Книга първа, част първа, глава IV
Тъпанар Дрънкар: Сега пък каква е мистерията с тоя странен кораб? Хем (като че ли) бил без двигател, хем нямал весла?! Какво го движи тогава?! – Какво? Арунда ли?! Ааа, нека авторът да не ни разправя такива „врели не кипели”! Ако бяхме абдалиани, току-вижте някой му повервал, ама какво да правим като сме само някакви си съвсем обикновени земяни...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава IV – Приятели или врагове?
Ще прекоси морето Кривоглавият и дивна красота ще го омая... Ще хвърли тя над неговата прежност було на забрава още преди да е настъпил на пътуването краят... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6291
1. В океана
Събуди се доста по-свеж от предния ден – първият, който прекара на кораба в съзнание. И тази сутрин, също както предната, храната му донесе момичето. Този път бяха някакви правоъгълни плочки, подобни на сухари, но, както му се стори, навярно защото дълго време не бе слагал в устата си друго, освен хранителни таблетки и почти бе забравил вкуса на планетарната храна, много по-вкусни. Към храната имаше чаша с топла, леко сладникава течност, смътно наподобяваща кафе, но с някакъв екзотичен аромат, който той не успя да определи.
През цялото време, докато се хранеше, момичето стоеше до масата. На няколко пъти той я покани да седне и да сподели трапезата му, ала тя решително отказваше, като невероятно мелодичният й глас оформяше неразбираеми за него думи:
- Арунда фегали футро пош!
Когато се нахрани, тя го погледна въпросително. Той поклати отрицателно глава и се надигна от леглото. При това му действие тя радостно изписка и му подаде ръка, за да му помогне. Кожата й бе топла и мека и той с почти самоубийствена носталгия си спомни за Инес – съпругата си, която никога повече нямаше да види!
Изплашена от за миг изписалата се на лицето му покруса, тя рязко отскочи от него и го загледа някак особено. Като се вгледа в очите й, Николас установи, че в тях има жал и, както му се стори, безпомощност. За да я успокои, той се насили да се усмихне. Странно, но тя не се хвана. Продължи да го фиксира със същия поглед и едва след няколко секунди, когато Николас се зачуди как да възстанови душевното й равновесие, изпълнените й с потрепкващи пъстри точици топли кафяви очи се избистриха.
Той се запита как да се осведоми за курса на кораба и за намеренията им спрямо него. Сетне се отказа. Вероятно щяха да пътуват дълго – предната вечер никъде не се виждаше бряг. Реши първо да разгледа кораба. Конструкцията на последния му се бе сторила странна – във всеки случай не напомняше много на тази, която бе виждал в учебниците, посветени на далечната история на Барзум и на други планети от Конфедерацията.
В първия миг светлината почти го ослепи. За момент изгуби равновесие и се залюля на все още нестабилните си крака. Момичето до него решително го подкрепи и той й се усмихна в отговор.
Стоеше загледан в кристално синьото небе и в тихо плискащите се край борда тъмно сини води на океана. Отново се зачуди как въздухът тук може да е толкова чист. Дишаше, дишаше и просто не можеше да се надиша. Стори му се, че никога преди това не е дишал истински.
Веднага щом излезе няколкото мъже, суетящи се на палубата, се втурнаха към него и, той се втрещи, паднаха в краката му на колене. Правеха някакви знаци, за чийто смисъл само смътно можеше да се досеща. Изпъваха ръце нагоре и движеха отворените си към него длани напред-назад. В същото време мълвяха нещо, в което отчетливо се открояваше една-единствена дума, изричана много по-често от всички останали, при това, както му се стори, с благоговение – Арунда.
Изправен пред тези мъже, които незнайно защо така триумфално му се кланяха, Николас внезапно се почувства страшно неудобно.
С какво, по дяволите, съм заслужил такова отношение? – възмути се. – Сякаш не съм човек като тях, от плът и кръв, а някакво божество!...
Тъкмо в този момент към наобиколилите го мъже пристъпи човекът, който предната сутрин пръв бе опитал да го заговори. Явно прочел в погледа му обзелите го недоумение и неудобство, той с резки жестове ги разгони, пристъпи към него и... силно го прегърна:
- Салгете Арунда, Аарунда фит бош! – изрече тържествено, после силно го потупа по гърба и рязко отскочи.
Зашеметен от тая внезапна проява на топлота и от рязкото й прекъсване, Николас за момент се зачуди какво да прави. После видя как мъжът дружелюбно му махна, каза нещо на момичето до него, в отговор на което тя само кимна, сетне бързо се отдалечи.
* * *
Това определено бе най-странният кораб, който бе виждал. Бе малък, едномачтов. Макар по нищо да не личеше, че е задвижван от двигатели (поне не се долавяше шум на такива), не бе тласкан и от гребци. Капитанът – или по-точно човекът, който в момента го пилотираше - го направляваше с помощта на нещо като лост.
Николас обходи палубата откъм слънчевата страна на кораба, която в най-широката си част бе около 10 метра. Наведе се, за да установи от какъв материал е направена. Не успя. Тя пружинираше под краката му, а под стъпките на моряците понякога дори цялата се клатеше, ала личеше, че е стабилна. Перилата, които я обрамчваха, не бяха метални. Бяха направени от нещо като лека пластмаса. В ръцете му те се огъваха лесно, ала явно бе нужна гигантска сила, за да ги счупи.
В момента имаше безветрие и платната бяха спуснати, ала по леката пенеста диря, оставаща зад кораба, личеше, че се движат. За същото красноречиво свидетелстваше и лекият постоянен полъх откъм носа...
Все така придружаван от момичето, чието присъствие никак не му бе неприятно, Николас разгледа и вътрешността на кораба. За разлика от палубата, тя не го впечатли с нищо. Стандартен коридор, стандартни каюти...
Огледът бе продължил по-малко от час, а след него се върнаха на палубата. Бе топло и слънцето все повече препичаше. Затова застанаха на перилата откъм сенчестата страна на кораба, като по размерите и вида си тази палуба – констатира той – бе досущ като онази от другата му страна. Не опитваха да общуват, поне на него му бе извънредно приятно, че са заедно и, кой знае защо, предполагаше, че и с нея не е много по-различно.
Замисли се как да установи контакт с тези същества. Явно трябваше да почне да учи езика им. Хрумна му да помоли за това момичето. Сякаш прочела мислите му, тя му се усмихна и посочи един силует в предната част на кораба, който тъкмо идваше към тях. Бе мъжът, който преди малко бе разгонил падналите в краката му негови почитатели.
Посочвайки силуета на мъжа, момичето започна да му обяснява нещо. Отначало не разбра, ала накрая все пак проумя. Тя се опитваше да му каже, че този мъж й е баща.
Той се усмихна в отговор, показа, че е разбрал, и реши да подхване темата за езика. Изминаха няколко минути, докато се разберат. Когато проумя желанието му, лицето й направо засия от възторг. С жест тя му посочи да стои там, където беше застанал, и с решителни стъпки се отправи към баща си. Поговориха малко, след което тя радостно се втурна обратно. Явно бе получила разрешение да започне да го обучава.
* * *
Започнаха веднага. Прекъснаха само за обяд, като той демонстрираше пред явно благоговеещите пред него мъже оскъдните познания по езика им. Веднага след обяда продължиха, прекъсвайки едва по залез слънце, когато той бе забелязал изписаната върху лицето й умора.
Между временно бяха излезли от зоната на безветрие и по небето се бяха появили перести облачета.
Най-сетне бе успял да научи, че са го открили близо до брега преди 8 дни и веднага са потеглили. Посредством жестове, мимики и какофония от непонятни за него думи тя успя да му предаде, че когато са го намерили е бил почти мъртъв от изтощение, настоявайки, че само невероятно силният му организъм го е спасил. Опита се да научи защо са го взели и къде отиват, ала тя не съумя – или може би не искаше, не разбра точно – да му обясни.
* * *
През следващите няколко дни пътуването продължи все така безметежно. От време на време минаваха през зони на безветрие, а когато имаше вятър, по небето все по-често се появяваха и, макар и оскъдни, перести облаци.
Опита да разбере как се движи корабът: дали има някакъв безшумен двигател или го тласка нещо друго. Отговорът й бе абсолютно непонятен за него и се състоеше само от една-единствена дума – Арунда.
Отдавна бе започнал да подозира, че за тези хора думата Арунда съдържа някакъв дълбоко сакрален смисъл, макар все още да не разбираше точно какъв. Най-сетне, използвайки оскъдния запас от думи, които бе научил, попита момичето:
- Арунда Аарунда Фирсала! – благоговейно възкликна тя, посочвайки първо него, а след това и всичко около тях.
- Фирсала? – запита той.
Тя му обясни и той най-накрая проумя:
- Сена – момичето се казваше Сенетра – иска каже той – посочи себе си – Пратеник Арунда?
Тя радостно кимна, възкликвайки:
- Сена знае той Пратеник Арунда!
- Но аз не... – Николас се прекъсна сам. Внезапно бе проумял, че вярата на тези хора, че е пратеник на Арунда, каквото и да бе това велико за тях нещо Арунда, в някой следващ момент може да му донесе предимство. При тази мисъл изпита вина – най-вече спрямо Сена, която винаги по отношение на него бе така доверчива и изпълняваше всичките му желания, при това – струваше му се - не само защото бе убедена, че той е пратеник на този мистериозен Арунда...
2. Опасната зона
Изминаха още много дни. Явно пътуваха към полюса, защото нощите ставаха все по-хладни, а горещината през деня – все по-поносима. Бе започнал да свиква и с прекалено високата за тялото му гравитация. Вече не се чувстваше толкова тежък, колкото в началото и се уморяваше все по-малко.
Бе научил езика, на който тези хора говореха, до ниво, позволяващо му да общува с тях на елементарно равнище. Бе разкрил и естеството на така почитания от всички тях Арунда. Те бяха заклети пантеисти. Арунда олицетворяваше света, той бе светът, а самият той, мъжът, който в предишния си живот се наричаше Николас Конглар, бе негов пратеник... В един от разговорите си със Сена той опита да изясни това противоречие:
- Сена казва аз Пратеник Арунда – подхвана.
Тя отривисто кимна:
- Ние щастливи, че избра нас, а не Тингано. Тингано лоши, много лоши!
- Тингано? – повдигна вежди Николас, ала реши да изясни този въпрос по-късно:
- Тингано – започна да му обяснява тя. – Те краде и убива, прави война, голям война!...
- Те друго племе ли са? – понечи да се осведоми той, но тя явно не го разбра. Ала от обясненията й личеше, че е така. Сега обаче той бе решен да изясни проблема с противоречието между пантеистичната им религия и вярата им към него в качеството му на пратеник на Арунда:
- Ако всичко – земя, небе, трева, кораб, Сена... – ако всичко това Арунда, как може пратеник Арунда?
Тя не го разбра.
- Ти Арунда? – опита да опрости нещата той
- Да, аз Арунда и всичко Арунда.
- Защо тогава аз само Пратеник Арунда?
При тези му думи тя се сви, а лицето й внезапно побледня:
- Ти... как... ти... – почти изплака момичето и той съжали, че е повдигнал въпроса.
Сетне тя решително пристъпи към него и... се срина в краката му, като ги обви с крехките си ръце:
- Ти... моля ти не отива при тингано! Не отива при тингано, нали?!
В погледа й имаше толкова много страх, че той смразен задържа смеха, който само до преди секунди бе готов да се излее от гърдите му:
- Не отива при тингано – внимателно я вдигна. – Никога не отива при тингано. Но и Сена трябва обещае нещо.
- Сена обещае всичко! – пламенно го увери тя и го загледа с обожание.
- Не отива при тингано само ако Сена никога повече... – тук той се затрудни, ала все пак накрая успя да й обясни. Не искаше тя никога повече да пада на колене пред него.
Тя озадачено го погледна, после тържествено кимна:
- Никога, никога повече!
Мина още много време, докато успее да разбере паническата й реакция. Много скоро се случи нещо, което за дълго ги отклони от темата.
* * *
Същата вечер Кодрат, бащата на Сенетра, го навести в каютата му. Бе единственият на кораба със самостоятелна каюта и бе предложил да я подели с други, но всички решително отказаха. Отново бяха паднали в краката му и бяха започнали да се молят, изразявайки неистовия си ужас да не би да е решил да ги напусне и да отиде при тингано. Бе принуден да отстъпи, разбира се, макар че каютата му бе най-голямата на кораба и спокойно можеше да побере четирима, дори петима души.
Изражението на Кодрат бе мрачно.
- Какво се е случило? – разтревожи се Николас.
- Случи сега... после!
Той не разбра и Кодрат поясни:
- Кога дойде тъмно труден таман, тежък таман!
- Труден таман? Тежък таман? – продължаваше да не доумява Николас.
- Стои тук, ние пазим – тържествено произнесе бащата на Сена.
- Пазите? От какво?
- Как от какво?! – на свой ред се учуди Кодрат. – Тингано. Сега почва да минава покрай тяхна барда. Затова трябва тихи, много тихи, по-тихи от тиха голяма вода!...
Той се подвоуми, но най-сетне зададе въпроса, който явно го измъчваше:
- Ти стои при нас, нали? Не ходи при тингано?!
- Никога, никога няма да отида при тингано! – обеща Николас.
При тези му думи Кодрат силно го прегърна и дори понечи да падне на колене, но той внимателно му попречи.
- Арунда Фирсала стои при нас, а ние пазим, ние бъдем достойни за него и той горд с нас! – тържествено обеща възрастният мъж и по лицето му най-сетне се разля спокойствие. Той обаче запазваше напрегнатото си изражение:
- Ти не излиза от каюта – не излиза, каквото и да става!
- Само ако не се наложи – уклончиво отвърна Николас.
- Не, в никакъв случай не излиза! – закле го Кодрат. – Таман тингано, лош, много лош таман! Обещае не излиза!
Той зачака с тревожно изражение.
- Не излиза – съгласи се бившият Николас Конглар и настоящ Арунда Фирсала или, както обикновено го наричаха, само Фирсала, като в същото време любопитството му растеше.
- Какво означава тингано барда? – опита да се осведоми.
Кодрат повече с жестове, отколкото с думи, му обясни, че това е район, зона, място на тингано.
Чак сега Николас проумя страха му. Явно предстоеше да минат край леговището на смъртните им врагове тингано (едва много по-късно успя да установи, че всъщност бяха поели по един от маршрутите за плаване между континентите, често използван от прословутите тингано). Запита се с какво тези тингано са им станали толкова омразни. Засега нямаше отговор, но с течение на времето – сигурен беше – щеше да разбере.
* * *
Малко по-късно двама моряци застанаха пред каютата му. Известно време след това те пропуснаха сена, която с угрижено лице влезе при него:
- Вечерята ти – уморено му се усмихна тя, поставяйки чинията на масата.
- Баща ти много разтревожен, а, както вижда, ти също угрижена? – опита да си изясни ситуацията той.
- Труден таман, страшен таман! – възкликна Сена по подобие на баща си, сплете ръце пред гърдите си и скръбно започна да си припява нещо, явно се молеше.
- Трябва минем оттук, покрай тингано барда? – осведоми се той.
- Няма начин, това единствена патра – с отчаяние в гласа изрече тя.
Николас си припомни от уроците по езика на тези странни същества, че патра е път, посока, маршрут.
- И друг път минавали оттук? – попита.
- Много, много пъти – потвърди тя.
- Тогава не чак толкова страшно – поуспокои се той.
- Страшно, много, много страшно, страшен, ужасен таман! – разтреперана възрази Сена.
- Но щом и друг път... много пъти...? – не проумяваше той.
- Сега различно – обясни тя. – Сега с нас Арунда Фирсала.
- Да - на свой ред не се съгласи той, - но тингано не знаят.
- Тингано имат очи, много, много, повече от много очи! – настоя Сена.
Той сви рамене. Някакво суеверие, реши, но дори да почнеше да я убеждава, едва ли щеше да успее да разсее толкова дълго трупалите се в нея страхове.
- Ти не излиза! – простена тя, а в очите й се четеше огромна молба.
- Ти също не излиза, стои тук, при Фирсала! – на свой ред помоли той.
- За Сена не опасно. Очи тингано търсят Фирсала, не Сенетра!
Внезапно го бодна някакъв подсъзнателен страх за нея и той отново настоя:
- Фирсала не излиза само ако Сена не излиза.
- Да, побърза да се съгласи тя. Добре, Сена не излиза, но и Фирсала не излиза?
- Добре - кимна Николас и, неочаквано и за самия себе си, пристъпи към нея и нежно я прегърна. Противно на очакванията му тя силно се притисна към него, а сълзите й оросиха гърдите му. Той я погали по меката като коприна коса и в сърцето му се разгоря нещо, някаква магия, която той познаваше и от предишния си живот и която все още не смееше да назове. С Инес, разбира се, бе различно, несъпоставимо различно, но сега Инес бе далеч, непостижимо далеч и той с ужас откри, че това вече не го натъжава толкова, колкото... – разбира се, че трябваше да признае, поне пред себе си. Това не го натъжаваше толкова – или по-точно бе да се каже го натъжаваше много по-малко, - отколкото по време на космическото му заточение, отколкото по времето, преди да срещне Сена.
* * *
Следващите две седмици прекараха в каютата му. Пред нея неизменно крачеха двама пазачи, всеки от които въоръжен с тояга със заострен връх и с малки, лъкоподобни приспособления, наричани от тях гриземи, изстрелващи малки топчета, направени от нещо като лека пластмаса, за които използваха името тилди и които, както му обясниха, при изстрелването им развивали голяма скорост и, достигайки целта, се взривявали напред и встрани на миниатюрни парчета с изключително остри ръбове, които се пръскали в тялото на врага и, веднъж докоснали го, неминуемо го убивали. Единият от пазачите дори счупи едно от топчетата, за да му покаже. Парчетата, на които се разтрошаваха, бяха толкова остри, че въпреки внимателните му движения при изследването им, Николас жестоко се поряза.
През това време атмосферата бе наситена с някаква неопределена, ала осезаема тревожност, която, въпреки усърдните си опити, моряците не можеха да прикрият. Тъй като нямаше какво друго да правят, Николас и Сена по активно от преди се занимаваха с езика, благодарение на което той значително напредна. С всеки ден все повече се сближаваха и въпреки упоритите му опити да прикрива чувствата си, той все повече гледаше на нея не само като на любвеобилно същество, каквото беше, но и – като на жена, в каквато несъмнено неотдавна се бе превърнала. Въпреки съпротивата си, все повече си я представяше в леглото до себе си в далеч не целомъдрени пози. Наред с това образът на Инес в съзнанието му все повече избледняваше, изместван от все по-любимото лице на Сена...
Въпреки това през цялото време, което прекараха в една каюта, той не посмя да посегне към плода, който все по-изкусително му се предлагаше, защото по всичко изглеждаше, че ако я пожелаеше, тя с охота би му се отдала. Сдържаше го някаква невидима бариера, чието наличие не можеше да си обясни докрай. Освен това имаше смътното подозрение, че в очите на тия хора, и по-специално в тези на Сена, Арунда Фирсала не биваше да демонстрира сексуалния си глад, особено ако той, както бе в случая, бе все по-трудно удържим и, разбира се, все по-въплътен в образа на обикновено планетарно момиче, каквото за тези хора – не и за него – бе Сенетра. За него тя бе – или поне все повече се превръщаше в богиня, богиня, заплашваща да го лиши и от малкото здрав разум, който му бе останал...
Най-сетне, на петнадесетия ден от заточението им в каютата му, Кодрат влезе при тях с усмивка на лице.
- Свърши се! – устреми той благоговеен взор към Николас. – Преминахме.
- О, татко! – изписка Сена и прегърна баща си. – Наистина ли? И Фирсала – при тези думи тя се обърна към мъжа, с който бе прекарала цели две седмици, очевидно без да й омръзне... – и Фирсала ще остане при нас!
- Поне така каза... – с несигурен глас потвърди баща й, обръщайки се с умоляващ взор към по-младия мъж. – Нали, Фирсала? Нали ще останеш при нас?
- Разбира се, че ще остана – за кой ли път потвърди Николас, добавяйки на ум, че с всеки изминал ден нещо – каквото и да бе и колкото и да бе важно – все по-трудно би го отделило от Сена, в която, едва сега си позволи да си признае, бе започнал да се влюбва безпаметно.
3. Жадуваният бряг
В края на третия месец от пътуването вече бе застудяло доста. Все по-често валеше и дъждът ставаше все по-студен. Преди около месец в разстояние на няколко дни бяха налетели на две силни бури, втората от които едва не ги потопи. Бе малко след като напуснаха района на мистериозните за Фирсала тингано – оттук до края на престоя му в семейството на Сена ще го наричаме така, защото всичките му спътници се обръщаха към него по този начин, пък и той все повече свикваше с това си прозвище.
Вече почти знаеше езика и можеше да разговаря на него доста свободно. Дори бе започнал да усвоява нецензурните фрази, използвани от спътниците му. Все повече се сближаваше със Сена и с нарастваща сигурност предчувстваше, че приятелството им ще прерасне в дълбока привързаност, а може би дори любов...
Бе ранната сутрин на осемдесет и седмия ден от свестяването му на кораба, а това означаваше, че пътуването им продължава вече почти три дяла, както спътниците му наричаха месеците. Събуди се зъзнещ от студ и дори двете чаши горещ филех – напитката, за която първият път, когато я вкуси, бе помислил, че напомня на кафе – не го затоплиха. Навлече всичките си дрехи и излезе на палубата. Каква бе изненадата му, когато гъсто сипещите се парцали мокър сняг, хвърляни в лицето му от ледените пориви на вятъра, почти спряха дъха му. Макар все още малки, пенестите вълни клатушкаха жалкото им едномачтово корито доста силно и, разхождайки се по покритата със скреж палуба, на него му се налагаше да употребява усилия, за да пази равновесие.
- Започва се – сепна го нечий глас току зад рамото му. Беше Кодрат.
- Мислиш ли, че ще прерасне в буря?
- Сигурен съм. Налягането е доста ниско и продължава бързо да пада.
- Надявам се, че предстоящата буря няма да е толкова силна като предишните две? – осведоми се Фирсала.
- В интерес на истината, доста по-силна.
- По силна? Та предишните две едва не ни потопиха! Какво ще правим сега?
- Минавал съм по тая патра цели дванадесет пъти. Това е тринадесетият – усмихна се Кодрат.
- С кораб като този! – усъмни се Фирсала.
- Половината пъти съм бил със същия тоя кораб.
- С този?! – не сдържа недоумението си Фирсала и едва не изгуби равновесие при поредния порив на вятъра, доста по-силен от предходните. Щеше да падне, ако силната ръка на Кодрат не го бе задържала.
- Нашите кораби са доста здрави, но са пригодени за зимен климат. Те се огъват на летни ветрове и дори често потъват, но е истинска рядкост да бъдат потопени от снежна фуртуна.
- Че защо? – учуди се Фирсала. – Мигар и топлият, и студеният вятър не са еднакво опасни за всички кораби!
- Да – кимна Кодрат, - еднакво опасни са.
- Ами тогава?
- Ще те оставя да се сетиш сам. – При тези си думи бащата на Сена се загърна в дебелото си палто и махна на Фирсала за довиждане:
- Влез на топло, изпий няколко чаши филех или палумба, поспи още някой и друг час, защото подозирам, че – той погледна към небето – още в ранния следобед ще бъдем същинска черупка...
* * *
Бурята връхлетя към обяд. През целия предиобед валя убилен мокър сняг, придружен с все по-силен вятър. Вълните все повече растяха и към 11 ч. започнаха да заливат палубата. Моряците обаче, за почуда на Фирсала, не бяха особено обезпокоени. Напротив, пиеха палумба – топла леко алкохолна напитка, - подхвърляха си шеги и явно се радваха, че се прибират у дома.
- Прела – обърна се Фирсала към един от моряците, - кога се очаква да пристигнем?
- След десетина-петнадесет слънца (така наричаха дните), но всичко зависи от времето.
Към дванадесет и половина вълните вече яростно се стоварваха върху кораба, чиято конструкция пращеше и се гънеше. Снегът се бе превърнал в почти непрогледна бяла мъгла. Движенията на моряците обаче бяха спокойни и точни, явно тези сурови мъже бяха свикнали да пътуват в тежки зимни условия и дори ги предпочитаха пред жегата, от която идваха.
- Разбра ли вече защо не се страхуваме от тукашните бури? - изкрещя с пълен глас Кодрат, минавайки покрай Фирсала, който помагаше на моряците да приберат в трюма всичко ценно, застрашено да излети от палубата, включително и двете четириместни спасителни лодки.
- Май че се досещам – засмя се последният.
- Да видим? – подкани го бащата на Сена, отпивайки на едри глътки от пластмасова чаша с бързо изстиваща палумба.
- Има ли нещо общо с това, че тукашният вятър, колкото и да е силен, е относително постоянен?
- Прекалено сложно казано, Фирсала – кимна Кодрат, допивайки чашата си и хвърляйки я в поредната прииждаща пенеста грамада. - Вятърът не само че е далеч по-постоянен, отколкото на юг, но и се засилва много по-постепенно. Очаквам някъде привечер да достигне максималната си мощ, а тя, както ще видиш, е впечатляваща!
Фирсала погледна възрастния мъж, установявайки, че въпреки напрежението, на което бе подложен, лицето му грее от щастие.
- Разковничето е в това – добави Кодрат, шляпайки с крак по наводнената палуба. – Много скоро ще видиш защо тингано дават мило и драго да научат тайната на тази конструкция и особено на онова, което се крие под нея.
- Защо? – учуди се Фирсала. – Те нямат ли такива кораби?
- Трябва да видиш техните тромави чудовища – със задоволство отбеляза бащата на Сена. – Колко пъти са се разбивали в скалите на Абдала!...
- Абдала домът ли е? – осведоми се Фирсала.
- Да, домът – потвърди възрастният мъж, сетне предпазливо додаде: - Понякога се чудя. Толкова много неща не знаеш! Мисля обаче, че изпращането ти такъв е мъдър ход от страна на Арунда. Пратеникът му трябва не просто да узнае как живеем, той трябва да е живял живота ни, за да се убеди защо трябва да закриля нас, а не зверовете тингано. Прав съм, нали?
- Защо ги мразите толкова много? – настоя да научи Фирсала.
- Ще видиш – помрачи се внезапно лицето на Кодрат. – Уви, трябва да видиш, та нали затова си Фирсала!
* * *
Вятърът продължи да се засилва до късния следобед, сетне задуха с величествено по разрушителната си мощ постоянство. Корабчето се мяташе като книжна лодка от вълна на вълна. Конструкцията му стенеше с раздиращ слуха шум, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Снегът се сипеше толкова плътно, че нощта бе светла като ден...
Всичко това продължи до късно след полунощ. По някое време Фирсала бе задрямал. Когато се събуди усети, че нещо се е променило. В първия момент не успя да установи точно какво. Сетне се досети. Грохотът на вятъра бе започнал да затихва. Бурята губеше мощта си, но не и студът. В каютата му бе като в хладилник. Дъхът му излизаше на облачета пара и единственото, което го бе спасило от измръзване по време на дрямката му, бяха дебелите одеяла.
Корабът все още силно се люлееше, ала той успя да се изправи. Повръщаше му се. Миналите два пъти не бе хванал морска болест, но сега...
Зората бе по-искряща от всякога, но, уви, ледено студена. Термометърът от шлюза на някогашната му капсула показваше минус 22,7 по Целзий!
* * *
Осем дни по-късно, една сутрин, когато температурата бе спаднала до почти непоносимите за него минус 29, а във водата вече се разминаваха с ледени отломки, един вик го накара да вдигне глава:
- Земяаа! Ставайтеее! Земяаа! Вкъщи смеее! Урааа!!!
Бе вахтеният – младеж на не повече от 24-25 години, наричани от спътниците му цикли, който вероятно пътуваше за първи път. За миг Фирсала му завидя. Той се прибираше. Имаше при кого да се прибере. Нещо толкова обикновено и човешко...
Та нима не се прибирам и аз? – запита се. – Тези хора ме намериха, превърнаха ме в бог, а..., а едно момиче дори ми позволи отново да изживея трепетите на една, може би обречена, но все пак, по дяволите, любов!
Той устреми взор на север – през цялото време бяха пътували в тази указвана от компаса му посока. В първия миг не забеляза нищо. Също както през последните дни водата тихо се плискаше около кораба. И тогава..., тогава я видя! Тънка като молив белезникава ивица на хоризонта. Опита се да различи нещо друго. Не успя. Явно все още бяха прекалено далеч.
Внезапно нечия ръка се уви около кръста му. Бе, разбира се, Сена.
- Пристигаме – с тихо задоволство въздъхна тя. – Прибираме се вкъщи.
- Да, Сена, прибираме се – потвърди той и на свой ред я прегърна. И тогава най-сетне разбра. Разбра това, което трябваше да е очевидно още от самото начало. Тя бе нещо толкова красиво, единственото красиво и добро нещо в сегашния му живот и... той просто нямаше да й позволи да си отиде!
Спущено на 14 февруари 2014. Точно след седмица очаквайте първите две части на глава V.
Мачтата е голям пилон, монтиран в средата на плавателен съд, в случая предназначен за окачване на платна – бел. авт. Пантеистите вярват, че бог е във всичко – бел. авт.