Книга първа, част първа, глава V – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: Какви са тия „гамбари” и с какво са чак толкова страшни, та даже канибалите да са за предпочитане пред тях?! Ами прословутите мистериозни топчета и по-специално онова, което било подсигурено („подсигурено” в какъв смисъл)?! А будещата такава голяма почит рулетка на Пош?!... Ама какви са всичките тия толкова странни и непонятни работи?! – Велики Пош! или, както вероятно би възкликнало едно бивше величие, подвизавало се дълги години на родната политическа сцена: „Боже, Господи, Исусе Христе!”...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. В плен
Минаваше пладне, когато Фалет и двете й камериерки, съпровождани от четирима яки телохранители на Балабош, потеглиха от пристанището за кулата на Турн. Макар привидно да бе проявила покорство пред великия съветник, дъщерята на кирта бе разгневена до дъното на душата си от дързостта му да й откаже по-ранното прибиране във Фиртуш. Баща й, разбира се, щеше жестоко да го накаже – тя лично щеше да се погрижи за това. Гневът й обаче отказваше да стихне. Тя искаше незабавно да покаже на тоя грубиян, че не може да й нарежда, сякаш бе непослушно малко момиченце на родители от нисшите прослойки!
Не го харесваше – определено не, при това още от самото начало. Да, бе поискала от баща си да я изпрати на пътешествие с него, за да разнообрази все по-доскучаващия си живот на киртска дъщеря. Да, Балабош се бе съгласил без възражения, при едно единствено условие: че ще е под денонощна охрана заради безбройните опасности по пътя, както бе обяснил той, пътуването бе до земите на варварите все пак. По пътя великият съветник бе учтив, трябваше да признае това, а тя, разбира се – покорна. Въпреки привидно доброто му отношение обаче, тя чувстваше, че той не храни към нея особено топли чувства. С нея бе същото – при това още отпреди 3 цикли, от когато го познаваше. Нямаше логично обяснение за взаимната им неприязън, ала с интуицията си на жена я усещаше достатъчно остро, за да се чувства дискомфортно в присъствието му.
Опасностите по време на пътуването, разбира се, съвсем не бяха за подценяване. Затова и тя не възразяваше срещу денонощната строга охрана, осигурена й от Балабош след напускането им на цивилизацията. Те обаче вече се бяха завърнали на Тингано благополучно и едва ли за великия Балабош, пълновластен господар на Кортис барда и представител на тази област в Съвета на двадесет и четирите, би представлявало някакъв проблем да отдели на нея и прислужничките й неколцина телохранители, които да ги придружат до Фиртуш, за да може тя да се прибере там няколко слънца по-рано!
Тази мисъл допълнително я разгневи и почти я изкара от кожата й. Макар да запазваше външно спокойствие, тя кипеше отвътре.
Идеята й хрумна, докато напускаха района на пристанището. Погледна към камериерките си, возещи се от двете й страни в осигурената им от великия съветник пищна карета. Сетне провери през плата на джоба си съдържанието на кесията, връчена й от баща й при заминаването. Бе доволна, разбира се. По време на пътуването не бе похарчила кой-знае колко – просто не й се бяха отдали достатъчно възможности. Бе си купила няколко нови рокли и малко дрънкулки.
Тя лениво махна на един от телохранителите, съпровождащи каретата, и той, то се знае, тутакси се отзова:
- Искам да посетя пазара – нареди и потъна обратно в седалката.
Телохранителят за миг се замисли, понечи да възрази, ала тъй като не бе получил други указания, освен най-накрая да я откара заедно с прислугата й в кулата на Турн, заповяда на кочияша да кара към централния градски пазар, разположен недалеч от пристанището.
Тя с привидно подчертан интерес зяпаше по сергиите, дори поиска на няколко пъти да спрат, за да види нещо, слизаше, даже, за по-голяма убедителност, направи няколко по-малки покупки.
Да, това бе мястото, реши момичето, когато отново, за четвърти или пети път, ги накара да спрат до една сергия в непосредствена близост до тясна забутана уличка, благоприятстваща, както си мислеше тя, евентуалното й бягство.
Планът й не бе оригинален, но несъмнено щеше да накара великия съветник, натоварен с цената на главата си да се грижи за сигурността й, доста да се изпоти. Щеше да се скрие в уличката, сетне щеше сама да наеме екипаж, който да я откара у дома. За прислужничките си не се грижеше. Балабош щеше да ги доведе, пък и да се случеше нещо с тях, без проблем щеше да си набави нови.
Когато приближи към сергията и започна съсредоточено да оглежда изложените за продан накити, тя с периферното си зрение следеше телохранителите си, които, отегчени, се разхождаха около каретата и си говореха. Най-сетне, когато за миг никой от тях не гледаше в нейната посока, тя внезапно се насочи към избраната тясна уличка и хлътна в нея. Чу гласовете на телохранителите си миг след това, но вече бягаше с всички сили и се оглеждаше за надеждно скривалище. Съзря градинка с гъсти храсти зад ниска ограда и без колебание прескочи зида още преди телохранителите й да бяха стигнали до уличката. Провирайки се през гъстата растителност, тя навлезе 20-30 дрома навътре в градината и спря, за да се ослуша. Чуваше уплашените викове на телохранителите си и по устните й плъзна дяволита усмивка:
- Ха да те видим сега, велики съветнико! Не само че няма да участваш в рулетката на Пош, но и, струва ми се, главата ти може и да изгуби мястото си на раменете ти!...
В същия миг тя чу някъде над главата си тихо изсвистяване. Понечи да вдигне очи по посока на звука, ала преди това почувства как около тялото й се увива нещо като мрежа. Опита да извика, но нечия ръка грубо запуши устата й. Замята се отчаяно, за да се освободи от мрежата, ала усети как все повече се оплита в нея. Нямаше ужас – все още не. Шокът й обаче бе невъобразим...
Внезапно почувства как краката й се отделят от земята и се озовава върху нещо движещо се. С ужас осъзна, че това е як и особено масивен мъжки гръб. Отново опита да извика, но от устните й се процеди едва чуто мучене. Сетне нещо силно я удари по тила и главата й се взриви.
* * *
Събуди се в мрак и страхотен задух. Отначало си помисли, че все още е на кораба, ала след като опита да размърда жестоко завързаните си крайници, истината я връхлетя с почти непоносима яснота. Велики Пош: бе отвлечена! Кой? Защо?...
Опита да внесе ред в мислите си. Не успя. В устата й бе напъхан парцал, който значително затрудняваше дишането й. Усети, че диша почти само през носа. Поемаше и изпускаше дъх на пресекливи, свистящи глътки. Почувства, че я обзема паника. Помисли си, че всеки момент може да се задуши.
Опита да пробие мрака с очи. Най-сетне, след дълго взиране, започна да различава бедния интериор на задушното помещение, в което се намираше. С мъка размърда глава на ляво и на дясно, при което погледът й попадна на някакви вързопи. Велики Пош, та тя също бе вързоп! Вгледа се по-внимателно и – уви! – във вързопите долови контурите на други овързани като нея човешки фигури. Против волята си започна да ги брои: вляво – два, вдясно – три, а в краката й – тя с неимоверни усилия едва успя да надигне глава от пода – още един: боязливо свита на кравай малка фигурка! Автоматично, с почти безпристрастната яснота на все по-мощно завладяващия я ужас, тя реши, че може би и зад главата й има други вързопи! Предположението й мигом се потвърди от сподавен стон, идващ оттам. Неколкократно опита да каже нещо през напъхания в устата й парцал, ала от гърлото й излизаха само жални мучащи нечленоразделни звуци. Внезапно изпаднала в тотално отчаяние, тя отново се отпусна на пода и усети първия освобождаващ напор на сълзите...
Мина известно време – може би час, а може би повече или по-малко, бе загубила представа за времето, когато някъде отвън чу мъжки гласове. Напрегна слуха си, но не успя да различи думите. Сетне разговорът премина в бурен и – както й се стори – пиянски смях и тишината отново се възцари. Не за дълго обаче. Почти веднага чу някакво скърцане, а след това и плисък на вода и усети леко клатушкане, което й бе някак познато. Досети се почти веднага. Че как иначе? През последните месеци дотолкова бе свикнала с него, че рискуваше изобщо да не го забележи! Бяха в морето, разбира се и при осъзнаването на това ужасът почти я парализира! Бе толкова уплашена, че дори не можеше да си даде ясна сметка за връхлетялото я нещастие!
* * *
Изминаха часове. Първоначалният ужас постепенно започна да преминава в умора. Усети се да задрямва на няколко пъти. Събуди се и гладът.
Тъкмо бе задрямала, когато чу остро стържене. Когато отвори очи установи, че в тавана се е отворила някаква дупка – очевидно люк, от която прониква светлина. Бе спусната стълба, по която слязоха двама мъже. На струящата от люка оскъдна светлина успя да ги огледа. Едва тогава проумя мащаба на връхлетялата я беда и залелият я ужас почти я парализира:
Гамбари! Велики Пош, та това бяха гамбари!
Погледът й към свирепите им лица тутакси го потвърди – мургава кожа, остри черти, леко дръпнати очи, дебели бърни...
Гамбари! – парализирана от ужас виеше вътрешно Фалет. – Велики Пош! Защо точно те?! Защо не канибалите от Гамбоне или Фагали?! Тогава поне всичко щеше да свърши бързо. А сега!...
В пристъп на отчаяние тя опита да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Не успя. Вместо това направи единственото, което в този момент можеше да я спаси от лудостта: отвори уста и запищя, макар през затъкнатия в устата й парцал накъсаният й писък да излизаше като приглушено мучене. Осъзна, че така рискува да се задуши, но вече не й пукаше. Животът й бе свършил в мига, когато съвсем лекомислено бе попаднала в лапите на чудовищата гамбари!
Първата плесница й подейства като шок. От нея страната й пламна, а главата й се отметна на една страна. Сетне почувства как отвързват краката й и грубо я изправят, насочвайки я към спуснатата от люка стълба.
Опита да окаже съпротива, ала последвалите още няколко силни плесници я отрезвиха и тя отчаяно се запрепъва в оказаната от двамата й похитители посока. Знаеше, че остатъкът от живота й – ако изобщо й предстоеше такъв – щеше да е един непрестанен кошмар – кошмар, от който щеше да е в състояние да я изтръгне единствено смъртта!
4. Киртът
Киртът на Тингано, Ейохи Тамрал, неотдавна бе навършил 57 цикли, ала сбръчканото му лице и белите му коси го правеха да изглежда като на 70. Само преди 7 цикли, когато изборът на великия хаос се бе спрял на него, представителят на малката провинциална барда Фан Вавел в съвета на двадесет и четирите, всеки би казал, че е на не повече от 40.
Да – въздъхна той, - властта състарява!
Бе се обтегнал в масивния креват в една от спалните си и лениво отпиваше от чаша добре изстуден калеп. Бе му горещо – напоследък постоянно му бе горещо, макар времето да не бе по-топло от обикновено. Понякога изпадаше в пристъпи на лека треска, които измамно бързо отминаваха. Краткостта и мимолетността им обаче – все още бяха такива - не можеха да го заблудят. Чувстваше, макар да не знаеше точно защо, че слънцата му на тоя грешен свят са преброени.
Не допускаше да е отрова, разбира се. Враговете му – а в Съвета те бяха прекалено много – не биха рискували с толкова банално по прозрачността си средство. Бе повече от очевидно, че щяха да го отстранят по друг начин. Почти знаеше как... – но само почти.
Отново отпи от калепа си и насочи мислите си към Фалет. След евентуалното му отстраняване тя и майка й, съпругата му Фейда – единствената жена, която бе обичал и продължаваше да обича истински – щяха да изпаднат в немилост и да бъдат прогонени от Фиртуш, а може би и от Тингано, изпратени в тъмница или дори – тази мисъл почти го парализираше от страх – направо убити!
Да, вече бе късно – прекалено късно – да се погрижи за себе си, дано успееше да предпази поне тях. Как обаче? Фейда не знаеше почти нищо за грижите му. Тя усещаше, че нещо го мъчи, ала едва ли подозираше докъде са стигнали нещата. В момента поне Фалет бе далеч от Фиртуш. Той искрено се надяваше противниците му да изиграят хода си преди завръщането й след няколко слънца...
Мислите му бяха прекъснати от Фейда, която почти безшумно отвори вратата и се вмъкна при него. Явно нещо в изражението му я разтревожи, защото тя с бързи крачки прекоси стаята и с внезапна загриженост на все още красивото си лице се настани до него.
- Нещо те мъчи. – Не бе въпрос, а констатация.
- Не е каквото си мислиш – внимателно уточни той.
- Дори за миг не съм си въобразявала, че загубата на киртството може да те притесни. По-скоро обратното. Права ли съм?
- Абсолютно – кимна той и отпи от калепа си.
- Тогава? – очаквателно го загледа тя, ала той не искаше да я притеснява, макар да знаеше, че не ще може да го избегне.
- Нещата в Съвета са по-сложни, отколкото вероятно си ги представяш – внимателно започна Тамрал.
- Намекваш, че след рулетката може да изпаднеш в немилост? – с присъщата й прямота се осведоми Фейда.
Той се замисли за миг. Започнеше ли, нямаше да има връщане. Сетне отново посегна с трепереща ръка към чашата си, отпи голяма глътка и отправи пълен с любов поглед към нея. После внезапно я притегли към себе си:
- Имам врагове, миличко - могъщи врагове.
- По-могъщи от самия кирт? – озадачи се тя.
- Какво е киртът – играчка в неведомите ръце на сляпата съдба! – мрачно констатира съпругът й. – Само след няколко слънца тя трябва да направи поредния си сляп избор.
- Така е било много хиляди цикли и вероятно ще продължава по същия начин още много, много хиляди цикли – мъдро заключи Фейда. – Това е нещо, което дори и самият кирт не може да промени.
- Други обаче вероятно могат – меко възрази той.
- Искаш да кажеш, че някой може да предопредели изхода от играта на топчетата в рулетката на Пош?! – с недоверие и – както му се стори – с лека тревога го изгледа тя.
- Не бих могъл да се изразя по-точно – засмя се той. – Трябвало е да те направя дипломат.
- Човек не трябва да е дипломат, за да долови намека ти. Кого подозираш?
- Всички и никого – опита да се измъкне той.
- Значи всичко е наред – притисна го тя. – Като кирт прекрасно знаеш, че интуицията понякога е нещо твърде измамно...
- Проблемът е, че имам основания – въздъхна той и изпразни чашата си. Тя с притеснение забеляза, че ръката, с която я поднесе към устните си, трепери. – Четирима от петимата в Съвета, които яростно осъждат моята и на предшественика ми великия Гуфо политика, са представители на най-силните барди в Тингано...
- В самия този факт едва ли има нещо особено притесняващо и необичайно – възрази тя. – Доколкото ми е известно, в Съвета винаги е имало противоречия и конфликти. Винаги е имало барди, чиято политика е в разрез с олицетворяваната от кирта... – но представителите им, доколкото знам, винаги са били в малцинство...
- Това е всеизвестно – нетърпеливо я прекъсна Тамрал. – Знам, че искаш да ме провокираш, за да споделя с теб притесненията си. Но – той се поколеба... – но аз и без това ще го направя. Ала не защото искам, а защото трябва!...
За миг помежду им се възцари мълчание. В него имаше някаква злокобна тържественост, от която Фейда изтръпна. За момент й се прииска да не бе започвала този разговор. Тя дори понечи да смени темата, макар да знаеше, че е прекалено късно:
- Само след няколко слънца ще заживеем спокойно. Ще си построим скромна къща на някой от островите и ще наблюдаваме цялото това политическо безумие отстрани...
Тамрал си наля още малко калеп и блажено отпи.
- Не мислиш ли, че напоследък пиеш повече от обикновено? – загрижено се осведоми съпругата му.
- Остави това – махна с ръка той. – Имам да ти казвам важни неща. Мисля, че сама настоя да ги узнаеш.
- Да – кимна с глава тя и в изражението й се появи решителност, която, кой-знае защо, поуспокои обтегнатите нерви на кирта.
- През първите пет цикли нямаше нищо необичайно – започна той. – Все същите рутинни търкания в съвета, които, както винаги, завършваха с неизменни победи за пацифистката партия.
Нещо се случи обаче преди два цикъла. Няма да навлизам в подробности, защото би ми отнело слънца да ти обясня, но привържениците на тотална война с варварите започнаха да стават някак прекалено дръзки.
Случи се, както ти казах, преди около два цикъла. Предложението бе внесено от Шуктар, представителя на Гамбоне, Лагили, представителя на Гамбари и Мартул, представителя на Медара. Те предлагаха бардите да се развиват напълно самостоятелно, а правомощията на кирта да станат чисто представителни – той само да олицетворява единството на Тингано...
- Доколкото ми е известно, това не е първото безумно предложение, което е постъпвало за обсъждане в съвета – прекъсна го тя.
- Да, така е, но този път то получи подкрепата на още петима – сиреч на общо осем – съветника!
- Цели осем?! – Очите на Фейда се разшириха от изненада. – Та това е впечатляваща подкрепа! Не си спомням случаи в миналото, когато подобно сепаратистко предложение да е събирало толкова много гласове...
- Така е, защото е нямало такива. Дори по време на голямата суша преди 67 цикли, когато е било внесено предложението реколтата на всяка барда да се консумира от населението й, а да не се преразпределя от киртската администрация, то е получило само седем гласа!
- Да не искаш да кажеш, че въпросните осем представители трайно са се обединили? – опита да отгатне Фейда.
- Де да беше само това – тъжно се усмихна киртът. – Те не само са се обединили, но и – подозирам – са успели да привлекат на своя страна поне още двама!
- Подозираш? – очаквателно го погледна тя.
- За съжаление искам да кажа, че съм сигурен! Става дума за Шотон, представителят на Лубили и за Карис, представителят на Фан Вавел...
- Карис! – бурно го прекъсна тя. – Това не е ли същият Карис, който...
- Да, същият – кимна той. – Същият онзи, който миналият цикъл произнесе прочувствената реч в полза на единството и мира!
- А дали е станало преди или...
- За съжаление, когато произнесе тази реч, той вече беше част от опозицията – предвари въпроса й той. – Тези хора – обясни киртът, след като за пореден път отпи от калепа си – по правило не гласуват заедно. По повод на едно или друго решение като сепаратисти се проявяват ту едни, ту други от тях, но никога и десетимата заедно!
- А не допускаш ли, че може да се касае за съвпадения на интереси, а не за съзнателно опозиционно единство? – осведоми се тя.
- Тези хора са непоследователни – обясни той. - Освен това всички сепаратистки предложения идват от някой или някои от тях. Те внимават прекалено много, за да допуснат да бъдат изобличени преждевременно...
- Преждевременно? – озадачи се тя, а в очите й се появи тревога. – Какво искаш да кажеш с това преждевременно?
- Точно това, което подозираш и което не ти се иска – въздъхна той и отново отпи от калепа си. – Тук вече – уви – мога да разчитам само на интуицията си. Единственото, което ми хрумва, е, че ще опитат да спечелят киртското място чрез фалшифициране на резултатите от рулетката на Пош!
- Искаш да кажеш, че ще намесят пазителя й, почтения Гарбол!
- Възможно е – предпазливо потвърди той. – Кой познава пазителя на рулетката. Неговата единствена задача е физически да извърши ритуала по посочване на новия кирт от Великия хаос...
- Споделил ли си притесненията си с Гуфо? – прекъсна го Фейда, в чиято душа, трябваше да признае, също започваха да се зараждат подозрения.
- Естествено – потвърди съпругът й, - още преди повече от цикъл.
- И?
- Няма да посмеят – това бяха думите му.
- Ти не му ли каза същото, каквото и на мен?
- Съвсем същото. Той обаче със смях отхвърли подозренията ми, заявявайки, че Тингано е прекалено стар континент с достатъчно силни традиции, за да позволи да бъде раздробен от няколко самозванци, чиито сепаратистки настроения нито веднъж не са получили мнозинство в Съвета. Дори се усъмни, че заговор изобщо съществува!...
- Аз също си мисля, че основанията за страховете ти... хм... не са достатъчно солидни – опита възможно най-деликатно да възрази Фейда. – Дори да съществува заговор, ти смяташ, че заговорниците в съвета са десет, а за да получат мнозинство те трябва да са поне тринадесет!
Вместо да отговори, Тамрал уморено се надигна. Отиде до един от шкафовете до леглото си, отключи го, извади от там доста дебела папка с документи и й я подаде. Тя едва не я изпусна – тежеше поне пет фанбрума:
- Какво е това? – попита Фейда и го загледа очаквателно.
- Първо ги прегледай и сетне ще говорим.
Тя обаче продължаваше да го гледа с неразбиране. Той сви рамене и отново настоя:
- Прегледай ги! Сигурен съм, че когато го сториш, в очите ти страховете ми ще станат много по-ясни и – уви – далеч по-основателни! Това са кратки записки за процеса на взимане на всички решения в съвета през циклите на киртството ми – обсъждания, защитавани позиции, гласувания... – всичко.
След тези си думи той се запъти към вратата – имаше нужда от чист въздух. Тя остана седнала, с дебелата папка в скута си. Ала преди да започне да преглежда документите се пресегна и пусна резето. Най-сетне параноята на съпруга й бе започнала да завладява и нея.
* * *
Дял по-рано, разглеждайки някакви книжа върху бюрото си в кабинета си в сградата на Съвета на двадесет и четирите във Фиртуш, Зинган Сорби подскочи, почувствал нечие чуждо присъствие. Смътно му мина мисълта, че бе заключил, но не му остана време да разсъждава върху това:
- Добър вечер, приятелю! – чу той познат глас и се обърна. Поотпусна се – бе един от колегите му в съвета:
- Добър вечер, Мартул!
- Май те изплаших – засмя се Мартул, великият съветник от Медара.
- Мъничко, мислех си, че съм заключил.
Посетителят приближи и надникна над рамото му. Зинган се поотмести:
- Правя отчетите за събирането на реколтата – обясни той. – Четирима колеги вече са предали докладите за бардите си. Използвам случая да ти напомня, че ти не си сред тях, а срокът изтича точно след двадесет и осем слънца...
- Добре казано, Зинган – усмихна се Мартул, отдръпвайки се встрани. – Винаги съм си знаел, че си завършен бюрократ...
Кой знае защо, Зинган се притесни. Макар да се опита да се овладее, почувства, че по гърба му плъзват ледените пръсти на страха. Никога не бе харесвал Мартул и... – просто не можеше да повярва, че е пропуснал да заключи. Не си спомняше да го е правил през последните 20 цикли!
- Всички сме смирени служители на Тингано – с овладян глас изрече той. – Правя, каквото мога...
- Интересно дали винаги е било така – с кадифен глас – сякаш ей така, между другото – вметна Мартул, като взе ножчето за рязане на хартия от бюрото на колегата си и започна да го подхвърля в ръката си.
Зинган изтръпна. Макар все още да не подозираше откъде идва опасността, усещаше почти физическото й присъствие:
- О’кей, Мартул – отчаяно опита ако не да я предотврати, поне да я отложи той. – Страхувам се обаче, че ще трябва да продължа работата си... – Ядоса се, че сам долови треперлива нотка в гласа си.
Мартул стоеше до него, сякаш не бе чул думите му, и спокойно продължаваше да си играе с ножчето за хартия:
- Тая бърлога е доста малка и запусната като за член на Съвета на двадесет и четирите, не мислиш ли? – невинно се осведоми той.
- За мен е добре – опита наново да се овладее Зинган. – Стар съм вече. Наближавам 60-те и не ми е нужно кой-знае какво.
- Но все пак би съжалявал, ако трябва да изгубиш и това, което имаш – почти бодро констатира Мартул.
Зинган вече се питаше какво щеше да бъде. Бе напълно изряден с документацията на киртството, с чието организиране бе натоварен от Ейохи Тамрал, с доверието на когото се ползваше. Решително бе отхвърлил неколкократните опити да му предложат рушвети, за да прокара в Съвета едно или друго решение, удовлетворяващо местни търговци, занаятчии или администратори в една или друга барда и подробно бе докладвал за тях. Бе уважаван представител на бардата си Цингали...
Внезапно изтръпна, досещайки се за нещо. Навярно доловил пребледняването му, Мартул почти невинно се подсмихна:
- Ти беше представител на Цингали, нали? – потвърди подозренията му той, сякаш не знаеше прекрасно велик съветник от коя барда бе колегата му.
Въпреки опитите си да не мисли за онзи далечен период от живота си, спомените на Зинган потекоха сами – и то как: като пълноводна река!
В съзнанието му възкръсна с болезнена яснота картината на екзекуцията. Дванадесет дрипави младежи, всичките до един роднини на уважавани личности в Цингали. Дванадесет почти мъртви от побоя млади хора, едва стоящи на краката си в очакване на облака от стрели. После тихият, зловещ звън на тетивата, свистенето на стрелите, падащите едно през друго тела, бликналата кръв!!!...
И за всичко това, разбира се, вината бе само и единствено негова!
Велики Пош, оттогава бяха изминали цели тридесет и осем цикли, а споменът бе тъй ясен и жив, сякаш всичко се бе случило едва вчера!
- Какво? - чу през мъглата на агонията си внезапно станалия маловажен глас на Мартул. – Май си спомни нещо? Прав ли съм?
Зинган рязко се опомни. За всеки идваше ден, когато трябваше да си плати. Явно днешният бе неговият:
- Какво искаш? – с отпаднал и сякаш дълбоко примирен глас попита той.
Явно нещо в тона му притесни колегата му, защото последният внимателно го изгледа, а в погледа му се мерна колебание. Сетне на лицето му се разля доволна усмивка:
- Не аз, ние – поправи го Мартул. – Не знам много повече от теб. Когато дойде моментът, ще бъдеш уведомен. Длъжен съм обаче да те предупредя – ей така, за всеки случай, та да не вземе да ти дойде друг акъл, - че всяка твоя стъпка от сега нататък ще бъде проследявана.
- Ясно – с угаснал поглед промълви Зинган.
- Съжалявам, но винаги идва ден, когато човек трябва да си плати – дълбокомислено отбеляза великият съветник от Медара. - Важното е да може да спечели нещичко от това.
Да, ще си платя – вътрешно се усмихна Зинган. – Ще си платя, но не по начина, по който ти и приятелчетата ти – които и да сте вие и каквото и да искате – предполагате!...
Макар от чисто формална гледна точка да си бе свършил работата перфектно, Мартул изпитваше някаква неопределена неудовлетвореност. Нещо в Зинган го притесняваше. Бе станало някак много лесно. Навярно страхът в очите му бе повече от примирението, или...:
Въобразявам си – реши той. – Навярно фактът, че последната крепост по дългия път към властта на мен и съмишлениците ми поддаде по-лесно от очакванията ми, ме прави прекалено подозрителен – опасно подозрителен! Просто имам нужда от малко почивка преди грандиозния спектакъл, който ще се разиграе по време на предстоящата рулетка на Пош!...
Въпреки това предчувстваше, че щеше да приспи, но не и да отстрани подозренията си...
Той пристъпи към вратата:
- Довиждане, приятелю... А, и още нещо: наистина беше заключил.
* * *
Гуфо, бившият кирт отпреди 7 цикли, се обърна по корем, излагайки гърба си на безмилостните лъчи на слънцето. От цикъл на цикъл болките в кръста му се засилваха. Лекарите му препоръчваха да се препича на слънце, ала явно и това не помагаше. Какво ли не бе опитал – никакъв ефект. Явно всичко бе от възрастта – все пак бе надхвърлил 72...
Замисли се за работите в Съвета. Вече все по-рядко посещаваше заседанията му. Ходеше почти само когато трябваше да се гласува. През последния цикъл бе участвал едва в три дискусии по законопроекти.
Замисли се върху последната. Трябва да беше преди шейсетина слънца. Нещо в нея го притесняваше, ала не знаеше точно какво. Вярно, решението бе взето само с четири гласа против, но...
Опита да си спомни темата на обсъждането. Отначало не успя, ала след известно време, докато потъваше в старческа дрямка под палещите лъчи на южното слънце, внезапно се сепна: Да, разбира се! Законопроектът бе за военна експедиция до Варвария, която великият съветник от някаква барда в дълбоката провинция – вече не помнеше точно кой - възнамеряваше да предприеме за зурп и плячка. Предложението бе към него да се присъединят доброволци и от всички останали двадесет и три барди, а след завръщането им всичко да се раздели на двадесет и четири равни части. Поводът бе все по-растящият недостиг на зурп, който в повечето барди се разпространяваше на безбожно високите цени, налагани от Севера, основните загуби от което бяха за общия бюджет на Тингано, администриран от централната власт във Фиртуш...
Вече напълно буден, Гуфо опита да си спомни какво точно го бе притеснило. Да, това беше, разбира се, просветна му изведнъж. Предложението бе подкрепено едва от четирима, ала общият брой на изказалите се – частично или изцяло – в негова полза бе девет! При това някои от подкрепилите го на думи – май бяха двама? – бяха гласували против него!...
Запита се защо това толкова много го притеснява. Явно, реши той, ще да е от скука... Ала не беше. Чувстваше, че не е – или поне не бе само от скука...
Внезапно в съзнанието му проблесна друг спомен. Преди доста време – трябваше да има цикъл оттогава – наследникът му Тамрал бе споделил с него, че в съвета се формира организирана милитаристична опозиция със сепаратистки уклон. Той само се бе засмял, ала сега... Е, да, трябваше да признае: сега не би бил толкова безгрижен.
Запита се дали подозренията на кирта са се разсеяли. Да, трябваше да поговори с него – при това при първото си посещение в Съвета, защото... Запита се защо. Не успя да си отговори. Единственото, което го подтикваше да бърза, бе някакво неопределено вътрешно безпокойство. Не знаеше защо, но чувстваше, че е изключително важно да поговори с Тамрал преди свикването на Съвета за рулетката на Пош – при това колкото по-бързо, толкова по-добре...
Взел това решение, Гуфо се отпусна и най-после позволи на съня да склопи очите му.
* * *
Всеки път, когато пристъпваше прага на двореца на пазителя на рулетката, великия Гарбол, Амел Рапинда се чувстваше замаян от великолепието му. Разноцветни полилеи, скъпи мебели, килими от най-фина изработка, просторни коридори, стотици стаи...
Когато го въведоха при Гарбол, той дълбоко се поклони. Пазителят на рулетката изчака камериерът му да напусне стаята и едва тогава се осведоми:
- Успя ли?
Подчиненият му извади от джоба си сгънат на четири лист и му го подаде с думите:
- Инициалите бяха идентифицирани и потвърдени, господарю.
Гарбол пое свитъка и без изобщо да си прави труда да го погледне го смачка, протегна го към някаква стъкленица с мастилено синя течност и го пусна в нея. За секунди той се разтвори в течността, която закипя, а сетне едва забележимо изсветля. Преди да продължи разговора с подчинения си, който чинно го чакаше да свърши, Гарбол затвори стъкленицата и я прибра в един от шкафовете на бюрото си. Сетне се осведоми:
- Преди колко време се срещнахте?
- Преди две слънца и половина – докладва Рапинда.
- Съжалявам, момчето ми – повели господарят му, - много ти се набра напоследък, но пак ще трябва да пътуваш, само че този път до Фиртуш. Знаеш прекалено много и за да не рискуваме да те заловят, следвай дългия път – този през безлюдните участъци на пустинята. При това се налага да бързаш, за да пристигнеш преди часа на рулетката, та да не би нашият човек случайно да си въобрази, че това, което ще се случи на нея, е по волята на великия хаос, а не мое дело.
- Разбира се, каквото заповядате – с раболепна готовност се отзова подчиненият му.
- Съобщението е устно и много кратко – продължи пазителят на рулетката. – Ще му предадеш, че топчето е подсигурено. Запомни ли – просто топчето е подсигурено – нищо повече...
- Да, запомних, но...
- Казвай, де, нямам време да се занимавам с теб цяла нощ! – повиши тон Гарбол.
- Простете, вели...
Съзрял внезапно смръщилото се лице на господаря си, Амел побърза да продължи:
- Човекът ми каза, че вие ще бъдете един от двадесет и четирите...
- Ясно – махна с ръка Гарбол. – Това трябваше да се очаква. - Все пак услугата, която иска, е прекалено голяма, за да си позволи нещо по-малко от това... Надявам се и за теб да има нещичко, а?
- Да, госп...
Гарбол махна нетърпеливо с ръка:
- Ако това е всичко, ще наредя на Лета да ти сервира вечеря. Сетне подремни час-два и потегляй!
След тези си думи той рязко дръпна шнура над главата си, при което в коридора отекна звън. Амел се поклони още веднъж и се отправи към вратата. Аудиенцията бе свършила. Едва-що бе стигнал до края на едно изтощително до смърт пътуване, а ето, че почти веднага му предстоеше ново – при това много по-дълго и изнурително. Щеше обаче да го издържи. Дължеше го на великия Гарбол, но и на себе си – наградата бе повече от фантастична – целият товар от препълнените със зурп трюмове на четири огромни кораба, че и 200 000 зифара отгоре! Велики Пош, та това би му осигурило охолство до края на живота му!
Топлен от тези сладки мисли, от гледката на прекрасното момиче, което го водеше през лабиринта от коридори, и от предчувствието за вкусната вечеря, която го очакваше, той почти забрави за предстоящото пътуване, което трябваше да предприеме само след час два. Дори за миг не му минаваше мисълта, че може да не го издържи или че по пътя може да му се случи нещо лошо.
Спущено на 27 февруари 2014. На 7 март очаквайте началото на глава VI.