Книга първа, част първа, глава V – 1 и 2

Тъпанар Дрънкар: Какво представлява тоя прословут зурп? Какъв е химическият му състав? Употребяващите го действително ли виждат в нещата или само така си въобразяват?... – Не знам за вас, но поне на мен ми се струва, че авторът ни дължи отговори на тези въпроси и си мисля, че никак не би било зле те да са най-малкото задоволителни...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


Глава V – Тингано

Ще се завърне Дивият от север
и пъклени дела ще заплете.
В плен ще попадне киртското дете...
А киртът, от злокобни предчувствия обсебен,
С жена си важен разговор ще проведе...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6653


1. Триумфално завръщане


12 карбун, цикъл 127 от тайния тинганиански календар

Тази сутрин Балабош се събуди рано, макар че главата му се цепеше от пиенето предната вечер. Бе спал едва два-три часа и очите му бяха подпухнали. Това обаче не можеше да помрачи доброто му настроение. Прибираше се, най-сетне се прибираше в Кайрис!

Балабош бе един от най-крупните търговци в Кайрис и, както мълвяха слуховете, сред най-приближените на самия кирт, Ейохи Тамрал. Участваше в Съвета на двадесет и четирите в качеството си на представител на Кортис барда със столица Кайрис - най-големият пристанищен град на Тингано. Оставаха само четиринадесет слънца до рулетката на Пош, която трябваше да определи следващия кирт и мнозина от жителите на Кайрис се надяваха изборът на великия хаос да падне именно върху именития им съгражданин Балабош. Не се и съмняваха, че при евентуален негов успех и без това значителната икономическа активност на града им, предопределена и от географското му положение, допълнително ще се засили. Тогава към, от и през него още по-интензивно щяха да потекат потоци от стоки, пари, пътници, и, разбира се, зурп. Ако се случеше за кирт да бъде посочен именно великият съветник от Кортис, и без това заможните кайрисиани със сигурност щяха да станат още по-богати...

Пренебрегвайки жестокото си главоболие, Балабош се заклатушка по коридора и излезе на палубата. Хвърли поглед към едва започналото да просветлява утринно небе и със задоволство фиксира все още тънката като игла кула на Турн, може би най-грандиозното му притежание през четиринадесетте цикли, откакто бе член на Съвета.

Облегнат на перилата, Балабош се замисли за това, което непосредствено предстоеше и което щеше окончателно и безвъзвратно да предопредели съдбата му. Дори не се и питаше дали е имал и други варианти. Жребият бе хвърлен отдавна – още преди почти цял цикъл. В момента ситуацията бе с два ясно определими полюса: или щеше да стане кирт, или, разбира се, щеше да умре. Това бе окончателното му решение и никой – и нищо – не можеше – и нямаше – да го отклони от него...

Балабош бе на четиридесет и един цикли. Имаше яко, макар и позанемарено телосложение, малки, почти хипнотизиращи черни очички, влудяващо треперещи в орбитите си, когато се ядосаше и покрито със ситна мрежа от едва забележими бръчици ъгловато лице.

Бе започнал като търговец преди цели двадесет и пет цикли – когато бе едва на шестнадесет. Учител му бе чичо му Кирпош, който бе започнал да го взема със себе си, когато момчето стана на дванадесет. Още тогава – във времето между дванадесетия и шестнадесетия си цикъл - бе получил две изключително важни за по-нататъшната си съдба прозрения: първо, че иска да стане крупен търговец, а не да играе на дребно като чичо си, и, второ, че иска власт, по възможност цялата власт в Тингано...

Спомняше си онези слънца с умиление. Чичо му търгуваше предимно със зурп, макар да не се отказваше и от други ценни стоки. Зурпът обаче бе най-ценната стока. Един фишек от два брума, стигаше да е грижливо отгледан и добре изсушен, на пазара в Кайрис струваше минимум 5 зифара – равностойността на цели 5 фанбрума Калеп, всепризнатото алкохолно питие с най-високо качество на планетата, или на не по-малко от 20 фанбрума пресен зрял филех. Чичо му разполагаше с едно-единствено малко корабче, на което можеха да се натоварят не повече от 8 домара от предварително обработеното растение, при това на безбожна цена. От само себе си се разбира, че печалбата не бе голяма. Ала средствата, необходими за отглеждането му там, в Абдала, бяха огромни и затова двамата предпочитаха да го купуват от местните, вместо да се занимават с обработката и отглеждането му самите те. В резултат от това чистата печалба от един курс, който обикновено продължаваше около половин цикъл, бе нищожна - максимум 3-4 хиляди зифара, които им бяха достатъчни да преживяват, но не и за нещо повече, камо ли за разширяване на дейността.

Днес Балабош бе богат – безмерно богат. Ала това не му стигаше. Имаше нужда и от власт – най-вече от власт. Като член на Съвета бе преживял двама кирта, и двамата плахи и слабоволеви по отношение на варварите от севера. Въпреки неговото и на още неколцина особено близки нему члена на съвета мнение (мнение, което трябваше старателно да крият заради преобладаващите сред останалите велики съветници пацифистки настроения), и двамата не бяха се осмелили да предприемат по-експанзионистична политика по отношение на диваците, въпреки очевидната полза от това за тях, тинганианите.

- Ах, да не беше зурпът! – възкликна Балабош, бръкна в джоба си, извади един фишек, отвори го и изсипа накиселяващото му съдържание върху езика си. Предчувстваше, че днес вълшебният бял прашец ще го дари със специалното зрение – нещо, което му се случваше изключително рядко.

Ефектът, както винаги, бе фантастичен! Почти незабавно усети как сетивата му се разширяват и изострят. Чувстваше как расте като безкрайно бързо издуващ се балон. Съзнанието му регистрира промяната почти безстрастно – почти, защото с това не можеше да се свикне, бе извън човешките, пък и на което и да било друго живо същество, възможности.

Усети как се издига все по-нависоко и по-нависоко, корабът, за чиито перила се държеше, все повече се смаляваше, докато от гигантски океански съд с дължина 200 и ширина 40 стъпки се превърна в малка бяла птица с издължен скелет, пореща тъмните води под себе си. Видя и останалите си единадесет кораба, които подобно ято лениво се влачеха след тази птица като пилци след квачка. Простря взор до брега, преценявайки, че ще акостират след не повече от 6 часа. И, разбира се, най-после дойде най-сладкият момент (днес наистина бе благословен да прогледне със специалното зрение). Сетивата му се изостриха и разшириха дотолкова, че вече можеше да проследи всеки детайл на окръжаващия го свят в диаметър от 50-60 фандрома. Погледът му можеше да проникне до най-скритите дълбини на океана, ушите му - да чуят и най-незначителния разговор в най-затънтената кръчма на Кайрис, пръстите му да докоснат и най-миниатюрните прашинки по и под повърхността на корпусите на всеки от корабите му. Съзнанието му можеше да прегледа – при това мигновено – и изчисли евентуалната цена на всяка от стоките в трюма на всеки от дванадесетте му кораба...

Всичко това продължи не повече от 2-3 минути, ала, когато се стовари обратно в тялото си, имаше чувството, че се е реел из пространството с часове, дори със слънца!

Установи, че в утринната здрачевина до него е застанала нечия тъмна фигура.

Внезапно се обърна към новодошлия и го измери с остър поглед:

- Извинете, Велики Балабош, но бих искал разрешението ви да ви задам един въпрос – с треперлив от притеснение глас обясни присъствието си онзи и се просна по очи, рискувайки жестоко да се натърти.

- Какво има, капитан Кардеко? – леко, почти нежно, го подритна с крак търговецът.

- Ами, такова... – запелтечи онзи.

- Казвай, мизернико! Нямам цял ден да слушам жалките ти плачливи излияния! – изръмжа Балабош, придружавайки думите си с един по-солиден ритник, с който отхвърли капитана към ръба на палубата и само бързата реакция на последния му позволи да се хване за една от пречките на перилото и да не цопне във водата.

- Фалет, божествената щерка на великия Тамрал...

- Е, и? Какво за нея? – с досада го прекъсна търговецът.

- Пита дали ще може да тръгне с прислугата си за Фиртуш още днес.

Балабош присви очи и фиксира капитана с унищожителен поглед:

- Хлътнал си по нея, а, старче? – засмя се ненадейно.

- Разбира се, че не, вели...

Балабош се пресегна, изправи го и му удари тежка плесница:

- Колко пъти съм ти казвал да не ме занимаваш с глупости! – ревна той. – работата ти е да си гледаш курса, а не да надзърташ под полите на високопоставени особи!

- Тъй вярно, вели...

Балабош обърна капитана с лице към вътрешността на палубата и с мощен ритник го засили по нея. Онзи направи отчаян опит да се задържи, завъртя се като пумпал и накрая със стон се просна на повърхността й по цялата си дължина, хлъзгайки се неудържимо към един сандък с въжета, в който си удари главата.

Балабош го изпроводи със смях. Инцидентът определено допълнително бе повишил и без това доброто му настроение:

- Кажи на дамата, че баща й ми я е поверил за цялото пътуване и щом е поискала да дойде, ще е с мен до края! – подвикна му той. После му обърна гръб и се отправи към специално предназначеното за него място на палубата. По дяволите! Гърлото му отново бе пресъхнало, а той не можеше да не удовлетвори нуждите му – особено в слънце като това, което се очертаваше да е повече от прекрасно.

* * *

Тъкмо допиваше третата си чаша калеп и вече се чувстваше приятно замаян, когато на палубата се появи Фалет с двете си камериерки. Той с възхищение я огледа. Бе едва седемнадесетгодишна. Имаше дълги копринено меки коси, които като водопад от разтопено злато на тежки вълни се спускаха по раменете й. Кожата й бе снежно бяла – нещо, изключително рядко срещано у тинганианите - и мека като кадифе. Ослепително сините й очи, замрежени с дълги ресници, наподобяваха дълбоки искрящи езера, бликащи от радост и възторг. Походката й бе плавна и грациозна, сякаш не стъпваше на земята, а се плъзгаше над нея.

За миг остана прехласнат, сетне обичайното му сурово изражение се върна:

- Доста рано си станала – отбеляза той.

- Вълнувам се – едва забележимо се усмихна тя и на страните й избиха две розови трапчинки. – Пътуването беше прекрасно, но вече ми домъчня за дома.

- След десетина слънца ще бъдем там – безстрастно я осведоми Балабош, отпивайки голяма глътка от калепа си:

- Искаш ли? – почука с пръст по чашата си.

- Знаеш, че не пия – учтиво отказа тя. – Бих искала обаче да те попитам дали...

- Оня мизерник Кардеко вече ми предаде искането ти – прекъсна я той, след което на един дъх изпразни чашата си. – Баща ти те повери на мен за цялото пътуване. Мисля, че 3-4 слънца забавяне едва ли ще са фатални за теб.

- Както кажеш – сви рамене момичето, но мигновената сянка, преминала по лицето й и краткият гневен блясък в очите й не му убягнаха. Сетне леко се поклони:

- Моля да ме извиниш, но ще отида да се приготвя за слизането...

Загледан след нея, Балабош доволно потри ръце. В главата му бе започнала да се оформя идея, която щеше да направи бъдещата му победа още по-сладка. При това, ако осъществеше току-що хрумналите му планове по отношение на това момиче, задоволството му от нея щеше да започне още преди постигането й.

Сега обаче – съсредоточи се върху основния проблем той – имаше по-важна работа. Надяваше се до края на настоящото слънце нещата окончателно да се изяснят. Станеше ли това, щеше да се погрижи и за момичето, за височайшата щерка на вече почти бившия – а всъщност и почти мъртъв - кирт Ейохи Тамрал – и то по начин, за който и най-смелото въображение и на най-пропадналия извратеняк на Тингано не би могло да се досети. Велики Пош! С каква върховна наслада щеше да наблюдава гърчовете на умиращия баща, виждащ как отвеждат любимата му щерка към ешафода и съзнаващ, че не може да направи нищо, абсолютно нищо, за да предотврати – и дори да забави - екзекуцията й!!!

Изпаднал в дивашки възторг от тази сцена, която въображението му рисуваше толкова живо и с най-малки подробности, доволно изръмжа. Погледна изплуващия от искрящия тъмен океан слънчев диск, начупената белезникава линия на приближаващия бряг и вече ясно открояващата се на фона на ослепително синьото небе кула на Турн и реши, че има време за още едно питие, преди корабите му да започнат да се престрояват, за да навлязат в гъмжащото от какви ли не морски съдове пристанище.


2. Тайното споразумение

Макар че застанаха на изхода на пристанището още преди 9, успяха да влязат в него едва към 11, а флагманският кораб на Балабош, на който бе и самият той, акостира в 12.30.

Бе почти непоносимо горещо. Въпреки двете робини, които усърдно му вееха с ветрила, докато той се наливаше с калеп под сенника си на палубата, бе плувнал в пот.

Независимо че бе роден в Кайрис и многократно се бе завръщал тук, суматохата на пристанището всеки път го поразяваше. В него винаги имаше не по-малко от няколко хиляди най-разнообразни морски съда, част от които биваха отклонявани от пристанищната администрация към по-малките пристанища в околността поради липса на място. Глъчката бе невъобразима. Нерядко избухваха свади, случваха се дори убийства. Властите обаче даже не правеха опит да поддържат поне илюзията за наличие на някакъв ред. Колкото и странно да звучи, в това се съдържаше и солидна доза от репутацията на Кайрис, който от край време бе известен като рай за престъпниците. Тук се пласираха всевъзможни незаконни според разпоредбите на някои от останалите барди стоки. Укриваха се престъпници, търсени в друга част на Тингано. В Кортис, и по-специално в столицата му Кайрис, не съществуваше понятието мръсни пари. Единствената опасност за престъпник от какъвто и да било вид, пребиваващ в границите на Кортис, бе да бъде неприятно изненадан от друг престъпник...

Веднага след слизането си на пристанището Балабош се отправи към Гадзало, който, дори в този град на свръхпрестъпност, бе известен като квартала на престъпниците. Бе изпратил Фалет и височайшите й прислужнички заедно с четирима от хората си в кулата на Турн, която винаги бе будела искреното й възхищение. Самият той бе придружаван непосредствено само от двама от най-верните си приближени. Останалите му охранители – всичко на всичко двадесет и двама перфектно обучени стрелци – се бяха дегизирали като всевъзможна паплач и го съпровождаха от дистанция.

Бе идвал в Гадзало едва няколко пъти. Това не бе изненадващо. Гадзало бе най-пропадналото място, което човек можеше да си представи. Из квартала се ширеха всякакви зарази; непрекъснато имаше улични сбивания, нерядко завършващи с убийства; на импровизирани пазарища се продаваха роби от всички раси и разновидности, включително и тинганиани, част от които биваха специално угоявани за канибалите от Гамбоне и Фагали; устройваха се кървави зрелища, включващи бой между хора и свирепи зверове!!!...

Защо в такъв случай – ще запитате – знатният търговец и представител на Съвета на двадесет и четирите Балабош изобщо трябваше да посещава такова отвратително място?

Отговорът, разбира се, е прост: защото се нуждаеше от услуги, които можеха да му бъдат оказани единствено тук.

Макар преди слизането си на брега Балабош да бе погълнал порядъчно количество от изключително рядката универсална антивирусна напитка гуун, смрадта тук бе унищожителна в буквалния смисъл на думата. По улиците се валяха разлагащи се трупове на хора и животни, които никой не си правеше труда да погребе, бе пълно с изпражнения, чиито зловонни изпарения, смесени с вонята на мърша и всевъзможни отпадъци, проникваха във всяка пора на тялото като наситен отровен газ!

Балабош бе изключително резистентен на зловония, но дори и няколкото минути, които му трябваха, за да стигне до местоназначението си, бяха достатъчни да му прилошее. Най-накрая, след като навлезе в една странична просека, той стигна до малка, почти разпадаща се кирпичена постройка, на чиято едва държаща се на ръждясалите си панти полуразбита врата се люлееше накриво закована с гвоздей деформирана ламаринена табела, провъзгласяваща с разкривени и полуизтрити букви:

Добре дошли при Луги, кирт на всякакви услуги!.

Балабош прекрачи една купчина изпражнения пред вратата, бутна я и влезе, сякаш бе у дома си. Мъжът, който се наливаше с лошокачествен калеп, чиято сладникава миризма търговецът успя да долови дори през мъглата на царящото вред зловоние, остави бутилката и с премрежен поглед се втренчи в него. Отначало не го позна, сетне в очите му се появи искрица на разбиране:

- А, хакъв гошт! – възкликна той и очичките му светнаха алчно.

- Виждам, че не си пилееш напразно парите, които ти дадох – констатира гостът, чиито двама охранители бяха останали навън.

- Рашфира ше, че хах иначе?! – уригна се домакинът и отново надигна бутилката.

Балабош се приближи и с добре премерено движение я изби от ръката му, при което тя прелетя през стаята, разплисквайки долнокачественото си съдържание, и се разби в стената:

- Когато говориш с мен, ще зарежеш всичко друго! – с почти кадифен глас процеди той. – Ясно ли е?

- Я-я-я... яшно! – оцъкли се пияницата и сякаш мигновено изтрезня.

- Казвай, доведе ли го?

- Д-да, гошп...

- Чудесно. Искам го тук до четвърт час. Надявам се, че си го настанил на по-прилично място, ако тук изобщо има такова? – осведоми се Балабош.

- Д-да, г-г-гошп-подине... – тромаво се надигна пияницата, като залитна и едва не падна. – Ш-шега ще го доф-феда...

* * *

- Амел Рапинда на вашите услуги – представи се непознатият, подавайки мръсната си ръка на Балабош. Последният не реагира. Бе чакал пияницата да доведе пратеника повече от половин час, което, в комбинация с царящата тук невъобразима мръсотия, бе започнало да разваля доброто му доскоро настроение. Пияницата не бе в стаята. Балабош го бе изпратил при охранителите си навън. Не че би ги издал – та той печелеше от опазването на тайни! – но, ей така, за всеки случай...

- Става въпрос за необичайно голяма услуга – започна направо великият съветник.

- Разбирам – кимна новодошлият.

- Услугата наистина е адски необичайно голяма – отново натърти Балабош. – Затова и възнаграждението е много повече от щедро...

- Разбирам – потвърди пратеникът, - и моята информация е такава.

- Става въпрос за деня след четиринадесет слънца. Двадесет и три от топчетата трябва да бъдат елиминирани. Надявам се, че господарят ти си знае работата...

- Той може всичко – загадъчно се усмихна пратеникът.

- Не се интересувам какво може! – сряза го Балабош. – Важното е да стори това, което искам сега.

- А... – понечи да възрази новодошлият.

- Разбира се, наградата – прекъсна го великият съветник. – Да започнем с твоя дял...

- Но аз... – обърка се онзи.

- Естествено, че ще има и за теп. Та ти си приносителят! Твоят дял се равнява на 200 000 зифара и целият товар от зурп, който нося от настоящето си пътуване и който възлиза на цялото трюмно съдържание на 4 от корабите ми...

Очите на другия леко се разшириха, макар той да опита да прикрие изненадата си. Останал доволен от реакцията му, Балабош продължи:

- Господарят ти ще стане един от двадесет и четирите...

- Но... но това означава, че...

- Именно – едва забележимо кимна великият съветник, - един от останалите двадесет и трима, да се свети името му, много скоро ще се пресели в един по-добър свят.

В последвалите няколко секунди тишина Балабош бе притаил дъх. От следващите думи на пратеника буквално зависеше животът му. Най-после новодошлият проговори и думите му бяха най-сладкият балсам за ушите на великия съветник:

- Молбата ви е необичайна, но в никакъв случай не и неизпълнима. Когато ме изпрати, господарят ми ми заръча да ви връча списък с разпознаваемите от вас инициали на двадесет и тримата, подлежащи на елиминиране. Помоли ме, ако се споразумеем, да го погледнете и да потвърдите, за да не стане някаква грешка.

При тези си думи той бръкна в джоба си и извади малък свитък, който връчи на Балабош.

Проверката бе извършена за по-малко от минута. Великият съветник отривисто кимна, върна свитъка на пратеника и си позволи да си поотдъхне.

- Моля за позволението ви да се оттегля – изчаквателно го погледна другият.

- Имаш го – махна с ръка Балабош, сетне се сети нещо и с жест го възпря:

- И още нещо – повелително разпореди той, припомняйки си пъклените си планове относно щерката на Ейохи Тамрал от сутринта. – Ще имам нужда от петима свидетели, когато стигна във Фиртуш, най-вероятно след 10-11 слънца. Плащам по най-високата тарифа и добавям още толкова, затова искам най-доброто... И, 20%, разбира се, за теб.

- Разбира се, госп...

Балабош обаче вече не го слушаше. С бързи стъпки се бе отправил към вратата. Нямаше търпение да се измъкне час по-скоро от клоаката Гадзало и да поеме по триумфалния път на най-голямата власт под слънцето, която току-що – вече и формално – си бе осигурил. При мисълта, че все още първата му съпруга, все по-топчестата и прогресивно погрозняваща Диндала, ще стане киртиса, го напушваше смях. Може би си заслужаваше да я задържи дотогава – само заради ефекта от подобно неблагообразие... При тази мисъл Той се подсмихна, изскочи на улицата и с бързи стъпки се отправи към цивилизацията и, разбира се, към славата.

Спущено на 20 февруари 2014. В края на месеца очаквайте последните две части на глава V.

За имената и поредността на месеците (дяловете) в тайния тинганиански календар щракнете върху линка с важните понятия в края на всяка част от книгата – бел. авт.

В случая се е получила неволна игра на думи: кулата е на Турн, а на латински кула е turris – бел. авт.

За значението на тази и на други непознати думи по-нататък в текста щракнете върху линка с важните понятия в края на всяка част от книгата – бел. авт.


Назад към глава IV

Напред към края на глава V

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта