на мястото на извършването му, а обстоятелството, че бе последният, видян от Пана с Алва...

Трябва някак да се „откача” от кервана, от Кодрат и хората му! – за пореден път настойчиво си повтори той. – Просто трябва да ги изоставя и да поема успоредно на океана – все едно на запад или на изток – и да потърся друг път към брега – път, минаващ далеч, колкото се може по-далеч от мястото, на което акостирахме, далеч, много далеч, възможно най-далеч от Пана и палатката му!

Естествено, че нямаше как да каже на Кодрат, че му се налага да ги напусне. Просто трябваше да избяга. Те, разбира се, щяха да го търсят – изобщо не се и съмняваше в това.

Веднъж да се „откача” обаче – за кой ли път си даде кураж, - едва ли ще се забъркам дотолкова, че да им позволя да ме открият! И... едва ли ще се забъркам дотолкова, че да умра в пустинята от глад и жажда! За целта обаче трябва да се запася с храна и вода, при това добре!...

* * *

Стигнаха до разклонението малко преди края на нощния преход, в ония предутринни часове, когато студът тук, в пустинята, бе най-силен. Сетне вървяха около час, преди да намерят рехави бодливи храсти, сред които да се прислонят от опустошителния пек.

Днес – каза си Кормал с разтуптяно от вълнение сърце. – Трябва да е днес.

Късно през деня, когато замрялото в зенита си слънце бе превърнало пустинята в същински огнен ад, той се възползва от обстоятелството, че всички са се заровили възможно най-дълбоко в оскъдните храсталаци и че или спяха, или безуспешно опитваха да заспят, и предпазливо се измъкна от леговището си, поемайки ей така, сякаш безгрижно, към струпаните наблизо кумлари. Изчака, докато и двамата пазачи се отдалечат, после отиде до един полегнал кумлар и, докато кротко го успокояваше, с мъка се покачи на гърба му.

Арунда – помоли се, - дано да е от тези с провизиите!

Да, от тях беше, констатира с облекчение. Тук имаше и вода, и храна, при това като че ли достатъчно и от двете. Е, в началото щеше да му тежи, ала просто нямаше друг начин...

* * *

Същата вечер, около половин час след потеглянето им, той напипа въжето, с което бе привързал към корема на кумлара под себе си запасите си за из път и съсредоточено се огледа. Не забеляза някой да го гледа и реши да рискува. Внимателно разхлаби възела на въжето, придържащо големия пакет към корема на кумлара, при което тежестта на запасите му едва не го принуди да го изпусне. Сетне бавно, много бавно и внимателно, разхлаби и възела на въжето, с което самият той бе вързан за гърба на кумлара, при което то бързо се развърза, нарушавайки фатално равновесието му. При това той се залюля върху масивния гръб на животното, изпускайки въжето с пакета с провизиите си, изхлузи се от кумлара и тежко тупна на земята.

В първия момент усети силна болка в гърба си – бе паднал на него, ала не извика, успя да не извика. Видя как единият от задните крака на кумлара мина опасно близо до него и почти закачи главата му, ала му провървя и чудовищната лапа го пропусна на тандроми.

Бе бил последен – бе успял да изостане достатъчно, за да е сигурен, че зад себе си няма никого. Започна да се успокоява обаче едва когато трополенето на кервана заглъхна в далечината и над пустинята се спусна дълбока, оглушително дълбока тишина. Едва тогава опита да се раздвижи:

- О, Арунда! – възкликна на глас, когато установи, че с гърба му всичко е наред, само се бе понатъртил. – Благодаря ти, че ми помогна да успея!

В продължение на няколко минути лежа, за да си поеме дъх, сетне потърси пакета с провизиите си. Съзря го веднага. Белееше се на десетина-петнадесет дрома от него. Бавно се надигна и въпреки все още силните болки в гърба, се затътри към него. Взе го, след което с помощта на въжето, прикрепяло го към корема на кумлара, го върза за гърба си и, грохнал под тежестта му, увеличаваща и без това силната болка от падането, устреми поглед към звездите. Бързо се ориентира в посоките и пое на изток.

- Нека е на изток – каза си, - на изток, на запад – все едно. Стига да се натъкна на път, който да ме изведе далеч от пана и от очакващото ме – сигурен съм в това – негово отмъщение!

* * *

Прела се сепна в съня си и рязко отвори очи. Бе дезориентиран. В първия момент не успя да си спомни къде се намира. Сетне нещата постепенно започнаха да идват на фокус. Тогава видя сенките. Мерна ги за миг през малкото прозорче на каютата. Сетне... - вече ги нямаше, сякаш никога не ги бе имало...

Въобразявам си! – скастри се, дълбоко се прозина и понечи отново да се отпусне в прегръдките на съня.

И тогава чу шума – приглушено тупване, последвано от слаб стон. Сетне тишината се спусна отново.

Арунда! – изплаши се Прела и рязко се надигна от койката си. – Какво ли пък беше това!

Нямаше време да се учуди обаче, тъй като някакъв нов шум – някакъв едва доловим шепот и то – О, Арунда! – сякаш пред самата врата на каютата му се понесе в дълбоката, някак необичайно дълбока, злокобно дълбока нощна тишина и замря във въздуха. После се чу тихо проскърцване и, невярвайки на очите си, видя как вратата на каютата му се отваря и как трима мъже нахълтват през нея.

И тогава ужасът го скова. Нямаше нито сили, нито време – особено време – да извика! Всичко се случи с невероятна бързина, навярно за секунда две, макар на самия него да му изглеждаше дълго цяла вечност!

Двама от мъжете запречиха вратата, а третият се втурна право към него. Вдигна нещо високо над главата си, сетне рязко, прекалено рязко, за да бъде проследено, го спусна над него!

В същия миг главата му се разцепи от взрив на чудовищна, нечовешка болка, болка толкова непоносима, всепроникваща и безгранична, че просто нямаше как да бъде понесена, не бе предназначена да бъде понесена! И после... После просто нямаше!!!

* * *

По-малко от минута по-късно пет сенки се спуснаха една след друга по стълбичката, свързваща закотвения кораб с вдаден в морето скален риф, по който се стигаше до брега. Бяха оставили след себе си пет трупа, накълцани до неузнаваемост. Само след броени часове това място щеше да започне да вони като кланица, ала тях това не ги интересуваше. Те просто си бяха свършили работата – нищо повече!

* * *

- Ломи, кога най-сетне ще стигнем брега? – с отслабнал от внезапно разразилата се в тялото му преди няколко слънца треска попита Кодрат, обръщайки се към човека, привързан върху гърба на кумлара, вървящ непосредствено пред неговия.

- Утре вечер – тихо отвърна онзи. – Вероятно няма да успеем тази нощ.

- Някакви новини за Кормал? – с разтреперан глас се осведоми бащата на Сена.

- Ееех, старче! – въздъхна Ломи. – Стига си се терзал! Най-вероятно е изпаднал от гърба на кумлара. Тръгнал е, намерил е керван и сега сигурно също се придвижва към морето, само че по друг път...

- Дано да си прав, Ломи, в името на Арунда, дано да си прав! – въздъхна Кодрат. – Родителите му ми го повериха и тържествено им обещах, че ще го пазя. Арунда, та той ми е като роден син!!!

- Не се терзай, човече! – скастри го другият. - Трябва ли да се погубиш самият ти, без дори да успееш да разбереш какво е станало с него?!

* * *

Предвижданията на Ломи се потвърдиха. Не успяха да стигнат същата нощ, макар че в края на прехода едва ли им оставаха повече от десетина-петнадесет фандрома.

* * *

Потеглиха на здрачаване, както обикновено. Тази вечер Кодрат бе по-добре. Той дори успя да седне на гърба на кумлара, за който бе превързан. Кой знае защо, ала в сърцето му внезапно бе покълнала безумна надежда. Все повече започваше да се убеждава, че когато стигнат, Кормал ще е там и ще ги чака. Арунда, колко дълго го бяха търсили! Изгубиха почти две седмици, ала не откриха нищо – съвсем нищичко! Най-странното беше, че в същата нощ, в която изчезна Кормал, бе установена и липсата на един пакет от запасите им с храна и вода. Мъката му от изчезването на младежа обаче бе толкова голяма, че той изобщо не обърна внимание на този факт...

- Сигурно е изпаднал – бе проломотил само, покрусен от скръб, след което изобщо не се сети за това и за възможната му връзка с изчезването на Кормал...

Той вдиша с пълни гърди напоения с мирис на море въздух и най-сетне – след толкова много слънца жестоки притеснения – си позволи да се поотпусне:

Разбира се, че всичко ще е наред! – каза си. – Просто трябва да е наред. Противното е толкова непоносимо, че едва ли бих могъл да продължа да живея, ако се сбъдне!

И тогава се случи. Някакъв страхотен тласък събори кумлара, върху чийто гръб бе привързан и той, за миг увиснал във въздуха реши – ей така, безстрастно, като незаинтересован страничен наблюдател, - че кумларът се е препънал в нещо и ей сегичка ще се стовари върху му, смазвайки го под тежестта си.

Не бе му предопределено обаче да умре, смазан под туловището на кумлар. В мига, когато полетя във въздуха, въжето, с което бе привързан към гърба на кумлара, се скъса със зловещ пукот и той, загубил опора, се стовари върху все още нажежените от дневния пек скали.

Падайки, долови някакви странни звуци. Тишината на нощта изведнъж бе станала злокобна и се бе изпълнила с мирис на смърт. Чуваше нечленоразделни стонове, някакви приглушени удари и разбъркания тропот от гигантските лапи на кумларите.

Ненадейно пред взора му изплува някакво лице, което не успя да разпознае. Бе нощ, пък и за миг му се стори, че онзи не е от кервана. Проследи как човекът срещу него се озъби в чудовищна гримаса и само за части от секундата мярна замахващата му ръка... Сетне в него – в сърцето му – изригна такава непоносима болка, че още преди да осъзнае, че я е изпитал, вече бе мъртъв!!!

* * *

По-малко от минута по-късно всичко бе свършило. Двадесетината главорези направиха последна проверка и, уверявайки се, че никой не е останал жив, се изгубиха в нощта.

Последни си тръгнаха два тъмни силуета, единият от които си мърмореше нещо под нос.

- Какво казваш, Йови? – шепнешком запита другият.

- Няма го, мизерникът! – тросна се първият. – Къде ли не го търсих, два пъти обходих труповете, ала не мернах ни следа от него!

- Може да е избягал – предположи другият.

- Какво ти избягал, Ундар! – просъска Йови (защото, както навярно вече сте се досетили, това бе съдържателят на палатката за крайбрежни удоволствия Йови Пана). – Два пъти обходих тая касапница и не открих ни следа от него, ни шибана следа, човече! Пък и акцията бе перфектно организирана. Убеден съм, че и пиле не би могло да прехвръкне над кордона ни, без да го забележим!

- В интерес на истината е така – замислено каза Ундар.

- Просто не е бил с тях! – тропна с крак Пана, а на лицето му се изписа свирепо изражение. – По някаква причина се е отделил от кервана и ми се струва, че знам защо! Той обаче няма ни най-бегла представа с кого си има работа! Ще го намеря, Ундар, щом съм решил, няма как да не го намеря и тогава, да не се казвам Йови Пана, ако не накарам тоя нещастник да съжалява, че изобщо се е родил!!!

Поуспокоен от тези си думи, той ускори ход, карайки спътника си да се задъхва от усилието да поддържа темпото му.

- Все пак е добре, че ги избих всичките! – заяви Пана. – Никой, абсолютно никой, свързан с убиеца на Алва, на скъпата ми Алва, на единственото женско същество, което въобще някога съм обичал истински, не трябва да остане жив! И знаеш ли, Ундар – обърна се той към спътника си, - това, което най-много ме измъчва, е че нямам никаква, ама ни най-малка идея, защо е извършил нещо толкова чудовищно!!!

* * *

В продължение на няколко нощи Кормал вървя все на изток и накрая се натъкна на нещо, което или бе, или поне приличаше на път към океана. Бе тясна просека сред скалите, която след две нощи рязко се разшири и едва тогава той се увери, че е на прав път.

Вече бе започнал да се успокоява, че Кодрат и хората му няма да успеят да го намерят, ала все по-остро го глождеше едно друго притеснение. Зурпът му свършваше. Имаше още само за три-четири слънца и не му се мислеше, ако не застигнеше – или не срещнеше – керван с хора, склонни да му продадат поне малко – поне толкова, че да му стигне до океана!...

На третата нощ откак бе поел към океана се натъкна на някакъв кръстопът и, след дълго взиране в звездите, пое по разклонението, което по изчисленията му трябваше да го изведе на брега...

* * *

Бе призори и вече търсеше място за сън, когато попадна на някакви бодливи храсти, отвъд които зееше дълбока, сякаш бездънна пропаст. Вярно, нататък – малко по-на изток - се издигаха скални грамади, сред които имаше вероятност да се натъкне на пещера, ала бе уморен и затова все пак реши да прекара деня в храсталаците. Свря се в тях, затвори очи, и...

Ослуша се. Бе чул нещо, нечии стъпки сякаш. Напрегна слуха си до крайност, ала шумът не се повтори. Тъкмо започваше да мисли, че му се е причуло, когато долови същия този шум – да, стъпки бяха, вече нямаше съмнение, - само че далеч по-близо.

Рязко отвори очи и се надигна. Хвърли поглед наоколо си и накрая го видя. Бе някакъв човек, който се разхождаше близо до ръба на пропастта. И странно, в този човек имаше нещо познато, нещо твърде, смущаващо, дори притесняващо познато!

Любопитството му, разбира се, надделя и той се измъкна от бодливите храсти и пое към силуета, който тъкмо тогава се обърна и:

О, Арунда! Проклети Арунда! – не повярва на очите си. – Та това бе той, от плът и кръв, нямаше начин, бе просто невъзможно да не е той! Арунда, та това бе самият Фирсала!!!

Той се затича към Фирсала, който също го позна и на свой ред се затича към него, а в същото време в главата на Кормал светкавично покълна, набъбна и се оформи пъклен план. Бе пусто, а Фирсала изглежда бе сам – подходящият случай, перфектният случай веднъж завинаги да реши проблема с него!

Двамата се прегърнаха и едва сега той забеляза, че погледът на Фирсала е щастлив – прекомерно щастлив, за да допусне, че бликащата от очите му радост се дължи само на факта, че е срещнал него, Кормал.

- Кормал, приятелю, колко се радвам! – възкликна фирсала. - Виж ти, каква среща само! Как, по дяволите, се озова тук?!

- Ами ти? – на свой ред запита Кормал. – Ти какво правиш тук?

- Дълга история – махна с ръка Фирсала. Сетне, след кратко колебание, с разтреперан от вълнение глас се осведоми:

- Ами Сена? Да не би и тя да е с теб?

- Хайде да се поразходим и ще ти кажа, всичко ще ти кажа – с едва прикрито раздразнение в гласа отвърна Кормал, посочвайки на запад, в посоката, противоположна на пещерата, в която се бяха настанили Раш и моряците му.

- А Кодрат? С теб ли е и той? Вероятно си дошъл с него... – предположи Фирсала.

- Не – отсечено кимна Кормал и едва сега Фирсала забеляза в поведението му нещо нередно, някакъв хлад, който обаче регистрира само на подсъзнателно ниво. – Ала Сена е тук – въздъхна Кормал, но това изобщо не може да й помогне!

- Да й помогне ли?! – с недоумение го изгледа Фирсала. – Сетне леден страх скова гърдите му и му попречи да види как Кормал го повежда по-близо до ръба на бездната, хвърляйки още веднъж поглед наоколо, за да е напълно сигурен, че са сами.

- Дълга история – тихо и някак скръбно провлече Кормал и това накара Фирсала почти да обезумее от страх:

- Господи, човече, кажи ми какво се е случило?! – помоли приятеля си той. Кормал обаче не му отговори, а, застанал на ръба на пропастта, бе устремил поглед в нея. При това Фирсала се приближи и се настани току до него.

Идеално! – мислено потри ръце Кормал. – Просто идеално!

Вместо това на глас каза:

- Нищо не се е случило, друже, все още не.

Изричайки това, той леко се дръпна назад и встрани, заставайки почти зад Фирсала:

- Сега обаче ще се случи!

Почувствал нещо нередно, нещо адски нередно, някакво плашещо безумие в този глас, Фирсала сепнато започна да се обръща. Нямаше време обаче да завърши завъртането си, защото Кормал протегна към него две ръце и с все сила го тласна в пропастта!!!

Да, в гласа на Кормал имаше нещо толкова притеснително, че той – Николас, Фирсала, Ютан... - се зачуди как не го е забелязал досега. Главата му рязко започна да се извърта по посока на младежа и тогава се случи нещо, което в първия момент той изобщо не осъзна. Почувства някакъв мощен тласък, който почти го откъсна от земята! Сетне видя ръба на пропастта – видя го под себе си, под краката си, ала стъпалата му бяха над него! Бавно, като на забавен каданс, той се видя как увисва над пропастта, сетне гравитацията го всмука и той започна да пада, да пада, да пада...

Почувства как едното му стъпало се удари в някакъв камък, сетне и гърба му, после ръката! Ударите просто се сипеха непрестанно, а той се превърташе с главоломна скорост по някакъв много стръмен склон, без изобщо да има за какво да се задържи! В бърза последователност, почти сливайки се, пред помътения му от все още неосъзнатия шок взор се редуваха скали и небе, небе и скали!...

Бе забравил къде е, защо е тук и как точно е започнал да пада, ала осъзнаваше с брутална яснота, че в края на това падане щеше да последва нещо толкова ужасно, толкова чудовищно, толкова невъобразимо, че изобщо не можеше – не смееше – да си го представи!

И тогава... – тогава нещо много тежко и голямо – някакъв камък? - се надигна и...

Експлозия от адска болка помете всичко, целия му свят, ведно с новата му надежда да срещне Сена, ведно с образа й в съзнанието му, и, разбира се, ведно със самия него!!!

* * *

Кормал проследи падането на Фирсала безстрастно, като експериментатор, чакащ предварително известния му резултат от рутинно изследване. Той гледаше как младежът се превърта, как се удря в канарите, как главата му почти се размазва в някаква скална издатина...

Едва когато тялото на Фирсала се смали и изчезна в чернотата на бездната, той позволи на една сатанинска усмивка да разтегли устните му:

Ще те имам, Сена! – зарече се. – Арунда да ме убие, ако не успея да те имам!!!

Сетне с бавни стъпки се отправи към предишното си леговище в храсталаците. Отдавна вече бе време за сън. Слънцето почти започваше да изгрява. На него обаче не му се спеше. Адреналинът бушуваше в кръвта му и изпълваше съзнанието му със сладостни мечти – с мечти за Сена и, разбира се, за зурп, за планини от зурп...

По технически причини спущено два дни предсрочно – на 6 август 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава XIV.

Глава XIV – Предателството

Шега Кумларите на свойте врагове ще спретнат.
Ала така сами ще се преметнат!
Зарад зурп предателска душица тайната им явка ще обади
и в бурна, черна нощ, ще бъдат покосени из засада!!!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9112

1. Двойна игра

Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и вече сипеше огън и жупел над елдрианските улици, когато Ламот Батар, съпровождан от двадесет и двамата си телохранители, пресече главния площад на града, отправяйки се към двореца, където се помещаваше личната гвардия на великия съветник от Цингали Зинган Сорби. Щом излязоха изпод сянката на гъстите клони на обрамчилите площада дървета, пред погледите им се разкри поразяващият с великолепието и внушителността си дворец.

Странно – каза си Батар, - макар отдавна да знам какво представлява това велико сдание и въпреки че, като затворя очи, си го представям до последния детайл, с изумителна яснота при това, видът му винаги ме кара да занемявам от възторг!

Не дворецът обаче бе в епицентъра на мислите му сега. Вълнуваха го други, несъпоставимо по-важни неща. Един от проблемите, които му се бяха стоварили на главата в последно време, бе обстоятелството, че внезапно отпътувалият със Зинган още преди почти две седмици началник на личната гвардия на великия съветник Йенет Камлу му бе възложил да го замества по време на отсъствието си, чиято продължителност поне засега бе неизвестна на Батар. Това само по себе си бе голям проблем, тъй като, освен охрана на самия Зинган, личната му гвардия имаше за задача и да контролира градската стража, предвождана от Сеян Гавеир Безскрупулния, а това, както подсказваше и самото прозвище на последния, никак не бе лесно. Имаше и друго, което го гризеше отвътре, ала то не бе нещо, което можеше дори да опита да сподели с когото и да било от гвардията на великия съветник. Това бе някаква загнездила се нейде дълбоко в гънките на съзнанието му тревожност, чийто източник долавяше с природно силната си и допълнително подсилена от професията му интуиция, без обаче да може – поне засега – да го установи с разума си.

Проблемът беше, че в момента – и то през цялото време на отсъствието на Камлу и Зинган – в Елдри цареше небивало спокойствие. Сам по себе си този факт бе твърде странен. Той подсказваше, че по някакъв начин – какъв точно Батар нямаше ясна представа, макар да разполагаше с някакви свои подозрения – спокойствието в града бе свързано с предстоящата само след две слънца, при това непълни (тя бе вдругиден), рулетка на Пош в далечния Фиртуш.

Подозираше, че Ведека крие нещо от него, макар че самият той го бе внедрил, бавно и внимателно, в личната гвардия на Зинган Сорби. Ведека, разбира се, не можеше – нямаше как – да не е наясно с огромния риск за организацията му, който криеше предимството да имаш човек във високите слоеве на системата. Въпреки това до преди пет цикли, когато висшият ръководен орган на организацията – Съветът на старейшините - взе решението Батар да бъде инфилтриран в личната гвардия на великия съветник от Цингали, двамата – Батар и Ведека – бяха много близки и, поне що се отнасяше до Кумларите от Цингали, нямаха тайни един от друг.

Бяха решили да нарекат организацията така, тъй като изхождаха от аналогията с кумлара – най-едрото йаздитно животно, - което можеше да пресече цялата пустиня Хеш, черпейки от запасите си вода в двете си гърбици - запаси, натрупани на тръгване.

- Кумларът е най-издръжливото животно в Тингано – бе забелязал Ведека още преди повече от 10 цикли, когато учредяваха организацията. – За да оцелеем, трябва да бъдем като него...

И така се реши тази нелегална групировка, чиито представители се бореха за повече автономия на Цингали по отношение на централната власт във Фиртуш и за по-справедливо в сравнение с настоящето разпределяне на благата между бардите, да бъде наречена Кумларите от Цингали...

Пристъпвайки през масивната порта в осеяния с весело бликащи шадравани двор на двореца, Батар тръсна глава:

Стига вече спомени! – скастри се, поемайки през двора, а сетне и по коридорите на самия дворец. – Спомени проблеми не решават!

Те, спомените, обаче го заливаха и, неустоявайки на напора им, той отново потъна в тях. Припомни си думите на Ведека, когато, преди малко повече от два цикъла, последният му бе казал:

- Лам, приятелю, знам, че оттук насетне няма как да си останем толкова близки, колкото бяхме досега. Макар, естествено, да съм напълно наясно – и именно това е смисълът на внедряването ти в личната гвардия на Зинган, - че вече ще трябва да играеш по други правила, по отношение на Кумларите помежду ни не трябва да застава сянката на нито една тайна, пък била тя и най-малката!

- Разбира се! – напълно искрено бе кимнал в съгласие Батар, като дори мъничко се бе обидил на приятеля си.

Сега обаче бе друго. И двамата се бяха променили. Времето ги бе променило. Обстоятелствата ги бяха променили...

Макар да не вярваше – все още не, - че Ведека съзнателно би скрил от него нещо, свързано с Кумларите, от известно време той бе започнал да усеща у предводителя на организацията някаква предпазливост, липсваща в по-раншните им отношения. Да, обсъждаха нещата – макар и в много редките случаи, когато им се удаваше да останат насаме – почти както преди, но... – само почти. Проблемът бе, че това почти – поне за Батар – правеше разликата между преди и сега огромна, едва ли не вездесъща! А причината – тя, разбира се, се криеше в неговата собствена промяна...

Да, от внедряването си в личната гвардия на великия съветник Батар се бе променил. При това настъпилата в него промяна бе толкова драстична, че дори и самият той бе престанал да разсъждава над този факт. Просто бе приел, че е така.

Явно обаче – въздъхна, влизайки в работното си помещение, всъщност в това, принадлежащо по право на Камлу, ала обитавано от него по време на сегашното отсъствие на последния, - явно и Кеган се е променил. Проблемът ми обаче е, че не мога да установя доколко! Подозирам, че в него не е - няма как да е - настъпила толкова фундаментална промяна, каквато е тази в самия мен, ала трябва да се ръководя от допускането, че помежду ни са застанали и негови, а не само мои тайни!

Да, Батар се бе променил и искрено вярваше, че е за добро. Лично той не можеше да си представи по-подходящ велик съветник от Цингали от Зинган. Преди – в циклите, прекарани в редиците на Кумларите, дори и не подозираше, че е така. Вярно, че Ведека често му бе повтарял, че не Зинган, а сепаратистите в Съвета на двадесет и четирите, са истинските ни врагове, но той бе приемал това просто като дежурната умереност на лидер на организация, който, въпреки нелегалността й – или тъкмо поради нея, - не желае да я афишира като прекалено радикална.

Запозна се със Зинган още през първия ден от престоя си в двореца. Отначало великият съветник не го впечатли кой-знае колко. Просто учтив владетел, който държи да минава пред подчинените си за безобиден добряк. Сетне обаче, колкото повече го опознаваше, толкова повече Батар се чудеше:

Защо, Велики Пош, да не опитаме да го превърнем в съюзник – при това напълно легално?!

Бе споделил това с Ведека и, въпреки че не бе напълно сигурен, подозираше, че точно оттогава предводителят на Кумларите бе започнал да се дистанцира от него, пък макар и бавно, много бавно и внимателно. Батар обаче нямаше как да не забележи това. Твърде добре се познаваха, та да не успее да го установи...

Зейналата пукнатина в отношенията им датираше от около цикъл и половина и сякаш, макар и много бавно, почти неусетно, но се разширяваше. Фундаменталната промяна у Батар обаче изкристализира преди около цикъл, когато той реши, че, ако Кумларите се възправят срещу Зинган, ще застане на страната на последния. А по всичко изглеждаше, че сега – по време на рулетката или малко по-късно - организацията се готвеше да стори тъкмо това!

Защо, Велики Пош – чудеше се, - защо трябва да правят подобно нещо?! Не вярвам, просто е невъзможно да са се радикализирали дотолкова, че да са способни да го сторят! Пък и не мога да си представя Кеган като подбудител на въстание срещу киртската – а още по-малко срещу бардската – администрация! Явно трябва да се е случило нещо – нещо, което е стигнало до „ушите” на Кеган и останалите старейшини, ала за което самият аз не знам съвсем, ама съвсем нищичко!!!

Сега си спомни, че не бе споменал на Ведека, при това напълно преднамерено, къде отива Зинган и с каква цел, макар че знаеше и двете – е, разбира се, доколкото можеше да се довери на Йен, а му се струваше, поне досегашната им работа свидетелстваше за това, че може. Знаеше, че Ведека действа според тази празнота в предоставената му от самия него, от Батар, информация, ала подозираше, че търси и други канали, за да я запълни. Защо обаче самият факт на отсъствието на Зинган толкова много тревожеше Кеган – за това Батар нямаше ни най-малка представа. Не вярваше предводителят на Кумларите по някакъв начин да е подразбрал нито че великият съветник е отишъл да се срещне с предводителя на бунтовниците от Тимру, нито че мястото на срещата им е в тайната хижа на Зинган в Рубатите. Просто нямаше как, е, поправи се, поне изглеждаше, че няма как да е узнал...

През последните няколко дяла Батар до такава степен се бе отдалечил от инфилтриралата го в личната гвардия на Зинган организация, че на няколко пъти бе бил на ръба да сподели с великия съветник за съществуването й. Някакъв остатък от почтителност към бившите му – да, вече можеше да ги нарече така – съратници обаче му бе попречил да го стори.

Въпреки това – въздъхна, - най-вероятно ще се наложи да извървя докрай пътя от бунтовник срещу официалната власт до лоялен неин чиновник! Надявам се да не се стигне чак дотам, ала, както е тръгнало, перспективата да изпия до дъно горчивата чаша на предателството става все по-неизбежна!

Той обаче се лъжеше и непосредствено последвалите събития щяха да потвърдят това...

* * *

Нямаше и час по-късно, когато нечие плахо почукване по вратата го сепна и го изтръгна от работата му по един от документите, касаещи контрола върху градската стража.

- Влез! – извика той, продължавайки да стои наведен над един от пръснатите по бюрото му листове. Сигурно бе Анат Громан, личният секретар на Камлу, който, по време на настоящето отсъствие на последния, бе прикрепен към него.

- Извинете, ваше сиятелст...

- Казвай какво има и зарежи официалностите! – грубо прекъсна новодошлия Батар, установявайки, че посетителят действително е Громан.

- Много се извинявам, ваше сиятелство – настоя да спази етикета онзи, правейки дълбок поклон, - но долу, в залата за посетители има един човек, който държи да се срещне с вас! Заяви, че се казва Пурни Амета и ме увери, че щом чуете името му, няма да му откажете среща...

Щом чу името, Батар тоз час престана да слуша словоизлиянията на Громан. Само му махна да млъкне и му нареди:

- Настани го в библиотеката и му кажи, че ще дойда веднага, щом се освободя!

* * *

Веднага, щом Громан затвори вратата, изражението на Батар рязко се промени:

- Пурни, Пурни Амета! – гневно промърмори той под нос. Това бе псевдонимът на Ведека, ала се бяха разбрали онзи да го използва само в най-краен случай!

Пош да те тръшне дано, Кеган! – изруга Батар вътрешно. – За какъв ли дявол съм ти притрябвал точно сега!

Нямаше как да разбере обаче, ако не се срещнеше с него и той, разбира се, побърза да го стори.

2. Фаталното спречкване

Слънцето клонеше към залез, когато Чешан пришпори своя едва тътрещ се кон към малката горичка край Елдри, където бе явката им с Гамана. Бе плувнал в пот, ала макар че бе уморен до смърт, сънят бе на второ място в плановете му. Първото, разбира се, бе запазено за зурпа.

- Пет слънца! – изруга под нос той. – Цели пет слънца, през които едва три пъти ми се удаде възможност да близна от вълшебния прашец!

Най-сетне навлезе сред дърветата, чиято сянка обаче почти не намаляваше адската горещина. Залута се, опитвайки да намери мястото до поточето – сигурно е пресъхнало, каза си, - край което скоро – тази вечер или най-късно през нощта или през следващото слънце – трябваше да се срещне с прекия си съдружник Гамана.

След неколкоминутно лутане най-сетне се озова на уговореното място и със стон се свлече от седлото, превързвайки коня си към едно дърво. Сетне с треперещи пръсти измъкна от джоба на изпокъсания си панталон фишек зурп и погледна към едва-едва църцорещата вадичка, каквато в момента представляваше поточето, край което трябваше да проведе срещата си със своя по негово мнение твърде усърден и прекалено – дори досадно - ентусиазиран сподвижник. Преди да се удаде на удоволствието от зурпа обаче, плъзна спечения си от сухота език по напуканите си от жажда устни и реши да опита да пие от поточето. Пазейки пакета зурп от намокряне, като го държеше с треперещите си от умора пръсти, клекна и силно се наведе над вадата. Да, констатира след като отпи, водата бе прохладна, ала мръсна, много мръсна! Пък и нямаше как да е иначе при тия горещини...

Пи сякаш цяла вечност, чак докато почувства, че започва да се издува, след което, усетил внезапно присвиване в стомаха, седна направо на изсъхналата трева и внимателно, предвкусвайки удоволствието, започна да разпечатва фишека зурп.

* * *

Умората на Гамана бе не по-малка от тази на Чешан, ала за разлика от последния в неговата глава бръмчаха съвсем други мисли.

Седемдесет и пет клетки! – каза си. – Само седемдесет и пет клетки, въпреки неистовите ми, почти нечовешки усилия! Дано тоя мързеливец Чешан да е обходил поне петдесет, макар че сто двадесет и пет от общо триста и дванадесет, уведомени за срещата утре вечер от половината от екипа, са прекалено, нищожно малко! Дори и Фирк и Гантрал – другата половина от екипа - да успеят да посетят още сто и петдесет, при положение, разбира се, че работят в абсолютен синхрон и „с пълна пара”, общият брой на онези, които ще дойдат, пак няма да надхвърли 85% от структурите на организацията! И това само във възможно най-идеалния случай, който, разбира се, няма как да се сбъдне! Така че – реши той – все пак оптималното число на представителите, които ще дойдат, вероятно ще е между двеста и двадесет и двеста и петдесет или, грубо пресметнато, между 70 и 80%!!!

Дори не му се мислеше за възможността някои от клетките, тези, в които нивото на организираност бе критично ниско – повече или по-малко бяха те, той нямаше как да знае това, - изобщо да не изпратят представители!

Колкото и да не ми се иска, все пак ще трябва да приема, че при настоящите обстоятелства числото двеста – сиреч под две трети - все пак ще е оптимистично! – въздъхна и сви по тясна пътечка, виеща се през пожълтялата от сушата трева, отправяйки се към мястото на срещата си с Чешан. – Оптимистично или не обаче – заключи, - едва ли би могло да се направи много повече от това!

* * *

За разлика от изпреварилия го с няколко часа Чешан, Гамана пристигна малко след полунощ и леко се изненада, като не откри сподвижника си на уговореното място. Конят му обаче бе тук.

Трябва да е някъде наоколо – озадачено си каза и започна да обхожда поляната около поточето, надзъртайки зад първите редици на обкръжаващите я дървета. Откри го едва след половин час малко навътре в гората и състоянието, в което го завари, направо го накара да побеснее!

* * *

Ефектът от първия фишек зурп наистина бе зашеметяващ – както винаги впрочем, - но твърде бързо се оттече. Макар рядко да си позволяваше двойна доза дневно, след сякаш цяла вечност от два часа, през които все се въртеше и не успяваше да заспи, Чешан стана и започна да се разхожда с мисълта, че днес ще е ден – всъщност нощ, - в която може би все пак ще поеме още една порция от вълшебния прашец.

Мина още час, преди да се реши. Навлезе малко навътре сред дърветата – Гамана, Пош да го тръшне дано, щеше да дойде всеки момент, а не искаше да бъде открит от него в безпомощното състояние на абсолютно блаженство, в което зурпът го потапяше – и, за разлика от първия път, с трескаво нетърпение разпечата фишека и го поднесе към устните си. Взе дозата си ударно, изсипвайки в устата си наведнъж цялото количество накиселяващ прашец, който тутакси се разтвори върху езика му, с което, разбира се, шеметното му пътешествие из зурпландия, както обичаше да го нарича, започна...

Зурпът почти отне съзнанието му, разтягайки го до сякаш невъзможни предели... и дори отвъд тях... и дори отвъд на това отвъд..., а докоснатият от искрящата му яснота взор задълба във всичко наоколо – в дърветата, в изсъхналата трева, в редките и бодливи като в пустинята Хеш храсталаци...!!!

* * *

Странно – каза си, все още плувайки на вълните на зурпа, - какъв ли е тоя глас!

Някой му крещеше и му пречеше – Как му пречеше само! – да се съсредоточи! Искаше му се, ах, как му се искаше, да му извика да млъкне, ала устните му, сякаш от тесто, отказваха да оформят нецензурните думи, които му идваха на ум!...

Постепенно обаче Чешан започна да идва на себе си, но омаята от блаженството след излизането му от зурпландия този път бе грубо разрушена от някого!

Велики Пош! – все още мислено изруга той. – Кой ли е тоя мерзавец, който така брутално ми отне удоволствието, което толкова дълго време получавах в така оскъдни количества, само заради... Заради какво всъщност?!...

В първия момент не успя да се сети, ала после погледът му постепенно се фокусира върху – поне засега – замлъкналия рушител на следзурпното му блаженство.

- Ти! – едва чуто провлече той, разпознавайки в силуета пред себе си Гамана. – Ти пък откъде се взе?!

- Просто няма откъде, съдружнико! – грубо го сряза онзи. – И друг път съм те виждал дрогиран, но сега установявам, че най-сетне – Вероятно винаги си искал тъкмо това! – си минал всякакви граници!!!

- Хайде, стига си важничил! – започна да идва на себе си Чешан. – Или си мислиш, че си нещо повече от мен! Ама че идиотщина! Цели пет слънца се трепя без прашинка зурп – Е, трите фишека, които бе изпразнил по време на пътуването, не се брояха, та нали господин усърдие не знаеше за тях!, - само за да бъда навикан като бясно куче от собствения си съдружник!!!

Избълвал всичко това с все още завален, ала все по-стабилизиращ се глас, Чешан отлепи гърба си от ствола на дървото, на което се бе облегнал, за да се наслади на ефекта от зурпа, и несигурно се изправи на омекналите си като кашкавал крака.

- Просто сме пратени да свършим важна работа и не приемам да се демонстрира небрежно отношение към нея – малко поомекна Гамана. – Извинявай, ако съм те обидил – добави, опитвайки да се овладее, - но поне за мен по отношение на делото, с което сме се захванали, важи принципът:

Първо работата, после удоволствията!

Чешан широко се прозина и удостои Гамана с разсеян, почти пренебрежителен поглед:

- Е, казвай де! – подкани го той, вече почти изцяло напуснал селенията на зурпландия. – Какво успя да направиш?

- Седемдесет и пет – пророни съдружникът му. – Не успях повече, просто нямаше как да успея...

- Виж го ти! – въодушеви се Чешан. – Обходил цели седемдесет и пет клетки, пък се тюхка, сякаш не е припарил до нито една!

- Не се шегувай, Чешан! – отново кипна Гамана. – И сам знаеш, че за пет слънца повече от това просто не може да се направи!

- Нищо не казвам – защити се Чешан. – Просто ти се възхищавам, това е...

Вътрешно обаче възкликна:

Ама че ахмак! И за какво се трепеш, Пош да те тръшне дано! За оня дядка Ведека, дето вече и за пазач на елдрианските порти не става ли!!!

- Ами ти – внезапно прекъсна мислите му Гамана, - ти какво свърши?

- Е, не съм чак толкова пъргав като тебе, друже! – призна Чешан. – Все пак обаче и аз свърших нещичко.

- Колко? – направо запита Гамана, пронизвайки го с премрежените си от умора очи. – Ти колко клетки успя да уведомиш? Петдесет, шестдесет, повече?...

- Ами, приятелю! – с престорена дружелюбност и някак леко сконфузено забави отговора си Чешан. – Казах ти, че далеч не съм толкова добър в подобни начинания, колкото си ти.

- Какво?! – извиси глас Гамана. – Да не би да искаш да ми кажеш, че не си уведомил дори и петдесет клетки?!!!

- Ами, петдесет! – истерично се разсмя Чешан. – Какви ти петдесет, братче! Дванадесет, толкова успях...

- Ккка-квооо?! – кресна извън себе си от ярост Гамана и с един скок се озова точно пред него, при което Чешан уплашено отскочи. – Какво си направил, лайно такова! Ясно ли ти е, че заради твоя мързел – да, само заради него и заради нищо друго – извънредно важната среща утре вечер почти се проваля! А, ясно ли ти е!!!

При това той посегна, за да удари съдружника си, ала в последния момент се овладя – незнайно как, но все пак успя да се овладее...

Сетне бавно, много бавно и уморено, свали ръката си и въздъхна тежко, измервайки Чешан с преливащ от презрение поглед:

- Махай се от очите ми и повече да не съм те видял! – далеч по-тихо от преди малко, почти шепнешком, ала с глас, в който дрънчаха кристалчета лед, повели той. – Считай, че от този момент си изключен от Кумларите!

- Притрябвали са ми вашите Кумлари! – избухна в лицето му Чешан. – Всички вие сте луди за връзване – да, всички, и Ведека, и Фирк, и Гантрал..., всички! – и не ти ме гониш, а аз напускам, разбра ли!!!

Тези му думи окончателно преляха чашата на търпение на Гамана, при което той отново вдигна ръка, ала за разлика от преди малко сега вече лепна звучна плесница по бузата на Чешан, като върху удареното място тутакси разцъфна червено петно!

Чешан не помръдна. Той също измери доскорошния си сподвижник с презрение, ала то, за разлика от това на Гамана, бе смъртоносно в най-прекия и буквален смисъл на думата!

- Ще съжаляваш за това – хладно процеди Чешан. – Пош ми е свидетел, че ще те накарам горко да съжаляваш!

Сетне понечи да се обърне, ала Гамана отново го прикова с поглед:

- Прекрасно знаеш, че ако посмееш да кажеш някому за съществуването на организацията, смъртта ще те застигне преди да си се усетил, независимо колко ще е дълбока и къде ще е мишата дупка, в която ще си се сврял!!!

Чешан отказа да се въвлича в по-нататъшни спорове. Той бавно се обърна и пое към поляната, отвърза коня си и, пришпорвайки го жестоко, препусна между дърветата.

* * *

Щом тропотът от копитата на коня на Чешан по твърдата изсъхнала земя заглъхна нейде в далечината, Гамана си позволи да даде пълна воля на гнева си:

- Ах ти, гнида такава! – изруга той. – Може би ще се окаже, че най-голямата грешка в живота ми е била тая, че изобщо някога ми се е случило да ти се доверя!

Сетне постепенно се успокои. Чешан бе страхливец и, макар да съществуваше някаква минимална опасност да предаде организацията, не бе твърде вероятно да го стори. И то не толкова защото нямаше да успее да се покрие след това, макар че шансът да го направи не бе особено голям, а защото – и Гамана, скъсвайки с него, разчиташе тъкмо на това – бе страхливец! Щеше да предпочете да се свре в някоя дупка и да си лиже зурпа на воля, вместо да си създава излишни ядове, пречейки им...

И все пак – усъмни се Гамана, – дали не рискувах твърде много, като го отстраних? Дали, за най-сигурно, не трябваше – О, Велики Пош, прости ми!, - дали не трябваше направо да го убия?!!!

Стореното – сторено – тръсна глава накрая. – Велики Пош, оставям се в твоите ръце и те моля да простиш грешките ми, особено тази, която вероятно сторих току-що!

Малко по-късно, когато възстанови душевното си равновесие – поне доколкото успя да го стори, разбира се, - Гамана яхна коня си и препусна към Елдри. Там му предстоеше да се срещне с Ведека, който вероятно вече бе уведомен от изпроводения му от самия него пратеник, че общото събрание на клетките щеше да се състои не днес, а утре в полунощ.

Жалко, освен за всичко останало, освен за проблема с Чешан, жалко и за това, че едва утре вечер, навярно дори чак в полунощ, когато се завърнат Фирк и Гантрал вероятно с последните представители на клетките, които въобще ще се съберат, ще узнаем каква част от местните ръководства сме успели да задействаме! – въздъхна той. – Колко странно! – подсмихна се тъжно. – В началото се надявахме, че ще успеем да си осигурим по един представител от почти всички местни организации, а сега бройката двеста, та дори и сто и петдесет – сиреч около или само малко над половината – ми изглежда направо оптимистична!

Унесен в такива мисли, Гамана почувства как почти смъртоносната доза умора, която бе поел през последните пет слънца, внезапно се стоварва върху клепките му и с примирение установи, че не ще може да продължи – поне не веднага. Затова свърна към група дървета, подобна на тази, сред която се бе състояла злополучната им среща с Чешан, свлече се от коня си, върза го, и, просвайки се върху участък с рехава, изсушена от жегите трева, тутакси заспа.

Спущено на 14 август 2014. Точно след осем дни очаквайте части 3 и 4 на глава XIV.

3. Тайният живот на Безскрупулния

Сеян Гавеир Безскрупулния седеше в плетен стол на терасата на върха на една от стражевите кули върху стените около Елдри и се наливаше с калеп. Правеше го от часове и вече бе доста пиян.

С премрежен от алкохола поглед той обходи ширналото се от външната страна на градските стени сякаш безкрайно поле. Сетне отправи взор към гъстите рояци звезди в тъмното, ала все още жарко небе, и изпразни поредната чаша.

- А сега, да се позабавляваме! – каза си, протегна леко треперещата си от честите запои ръка и дръпна шнура на звънчето, свързващо го с прислугата. Пред него тутакси се появи младо бяло момиче, очевидно от Варвария. Всъщност Гавеир не бе сигурен, тъй като я бе наследил от предшественика си, от стария и вече мъртъв, Пош да не дава покой на душата му дано, Бернет Астра.

- Гамея, миличка, напълни ми чашата и ми доведи Урвал!

- На вашите заповеди! – поклони се момичето, наля в чашата му калеп, пълнейки я почти до ръба, и понечи да се оттегли, ала преди да успее да го стори началникът на градската стража на Елдри протегна ръка и я шляпна по задника. При това тя не реагира. За миг остана неподвижна, сетне бавно се отдалечи и изчезна от погледа му.

- Роби! – изсумтя той. – Правят каквото им кажеш! Гърчат се като червеи в ръцете ти! Жалко обаче – въздъхна ядно, - твърде жалко наистина, че това не се отнася и за онова леке Камлу, което си мисли, че тъй като му е възложено да охранява великия Сорби, е хванал Пош за оная работа!

* * *

Урвал бе плах шестнадесет-седемнадесетгодишен младеж и почти парализиращият го страх от началника на стражата, пред когото се озова след малко, правеше очите му да изглеждат като тези на подплашена кошута.

- Е, реши ли най-сетне да проговориш? – изръмжа вместо поздрав Гавеир, измервайки го с поглед, премрежен от алкохола, ала и – младежът изтръпна от ужас – от нещо друго, от нещо плашещо и непонятно!

- Нямам какво да кажа, господарю! – изплака момчето и направи дълбок поклон. – Не съм направил нищо, ама съвсем нищичко! Повярвайте ми! Просто трябва да ми повярвате! Вие сте справед...

- Я зарежи тия глупости! – леко, ала осезаемо повиши тон началникът на градската стража, стана и се приближи към младежа, чиито ръце бяха здраво завързани на гърба и на чиито крака подрънкваха тежки окови. – Ще ти хареса ли да те пратя до живот в мините в Дамру? – почти небрежно запита той.

- Моля ви, много ви моля, господарю! – отново изплака момчето, като се разтрепера неконтролируемо. – Но аз не съм извършил никакво престъпление!

- Не си, така ли?! – с престорено учудване отбеляза Гавеир, върна се при масата, вдигна чашата си и отпи голяма глътка. – Ама съвсем нищичко не си извършил!

- Ако искате ми вярвайте, господарю, но това е самата истина! – отново понечи да се защити младежът.

- Значи не си ударил оня човек с тояга по главата и не си му отмъкнал кесията, така ли? – с мек, почти кадифен глас се осведоми началникът на градската стража. – Не опита да избягаш, когато стражата те подгони. Не оказа съпротива при задържането, при която не одра лицето на един от стражите и едва не извади окото на друг. Не си направил нищо, ама съвсем нищичко от това, а?

- Но..., господарю..., аз... – объркано проломоти младежът.

- А – внезапно извиси глас Гавеир, фиксирайки го с поглед, - какво е това колебание? Та нали нищо, ама съвсем нищичко, ама съвсем никакво престъпление не беше извършил?!

- Да, оказах съпротива, признавам – побърза да отговори затворникът. – Това обаче се случи след като стражите ме обкръжиха и опитаха да ме отведат насила при положение, че преди това не бях сторил нищо, с което да предизвикам такива действия спрямо мен!

- Ама че дълга тирада! – пиянски се разсмя Гавеир, изпразни чашата си, отново я напълни, преполови я и, тръсвайки я на масата, пак се отправи към младежа. Застана току пред него и устните му внезапно се разтеглиха в мазна, мръснишка усмивка:

- Какво ще кажеш да се позабавляваме малко и после да уредим проблема като цивилизовани хора? – с тих, почти нежен глас се осведоми той, а в очите му се появи перверзно пламъче.

Потресен от погнуса, младежът понечи да отвърне нещо ако не нецензурно, то поне не достатъчно почтително, сетне прехапа устни и сведе глава.

Гавеир мина зад него и с рязко движение смъкна гащите му:

- Ама че хубав задник! – закиска се, а младежът изпадна в ужас, едва сега разбрал, че му предстоеше да мине през най-голямото – и вероятно последното – унижение в краткия си живот. Като на сън той чу как началникът на градската стража прави някакви движения – вероятно си сваляше панталона, а после усети върху задника си горещия му, пулсиращ от възбуда член.

- Но, господарю, моля ви, много ви моля, в името на Великия Пош ви моля да не правите това! О, не го правете! Умолявам ви!

- Мълчи, червей такъв! – кресна Гавеир и вкара члена си в задника му, при което младежът изпита остра, разкъсваща болка. Докато онзи потъваше все по-надълбоко в него, той викаше, ала виковете му явно нямаха върху началника на стражата никакъв, абсолютно никакъв ефект! Тъкмо напротив, прониквайки в него на мощни тласъци, изчадието се хилеше, сякаш онова, което правеше, бе не гадно и мръсно, каквото си беше, а най-забавното нещо на света!

Най-сетне Гавеир се изпразни с един последен, дълбок и особено болезнен за младежа тласък, при който сякаш нещо във вътрешностите на момчето се разкъса и то неистово изпищя, след което извади члена си, изтръска го, нахлузи обратно панталона си и внимателно, почти нежно, подхвана под лакътя олюляващия се от болка и слабост затворник.

- Но какво направихте, Велики Пош! Защо ме мъчите така?! – стенеше заслепеният от болка и унижение младеж.

- Всичко свърши, момчето ми – понечи да го погали по лицето началникът на градската стража.

- Но как посмяхте! – продължаваше с все по-истеричен тон момчето. – Как можахте да направите такова гнусно нещо и защо, защо, защо?!!!

Гавеир го довлече до масата и, придържайки го с едната си ръка, с другата вдигна чашата си с калеп и отново я изпразни. Сетне, завладян от внезапен бяс, я строши в стената. През погледа на младежа премина бледа сянка от страх, когато началникът на градската стража го пусна и той едва не падна.

Едва сега очите им се срещнаха и младежът разбра, че ще умре. Като на сън той видя вдигащата се десница на инквизитора си, сетне проследи как, свита в юмрук, тя се устремява към лицето му и после...

Първият удар бе жесток. Нещо изпука – вероятно носът му се е счупил, хладно констатира Гавеир. При това той отново подхвана с една ръка вече свличащия се младеж, който от удара вероятно бе изгубил съзнание, а с другата продължи да удря, докато лицето на затворника заприлича на кървава каша! Сетне пусна тялото му да се свлече на пода като дрипа, заобиколи масата и, сякаш незабелязвайки заобикалящата го кървава касапница, грохна в плетения си стол. После посегна към почти празната бутилка, изсипа съдържанието й в чашата си и го погълна наведнъж:

- Уф, че вони! – изсумтя потресено. – Уж толкова дребен червей, пък с толкова много кръв!

Той отново посегна към шнура над масата и с лепкави от кръв пръсти рязко го дръпна, при което звънът проехтя някак мощно, почти зловещо в тишината на напредналата нощ.

Гамея се появи веднага, също както първия път. В това отношение можеше да се разчита на нея. Не и в другото обаче - тя бе момиче, а той не се интересуваше от жени, поне не и в сексуално отношение.

- Почисти тук – нареди й Гавеир – и ми донеси още една бутилка калеп! (Да, калеп, зурпът не го интересуваше. Така и не можеше да разбере склонните да стават зависими от тоя боклук, при това боклук от Варвария!)

- Да, господарю, с овладян, пък макар и леко треперещ глас се отзова девойката и с почти спокойно изражение – явно бе навикнала на такива гледки – напусна терасата...

* * *

Половин час по-късно, когато пиеше вече втората си чаша от новата бутилка калеп и в далеч по-комфортна и чиста благодарение старанията на Гамея обстановка, Гавеир се замисли за все по-боксуващата си кариера.

Ех, да можех да грабна мястото на Камлу! – размечта се. – На този етап обаче не виждам как това може да стане...

Той обаче не знаеше – нямаше как да знае, - че възможността да опита да го стори щеше да му се предостави много скоро, дори по-скоро отколкото изобщо можеше да предполага!

4. Възстановеното доверие

Ламот Батар отвори вратата на библиотеката и плъзна поглед към вътрешността на помещението. И там, настанен в масивно кресло край една от масите за четене, зърна Ведека. Батар плътно затвори вратата и се приближи. Ведека се бе зачел в някакъв стар ръкопис, а на масата пред него имаше чаша все още димящ филех.

- Добре си се дегизирал, старче! – одобри служителят в личната гвардия на Зинган Сорби, сепвайки госта си, който рязко вдигна глава.

- О, Лам, да знаеш как ме стресна! – скастри домакина си Ведека, затвори книгата, плъзна я по масата и отпи от филеха си.

- Виждам, че са се погрижили за теб – одобри Батар, сетне взе книгата и погледна заглавието:

- Повелителите на Тингано – изрече замислено. – Не бих казал, че разказът на премъдрия Його Хамиле за предисторията на киртството – когато и да е живял – е особено убедителен, но става за убиване на времето, докато чакаш някого...

- Всъщност – внезапно сниши глас Батар, а тонът му стана делови, - надявам се, че причината за посещението ти тук, в самата сърцевина на киртската администрация, е достатъчно убедителна.

- Съжалявам, че се наложи – твърдо го изгледа Ведека. – Щом съм се решил да дойда въпреки огромния риск за организацията, произтичащ от това мое действие, значи явно е имало защо да го предприема.

- Добре, добре! – примирено въздъхна Батар. – Все пак си тук и не би било зле да побързаш да ми разкриеш какъв вятър те е довял.

- Струва ми се, че след рулетката вдругиден – какъвто и да е резултатът от нея и изобщо каквото и да се случи при завъртането й – ще се наложи рязко да сменим тактиката – внимателно започна Ведека.

- Не разбирам за каква промяна по-точно говориш – не по-малко предпазливо опипа почвата Батар.

- Знаеш, че сме пуснали пипала в няколко от най-важните гилдии, при това на тинганианско, а не на местно ниво – продължи Ведека.

- Давай по същество, Кеган! – подкани го домакинът. – Знаеш, че с всяка секунда, която прекарваш тук, излагаш организацията на ненужно голям риск, макар че – той плъзна поглед по изненадващо младото, гладко избръснато лице на госта си..., - макар че с тази маска едва ли би те познала и родната ти майка!

- Отново гилдия, приятелю – подсмихна се гостът, - при това доста важна днес, а вероятно още по-важна утре гилдия.

- Те ли са? – отново го подкани да продължи Батар. – За гилдията на производителите и разпространителите на маски ли искаш да ми говориш? Странно, но до днес въобще не съм предполагал, че такава изобщо съществува!

- Не, не за нея – пристъпи към същината на въпроса Ведека. – Става въпрос за гилдията на корабопритежателите.

- Доста голяма и влиятелна гилдия, една от най-влиятелните – уточни домакинът.

- Да – кимна Ведека – и тъкмо затова ми се струва, че на всяка информация, идваща от техен източник – при това надежден – натърти, – трябва да се гледа с подобаващо внимание, особено в случаите, когато тя се засича и с потвърждения от други надеждни източници.

- Разбрали сте, че милитаристите вероятно подготвят нещо за деня на рулетката? – рязко се приведе към госта си Батар, стискайки книгата, която бе забравил да остави.

- Не вероятно, Лам – изгледа го в упор предводителят на Кумларите, - сигурно е. При това сме наясно какво точно замислят.

- Наясно сте?! – подскочи от вълнение Батар.

Велики Пош – добави на ум. – Разбрали сте, а Зинган предприе крайно отчаяната маневра да се срещне с предводителя на бунтовниците от Тимру, за да узнае същото!

- Е, добре де, какво точно замислят? – изгледа с любопитство госта си той.

- Източниците ни, а това, както вече ти споменах, са хора, на които може да се вярва, са убедени, че резултатът от рулетката ще бъде фалшифициран – разкри картите си Ведека.

- Не думай! – разшириха се от изненада очите на Батар. – Да фалшифицират резултата от рулетката! Извинявай, друже, но чуваш ли се какво говориш!!! Да фалшифицират резултата от рулетката! – невярващо повтори той. – Но защо, Велики Пош, им е притрябвало да го правят!!!

- Киртът, ако и да е пръв сред равни, все пак съвсем не е без значение – напомни му Ведека. – Ако той е милитарист, би могъл – имам предвид неформално, разбира се – да упражни натиск върху някои пацифистки настроени велики съветници, за да преминат в противниковия лагер.

- Но това са само предположения, Кеган – възрази Батар, - необосновани предположения!

- Де да бяха необосновани, приятелю! – въздъхна гостът и го изгледа някак особено, почти съжалително. – Като те слушам оставам с впечатлението, че киртската администрация е най-несведущият фактор в киртството!

Велики Пош! – избухна в себе си Батар. – Няма ли да престане най-сетне с това „приятелю”! Сега остава да си въобразя, че от времето преди два цикъла, когато наистина бяхме приятели, при това доста близки приятели, нещата изобщо не са се променили!

- Нямам представа какво те кара да мислиш така – на глас отбеляза той.

- Всеизвестно е, че Зинган е пацифист – неволно сниши глас Ведека.

- Е, и? – изгледа го неразбиращо домакинът.

- Имаме убедителни основания да допускаме, че ако кирт стане милитарист, именно Зинган ще е един от изнудваните.

- Да изнудват Зинган! – невярващо вдигна вежди Батар. – Как си представят точно Зинган, който многократно и в Съвета на двадесет и четирите, и в публичните си изяви тук, в Цингали, се е изказвал в полза на мира между нас и варварите, изведнъж да се обърне и да застане в лагера на отявлените си врагове! Извинявай, друже, но това предположение ми изглежда направо малоумно!!!

- Не е малоумно – тежко въздъхна Ведека, - защото изобщо не е предположение.

- Ами какво е тогава? – тросна се Батар, леко повишавайки тон.

- Същият източник от гилдията на корабопритежателите, от който получихме потвърдената, пак повтарям, и от други сигурни източници информация, че милитаристите готвят завземане на киртския пост с измама, та същият този източник – сниши гласа си до шепот гостът – казал на нашия човек буквално следното, цитирам по памет:

- А, Зинган ли? Той е лесен. При него от решаващо значение ще се окаже миналото му, а не сегашните му убеждения!

След това изявление на Ведека настъпи оглушително мълчание, нарушено след няколко секунди от тихия и разтреперан от вълнение глас на Батар:

- Миналото, значи – замислено пророни той. – Значи в миналото на Зинган има някакво тъмно петно, за което те – имам предвид милитаристите – няма да пропуснат да му напомнят, ако техен човек застане на киртския пост?

Ведека мълчеше. Не виждаше смисъл да потвърждава очевидното.

- Все пак няма ли някаква вероятност в последна сметка източникът ти да се окаже не чак толкова надежден, като какъвто го представяш?

- Съжалявам, приятелю – Пак това „приятелю”!, подразни се домакинът, - но източникът ни наистина е много сигурен и надежден! – потвърди гостът.

- Съжалявам, но ако в миналото на Зинган има нещо, чрез което той може да бъде изнудван, аз не знам нищо за него – заяви Батар.

- Не би било зле да знаеше, но не това е най-важното – махна с ръка Ведека. – Във всеки случай не това – не очакването да ми кажеш нещо за някаква си тъмна страница от миналото на Зинган – е повод за днешното ми посещение.

- Така ли? – изненада се Батар. – Ами какво тогава?...

- Мисля, че след рулетката, какъвто и да се окаже резултатът от нея и независимо дали той ще бъде фалшифициран или не, трябва да оповестим пред Зинган за съществуването си и дори, ако това се окаже възможно, да легализираме дейността си – каза Ведека и предизвикателно изгледа домакина си.

Батар остана като гръмнат – бе очаквал да чуе всичко друго, само не и това! Велики Пош, та нали и самият той искаше съвсем същото!

- Действително ли го мислиш? – все още невярващ се осведоми той.

- Въпрос на избор, приятелю – някак загадъчно се подсмихна Ведека. – Ако след рулетката нещата започнат да се променят в негативна насока и особено ако кирт стане милитарист, ще имаме нужда от всеки възможен съюзник, най-вече от онези, които противниковата страна ще опита да привлече на своя страна чрез непочтени средства.

- Помниш ли, когато още преди цикъл и половина... – започна Батар.

- Да, приятелю, помня – кимна Ведека. – Как да не помня! Помня, че ти настоя да се разкрием пред Зинган. Още тогава допусках, че това може да се наложи, но по онова време все още не бе назрял моментът за такава рискована маневра...

- Всъщност, мисля, че имам да ти казвам някои неща, важни неща – замислено отбеляза Батар, решавайки отново, също както преди, когато и двамата бяха част от Съвета на старейшините на Кумларите, да му се разкрие изцяло. След това му разказа къде всъщност бе отишъл Зинган и каква бе целта на отпътуването му.

Ведека го изслуша без да го прекъсва, сетне внезапно гръмко се разсмя:

- Ей това се казва парадокс, приятелю! – едва си поемаше дъх от смях. – Ние, които сме толкова умерени и предпазливи, се крием в дън гори тилилейски, а човекът, от когото се крием, отива да се съюзи с истински бунтовници, при това бунтовници от кол и въже!!!

Когато се поуспокои, той отново изгледа събеседника си с подобаваща сериозност:

- Имам да ти кажа и още нещо – започна с тих, ала повелителен глас.

Батар го изгледа очаквателно.

- Утре в полунощ на Ирмидан ще се състои общо събрание на клетките – оповести Ведека.

- В местността Ирмидан тук, край Елдри! – зяпна от учудване Батар. – Не е ли прекалено рисковано да свикваш общо събрание току под носа на администрацията на Зинган?

- Работата е опечена, приятелю – успокои го Ведека. – Рискът от предателство е сведен до минимум. Информацията, получена от гилдията на корабопритежателите, както и слуховете, че Зинган е отпътувал в неизвестна посока, а също и подозрението, че той изобщо може да не присъства на рулетката вдругиден, без да забравяме и по-раншната ти информация, че е променил завещанието си... – всички тези неща представляват прекалено важни обстоятелства, та да не прибегнем към този, признавам, съвсем не лишен от рискове ход. Дори планирах събранието за снощи или за довечера, ала тази сутрин от Ишмин пристигна пратеник, натоварен от Гамана да ми съобщи, че работата по спешното уведомяване на клетките не ще позволи то да приключи преди утре в полунощ...

- Но защо тук?! – продължаваше да не проумява служителят в личната гвардия на Зинган. – Защо край Елдри?

- Според информацията, с която разполагаме, положението във Фиртуш, пък и не само там, е прекалено напрегнато, та да не предвидим, че може да се наложи да реагираме светкавично – с тревожна загадъчност в гласа отбеляза Ведека.

- Искаш да кажеш, че ще бъдат вдигнати на бойна нога и бойните ни единици тук, в столицата?! – с все по-нарастващо удивление се осведоми Батар.

- Алармирани, приятелю – усмихна се Ведека, допивайки филеха си. – Точната дума е алармирани.

- Та това, ако се не лъжа, са едва 1000-1500 души, при това необучени! – изуми се домакинът. – Прекрасно знаеш, че ако започнем акция срещу администрацията на...

- Не, приятелю! – не удържа смеха си Ведека. – Не разбираш! Та ние нямаме никакво, ама абсолютно никакво намерение да предприемаме каквито и да било действия срещу администрацията на Зинган!

- Ами тогава? – малко поуспокоен запита Батар. – Защо все пак бойните ни единици в Елдри ще бъдат, както го наричаш, алармирани?

- Отсъствието на Зинган може да бъде използвано като възможност определени среди да извършат дворцов преврат – обясни гостът.

- Имаш такава информация или това е само предположение? – поинтересува се Батар.

- Държа да бъдем подготвени, нищо повече – не отговори пряко на въпроса Ведека.

- И все пак, нещо по-конкретно? – настоя домакинът.

- Внимавай с Гавеир! – след кратко колебание пророни гостът. – Нищо определено и – поне засега – никакви тревожни сигнали, но все пак внимавай!

Още докато отправяше към домакина си това предупреждение, Ведека се надигна от креслото си. Сетне бръкна в джоба си, извади някакъв свитък и го плъзна по масата към Батар:

- Камуфлажът – подсмихна се. – Дай го на оня твой секретар, който ме настани тука да го занесе тъкмо на Гавеир – ще прочетеш защо. А – сети се, - и при това да не забравиш да му благодариш за филеха от името на Пурни Амета.

Сетне подаде ръка на домакина си и силно стисна неговата:

- И помни, приятелю – добави, докато устните му се разтегляха в широка, дружелюбна усмивка, - помни, че си в лагера не на враг, а на потенциален, а може би дори вероятен наш скорошен съюзник!

* * *

Стъпките на неочаквания му посетител едва-що бяха заглъхнали по извеждащия към външната порта на двореца коридор, когато Батар сведе поглед към свитъка, който онзи на тръгване бе плъзнал по масата към него. Разгъна го и на лицето му мигом разцъфна игрива усмивка:

Ех, Кеган, приятелю! – възкликна вътрешно. – Понякога си мисля, че можеш да предвидиш дори непредвидимото!

На свитъка, носещ печата на предводителя на личната гвардия на Зинган Сорби Йенет Камлу, с огромни черни букви бе изписано и дебело подчертано следното:

До Йенет Камлу, предводител на личната гвардия на великия съветник Зинган Сорби:

Ваше сиятелство, имам основателни подозрения да предполагам, че утре вечер в полунощ на Зумбарските възвишения, отстоящи на около двадесет и четири фандрома юг-югоизточно от столицата по пътя за Рамшел, ще се състои тайна сбирка на ръководството на неидентифицирана бунтовническа групировка. Източниците ми предполагат, че там ще се съберат между 200 и 300 бунтовници и че ще се обсъжда възможността в Елдри да бъдат предизвикани масови безредици в отсъствието на великия съветник Зинган Сорби.

Заедно с още няколко информатори днес по обед потегляме за мястото, като до утре вечер ще се крием в околните села. Среща – час преди полунощ същата вечер в горичката от източната страна на Зумбарските възвишения.

Искрено ваш, Пурни Амета!

Не успявайки да сдържи смеха си, Батар разгърна свитъка. Последният представляваше карта с описание на пътя към Зумбарските възвишения, с обозначение къде точно се намират те и с конкретни указания относно горичката на срещата и мястото в нея, където уж щеше да се състои тя.

Нищо не пропускаш, а, приятелю! – развеселен и вече доста по-спокоен от одеве се възхити Батар на Ведека. – А сега, да осигурим малко щастливо очакване и една неприятна изненадка след него за оная гнида Гавеир!

Спущено на 22 август 2014. Точно след седмица очаквайте части 5 и 6 на глава XIV.

5. Със зурп в кръвта

Обладан от дива ярост, Чешан препускаше на посоки в продължение на почти час след разрива си с Гамана.

- Ах, гнидо такава! – съскаше през стиснатите си зъби той. – Колко пъти ми е идвало да те удуша с голи ръце, но никога, нито един-едничък път, и с пръст не съм те докоснал, а ти, Пош да те тръшне дано, посмя да ме удариш! Посмя да удариш точно мен, Чешан, човека, който има нещастието да търпи всичките ти глупости, всичките ти противни метани пред Ведека и височайшата му пасмина!

- Ах – все повече се палеше, а колкото повече се палеше, толкова повече се самонавиваше, - ах ти, плужек такъв, името ми да не е Чешан, ако не те накарам горко да съжаляваш за мига, когато мисълта да ми посегнеш изобщо се е пръкнала в тъпата ти безмозъчна кратуна!!!...

Заканите на Чешан към Гамана валяха една през друга, коя от коя по-цветисти, докато най-сетне умората го връхлетя с неочаквана сила и той се свлече от седлото в някаква рядка горичка край пътя, като едва успя да завърже коня си за едно дърво, преди сънят да го обори.

* * *

Събуди се на зазоряване с натрапчивата и дори още по-всепоглъщаща от предната вечер мисъл за зурп. Имаше още три фишека и знаеше, че след снощните два в никакъв случай не трябва да посяга към вълшебния прашец преди вечерта, ала изкушението бе почти неустоимо.

Все пак с неистови усилия успя да го овладее. За това спомогна и заслепяващата го ярост към бившия му съдружник Гамана, която веднага след събуждането му наново забушува в кръвта му:

Ще те унищожа, мизернико! – за кой ли път от раздялата им преди няколко часа се зарече той. – Просто трябва, длъжен съм да те унищожа след онова – при спомена за случилото се неволно попипа все още наболяващата го от плесника на Гамана буза, - което ми стори!

При това стана, отвърза коня си, метна се на седлото и рязко дръпна юздите...

* * *

Разбра къде се намира едва няколко минути след това. Вместо да приближава към Елдри, се отдалечаваше от града. При това откритие бясно изпсува, обърна коня си кръгом и пое към столицата.

Макар че сега, само 7-8 часа след като бе поел последната си порция зурп, нуждата му от ново пътешествие из зурпландия ставаше все по-неустоима, една друга страст успешно я конкурираше.

Добре, ще отмъстя на Гамана, това е ясно – опита да разсъждава той. – Към кой от многобройните начини да го направя обаче да прибягна?

Чешан отдавна знаеше, че ще предаде организацията. Бе го планирал почти детайлно, особено в моменти на свиреп глад за зурп. Отмъщението му към Гамана обаче си бе лична работа. Той знаеше, че няма да се успокои, ако сам, със собствените си ръце, не го накараше да съжалява за всяка обида, която му бе нанесъл през време на дългата им почти цикъл съвместна работа, преди, разбира се, да освободи света от тоя заробен от някаква си безумна организация с безумни дела, планове и мечти нещастен плъх!

Да, той помнеше защо се присъедини към Кумларите. Мнозина от членовете на организацията, също както мнозина в Тингано изобщо, бяха страстни почитатели на зурпа. В много случаи лоялността на цели клетки се осигуряваше чрез снабдяването на последните със зурп. А той още преди да се свърже с тези кретени бе зависим, при това почти фатално зависим, от пътешествията си из зурпландия.

И ето, един познат от селото му на брега на морето бе споделил с него, че работата в Кумларите се възнаграждавала със зурп, с много, с повече от достатъчно зурп, и той чрез ходатайството на този свой познат още преди три цикли бе бил приет в местната структура на организацията в селото си.

Да, Кумларите осигуряваха зурп, но далеч не в толкова големи количества, колкото въпросният негов познат, Пош да го тръшне дано, ако вече не го бе сторил, го бе уверявал.

Не – бе си казал той. – Докато гния в това село на ниско ниво в организацията, никога няма да се добера до количеството зурп, което ми е необходимо да пребивавам в селенията му достатъчно дълго и интензивно, за да се чувствам добре!

И тогава за пръв – и вероятно единствен - път в живота си си самоналожи желязна дисциплина и бавно, ала с неприсъща нему упоритост, започна да се изкачва по стълбицата на организацията, докато най-сетне, преди около цикъл, стигна до място в централното й ядро и бе прикачен като съдружник на тая гнида Гамана, която, надяваше се, щеше да удуши със собствените си ръце!

Сетне, разбира се, усърдието, което бе демонстрирал дотогава, бързо започна да го напуска, а в съзнанието му все по-здраво се загнездваше подозрението, че не точно Кумларите са онези, които ще са в състояние да му осигурят нужното му наистина голямо количество зурп. Не, не че количеството вълшебен прашец, с което го снабдяваха, бе критично малко – просто знаеше, че зурп щеше да има дотогава, докато продължаваше да е лоялен към господарите си, сиреч към ръководството на организацията и по-специално към оня сбръчкан и почти побъркан дядка Ведека...

* * *

Мислите му внезапно бяха прекъснати от осъзнаването, че минава тъкмо край горичката, в която през изминалата нощ се бе състояла фаталната му среща с Гамана. Не устоя на изкушението да провери дали бившият му съдружник е все още там, макар да се съмняваше, че ще има чак толкова голям късмет.

Нямаше го, разбира се – констатира след няколко минути, когато обходи мястото около почти пресъхналото поточе и обкръжаващите го дървета.

Едва тогава го връхлетя смазващото прозрение, че освен трите фишека зурп, с които разполагаше, не му бяха останали никакви запаси от вълшебния прашец.

- Велики Пош! – изруга грозно и бясно смушка коня си, който при това с оглушително цвилене се изправи на задните си крака и едва не го хвърли от седлото. – Утре вечер трябва непременно да присъствам на проклетото им събрание, за да взема седмичната си дажба!

- А всъщност трябва ли?! – запита се ненадейно и рязко дръпна юздите, укротявайки сякаш побеснялото животно под себе си. – Дали разкаянието ми след случилото се между мен и Гамана изобщо ще ги трогне и дали в последна сметка все пак няма да ме изхвърлят от организацията като мръсно коте!

Да – каза си, - проклетникът Гамана се ползва с наистина голям авторитет и пред Ведека, и пред останалите старейшини, та да допусна, че вероятността това да се случи е напълно реална!

Дали дотогава не мога – дали не би било далеч по-целесъобразно още сега - да си намеря друг господар, който по отношение на зурпа би могъл да се окаже далеч по-щедър от „Кумларите” и да отида на утревечершната сбирка с единствената цел да си разчистя сметките с Гамана и с идиотите около него изобщо!!!

Да, реши, тази възможност си заслужаваше да се обмисли. Та нали, предоставяйки на противниците им на тепсия цялата организация воглаве с най-изтъкнатите й лидери, той, Чешан, от отявлен техен враг щеше да се превърне в най-лоялния им съюзник! При това положение едва ли щеше да е пречка за тях да му осигурят толкова зурп, колкото поискаше – и то без да се налага да се бъхти за него до смърт, както бе при Кумларите!

Сеян Гавеир Безскрупулния, началникът на градската стража – мерна се в съзнанието му. С него трябваше да се внимава много. – Който го е страх от кумлари обаче, да не ходи в пустинята! – смъмри се и този път плавно, почти нежно, смушка коня си, който пое в тръс към пробуждащия се Елдри.

Слънцето вече бе изплувало на хоризонта и жегата нарастваше с всяка минута.

Ах – въздъхна в себе си той, - как ли ще издържа още десетина часа без зурп!

Сетне се застави да задълбае в перспективата за бъдещето си, която току-що бе започнал да чертае. Знаеше, че Гавеир е пияница и че правеше със затворниците чудовищни неща, известни на малцина. Бе наясно обаче и с ахилесовата пета на началника на градската стража. Той определено бе най-властолюбивият човек, когото познаваше, пък макар и от далеч, без онзи изобщо да подозира за съществуването му. Слуховете за Гавеир обаче се потвърждаваха от собствените му действия и Чешан си позволи да остави в себе си да избуи надеждата, че все пак ще успее да се справи с него.

Как ли щеше да реагира Безскрупулния, ако му довереше, че самият Ламот Батар, който в момента заместваше вездесъщия предводител на личната гвардия на Зинган Йенет Камлу, е сред водещите фигури в бунтовническа организация срещу киртската администрация! Ами когато му разкриеше мястото на утревечершното събрание на Кумларите и му разкажеше всичко за тях и за лидерите им!

Да, идеята все още бе в зародиш и се налагаше детайлно да се обмисли, ала, поне засега му се струваше, че тя съвсем не е толкова неосъществима, колкото му бе изглеждала само до преди малко...

Внезапно гладът за зурп го връхлетя с нова, неочаквано чудовищна сила. Той спря коня си, ала този неистов, този проклет глад, макар и съвсем леко заглъхнал, продължаваше да изгаря вътрешностите му:

- Велики Пош! – изруга и отново пришпори коня си, приближавайки към една от северните порти на Елдри. – Какво толкова може да стане, ако още сега си позволя само половин фишек! Другата половина ще оставя за довечера (трябва да е довечера, преди това се налага добре да обмисля ситуацията), за срещата си с Безскрупулния!...

Сепна се, спирайки току пред портата, през която тъкмо в момента излизаше керван от десетина кумлара, натоварени с тежки вързопи.

Велики Пош! – изуми се. – Но какво правя аз! Мисля за срещата си с Безскрупулния довечера така, сякаш съм сигурен, че тя наистина ще се състои!!!

Сетне, когато керванът вече се бе изнизал и кумларите минаваха тъкмо покрай него, той наново пришпори добичето и спря пред портата, показвайки документите си на стражите. Малко по-късно, вече навлязъл в града, си даде сметка, че по отношение на идеята си за евентуалната си среща с Безскрупулния довечера все повече се пита не дали да я осъществи, а как да подходи, ако имаше шанса началникът на градската стража да го приеме.

* * *

Час по-късно лежеше на одъра в мизерната си квартира в покрайнините на Елдри и се носеше на вълните на зурпа, който му разкриваше чудни видения там, гдето без помощта на великия вълшебен прашец човешките – пък и каквито и да било други – очи никога нищичко не можеха да съзрат.

Този път ефектът от пътешествието му из зурпландия се оттече бавно, прекалено бавно дори, толкова бавно, че за миг – но само за миг – се уплаши, че наистина е прекалил. Да, бе си обещал, че ще лизне само половин фишек, ала не устоя и пое цялото съдържание на прашеца върху езика си, и не съжаляваше за това – поне все още не.

С преминаването на ефекта от зурпа обаче Чешан усети болезнени спазми в стомаха си, съчетани със сякаш оловна тежест в крайниците. На всичкото отгоре и му се догади. Устоя на този порив и почувства, че критичната граница е минала, ала въпреки това си оставаше все така муден и тежък.

Ще се оправя – каза си. – Е, да, този път малко попрекалих, но ще се оправя. Просто довечера ще мина без зурп, каквото и да става! – обеща си тържествено и неусетно потъна в неспокоен сън, изпълнен с кошмарни видения, сред които, разбира се, централно място заемаше противната мазна физиономия на Гамана.

6. Многообещаващата изповед на един нещастник

Ваше сиятелство, имам основателни подозрения да предполагам, че утре вечер в полунощ на Зумбарските възвишения...

Гавеир вдигна глава от свитъка и отпи голяма глътка от поредната си чаша калеп. Бе едва третата му за тази вечер, ала това не се дължеше на нежеланието му да пие, а на все още относително ранния час – слънцето едва-що бе потънало зад хоризонта, а вечерният сдрач все още не бе угасил светлика на отиващия си ден.

Както обикновено бе седнал на терасата на любимата си стражева кула върху южната стена около Елдри и си блъскаше главата върху донесения му от секретаря на Камлу – всъщност сега на Батар – документ.

Въпреки ежедневните си – всъщност би било по-точно да се каже еженощни – запои, Гавеир поне засега бе запазил остротата на ума си, благодарение на която се бе добрал до настоящия си пост. И именно въпросната острота го предупреждаваше, че в тази работа със свитъка нещо не бе наред. Нещо, ала какво? точно – на този въпрос не бе в състояние да даде нито един достатъчно задоволителен отговор.

Погледна името на информатора – Пурни Амета. Велики Пош, та то не му говореше нищо, ама съвсем нищичко! Пък и нямаше как да е иначе – въпросният информатор работеше за Камлу.

Да предположим – каза си началникът на градската стража, - нека поне за момент предположим, че информацията, която тази хартийка съдържа, е достоверна. Ако последвам указанията и ги изловя до последния червей, безспорно ще получа червена точка в досието си. Защо обаче – не проумяваше, - от каква, Пош я взел, проклетия, Ламот ще ми прави подобна услуга, натоварвайки ме със задачата да се справя с не кой-знае колко голяма шайка размирници, при положение, че временно ръководената от него гвардия, въпреки ограничения си състав, дори в момента, при отсъствието на Зинган, разполага тук, в Елдри, с поне два пъти повече хора от количеството на въпросните бунтовници?!

Не – рязко тръсна глава Безскрупулния, изпразвайки чашата си, наливайки си нова и отпивайки и от нея, - цялата тая работа вони, при това – гадно и то гадно само и единствено за мен!

Ами да – продължи разсъжденията си. – Ако информацията върху това парче хартия е вярна – прекрасно. Ако обаче, нека предположим и тази възможност, - ако е невярна? Няма нищо по-сигурно от това, че ако е такава, ще стана за смях дори и на градските псета!

Пурни Амета – отново повтори името на информатора. – Как, Велики Пош, да получа някаква – каквато и колкото и да е – информация за този сътрудник, прикрепен към личната гвардия на великия Сорби? Отговорът, разбира се, е повече от категоричен – ясно си даваше сметка началникът на градската стража – никак! Това просто е друга служба, а службите във всяка барда – и в особено висока степен в Цингали – ревниво бранят територията си от потенциалните си конкуренти в рамките на системата...

Точно в този момент се случи нещо, което направи излишно търсенето на информация за сътрудника Амета, тъй като, образно казано, тя дойде при него сама, при това въплътена в образа на човешко същество от кръв и плът!

* * *

Гавеир изгледа посетителя, след което проследи силуета на оттеглящата се Гамея, която го бе въвела.

- Е? – направо пристъпи към въпроса той. – Каква е тая толкова важна информация, с която си разполагал и която, да я вземе Пош, на всяка цена трябвало да ми съобщиш?

Чешан опита да овладее треперенето на крайниците си и несръчно се поклони на високопоставения си домакин. Точно както си бе обещал по-рано същия ден, тази вечер не бе посегнал към предпоследния си фишек зурп и това направо го подлудяваше.

- Ваше сиятелство! – започна той, усещайки с тревога, че цялата смелост, която го обладаваше по пътя дотук, се е изпарила.

- Да? – все още внимателно запита Гавеир и го изгледа очаквателно, след което допи остатъка от калеп в чашата си и отново я напълни, изпразвайки бутилката.

- Ваше сиятелство – повтори Чешан, принуждавайки се да се стегне, - идвам, за да ви предоставя важна информация относно една доста голяма и все по-разрастваща се бунтовническа организация, действаща срещу киртската администрация тук, в Цингали.

Велики Пош, свитъкът! – трепна началникът на градската стража. – Нима този вонящ на зурп кретен, колкото и неблагонадежден да изглежда, може да се окаже в състояние да разбули загадката около това проклето парче хартия!

- Слушам те – с все още предразполагащо тих глас подкани госта си той.

И Чешан започна историята си – започна я и я разказа от самото начало, та чак до вчера, до преди спречкването си с онова леке Гамана, надявайки се, че тъкмо този разказ ще му отвори широко друма към отмъщението. При това елегантно пропусна обстоятелството, че Ламот Батар е човек на Кумларите, внимателно внедрен от предводителя им в киртската администрация. Не бе съвсем наясно защо го стори, ала чувстваше, че информацията е прекалено важна, та да я похарчи още сега. Като претекст за преминаването си в противниковия лагер приведе самата истина – въпиющата си нужда от зурп, от който ръководството на Кумларите – излъга - му осигурявало съвсем недостатъчно количество...

Когато свърши, началникът на градската стража вече бе преполовил и втората бутилка калеп, донесена от Гамея.

- Значи утре вечер, а? – уточни Гавеир.

- Да, господарю! – потвърди гостът.

- На Ирмидан? – остро го изгледа домакинът, при което по гърба на посетителя плъзнаха мравки.

- Да, на Ирмидан – кимна последният.

- А сигурен ли си, че не става въпрос за Зумбарските възвишения? – осведоми се началникът на градската стража, отпивайки от поредната си чаша калеп – Велики Пош, колко бе изпил досега, Чешан нямаше ни най-малка представа, ала бе много, страшно много!

- Напълно, господарю! – без ни най-малко колебание се отзова посетителят, ала ледените пръсти на страха все по-настойчиво пълзяха по тялото му:

Велики Пош! – не проумяваше той. – Какви са тия шибани въпроси и какво ли цели чрез тях тоя пияница, в дън земя да се затрие дано?!

- Можеш ли да четеш? – ненадейно запита Гавеир, пукайки ставите на пръстите си.

- Да, госп... – понечи да отвърне Чешан, ала началникът на градската стража го прекъсна с властен жест, бутайки към него някакъв свитък:

- Прочети това и ми кажи как си обясняваш написаното! – нареди му той.

Все още прав – домакинът му не го бе поканил да седне, - Чешан пое парчето хартия, разгърна го и се зачете, като при това по лицето му плъзна бледа отсянка от усмивка.

Няколко секунди по-късно вдигна глава и, плъзвайки по масата документа, посочи на домакина си нещо на него. Отпивайки от поредната си чаша калеп, Гавеир се приведе и проследи пръста на госта си. Онзи му сочеше името Пурни Амета.

- Ведека – не издържа на изкушението да се подсмихне Чешан, - Кеган Ведека.

- Кой е тоя Кеган Ведека? – строго се осведоми началникът на градската стража.

- Пурни Амета – с мъка възвърна сериозното си изражение Чешан, изчервявайки се от усилието да го стори. – Той и Кеган Ведека са едно и също лице – обясни, - а Кеган Ведека е предводителят на Кумларите. Доколкото ми е известно, той е единственият, успял да се внедри в системата в качеството си на сътрудник на звено от киртската администрация.

Настъпи кратко мълчание, по време на което Гавеир замислено потропваше по масата с кокалчетата на пръстите си.

- Мислиш ли, че Камлу може да знае, че Пурни Амета е фалшив информатор на личната гвардия на Сорби? – внимателно се осведоми той и твърдо изгледа госта си.

Изтръпнал от страх, Чешан съжали, че е пропуснал в разказа си информацията за Батар:

Велики Пош, дано не усети лъжата ми! – помоли се, а иначе с възможно най-спокоен за настоящите обстоятелства глас каза:

- Не знам, господарю. Не съм чак толкова важна клечка в организацията, та да мога да знам.

При това убедително, или поне така му се стори, вдигна рамене.

- Сигурен ли си? – настоя началникът на градската стража, а в очите му за миг проблесна свирепо пламъче. – Сигурен ли си, че не знаеш? И сигурен ли си, че не знаеш за някой друг, успял да се внедри в звено от киртската администрация, освен за лидера на тия шибани Кумлари?

- Не знам, господарю – едва не се паникьоса Чешан, отчаяно опитвайки да запази спокойното си изражение, като дори се постара да изпише на лицето си изненада, примесена, както се полагаше в случая, с лек – ала само едва доловим - страх.

- Дано да казваш истината – все така настойчиво продължи да го фиксира с поглед Гавеир, - защото, ако ме лъжеш, ако дори едно-едничко нещо от всичко, което ми каза току-що, се окаже лъжа, най-тържествено и отговорно ти заявявам, че ще съжаляваш, че някога на майка ти изобщо е минала идиотската мисъл да спи с тоя, от когото е заченала червей като теб!

- Да, господарю – сведе глава Чешан. – Кълна се, че казвам самата истина! – Само той знаеше какви чудовищни усилия му костваха тези думи.

- Съзнаваш, че трябва да обмисля съобщеното ми от теб – хладно констатира Гавеир след кратка пауза, при което Чешан почувства как примката около шията му се затяга.

- А аз – плахо запита той, отстъпвайки малко по посока на вратата..., - аз, такова, мога ли да си ходя?

Не изчакал въпроса, Гавеир дръпна шнура над главата си и почти веднага в помещението се появи същата девойка, която бе въвела Чешан.

- Гамея, миличка, настани госта – при това той кимна към Чешан – в помещение номер седемнадесет до ново нареждане лично от мен!

- Слушам, господарю! – поклони се момичето, след което изгледа Чешан, посочвайки му вратата: - Насам, господине!

- Но – понечи да възрази Чешан, - но аз не искам..., но аз няма...

- Води го, момиче! – повишавайки леко тон повтори Безскрупулния. – Вече нямам какво да говоря с него...

* * *

Явно ще ме държи тук, в тая проклета кула, докато информацията ми се потвърди! – ядно кършеше пръсти Чешан. – Дано поне мястото, което ми е отредил, да е относително приятно. Е, до утре вечер имам зурп, а после, предполагам, ще получа толкова, колкото ми душа иска!

Напразно бе настоял Безскрупулния да му позволи да участва в утревечершната операция. Онзи само бе щракнал с пръсти и за трети път безстрастно, пък макар и с доста по-висок глас в сравнение с предните два пъти, бе наредил, обръщайки се към момичето:

- Води го, Гамея, казах, че засега нямам какво повече да говоря с него...

Слизаха по мрачно стълбище. Слизаха толкова дълго, че Чешан си помисли, че никога няма да стигнат там, накъдето се бяха запътили. Странно, реши той след поредната площадка, след която слизането продължи, въздухът е някак..., някак спарен, почти задушен, сякаш слизаме...

Велики Пош! – изтръпна, внезапно проумял. – Та ние наистина слизаме в някакво мазе!

Скоро разбра, че предположението му е самата истина. Това се случи, когато слизането най-сетне приключи и момичето го поведе по тесен коридор с плесенясали стени, а от тавана над тях от време на време на хлъзгавия под пльокваше по някоя и друга капка вода. Той се огледа и обзелият го още по време на аудиенцията му при Гавеир страх премина в паника, когато установи, че от двете му страни се редят килии с врати от гъсти дебели решетки. Точно в този момент иззад една от тях се донесе жален стон:

- Майчицеее, велики господарю! Не ме гори, умолявам те в името на Пош, не ме гориии! Ще бъда послушен!...

Чешан се уплаши дотолкова, че космите по ръцете му настръхнаха, а косата на тила му се изправи:

- Но къде ме водите? – с разтреперан от мрачно предчувствие глас се осведоми той.

- Където каза господарят, господине – безстрастно, почти безгрижно, се обади момичето. – В номер седемнадесет.

- А, ето, стигнахме – закова се на място тя, като той почти се блъсна в гърба й.

- Н-н-но т-това е к-килия! – понечи да отстъпи назад Чешан, но момичето сключи около китката му изненадващо силната си десница и внимателно, ала с неочаквана за една жена сила, го бутна в помещението, което току-що бе отключила и преди той да успее да се освести, затръшна вратата и я заключи.

- Н-н-но п-п-поч-чакайт-те!!! – паникьоса се Чешан, отправил почти обезумелите си от страх очи към отдалечаващия се фенер, подскачащ в ръката й. – Н-но вие не можете да ме оставите така! Велики Пош, не можете, чувате ли! Аз дойдох доброволно, разбирате ли, до-бро-вол-но!!!

Нямаше смисъл обаче и след няколко минути той прекрати тирадата си от проклятия и молби и пъхна ръка в джоба си, за да провери за фишеците зурп:

Слава тебе, Велики Пош! – въздъхна примирено, опитвайки безуспешно да намери в тясната килия легло или някакво подобие на такова. – Тук са. Зурпът е тук! До утре през нощта обаче има много време, а вероятно тоя ненормалник ще ме повика едва вдругиден, когато се увери, че казвам самата шибана истина! Значи дотогава тия два фишека трябва да ми стигнат. Да, трябва, ала ако отворя първия сега...

С мъка се удържа и с бързи стъпки започна да кръстосва килията:

- Велики Пош! – тихо, ала с нечовешка злоба просъска той. – И всичко това ми го докара тоя идиот Гамана! Кълна се, че ще ми паднеш, плъх нещастен, и ти обещавам, че когато това се случи, ще те пека на бавен, на много бавен, на непоносимо бавен и тих огън!!!

* * *

Когато Гавеир допи и втората си за тази вечер бутилка калеп, наближаваше полунощ.

- Ндааа – провлече той, бутна стола назад и, олюлявайки се, започна да кръстосва терасата. – Интересно, даже много интересно! Сега въпросът е какво, Пош да ме тръшне дано, трябва да правя...

След като няколко пъти обиколи терасата, отново седна и, установил, че няма калеп, понечи да поръча на Гамея да му донесе още. В последния момент обаче се отказа.

Нека първо да помисля – каза си.

Имаше, значи, две донесения – разсъждаваше той. – Едното – с източник някой си Пурни Амета, който уж бил таен агент при личната гвардия на Зинган, а другото – от отчаян гладник за зурп, който, когато ми заяви, че въпросният Пурни Амета всъщност бил някой си Кеган Ведека, който пък, от своя страна, бил предводител на бунтовническата организация „Кумларите от Цингали”, се държеше толкова естествено, че ми е почти невъзможно да повярвам, че играе... Велики Пош, та нима не виждах, че трепери от глад за зурп, какъвто вероятно вече не му е останал!

Да допуснем – продължаваше размишленията си началникът на градската стража, като отново стана и се опря о парапета на терасата, - та да допуснем, значи, че информацията от тоя Пурни Амета е вярна. Ако е така и ако броят на бунтовниците, които щели да се събират на Зумбарските възвишения, наистина не е много над 300, 500 от най-добре обучените ми хора биха били достатъчни, за да се справят с червеите. Ако обаче Пурни Амета действително е бунтовническият предводител Кеган Ведека и ако, както ми казва тоя Чешан – Ама че шибано име!, - сборището им щяло да се състои на Ирмидан, ще ми останат още 2000 добре обучени бойци, с които сам бих могъл да се отправя към това място.

Все пак – тръсна глава Гавеир, взимайки решение, - все пак винаги съм разчитал първо на интуицията си, която много рядко ме е подвеждала, и после на всичко останало. Така ще сторя и сега. Да – въодушеви се, потривайки доволно ръце. – Ще приема, че сборището все пак ще се състои на Ирмидан, а не на Зумбарските възвишения и затова ще взема лично участие именно в ирмиданската операция. В същото време ще пратя достатъчно бойци и на Зумбарските възвишения...

Ако обаче – сепна се, – ако, при положение, че одевешният ми посетител казва истината, разбира се, та ако сигналът, донесен ми пряко от канцеларията на Йенет-Ламот, Пош да ги тръшне и двамата дано, е фалшив, дали не би било целесъобразно да се поразровя около тях двамата? И дали, ако го сторя, няма да се добера до нещо, което вони много повече, отколкото изобщо някой в киртската администрация някога е предполагал!!!...

Няма значение обаче – седна отново. – Важното е, че, ако някаква бунтовническа групировка действително съществува – нека допуснем все пак, че е възможно и двете съобщения за утревечершното събрание на такава да са фалшиви, - лидерите й, сиреч най-големите червеи, ще паднат в ръчичките ми!

Взел решението си относно утревечершните си действия, Гавеир рязко дръпна шнура и се облегна в стола. Гамея се появи след броени секунди:

- Още една бутилка калеп, миличка, и ми доведи затворника Руфим! – нареди господарят й и си представи нежните, почти момчешки черти на младежа.

Не – реши, - Руфим, скъпи, няма да те убивам сега – поне не още. Задникът ти е толкова прекрасен, че, ако се държиш както подобава, разбира се, може и да склоня да те направя свой любовник!

Спущено на 29 август 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XIV.

7. Ирмиданското изтребление

Фирк и Гантрал пристигнаха право на Ирмидан късно следващата вечер, съпровождани от последните осмина представители на клетките, уведомени от самите тях за предстоящото събрание.

Ведека ги приветства, сетне ги дръпна встрани, под короните на дърветата, обрамчили голата и осеяна само с редки бодливи храсти местност.

- С тия осем – кимна той към присъединяващите се към останалите представители на клетките новопристигнали – стават общо сто и седемнадесет.

- Само толкова? – тревожно го изгледа Гантрал.

- Можеше да се очаква – замислено пророни Фирк, бършейки с длан потта от лицето си. – Политиката да им се дава зурп има доста разложително влияние. Не мислиш ли, шефе?

- Да оставим това – с леко неудобство махна с ръка Ведека. – Може би за в бъдеще трябва да го променим. Големият проблем сега е – притеснено добави той, - че близо две трети от клетките няма да бъдат представени при гласуването на важните решения, които се налага да вземем.

В този момент далечна мълния проряза все още осеяното със звезди небе.

- Ще вали – замислено каза Гантрал, опитвайки да разреди напрежението. – Ще вали много. Велики Пош, не помня такъв задух от цикли!

Ведека хвърли поглед към звездното небе. Сетне потърси очите на Фирк:

- Виж сега – внимателно каза той, – признавам, че идеята да заплащаме лоялността им със зурп се оказа грешка. Като мине събранието, ние, тримата старейшини, ще се съберем, специално за да вземем решение по този въпрос.

- Добре – примирено въздъхна Фирк. – Прав си, че важното сега е да вземем решенията, заради обсъждането на които сме събрали представителите на клетките. Във връзка с това имам предложение, което се надявам да възприемеш.

- Слушам те – изостри вниманието си Ведека.

- Предлагам – сниши гласа си до шепот Фирк, - та предлагам, значи, всички клетки, които са били уведомени, но не са изпратили представители, да бъдат изключени от организацията.

- Пак ствоя радикализъм, Фирк! – избухна Гантрал. – Е, добре, ще ги изключим и онези от тях, които разполагат с важна информация, непредназначена за вражи уши, ще я продадат за фишек зурп на първия срещнат!

- Първо ще проучим нещата – отстъпи мъничко Фирк. – Предлагам просто да вземем решение след внимателно проучване коя клетка и защо не е изпратила представител и онези от тях, които са били уведомени, повтарям, само те, да бъдат изключени след елиминиране на най-опасните им членове. В добавка към всички останали ползи от това, то ще способства и за затягане на дисциплината в организацията.

- Разбирам те, приятелю! – сложи ръка на рамото му Ведека, а сбръчканото му от напредващата старост лице бе озарено от нова мълния, последвана от едва доловим далечен тътнеж. – Прекрасно те разбирам. Това, срещу което възразявам, е да оставим безспорно важни рутинни въпроси като този да изместват центъра на тежестта в предстоящите обсъждания от належащите проблеми, които, както знаеш, са от първостепенно значение.

- О’кей – сви рамене Фирк, - ти си шефът. Аз обаче съм длъжен да кажа нещата така, както ги виждам.

- Хайде да оставим това и да съставим дневен ред – предложи Гантрал, опитвайки да успокои Фирк с поглед.

Последният отново сви рамене и двамата с Гантрал се задълбочиха в предложенията на предводителя им за дневния – всъщност нощен, мероприятието бе планирано за полунощ – ред на събранието.

* * *

Малко преди полунощ, едва смушквайки запенените си от умора коне, пристигнаха още двама представители на клетките, с които общият брой на събралите се, като се изключеха Ведека и останалите двама участници в Съвета на старейшините Фирк и Гантрал, стана сто и деветнадесет.

Между временно небето се бе покрило с черни облаци, мълниите бяха зачестили, а все по-мощните гръмотевици громоляха оглушително над главите им. Все още обаче нямаше никакъв, дори и най-малък полъх, а задухът бе почти непоносим.

- Ярка мълния освети лицето на Гантрал, когато той изскочи измежду дърветата и приближи към Ведека:

- С охраната всичко е наред – докладва и машинално изтри потта от лицето си. – Всъщност, колко точно са?

- Малко над осемстотин – тихо каза предводителят на Кумларите.

- Бройката е добра, но ми се сториха доста неопитни – критично го изгледа Гантрал.

- Работата им е да наблюдават, а не да се бият – поясни Ведека. – Както си имал възможност да се увериш, постовете, на които са разположени, биха позволили и на най-ненаблюдателния човек да види врага от далеч, поне от достатъчно далеч, та да може да ни предупреди съвсем навреме.

- Да почваме, шефе! – предложи Фирк, присъединявайки се към тях. – Повече така или иначе няма да дойдат.

Ведека кимна, извади от джоба си малко чукче и заудря с него по един голям камък:

- Хайде, настанявайте се, започваме! – извика той, след което се обърна към Гантрал:

- А ти – сниши гласа си до шепот - хич не бери грижа за охраната. В момента наистина ни търсят, но, уверявам те, малко далечко от тук – на Зумбарските възвишения.

Пак някой номер на стария – значително успокоен от това изявление на предводителя им вътрешно се подсмихна Гантрал. – Жалко, че годинките му се трупат и че скоро ще се наложи постът му да заеме някой по-млад, ала, неизбежно, и не толкова опитен и умен другар!

Разпръснатите групички бързо се сляха, а новообразуваното множество наобиколи старейшините, като всички насядаха направо на земята. Не минаха и две-три минути и бяха готови за започване на събранието. Нова мълния, почти незабавно последвана от раздиращ тъпанчетата гръм, оповести началото му.

Ведека стана, поклони се и заговори:

- Събрали сме се, за да вземем важни решения – извиси глас той, - най-важните от времето на самото сформиране на Кумларите.

Нова, нажежена до бяло мълния, озари лъсналото му от пот и покрито с едри бръчки лице, след което над главите им изтътна разнищваща костите гръмотевица, чието заглъхване той изчака, преди да продължи:

- Утре – всъщност вече днес – предстои поредното завъртане на рулетката – мощно кънтеше гласът му - и първото нещо, което трябва да ви съобщя, е вероятността тя да се окаже несъпоставимо по-важна в сравнение с всички досегашни рулетки на Пош...

* * *

Йегел Кончу бе излязъл от прикритието на дърветата и уплашено гледаше разбуненото небе:

Велики Пош! – изруга на ум. – Точно сега ли намериха да правят това глупаво събрание!

Поредната мълния почти го ослепи, а гърмът сякаш изтътна в костите му. При това, въпреки дълбокия си, почти атавистичен страх от гръмотевиците, му се стори, че вижда нещо – някакви тъмни силуети. Вгледа се по-внимателно в прорязвания от вече почти непрекъснати мълнии мрак, ала не забеляза нищо необичайно.

Сторило ми се е – каза си. – Странно какви номера на зрението погаждат тия проклети мълнии!

В този миг го осени идея, чието изпълнение щеше да направи висенето му тук далеч по-приятно. Бръкна в джоба си и пръстите му напипаха фишеците зурп. Тъкмо се сключиха около един от тях и понечиха да го издърпат навън, когато раздираща болка в гърдите, последвана от внезапно отнела всичките му сили слабост, пометоха целия му свят. Той внезапно се люшна назад, понечи да се хване за гърдите, от които стърчеше все още трептящата стрела, след което рухна безжизнен на земята, ослепял за поредната мълния и оглушал за последвалия я трясък...

* * *

Нападението бе наистина перфектно организирано. Задачата на Гавеир и двете хиляди негови бойци бе значително облекчена от обстоятелството, че явно охраняващите мероприятието неколкостотин очевидно неопитни бунтовници изобщо не очакваха да бъдат нападнати, като мнозина от тях бяха изплашени до смърт от гръмотевиците, а някои дори си позволяваха и по някой и друг фишек зурп на поста си.

Стрелите засвистяха сякаш от нищото и постовете, застанали в близост до или под обкръжаващите Ирмидан дървета, западаха като откъсвани от вятъра есенни листа в далечна Варвария. Падаха почти без вик, дори неуспявайки да разберат какво става!

Велики Пош! – възкликна в себе си Безскрупулния. – И ние сме тръгнали да се бием с тия деца!

Едва-що тази мисъл го бе споходила, когато мощен вик процепи тишината:

- Враговеее! Спасявайте сеее! Многооо, много враг...

Към този току-що заглъхнал вик тутакси се присъединиха и други гласове, не по-малко бързо накарани от копията и стрелите да замлъкнат завинаги.

Добре че обкръжихме Ирмидан, та и пиле да не може да прехвръкне! – похвали се за предвидливостта си пред самия себе си началникът на градската стража и изкомандва:

- Напред! И помнете, че трябва да хванем поне неколцина живи!

* * *

Гантрал слушаше разпалената реч на предводителя им разсеяно. Като член на Съвета на старейшините той, разбира се, знаеше проблемите, които лидерът им в момента очертаваше пред представителите на клетките. Жалко, че думите на водача им често – прекалено често дори – биваха прекъсвани от вече почти непрекъснатия и все по-оглушителен тътен на гръмотевиците, а лицето му изглеждаше призрачно на танцуващите сред събралите се ослепителни мълнии.

Нищо чудно, ако продължава така, да се наложи да прекъснем, докато почне да се чува по-добре – допусна той.

И тъкмо в този миг чу нещо – някакъв виг!, - което твърде бързо, почти мигновено, бе погълнато от тътена на поредната гръмотевица. Но не – не бе само то! Имаше и още...

Но какво бе това, Велики Пош?! – запита се изплашено.

Видя, че и други започват тревожно да се оглеждат – явно виковете не бяха само в неговата глава. Внезапно и Ведека прекъсна речта си и хвърли поглед към обкръжаващите ги дървета, сякаш можеше да проникне през тях, отвъд тях...

Да – реши Гантрал във внезапно настъпилата тишина, като по чудо лишена за миг дори от грохота на гръмотевиците. – Викове бяха, някакви викове, ала какви?

Отговорът дойде почти незабавно под формата на извисил се нов панически вик, отекнал наблизо в гората:

- Бягайтеее! Разкрити смеее! Много сааа! Бя...

Суматохата, която настъпи, бе неописуема. Всички едновременно се втурнаха във всевъзможни посоки, щурайки се като мухи без глави. И тогава Гантрал, през грохота на поредната гръмотевица, долови първия тънък писък на стрела, улучила един от щуращите се близо до него представители на клетките. Онзи се препъна, изстена и се срина на земята. При това Гантрал инстинктивно се просна по очи и, превъртайки се, видя приближаващия Ведека:

- Насам, Кег! – извика.

Бе късно обаче. Оказа се, че е късно, защото точно тогава предводителят им рязко се люшна напред, преви се одве и рухна близо до Гантрал. Последният реагира светкавично. С един скок се озова до него, метна го на гръб и се огледа за кон. Видя един отвързан, около който паникьосан се въртеше, опитвайки да го възседне, някакъв непознат, явно някой от представителите на клетките. Гантрал понесе стенещия на гърба му вързоп към коня, с едно рязко движение просна на земята опитващия се да го възседне и скочи върху седлото на животното, като едва не изпусна товара си.

Тогава, пришпорвайки коня, усети как една стрела се заби в рамото му и едва не го свали от добичето. Той обаче, преодолял внезапната изгаряща болка, твърдо хвана юздите със здравата си ръка, през която бе прехвърлил едната от ръцете на Ведека, и пришпори животното. То се изправи на задните си крака, сетне препусна в разсичания от мълнии и кънтящ от гръмотевици мрак.

* * *

Пороят рукна внезапно. Със самото му започване връхлетяха и първите мощни пориви на бурята.

Стенещият Ведека увисна с цялата си тежест на рамото на Гантрал, ала той не усети – нямаше време да усети – това. Просто препускаше в спиращия дъха порой, чийто грохот от време на време се накъсваше от някой сърцераздирателен писък на улучен от стрела или пронизан от копие нещастник.

За миг почувства, че е обкръжен и мълниите разкриха, че край него, като в някакъв оживял в развинтеното му въображение кошмар, танцуват сенки, една от които явно го забеляза, защото хвърленото от ръката й копие профуча току над главата му, почти бръсвайки косата му.

Дървета! – с нечовешко облекчение отбеляза той и се гмурна сред онова, което трябваше да бъдат – Велики Пош! – помоли се. – Дано наистина са дървета!

Нямаше представа нито накъде препуска, нито дали все още е на Ирмидан или е навлязъл в гората, ала най-сетне, когато някакъв дебел клон го шибна през лицето и едва не го събори от седлото, се успокои, че все пак е напуснал епицентъра на полесражението.

Велики Пош, какво да правя! – виеше паникьосаното му съзнание, а конят под него препускаше, лутайки се. Най-сетне животното се хлъзна по някакъв сипей, освобождавайки се от товара си с мощен къч!

Гантрал почувства как полита във въздуха и как от рамото му се изхлузва тежестта – Велики Пош, какво е това толкова тежко нещо!, - която до момента бе висяла там със страшна сила, след което ударът във вече подгизналата земя почти изкара дъха му и внезапно върна съзнанието му:

Кег, разбира се! – сети се. – Та аз носех – опитвах се да спася – Кег!

- Велики Пош! – простена. – Какво се случи, та всичко така жестоко, така непоправимо се обърка!!!

Опита да се изправи, ала почувства внезапна слабост, а между пръстите му се процеди струйка кръв. Видя близо до себе си тъмен силует и отчаяно запълзя към него, а пороят го обливаше и правеше почти невъзможно да се чуват дори двама души, застанали един до друг.

Най-сетне се добра до силуета, обърна го и с ужас констатира, че този облян в кръв стенещ нещастник е Ведека.

- Кег – развика се, - чуваш ли ме, Кег? – извиси глас през грохота на дъжда и гръмотевиците. – Как си, тежко ли си ранен?

Ама че идиотски въпрос! – скастри се. – Нима не виждам и сам!

- Д-д-дирррк – простена Ведека. – Ти ли си, Дирк?

- Да, аз съм, Дирк Гантрал – отзова се сподвижникът му, привеждайки се току над устните му, та да може да го чува.

- Болиии, ооох, да знаеш к-к-как болиии!!! – виеше възрастният мъж.

Сетне, положил неистови усилия, за да преодолее болката, със за миг прояснен поглед изгледа Гантрал:

- Дирк – с внезапно добил мощ, сякаш възроден глас, изтътна. – Ти си следващият. На теб възлагам да продължиш делото...

- Кег, но ти няма, Велики Пош, но ти не можеш да умреш! – ужасено извиси глас Гантрал. – Чуваш ли, няма да ти позволя да умреш!!!

Тялото на Ведека обаче внезапно се разтресе в ръцете му, на устните му изби кървава пяна, а очите му се изцъклиха, прибулени от воала на смъртта.

Останал сам в света, само с безжизненото тяло на предводителя – не, на приятеля си, - Гантрал не осъзнаваше, нямаше как да осъзнае – поне все още не, - каква гигантска тежест Ведека е стоварил на плещите му. Той просто стоеше и дори не усещаше, че по страните му се стичат сълзи и се смесват с бясно удрящите струи на пороя.

* * *

Фирк бе безкрайно объркан. Той се луташе насам-натам, опитвайки се да зърне Ведека в плетеницата от тичащи, падащи и тук-там счепкващи се в борба тела, ала така и не успяваше. Велики Пош, та той бе видял предводителя им да пада, ала щом се устреми към него, последният ненадейно изчезна!

Внезапно ливналият порой допълнително увеличи объркването му. Известно време – може би минута – след като първите едри дъждовни капки оросиха жадната земя, той се отказа от търсенето.

Велики Пош, прости ми, направих всичко възможно, абсолютно всичко, което мога, за да го открия! – оправдаваше се пред себе си, докато отчаяният му взор панически търсеше изход от разразилата се край него касапница.

Безпокойството му за Ведека обаче бе брутално изместено от ненадейната, сякаш взривила всичките му вътрешности болка, предшествана от някакъв, както му се стори, лек удар в гърба. За миг остана прав, с лице, изопнато от нечовешко страдание, сетне бавно, почти елегантно, започна да се свлича към подгизналата земя, а в това време пронизалото гърба му копие бе последвано от още две, които с тъп удар се врязаха в туловището му. Той не ги усети – нямаше как да ги усети. Бе мъртъв още преди тялото му да докосне мочурливата от започващия порой земя.

* * *

Гамана бе толкова шокиран от ненадейното нападение, че изобщо не усети кога е ливнал дъждът. В един момент просто регистрира изливащата се върху му като с кофи вода, но не му остана време да се порадва на сложилия край на почти четиридяловата суша порой.

Кой знае защо, ала тъкмо в този миг на върховно напрежение, когато около него вилнееше развихрилата се смърт, през съзнанието му се стрелна една твърде смущаваща мисъл:

Велики Пош, та аз не казах на Кеган за решението си сам да отлъча от организацията това взурпирано зомби Чешан!

Тази мисъл обаче бе буквално пометена от съзнанието му, когато, въпреки грохота на пороя, той чу току до ухото си тънкото изсвирване на стрела, при което, просвайки се на земята, бе одраскан по ръката от върха на копие.

Запълзя без посока, опитвайки да излезе от ада, в чийто епицентър явно продължаваше да се намира, макар че вече бе опитал да поеме нанякъде – към дърветата, към толкова близките дървета, които сега му се струваха като недостижима химера от друг свят!, - ала все се бе натъквал на тела, тела на мълчаливо, но методично сечащи и диво стенещи съсичани, улучвани със стрели или пробождани с копия хора!

Край – реши, - с Кумларите, разбира се, е свършено! Ала как – не проумяваше, - как е възможно всичко това! Та нали Кеган бе взел всички предохранителни мерки, които можеха да се вземат, та нали бе сторил дори и невъзможното, за да е абсолютно сигурно, че няма да ги открият!!!

Нямаше време за размишления обаче. Той усети, че върху му се хвърля, затискайки го към земята, нечие тяло. Сетне видя на светлината на поредната мълния как онзи спуска за удар окъпания си в кръв и вода нож. Целеше се във врата му, ала той се извъртя и успя да избегне удара на косъм! Сетне, продължавайки извъртането си, докопа ръката на нападателя си и стисна с все сили. Онзи извика и като че ли изпусна ножа, ала Гамана не бе сигурен. Държейки ръката му, той започна да я извива, докато тя зловещо изпука, а онзи нададе див, нечовешки вик. След това, превъртайки се заедно с нападателя си по подгизналата земя и блъскайки се ведно с него във валящите се във водата трупове и ранени, почувства между пръстите си гърлото му и стисна с цялата сила, която успя да събере. Ала точно в този миг нещо силно го удари по главата и сякаш я взриви. Рязко пусна шията на нападателя си и понечи да посегне към мястото на удара, когато последва нов, още по-силен удар – отново по главата – и гейзерът от болка го погълна, дарявайки го с блажена забрава.

* * *

Сечта бе кратка и брутална. Гавеир бе сигурен, че вероятността някой да се е измъкнал бе минимална, въпреки затруднилия действията им внезапен порой.

Накрая се оказа, че на Ирмидан и в гората край местността бяха оставили труповете на 826 червеи, като се бяха отървали само с трима убити и дванадесет ранени, едва двама от които – тежко.

Забележително постижение, наистина! – с гордост отбеляза началникът на градската стража.

Плениха деветима ранени, трима от които починаха от раните си още по пътя, а двама други издъхнаха в затвора същата нощ.

Гавеир, разбира се, не си въобразяваше, че с ирмиданското прочистване – веднага бе измислил най-подходящото според него название на операцията – ще настъпи краят на Кумларите. Възможно бе, пък макар и вероятността за това да бе малка, наистина, неколцина червея да са се изплъзнали.

Велики Пош - изпсува, - тоя шибан порой – Намери точно кога да се изсипе, няма що! – може да е помогнал на инцидентни бунтовници да се скрият в гората и така да избегнат сечта.

Освен това само за броени дни случилото се щеше да обиколи цяло Цингали като цунами с непредвидим ефект...

Не – подсмихна се Гавеир, прибирайки се в покоите си. – Ефектът от толкова сполучливо проведената операция съвсем не е непредвидим. Велики Пош, та аз съвсем не искам унищожаването на „Кумларите”! Далеч по-умно – всъщност истински умният ход, единственият умен ход – поправи се – ще е не да унищожа тази очевидно ползваща се с известна популярност сред населението организация, а да я използвам за собствените си цели и, което, разбира се, е най-важното, струва ми се, че знам как да го сторя!

* * *

Когато Гамея дойде, гладът на Чешан за зурп тъкмо бе почнал да се изостря. Бе изблизал съдържанието на останалите му два фишека до последната прашинка, вторият от които бе използвал по време на бумтящите звуци – трябваше да са били гръмотевици – от преди няколко часа.

Обстоятелството, че Гавеир го посрещна с разведрено, па макар все още подпухнало от съня лице, го накара да се поотпусне. Облекчението му бе несъпоставимо по-голямо, когато онзи го покани да седне и бутна по масата към него някакъв пакет.

- Отвори го! – кимна към пакета началникът на градската стража и се зае да проследява как тоя жалък червей разпечатва доста здраво завързания плик. Сетне, когато онзи надникна в него, остана предоволен от блаженото изражение, изписало се върху лицето му.

- Благодаря, господарю! – пусна пакета на масата Чешан и се приви в дълбок, раболепен поклон. – Много, безкрайно много ви благодаря!

- Калеп? – запита Гавеир, почуквайки по полупразната бутилка пред себе си.

- Може, малко... – неохотно се съгласи Чешан, колкото да не обиди домакина си.

Гавеир му наля два пръста, сетне бутна чашата към него и вдигна своята:

- Да пием за бъдещото ни сътрудничество, което силно се надявам, че няма да откажеш! – обяви той. Сетне чашите им се сблъскаха с остър звън, след което и двамата отпиха, като Чешан едва не повърна от разразилия се в устата и стомаха му пожар.

- Благодаря ти, друже! – изгледа го с властен, ала кротък поглед началникът на градската стража. Чешан, разбира се, не се заблуждаваше. Знаеше, че зад тази привидна кротост се таи океан от ярост, чиито последствия горещо се молеше никога да не изпита върху собствения си гръб.

- Имам делово предложение за теб, приятелю – съвсем смекчи тона домакинът. – Ако го приемеш, няма да ти липсват нито зурп, нито калеп, нито момичета – или момчета, каквото предпочиташ, - нито всички удобства, които можеш, а вероятно и не можеш да си представиш.

- Какво трябва да направя, господарю? – с готовност се отзова Чешан. Приличаше на куче, което се умилква около стопанина си. Пликът със зурп току под носа му бе достатъчно основание да стори каквото и да му поискаше Гавеир!

- Тази нощ проведохме операция под кодовото име Ирмиданско прочистване и доста поразтресохме Кумларите – осведоми госта си последният. – Те обаче, както можеш да се досетиш и сам, съвсем не са унищожени, а само временно отслабени, и, макар и бавно и трудно, ще успеят да се възстановят.

- Сигурен съм, че вие можете да предотвратите това, господарю! – с убеденост, каквато съвсем не чувстваше, извика Чешан.

- Но аз съвсем не искам това! – разсмя се Гавеир, зърнал моментното объркване, изписало се върху лицето на госта му. – Ако съществува структура, пък била тя и вража, по-добре да я използваш за собствените си цели, отколкото да я ликвидираш, без това да ти донесе каквато и да било полза. Не мислиш ли? – запита той и се облегна в стола си.

- Да, точно така е, господарю! – с готовност кимна гостът.

- Искам да се върнеш при тях и да работиш за мен, като ми предаваш всичко, каквото научиш – отправи предложението си началникът на градската стража. – В замяна ще имаш всички удобства, които съществуват под небето, както вече ти обещах. Е, какво ще кажеш? – разтегли устни в подкупваща усмивка той.

- Разбира се, господарю! – стори нов дълбок поклон Чешан и пак опита да отпие от калепа си. Този път паренето бе малко по-поносимо, но не чак толкова, че да не предизвика сълзи в очите му, ала той устоя на порива си да се закашля.

- Още днес ще те пусна да отидеш право при Кумларите – или, по-точно казано, при онова, което е останало от тях – заяви Гавеир, а разтеглилата устните му усмивка стана хищна. - Преди това обаче трябва да обясним предателството ти.

* * *

Ранените лежаха на пода в килия, подобна на тази, в която самият Чешан бе прекарал последните тридесет и шест часа. Той насочи фенера към първия от овързаните свои довчерашни съратници. Не го познаваше. Сетне премести светлината върху втория – пак нищо.

Велики Пош, нима тук няма нито един-единствен, чието лице да ми е познато! – възкликна вътрешно.

Третият вързоп потвърди това му предположение. Когато премести фенера върху четвъртия обаче, дъхът му внезапно секна, а очите му се изцъклиха:

- Т-т-тиии! Ти тук!!! – не можеше да повярва на късмета си.

Онзи отвори кръвясалите си очи и погледите им се срещнаха.

Да – дива омраза заля Чешан, - да, друже, колкото и да се блещиш, няма да ме заличиш с погледа си, защото, Велики Пош, аз не съм ти някакъв си шибан призрак, а същият този Чешан, на когото онази вечер ти така безразсъдно посегна!!!

Сетне Чешан се обърна към Гавеир и посочи към четвъртия затворник, който, както вече сте се досетили, бе Гамана.

- Сигурен ли си? – прогърмя в мрака гласът на началника на градската стража. – Убеден ли си, че ще повярват?

- Няма по-сигурно нещо на света, господарю! – въодушевено отвърна Чешан.

В същото време Гамана се размърда и гласът му, макар и леко завален от нанесените му през нощта жестоки удари в главата, изплющя като камшик:

- Предател! – просъска той. – Мръсен, гаден предател! Плюя на теб!

Чешан се наслаждаваше на този глас. След унижението, на което Гамана го бе подложил, изричаното от него сега бе като музика за ушите му.

Той се надвеси над бившия си съдружник, явно канейки се да му отвърне, когато чу как онзи се изхрачи и преди да успее да отскочи едра храчка се лепна на бузата му:

- Ти! – извън себе си от ярост изрева Чешан и понечи да се хвърли към Гамана. – Как смееш! Ще те убия! Заклевам се, че ще...

- Не му обръщай внимание, друже! – положи тежката си ръка на рамото му Гавеир. – Считай, че вече не съществува.

- Но аз искам да го... – не можеше да се овладее Чешан.

- Брой го за мъртъв! – повтори началникът на градската стража, стисна рамото му и, въпреки съпротивата му, го изведе от килията:

- Съсредоточи се върху онова, което непосредствено ти предстои, защото, както вероятно подозираш и сам, то никак, ама никак няма да е лесно! – тихо, ала настойчиво, му повели Гавеир, докато прекосяваха влажното вонещо подземие. - Останалото, включително и разплатата с тоя червей, остави на мен.

- Всъщност – остро изгледа новоизпечения си шпионин началникът на градската стража, - защо се мразите толкова? Сигурен съм, че не ще да е само заради предателството ти.

- Не, не е, господарю – успя да нагоди отговора си според обстоятелствата Чешан, макар че яростта му към Гамана с неотслабваща сила продължаваше да бушува в кръвта му. – Той настоя пред Съвета на старейшините дажбите зурп да бъдат намалени, защото, Пош да го тръшне дано, според него иначе сме били рискували към нас да се присъединявали не заради каузата, а заради зурпа!

Ах, колко е прав, новоизлюпени мой червею! – подсмихна се вътрешно Гавеир. – И ти, разбира се, прекрасно знаеш това. Жалко, че под ръка си ми ти, а не той!

Кой знае обаче – позволи си да се надява Безскрупулния, - съдбата е изменчива и непостоянна – особено към предателите. Може пък да дойде ден – и колкото по-скоро, толкова по-добре, - когато да те заменя с някой по-достоен червей, с червей като оня, който, Пош да ме порази, ако не е истина, така безцеремонно ти смачка фасона току-що и който, бас държа, продължава да държи – и ще държи още дълго - мръсната ти предателска кръвчица опасно близо до точката на кипене!!!

Спущено на 5 септември 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XV.

Глава XV – Вероломството на тингано

Тингано ще ударят ненадейно
и с мъка ще бележат бъдещето нейно!
Да живее в края роден ще е невъзможно вече.
Затуй със своите спасители ще тръгне в път далечен...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9576

1. Майка и дъщеря

Първият есенен сняг наваля и се стопи. Сетне настъпи необичайно продължителен период с топли слънчеви дни и само ледено студените нощи напомняха за наближаващата зима.

Меката есен бе добре дошла за Сена. Тя всеки ден ходеше до морето, разхождаше се по брега и гледаше вълните - понякога бавни и лениви като обхваналата я летаргия, друг път, най-често във ветровито време, същински пенести грамади!

Все повече установяваше, че с течение на времето мисълта й за Фирсала отлежава, ала, образно казано, не хваща ръжда. Решението й да го потърси се бе затвърдило в нея някак неусетно, макар – поне засега – да нямаше абсолютно никаква представа как да го осъществи.

* * *

Бе един от последните от тази дълга повече от дял поредица топли дни, когато, след като бе ходила да се разходи край морето, тя се бе прибрала и бе започнала да помага на майка си в домакинската работа.

- Да изпием по чаша филех в двора, а, какво ще кажеш? – ненадейно предложи Фадра.

Леко изненадана, майка й рядко – особено след настъпването на депресията й вследствие от заминаването на Фирсала – бе опитвала да потърси път към сърцето й, Сена мълчаливо се съгласи.

Седяха в беседката, а над тях, милвани от прохладния есенен ветрец, лениво се поклащаха голите клони на дърветата.

- Трябва вече да са тръгнали оттам – меланхолично отбеляза Фадра, отпивайки от филеха си. Явно имаше предвид експедицията за строителни камъни, чиито водачи бяха съпругът й Кодрат и синът на Самет и Грилди Кормал.

- Не се притеснявай! – някак замечтано се усмихна дъщеря й. – Всичко ще е наред. Татко е много добър моряк.

- Знам – кимна Фадра и я изгледа с тъжните си, черни като нощта очи. – Знам и въпреки това при всяко негово пътуване сърцето ми се свива от страх!

- Разбирам те, мамо – обгърна раменете й с ръка Сена. – Не мога да кажа, че и мен малко не ме е страх – но само мъничко. Страх ме е от разстоянието. Арунда, колко хиляди, колко много хиляди фандроми са това – и то хиляди фандроми вода! А също и да не забравяме чудовищата тингано!

- Ще ми се след като се върнат да го убедим да не ходи повече – изгледа я Фадра, а в погледа й се четеше молба.

- И на мен, мамо, но се страхувам, че едва ли ще ни послуша.

- Може би – плахо предположи майка й..., – може би, ако и двете настояваме достатъчно упорито...

- Разбира се, че бих настоявала! – увери я Сена, отпивайки от вече изстиващия си филех. – Бих настоявала, ала, както вече ти казах, не вярвам, че ще има ефект. Освен това – внезапно се сети тя, - освен това нали взе със себе си Кормал тъкмо за да го обучи да управлява нашите, абдалианските кораби. Може пък това да означава нещо?

- Само гледаш да ме успокоиш, дъще! – въздъхна майката и също отпи от филеха си. – Но да оставим това – плахо си позволи да смени темата тя. – Да поговорим за теб.

- За мен ли? – изненада се момичето. – Че какво има да говорим за мен?

- Разбери ме правилно, момичето ми – внимателно започна Фадра. – Дори не ми минава мисълта да се бъркам в живота ти по какъвто и да било начин.

Сена вдигна ръката си от раменете й и отново отпи от филеха си. Тя мълчеше. Искаше онова, което майка й щеше да каже, каквото и да бе то, да дойде само и единствено от нейните уста.

- Просто се притеснявам за теб, детето ми – изплю камъчето майката. – Чудя се какво възнамеряваш да правиш, как смяташ да уредиш живота си...

Възцари се неловко мълчание, нарушено най-сетне от дъщеря й:

- Истината е, че не знам – внимателно каза тя, отправила разсеян взор към клоните над главите им. – Не мисля, че ще те изненадам, ако ти кажа, че заминаването на Фирсала продължава да ме изпълва с тъга.

- Разбирам те – тихо се обади Фадра. – То обаче е факт, който ти не можеш да промениш.

- Тъгата ми от това, че не мога да променя този факт, също е факт! – леко раздразнено отвърна Сена.

- Пак правя уговорката, че не искам да ти се бъркам, но Кормал... – недвусмислено намекна Фадра.

- Кормал ли? – твърдо я изгледа момичето. – Какво за него?

- Ами... такова... – затрудни се майка й, а по страните й плъзна червенина. – Струва ми се, че те харесва...

- Да, харесва ме – спокойно потвърди Сена. – Знам, че ме харесва. И какво от това? – леко повиши тон тя.

- Ами ти, момичето ми? – хвърли се с главата надолу майка й. - Ти не споделяш ли поне малко чувствата му?

- Струва ми се, че все пак е добре, че стигнахме до такъв разговор – промърмори сякаш на себе си Сена, след което на една-единствена едра глътка почти допи филеха си.

- Знаеш ли? – довери на майка си тя, като потърси и улови погледа й. – Преди да замине той понечи да ми разкрие чувствата си.

- Кормал? – леко разшири очи от изненада майка й. – Обяснил ти се е в любов? Като го знам какъв срамежливец е, чудя се как ли го е направил!

- Опита да го направи – уточни дъщеря й с вече по-висок и потреперващ от таящия се в него гняв глас. – Аз обаче го прекъснах.

- Прекъснала си го? – не сдържа любопитството си майка й и преполови филеха си.

- Да – потвърди момичето, като си самоналожи да се успокои. – Казах му, че не споделям чувствата му и, ако искаш да знаеш, се почувствах адски зле от това!

- Не че той много ми харесва – замислено каза Фадра, а дъщеря й рязко се надигна от пейката и я изгледа с ярост, която вече не можеше да сдържа.

- Извини ме, мамо, но ми се струва, че в къщи има още малко работа – хладно каза тя. – После ще отида да си полегна. И – добави с горчива ирония... – и много ти благодаря, че не се бъркаш в живота ми!

* * *

Останала сама, Фадра въздъхна тежко:

Арунда! – не проумяваше тя. – Защо ми е толкова трудно да общувам с това момиче! Чудя се какво трябва да сторя, за да се сближа с нея поне мъничко, поне малко повече от сега, когато сякаш сме най-отдалечени една от друга в сравнение с когато и да било преди!!!

Изминаха няколко минути, преди да се успокои. Сетне вдигна чашите и ги понесе към къщата.

Веднъж да се върне Кодрат – каза си, - струва ми се, че тогава по един или друг начин всичко ще се нареди!

Нямаше представа защо този път се тревожи за него толкова много. Да, бе се страхувала всеки път, ала бе успявала да овладее страха си. Не и сега обаче.

Но защо? – запита се за кой ли път. – Какво означава – и въобще означава ли нещо – това дълбаещо вътрешностите ми безпокойство, от което, каквото и да правя, не мога да се освободя?!

Само Арунда знае – въздъхна в себе си – и дано бъде благосклонен към мен, бедната, и, разбира се, към цялото ми семейство!

* * *

Докато миеше съдовете и метеше всекидневната, Сена все по-остро чувстваше, че разговорът с майка й бе нарушил крехкото й равновесие. Приспан нейде в глъбините на една дълбока меланхолия, по време на този разговор споменът за Фирсала отново я бе връхлетял – при това сякаш по-болезнен от всякога.

О, Арунда! – възкликна в себе си тя. – Защо й трябваше да подхваща този разговор!

След като приключи с чистенето, всяка мисъл за следобедна дрямка вече се бе изпарила от съзнанието й и тя потегли към морето. Надяваше се, че и днес, както винаги досега, то ще притъпи загнездилата се в сърцето й болка.

Да, ще го потърся – обеща си, загледана в тихо плискащите се вълни. – Трябва да побързам обаче, ако не искам да се побъркам преди това!

2. Мисионерите от Фалмеки

Арунда Сатура, или, иначе казано, слугата на Арунда Бенат Конкам погледна към необичайно синьото за напредналата есен обедно небе и се помоли поне за още няколко такива слънца, поне докато стигнеха океана. По-нататък, разбира се, за тях времето тук, в Абдала, нямаше да има абсолютно никакво значение, тъй като щяха да отпътуват за пустинята Хеш в Тингано, където, както разправяха ходилите там, било горещо като в пъкъла...

Замисляйки се за мястото, където бяха изпратени, Конкам се изпълни с горчиво самосъжаление. Той, естествено, бе добър слуга на Арунда – поне се мислеше за такъв – и безропотно би изпълнил всичко, което неговият Арунда Кохей, неговото око на Арунда би му възложило, ала все пак...

Тръсна глава, опитвайки да пропъди мрачните мисли за пещта, в която само след няколко дяла трябваше да се озоват и за огромните трудности, с които неизбежно щеше да се сблъска при построяването на храм на Арунда тъкмо там, в самото сърце на проклетите езичници от Тингано. Не успя обаче. Отново, сякаш бе вчера, сякаш оттогава не бе изминал почти половин цикъл, си припомни мрачната обител на своето Арунда Кохей, който неочаквано бе поискал среща именно с него, с един от начинаещите Сатура.

Когато получи поканата, сърцето му трепна:

Арунда! – реши. – Значи е забелязал наистина огромните ми старания да му се харесам и сигурно ще ме препоръча за обучение за по-висок пост в клира!

Бе една сива сутрин през късната пролет, когато продължаващият вече повече от три слънца сняг все така тихо и монотонно се сипеше над затрупаните от преспи пътеки, сред които се гушеха каменните жилища на служителите на Арунда в разположеното току под снежния калпак на Арундиар селище, наречено кой знае защо Фалмеки или Раят.

Бенат Конкам влезе в огромната каменна грамада, отредена за най-висшите религиозни служители, прекоси ехтящото от стъпките му фоайе и с трепетно очакване в душата си се изкачи на втория етаж, където бе разположена обителта на неговото Арунда Кохей Фидеко Васта.

Васта бе над седемдесетциклов старец с бяла като сняг коса и с набръчкано като престарял пергамент лице.

- Седни, чадо арундиево! – покани младия послушник той. Сетне стана, хвърли малко съчки в огъня и се обърна към посетителя си: - Надявам се, че няма да ми откажеш да изпиеш един цифан с мен?

Младежът мълчаливо кимна, след което старецът напълни две красиво инкрустирани порцеланови чаши с топла бледозелена течност и подаде едната на госта си.

- Да пием за Арунда и за щастието да му служим! – предложи той.

Отпиха. Конкам не обичаше цифана. Прекалено му киселееше, бе съставен от какви ли не бурени и билки, а той изпитваше погнуса от билките, ала сега нямаше как. Със съжаление си помисли, че един от най-големите проблеми, с които трябваше да се справи, преди да му позволят да дойде тук, във Фалмеки, бе влечението му към филеха. Дори сега тайничко си доставяше удоволствието от по чаша филех седмично. Доставяше си го от търговците, които веднъж в дяла се изкачваха до Фалмеки, за да предложат на представителите на религиозната общност необходимите им плодове на цивилизацията. Бе се свързал с един от тях, който бе всеизвестен с това, че доставя на послушниците забранени стоки като филех и палумба, като Бенат си позволяваше да си набавя по малко и от двете...

- Имах видение – върна го към действителността Васта. При това извади от кутийката с религиозните си принадлежности едно от белите топчета, за които се твърдеше, че посредством тях Кохей можели да виждат през очите на Арунда, и лениво го затъркаля в дланта си. – Имах видение – повтори старецът, ускорявайки съвсем бавно търкалянето на топчето в дланта си, - прекрасно видение!

Конкам се бе загледал в топчето и с някак ленива изненада откри, че не може да откъсне очи от него, че то сякаш всмуква съзнанието му в себе си!

- Имах видение за теб, чадо арундиево - продължаваше да търкаля с бавно нарастваща скорост топчето Васта, - видение за чудна обител на Арунда, която ти, със свой собствен клир, управляваш някъде там, в сърцето на тинганайските езичници и хвърляш семето на Арунда сред ония от тях, чиито очи не са достатъчно замъглени от вилнеещата там поквара и могат да прогледнат за единствената истина...

Продължавайки да съзерцава топчето, Конкам изпита някакво смътно безпокойство, ала ускоряващата се скорост на търкаляне на вълшебната бяла топчица не позволяваше на това безпокойство да избие на повърхността. А междувременно старецът продължаваше:

- Арунда ми каза, че видението ми е свято и че непременно трябва да се изпълни! Аз, разбира се, не искам да се лишавам от сановници – особено от млади и горящи от желание да служат на Арунда сановници като теб, ала все пак, когато повелята е от самия Арунда, от самия извор на всяко знание и сила, как бих могъл да не се подчиня!

Междувременно въртенето на топчето бе станало толкова бързо, че младежът изобщо не можеше да го проследи. Виждаше само едно бяло петно, което сякаш разтегляше и същевременно сплескваше съзнанието му, лишавайки го дори и от най-малката частица собствена воля!

- Да, Кохей! – чу се да казва той без даже да се замисли, без въобще да е способен да се замисли и така бе обречен на приключението, запратило го по-малко от половин цикъл по-късно по пътя към морето, а сетне, разбира се, и отвъд него, във вечната пещ на Тингано...

* * *

- Това Бейсиндал ли е? – внезапно го изтръгна от спомените му Гуна Тервал, един от двамата придружаващи го послушници.

Конкам се взря в далечината, където, все още едва видими, личаха големи струпвания на сгради.

- Това трябва да е, Гуна – безучастно отвърна Бенат.

- Какво става? – присъедини се към тях и третият послушник, Алм Сайгир, който бе избързал и сега, за да се изравни със спътниците си, бе дръпнал юздите на коня си.

- Говорим, че наближаваме Бейсиндал – осведоми го Гуна, хвърляйки поглед назад, към каруцата с трите послушнички, която се влачеше на петдесетина дрома зад тях.

- Е, и, ще продължаваме ли или ще пренощуваме в града? – запита Алм, отправяйки поглед към Бенат. – Явно ще стигнем в Бейсиндал доста преди залез слънце.

- Не познавам добре пътя – отвърна запитаният - и не знам дали от другата страна в близост до Бейсиндал има село, до което бихме могли да стигнем преди падането на нощта.

Неусетно каруцата ги застигна и се изравни с тях. Въпреки носещата се във въздуха приятна прохлада, двата изпосталели коня, които я влачеха, бяха запенени от умора.

- Какво ще кажете да поспрем и да похапнем? – предложи послушницата, която в момента бе седнала на капрата, за да направлява конете, и чието име бе Алпа Вас. – Не знам за вас, но ние и трите вече сме доста гладни!

- А ти какво ще кажеш да потърпите още час, докато стигнем в Бейсиндал? – предложи Бенат.

- Ама това пред нас Бейсиндал ли е? – полюбопитства друга от послушничките на име Тарна Дорсу.

- А ще можем ли да го разгледаме, когато стигнем? – намеси се третата послушница, Риша Шокшу.

- По-спокойно, момичета! – опита да поохлади възбудата им Бенат. – Нека първо да стигнем и тогава ще видим.

- Ще видим, а? – възмути се Тарна. – Все така казваш, Бенат! Какво щеше да ти стане, ако бяхме поостанали само едно-едничко слънце в Пиншасу? Ама не! Пристигаме по тъмно и на сутринта, пак по тъмно, се изчесваме, сякаш сме не важни мисионери, а шайка престъпници!!!

- Хайде да направим сделка! – намеси се Алпа. – Ние се отказваме от обяда сега в замяна на възможността утре да поразгледаме Бейсиндал и да тръгнем чак вдругиден.

Бенат безпомощно сви рамене, като предупредително изгледа другите двама мъже в стил вие се оправяйте с тях, аз не мога, сетне пришпори коня си и препусна напред.

- Колкото по-рано пристигнем, толкова повече време ще имаме да разгледаме града – внимателно каза Гуна.

- Значи предложението ми да тръгнем вдругиден не се приема! – жално изстена Алпа, набърчвайки симпатичното си малко носле.

- Знаете, че не бива да пропиляваме късмета си, момичета – търпеливо заобяснява Алм, сякаш не бе казвал същото ако не стотици, то поне десетки пъти от началото на отпътуването им от Фалмеки. – Ако завали сняг – и особено, да ни пази Арунда, ако бъдем впримчени в нощ на бялата пелена – преди да стигнем морето, на вас трите ще ви е най-трудно...

- Хайде да избързаме! – примирено изсумтя Риша, хвърляйки му скришен и сякаш пълен с обещания поглед, посрещнат от него с пробягала по лицето му усмивка и с леко, едва забележимо кимване.

Сетне, очевидно приемайки предложението й, двамата мъже пришпориха конете си, опитвайки да настигнат препускащия далеч пред тях Бенат.

- Не е честно! – възмути се Тарна, а Алпа бясно шибна конете, извръщайки се към нея с леко отегчено изражение:

- Още половин час, Тарн – оповести тя. – После сядаш ти.

- Нямаш проблеми – облегна се назад Тарна, затвори очи и шумно, някак демонстративно, се прозина. – Знам си реда...

* * *

Пристигнаха в Бейсиндал късно следобед. Слънцето вече наближаваше хоризонта, а във въздуха се носеше предвечерна хладина, която само след два-три часа, със залеза му, щеше да премине в доста неприятен студ.

Бейсиндал бе многолюден, ала относително тих град. Населението му бе около половин милион, но през него всекидневно минаваха десетки, а понякога и стотици хиляди човека, отправили се в различни посоки.

Мисионерите отседнаха в претъпкан, ала, по всичко изглеждаше, добре уреден хан. Посетителите си похапваха, пред някои от тях имаше и високи чаши палумба, ала прекалено пияни – поне засега – нямаше.

- Доста приятно място – огледа се наоколо си Алпа. – Пък аз съм чувала, че хановете в големите градове били същински коптори!

- Нали се сещате, че за нищо на света няма да ви заведем на такова място! – подсмихна се Гуна. – Дойдохме тук, тъй като този хан ни бе препоръчан като най-добрият в града.

Тъкмо в този момент сервитьорката мина и им остави менюто. Всеки от тях си избра предпочитаната гозба, като всички си поръчаха и по чаша филех.

Само няколко минути по-късно мълчешком изпразваха изглеждащите им прекалено малки порции, след което сервитьорката им поднесе и черния димящ филех, от който Бенат отпи с неизмеримо удоволствие:

Арунда! – предсказа на ум той, примижавайки от несравнимия с нищо друго екстаз от това да усеща как топлата течност се разлива из тялото му. – Още от сега виждам как в скромната ни обител в адската пустиня Хеш, Арунда да я порази дано, скапаният фалмекски цифан въобще, ама въобще няма да е на мода! Язък, че мъкнем толкова много от него – цели двадесет фанбрума!, - а успяхме да си набавим само фанбрум филех!!!

- Наясно ли сме с пътя? – осведоми се Алм, след като всички отпиха от горещия си филех и се настаниха по-удобно в столовете си.

- Имаме две възможности – каза Бенат, като за всеки случай бръкна в сака си, извади предоставената му от Васта карта и я разстла върху коленете си. – Единият път – по-дългият, ала значително по-лек – ще ни изведе в Чохам – започна да обяснява той. – Той обаче наистина е доста дълъг – над 400, а може би дори 450 фандрома - и опасността снегът да ни настигне далеч преди да сме се добрали до Чохам е почти неминуема.

- А другият? – намеси се Гуна. – Той към Гейза ли води или към Лайру?

- Към Лайру – замислено пророни Бенат, почесвайки се по главата. – По него имаме стотина фандрома до морето, но пътят е много неравен, а сетне 50-60 фандрома до Лайру...

- Та това е почти три пъти по-малко в сравнение с първия маршрут! – подсвирна Алм.

- Колкото и да е неравно, 100 не е като 400! – не се стърпя да изрази становището си Алпа. – Колкото и да е равна, отсечката от 400 фандрома си е в най-добрия случай, ама само в най-добрия случай – дебело натърти тя, - поне 8 слънца, а стоте фандрома, колкото и бавно да се влачим, при всички случаи ще изминем за не повече от 4-5 слънца!

- Алпи е права – обади се Гуна. – Предлагам да продължим по маршрута към Лайру.

- Присъединявам се към предложението на Алпи и Гуна – заяви Алм. – Освен всичко останало, чувал съм, че понякога от Лайру имало кораби към Тингано дори през зимата...

- Ако успеем да хванем такъв, ще си е едно малко чудо – скептично отбеляза Бенат, прибирайки картата. – Прави сте обаче. Ако времето се задържи така поне още седмица, при всички положения ще успеем да стигнем в Лайру преди първия голям сняг.

- Значи решено? – изгледа всичките си петима спътници Гуна.

Оказа се, че всички са съгласни да тръгнат към Лайру и точно това бе посоката, в която се отправиха на следната сутрин.

* * *

В края на четвъртото слънце след отпътуването им от Бейсиндал времето започна да се променя. Спуснаха се в малко селце, сгушено между два хълма, в което имаше една-единствена невзрачна гостилница. Стаите, които получиха, бяха доста мизерни, ала никой от тях не се оплакваше. По пътя насам бяха нощували и на далеч по-трудно поносими места.

Надвечер излязоха да се поразходят из и около селото. Вечерта бе необичайно топла, бе излязъл лек, изпълнен с дъх на море ветрец, а по небето се гонеха парцаливи облаци.

- Започва се – отбеляза Гуна, поглеждайки небето, а сетне стрелвайки с поглед вървящия до него Бенат.

- Така е – потвърди последният. – Ако не започнеше промяна на времето преди да стигнем в Лайру обаче, щяхме да имаме прекалено, неестествено голям късмет.

- Не би било зле да беше така – отбеляза Гуна и се прозина:

- Арунда! – оплака се той. – Това пътуване ми взе здравето! Повече от дял и при това без нито едно слънце почивка!

- Затова пък като стигнем в Лайру ще се преумориш от излежаване в някоя дупка, докато чакаме първите кораби, заминаващи за Хеш най-вероятно чак през ранната пролет – подсмихна се Бенат.

- Знаеш ли, друже – изгледа го с едва спотаено любопитство Гуна, - често съм се питал защо си станал служител на Арунда при положение, че, както всеки лесно може да установи, маниерите ти са толкова светски?

- Предпочитам да не говоря за това – безстрастно, ала и с едва доловима хладина в гласа, настоя Бенат. – Сигурен съм, че в миналото на всеки от нас има нещо, предопределило избора, който сме направили...

* * *

Алпа и Тарна бяха свърнали в една горичка край селото и се разхождаха по буренясала пътека, над която шумяха и потракваха голите клони на есенните дървета.

- Знаеш ли – замислено каза Тарна, - никога не съм предполагала, че няма да остана във Фалмеки. Всъщност – тръсна глава тя, - станах послушница точно за да остана във Фалмеки.

- Човек предполага, Арунда разполага – дълбокомислено отбеляза Алпа. – Аз пък само до преди три цикли нямаше да повярвам, че не ще се омъжа.

- И защо не го стори? – любопитно я изгледа Тарна.

- Защото баща ми, тая мижитурка, настоя да ме омъжи за един простак, само за да присъедини към имота си парцел със зурп, принадлежащ на баща му!

- И какво стана? – подкани я да продължи спътничката й, макар да предусещаше отговора.

- Отказах, баща ми се ядоса и ето ме тук...

- Значи не си искала да бъдеш послушница? – изненада се Тарна.

- Не, не мога да кажа такова нещо – предпазливо отвърна Алпа. – Просто знаех, че ако не приема наказанието на баща си заради отказа да се омъжа за избрания от него мой жених, той ще продължава с опитите да ме тласне в ръцете на мъж, когото не обичам, само за да увеличи богатството си!...

Двете потънаха в мълчание, а дърветата над тях продължаваха все така тайнствено да шептят и потракват.

- Да се връщаме вече, а? – предложи Тарна.

Алпа само сви рамене и двете тръгнаха по обратния път през гората.

* * *

Риша се настани на масивен каменен блок, захвърлен в края на една поляна вероятно от гилдията на строителите като неподходящ строителен материал. Тя погледна гонещите се по небето парцаливи облаци и при вида им я загложди лошо предчувствие за времето.

- Ето къде си била, Ри! – сепна я гласът на Алм.

Тя потупа мястото до себе си:

- Седни, Алми! – подкани го и той тутакси се възползва от предложението й.

- Ех, Ри, да бях те срещнал преди в главата ми да се бе пръкнала идеята да се запилея във Фалмеки! – със съжаление въздъхна той.

- Та нали се срещнахме тъкмо защото и двамата по-рано сме били решили да станем служители на Арунда! – подсмихна се тя. – Неведоми са пътищата арундиеви – добави и се облегна на рамото му.

- Знаеш ли – обгърна раменете й с ръка той, - понякога ми се върти идеята да избягаме.

- Че защо да го правим? – закачливо го изгледа тя. – Стига да сме достатъчно предпазливи, никой не ще разбере за невинните ни игрички.

- Не съм толкова свободомислещ като теб, Ри – засмя се Алм.

- Надявам се да успявам да компенсирам в достатъчна степен този ти недостатък – изгледа го с премрежен от желание поглед тя. – Ето, сега например искам да ме целунеш!

- Хитруша си ми ти, Ри! – засмя се той, вдигна брадичката й и устните им се сляха в гореща и дълга сякаш цяла вечност целувка.

Мракът бе настъпил, а облаците по небето неусетно се бяха сгъстили, когато станаха от каменния блок. Вятърът също се бе усилил и той я привлече към себе си, увивайки я в собственото си палто.

- Какво ще кажеш да наречем тази скала камъкът на греха? – засмя се Риша, кимвайки към мястото, все още пазещо топлината на ласките им.

- Ще кажа, че си полудяла, ето това ще кажа! – изтътна смехът му. – И ще кажа още, че аз самият съм не по-малко луд от теб!

* * *

На сутринта небето бе покрито с плътни, оловно сиви облаци, а въздухът бе станал далеч по-студен в сравнение с предната вечер. Вятърът не бе силен, ала имаха чувството, че ги пронизва до костите.

- Днес трябва да изминем последните десетина-петнадесет фандрома до брега – разпореди се Бенат. – По всичко изглежда – погледна към мрачното небе той, - че довечера ще имаме нощ на бялата пелена.

- А на картата ти обозначени ли са някакви близки селища, в някое от които да можем да се приютим преди веселбата да започне? – някак безгрижно се осведоми Алм.

- Отбелязани са няколко – потвърди вече възседналият своето животно Бенат, изчаквайки момичетата да се настанят в каруцата, а другите двама мъже – на конете си. – Когато стигнем морето, малко вляво от пътя, на два-три фандрома може би, има малко населено място – поясни той. – Нямам представа дали разполагат със странноприемница, но къщи, чиито стопани да помолим да се сместим при тях за една нощ, със сигурност ще се намерят.

Изрекъл тези (почти) успокоителни слова, Бенат пришпори коня си и остави останалите си спътници далеч зад себе си.

Арунда! – отправи отчаян взор към небето той. – Помогни ми да издържа пътуването и – най-вече – ада, който най-вероятно ще последва след него!

Спущено на 12 септември 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XV.

3. Сняг и огън

Най-сетне дългата поредица от меки и слънчеви есенни дни свърши и една сутрин селцето на Сена осъмна под мрачно небе, покрито с тъмни, оловно сиви облаци. През нощта бе излязъл вятър, който, макар да не бе силен, бе ледено студен и пропит с дъх на зима.

Сена закуси, помогна на Фадра да разчистят масата и се отправи на ежедневната си разходка до морето.

Докато вървеше с брулено от вятъра и зачервено от студа лице, се замисли за отношенията си с майка си. През двете седмици, след като Фадра така непохватно бе започнала да я разпитва за личния й живот, и без това ограничените контакти между двете се бяха свели почти до нула. Жал й бе за майка й, разбира се. Понякога – най-вече когато предполагаше, че дъщеря й не я гледа - виждаше сълзи в очите й и в такива моменти я обхващаше жалост, която едва не я принуждаваше да се хвърли на врата й и да заплаче заедно с нея.

Майка й обаче през онзи следобед в беседката я бе обидила жестоко и тя просто не можеше, нямаше сили – поне засега – да й прости.

Най-сетне стигна до морето. Днес то бе бурно и бученето му се чуваше отдалеч. Високите разпенени вълни се издигаха като малки лавини, прииждаха с тътен и се разбиваха о скалите сред мъгла от ледени пръски.

- Фирсала! – прошепна любимото име момичето, - какво ли не бих дала, за да те видя поне още един-едничък път, пък после каквото ще да става!

Почувства внезапно бликналите сълзи, ала не посегна да избърше мокрите си страни. Вятърът и без това скоро щеше да ги изсуши.

Ненадейно през премрежения си от сълзи взор мерна нещо тъмно – всъщност две неща, - което бавно приближаваше към нея, тътрейки се по осеяните с възвишения и падини скали. Вгледа се по-внимателно, изтривайки засъхващите върху страните й сълзи. Позна ги почти веднага – бяха Грилди и Самет, родителите на Кормал...

* * *

Майка й много се зарадва на гостите. Тя внезапно се оживи, като приказките и на тримата се въртяха най-вече, както впрочем можеше да се предполага, около Кодрат и Кормал и около очакваното им сравнително скорошно – някъде около средата на зимата – завръщане.

Сена мълчеше, с изключение на случаите, когато мълчанието й можеше да се изтълкува като невъзпитано.

Грилди бе по-деликатна, ала тя усети, че Самет я гледа с някак особен, очаквателен поглед.

- Красиво момиче си ти, Сена, красиво и добро – прогърмя гласът му, когато и четиримата седнаха на масата. – Нищо чудно, че Кормал е очарован от теб. И аз да бях на неговите години, и аз щях да съм очарован, ама ей го на, старостта не прощава никому, ама съвсем никому, момичето ми, дори и на тези, Арунда ги знае кои са, дето управляват света!

- Стига си плещил глупости, ами яж! – скастри го жена му. – Ама че философ се извъди!

- Остави човека, нека говори! – засмя се Фадра.

- Видя ли, старо, само на теб приказките ми не са ти интересни! – обърна се Самет към по-възрастната от домакините и дълбоко й се поклони.

- Та, значи, Фадра, прекрасна дъщеря сте отгледали двамата с Кодрат – продължи с възхвалите по адрес на Сена той. – И, казах, че няма нищо, ама съвсем нищичко чудно в това, че Кормал много, ама наистина много я харесва!

- Извинявам се, но може ли да сменим темата? – неочаквано рязко изплющя гласът на Сена, а в очите й се четеше хлад, иззад който прозираше спотаена ярост.

Внезапно настъпи стресната, почти гробовна тишина.

- Ама аз... – смънка Самет и, целият пламнал, се съсредоточи върху храната в чинията си.

* * *

Самет и Грилди си тръгнаха в ранния следобед. Трябваше да побързат, защото по всичко изглеждаше, че щеше да има нощ на бялата пелена.

След лекото, ала белязало срещата на четиримата с някаква едва доловима, но осезаема за всички неловкост спречкване между Самет и Сена, нямаше повече напрегнати моменти. По негласно споразумение опитите за каквито и да било – дори за най-предпазливите – намеци за Кормал и Сена и за евентуалната възможност за задълбочаване на отношенията им за в бъдеще бяха прекратени, а след забележката на Сена Самет очевидно продължи да изпитва неудобство чак докато си тръгнаха. Накрая той сърдечно се сбогува с по-възрастната си домакиня, а когато кимна за довиждане на Сена, страните му се покриха с лека червенина.

* * *

Когато поеха към къщи, Самет бе поставил ръка на раменете на зъзнещата Грилди, за да я стопли:

- Нещата между Сена и Кормал не ще да са потръгнали както трябва – замислено отбеляза той.

- Предполагах – въздъхна съпругата му. – Нали говорихме, че точно преди да тръгне бе прекалено вглъбен в себе си. Мисля, че е било за това. Направил й е предложение и тя му е отказала.

- Така ще да е било – съгласи се той. – Май няма как да е било иначе. А пък аз днеска пред момичето с тая моя голяма уста!!!...

* * *

С напредването на деня ставаше все по-студено, а поривите на вятъра бяха все по-силни. Снегът заваля на здрачаване. Ситните и отначало редки снежинки бързо се сгъстиха и наедряха, докато само половин час след момента, когато първите от тях едва доловими бяха проблеснали във въздуха, вече се бе образувала тънка снежна покривка, която бързо се увеличаваше.

Когато – навярно около два часа преди полунощ – Сена и майка й си легнаха, натрупалият вън сняг бе вече може би към две педи, а завихряните от вятъра падащи снежинки се сплитаха във вълма от непрогледна мъгла.

* * *

Събуди я някакъв звук – навярно нещо във виещия вятър. Тя се ослуша. Нищо. Вятърът виеше, а навън бе светло, почти като ден...

Светло ли? – сепна се Сена.

Естествено, че бе – че трябваше да е – светло, та нали бе нощ на бялата пелена!

И все пак... Все пак нещо не бе наред – чувстваше го с кожата си.

Тя стана и повдигна крайчеца на пердето. Навън, както и следваше да се очаква, всичко тънеше в непрогледна, вихреща се белота. Но не, не бе само белотата. През вълмата от снежни вихри от време на време се мяркаше нещо – нещо сякаш по-светло от самия сняг, някакви проблясващи за миг, а след това закривани от диплещите се снежни завеси светлинки:

Светулки в нощта – стрелна се във все още съненото й съзнание, - светулки в нощ на бялата пелена!

Ама че нелепо сравнение! – реши и понечи да пусне пердето и да се върне в леглото, бе почнало да й става студено. Точно в този миг обаче една от светлинките отново проблесна, ала този път се задържа за секунда-две, след което изригна в блъвнал за миг огнен гейзер, закрит почти веднага от поредния снежен вихър.

Внезапно остра тревога, почти страх, сграпчи като в клещи сърцето й!

Арунда, какво е това! – зачуди се паникьосана. – Наистина ли го виждам или въображението ми си играе с мен странни шеги?!

Забравила за студа, почти напълно разсънена, тя остана на прозореца и тогава не само видя, но и чу. Бе нещо като писък, слял се с воя на вятъра и погълнат от него миг след това. Сетне нов процеп в снежната мъгла бе озарен от изригващ огнен гейзер, чието почти незабавно потапяне във вилнеещите снежни талази бе ознаменувано от извисили се над грохота на виещия вятър писъци – да, писъци, а не писък, при това много и то сякаш смъртно уплашени писъци!!!

Изведнъж страхът й преля в ужас, с внезапно разтреперила се ръка тя пусна пердето, мина през стаята като на сън, отвори вратата и, потънала в мрака на коридора, забърза към стаята на майка си.

Колкото и да бе ужасена, колкото и да искаше да го скрие дори от самата себе си, трябваше да признае, че се бе досетила какво всъщност се случва в снежния ад навън!

Сена отвори вратата на стаята, в която спеше майка й, и я прекоси. Само един поглед й бе достатъчен, за да установи, че Фадра бе потънала в може би най-дълбокия си за нощта сън:

- Мамо! – с овладян, ала потреперващ от страх глас, я повика тя, като лекичко я разтърси. Фадра се размърда в кревата, обърна се с гръб към нея и продължи да спи. – Мамо! – повиши тон момичето, разтърсвайки я отново, като внимаваше истерията й да не избликне на повърхността.

Фадра най-сетне се сепна и стреснато промърмори:

- К-к-как-кво, какво става?!

- Н-нещо навън! – заекна дъщеря й и я дръпна за ръката. Повече не можеше да сдържа завладелия я ужас. – Мисля – поколеба се тя, ала сетне го изрече, трябваше да го изрече, защото, о, Арунда, проклети Арунда, защото най-вероятно бе самата чудовищна истина: - Мисля, че са тингано!!!

- Тингано! – внезапно се разсъни майка й и рязко се надигна от кревата, изтласквайки я, като едва не падна.

- Да, мамо! – дала воля на паниката си извика Сена, като бясно я затегли към вратата. – Бързо! Да бягаме!

- Тингано! – невярващо повтори Фадра, извисявайки гласа си в писък, като бясно отблъсна ръцете на дъщеря си. – Майчице, Арунда! Ами какво ще правим сега?!!!

- Да бягаме, Мамо! – настоя дъщеря й, оглеждайки се с ужас, като попаднало в капан животно...

В същия момент някакъв трясък, слял се с внезапно надигналия се нов вой на вятъра, разтърси къщата и най-сетне накара Фадра да се задейства. Тя скочи на крака, хвърли бегъл и безкрайно объркан поглед към озарената от прозиращия през тънките полупрозрачни завеси сняг стая, след което се хвърли към прозореца и, предавайки се изцяло на завладялата я паника, рязко дръпна пердетата, като почти ги откачи от релсите.

- Оттук, дъще! – извика, като викът й бе съпроводен от нов трясък, явно идващ от входната врата. Чудовищата тингано бяха прескочили ниската дворна ограда и сега сигурно разбиваха вратата на къщата, реши Сена, хвърляйки се към майка си, която точно в този момент завърташе ръчката на прозореца, за да го отвори.

Крилата на прозореца рязко отхвръкнаха навътре от връхлитащия вятър и двете жени едва не бяха съборени от внезапно нахлулата ледена вълна от гъст почти като стена сняг. Чувайки сред грохота на бурята поредния трясък, съпроводен със зловещо пращене – явно този път вратата не бе издържала, с ужас предположи Сена, - тя се хвърли напред, покатери се на разположеното под прозореца легло, подхлъзна се и с главата напред се гмурна в белия ад навън...

Първото, което почувства, бе, че потъва в снега цялата, ала миг след това, извъртайки глава назад и устремявайки поглед към тъмния прозорец, през който току-що бе скочила, тя видя силуета на майка си, зад която – о, Арунда, - нещо сякаш внезапно се размърда. При това установи, че почти е паднала. Рязко се изправи, като с отчаяние регистрира, че снегът стига почти до пояса й, което означаваше, че, комбиниран с хвърлящия в очите й и през тънката й нощница бясно сипещи се снежни парцали мощен вятър, щеше да направи придвижването им почти невъзможно!!!

Тогава видя силуета на Фадра, която здраво се хвана за нея и, опитвайки да надвика воя на вятъра, започна да й сочи нещо към къщата, повличайки я през преспите. Изненадана и дори почти леко обнадеждена, при това Сена установи, че все пак, макар и много трудно, през все още мекия и пухкав сняг може да се върви и тя впрегна всичките си сили да започне да го прави!!!

Белота, почти спиращ дъха вятър, хвърлящ сякаш с шепи заслепяващ сняг в очите, здраво държащата я ръка на майка й и невероятното усилие да вдигаш крака, стъпвайки като в блато... - това бяха усещанията й през първите няколко секунди навън в нощта на бялата пелена. Сетне краката й се допряха до нещо твърдо и много, много студено, което рязко я препъна и тя се изпусна от здраво стискащата я за лакътя ръка на майка й, поваляйки се в снега, който моментално започна да я засипва!!!

- Мамооо! Къде сиии, мамооо! – неконтролируемо запищя момичето, опитвайки да се изправи, докато все нови и нови снежни вихри връхлитаха връз нея и я поваляха в сключващата се около тялото й подвижна снежна маса! – Мамооо! Не могааа, не могааа да вървяааа! Арундааа!!!

И тогава пред погледа й се мерна тъмен силует. За миг помисли, че е майка й, след което обаче с ужас установи, че силуетите са няколко и при това чу, че викат и видя как размахват сякаш призрачните си в белотата на нощта ръце. Сетне чу писък, осъзнавайки със закъснение, че всъщност това са думи, вик, белязан с нечовешки страх:

- Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя...

И тогава се случи. Пред очите й падна червена пелена и тя се хвърли към вика – или поне в посоката, от която предполагаше, че идва този явно издаван от майка й нечовешки крясък! Тотално изгубила чувството си за ориентация бегло регистрира, че и тя вика нещо – при това не по-малко неистово! Регистрира също, че опитва – и някак си, въобще не знаеше как, ала по някакъв почти невъзможен начин! – успява да движи крака през срутващата се навсякъде край нея подобна на дълбоки подвижни пясъци белота!

Падаше, търкаляше се, като едва не се задушаваше от нахлуващия в устата й сняг, плюеше го, пак ставаше и продължаваше..., продължаваше..., продължаваше...

* * *

Следващото нещо, което си спомняше по-ясно, бе студът, болящият почти до самата граница на поносимостта студ, излъчван от връхлитащата я отвсякъде белота – белота, в която някак, с макар вече почти безчувствени крайници, продължаваше да се придвижва!!!

Тогава с някаква далечна, едва доловима почуда осъзна, че ще умре. Това обаче не бе ужасът от прозрението, че селото й е нападнато от тингано – Арунда, кога бе това!, - съвсем не. Това бе просто учудването на прекрачил прага на възможността да се учудва човек!!! Вече не я интересуваше майка й. Баща й и евентуалното му завръщане също принадлежаха на един друг свят - на света, който явно вече почти напускаше. Нехаеше дори за Фирсала! За нищо..., просто за съвсем нищичко не можеше да мисли сега! За нищо, освен за неистовата потребност да се зарови в снега и да спи, да спи, да спи...

* * *

Това, което я събуди, бе светлината – неестествено силната дори на фона на ослепително бялата нощ светлина, светлина, идеща някъде иззад гърба й.

Обърна се като в просъница и невярващо фиксира с помътнелия си от изтощение взор, че нейде там, долу, в ниското, се вият огнени стълбове, които завесата на вихрещия се сняг ту разкриваше, ту скриваше от погледа й. Със залиняло и притъпено от студа съзнание установи, че се намира някъде на хълма над селото, в което бе прекарала всичките почти деветнадесет цикли от краткия си живот и че то, същото това село, цялото е обхванато от буйни високи пламъци!!!

Все пак реши да продължи. Сетне многократно се питаше какво точно я е накарало да го стори, ала така и никога не успя да си отговори на този въпрос. Просто реши и отново, с някакъв дълбоко скрит запас от сили, за чието съществуване изобщо не бе подозирала, се запрепъва през гъстото като петмез бяло море, което сякаш се бе разпростряло навред, въобще навсякъде, из целия свят!!!

Изобщо не осъзна кога е достигнала предела си – крайния си и окончателен предел! В един момент газеше из нещо – из някакво невероятно гъсто и ослепяващо гаснещия й поглед бяло, - а в следващия краката й някак меко и съвсем, съвсем безболезнено се подкосиха и тя бе погълната от обгръщащата я белота!

Спущено на 19 септември 2014. Точно след седмица очаквайте части 4 и 5 на глава XV.

4. Един спасен живот

През този първи облачен и много, много студен ден, напредваха твърде бавно. Вятърът връхлиташе на яростни пориви, които с всеки час все повече се засилваха. Основната вина за бавното им придвижване обаче бе не на времето, а на изключително неравния терен.

В края на деня, когато студът бе преминал в свиреп мраз, а вятърът бе прераснал в непрестанно усилваща се буря, Конкам си даде сметка, че най-вероятно ще се наложи да пренощуват на открито. Алм и Гуна яздеха до него бавно, неимоверно затруднявани от брулещия в лицата им вятър.

- Трябва да намерим някое закътано място, за да разпънем палатката – опита да надвика воя му Бенат.

- Ама че шибана работа! – плю встрани Гуна, търсейки безуспешно с отчаян поглед някакъв – какъвто и да е – заслон.

- Я, вижте, вижте! – възкликна Алм, сочейки на останалите двама напред и леко вляво. – Това не е ли гора, благословен да е Арунда!

Бенат и Гуна се вгледаха и успяха да различат мержелеещото се в далечината тъмно петно, на чийто фон тъкмо в този момент мернаха първите понесени от бурята подобни на прашинки снежинки.

- Ами да! – почти в един глас възликуваха те, при което Бенат направи знак на останалите двама, обърна коня си и препусна към едва тътрещата се на тридесетина дрома зад тях каруца.

- Момичета! – не се стърпя той, викайки още от далеч. – Гора! Ако не се случи някоя неочаквана поразия, можем да си отдъхнем, че поне този път сме се спасили!

Макар да не споделяха съвсем ентусиазма му – Все пак ще прекараме на открито, при това в нощ на бялата пелена!, бе възнегодувала Алпа, - след прекалено бавното им напредване през деня, послушничките бяха подготвени и за такава възможност...

* * *

Половин час по-късно, когато снегът вече бе образувал тънка и извънредно хлъзгава покривка, а снежинките се бяха сгъстили и уедрили, сплитайки се във вълма от непрогледна мъгла, стигнаха до гората – Слава тебе, Арунда, наистина се бе оказала гора!, отдъхна си Бенат – и навлязоха в нея.

Макар тук, сред дърветата, мощта на вятъра да бе осезаемо по-слаба, тя все пак съвсем не бе за пренебрегване. Освен това съществуваше рискът някой от огъваните от бурята и все по-натежаващи от сняг клони внезапно да се прекърши и да се стовари върху им... На тази опасност обаче нямаше как да се противодейства. Единственото, което им оставаше, бе надеждата, че скоро, далеч преди снежната фортуна да е достигнала най-голямата си мощ, ще успеят да намерят достатъчно просторно място, където да разпънат палатката.

Нямаха късмет. Измръзнали, гладни и все по-отчаяни, те се лутаха сред дърветата, а снегът под копитата на конете им, макар че се намираха под гъстите и все по-натежаващи от сняг клони, вече бе може би педя.

Бе късно преди полунощ, когато съвсем внезапно кордонът от дървета пред тях се разкъса, давайки път на хвърлящия в очите им талази от снежни парцали вятър. Едва забележим сред снежния вихър, Бенат даде знак за спиране, на който останалите с невероятно облекчение се отзоваха. Той посочи на другите двама мъже – грохотът на бурята бе толкова оглушителен, че, ако се бе опитал да заговори, просто нямаше как да бъде чут - да разтоварят палатката от каруцата и да я разпънат в дебелия тук до над колене сняг...

* * *

Половин час по-късно с почти безчувствени от студа крайници мисионерите се сместиха във вече покритата с дебела снежна пелена палатка. След няколко минути, когато малко се постоплиха, разчистиха снега и с помощта на носеното от Бенат огниво и на съчките, които предвидливо си бяха набавили по-рано в гората, стъкмиха огън. Сетне вечеряха и, полумъртви от умора, налягаха кой където свари...

* * *

Алм внезапно отвори очи. Нещо го бе събудило, ала какво? Явно бурята вече достигаше или дори бе достигнала връхната си точка, защото, въпреки че бе покрита с дебело снежно наметало, цялата палатка се тресеше.

Ето пак! – нещо като скимтене или дори – космите на ръцете му настръхнаха, - дори като жален плач на неистово уплашено дете!

Дете ли! – разтърка сънено очи той. – Арунда, трябва да съм се побъркал, та да си въобразявам такива работи! Явно е някакъв странен ефект на вятъра или от напрежението слухът ми ми погажда номера!

И тогава се случи. Чу някакъв отчаян вой, почти незабавно погълнат от пищящия грохот на вятъра. Нямаше съмнение – гласът бе човешки, съвсем човешки, плашещо човешки! Секунда-две след това този глас отново се извиси в неистов писък:

- Мамооо, мам... – После нов пристъп на бурята го помете пак.

Алм рязко скочи на крака, като в бързината се препъна в други двама:

- Ей, внимавай къде стъпваш! – недоволно изсумтя някой, май бе Тарна.

- Съжалявам – каза той на висок глас, - ала трябва да изляза!

- По нужда ли, брат? – прозина се някой. Бе Гуна. Този път бе сигурен в гласа.

- Навън има някого – май някакво дете! – прогърмя мощният алт на Алм.

- Стига бе! – бе се събудил и Бенат. – Трябва да ти се е причуло.

- Аз излизам – решително заяви Алм, - пък вие правете каквото щете!

* * *

Само минута-две по-късно тримата мъже напуснаха палатката, като, за да не се изгубят, се държаха за ръце.

Белотата ги връхлетя отвсякъде, а сипещите се сякаш от всички страни снежни парцали почти спряха дъха им. Поривите на вятъра бяха толкова мощни, че тримата, държейки се здраво един за друг, почти се повалиха в дълбокия до пояс сняг.

Псувайки идиотската приумица на Алм – Явно си бе въобразил, просто нямаше как да е иначе!, - Гуна почувства, че почти се изпуска от същия този Алм и тогава... тогава кракът му се натъкна на нещо твърдо!

- Тук! – посочи в краката си, като някак – и той не знаеше как – отново бе успял да се улови за Алм. Сетне със свободната си ръка започна да гребе в снега. Виждайки какво прави, останалите двама се присъединиха към него.

- Човек! Арунда, та тук наистина имало човек! – възкликна Бенат, макар че другите нямаше как да чуят поглъщания му от воя на бурята вик. – Майчице, та това било почти дете, момиче!!!

* * *

Минаха още няколко минути, докато тримата с премръзнали крайници успяха да изровят и внесат в наново напълнилата се със сняг палатка спасеното създание. При това, докато влизаха, Гуна бе посочил на останалите двама някъде в далечината. Алм и Бенат, макар да бързаха да се приберат на завед, погледнаха в указаната им посока и всичко им стана ясно. Сред белите вихри на снега близо, може би на по-малко от фандром, бушуваха пламъци.

- Арунда! – простена Бенат, спускайки платнището на палатката зад себе си. – Тинганиани! Явно са нападнали селото й в търсене на зурп и роби, подпалили са го и тя като по чудо се е спасила!

Послушничките светкавично се задействаха. Изчистиха нахлулия в палатката при излизането на мъжете нов сняг, струпаха насред нея останалите малко съчки и запалиха нов огън.

Докато момичетата разтриваха крайниците на изпадналата в несвяст непозната, Бенат зарови в сака си. Накрая извади оттам малка бутилка с бледо зеленикава течност. Подържа я на огъня да се затопли малко, сетне я отпуши и нареди:

- Хайде, момичета, отстранете се!

- Какво е това? – полюбопитства Алпа, която заедно с останалите две послушнички неохотно му се подчини.

- Специален балсам – обясни Бенат, клеквайки край премръзналото момиче. – Васта ми го даде за всеки случай. Каза, че намазването с подтоплен топлодар – така се казва сместа – имало чудодеен ефект върху съответното премръзнало място.

- Топлодар – изкикоти се Тарна, сякаш давайки знак с тази си реакция за спадане на напрежението, - ама че име!

* * *

Пронизваща очите белота и чудовищна, почти непоносима, раздираща цялото й тяло болка! Не просто белота, а същинско бяло море, състоящо се от връхлитащи върху й още по-бели, бели до невъзможност вълни!

- Мамооо! – изплака Сена. – Къде си, мамооо!!!

В дъното на съзнанието й отекна и продължи да отеква сякаш до безкрайност друг, нечий чужд вик. Да, това, разбира се, бе викът на майка й! Силует – тъмен и завит в мъгла от завихрящи се снежинки силует, бясно размахващ ръце и викащ, викащ, викащ...:

- Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя...

Най-сетне, след сякаш цяла вечност, се свести. В първия момент не успя да се ориентира. Над нея бяха надвесени много лица – лица на непознати мъже и жени, които в началото виждаше през пелена от мъгла, която обаче постепенно се разпръсна.

Опита да съсредоточи погледа си върху младия мъж, който в момента разтриваше с нещо болезнено, адски болезнено, краката й:

- Стигааа! – изплака тя. – Болиии! Майчицеее, Арундааа, много ме болиии!!!

- Потрай, момичето ми! – благо й се усмихна мъжът. – Цялата си премръзнала и това толкова болезнено нещо е единственото, което, да се надяваме, може да спаси краката ти!

- К-к-кррраката ми? – заекна Сена. – Какво е станало с краката ми?!

И тогава спомените я връхлетяха като пълноводна река и тя запищя. Запищя така отчаяно и неистово, че дори Бенат за миг се сепна и спря да втрива балсама в премръзналите й крайници! Тези нейни писъци се извисиха в нощта и продължиха да се извисяват сякаш безкрайно дълго, докато спасителите й просто стояха и я гледаха, неспособни да сторят каквото и да било, за да облекчат поне малко душевните й страдания...

Внезапно писъците на Сена секнаха, а погледът й стана празен и блуждаещ.

Прекоси границата, разделяща предишния й живот от този, който й предстои – констатира мислено Бенат, възобновявайки масажирането на крайниците й. – Сега вече зависи само от силата на духа й и от милостта на Арунда тази нещастница да остане цяла и невредима отвътре!

5. Скръбна пролет

Снежната фортуна продължи да вилнее още над две денонощия. Накрая, малко преди зазоряване на третия ден, снегът спря, вятърът утихна, облаците се разкъсаха и се спусна леденият студ на истинската зима...

Цялото време, докато бурята вилнееше, мисионерите и спасената от тях Сена прекараха в палатката, като многократно се бе налагало да излизат да я чистят от натрупалия се върху й и заплашващ да я събори сняг. За жалост не успяха да спасят конете. Призори след блокирането им тук от снежната буря Бенат излезе, за да ги навести, като още тогава констатира, че са замръзнали.

Когато, ставайки на третия ден, установиха, че бурята най-сетне е стихнала, съставиха план на действие. Тримата мъже излязоха, за да опитат да прокопаят тунел до най-близката къща в опожареното село, в която да се настанят до настъпването – вероятно след цели дялове – на благоприятни климатични условия за продължаването им към Лайру.

Провизии имаха поне за два дяла, ала се надяваха на мястото, където щяха да се настанят, да намерят още.

На Бенат, Гуна и Алм им отне почти седмица да прокарат тунел до най-близката – всъщност намираща се на 200-300 дрома от палатката им – къща на опожареното селище през дълбоката над два дрома и половина снежна покривка. Затова, когато успяха да го сторят, послушниците ознаменуваха това със специално угощение от все още предостатъчните си провизии...

Единственият по-сериозен проблем при настоящите сами по себе си проблематични обстоятелства бе Сена. Едва на третото слънце – всъщност в първото слънце след стихването на бурята – тя успя да се свести напълно. Личеше си, че изживява невероятно тежко сполетялото я бедствие, ала – поне на пръв поглед – не даваше това да се разбере.

Момичетата бързо свикнаха с новата си другарка. В особено голяма степен това се отнасяше за Алпа, която, по всичко изглеждаше, бе взела момичето под крилото си.

* * *

Въпреки жестокото си премръзване в нощта на бялата пелена – може би благодарение и на топлодара, - Сена успя да се възстанови напълно. Съвсем не и душевно обаче. Кошмарите за нощта на тинганианското нападение, затова как се изпуска от ръката на майка си, как вика и как на свой ред чува вика на Фадра Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя..., възкръсваха в съзнанието й винаги, колчем сънят навестяваше все по-натежаващите й от връхлетялото я безсъние клепачи.

Тя позна къщата, до която стигнаха посредством прокопания от мъжете тунел в снега. Бе на един дървар на име Шьоц и семейството му, състоящо се от жена и двете им деца – малки, 5-6 циклови момче и момиче. За щастие не намериха трупове. Явно чудовищата тингано бяха отвлекли за роби и четиримата.

Сена лекуваше душевните си рани чрез безчувственост. Просто отказваше да мисли за онази нощ. Ужасът, незаличимият нечовешки ужас, разбира се, се таеше дълбоко скрит нейде в гънките на съзнанието й. Тя обаче правеше всичко възможно да не му позволява да избуи на повърхността – поне докато бе будна...

В къщата намериха още провизии, които добавиха към своите. Въпреки това към края на престоя им, а той продължи близо 4 дяла, почти до самия край на зимата, започнаха да пестят оскъдните запаси от храна, които им бяха останали.

Тази зима, за разлика от предшестващата я есен, се оказа извънредно свирепа. По време на престоя им станаха свидетели на още две нощи на бялата пелена, последвани от неколкодневни снежни бури.

Сена се сближи със спасителите си и към края на зимата вече почти започна да мисли за тях като за свое ново семейство. Бе станала особено близка с Алпа и с Алм, който не пропускаше случай да я привлече за слушател на нескончаемите си разкази за живота си във Фалмеки, където бе престоял значително по-дълго от останалите послушници – почти 5 цикли. При това тя чувстваше, че тези дълги разговори на Алм с нея по някакъв начин дразнят Риша, ала все още не се досещаше за причината. Освен това установи, че за разлика от Тарна и особено от Алпа, които се държаха с нея изключително приятелски, Риша я отбягваше, па макар и да не го правеше толкова натрапчиво, та да проличи пред всички.

- Имам чувството, че Ри не ме харесва особено – бе споделила тя веднъж с Алпа.

- Ами! – бе поклатила невярващо глава послушничката. – Тя просто си е малко странна.

* * *

Най-сетне откъм морето задуха топъл вятър, донесъл мъгла и дъжд, които бързо започнаха да топят превърналите се в гигантски ледени грамади преспи. На третото слънце след началото на затоплянето вече можеше да се излиза.

Сена бе сигурна, че майка й е загинала, ала дълбоко нейде в нея мъждукаше надеждата, че може и да се е случило чудо или поне че съществува вероятност да не намери трупа й. Трябваше да бъде сигурна обаче. Ето, сега вече можеше да излезе и да потърси сред останките от кишав сняг, за да разбере... Не, тя не искаше да разбира – за нищо на света, ала трябваше, бе й жизнено необходимо да е наясно...

Почти парализирана от страх, тя изчака още две слънца, докато най-сетне по време на вечерята на четвъртата вечер след началото на затоплянето Бенат бе казал:

- Мисля, че вдругиден или най-късно повдругиден вече ще можем да потеглим.

При това я бе изгледал с очаквателен поглед. Тя само бе свела глава, решавайки, че вече е крайно неотложно да потърси майка си.

* * *

Следващият ден бе слънчев и почти пролетно топъл. В душата на Сена обаче бе ледено студено.

- Да те придружа? – бе предложила Алпа и тя с готовност се бе съгласила.

Първо зашляпаха към дома на Самет и Грилди.

Кой знае – невярващо си бе помислила Сена, - може пък по някакво абсолютно необяснимо чудо да са се спасили!

Къщата си стоеше такава, каквато я помнеше, без да се брои обстоятелството, че един от гледащите на север прозорци бе счупен. Когато влязоха през зеещата дворна врата, тя вече знаеше. Трябваше да се увери с очите си обаче. Бе прекалено важно за нея, та да си позволи да се доверява на неподкрепени с факти изводи, колкото и убедителни и логични да бяха последните...

Отвратителната воня на леш блъсна момичетата в ноздрите още докато прекосяваха двора към почти откачената от пантите си и полунасечена масивна дървена входна врата на къщата. Сена се насили да изглежда спокойна и, обръщайки се към приятелката си с думите:

- Ти ако искаш, стой тук!,

прекрачи прага на потъналото в злокобно мълчание жилище. След миг колебание Алпа я последва.

Откриха ги в коридора, явно в отчаян панически опит да напуснат къщата, докато между временно тинганианите бяха разбили вратата и направо ги бяха съсекли.

Сена постоя няколко секунди пред труповете, над които се тълпяха рояци мухи, сетне бавно се обърна и напусна този злощастен дом, сподиряна от позеленялата от погнуса Алпа.

И тогава стомахът на Сена не издържа. Още в двора тя се преви одве и на няколко мощни тласъка избълва цялото му съдържание. Докато я придържаше, Алпа бе на път да стори същото, ала успя да се сдържи...

Сетне двете мълчаливо се прегърнаха, ала в опустелите от потрес очи на Сена нямаше сълзи – поне все още не.

След това тя се насили да поведе приятелката си към мястото, от представата й за вероятната гледка на което я побиваха ледени тръпки.

* * *

За миг си въобрази, че за разлика от дома на закланите като животни Грилди и Самет, собственият й дом е непокътнат. После видя липсващата външна врата на къщата и отново й се догади.

- Ако не си готова, да не продължаваме? – плахо предложи Алпа.

- Нищо ми няма – насили се да промълви Сена и я поведе покрай къщата към мястото, от където с майка й бяха скочили през прозореца.

Да, задният прозорец – този на майка й, през който се бяха измъкнали - не просто бе счупен. От тежестта на снега рамката му бе изкъртена. Сена плъзна поглед из двора и се насочи към оградата, в която се бе препънала, когато се изпусна от Фадра. И тогава... тогава видя и разбра... Разбра всичко...

Тялото на майка й лежеше отвъд оградата. Бе жестоко изпонасечено. Тя загледа трупа втренчено, сякаш неразбиращо, докато най-сетне дълбоко в нея нещо се скъса и горещите, горчиви сълзи, които толкоз дялове все отказваха да идват, бликнаха и пометоха цялото й минало, което, напълно осъзна едва сега, бе свършило брутално и безвъзвратно, отсечено из корен от брадвите на чудовищата тингано!!!

Алпа също заплака, поемайки главата й в скута си. Краката й внезапно се подкосиха и тя, държейки приятелката си в обятията си, почти рухна на ниската ограда. И в този миг разбра. Животът на послушничка не бе за нея. Бе прекалено бунтовна, та да е в състояние да му се удаде. Случилото се със Сена и със съселяните й бе толкова жестоко, че Арунда или въобще не съществуваше, или, ако все пак го имаше, бе дори по-голям злодей и от тинганианите!!!

Спущено на 26 септември 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XV.

6. Съдбоносна откровеност

На следното слънце погребаха Самет, Грилди и Фадра. Изплаканата мъка остави в душата на Сена безгранична бездна от пустота. Това обаче не й попречи да помисли за бъдещето. Не, по-точно бе да се каже, че именно зеещата в нея пустота я накара вечерта след погребенията да се осведоми по време на тихата скръбна вечеря:

- Кога смятате да потеглите? Утре ли?

- Би било добре – предпазливо отвърна Бенат, като изгледа останалите.

- Искам да дойда с вас, за да разбера къде е баща ми – заяви тя. – Тъй като миналата пролет тръгнаха от Лайру – бе им обяснила, че той е търговец на строителни материали, – предполагам, че на връщане са акостирали пак там.

- Разбира се, че можеш да дойдеш! – някак прекалено ентусиазирано възкликна Алм, хвърляйки предизвикателен поглед на останалите. При това Сена забеляза, че Риша го изгледа остро, почти убийствено и, кой знае защо, потръпна от това.

- Да – потвърди Бенат. – Тъкмо се канех сам да ти предложа да ни придружиш. Колкото и да е жестоко, след – поколеба се за миг... – онова – нова едва доловима пауза... – не мога да си представя някой да продължи да живее тук!

* * *

Потеглиха късно на следната сутрин, като след смъртта на конете им и при обстоятелството, че каруцата им буквално се бе разпаднала под натрупания върху й в продължение на четири месеца сняг, тръгнаха пеша. Не бе им останало кой-знае колко за носене. За огромно удоволствие на Бенат решиха да не вземат цифана. Целият им багаж се събра в два големи сака, които Гуна и Алм натовариха на гърбовете си като раници. Бенат направи същото с палатката.

За разлика от предишните няколко, това слънце бе мрачно. Бе прохладно, ала в никакъв случай не и студено, а във въздуха се носеха вълма от тънка мъглица, които до обяд се разсеяха, отстъпвайки място на лек, съпровождащ ги чак до края на прехода им вечерта ръмеж.

Спираха на няколко пъти, за да си отдъхнат и да се подкрепят. Колкото и да бързаха, за да стигнат Лайру същото слънце, не успяха и късно вечерта, грохнали от умора, спряха край малка горичка, разпънаха палатката, настаниха се в нея, навечеряха се и легнаха да спят. Вярно, от мястото, където се намираха в момента, светлините на големия град не се виждаха, ала, както ги уверяваше Бенат, до него бяха останали не повече от 10 фандрома.

Оказа се, че разстоянието до Лайру е малко по-голямо и те влязоха в него едва в ранния следобед на следващото слънце. То, за разлика от предишното, бе студено. Откъм морето подухваше остър вятър, който им напомняше, че сега, в самото начало на пролетта, все още бе прекалено рано за сбогуване със зимата.

Настаниха се в закътана малка странноприемница в една пряка, извеждаща на крайбрежната улица. Вечерта излязоха, за да се поразходят. При това Бенат се възползва от случая и започна да разпитва из крайбрежните заведения за кораб, който скоро да заминава за пустинята Хеш.

Още от самото начало Алм се залепи за Сена, при което и без това все по-намръщената напоследък Риша се нацупи още повече и избърза напред. Едва сега Сена сякаш започна да разбира – или поне така й се струваше. Тя деликатно се откачи от Алм и тръгна заедно с Алпа. При това Алм побърза да настигне вървящата вече далеч пред останалите Риша.

- Ри, ще ми обясниш ли какво, Арунда да те вземе, ти става напоследък? – задъхан от усилието да я догони остро запита той.

- На мен? – с престорена изненада го изгледа тя. – На мен не ми става нищо! Единственият, на когото му става нещо, явно си ти!

- Сърдиш се, че си говоря със Сена ли? – закрачи до нея той.

- Да си говориш със Сена ли? – сопна се Риша и му хвърли смразяващ поглед. – Та ти не просто си говориш с нея! Ти я ухажваш!

- Стига глупости, Ри! – опита да я усмири той. – Арунда, та тя просто е едно нещастно младо същество, нуждаещо се от топлота и разбиране!

- Топлота и разбиране ли?! – кипна Риша и внезапно се закова на място. – Топлота и разбиране! И ти, разбира се, си единственият, който може да й ги даде!!!

- Но Ри, да не би... – внезапно се разшириха очите му. – Та ти да не би да мислиш, че аз...

- А какво да мисля, Алм? – извиси глас тя, като отново тръгна бързо напред. – Да не би да си въобразяваш, че съм сляпа и че не виждам влажния ти като на разгонен котарак поглед, докато я гледаш!!!

- О’кей, Ри – внезапно изостана той. – Като искаш, цупи се! Знаеш, че ти си единствената жена в живота ми и че никога, ама никога няма да се уморя да ти го повтарям!

Тези му думи я сепнаха. Тя забави крачка и неохотно се изравни с него.

- Не ти вярвам, Алм! – изгледа го все още сърдито, ала не чак толкова. – Поне не и докато не ми го докажеш...

- При първия сгоден случай, мила моя! – усмихна й се той, хвърляйки поглед през рамо, където, на двайсетина-трийсет дрома зад тях, вървяха останалите. – Ако имаме късмет, може би дори още тази вечер.

* * *

През следващите две седмици Сена непрекъснато се осведомяваше за акостиращите кораби, ала, уви, без абсолютно никакъв резултат! Най-накрая, към края на втората седмица, успя да получи аудиенция при местния представител на Обединената отбрана на пристанищните градове (ООПГ) Самри Ришан. Той й предостави цялата налична информация за екипажите на двата съда, с единия от които бе отпътувал баща й. Въпросната информация обаче, за огромно разочарование на момичето, се отнасяше само за отпътуването, но не и за пристигането им! Да, бе отговорил той, когато тя го запита дали на връщане се е предвиждало да акостират отново в Лайру.

- Това би трябвало да е станало още преди около два дяла – изгледа я със съжаление, - ала, нетипично за търговците на строителен материал, екипажите на въпросните два кораба вече подозрително дълго се бавят!

Накрая със свито сърце Сена го помоли да предположи какво може да се е случило, при което той, внезапно придобивайки извънредно сериозен вид, допусна най-страшното:

- Всичко е възможно – бе въздъхнал предпазливо. – Може да ги е връхлетяла буря, която да ги е принудила да акостират в друго пристанище или... – неизреченото увисна във въздуха като въжена примка, метната около шията й. – Може също – безмилостно продължи Ришан, - съжалявам, момичето ми, но е възможно и да са били нападнати от тинганиански кораби! Последната възможност – реши да завърши малко по-оптимистично той, - та последната възможност, значи, е нещо да ги е задържало там, в Хеш. Случват се такива работи – увери я. – Възможно е, напр., поредица от пясъчни бури или непредвидими забавяния по пътя нататък – нещо такова – да са ги принудили да останат за още един цикъл...

Тя обаче знаеше – чувстваше го със сърцето си, - че изразеният от Ришан предпазлив оптимизъм в края на разговора им е ако не напълно, то поне почти изцяло безпочвен!

Тръгна по брега, изчаквайки придружилия я дотук Бенат, който междувременно проверяваше на пристанището за кораб, готвещ се в близките дни да отпътува за Хеш. Денят бе студен и ветровит, макар че слънцето често надничаше измежду парцаливите облаци. Вълнението бе силно, но не чак бурно, и връхлитащите водни талази се запенваха недалеч от скалите, върху които се разбиваха с грохот след това.

- Потърсих те вътре, но се оказа, че си свършила и предположих, че ще те намеря тук – сепна я гласът на Бенат. Изобщо не бе усетила приближаването му.

- Какво стана? – с трудно сдържан скептицизъм се поинтересува той.

- Нищо – вяло отвърна тя. – Регистрирали са се на тръгване, но ги няма в книгата за пристигащите през този цикъл.

- Възможно е нещо да ги е забавило – опита да я успокои той.

- И Ришан – представителят на ООПГ, с когото се срещнах – допусна, че може да е станало така.

- Ти обаче не вярваш? – тъжно я изгледа Бенат.

- Мисля – не сдържа покрусата си тя, - не, сигурна съм, че аз съм най-нещастното същество на тоя проклет свят!

* * *

Измина още седмица, докато Бенат най-сетне попадна на плавателен съд, който след пет слънца тръгваше за пустинята Хеш. Бе кораб на строителни търговци – също като този на Кормал и баща й – и Сена не пропусна случая да потърси някаква – каквато и да било – информация за последните, колкото и илюзорен да бе шансът да получи такава. Отговориха й, че през последните няколко цикли мнозина от тях – строителните търговци – отсядали на едно и също място по крайбрежието на Хеш, където започвало да се заформя нещо като малък град. Изразиха предположението, че и близките й може да са акостирали там.

- Ние обаче – побърза да я осведоми капитанът Джовак Сантор, възрастен дебелак с голяма брада, дълги завити мустаци и силно прошарена коса, - за последен път пътувахме нататък още през по-миналия цикъл, така че няма как да сме се засекли.

* * *

Три слънца преди отпътуването на Гордостта на океана – така се казваше корабът, с който щяха да тръгнат мисионерите, Сена излезе, за да се поразходи по брега сама и да вземе окончателно решение за бъдещето си. Нееднократно й бе минавало през главата да замине с новите си приятели, ала все отхвърляше тази възможност заради вероятността някое близко слънце, пък макар и много след предвиденото, баща й да се завърне.

Вървеше по брега, загледана в разпенените грамади на вълните – същите тия вълни, които се разбиваха и в родния й бряг, - ала сега те й изглеждаха – не, бяха – много, фатално по-различни от онези, които бе съзерцавала край родното си село само преди броени дялове...

- Реши ли какво ще правиш, момичето ми? – сепна я гласът на Бенат.

- Ти пък откъде се взе! – подскочи тя, извръщайки се рязко към предводителя на мисионерите.

- Проследих те – призна й той и тръгна до нея. – Знаеш, че тръгваме след три слънца и просто нямам представа как ще ми даде сърце да те оставя сам-самичка в тоя пълен с безброй опасности за едно селско момиче голям град!

Сетне въздъхна, проследявайки погледа й към пенестите гребени на вълните.

- Все си мисля – излъга тя, - че баща ми може да се върне. Възможно е просто да се е забавил...

- Възможно е – невярващо кимна той. – Ако решиш да дойдеш с нас обаче, можем да оставим на баща ти бележка при Ришан и, ако наистина нещо го е забавило толкова много, от нея той да разбере къде си.

- Не знам! – въздъхна Сена, заравяйки пръсти в един от разстлалите се край тялото й кичури на великолепната й кестенява коса.

- Позволи ми да ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого от тях – пророни Бенат, явно имайки предвид мисионерите, които бе натоварен да управлява в бъдещата си обител на Арунда някъде там, в пустинята Хеш.

Тя не каза нищо. Лицето й бе безизразно, а гърдите й бавно се повдигаха и спускаха под дебелата блуза.

- Роден съм в Карбара, голям град в подножието на Каешиците – започна той. – Родителите ми са дрехари – изкупуват вълна и шият от нея дебели зимни дрехи, които после продават на пазара.

Само до преди три цикли и през ум не ми бе минавало, че ще стана служител на Арунда във Фалмеки. Някъде тогава я видях. Името й е Ралма, което на нашето наречие означава мак. Тя обаче е несъпоставимо по-прелестна дори и от това красиво цвете.

Влюбих се безумно. Първите ни бегли разговори ме караха да летя в небесата и да мечтая за чудото някой ден да заживея с нея, макар че родителите й бяха несравнимо по-богати от моите. Кой знае защо обаче в началото въобще не ми хрумваше, че това би могло да се окаже пречка пред бъдещото ни щастие.

Не бих казал, че тя ми даваше някакви – всъщност каквито и да било – надежди. Просто се държеше учтиво с мен – нищо повече. Тогава обаче си въобразявах – може би защото исках да е така, - че зад тази учтивост се крие нещо повече, нещо много повече...

Поканих я на няколко срещи. Не, не бяха любовни, а просто приятелски. Пиехме филех, ядяхме сладкиши и говорихме за всичко, което ни хрумваше – всъщност за най-обикновени неща: за времето, за дрехарския бизнес на родителите ми и за възможността да го наследя, за нейните собствени родители и за стъкларския им занаят, за разходките в ниските части на Каешиците, които предприемах през пролетта и лятото, когато зимните бури отшумяваха, за брат й и за двете й сестри, за трите й кучета, едно от които тя особено много обичаше и дори често го водеше, когато бяхме заедно...

До преди това не обичах кучетата – дори не би било погрешно да се каже, че трудно ги понасях. Покрай нея ги заобичах. Заобичах всичко, което обичаше тя. Обожавах дори въздуха, който дишаше, защото, бидейки с нея, и аз вдишвах същия този приказен, напоен с прекрасния й аромат въздух...

- Един ден – тежко въздъхна Бенат, а гласът му затрепери, при което Сена отвърна поглед от лицето му и го зарея встрани, ала не го прекъсна... – Един ден, кой знае какви дяволи ме прихванаха, реших, че не мога да издържам повече и че най-сетне трябва да й разкрия чувствата си.

Спомням си, че бе един приятен слънчев ден в късната пролет почти преди два цикъла. Срещнахме се, както винаги, за да пием филех и да си говорим за най-обикновени неща. Аз обаче, след като станахме и започнахме да се разхождаме из прекрасните ливади край Карбара, най-накрая се осмелих да пристъпя към най-важния въпрос и дори, както ще видиш, не би било преувеличено да се каже, към въпроса на живота си!

Ралм – подех, а гласът ми трепереше като лист на вятъра, - какво ще кажеш, ако ти призная нещо изключително важно за мен, впрочем, надявам се, и за теб?

Тя озадачено ме изгледа с огромните си сиво-сини очи. И тогава, колкото и да не ми се вярваше, осъзнах, че дори не подозира за признанието, което се готвех да й направя. Бях започнал обаче и нямаше измъкване – трябваше да стигна докрай. И аз го направих.

Тя ме слушаше мълчаливо. Изслуша всичко, чак до последната проклета дума, Арунда да я вземе. А после... Всъщност истинският неподправен и чист ужас дойде после, когато устните й се разтеглиха в някак съблазнителна и – О, Арунда! – почти иронична усмивка!!!

Бен – каза, сякаш нищо не й бях признавал, сякаш говореше за реколтата от зурп или за цветята в градината си, или, Арунда да я вземе, за нещо още по-маловажно: - Бен, при настоящите обстоятелства мисля, че трябва да знаеш, че скоро ще се омъжвам...

- Избягах – пророни Бенат след кратка пауза. – Разбираш ли, просто избягах и... и повече никога не я срещнах!!!

Измина около половин цикъл. Бях изпаднал в такова жестоко вцепенение, че не вярвах, че ще дойде слънце, когато поне малко ще се възстановя! Впрочем, и до днес не вярвам, че такова слънце изобщо някога ще настъпи!

- Та – продължи той след нова пауза - измина, както ти казах, около половин цикъл и тогава внезапно осъзнах, че без нея просто няма да мога да живея живота, който родителите ми бяха предначертали за мен! Да стана дрехар, да купувам вълна, да я обработвам, да наглеждам екип от шивачи, които да шият дрехи, които, на свой ред, после да продавам на пазара! И всичко това при постоянната мисъл за нея, за Ралм, за моята Ралм, за моята единствена и несравнима Ралм, която през цялото това време щеше да е в прегръдките на някой друг!!! Това ми се виждаше толкова непосилно, толкова невъобразимо, толкова невъзможно, че решението за Фалмеки дойде някак съвсем естествено...

- Е, Сена, момичето ми – въздъхна Бенат накрая. – Това е моята история. Родителите ми, разбира се, сметнаха, че съм се побъркал. Многократно и при това с нечовешка упоритост се опитаха да ме върнат в правия път, ала решението ми бе непреклонно...

Внезапно настъпилото мълчание сепна Сена, изтръгвайки я от тихата унесеност, в която бе изпаднала, слушайки разказа на предводителя на мисионерите:

Фирсала! – като кинжал прониза съзнанието й позабравеното от сполетялото я нещастие насам име. – О, Фирсала! Аз съм чудовище, знаеш ли! Да опитвам да те отнема от самия Арунда! Сигурно бедствието, което ме сполетя, ми е пратено от Арунда, чийто Фирсала така себично и безсрамно исках и – о, Арунда, все още продължавам да го искам, при това не по-малко, а дори повече от преди! – да отнема от него, от самия извор на всяка мъдрост и сила Арунда!!!

- Ще тръгна с вас – почти не чу собствения си глас тя. – Прав си – добави, обръщайки се към вглъбения в собствените си мисли Бенат. – Ще оставя бележка на Ришан. Това трябва да е достатъчно...

ако изобщо се окаже нужно! – с вледеняващ я страх призна пред себе си...

Не искаше, о, Арунда, разбира се, че не, ала споменът й за нощта след погребенията просто я връхлетя – при това с неподозирано чудовищна сила! Бе изчакала всички да заспят. Сетне незабелязано се бе измъкнала от къщата, в която бяха прекарали зимата, и бе поела към дома си. Бе звездна нощ – студена звездна нощ, - ала тя нито усещаше студа, нито пък – още по-малко – се интересуваше от звездите.

Влезе тихо, почти на пръсти, прекоси антрето и пристъпи в стаята си – в своето вече поне 15 цикли, чак от времето на първите й спомени, кътче. И тогава сълзите, също както по-рано през същото слънце, по време на погребенията, отново се отприщиха. Плака – навярно с часове, а когато очите й пресъхнаха и плачът й премина в сухи ридания, тя се застави да стори онова, което всъщност бе главната причина за идването й. Написа бележка на баща си:

Татко – прочете, след като завърши посланието си, - жива съм. Както се досещаш, всичко това е дело на чудовищата тингано. Нападнаха селото в нощ на бялата пелена. Повечето трябва да са отвлекли в робство. Останалите избиха. Убиха и мама, както вероятно знаеш, ако вече си видял надгробния камък в задния двор. Убили са и Самет и Грилди, които погребахме в собствения им двор. Сега заминавам за Лайру с група мисионери, които след това отиват в пустинята Хеш, за да проповядват на тинганианите учението на Арунда – каква невъзможна, каква безумна задача!!!

Вечно твоя Сена

* * *

Точно три слънца по-късно шестимата мисионери и Сена вече бяха на кораба, който тъкмо се готвеше да отплава. Денят бе мрачен. Над Лайру се стелеха талази гъста мъгла. Капитанът – вече познатият на Сена Джовак Сантор – гръмогласно лаеше някакви заповеди на екипажа си.

Най-сетне корабът бавно вдигна котва и плавно, почти лениво, започна да се отдалечава от брега, провирайки се между десетките, а може би стотици други акостирали, пристигащи или отплаващи морски съдове.

Час по-късно брегът потъна в мъглата и Сена неволно потръпна. Имаше чувството, че с изчезването му безвъзвратно се къса нишката между предишното и сегашното й Аз. Тя дори не усещаше, че по страните й се търкалят сълзи. Осъзна го едва когато нечия крехка ръка – бе тази на Алпа – обгърна раменете й.

- Не се страхувай, Сена! – чу тихия й глас в ухото си. – Знам, че това, което ти предстои, е абсолютно ново за теб. Обещавам ти обаче, че каквото и да става, няма да те изоставя!

* * *

Бе две слънца по-късно, когато, облакътен на перилото, Алм бе устремил поглед към гърчещите се под напора на ледения вятър тъмни води на океана.

Сепна го нечия ръка, внимателно положена на рамото му. Бе, разбира се, Риша. Рязко се извърна и срещна две лъчезарни, пълни с веселие очи.

- Какво правиш тук, Ри? – усмихна се той.

- Ами ти? – запита го на свой ред тя, загледана в първите плавно реещи се снежинки на фона на развълнуваното море.

- Мисля – призна той.

- И за какво мислиш, ако не е тайна? – кокетно сбърчи сладкото си носле тя.

- За нас и за задачата, с която отиваме в пустинята Хеш. Мисля, че съвместяването на тия две неща се оказва все по-трудно и – Уви! – навярно в определен момент ще стане невъзможно...

- Да, скъпи – тържествено потвърди тя, като безгрижно се разсмя, при което той озадачено я изгледа. – Даже мисля, че вече е станало невъзможно!

- Да те вземе Арунда, Ри, какво ти става! Какво си се захилила като пача! – не проумяваше той.

- Пача ли, а, Алми? – разсмя се още по-силно тя. – Значи твърдиш, че бъдещата майка на детето ти се хили като пача!!!

- К-к-как-к-квввооо?! – в първия момент не успя да смели вестта той. Сетне и върху неговите устни разцъфна щастлива усмивка:

- Дете? Дете ли? – невярващо повтаряше Алм. – Значи дете!!!

Сетне протегна ръце и, за първи път без да се интересува дали някой ги гледа или не, грабна Риша в прегръдките си.

- По-полека! – пошегува се тя през смях. – Сигурна съм, че ако Бенат ни види, ще ни хвърли в океана! Тъкмо сме на най-подходящото за целта място!

- Да, може! – съгласи се сияещият Алм. – Само че преди да го е направил – ей така, превантивно – предлагам ние да сторим същото с него!!!

Спущено на 3 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XVI.

Глава XVI – Анихилация

Излъганият ще превърне в нищо
всичко, що ще им спомня родното огнище!!!
А пък лъжецът сам ще се погуби,
внезапно свойто бъдеще изгубил!!!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9887

1. В сърцето на пустинята

Когато налягането в шлюза се изравни с външното и вратата на люка се плъзна встрани, деветимата пасажери бяха облъхнати от такъв адски пек, че мнозина от тях уплашено се дръпнаха назад, към прохладната вътрешност на кораба. Не всички обаче. Един от първите, осмелили се да пристъпят навън, бе специалистът по електромагнитни полета Калитер Фунга. Едва-що напуснал грамадата, която в продължение на повече от цикъл бе била техен космически затвор, и лицето му лъсна от пот. Очевидно правеше всичко възможно да не проличи колко му е горещо. Всичко възможно – да, ала явно то бе недостатъчно, защото, едва направил няколко крачки извън кораба, пухтейки и с бликаща от тялото му като шадраван пот, тръгна да се връща. Не забрави обаче да извади джобния си термометър и, точно преди да влезе, подсвирна от учудване:

- Четиридесет и осем и три! Ама то тука наистина било по-горещо и в сравнение с жегата в задника на сатаната!

- Сам видя какво регистрират приборите – сви рамене Гендар Верлаац.

- И какво сега? – изгледа последния специалистката по молекулярна физика Сендера Тамато, върху чиито рамене бе полегнала ръката на семейния й партньор - политолога Елали Фаргош. – В скафандри ли трябва да се напъхаме, та да можем да излезем в тоя дяволски пек?

- Не мисля – подсмихна се Верлаац. – От няколко минути в тая потилня на никого няма да му стане нищо!

- Ама че работа! – влезе в тона им и специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро. – Някои мои смеси тука май няма да имат нужда от детонатор, за да избухнат!

Микробиологът Сотер Енгана не каза нищо. Опитвайки да не гледа към сгушилата се в прегръдките на Лали Сенди, той просто пристъпи в нажежения до бяло свят навън и започна жадно да вдишва жаркия, ала гъст и невероятно чист въздух. Маркел и Елорио го последваха.

Забелязал, че го следват, Енгана ги изчака, след което и тримата продължиха – три призрачни фигури в потрепващата мараня.

В същото време икономистът Ландор Браникар, който изобщо не бе посмял да си покаже носа навън, приближи Верлаац и отправи към него въпросителен поглед:

- Явно не можем да се настаним тука – констатира очевидното той.

- Не съм казал, че ще е точно тука, насред пустинята! – леко раздразнен му се тросна предводителят им. – Скоро – предлагам да е утре – ще се натоварим в совалката и ще намерим кътчето, което ни трябва.

- Предлагам поне в началото да сме заедно – обади се Елали Фаргош, който, продължавайки да обгръща с ръка раменете на Сендера Тамато, я поведе към останалите.

- Всичко ще се нареди – успокои ги Верлаац и дори едва забележимо се усмихна. – Знаете, че кацнахме тук, в пустинята, само за да опитам да се срещна с човека, благодарение на когото сме на тази планета.

- Ама той точно тук ли е кацнал? – запита Тамато.

- Би трябвало да е било тук, в радиус от 40-50 метра около кораба ни – кимна Верлаац.

- Странно – забеляза Фунга, - но когато преди малко се поокъпах в тая потилня – реши да използва термина на Верлаац, - се поогледах наоколо, но не успях да мерна никакъв летателен апарат!

- Пилотът му може да го е приземил в някой кратер в скалите, освен ако не е решил направо да го премести на по-приятно за живеене място – внимателно отвърна предводителят им. – Така или иначе, скоро ще разберем.

- Значи утре ще проучим планетата и ще си подберем местенце? – уточни Браникар.

- Предлагам да е утре – протегна се предводителят им, при което костите му изпращяха. – Днес сме прекалено уморени, пък и – като гледам – хвърли поглед навън – денят доста е напреднал.

- Да, доколкото мога да преценя трябва да е ранен следобед – съгласи се Фаргош, поглеждайки също към отворения люк, от който продължаваше да се сипе огън и жупел и бързо да затопля до неприятни стойности въздуха в кораба.

Тъкмо в този момент съзряха завръщащите се Елорио, Маркел и Енгана. Изчакаха ги, сетне затвориха люка и с облекчение включиха климатичната инсталация на охлаждане на пълна мощност.

* * *

Два часа по-късно се бяха настанили в общото помещение и, превъзбудени от кацането, независимо от обстоятелството, че мястото, на което се бяха приземили, бе толкова горещо, че почти не ставаше за живеене, оживено дискутираха бъдещите си намерения.

Елорио Габор, Маркел Сибони и Сотер Енгана бяха седнали встрани от останалите и довършваха следобедната си дажба от хранителни блокчета.

- Не знам за вас – сподели с младежите микробиологът, след като преглътна и последната хапка от клисавата смес, - но този четвърт час, през който с вас бяхме навън, ми се стори почти пределът на издръжливост на човек в тая умопомрачителна горещина.

- Всичко е въпрос на навик, Соти – мъдро заключи Маркел и също преглътна последното парче от хранителното си блокче.

В същото време Елорио наостри слух към разговарящите наблизо трима.

- Всички ли ще отидем? – тъкмо питаше Браникар, отправил поглед към отпиващия от уискито си с лед Верлаац.

- Струва ми се, че няма да е много умно от наша страна да оставим коритото си съвсем безпризорно – изпревари отговора на предводителя им Фунга.

- Едва ли може да стане някаква поразия – избоботи Верлаац, - но, Кал, прав си, за всеки случай трябва да оставим един-двама. – При това хвърли бегъл поглед към Маркел и Елорио. За миг очите му се пресякоха с тези на Елорио, ала докторът светкавично отклони своите.

В същото време някой побутна по рамото Елорио. Той рязко се извърна и видя Сафаро, който му направи знак да го последва, след което пое към едно усамотено място в помещението, хвърляйки поглед към потъналите в някакъв оживен разговор Маркел и Енгана.

Когато се отдалечиха от останалите, специалистът по бойни отровни вещества тихо пошушна:

- Това е перфектната възможност, Лори!

Елорио го изгледа неразбиращо.

- Перфектната възможност да изнеса от каютата ти ония работи – поясни Сафаро. – Предлагам да се самопредложим за пазители на кораба утре.

- А, Да бе! – целият се изчерви младежът, като в съзнанието му се зароди и бързо се оформи план, който щеше да му позволи не само да помогне на Сафаро да изнесе апаратурата си от каютата му и да я скрие някъде сред скалите, но и да стори онова, другото, за което дори отказваше да мисли, ала което като гвоздей се бе загнездило в черепа му.

В същия миг в помещението се извиси гласът на Верлаац:

- Съберете се всички! Искам да ви предложа план за действие.

- Предлагам утре да се натоварим в совалката и да се поогледаме за подходящо местенце на планетата, където да се установим на първо време – каза той, когато всичките осмина придърпаха столове и табуретки и се настаниха около него. – Само че, както Кал и Лан забелязаха при разговора ни преди малко, няма да е зле да оставим един-двама в кораба – ей така, за всеки случай, не че съществува някаква реална опасност...

- Аз ще остана – тутакси се отзова Сафаро. – Нещо се чувствам малко уморен и нямам нищо против да прекарам още един ден в доброто ни старо и, при настоящите обстоятелства, приятно прохладно корито. Е – при това той едва забележимо смигна на Елорио, - не бих имал нещо против да остане и още един да ми прави компания...

- Аз ще остана – тихо се обади Елорио, като целият се изчерви.

Верлаац изобщо не го погледна, сякаш въобще не съществуваше, сякаш самият той не бе тук именно благодарение на него, на Елорио Габор!!!

- Значи решено – даде знак за край на събранието предводителят им и посегна към автомата, за да си направи ново питие.

* * *

Малко по-късно в коридора, докато вървеше към каютата си, Елорио почти се сблъска с изскочилия насреща му Маркел:

- О, извинявай, Лори! – тупна го по рамото приятелят му. При това Елорио забеляза, че Маркел се е запътил в посоката, в която бе каютата на Енгана.

- Ти какво, към микробиолога ли?

- Одеве водихме спор – засмя се Маркел. – Той твърди, че човек, стига да има здрав организъм, можел да живее и при 55 градуса на сянка! Представяш ли си?! Аз пък намерих някои нещица – той му показа книгите, които стискаше под мишница, - според чиито автори това било невъзможно... Та отивам – заключи – да изясним тоя толкова фундаментален при сегашните обстоятелства въпрос...

- А, Лори – внезапно изражението му стана сериозно, - ако искаш, утре ще остана и аз...

- Няма нужда, Марк! – с възможно най-безгрижния тон, който успя да докара, възрази Елорио. – Хин е много приятен събеседник, така че съм сигурен, че ще си прекараме чудесно.

- Наистина ли си сигурен? – изгледа го недоверчиво Маркел.

- Абсолютно – отривисто кимна Елорио. – А сега, лека нощ. Вълнението от кацането май ми дойде малко множко и отивам да спя.

Маркел за миг остана загледан в отдалечаващата се фигура на приятеля си. После си каза, че явно – може би и благодарение на честото си общуване с Хин – в последна сметка Елорио ще се оправи от шока, последвал окончателния му разрив с Верлаац. Сетне се обърна и забърза към каютата на Енгана.

* * *

В същото време Гендар Верлаац седеше в креслото си пред пулта за управление в пилотската кабина. Забил поглед в празния точно в този момент монитор, явно очакваше да се случи нещо. Най-сетне чу тихичко избипкване, при което екранът се изпълни със скални грамади, насред които се гушеше малък капсулоподобен тъмен предмет. Той увеличи изображението.

Да – каза си. – Това ще да е. Това трябва да е капсулата на доживотния Николас Конглар.

Увеличи изображението още малко и натрака нещо на клавиатурата пред себе си. Сетне изчака секунда-две, докато на монитора изплуват изходните данни. Почти не му отне време да ги разчете:

Значи вече повече от цикъл в и около капсулата не е регистрирана специфично човешка миризма – констатира. – Впрочем, така и предполагах. Може и да е жив, но ако е така, трябва да е някъде много далече от тук – вероятно на някое доста по-добро за живеене място. Сега остава – заключи, като дълбоко се прозина – моя милост също да намери своя оазис. Е – леко сбърчи нос, - на първо време ще трябва да понасям и останалите, но още две-три седмици с тях едва ли са от значение.

След този успокоителен извод той стана от пулта за управление, изключи монитора и с натежали от умора крака се отправи към кушетката си в другия край на помещението.

2. Адската машина

Хиндер Сафаро се прибра в каютата си късно вечерта.

Да – въздъхна с облекчение, - това вече са си истински нощи и дни, не като псевдоденонощията по време на полета!

Бе доста подпийнал, ала реши, че още една чашка няма да му дойде зле. Така де, щеше да му помогне да заспи по-бързо преди къртовската работа по изнасянето на забранената част от апаратурата му на подходящо място извън кораба, която му предстоеше на следния ден.

Припомни си разговора си с Верлаац малко преди излитането им от Корола.

- Между другото, шефе, смятам да взема и малко експериментални животинки – бели миш... – бе подел, след като бе докладвал пред него за останалия си багаж.

- В никакъв случай! – бе отсякъл Верлаац, прекъсвайки го брутално, а кроткият му дотогава поглед внезапно бе станал свиреп. – Не ще допусна нищо живо на борда, освен нас, осмината! – (Тогава все още не знаеха, че към тях ще се присъедини и Елорио.) – Нищо, разбираш ли, нито един жив организъм! Няма да допусна никой от вас да внесе дори и една-единствена проклета хлебарка, дори и един-единствен шибан микроорганизъм!!!

- Но те са ми необходи... – понечи да възрази Сафаро.

- Това не ме интересува! – отново го бе прекъснал Верлаац, повишавайки тон. – Няма да позволя да се тръшнем от някакъв си нищо и никакъв вирус!

- Но мишките, които... – пак бе настоял специалистът по бойни отровни вещества.

- Казах не! – бе треснал с юмрук по масата бъдещият им предводител, прекъсвайки го за трети път. – Като не ти харесва, не идвай!

Сетне с внезапно овладян глас го бе запитал:

- Друго нещо има ли?

- Ами, то такова..., някои бойни отровни вещества, които при правилно съхранение не биха били абсолютно никакъв проблем...

- Съжалявам, Хин! – с леден глас бе процедил Верлаац. – Какво би представлявало проблем и какво – не, решавам само и единствено аз! Вещества за проклетите си отровни смеси ще извличаш там, където отиваме. Що се отнася до апаратурата ти, взимай всичко, каквото ти хрумне! Място има предостатъчно. Животни и бойни отровни вещества обаче – в никакъв случай!!! Тук е мястото да те уведомя – бе се подсмихнал едва забележимо, - че ще правя проверки непосредствено преди излитането и веднага след кацането и ако някой не се е съобразил с предварителните ни договорки, всичко непозволено, което носи, ще бъде унищожено!!!

Сетне, мъничко омекнал, бе добавил:

- Говори с Кал! Той пък искаше да помъкне някакви си скапани микроорганизми! Забраних му, разбира се, и така ще е с всеки член на екипажа, чиито прищевки могат да представляват дори и най-малка опасност за живота и здравето ни по време на полета!...

Сафаро включи апарата за напитки, направи си уиски и седна в креслото пред малката сгъваема масичка, която си носеше, за да се храни и пие тук, когато не му се искаше да го прави в общото помещение.

Главата му се въртеше, ала въпреки това мислите му бяха относително ясни.

- Шибан идиот! – просъска, отпивайки голяма глътка от напитката си. – Мислиш, че фактът, че финансираш експедицията ни, автоматично ни превръща в твои роби!

Споменът за това как бе внесъл животинките и смесите си предизвика пиянска усмивка върху устните му. Тъкмо бяха излезли от терминала и се придвижваха към кораба, когато ненадейно му хрумна какво да направи, за да предотврати евентуалното си спречкване със суровия им предводител след началото на полета и, разбира се, как да спаси ценния си багаж. Носеше белите си мишки и веществата си в голям куфар с две преградки, който едва мъкнеше. Забеляза, че Сенди носи два по-малки такива куфара. Внимавайки да остане незабелязан от Верлаац, той се примъкна до нея и й предложи да носи и нейния товар: - За уравновесяване на тежестите в ръцете ми – бе обяснил и така бяха влезли в кораба. Сетне бе стоварил собствения си багаж заедно с нейния в отреденото за нея помещение, като между другото бе подхвърлил, че ще дойде да си го прибере след един-два дни, когато успее да разтовари от товарния отсек и да подреди останалата част от апаратурата си. Тя се бе съгласила, като строго го бе изгледала:

- Да не би тук – бе посочила куфара му – да криеш нещо, което Верлаац не трябва да види? Ако е така...

- Не, ако искаш, провери! – бе му се наложило да рискува, като гласът му едва не го предаде.

Проверката мина на следния ден, като най-щателно претърсван бе багажът на тях двамата с Кал. Верлаац само бе погледнал бегло множеството куфари и сандъци на Сенди. На следния ден Сафаро бе минал през помещението на Сенди и бе прибрал ценния товар.

Що се отнасяше до проверката след пристигането им – пренесе се в настоящето специалистът по бойни отровни вещества, - тя бе минала непосредствено след експерименталното им излизане в жегата на пустинята, като, както бе допуснал, багажите на Маркел и Елорио въобще не бяха проверени...

Връщайки се към действителността, той забеляза, че е допил уискито си. Остави чашата на масата и шумно се прозина. Вече му се спеше и нямаше да е никак зле да последва този си импулс. И той, разбира се, побърза да го стори.

* * *

Елорио лежа на кушетката си без да мигне в продължение на почти два часа. Накрая реши, ако има някакъв начин, да излезе навън. Верлаац им бе казал, че за разлика от дните, когато температурата тук, в пустинята, в която бяха кацнали, достигала и надминавала 50 градуса по Целзий, нощите би трябвало да били доста хладни, дори студени.

Той стана, тихичко отвори вратата на каютата си, пристъпи в тъмния коридор и веднага се запъти към мястото, през което бяха напуснали кораба през деня. Сега шлюзът, както и следваше да се очаква, бе затворен, ала той бе видял как Верлаац активира отварянето му. Поколеба се само за миг, сетне натисна бутона, казвайки си, че предводителят им не им бе забранил изрично да напускат кораба.

Да, нощта бе доста хладна, дори студена. Елорио пристъпи в мрака навън и бе обгърнат от сякаш абсолютна, почти оглушителна тишина! В ушите му звънеше единствено ускореният му пулс. Дори, както му се стори, чуваше ударите на сърцето си!

През деня, вероятно от горещината, а и поради обстоятелството, че в шлюза бе целият екипаж, не бе почувствал тази смазваща тежест на тишината. Тогава не бе обърнал внимание и на гъстия, невероятно чист въздух.

Тръгна бавно да се разхожда и отправи поглед нагоре, към обсипаното със звезди небе, замисляйки се за онова, което възнамеряваше да стори след броени часове. Впрочем, сега трябваше да вземе окончателното си решение. Нихилинът бе в каютата му и, ако наистина искаше да отмъсти на Верлаац, при това да му отмъсти както подобава, трябваше да го стори в часовете преди събуждането на останалите.

Не искаше, разбира се, никой да пострада. Надеждата му бе, че по време на анихилацията всички, с изключение на самия него и Сафаро, ще бъдат далеч от тук. Що се отнасяше до тях двамата, изобщо не се съмняваше, че ще успее да отведе специалиста по бойни отровни вещества далеч от кораба.

Да, по отношение безопасността на всички тях експедицията на останалите със совалката на следния ден бе перфектната, а вероятно и – потръпна – единствената му възможност да осъществи замисъла си. Въпросът обаче бе – всъщност продължаваше да бъде през цялото време, откакто му бе хрумнала идеята – дали изобщо да го осъществи. Дали, в последна сметка, действително си заслужаваше да направи такова нещо, почти неминуемо обричайки ги на мизерно съществуване до края на живота им тук, на тази чужда и вероятно враждебна спрямо тях планета?

Кибритената клечка обаче, образно казано, бе запалена и сега – с дълбоко спотаен ужас си даваше сметка той – би било изключително трудно, ако не и почти невъзможно, пожарът да бъде предотвратен!

Не! – тръсна глава, припомняйки си последния си разговор с Верлаац. – Наглост като тази на бившия ми кумир не бива да остава ненаказана!

Е да, даваше си сметка, от отмъщението му щяха да пострадат и другите. Всъщност това бе проблемът. Това бе единственото, което бе в състояние да го възпре. Въпросът бе кое е по-важното, кое натежава на везните на справедливостта – на неговата, на Елорио, справедливост: научната стойност на откритията, които участниците в експедицията, с изключение, разбира се, на Верлаац, биха направили с апаратурата, която отмъщението му към последния щеше да запрати в небитието, или потребността – лично неговата, на Елорио, потребност, ясно си даваше сметка за егоистичната същност на онова, което възнамеряваше да стори – да види как се гърчи един червей, гледащ на хората само и единствено като на средства за постигането на личните си цели?!

За миг спря в нерешителност. Сетне отново запристъпва около гигантската грамада, която ги бе пренесла в този безкрайно далечен и чужд свят и която с едно дръпване на някакъв си канап възнамеряваше да запрати в нищото.

Господи, как да се въздържа?! – простена вътрешно и почувства как започва да трепери от напрежение. – Как да не дръзна да сторя онова, към което цялото ми същество ме тласка неумолимо и – Уви! – почти непреодолимо?!

Реши да си представи, че се отказва, в резултат на което Верлаац се настанява в някакъв цветущ прохладен оазис, където необезпокояван от никого – най-малко от самия него, от Елорио – провежда експериментите си. И със самото възникване на този образ в съзнанието му с внезапно обхванал го ужас разбра, че ще го направи. Разбра, че ще го направи независимо от аргументите против, които някаква си миниатюрна частичка здрав разум, останала в кипящата му от злоба глава, опитва да му противопостави. И, разбрал това, изведнъж се отпусна. Престана да трепери, стъпките му станаха по-твърди и целеустремени и той закрачи към шлюза.

* * *

Отне му не повече от половин час, за да подготви всичко. Почти 20 грама нихилин, насипани в малка кутийка, от която излизаше тънък проводник, стигащ до изработения от самия него часовник с максимално време на нагласяне 9 часа.

Спря, загледан в творението си и отправи поглед към тънкия канап, провесен от едно ъгълче на часовника.

Едно дръпване – за миг се изуми младежът, - само едно-едничко дръпване и цялото това великолепие, благодарение на което сме тук и посредством което бихме могли да оцелеем в този чужд и враждебен свят, ще бъде обречено на неминуема – при това изчислена с точност до наносекунди – гибел!

Погледна другия, ръчния си часовник, нагласен приблизително на тукашното време в съответствие с възприетата навсякъде в Конфедерацията двадесет и четири часова схема. Минаваше един след полунощ. Реши, че най-подходящото време да активира часовниковия механизъм ще е някъде между 5 и 6 сутринта.

Вероятно останалите ще тръгнат късно сутринта или преди обед, при което времето ще ми стигне да отведа Хин на достатъчно голямо разстояние от тук – да речем, на километър два – изчисли.

Сетне се отпусна току до смъртоносното си творение и опита да поспи ей така, клечешком. Изобщо не се учуди, когато установи, че не може. Съобразявайки се с това обстоятелство, мълчаливо зачака.

Изминалите над четири часа и половина му се сториха като цяла вечност. Не можеше да се каже, че не го заглождиха нови съмнения. Той обаче бе решил и всячески опитваше да ги заглуши. Накрая нямаше търпение да дойде мигът, когато най-сетне ще дръпне тоя проклет канап!

И времето – прецени той в шест без десет – дойде. Присегна се като на сън и докосна тънкия канап, при което тялото му сякаш се разтърси като от електрически ток. Неволно отдръпна ръка и опита да наложи жестока цензура върху прокрадващата се в сякаш прокълнатата му душа жалост. Сетне отново посегна. Този път хвана канапа здраво. Поколеба се още миг. После...

Бе съвсем леко, почти нежно дръпване – леко, ала с непредотвратими фатални последици. Край, вече нямаше връщане назад. Часовникът тихичко зацъка и младежът, клечащият на пода в каютата си не спал цяла нощ младеж, усети, че внезапна дрямка натежава върху клепките му.

Злото е сторено – въздъхна той, изправяйки се, като едва не падна от внезапното изтръпване в крайниците си. – А сега да поспим! И без това до закуската остават не повече от два часа.

Спущено на 10 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XVI.

3. Потапяне в нищото

Седмината участници в експедицията потеглиха към девет и половина, когато, макар да бе сравнително рано, слънцето вече печеше почти непоносимо, а живачният стълб бе достигнал 37,8 градуса по Целзий.

Алармата за закуска събуди Елорио в седем и половина. Едва разкъсал омайващото було на съня, той с натежали крака се затътри към общото помещение. В сърцето му, разбира се, се бе загнездил някакъв нелеп и алогичен страх – страхът, че като видят, че е недоспал, всички ще се досетят за стореното от него и ще го линчуват още тук, по време на закуската!

Накрая, успял да се усмихне на глупавите си страхове, пристъпи в общото помещение, при което едва не се сблъска със Сендера Тамато, която тъкмо се връщаше от автомата за кафе:

- Лори днес е в настроение – подкачи го тя, минавайки покрай него. – Явно новата планета ти действа доста благотворно, а, младежо?

- Както и на всички останали, надявам се – смотолеви той и се устреми към масата, на която се бе настанил Хиндер Сафаро.

Едва успя да преглътне проклетото хранително блокче – Господи, каква огромна нужда от истинска храна имаше! – и се облегна в креслото, в което се бе разположил.

- Нещо сме недоспали, а? – сепна го гласът на Маркел, който седна в съседното кресло, подавайки му чаша горещо кафе. – Като те гледам, май не съм сбъркал, че ти взех?

- Благодаря ти, Марк, снощи толкова много ми се спеше, но като се прибрах в каютата си, сънят сякаш като с магическа пръчица отлетя от клепките ми! – пое напитката с благодарност Елорио, отпи голяма глътка и – ей така, между другото – се осведоми:

- Какво стана? Кой излезе прав в снощния спор относно издръжливостта на човешкия организъм на високи температури – ти или Соти?

- Въпросът така и остана нерешен – засмя се Сибони и отпи от кафето си. – Май наистина, както казва той, всичко зависи от организма и от продължителността на времето, в което на човек му се налага да живее на места като това...

* * *

Спускането на совалката бе интересно за наблюдаване и Елорио и Сафаро изгледаха как дългото й сребристо тяло се отделя от кораба и с помощта на специално приспособление бива спуснато на земята. Сетне всички, с изключение на тях двамата, се натовариха вътре и затръшнаха люка. Секунди по-късно се чу тихо бръмчене, совалката зае вертикално положение, отдели се от скалата, на която бе приземена преди това, и, набирайки скорост, постепенно се смали и изчезна в ослепително синьото жарко небе.

* * *

Час по-късно, целите плувнали в пот, двамата – младежът и специалистът по бойни отровни вещества – едва-едва се тътреха по опечените от слънцето ослепително бели скали.

- Тюх – изгрухтя Сафаро, - да се бях сетил, щях да си взема от Корола и слънчеви очила!

Бяха си разделили багажа му по равно и го мъкнеха на рамо в големи платнени чанти.

- Ама ти наистина носиш доста непозволени нещица – забеляза Елорио, пухтейки не по-малко шумно от по-възрастния си спътник.

- Остави се, друже! – въздъхна Сафаро и спря за кратка почивка. – И ти мъкнеш тежко, ама моето е наистина адски неудобно! Контейнерът със замразените ми гадинки направо ми поръби ребрата!

- Дай да се сменим! – предложи младежът.

– Няма страшно – увери го спътникът му. – Ти си носи твоето и внимавай да не изпадне нещо от него, че на това слънце нищо чудно да се възпламени и без детонатор!

- Но нали каза, че нихилинът не може да избухне без специално приготвените за него детонатори? – с леко притеснение го изгледа Елорио.

- Нихилинът – не – потвърди Сафаро, - но други неща могат.

- Та, така и така сме на темата за нихилина – подпита младежът, когато по-възрастният му спътник отново метна чантата си на рамо и двамата продължиха през нажежената скалиста пустош, - за какво ти е толкова много?

- Много ли! – изненада се Сафаро. – Много, казваш. Ако използвам малки порцийки – кой знае защо, ала думата порцийки се стори на Елорио някак перверзна, дори плашеща - от него – да речем около и под един милиграм на експеримент, - ще ми стигне за не повече от 4-5 години, а само дяволът знае дали веществата, които използвах за генерирането му, ще са налични и тук, на тая дива планета!

- Може би ще успееш да минеш и с доста по-малки порцийки? – предположи младежът. – Щом, както ми каза по-рано, нашето корито – при това неволно погледна към издигащата се на фона на ярко синьото небе тъмна грамада на кораба далеч, може би вече на няколко стотин метра зад тях – може да бъде анихилирано с 5 до 10 грама, вероятно ще можеш да експериментираш и с по доста по-малко от милиграм...

- О, не, друже! – засмя се Сафаро, при което от неговото не Елорио изпита внезапен хлад, въпреки над четиридесет градусовата жега. – В случая съвсем не става въпрос за микроексперименти. Тук – той завъртя в кръг отворената си длан – искам да извършвам експерименти в реални условия, при това, надявам се, с доста по-едри от безценните ми бели мишки животни. Колкото до кораба – продължи с едва скривано задоволство..., - та колкото до това корито, което, кой знае как, ни донесе чак до тая явно забравена и от боговете – е, и от дяволите, надявам се – опита да се пошегува – планета, казах ти, че за анихилирането му са достатъчни 5-10 грама нихилин, но само в най-лошия случай.

- Как така! – с едва спотаен ужас се осведоми младежът.

- В кораба няма как да експериментирам в естествена среда – обясни Сафаро. – Ала доколкото успях да го сторя, установих, че, независимо от по-нататъшното прецизиране на данните, 5 до 10 грама биха били напълно достатъчни да анихилират кораба. Може да се окаже обаче, че за целта биха били нужни не повече от грам-грам и половина.

Господи! – изстена вътрешно внезапно вледенилият се от ужас Елорио. – Боже Господи! Ами сега? Колко ли би трябвало да се отдалечим от кораба, та да не ни засегне! На три километра? На пет? На десет?...

При това той бе извърнал глава, за да не може Сафаро да види уплашеното му изражение.

- Е – насили се да придаде спокойствие на гласа си, - щом и грам-грам и половина ще са достатъчни, за да анихи...

- Казвам, че е възможно да са достатъчни – коригира го специалистът по бойни отровни вещества, прекъсвайки го насред изречението. – Може да се окаже обаче, че за целта ще са необходими наистина цели 5, а може би дори 10 грама...

- Я виж! – рязко се прекъсна той, сочейки някъде на северозапад.

Господи, дано наистина да са нужни поне 5 грама! – безмълвно се помоли Елорио, отправяйки поглед в указаната от спътника му посока.

През пелената от ослепителна, почти блестяща мараня, зърна някаква скална грамада, която за миг му се стори, че потрепва – аха да изчезне, - ала след туй постепенно се стабилизира.

- Кой знае, там може да има и пещера – предположи младежът.

- Няма как да разберем, ако не проверим – подсмихна се Сафаро и с подновени от надеждата сили се насочи към примамливото скално струпване. Елорио го последва замислен. Сетне тръсна глава:

Така или иначе, не мога да сторя нищо – каза си. – И ако ми остават – погледна ръчния си часовник, - ако ми остават още по-малко от три часа живот, поне да ги изживея с усмивка на уста!

* * *

Скалната грамада бе, доколкото Елорио успя да прецени, на около два километра от кораба или малко повече. Плувнал в нажежената, потрепкваща мараня, масивният силует на космическото чудовище се извисяваше в убитата от обедния пек синевина на небето подобно на митична кула.

- Четиридесет и три и три – констатира Сафаро, когато спряха за поредната почивка. При това младежът погледна часовника си – други, далеч по-съдбоносни числа го вълнуваха сега. Бе 13.23.

Господи! – каза си. – Ако се мре, ще е след по-малко от час и половина! Но не – опита да се самоуспокои. – Хин каза...

Тръсна глава, опитвайки да прогони заплашващия да завладее съзнанието му ужас и отново се затътри към поелия пак напред и нагоре през все още лесно проходимите скали Сафаро.

Откриха пещерата малко след два. В най-оптимистичния според Елорио вариант се намираха на около два километра и половина от обречения кораб. Пещерата бе неочаквано просторна и дълбока и за почти смъртно уморените им тела се стори приятно прохладна, макар температурата в близост до входа й, където се строполиха, за да си поемат дъх, да бе цели малко над 37 градуса по Целзий!

При това Елорио с ужас установи, че страшно му се спи. С мъка опита да задържи клепачите си отворени, ала на няколко пъти почувства, че започва да се унася. Най-сетне положи върховно усилие да стане. Имаше чувството, че мускулите му са опънати до крайност и че всеки миг ще се скъсат. Първата му работа бе за пореден – може би стотен от началото на прехода им – път да погледне часовника си. Да, времето наближаваше. Вече бе 14.27...

* * *

Три без десет. Бе станало три без десет. Спомняше си, че точно преди девет часа, в шест без десет сутринта, бе посегнал да активира нагласената си на максималното време от девет часа адска машина.

След малко ще разбера! – виеше уплашеното му до смърт съзнание. – Или пък няма? Може би нищо, съвсем нищичко няма да усетя?!

Застанал на входа на пещерата, отново се насили да погледне към тъмната грамада на кораба, при което тръпка от първичен ужас прекоси тялото му.

Секунди – започна да изчислява. – Колко ли секунди минаха от момента, когато посегнах към канапа до мига, в който го дръпнах?

Това бе последната му мисъл – последната не за този ден, не в тази заобиколена от една изпепелена от горещина каменна пустиня пещера, не в този нов свят... Не, това бе последната му мисъл изобщо. При това въобще не почувства – нямаше време да почувства – прехода от нещо към нищо! Една всепомитаща стихия за време, много по-малко от наносекунда, разглоби съставящите тялото му атоми, трансформирайки ги в антиматерия! Той и спящият в момента негов по-възрастен спътник, естествено, нямаше как да разберат това!

Спущено на 17 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте части 4 и 5 на глава XVI.

4. Полет над един архаичен свят

Совалката се издигна на около 30 000 метра височина, преди Верлаац да я хоризонтира.

- Все още не искаш да ги плашим? – информира се за очевидното седящият до него Ландор Браникар, като явно имаше предвид жителите на планетата.

Верлаац отсечено кимна и се загледа надолу. И онова, което видя, за миг го смая.

- Господи! – не се сдържа да възкликне той. – Ама тая пустиня наистина си я бива! Едно са приборите, съвсем друго е да видиш с очите си колко е огромна!

При това визуализира стените на совалката, за да могат и останалите да наблюдават онова, което бе пред собствения му поглед.

- Ген, а каква е тая линия, която отделя скалите от онова, бялото? – осведоми се Сендера Тамато. – По-точно – поправи се тя, - какво е това бяло като покрито със сняг поле?

- Пясък или поне така показват приборите ми – засмя се Верлаац. – Ти да не би да помисли, че наистина е сняг? – пошегува се той.

- Ей, вижте! – привлече вниманието им седящият до професорката по молекулярна физика Елали Фаргош. – Вижте тъмната линия на изток! Май това вече не ще да е пустиня?

- Точно така, Лали – потвърди Верлаац. – Някъде там пустинята свършва, а сега ще видим какво има отвъд нея. При това той отново вертикализира и започна да издига совалката.

- Ей, Ген, какво правиш, по дяволите! – изненада се Браникар. – В космоса ли искаш да ни върнеш?

- Просто разширявам полезрението ни – нищо повече – обясни Верлаац, продължавайки да издига летателния апарат към все по-високите слоеве на атмосферата.

Най-сетне, когато достигнаха 50 000 метра височина, той отново хоризонтира совалката и я насочи на юг-югоизток.

Скоро пустинята свърши и под тях се заредиха едва мержелеещи се под тънкия облачен слой сенки.

- Няма ли най-сетне да видим жителите на тая планета, дявол да го вземе! – запротестира Калитер Фунга.

- Ей ви на, гледайте! – великодушно се отзова Верлаац, нагласяйки прозрачните панели на стените на образ с огромно увеличение.

Земята тутакси ги връхлетя и след няколко секунди те вече можеха да видят, че прелитат над нещо като голямо селище, изградено от малки каменни постройки.

(Разбира се, нямаше как да знаят, че градът се казва Фиртуш, че е столица на огромния южен континент, над който летяха и че току-що в друга част на този град, която не можеха да видят, тъй като бе прекалено далеч от мястото, над което прелитаха, се е случило нещо от съдбоносно значение за планетата! (Да не избързваме обаче. Още в следващата глава читателят ще бъде подробно осведомен относно загатнатото тук събитие.)

- Град или село – констатира мълчаливият досега Сотер Енгана, опитвайки да не гледа към седналите интимно близо един до друг Сенди и Лали.