Книга втора, част втора, глава XVII – 4-6
Тъпанар Дрънкар: Войната вече е обявена. Какво друго да сторят пацифистите, освен да я приемат?! Главоболията на Геюм Ардал достигат пика си и... отшумяват. Дошла е... радостта, ала и време за... сражения, отприщили потоци кръв! „Потръпва” Мануаки ведно с гюллето, възвестило края на мира...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Трите вести
- За съжаление трябва да започна с една шокираща вест – бавно каза Чилда, откривайки заседанието на пацифистите малко след два следобед на 28 карбун.
- Ново нападение?! – предположи Валдан Пандур.
- Да – кимна великата съветничка от Фиртуш, - но не такова, каквото вероятно си представяте.
- Нахлули са в няколко наши барди едновременно?! – допусна Жарко Раган.
- Уви, не! – със съжаление изрече девойката. – Проблемът е, че нападнатата барда е тяхна, а не наша.
- Как така?! – не успя да схване Нунцо Парвета.
- На 20 срещу 21 карбун нечия армия е нахлула във Фан Вавел – осведоми ги Чилда.
- Сами са си го спретнали! – тресна по масата пред себе си Сундран Нандрал.
- Мисля, че не ни остава нищо друго, освен да им обявим война – заяви Ивис Портили.
- Ще сме луди, ако го сторим! – контрира го Парвета. – Мирът на континента е прекалено ценен, за да го пожертваме толкова евтино!
- Съгласна съм – кимна Чилда. – Въпросът е как да реагираме все пак.
- Просто се налага да разкрием извършителя на вероломството във Фан Вавел – настоя Енке Паласио.
- Охооо! – скочи Сундран Нандрал. – Та това ще ни отнеме дялове, а през това време какво – просто да ги оставим да превземат бардите ни една по една, така ли?!
- По-спокойно! – призова Айфи Гравер. – С викове нищо няма да решим.
- Да разбирам ли, че имаш подходящо предложение? – изгледа го неприязнено Ивис Портили.
- Предлагам просто да декларираме, че не сме ние, а междувременно да пратим писма до наместниците ни в бардите да започнат тотална мобилизация – отвърна великият съветник от Нидран.
- Някой да има по-добро предложение? – осведоми се Чилда, обхождайки с поглед напрегнатите лица на колегите си.
- Не виждате ли, че е излишно?! – настоя гневният Нандрал. – Те ни се подиграват, а единственият начин, по който отговаряме на това, е като се оправдаваме!
- Добре де – остро изгледа останалите Парвета. – Ако решим наместниците ни да обявят тотална мобилизация, не виждам какво вреди да изпратим на Бала писмо, в което да декларираме – ей така, за всеки случай, - че никой от нас, дванадесетте в тази зала, нито пък някой от наместниците ни в бардите е отговорен за нахлуването във Фан Вавел?!
Тези негови думи бяха посрещнати с напрегнато мълчание.
- Да разбирам ли, че мълчанието ви е знак за съгласие с казаното от Нунцо? – осведоми се Чилда. В отговор великите съветници един по един бавно закимаха. – Предлагам единственото, което да напишем в писмото до Бала, да бъде, че декларираме, че никой от нас няма нищо общо със случилото се във Фан Вавел – продължи великата съветничка от Фиртуш.
След като единодушно се съгласиха с това, Чилда продължи:
- Предлагам също още днес да изпратим бързоходци до наместниците ви във всяка от бардите ни, които да предадат на последните веднага да започнат тотална мобилизация поради рязко нарасналата опасност от избухването на война между нас и милитаристите.
След като гласуваха и това решение, великата съветничка от Фиртуш обяви:
- Сами разбирате, че трябва да останете тук до евентуалния отговор на писмото, което днес ще изпратим на Бала. Нека всеки от вас да посочи къде може да бъде намерен в срок от максимум два-три часа и при получаването на писмо от Бала или изобщо на каквато и да било вест от страна на милитаристите тутакси ще ви свикам.
Съгласиха се и с това предложение, след което Чилда разпусна заседанието.
Останала насаме с Ардал, тя тъжно го изгледа:
- Май всичко е загубено, а, Геюм?
- По всичко изглежда, че е така – вяло кимна той. – Просто са решили да докарат нещата до война на всяка цена и не виждам абсолютно никакъв начин да бъдат спрени!
* * *
През цялото време от секването на главоболията му на 20 аварбун, та чак до средата на тарбун, Ардал изпитваше огромна слабост. И странно: притежаваше гигантска спрямо останалите хора физическа сила – напр. с лекота вдигаше тежки от по няколко десетки брума предмети, - ала тази обща слабост на организма му така и не преминаваше.
Сънуваше. Сънуваше много и все някакви странни сънища. Сънуваше така, сякаш бе проникнал в съзнанието на някой друг, съвсем чужд човек. Сънуваше как се рее из звездите, затворен в нещо като огромен метален фишек. Сънуваше някаква пропаст, от ръба на която биваше тласван от някого, а сетне пред очите му в бърза последователност се сменяха скали и небе, небе и скали. И, разбира се, сънуваше дивното създание, което в съня си наричаше Сена, ала щом се събудеше с някаква непонятна мъка откриваше, че изобщо не помни да познава момиче с такова име!
Времето между заседанието от 28 карбун и драматичните събития от 15 тарбун прекара в разходки из фиртушките улици, които обаче твърде бързо го изморяваха и той се прибираше, за да рухне капнал от умора в леглото си и да сънува, да сънува, да сънува...
* * *
Бе малко преди обед на 15 тарбун, когато някой почука на вратата на кабинета на Чилда в сградата на Съвета на двадесет и четирите. Вдигайки глава от документите, тя вяло се осведоми:
- Да?
В същото време – за кой ли път през последната седмица – си каза, че ще изчака още съвсем малко, максимум слънце-две, и ще проведе едно последно заседание, на което ще призове великите съветници да се завърнат по бардите си.
- Да? – повтори великата съветничка от Фиртуш, когато в рамката на вратата се очерта силуетът на един от стражите.
- Писмо от Кайрис, господарке – осведоми я той, приближи се и й подаде един плик.
Слава тебе, Пош! – притеснено въздъхна тя. – Значи дочакахме отговор все пак!
Сетне счупи печата и плъзна поглед по редовете:
Уважаеми...! – прескочи имената на великите съветници, чиято фракция оглавяваше, и зачете по-нататък: - Ние... – пропусна имената на великите съветници и от лагера на милитаристите – Със съжаление констатираме, че вместо да отговорите както подобава на разумните ни предложения за компромис, вие с вероломство нахлухте в една от бардите ни, а именно във Фан Вавел, и така окончателно унищожихте възможността за мирен изход от създалото се положение! Ето защо декларираме, че считано от датата 15 тарбун в цикъл 129, официално сме в състояние на война с вас. Това означава, че оттук насетне се считаме в пълното си право да започнем военни действия срещу администрациите в бардите ви, за да възстановим мира и единството на Тингано.
Следваха подписите на милитаристично настроените велики съветници.
Велики Пош! – изуми се Чилда, вдигайки глава от писмото. – Та това писмо звучи така, сякаш изобщо не са получили нашето от 28 карбун!
- Ще заповядате ли нещо, господарке? – осведоми се донеслият й писмото страж.
- Да – кимна великата съветничка от Фиртуш. – Предайте на бързоходците, уведомени за местонахождението на великите съветници, да свикат последните на заседание утре в два следобед.
- Слушам, господарке – поклони се стражът и побърза да изпълни заповедта.
Не бе изминал и половин час от получаването на известието от Кайрис и тъкмо докато се готвеше да извика Пар Тедрам и Виолар Данжу, за да посети заедно с тях в дома му вече почти неподвижния Гуфо, на вратата на кабинета й отново се почука. Бе друг страж, чието лице бе бяло като вар, а ръцете му трепереха.
- Какво има? – сякаш претръпнала от получаването на лоши вести запита девойката.
- Лоша вест от Кайрис, господарке – скръбно каза той. – На 7 тарбун при нелеп инцидент е загинал великият съветник от Кортис Балабош.
- Какво?! – изуми се Чилда. – Балабош мъртъв?!
- Паднал от върха на кулата на Турн – уточни стражът. – Постът му незабавно бил поет от някой си Гизар Ромпо.
Ами ако въпросният Ромпо се окаже поне малко по-разумен от Бала? – позволи си мъничко надеждица Чилда. – (Велики Пош, Бала мъртъв! Това е последното, което бих очаквала да чуя! И то загинал при някакъв нелеп инцидент! Просто..., просто паднал от върха на най-голямата си гордост, от губещия се в облаците връх на кулата на Турн!!!) Е – усмихна се притеснено, - ако до момента се колебаех дали да се посъветвам с Тедрам, Данжу и Гуфо, сега вече знам, че съм длъжна да го сторя, при това незабавно!
Не бе й съдено обаче да го стори чак толкова незабавно, колкото възнамеряваше. Тъкмо се бе приготвила и вече потегляше, когато на вратата на кабинета си се сблъска с трети страж, очевидно – също както предишните двама – готвещ се да я посети.
- Да? – въпросително го изгледа тя.
- Писмо от Кайрис, господарке – отвърна стражът, подавайки й малък бял плик.
Ами ако е апел за мир?! – обнадежди се Чилда. – Ами ако въпросният Ромпо отменя състоянието на война?!
Тя влезе обратно в кабинета си, отпращайки стража, седна на стола си и с треперещи пръсти разпечата писмото. Сетне плъзна поглед по няколкото старателно изписани реда и лицето й тутакси побледня:
Уважаеми...! – наново пропусна имената на великите съветници от фракцията си и продължи да чете: - Аз, Гизар Ромпо, временно изпълняващ длъжността велик съветник от Кортис, заявявам, че смъртта на Бала – Пош да успокои душата му – не променя нищо от това, което ние – следваше списък с имената на великите съветници от фракцията на милитаристите с фигуриращото сред тях за последен път име на Балабош – декларирахме по-рано. Потвърждавам от името на поверената ми барда, че считано от 15 тарбун официално сме в състояние на война с вас и че, съответно, във всеки момент от тази дата нататък се чувстваме в пълното си право да навлезем в която и да било от бардите ви или във всички тях едновременно, за да възстановим мира и тинганианското единство.
Следваше подписът на Ромпо.
Добре – въздъхна девойката, изправяйки се. – А сега да извикам Тедрам и Данжу и да посетим Гуфо, за да решим окончателно какво да предложим на великите съветници на утрешното заседание.
* * *
- Просто няма какво да се решава, бедна ми Фалет! – реши да използва истинското й име Гуфо, когато чу разказа на великата съветничка от Фиртуш относно трите известия от Кайрис. – Войната вече е правен факт. Това, което предстои да се случи, и то до броени слънца, е да заговорят оръжията и тогава – той направи кратка, изпълнена с драматизъм пауза... – и тогава Пош да ни е на помощ!
Тедрам и Данжу мълчаха. Просто нямаше какво да добавят.
- Значи единственото, което ни остава да сторим на утрешното заседание, е просто да узаконим състоянието на война? – риторично се осведоми Чилда.
- Не виждам какво друго можем да направим – тихо отвърна Данжу.
- Сторихме всичко възможно, за да съхраним мира – опита да я успокои Тедрам. – Сега единственото, което ни остава, е да спечелим войната.
* * *
- Това е положението, уважаеми велики съветници – завърши Чилда, когато на заседанието на следното слънце, 16 тарбун, уведоми останалите велики съветници от фракцията си за трите вчерашни известия от Кайрис.
- Значи се държат така, сякаш не сме им изпратили проклетото писмо от 28 карбун? – запита Нунцо Парвета.
- Уви, да – потвърди девойката.
- Ами тогава да се отправяме към бардите си, че ей го вече второ слънце вали като из ведро! – предложи Енке Паласио, хвърляйки поглед към плющящия навън порой, сегиз-тогиз насичан от далечни гръмотевици.
- Не виждам какво друго можем да сторим – сви рамене Чилда.
- А аз мога ли да разчитам на помощ от Фиртуш, за да опитам да освободя бардата си? – плахо се осведоми Сундран Нандрал.
След кратки разисквания решиха от всичките останали единадесет барди да бъдат изпратени към Хайфи общо около 300 000 войници – повече просто не можеха да си позволят, тъй като ако милитаристите скоро удареха – нещо, в което всички бяха убедени, - останалите барди нямаше да разполагат с достатъчно войски, за да се защитят поне относително надеждно.
- По-слаби сме, да, наистина е така – призна накрая Айфи Гравер. – Не сме обаче несъпоставимо по-слаби. Направихме всичко възможно да съхраним мира. За жалост не успяхме. Ето защо единственото, което ни остава оттук насетне – впрочем нямаме никакъв друг избор – е просто – при това направи кратка пауза... – просто да спечелим войната! – повтори почти дословно думите на Тедрам край леглото на Гуфо от предишното слънце великият съветник от Нидран.
Когато Чилда разпусна заседанието, погледът й случайно попадна върху носещото печата на дълбока умора лице на Ардал. При това тя побърза да се приближи до него на изхода от залата.
- Какво ти е, Геюм? – запита го притеснено. – Предлагам ти да останеш тук поне още няколко слънца, докато се почувстваш поне мъничко по-добре и едва след това да потеглиш за Гамбари.
- Съмнявам се, че скоро ще ми стане по-добре – откровено й призна Ардал. – Ще остана обаче още слънце-две – в момента просто не съм в състояние да пътувам.
- Как мога да ти помогна, Геюм? – загрижено го подхвана под лакътя тя.
- Ще отида да поспя – вяло отговори той през мощна прозявка. – Ще спя до утре и след това – надявам се – вече ще съм в състояние да потегля за Гамбари. Ти не се притеснявай обаче – опита да я успокои той, освобождавайки ръката си от нейната. – Наместникът ми там – Пьол Гамар – е достатъчно съобразителен и находчив, за да се оправи не по-зле от мен, независимо от ситуацията.
Сетне, заваляйки се, пое към изхода от сградата на Съвета на двадесет и четирите, като точно в този момент ослепителна мълния лумна в прозорците, последвана миг след това от оглушителен гръм, който отприщи плющящия навън порой с още по-голяма сила.
Чилда за момент се изкуши да предложи на Ардал да остане за известно време – поне докато дъждът понамалее – в сградата на Съвета. След това обаче се отказа:
Нека да се прибере в квартирата си и да си почине добре. Утре ще го посетя и – ако продължава да е чак толкова зле, колкото сега, - ще опитам да му попреча да отпътува за Гамбари.
5. „Експлодирало” минало сред агонията на тревожност... и любов
Опустошителните порои в самото начало на необичайно закъснелия в цикъл 129 от тайния тинганиански календар дъждовен сезон на 15 и 16 тарбун тук, във Фиртуш, задържаха Кормал и Сена в бедното им жилище в казармата, където ги бяха настанили. Тя се чувстваше необичайно добре – при това не само здравословно. През тия две слънца и Кормал бе нетипично за него внимателен – по-внимателен от когато и да било преди. Дори – О, чудо! – даже започна да говори за бъдещата им рожба с умиление!
Сена обаче бе тъжна. Тъгата й бе дълбока и неизлечима. Бе се просмукала в костите й, таеше се нейде в най-скритите гънки на душата й, правеше крехкият й комфорт в това дъждовно фиртушко безвремие да й изглежда някак прекалено несигурен, далечен и съвсем, съвсем незначителен!...
Когато на 17 тарбун се събудиха, установиха, че дъждът е спрял. Продължаваше да е облачно, дори бе излязъл вятър, който бързаше да изсуши подгизналите от над петдесетчасовия порой улици.
- Ще трябва да се явя в щаба едва в 4 следобед – каза Кормал, щом се завърна от излизането си, по време на което се бе осведомил относно точния момент на постъпването си на службата, на която така чудодейно бе бил назначен там, в сякаш безкрайно далечната столица на Медара Мара. – Искаш ли да се поразходим мъничко из града?
- С удоволствие, Кормал – прие Сена и след не повече от половин час вече шляпаха през калта на фиртушките улици.
Градът се стори на Сена прекалено огромен. Изглеждаше й далеч по-многолюден в сравнение с Мара и несъпоставимо по-голям и оживен от Пампили.
- Същински кошер – констатира тя, хванала под ръка Кормал.
- Това е столицата на континента все пак – сви рамене той. – Би било нелогично, ако не бе голям и оживен.
Внезапно изскочиха на някаква широка улица, претъпкана с кервани и файтони, измежду които пешаците се провираха на прибежки. Поеха по нея, придържайки се съвсем към оградите на къщите, където утринният трафик бе малко по-поносим в сравнение с централната й част.
И тъкмо в този миг слънцето проби иззад облаците, обливайки с бледа светлина цялото това гъмжило.
Закусиха в малка странноприемница на същата тая улица и когато потеглиха отново, установиха, че облаците пак са се сгъстили, заплашвайки да се излеят в нов порой.
Докато се разминаваха с файтони, кумлари и коне, Кормал внезапно мерна табела, на която с големи черни букви на бял фон бе изписано:
Най-качественият зурп във Фиртуш.
Тогава се сети, че запасите му с фин бял прашец почти се бяха изчерпали. При това бръкна в джоба си, където се валяха последните три фишека, с които разполагаше.
- Изчакай ме малко – каза на Сена, оставяйки я на едно по-спокойно място до оградата на някакъв двор и запътвайки се към въпросното магазинче.
Загледана в посоката, в която бе поел, тя прочете надписа на табелата и тежко въздъхна:
О, Кормал – възкликна вътрешно, - толкова ли е трудно да се откажеш от тоя порок! Нима не разбираш, че това вещество те убива?!
Сетне отклони поглед към движението по улицата и се загледа в силуета на един човечец, който с отпуснати рамене си проправяше път през множеството. Направи й впечатление, че главата му е изкривена леко вляво и че черепът му е някак необичайно сплеснат...
Ала не бе само това. В този човек имаше нещо познато – твърде познато дори, но така и не можеше да установи какво е то.
Точно тогава той – защото бе мъж – бавно вдигна глава и, обръщайки се в нейната посока, застина на място. При това очите на Сена също рязко се разшириха и тя с някакво тъпо неверие срещна погледа му:
- Фир-са-ла?! – едва чуто прошепна и почувства как във вените й забушува някаква дива радост. Сетне, след като се поколеба само за миг, хукна към него, като той на свой ред се затича към нея!...
* * *
Когато се събуди на сутринта на 17 тарбун, Ардал установи, че бе спал непробудно цели 16 часа! Въпреки това обаче не се чувстваше добре – никак даже. Нещо повече: имаше чувството, че е дори по-зле от вчера.
Ще изляза да се поразходя – каза си – и едва след това, ако преценя, че съм достатъчно добре, ще потегля за Гамбари.
Да, свежият и напоен с влагата на току-що престаналия над петдесетчасов порой утринен въздух мъничко го поосвежи. Главата му обаче тежеше като гюлле.
Велики Пош! – изтръпна. – Нима главоболията ми от преди три дяла се завръщат?!
И тогава почувства, че с главата му се случва нещо адски необичайно. Вдлъбнатината в черепа му го сърбеше – жестоко, непоносимо го сърбеше. Ала от друга страна главата му тежеше и се опасяваше, че ако посегне да се почеше, ще взриви все още слабото си към момента главоболие.
Не издържаше обаче. Велики Пош – просто не можеше, нямаше начин да не се почеше!
И той го направи. Вдигна ръка и започна да чеше вдлъбнатината, като вълна от спокойствие го заля, щом установи, че при това му действие главоболието му не само че не нараства, ала дори започва да намалява!
Най-странното бе, че въпреки жестокото дръгнене, едва няколко секунди след като се бе почесал, вдлъбнатината в черепа му отново го сърбеше почти толкова непоносимо, колкото преди малко! При това той наново вдигна ръка и пак започна да се дръгне... и така на няколко пъти, след което почувства, че телесните му сили почват да се възвръщат, а сърбежът във вдлъбнатината в черепа му е преминал в странно приятно изтръпване, придружено от леко гъделичкане.
Пред очите му все повече просветваше, ала той все още изпитваше прекалено голяма слабост, за да закрачи бодро с изправени рамене.
Улисан в странните неща, които се случваха с главата му, едва сега установи, че е възлязъл на някаква много оживена улица, през множеството по която с мъка си пробива път.
Ще трябва някак да напусна това гъмжило – каза си. – Излязох, за да се поразходя на спокойствие, а ето в каква гмеж попаднах!
Поел по улицата, той зашари с очи, търсейки пресечка. Между временно бе установил, че разкъсалите се за кратко облаци над главата му отново са се сгъстили и че бе твърде вероятно много скоро отново да завали.
Тласкан от щуращите се насам-натам минувачи, Ардал се запъти към по-разредения трафик в периферията на опасаната с магазини и дворни огради улица. И тогава... – тогава погледът му попадна върху женски силует, който му се стори някак странно познат. При това в мига, когато видя жената – всъщност тя бе твърде млада, почти момиче, - изтръпването във вдлъбнатината в черепа му рязко се засили и той изпита замайване, от което едва не падна, повлечен от тълпата. Точно в този момент погледът му се пресече с този на момичето, при което сякаш мълния взриви съзнанието му!...
Стоеше и не вярваше на очите си. Стоеше, внезапно залян от отдавна забравени спомени. Стоеше и целият му живот – не само този от спасяването му от Орор насам, а целият, целият, целият му проклет живот на бързи обороти проблесна в съзнанието му, при което той неволно се запита:
Господи, как изобщо е възможно да съм забравил! Та то – всичките тези спомени – си е било в мен през цялото това време!!!
Помнеше – как помнеше само. Помнеше всичко от цялото си минало така, сякаш се случваше в момента! Помнеше диспечерската си грешка, причинила смъртта на 826 космически пасажери. Помнеше смръщеното лице на отговорника си Бенато Хогер на монитора на пулта, който бе обслужвал. Помнеше съдебната зала и проклетия процес, така безпощадно отделил го от прекрасната му съпруга Инес и от малкия му син Симон. Помнеше космическата капсула, запечатана с печата на Кабдал. Помнеше жестоката си самота сред звездите. Помнеше внезапната промяна, довяла го кой знае как на тая безкрайно далечна от родния му Барзум планета. Помнеше кацането си на нея. Помнеше мъчителния си преход през пустинята. Помнеше, помнеше, помнеше всичко, абсолютно всичко! Помнеше, разбира се – Та как би я забравил! – Сена. Помнеше Кодрат, Фадра, Тени, Раш... – и изобщо всички, всички, всички, които бе срещал през целия си така странен живот! И – естествено, просто нямаше как да е иначе, нямаше начин да го заличи – помнеше и тласналия го в пропастта злодеец Кормал!
А сега – невярващо бе впил поглед в изпълнените й с невинно учудване очи – пред него бе не друг, а ... Сена - единственото същество, с което искаше да бъде не само през този, ала и през всичките си останали животи, ако му бе отредено да има такива!!!
Видя как устните й прошепват Фир-са-ла и неудържимо се затича към нея, като при това установи, че и тя бяга към него. Сетне, само след миг, и двамата се намериха в прегръдките си.
- Фирсала – невярващо го гледаше тя, - но как, Мили Арунда, как е възможно това?! Как е възможно да те срещна точно тук, където самата аз така случайно се озовах?!!!
- А аз теб?! – неудържимо я прегръщаше Ардал, Фирсала, Кривоглавия, Ютан, Николас Конглар... – вече и той не знаеше кой е! – Кажи ми, прекрасна моя Сена, как е възможно аз да срещна теб?!!!
За момент се смълчаха в прегръдките си. Сетне той бавно я отдели от себе си, виждайки как по това любимо лице пробягва някаква сянка:
- Но Фирсала! – внезапно избухна в сълзи тя. – О, клети, клети Фирсала!...
Учуден от внезапната й тревожност, той плъзна поглед надолу по тялото й и занемя от изумление:
- Ще имаш дете?!
- От Кормал е – кимна тя. – Просто изгубих всички, абсолютно всички – и майка си, и баща си, и Самет, и Грилди...! Бях толкова – при това се задави от хлипове... – толкова, толкова объркана и... самотна!!!
- От Кормал ли?! – с някакво тъпо недоумение я гледаше той. – Детето ти е от Кормал, така ли?!
При тези му думи тя се смълча, отправяйки към него изпълнен с тъга поглед, при което той не успя да се удържи наново да я вземе в прегръдките си:
- Но Фирсала, аз вече не съм...
- Шшшт! – успокоително я залюля той, припомняйки си до последната проклета подробност как Кормал го бе подмамил към ръба на пропастта и го бе тласнал в нея! При това в съзнанието му изплуваха точните му думи:
Нищо не се е случило, друже, все още не. Сега обаче ще се случи!
* * *
В същото време редът на Кормал най-сетне дойде и той нетърпеливо поръча:
- Пет фанбрума, моля!
- Охооо! – весело се засмя продавачът. – Да не би да си поел за Хеш, та така здраво се запасяваш?
Кормал не отвърна нищо. Просто стоеше смръщен, докато магазинерът пълнеше чувала с малките фишеци и при това почувства, че точно в момента ужасно много му се иска да вземе двойна доза.
Проклети Арунда! – каза си. – Ще го сторя! И без това толкова отдавна не съм го правил!!!
- Заповядайте, г-не! – подаде му чувала магазинерът. - Дължите ми 400 зифара.
Кормал плати, след което, пъхнал чувала под мишницата си, си запроправя път към изхода.
Щом излезе, вдигна поглед, търсейки Сена и... не повярва на очите си! Та тя, Сена, точно в момента бе в прегръдките на някакъв мъж! За момент видяното го парализира, сетне понечи да потегли към тях, когато мъжът бавно вдигна поглед, отправяйки го в посоката му, при което Кормал изгуби и ума, и дума от учудване. Просто стоеше като вкопан, там, пред входа на магазина за зурп, блъскан от минувачите, без да може да откъсне поглед от този така познат нему човек, па макар с леко изкривена вляво глава:
- Фир-са-ла! – невярващо заекна той. – Но ти, проклети Арунда, трябва да си мъртъв, мъртъв, мъртъв!!!
При този изтръгнал се от гърдите му вик Сена също вдигна към него разплаканото си лице, ала той продължаваше да гледа Фирсала като хипнотизиран:
- Не! – изкрещя. – Не! Не! Не!!! Просто е невъзможно! Просто не може, няма как да бъде!!!
След това, завладян от някакъв първичен ужас, хукна на някъде. Тичаше неудържимо. Тичаше без път и посока. Тичаше, без да се интересува откъде минава, при което едва не бе прегазен от един кумлар, а един конник се размина с него на тандроми...
Някак обаче – по някакъв невероятен късмет – бе напуснал оживената улица и сега тичаше по някаква разкаляна нейна пресечка. Тичаше без умора. Тичаше без мисъл за каквото и да било. Тичаше, осъзнавайки с кристална яснота, че е загубил всичко, всичко, всичко ценно в живота си!!!
Най-сетне започна да идва в съзнание пред някакъв храм на Пош. Бе престанал да тича, ала не помнеше кога и как. И тогава в главата му нахлу единствената спасителна мисъл, възможна при настоящите обстоятелства. Чувалът със зурп обаче го нямаше под мишницата му. Бе го изръсил някъде по пътя. Открил това, той не се обезпокои особено. Просто бръкна в джоба си, извади трите фишека зурп, разпечата ги и пое върху езика си цялото им съдържание!
Ефектът бе подобен на този от удар на мълния! Светът не просто се разду; той експлодира в главата му! И продължаваше, продължаваше, продължаваше да експлодира! При това той – вече не знаеше кой е, нямаше абсолютно никакво значение кой е – тънеше в нечувано блаженство!...
Спазмите дойдоха внезапно и бяха далеч по-силни от която и да било болка, изпитвана от него до момента! При това те не започнаха с края на зурпното му опиянение, а се зародиха, нараснаха и блокираха сетивата му насред шеметния му полет на крилете на зурпа. При това той се люшна на една страна, сетне на друга, след което се срина в краката на един от богомолците, които тъкмо напускаха храма на Пош, пред който бе паднал.
- Горкият! – каза с жал в гласа богомолецът. Сетне се извърна към една група от неколцина, които точно сега минаваха по уличката:
- Ей, хора, помогнете да го внесем в храма! – извика, при което двамина от групата се отделиха от останалите и се завтекоха да помогнат.
- Май няма да го бъде, а? – рече единият, хващайки го за раменете.
- Аха – кимна другият, присъединявайки се към богомолеца, който го бе вдигнал за краката. – Доста големичка дозичка зурпец е взел.
- Жив е още – не бе толкова категоричен богомолецът. – Случаите, когато успяват да оцелеят след такова предозиране, каквото явно е налице при него – при това кимна с глава по посока на туловището, което мъкнеха, - са изключително редки, но понякога се случва и това...
* * *
Сепната от виковете на Кормал, Сена го гледаше в недоумение:
Но Мили Арунда! – не проумяваше тя. – Та какво говори той! Защо настоява, че Фирсала трябвало да бил мъртъв!
Сетне, все още придържана от ръцете на Фирсала, видя как Кормал хукна нанякъде, като занемя от уплаха, щом той се размина на по-малко от половин дром с тежките копита на един огромен кумлар, а сетне – на много по-малко разстояние – и с тези на някакъв кон! След това го изгуби от поглед. После, отправила взор към Фирсала, треперейки цялата се осведоми:
- Но защо той – явно имаше предвид току-що изгубилия се в навалицата Кормал – крещеше, че трябвало да си мъртъв?!!!
- Успокой се, Сена! – с цялата нежност, на която бе способен, отвърна Фирсала. – Изчакай ме тук. Ще отида да го потърся...
Ала точно в този миг девойката бе разтърсена от силен спазъм. Вълненията през последните няколко минути й бяха дошли прекалено много и тя почувства, че родилните й болки започват.
- Какво?! – изплашено я изгледа Фирсала, като наново я взе в прегръдките си. – Какво става с теб, малка моя Сена?!
- Раждането – на пресекулки простена тя. – Започва. Започва преждевременно – в началото на осмия дял съм!...
- Какво?! – с внезапно появила се паника в очите я изгледа той. – Сигурна ли си?!
Сетне, без да губи време, опита да я вдигне, ала установи, че нечовешки огромната физическа сила, каквато бе имал, докато бе бил човекът без минало, го е напуснала.
- Остави – присвивайки се от болки каза тя. – Мога и сама.
- Ей, хора! – същевременно се провикна Фирсала. – Жената – при това посочи облегналата се на рамото му Сена – ражда. Има ли наблизо акушерка?!
6. Отприщената стихия на войната
Точно в полунощ на 20 срещу 21 тарбун над двеста хилядната армия, струпана по южната граница на Медара, нахлу на територията на Нидран. При това нидранските граничари опитаха да окажат съпротива, ала значително превъзхождащият ги в жива сила противник ги засипа с дъжд от тилди и стрели, принуждавайки ги да отстъпят. При това само през първите няколко минути от офанзивата защитниците на нидранската граница дадоха над 100 жертви и почти 1000 ранени, докато убитите от страна на нападателите бяха едва 3, а ранените няколко десетки.
* * *
В същото време над триста хилядна армия, струпана по източната граница на Лубили, нахлу на територията на Фиртуш. За разлика от тази на Нидран обаче, фиртушката отбрана бе далеч по-солидна и на нападателите им трябваха повече от 5 часа, за да я пробият и бавно да си запроправят път на изток, към едноименната столица на континента. Жертвите, дадени и от двете страни през тези първи няколко часа на офанзивата, бяха над 1000, а ранените – повече от 10000.
Нахлуването във Фиртуш по южната граница от страна на Датейра и Батави, макар да бе особено мощно – войниците на нападателите наброяваха над 500 000, - срещна особено твърд отпор и след почти десетчасови сражения нападението не само че бе отблъснато, но и агресорите бяха принудени да отстъпят на няколко фандрома навътре в териториите на собствените си барди. При това жертвите и от двете страни бяха над 2500, а ранените повече от 15000.
Успешно бе отблъснато и нападението от страна на Гамбоне и Фагали, като тук бяха дадени най-малко жертви – общо от двете страни около 400, а ранените бяха между 6000 и 7000. При това нападателите се видяха принудени да отстъпят само след по-малко от 3 часа.
* * *
Войските на милитаристите направиха опит да обкръжат и трите острова на Гамбари, ала намеренията им твърде бързо бяха разгадани от защитниците на тази барда, предвождани от умелия военен стратег и наместник на Ардал в нея Пьол Гамар и след неколкочасови спорадични морски сражения нападението бе отблъснато. Корабите на агресорите обаче се увеличаваха с всеки изминал час и призори на 21 тарбун Гамар бе принуден да премине в настъпление, за да ги разпръсне. Малко преди пладне се завързаха тежки боеве, в резултат от които няколко часа по-късно нападателите откъм източната страна на островите бяха обърнати в бяг. Не бе така обаче с нападението от север, юг и - особено откъм континента - от запад.
- Трябва да получим подкрепления бързо, иначе не ще издържим дълго – каза Гамар на бързоходеца, когото бе наредил да повикат. – Затова трябва по най-бързия начин да се добереш до Фиртуш и да помолиш Чилда за помощ.
Сетне, останал сам, наместникът на Ардал се замисли:
Всъщност – каза си – засега минаваме със сравнително малко щети. От началото на нападението до пладне дадохме около 800 убити и малко над 7000 ранени. Подозирам обаче, че през следващите слънца положението все повече ще се влошава! Ала получим ли подкрепление от Фиртуш от поне стотина хиляди души и от 200-300 кораба с абдалиански двигатели, сигурен съм, че ще превърна Гамбари в най-непристъпната крепост, която някой някога е виждал!
* * *
Защитниците на Шани Чи се оказаха прекалено малко, за да успеят да окажат поне минимална съпротива. Двеста хилядната армия, нахлула от територията на Гамбоне и почти сто и петдесет хилядната, навлязла от тази на Батави, приклещиха едва стотината хиляди защитници като в сандвич и те не след дълго – само след неколкочасова безуспешна съпротива – бяха обърнати в бяг по посока на столицата Мароне. При това общият брой на жертвите, дадени и от двете страни през тези първи часове на офанзивата, бе около 1500, а този на ранените – над 9000, като загубите на нападателите бяха десетки пъти по-малки от тези на защитниците.
* * *
Една от най-успешно справилите се с първото нападение барди бе Юджили Таф. Стотината хиляди нападатели от страна на Гамбоне и малко над сто и петдесетте хиляди, нахлули от територията на Батави, бяха отблъснати за по-малко от час, като до сутринта на 21 тарбун защитниците на Юджили Таф дори на много места навлязоха на по десетина-петнадесет фандрома в територията на агресора. Общият брой на жертвите, дадени тук през първите часове на атаката и от двете страни, бе около 1000, а този на ранените – почти 8000.
* * *
На особено мощно нападение от четири страни – от страна на Сагана, на Лай Конду, на Кортис и на Лубили – бе подложена Галехи. Най-успешна бе първата атака на саганианите, които само за 5 часа успяха да навлязат на повече от 30 фандрома в територията на бардата на Енке Паласио. Успешно бе отблъснато нападението от територията на Кортис, ала цената за това бяха много убити и ранени. Трудно бе осъществен пробив и от територията на Лай Конду, ала след над седемчасови сражения защитниците се видяха принудени да отстъпят. Макар и трудно, все пак нападението от страна на Лубили бе отблъснато след тежки над дванадесетчасови сражения. Общият брой на жертвите при нападението на Галехи през първите часове на офанзивата бе над 7000, а този на ранените – почти 25000.
* * *
В същото време, в което по останалите фронтове милитаристите нахлуваха в бардите на пацифистите, над двеста хилядна армия от територията на Лай Конду навлезе в тази на окупираната доскоро тяхна – на милитаристите – барда Фан Вавел. Нападателите обаче бяха изключително изненадани от липсата на съпротива. Едва призори разбраха, че окупаторите на бардата на Хендри Карис още в късния следобед на 19 тарбун са започнали да се изтеглят по посока пустинята Хеш.
* * *
Защитниците на Рейджи само за няколко часа успяха да отблъснат нападението и по двете си граници – тази с Лай Конду и границата със Сагана. При това го сториха сравнително лесно. Броят на жертвите тук до сутринта на 21 тарбун и от двете страни бе сравнително малък – около 500, а ранените бяха под 4000.
* * *
Трите барди на пацифистите, които в нощта на 20 срещу 21 тарбун не бяха нападнати от войските на милитаристите, бяха Цингали, Кайфу и Лейко. А причината бе очевидна – просто тези барди не граничеха с такива, чиито велики съветници бяха милитаристи.
* * *
Сарту също не граничеше с барди на милитаристи, ала тук войските на последните нахлуха от окупираната преди това Хайфи. Нападателите обаче не бяха много – не повече от 100 000 човека – и затова сравнително бързо – само за няколко часа – бяха отблъснати, при това само с около 200 убити и малко над 1500 ранени и от двете страни.
* * *
Бе малко преди полунощ на 20 тарбун, когато в ситно ръсещия дъждец Горал Карпос кръстосваше вред около стените на Гамеа, давайки последни указания на войниците си преди предстоящата атака на града.
- Очаквате ли скоро да превземем Гамеа, госин началник? – запита го един млад войник.
- Крепостните й стени са много дебели, а самите ние до момента съдействахме за снабдяването на жителите на града с провизии – подсмихна се Карпос. – Така че – сви рамене - на този въпрос можеш да си отговориш и сам, синко.
- А вярно ли е, че, както разправят колегите ми тука – при това войникът направи широк кръг с ръка, - тази нощ нямало да бъдат атакувани Цингали, Лейко и Кайфу?
- Атаката по море е трудна работа, синко – въздъхна Карпос. – Понякога е по-добре да оставиш врага в изолация, вместо да го атакуваш пряко.
- А колко смятате, че ще продължи войната? – позволи си още един въпрос войникът.
- Мнозина допускат, че ще свърши за броени дялове с гръмка победа за нас – замислено каза Карпос. – Аз обаче не съм на това мнение. Помни ми думата, синко, тая война ще продължи с цикли и накрая, както се казва, я кумларът, я ездачът...
Сетне военачалникът се отправи към оръдието, заредено с тежки гюллета и се приготви да даде знак за атака. И точно в този миг почувства как земята под краката му потрепери.
- Какво е това, взел го Пош?! – зачуди се един от войниците. – Земетресение ли?
- Не, синко – поклати глава Карпос. – Просто Мануаки напомня за себе си, та да не се случи да забравим какво ни е причинявал в миналото и какво може да ни стори и за в бъдеще.
Сетне, поглеждайки часовника си, нареди на двамата мъже, обслужващи оръдието, да застанат на позиция за изстрелване.
- Готовиии – извика след десетина секунди, когато стрелките на часовника му сочеха точно полунощ, - огъъън!
В същия миг оръдието мощно изгърмя, а към небето се стрелна голямо огнено кълбо, което се издигна над стените на Гамеа, задържа се в небето за момент, след което бързо започна да се спуска от вътрешната им страна, скривайки се зад тях, като една-две секунди след това откъм вътрешността на града се чу силна експлозия, последвана от отекващи в далечината панически викове и писъци.
Колко нелогично нещо е войната! – мислеше си в същото време Карпос. – До преди броени часове приятелски се поздравявахме със защитниците на града и с жителите му, а сега по волята на някакви си самозабравили се властници сме принудени да почнем да се избиваме!
А над атакувания град дъждът все така спокойно си ръсеше, безразличен към абсурдите на хорските дела и към произтичащата от тях несрета. Художниците и поетите биха казали, че небето плаче. Не – просто бе настъпил дъждовният сезон...
Междинна станция 2 – Из Скрижалите на Арунда, Сказание за кръстопътя втори
Четеш ли още, четеш ли, о, Кривоглави? Четеш ли за мъгли и мрачини, стаени в людски нрави? Четеш ли за дребнави вероломства, за бездната, погълнала и стари, и потомства?...
Чети, о, Кривоглави, чети и не забравяй душата си с искрица от любов за други пламъци да сгрееш, за да не крееш щом жребия си на белязан с непомерна лудост проумееш!
Чети, чети и тука нейде, де разпадат се на живота скръбен световете, поспри, та да посветиш на лукави, що към свойта гибел невежи и несвестни се отправят!
Чети, о, Кривоглави и четейки вярвай, че сред души от камък все някога ще лумне буен пламък!
Чети за ненадейни урагани от мъка изковани... и от радост! Чети за младост и за магмата от ярост, дето днеска тихо дреме там, де сблъскват се мечта и бреме!
Чети, чети за друго време, от което покълнали ще се заченат плодовете на идното фатално и на винаги нелепата случайност, що вечно там вилнее, где никой никога се не спогажда с нея!
Сега приижда мракът и потоците от кръв отприщени не чакат! Сега за теб е раят. Сега на свойто щастие в началото си ти..., ала и в края!
Сега е миг. Сега е среща, ала и раздяла! Сега от радост окрилен се вглеждаш в своя лик. Сега... – Ала сега отлита и... настава после, когато – О, клети, клети Кривоглави!..., - когато пак неволен ще се скиташ и ще се питаш защо душата ти за утро закопняла сред мрака на нощта все тъмнини за идното заплита!...
Сега е краткото вълшебство на покоя – блажен покой, що никога не ще намериш. Отвъд зовът те друми лицемерни и на тях несетно, сбрал и мъка, и мечти, отново в самота ще се намериш!
Ала ще крачиш бодро, па макар и без посока! Ще крачиш през съдбата си жестока! И смърт, тъй много, тъй безутешно много смърт ще срещнеш! Ала – Уви! – единствено забравата на своята не ще посрещнеш!!!
Край на глава XVII... и на книга втора.
Спущено на 11 март 2016. Точно след седмица очаквайте епилога на книгата.