Книга първа, част първа, глава III – 3 и 4
Тъпанар Дрънкар: О, не! Ама какъв е тоя криминален „буламач”?! Мигар авторът не ни обеща (Обеща ни, нали?), че книгата ще е приключенска с уклон към четиво на ужасите?!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Ултиматумът
Елорио очакваше повикването. То дойде от самия технически отговорник Фашум Кеглър. Макар че, колкото и да се опитваше, не успяваше да се успокои, когато се яви пред шефа си той поне външно изглеждаше почти спокоен.
- Става дума за микросрива и изчезналата капсула – започна направо Кеглър. – Има ли нещо в този микросрив, което ви се стори необичайно? (За разлика от следователя Кох техническият отговорник Кеглър говореше с подчинените си на вие.)
- Не, господин Кеглър. Съвсем нищо. Бе просто един от рутинните сривове – случват се по 7-8 на смяна.
- Колко време след срива системата алармира за изчезването на капсулата на доживотния Конглар?
- Много скоро, господин Кеглър – може би... – той се замисли за момент – може би минута или две след това. Вие обаче можете да го установите с абсолютна точност от записите...
- Искаме да разберем дали няма някакво разминаване във времето – поясни техническият отговорник.
- Разбира се, преценката ми за това, за което ме питате, не може да бъде повече от субективна, а това, което си спомням, бе, че много скоро след последния срив – впрочем четвъртият за онази нощ – системата сигнализира за седма степен на тревога. Уплаших се толкова много, че дори в първия момент блокирах. Надявам се обаче, че съм реагирал достатъчно бързо...
- Да, да, реакцията ви е била своевременна – махна с ръка Кеглър. – Сега обаче не става въпрос за това. Интересува ме дали сте забелязал нещо необичайно – каквото и да е то, всичко, за което се сетите – преди, по време или непосредствено след срива...
- Не, нищо необичайно – направи физиономия на учудване Елорио, надявайки се да изглежда достатъчно убедителен.
- Добре, господин Габор. Това е засега. Благодаря ви за съдействието! Ако има още нещо, ще ви повикаме...
При тези думи той внезапно сбърчи лице:
- Между впрочем, знам, че поддържате връзка с известния доктор по космически технологии Гендар Верлаац. Ще ви бъда много благодарен, ако го подпитате за проблема, без обаче да разкривате за какво ви е необходима информацията.
Младежът кимна, чувствайки, че най-лошото изглежда е отминало.
- И нито дума пред външни хора за каквото и да е в ЦКЗС: нито за микросривовете, нито, разбира се, за изчезналата капсула!
- Естествено! – възкликна Габор. – Като служител на Центъра прекрасно знам какво ми е позволено и какво в никакъв случай не трябва да правя...
* * *
През следващите няколко дни Габор не се свърза с Верлаац. Бяха се уговорили да се видят едва когато премине опасността. Най-после дългото чакане свърши и, точно както бе предполагал Верлаац, поискаха нова среща с него. Потърси го самият генерален директор на ЦКЗС Манитур Латал.
- Господин Габор – започна Латал, - повиках ви, за да се споразумеем по един изключително важен за Центъра въпрос.
- Аз съм лоялен служител и съм готов да помогна с всичко, с каквото мога – уверено се отзова младежът.
- Радвам се да го чуя, но това, което искам от вас, е..., как да кажа..., малко... хм... необичайно...
- Необичайно? – Елорио направи всичко възможно да изобрази на лицето си физиономия на учудване. – Не разбирам, господин директор...
- Знам, че не разбирате – благо се усмихна Латал. – Първо ми кажете, и знайте, че сте под клетва, също както в съда, споделял ли сте с някого за случилото се в нощта, когато...
- Но, господин Латал, прекрасно знам, че това ми е изрично забранено от правилника!...
- И въпреки това? Знаете, че правилникът, както всеки закон изобщо, не е нещо повече от хартийка...
- Но аз никога не съм гледал на него по този начин!
- Радвам се, че е така – отривисто кимна директорът. – Все пак обаче човек понякога бива обладан от непреодолимо желание да сподели нещата от службата си с някое много близко нему същество, особено ако някое от тези неща, както е в случая, е изключително интересно...
- С никого не съм споделил и, уверявам ви, няма да го сторя! – с неприкрито достойнство заяви Габор. – Знам, че когато поема някакъв ангажимент – а правилникът на Центъра е точно такъв ангажимент – трябва да го спазвам...
- Не се вълнувайте, господин Габор! – с успокоителен жест го прекъсна Латал. – В нищо не ви подозираме. Но ние, как да кажа, предпочитаме да сме сигурни...
При тези думи на директора младежът се постара да изпише на лицето си изражение на недоумение.
- Трябва да ви кажа, че за нас е много важно случилото се през въпросната нощ да остане между стените на Центъра.
- Естествено – съгласи се младежът.
- Моля, прегледайте това – продължи Латал, сякаш изобщо не бе бил прекъсван. При тези думи той се пресегна към отдалечения край на бюрото и бутна към младежа един запечатан плик. Озадачен, Габор го хвана и се втренчи в печата:
ЦКЗС, Отдел за сигурност.
- Хайде, отворете го – подкани го Латал.
Младежът едва забележимо вдигна рамене и с леко безпокойство счупи печата. При това си спомни думите на Верлаац:
- Трябва да очакваш, че ще опитат да те шантажират.
Нито той, нито младежът обаче, нямаше как да се досетят как щяха да го шантажират.
От плика изпадна лист, изписан със ситни печатни букви. В долния десен ъгъл се мъдреше друг печат – този на фирмата, в която бе работил преди да постъпи в Центъра:
Коминкорн, Асоциация за изследване на дигиталните системи за комуникация в околопланетните пространства.
- Хайде, прочетете го – меко настоя Латал.
Все по-обезпокоен, Габор плъзна поглед по редовете. Сетне, внезапно силно впечатлен и видимо все по-разтревожен, зачете внимателно:
Уважаеми господин генерален директор на Центъра за контрол на затворническите сфери при Затворническата асоциация на Барзум, изпращаме ви това писмо в отговор на ваше запитване относно бившия ни служител Елорио Банати Габор.
В резултат на проучването за въпросния служител, което проведохме, установихме следното:
Писмото, както вече бе споменато, завършваше с подпис и печат.
Младежът вдигна глава и, вече сериозно обезпокоен, втренчи поглед в шефа си. Никакви клетви и увещания, че не се е докосвал до въпросната система Мълния – а той въобще не подозираше за съществуването на такава – нямаше да му помогнат.
Доловил страха в очите му, Латал явно остана доволен. После с тих, почти приятелски тон, демонстративно омаловажи обвинението в писмото:
- Не ви обвинявам. Всеки има нужда от пари... Нещо повече: знам, че сте беден, и затова се разпоредих заплатата ви да бъде увеличена с 20%, освободени от данъци. Ако обаче понечите да споделите с някого за случилото се през онази нощ...
Предпочете да не говори, а направи красноречив жест, сякаш отсичаше глава...
- Разбирам – сухо преглътна младежът, чието лице внезапно бе изгубило цвета си.
- Надявам се – учтиво се усмихна Латал, после му подаде едрата си ръка, върху която, кой знае защо, Габор усети следи от неотдавна засъхнала пот. Аудиенцията бе свършила, но младежът започваше да подозира, че най-страшното не само че не е отминало, а, тъкмо напротив, тепърва предстои.
4. Прагматичните размисли на един учен
Верлаац, разбира се, не знаеше какво се случва с подопечните му, но можеше да подозира. Не бе толкова наивен, за да вярва, че ще се отърват без последствия. Съзнаваше, че няма как да ги защити, ала не изпитваше угризения. Правеше го в името на науката, а всичко, което бе правил вече повече от четиридесет години, бе било в името на науката.
Бе изминал повече от половин месец от нощта, когато капсулата на доживотния би трябвало да е била разблокирана и насочена в предварително определената от него посока. Не се съмняваше, че се е случило, в противен случай Габор щеше да го потърси, защото нямаше да може да се справи без помощта му. И сега, разбира се, нямаше да успее да се справи, ала все още не го знаеше. В това отношение обаче той, Верлаац, не можеше да стори нищо. Важното бе когато станеше напечено – а това можеше да се случи буквално всеки момент – да се покрие достатъчно добре, за да не могат да го открият и там – бе уговорил заминаването си още преди началото на експеримента – да изчака бившият доживотен да подаде сигнала...
Е, разбира се, във всичко това имаше немалка доза риск – че как иначе. Най-рискованото, както за пореден път си повтаряше, бе вероятността чудодейно спасеният доживотен да не прочете писмото. Имаше, разбира се, и друг, не по-малък риск – да го прочете и по някаква причина да не подаде сигнала. В такъв случай опасността от провал на експеримента бе почти неминуема. Щяха да му трябват години, докато засече – ако изобщо успееше да го стори – орбитата на тази случайно открита от него малка неизвестна планета в невъобразимо далечната галактика Диамант.
Отхвърли тези мрачни мисли и се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Чакането бе почти нетърпимо. Вълнението му бе толкова голямо, че почти заплашваше да пръсне сърцето му. Бе подготвял експеримента над 10 години!
Отново преговори всичко, което трябваше да направи. Реши да изчака още седмица, преди да се свърже с приятеля си доц. Ото Карнезе на Корола, с когото се бяха уговорили да уреди на него и на спътниците му безплатен престой на планетата в комфортни условия за времето до последващото им излизане в орбитата й, където щяха да чакат получаването на сигнала. Карнезе, разбира се, не знаеше нищо. Приятелството им бе над 20-годишно и дълбоко и благодарение на него той можеше да бъде спокоен за лоялността му. Освен приятелство ги свързваше и важна услуга, която той бе направил на последния, а за нея, бе повече от сигурен, приятелят му нямаше да забрави до края на живота си.
Още веднъж си представи планетата: Господи, какво неограничено поле за експерименти!
Бе подбрал шестима свои колеги, които да заминат с него. Нито Габор, нито Сибони, разбира се, не бяха сред тях. Младежите бяха прекалено неопитни, за да му свършат каквато и да било работа. Единственото им предназначение от негова гледна точка бе на пионки, на инструменти за постигането на собствените му, то се знае, велики научни цели. Не се съмняваше дори за миг, че те – особено Габор – нямаше да бъдат доволни от това, но предвиждаше повече да не се среща с тях, така че проблем в това отношение не съществуваше.
Замисли се за по-малките рискове и за пореден път реши, че те са пренебрежимо незначителни в сравнение с този бившият доживотен да не прочете писмото или да не подаде сигнала.
Първо, съществуваше риск стореното от Габор в терминала да бъде разкрито преди да замине. Той обаче така бе подковал своето оръдие, така добре го бе подготвил за всяка евентуалност, че, за да се случи това, младежът трябваше внезапно да откачи или да започне да се държи като същински простак, какъвто, разбира се, не беше.
Второ, съществуваше минимален риск пробивът да дойде от Сибони. Той обаче имаше много важен материален мотив и бе прекалено добър актьор, за да позволи нещо да се обърка.
Трето, не бе изключено да открият – или дори вече отдавна да са открили - връзката му с единия от младежите или и с двамата. В това отношение обаче той се бе подсигурил добре. Бе ги внедрил в ЦКЗС толкова бавно и внимателно, че дори да заподозряха нещо, то в никакъв случай нямаше да е достатъчно, за да им позволи да го арестуват.
Четвърто, не бе абсолютно застрахован някой от подбраните от него шестима учени да се разприказва, ала всеки от тях прекрасно съзнаваше, че ако го направи губи страхотен шанс за неограничавана от глупави закони и условности професионална реализация. Всички те бяха изключително талантливи в сферите си на дейност, но и достатъчно маргинализирани от системата, за да бъдат прекалено изкушени да я напуснат, поемайки контрола единствено в свои ръце някъде другаде, пък било и това другаде на една, поне на първо време, необитавана от цивилизовани същества планета...
Насили се да престане да мисли за обсебилото почти изцяло съзнанието му начинание и реши да прекара оставащото му на Барзум време в планове за експериментите, които щеше да извърши на новата планета. Почти бе сигурен, че първото, което ще изпробва, ще е една направо изумителна лично негова хипотеза за влиянието на радиационното лъчение върху човешкия организъм. Бе сигурен, че планетата е обитавана от хуманоиди и че лесно ще успеят да ги овладеят, представяйки се пред тях за богове. Изчисленият от него етап от развитието на живота на въпросната планета би трябвало да позволява това.
- Господи – възкликна той, - една цяла планета, при това обитавана от същества с висша нервна система, и всичко това открито за неограничавани от тъпите скрупули на морализаторстващите плужеци от т. нар. Вселенска конфедерация експерименти!
След тези си думи реши още повече да ускори пътуването си. Щеше да тръгне не след 7, а след 6 дни. Така или иначе щеше да чака месеци, по-добре да смени средата. Вероятно там, в убежището му на Корола, щяха да му хрумнат още свежи идеи за експерименти, с които да се заеме веднага след дългоочакваното пристигане на него и екипа му на известната единствено нему планета извън задушаващия затвор, в който живуркаше вече повече от 40 години, затвор, сякаш за подигравка наречен от управниците на Конфедерацията наука!...
Спущено на 7 февруари 2014. Точно след седмица очаквайте глава IV.