Книга първа, част първа, глава VI – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Леле, леле, леле! Разследвания, арести, гонения!... И всичко това заради изчезването на космическата капсула на един-едничък доживотен!!! Разбирам да можеха да го открият, ама при положение, че се е „изпарил” яко дим, за какво е цялото това разхищаване на ценни ресурси и енергия на практика за нищо?! – Струва ни се, че в името на коректността авторът би трябвало да отговори на този въпрос – при това колкото по-скоро, толкова по-добре...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава VI – Разкрития, бягства и очакване
Ще се разкрие подлата лъжа. От нея най-подир лъжецът ще пострада. Излъгания ще получи за награда. Ала към него няма да изпита жал! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6778
1. Разкритията
Девет дни след инцидента в терминала на ЦКЗС следователят Вандър Кох и четирима от помощниците му седяха в кабинета на първия. Вината на преките извършители бе установена. Сега просто трябваше официално да връчат обвиненията на Габор и Сибони и, разбира се, да покрият случая достатъчно надеждно.
- Е, справих ме се, само дето друг път трябва да действаме по-бързо – говореше Кох.
- Все пак не разбирам мотивите им – замислено отбеляза помощник-следователят по аналитичните въпроси Варкал Сендер. – Единственото, което ми хрумва, е, че някой трябва да стои зад тях...
- О’кей, но и в този случай въпросът остава – уточни техническият следовател Фили Бригел. - Какви са мотивите на този, който стои зад тях.
- Всичко на тоя свят се върти около парите – дълбокомислено заключи помощник-следователят по финансовите въпроси Пандур Кесави.
- Представяте ли си финансово ченге да не вярва, че парите са в основата на всичко? – с лека ирония възкликна Сендер.
- О’кей. Какво тогава? – наежи се Кесави.
- Някаква по-голяма полза, естествено! – не му отстъпи аналитикът. – Доживотният може да има приятели или роднини в ЦКЗС. Може да е била проявена небрежност при поставяне печата на Кабдал, младежите – те са студенти впрочем – може да са експериментирали...
- Абсурд, абсурд, абсурд!!! – тресна с юмрук по масата следователят-психолог Нарсен Бартел. - - Слепи ли сте, та не виждате, че става въпрос за замисъл? От километри се вижда, че това е заговор – добре организиран при това...
- Успокой се, Нар! – прогърмя мощният глас на Бригел. – Никой няма намерение да омаловажава случая. Скоро ще доведат младежите и...
- Дори и да ги доведат – разпали се Бартел, - онзи, който ги е наел, може вече да е много далеч!
- Нар е прав – намеси се Кох. – Някой ги е наел. Въпросът е кой...
- Как, по дяволите, можем да бъдем сигурни, че са били наети? – възрази Кесави.
- Можем – категорично заяви Кох. – На мен поне не ми хрумва друго обяснение на случилото се, освен, разбира се, ако не допуснем, че младежите са действали на своя глава, което пък – предвид възрастта и опита им – ми изглежда почти невъзможно! Впрочем – добави той, посягайки към една от папките на бюрото си, – оказва се, че и вероятността да са замесени роднини на доживотния Конглар е пренебрежимо малка.
Кох отвори папката, извади от нея листовете и ги разпиля пред себе си. Най-сетне, когато намери търсения, поде:
- Това е резюмето на доклада от двамата следователи, натоварени да проследят роднинските и приятелските връзки на доживотния Конглар. От него е видно, че до осъждането му той е живеел със съпругата си Инес и двегодишния си син Симон в жилище под наем, собственост на компанията, в която е работил: а именно Център за контрол на полетите в Гамбри. Бил е диспечер на една от най-натоварените линии – ръкавът Кафра-Барзум-Тиндали. Обвинен е в престъпна небрежност, в резултат от която загиват 826 пътници.
Прекъсна за момент, отпи от чашата с вода пред себе си и продължи:
- Жена му е бедна, със заплата под средната за Барзум. Работи в цех за производство на обувки в Гамбри и няма абсолютно никакви връзки с личности, много по-състоятелни от нея...
- Много общо казано – вметна Бригел.
Кох остро го изгледа и продължи:
- Родителите му живеят в Шиноко, малко градче на морския бряг в сектор 77. Изхранват се от павилион за продажба на закуски на туристите...
- Давай по същество, Ван! – размърда се неспокойно на стола си Кесави.
- Заключението от доклада е – продължи Кох, - че доживотният Николас Антоан Конглар е бил безсилен да повлияе на затворническите власти.
- Това нищо не означава – отсече Бартел. – Може... – той внезапно се пресече и очите му се разшириха: - може...
- Е, казвай де! – пришпори го Кесави.
- Може... – нали казахте, че децата са студенти?
Кох кимна и го загледа очаквателно:
- Някой известен учен може да е платил на младежите, които от негово име и под негово ръководство да извършат някакъв научен експеримент, касаещ капсулите на доживотните! – Изричайки това, следователят-психолог едва ли можеше да подозира колко е прав и – парадоксално – колко греши в правотата си!
- Тайно проникване в системата с цел ново научно откритие? – осведоми се Кесави.
Бартел само кимна.
- О’кей, момчета – развълнува се и кох. – Предположението на Нар си заслужава да бъде проверено. Размърдайте си задниците. До час искам списък на всички специалисти по сферата на Амкар и печата на Кабдал на Барзум...
В същия миг видеофонът му зажужа и той рязко отвори линията. Бе единият от двамата полицаи, които бе пратил да доведат младежите. Бе блед и разтреперан, а очите му отбягваха погледа на следователя:
- Какво има, Фагот?
- Много съжалявам, гос’ин началник, но ви водим само единия хаймана. Другият сякаш е потънал в дън земя. Проверихме на всички посочени от вас места, но...
- Поставете стража на всяко от тях. Не пестете сили и средства. Искам го в най-скоро време...
- Добре, гос...
- Впрочем, кой е намереният? – осведоми се Кох, но в същия момент видя озадаченото и леко притеснено изражение на Габор. Явно все още не знаеше, че е арестуван. Вероятно му бяха казали, че го викат за справка:
- Кажи им да доведат младежа право при мен, а ти продължавай издирването – нареди той.
- Слушам, гос...
Следователят рязко прекъсна връзката, отпусна се в креслото и плъзна поглед по пожълтелите от тютюнев дим стени на току-що опразнения си от подчинените му кабинет. Ако вярваше на логиката, скоро щяха да доведат и другия младеж и до вечерта случаят щеше напълно да се изясни. Изострената му от дългогодишната служба интуиция обаче му подсказваше, че нещата съвсем не са толкова прости.
* * *
Елорио Габор отдавна чувстваше, че нещо не е наред. Мълчанието на доктор Верлаац се бе проточило прекалено много. Той обаче, в съответствие с указанията му, не се бе опитвал да го потърси. Тревогата му особено много бе нараснала през последните два дни, ала той опитваше да я прикрива, самоуспокоявайки се, че докторът ще го повика тогава, когато е необходимо – досега никога не бе грешил. Е, да, ама винаги има първи път – ръчкаше го някакво дяволче, чийто глас той така и не можеше да заглуши...
Така до тази сутрин, когато полицаите го бяха сварили в леглото му:
- Налага се да дойдете за справка при инспектор Кох – бяха го осведомили те, без дори да си правят труда да му отправят молба. Това бе нареждане, което Елорио просто трябваше да изпълни.
И ето го пред Кох, който при влизането му само му посочи кресло, в което младежът седна. Притеснението му все повече растеше и от самото съзнаване на този факт допълнително се самозахранваше.
Кох го остави седнал цяла вечност от почти 10 минути, сетне вдигна глава и го фиксира с ленивия си, ала бдителен поглед:
- Кафе?
Младежът отказа. Кох обаче си поръча и докато му донесат минаха още няколко минути в мълчание.
Когато останаха сами, следователят най-сетне започна:
- Предполагам, че знаеш защо си тук?
Елорио само вдигна рамене.
- Ако не знаеш, ние открихме, че изчезването на капсулата на доживотния не е резултат от случайна грешка или от авария в системата.
Макар да опита да запази спокойствие, Елорио трепна, а лицето му пребледня.
- Ако трябва да бъда още по-ясен, установихме, че си действал преднамерено – с равен тон продължи Кох. Въпросът е защо.
Очите на Елорио леко се разшириха, но той все пак успя да се овладее:
- Сам знаете, че не съм чак толкова сведущ, та да съм в състояние да го направя нарочно – започна внимателно, като не бе успял да изглади напълно треперенето на гласа си.
- Длъжен съм да те уведомя, че ако ни помогнеш да заловим онзи, който те е подучил да го направиш, няма да отидеш в сферата – притисна го следователят.
Едва сега Елорио започна да разбира – бе изоставен: изоставен от кумира си, от великия доктор Верлаац. Една последна капка воля за съпротива – и надежда, разбира се – му бе останала и той я вкара в действие:
- Вече разказах как се случи... – опита да печели време, ала Кох, усетил колебанието му, натисна още мъничко:
- Да, спомням си. Сега обаче искам истината – при това цялата, наведнъж и веднага. В противен случай, разбира се, отиваш в сферата и нищо, ама нищичко, не може да те спаси.
- Че кой може да ме подучи? – направи последен обречен опит да се измъкне младежът. – Та нали познавам правилника на...
- Да, но това, види се, не ти е попречило да го нарушиш – хладно констатира Кох.
Елорио почувства как всичките му планове и мечти рухват. Доктор Верлаац му бе обещал да го вземе със себе си, но...
Ами ако му се е случило нещо? Ако е в невъзможност да се свърже с мен? Ако при това разчита на лоялността ми?...
- Явно остава бързото производство – с видимо съжаление въздъхна следователят. – Утре ще бъдеш изправен пред съда и до вечерта вече ще заемеш мястото на доживотния, когото така лекомислено си освободил, но, за разлика от него, наистина белязан с печата на Кабдал.
Господи! – разтрепери се Елорио, а лицето му още повече побледня. – Та те знаят, че печатът не е бил поставен!
Противно на намерението си да се предаде, той изрече и сам се изненада от думите си:
- Това, което говорите, трябва да бъде доказано. Във всеки случай не можете да ме лишите от правото ми на адвокат.
- Разбира се – кимна Кох и с бавни движения запали цигара. Сетне натисна един бутон на пулта пред себе си. Отзоваха се незабавно:
- При мен има арестант. Настанете го в килия номер 8.
Елорио почувства, че започва да се поти от напрежение. Той ясно съзнаваше, че утре, може би дори след по-малко от 24 часа, може да бъде изстрелян с капсула на доживотен, заключен с непробиваемия печат на Кабдал.
Миг след това вратата се отвори и... в него нещо се пречупи. В погледа му трепна колебание...:
- Хайде, младежо! – подкани го новодошлият, докато следователят наново се бе заровил в папките на бюрото си. – Ако побързаш, можеш да свариш обяда...
- Поч... почакайте секунда...
Елорио още веднъж хвърли поглед към Кох, ала последният оставаше видимо невъзмутим.
- Добре, господин Кох – с отпаднал глас и целият пламнал простена. – Ще говоря. Чувството му за вина пред доктора бе станало почти непоносимо, ала страхът от сферата бе надделял.
Едва сега следователят вдигна глава и строго го изгледа:
- Извинявай, но имам работа. Не мога цял ден да се занимавам с теб.
- Ще говоря – с малко по-уверен глас потвърди младежът. – Ще говоря, но само ако ми обещаете, че няма да отида в сферата.
Кох положи големи усилия, за да прикрие триумфа си. Бе блъфирал и – разбира се – бе спечелил.
- О’кей, Ник, оставете ни за малко, но бъдете готов – нареди той.
- Е? – подкани младежа, когато другият излезе.
- Първо искам да ми обещаете...
- Ако сега тук кажеш цялата истина ще направя всичко възможно, за да смекча присъдата ти максимално. И, разбира се, ще се погрижа да избегнеш сферата...
- Това значи ли обещание? – с надежда и стаена тревога се осведоми Елорио.
- Каквото казах, казах го – отсече Кох и отново протегна ръка към пулта. В очите на младежа внезапно се появи ужас, сетне той грохна отведнъж. Бе се предал – при това безусловно.
- Ще говоря – вече с твърд глас заяви, заглушавайки – този път окончателно – гласа на съвестта си.
2. Двете бягства
Два дни преди гореописаните събития червеят на съмнението вече сериозно гризеше съзнанието на Маркел Сибони. Да, той бе получил парите. Не бързаше обаче да почне да ги харчи. Нещо го бе възпирало и сега като че ли вече можеше да установи какво.
Бе твърде рано. Едва се бе развиделило, но той бе излязъл да се поразходи и така, доколкото е възможно, да притъпи безпокойството си. Бе облачно и над гамбрийските улици се стелеше лека мъглица.
Краката му неусетно го отведоха право на космодрума. Хрумна му, че се държи така, сякаш очаква знак свише. Засмя се на това си суеверие и... се втрещи!
Бе мернал познат силует – възрастен мъж с куфар. Въпреки че човекът бе далеч и въпреки леката мъгла не бе трудно да установи, че това е доктор Верлаац.
Маркел запази максимална дистанция и – кой знае защо – започна да следи доктора. Фактът, че бе на космодрума – при това с голям куфар, под чиято тежест се превиваше, - бе достатъчен, за да посее в него семето на и без това зараждащото се съмнение.
Макар да имаше силно зрение, когато влязоха в терминала, той скъси разстоянието. Страхуваше се да не загуби силуета на доктора в тълпата.
Отново се замисли върху факта на присъствието на Верлаац в района на космодрума – при това рано сутринта в почивен ден. Приличаше му на бягство – и то предварително замислено и добре организирано. Постепенно бе достигнал до извода, че рано или късно – във всеки случай до броени дни – двамата с Елорио ще бъдат разкрити и тогава... – явно докторът се измъкваше – тъкмо навреме, точно преди да се разрази бурята.
На няколко пъти едва не изтърва Верлаац от поглед, сетне го проследи до автомата, където той зареди пътническата си карта.
За къде ли щеше да пътува? Реши, че за да разбере, трябва да продължава да го следи. Така и стори.
След по-малко от половин час Маркел установи, че докторът се включва в потока по разклонението за Корола.
Корола, значи – смръщи вежди младежът. – Защо точно Корола?
Сети се почти веднага – Корола бе в свободната зона. Пребиваващите на нея не можеха да бъдат безпокоени от властите на която и да било от обвързаните планети в конфедерацията. По тази причина и билетите за Корола бяха безбожно скъпи. Най-евтините, както веднага установи той от таблата в терминала, бяха на стойност 100 000 вендера!
Тъкмо тогава си припомни и един от малкото си разговори с Елорио. Последният бе споделил с него защо се бе наел да участва в организираната от доктора операция:
- Има експерименти, които са забранени дори и на планетите от свободната зона. Докторът иска да отиде на напълно непозната и изцяло скрита за властите от конфедерацията планета. Той иска девствено кътче от Вселената, където да организира своя школа и спокойно да се занимава с наука.
- Това значи, че ще вземе специалисти – бе предположил очевидното Маркел.
- Пред теб стои един от тях – с гордост бе заявил Елорио...
Докторът обаче бе изоставил вярното си протеже. При това решението да го стори бе взел отдавна – може би от самото начало?...
Незабавно трябва да му се обадя! – реши младежът и се огледа за видеофон.
Разбира се, в терминала имаше стотици видеофонни автомати, ала той се сети, че в името на дискретността с Елорио не си бяха разменили видеофонните номера. Поколеба се за миг, сетне взе решение и забърза към потока с пътници за Корола. Съвестта не го глождеше за това, което възнамеряваше да извърши. Съжаляваше само, че не може да се обади на Елорио. А да се върне, за да го предупреди, щеше да е равнозначно на самоубийство.
* * *
Въодушевлението все повече обземаше доктор Верлаац. Тръгваше към незнайни и непознати светове и връщане нямаше. Въобще не се замисляше, че бе изоставил Елорио. Имаше да мисли за толкова много несъпоставимо по-важни неща. Вчера бе изпратил дългоочакваното известие до шестимата си сътрудници и всички бяха потвърдили. Само след три дни барзумско време щяха да се съберат на Корола, където ги чакаше отдавна подготвеният хипермодерен космически кораб, който, ако всичко с Конглар се окажеше наред, до не повече от година-година и половина щеше да ги откара на така жадуваната далечна планета...
Докторът укроти мислите си и пъхна пътническата карта в автомата – бе университетска, а не неговата собствена, предпазливостта никога не бе излишна. Зареди я за първа класа – е, цената бе малко соленичка, 240 000 вендера, ала той можеше да си го позволи – пък и нали не плащаше от собствения си джоб. Освен това много скоро вендерите нямаше да имат за него абсолютно никакво значение. Щеше да бъде нов човек, от чиито плещи завинаги щеше да се е смъкнал непосилният товар на една свръхрестриктивна към науката цивилизация...
Озърна се неспокойно. За миг го бе обзело чувството, че някой го следи.
Въобразявам си – реши. – Очаквах този миг толкова дълго, че сега, когато той най-сетне настъпи, ме е обхванала параноята.
Отправи се към коридора за Корола и след една лека закуска се вля в потока от пътници, поели към огромния лайнер, побиращ на борда си 4 320 души...
По-малко от четвърт час по-късно вече се бе настанил в удобното кресло на коридора първа класа, обитаван само от него и от още четирима пътници. Отпиваше от горещото кафе и сегиз-тогиз хвърляше поглед към часовника си. До началото на полета оставаха някакви си нищо и никакви 37 минути. Облегна се на седалката, като не забрави да се пристегне с колана. Събуди се чак когато корабът вече бе извън атмосферата на Барзум.
* * *
Минаха почти 10 минути откакто Маркел остави Верлаац да изчезне в тълпата, когато най-после съзря шанса си. Бе разплут възрастен господин, който извади картата си и я пъхна в жлеба на автомата за зареждане. Бе застанал встрани и малко зад господина и внимателно проследи как онзи зарежда картата си, сетне как я пъха в задния си джоб и как небрежно се отправя към един от коридорите за излитащи пътници. Повтори неколкократно комбинацията от числа, която мъжът бе набрал, и се прокрадна зад него. Всичко бе въпрос на ловкост. Да, онзи бе закопчал джоба си и със сигурност бе забравил за съществуването му и, разбира се, за ценното му съдържание.
Маркел преглътна на няколко пъти, за да се успокои, сетне неусетно ускори ход и се изравни с разплутия господин.
- Извинете - попита той с почти спокоен глас, - може ли да ми кажете къде е разклонението за Тиндали?
- Някъде на ляво беше – посочи мъжът, а през това време младежът плавно протегна ръка и много, много внимателно се добра до копчето на задния му джоб.
Ако за в бъдеще ми се удаде възможност, трябва по някакъв начин да му се отблагодаря, макар че ще взема силом – въздъхна той и много бавно плъзна копчето през дупката. То се заколеба на ръба и аха наново да се закопчее, увисна... и... отвори джоба. Маркел изтръпна за миг, насилвайки се да продължи диалога:
- Но вляво има поне двайсетина разклонения!...
- Някъде в началото беше, млади господине – учтиво отвърна мъжът и понечи да продължи. През това време, цял плувнал в пот от напрежение, младежът плъзна пръсти през отвора на джоба, напипа картата и внимателно я измъкна, прибирайки я с едно-единствено рязко движение в своя собствен заден джоб и чувайки се да произнася:
- Благодаря ви, господине!
- Отиди на някоя рецепция, те най-добре ще те упътят – препоръча му очевидното онзи, ускорявайки крачка към един от автоматите за закуски.
Трябва да си плюя на петите! – каза си Маркел и бързо се отдалечи от местопроизшествието, откъдето само след секунди се разнесе невъобразима врява.
Какво бе облекчението му, когато откри, че не е сбъркал посоката. Бе се насочил право към разклонението за Корола.
Насили се да остане външно спокоен, макар че паниката все повече го завладяваше отвътре. Огледа се за автомат. Не откри. Корола бе прекалено скъпа дестинация, за да няма – мерна се в ума му и тогава го видя. Някакъв пътник тъкмо зареждаше картата си.
Господи, дано приключи по-скоро! – помоли се той и с ужас установи, че врявата от мястото на предизвиканото от него произшествие все повече нараства. Онзи най-сетне приключи, с влудяващо бавни движения прибра картата си и освободи автомата. Имаше, разбира се, още един проблем: в откраднатата карта можеше да няма достатъчно вендери. Маркел със страх я пъхна в жлеба. После за момент не успя да си припомни комбинацията пък и – не му се мислеше – собственикът на картата можеше да я е блокирал. Застави се да спре за няколко секунди. Сепна го нечий глас и той подскочи от страх, готов да се предаде на всеки, който му заприлича на полицай, а сега всеки му приличаше на полицай:
- Хайде, друже, тоя автомат да не ти е бащиния!
Тъкмо в този миг числата изплуваха в съзнанието му. Той бързо ги набра. Отначало не се случи нищо, сетне нещо в апарата прищрака и пред помътения му взор светна благословената цифра – 125 650. Господи, бяха достатъчни! Повече от достатъчни дори!...
Не му остана време да се радва. Шумотевицата зад гърба му растеше и, вече с открита паника в очите, за щастие обърнати към автомата, той установи, че не помни кода на собствената си карта! Зад гърба му се трупаше опашка, а пред мисловния му взор играеха и се кривяха само цифрите от кода на откраднатата карта! Не биваше да насилва въображението си, но трябваше, просто беше крайно наложително да си спомни! И той си спомни!
Отново му подвикнаха да приключва. Набирайки с треперещи цифри кода на собствената си карта, той с периферното си зрение мерна двама полицаи, които току-що бяха навлезли в разклонението за Корола и внимателно се оглеждаха...
Най-сетне стартира операцията за прехвърляне и почти не чу изръмжаването на човека зад себе си:
- Проблем ли има, друже? Да помогна?
Той само отрицателно поклати глава и с облекчение приветства надписа за приключване на операцията:
Прехвърлянето извършено. Да продължа ли?
Минаха още няколко секунди, докато си поръча място в полета за Корола – корабът излиташе след по-малко от половин час и ако искаше да се качи, трябваше да побърза. Мястото му бе от най-евтините, в салона за обикновени пътници – само за 100 000 вендера.
Идеше му да затича, но положи неимоверни усилия, за да тръгне спокойно. Покрай него мина някакъв полицай. Опита да остане външно спокоен. Не знаеше дали е успял. Най-сетне съзря едно от устройствата за рециклиране. Възможно най-небрежно мина покрай него и, разтреперан като лист, навирайки се сред най-голямата навалица, незабелязано пусна в жлеба му за дребни отпадъци чуждата карта. Отдалечавайки се, целият превърнат в слух, зачака да се включи някаква алармена система – не знаеше дали рециклиращите устройства приемат карти. Имаше късмет – поне през първата минута след изхвърлянето на картата не се задейства никаква аларма – поне не и в неговия обсег на наблюдение.
С неотслабващ ужас се вля в потока от пътници за кораба към Корола. Пътем погледна часовника си – до излитането оставаха 24 минути...
Качи се само 5 минути преди излитането и, седнал до някакъв вече блажено похъркващ невзрачен старец, едва не забрави да си сложи колана. Стори го едва след последното напомняне. Продължаваше да се оглежда тревожно. За пореден път хвърли поглед към часовника си. До излитането оставаше минута и половина. Очакваше всеки момент на площадката за излитане да нахлуят полицаи и да спрат полета. В същия миг чу как вратите се затварят с тихо свистене. Малко след това вибрациите на кораба се засилиха. Последва лек тласък и по едва доловимото стомашно неразположение, което почувства за миг, установи, че са излетели.
Най-после си позволи да се отпусне и по устните му плъзна лека усмивка. Бе се измъкнал – сега това бе най-важното. Изобщо не се замисляше – все още не – за предвидимите фатални последствия от постъпката си. Едва по-късно щеше да осъзнае, че билетът за Корола, който така саможертвено си бе извоювал, е еднопосочен. Оттук насетне за него бе отворен само пътят към свободната зона. Навсякъде другаде в конфедерацията – а тя обхващаше целия обозрим за жителите й обитаем свят – щеше да бъде третиран като престъпник...
Почувства ускорението от прехода от пространство към хиперпространство. През тялото му начесто започнаха да преминават спазъм след спазъм – леки, ала осезаеми. Не знаеше, че това бе началото на поредица от хиперпространствени скокове, отдалечаващи го само за секунди на милиони светлинни години от родната му планета. Не знаеше също – нямаше как да знае, че тъкмо в този момент на вече невъобразимо далечния Барзум един от служителите на космодрума в Гамбри бе засякъл прехвърлянето на парите от чуждата в неговата карта и тутакси бе уведомил властите. Секунди по-късно бе установено и местонахождението му на кораба за Корола. Незабавно след това бе предадено циркулярно съобщение до всички планети от обвързаната зона в конфедерацията с името, снимката и номера на сметката му. Това означаваше, че в мига, когато потегли от Корола за която и да било от тези планети, полицията щеше да го очаква на космодрума и със самото му слизане щеше да го арестува...
Маркел си даваше сметка за всичко това. Едва сега се запита защо, по дяволите, не само че бе напуснал планетата, от чиято повърхност не се бе отделял нито за миг в досегашния си живот, но и бе изгорил мостовете към нея. Мечтата му за бизнеса, който щеше да развие с предоставените му от доктора средства, бе умряла безвъзвратно. Но с какво я бе заменил? Естествено, че не знаеше. Знаеше само – силната му интуиция му подсказваше – че не е сгрешил. Нямаше представа обаче защо. А може би за първи път в живота му интуицията му го бе подвела?...
* * *
Следовател Вандър Кох лениво се протегна и костите му силно изпращяха. Току-що бе приключил с близо 4-часовия разпит на Габор. Бе изстискал от младежа всичко без остатък – бе сигурен в това. Защо тогава в него оставаше чувството, че случаят все още съвсем не е изяснен? До вечерта щяха да доведат и другото момче...
Мислите му бяха рязко прекъснати от жуженето на видеофона. Той посегна и установи връзката. Пред погледа му изплува лицето на служителя, натоварен да търси Сибони:
- Доведи го право при...
- Но, гос’дин началник...
- Какво има? – осведоми се Кох, внезапно завладян от неопределено лошо предчувствие.
- Проверих в базата данни на престъпниците и...
- Нали ми каза, че не е престъпник? – повиши тон началникът му.
- Да, гос’дин началник... Ами, такова... – запъна се подчиненият, почервенявайки целият от притеснение. – Работата е там – престраши се да докладва той, - че не е бил престъпник до завчера...
- Какво, по дяволите, бръщолевиш?! – ядоса се не на шега Кох. – Какво е това бил, пък не бил!...
- Преди два дни е заминал за Корола с пари от открадната карта – изстреля подчиненият му и зачака бурята. Такава не последва. Кох само тежко въздъхна:
- Ясно – с угаснал глас промълви той и прекъсна връзката.
Корола – каза си, - планета от свободните светове.
Бе наясно, че младежът вече е изгубен за тях. Това, разбира се, не правеше случая неразрешим, но значително го усложняваше. При тази мисъл нерадостно се подсмихна. Явно интуицията му отново не го бе подвела.
Спущено на 7 март 2014. След шест дни очаквайте края на глава VI.