Книга първа, част първа, глава III – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: „Център за контрол на затворническите сфери” – ама че нелепо наименование! И какво от това, че някоя от тях била изчезнала?! Чудо голямо! Кого го е еня за някакъв си космически затворник, доживотен при това?! Вместо да гледат как да „разкарат” всички доживотни колкото се може по-далеч в дълбокия космос, те се загрижили за липсата на един-единствен, моля ви се!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава III – Спасителната машинация
В друг свят и в друго време твари жалки ще се главоболят със своите кахъри малки, не сетили дори и за секунда как техните дела белязани били са от Арунда... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 6207
1. Рискованият експеримент
- Направи ли го?
Докато задаваше този въпрос на младия си 22-годишен асистент Елорио Габор, очите на доктор Гендар Верлаац играеха с трескав, почти налудничав пламък.
- Страх ме е, господин Верлаац – призна младежът. – Много ме е страх. Ако заподозрат нещо, отивам направо в Сферата!...
- Глупости! – нетърпеливо тръсна глава докторът. – Че как ще заподозрат! В момента само около Барзум има над 200 милиона затворници, почти 4 милиона от които – доживотни!
- И все пак не мога да си намеря място от притеснение – не се успокояваше асистентът. – Знаете, че каквото и да се случи, няма да ви издам, но аз... с мен... ами, смен какво...
- Не бери грижа! - махна с ръка Верлаац. – Това, което ще се случи и с теб, и с мен, е, че ще останем в историята с едно от най-изумителните научни открития, правени досега. Единственото, за което трябва да внимаваме, е да не допускаме грешки – никакви, ама абсолютно никакви грешки. Защото само някоя грешка може да ни изпрати в Сферата...
Така че, остави тия глупави притеснения, ами по-добре кажи всичко ли направи така, както бяхме говорили?
- Да, всичко – кимна младежът.
- Ами писмото?
- Телепортирах го в подплатата на калъфа с хранителни таблетки, точно както ми казахте – потвърди Габор.
- Всъщност – замислено каза докторът, - единственият риск е свързан с това писмо – но рискът е не дали ще ни разкрият, а дали някоя злощастна случайност няма да му попречи да го прочете...
- Кога... – преглътна младежът. – Кога ще трябва да сторя останалото?
- Не сега – успокои го Верлаац, преценявайки, че почти параноичното притеснение на асистента му може да ги провали. – Важното е, че рибата вече е в мрежата, а кога ще я опържим, решаваме само и единствено ние. Сега най-важното е да се успокоиш. Ти изпълни първата част от задачата успешно и заслужаваш малко почивка без каквито и да било грижи. Уредил съм ти едномесечна почивка на едно много хубаво място. Мисля, че за това време ще успееш да възстановиш душевното си равновесие. Сигурен съм, че когато се върнеш ще бъдеш далеч по-спокоен и тогава ще можем да продължим.
Елорио мъничко се отпусна, на лицето му дори се появи лека усмивка:
- Благодаря, благодаря ви докторе!
- Няма за какво да ми благодариш. Почини си, намери си някое момиче, забавлявай се, пък когато се върнеш, ще се занимаем с останалата част от работата...
- Ама ти бягай! – засмя се възрастният човек. – Ама че съм се разбъбрал – досущ някоя стара клюкарка. Резервацията ти за хотел Камбри в Сиомеш е при Герта, секретарката на факултета. Само трябва да попълниш някакви формуляри – води се като командировка... Е, малко дългичка, разбира се, ама това не вреди, нали...
- Сиомеш! Камбри! – немееше младежът. – Ама това е най-скъпият курорт на!...
- Хайде, стига повече приказки, и аз имам работа – махна за довиждане докторът, обърна се и с бързи стъпки се отдалечи, оставяйки младежа със смаян поглед, втренчен в гърба му.
* * *
Макар да бе сам, Елорио тръпнеше от страх. Бе изминала повече от половин година от току-що предадения разговор между него и доктор Верлаац.
Преди да пристъпи към терминала, хвърли още един притеснен поглед около себе си. Нямаше никого, разбира се. Дежурството му свършваше след три часа, а вероятността през това време – при това късно след полунощ на петък срещу събота – някой да се появи в апаратната на Центъра за контрол на затворническите сфери, или, накратко ЦКЗС, бе, меко казано, повече от минимална.
Младежът преглътна няколко пъти, после, види се, се престраши и най-сетне пристъпи към работа.
Първата част на операцията бе протекла напълно гладко, точно както се и очакваше. Бе позиционирал Сферата на затворника Николас Конглар – случайно избран сред 4219 доживотни, без да я бележи с печата на Кабдал. Предстоеше му по-трудното. Сега трябваше да премахне сферата на Амкар около капсулата на затворника, да насочи капсулата по предварително изчисления от доктор Верлаац маршрут, и, разбира се, да заличи следите си.
Поколеба се още миг, сетне, с физиономия на обреченост, започна да изпълнява стотици пъти проигравания сценарий. За негова изненада ръцете му не трепереха. Движенията му бяха точни и отработени, съзнанието му бе кристално ясно.
Първо натисна бутона за визуализация на сферите. Сетне набра тази на доживотния Конглар. Когато номерът й проблесна на монитора, той я избра и влезе в менюто за контролирането й. Почти без да гледа в списъка с така добре запаметените команди за деактивирането й успя да ги изпълни и натисна клавиша ентър. Съобщението, което почти незабавно изплува на екрана пред него, бе границата, от която нямаше връщане:
Сферата на доживотен Николас Антоан Конглар дезактивирана! О’кей за продължение?
Габор потвърди, сетне избра типа продължение – насочване – и набра координатите на дестинацията.
Дестинация потвърдена! – осведоми го терминалът. Да започна ли изпълнението?
Младежът потвърди и по-малко от минута по-късно получи потвърждение, че подадените от него команди са в ход.
Не, все още не бе време да се отпуска – най-малко сега. Предстоеше, разбира се, най-трудното. То обаче бе последно в списъка със задачи, възложени му от Верлаац, но това съвсем не го успокояваше.
Чрез няколко на пръв поглед безобидни команди той предизвика микросрив в системата, предназначен да заличи предходните му действия. В дневника го отбеляза като един от рутинните бъгове – случваха се по няколко пъти на смяна. Разликата бе, че след възстановяването на информацията една от сферите – при това сфера, запечатана с печата на Кабдал – липсваше. Запита се колко ли време ще е нужно на системата, за да регистрира тази липса и да алармира за нея. Дали щеше да стане преди края на дежурството му...
Реши да прочисти съзнанието си и просто да чака. Съзнаваше, че в момента е абсолютно безсилен да стори каквото и да е. Несъмнено бе почти невъзможно да бъде разкрит, но все пак...
В същия миг пронизителен вой го накара да подскочи в креслото. Системата сигнализираше за крайно необичайното изчезване на сферата и обявяваше най-висока – седма – степен на тревога.
- Толкова бързо! – паникьоса се за миг. Та от възстановяването на системата след микросрива бе изминала по-малко от минута!
Овладя се бързо – това бе абсолютно наложително, инак нямаше да успее...
Преглътна шумно, сетне уверено натисна бутона, с който трябваше да уведоми генералния директор на ЦКЗС. Ситуацията, разбира се, бе многократно репетирана заедно с доктор Верлаац, но въпреки това за миг се бе почувствал неуверен. Сетне го обхвана ледено спокойствие. Внуши си, че има роля и че, ако я изиграе добре, не би трябвало да стане засечка.
2. Паника
Манитур Латал, генерален директор на ЦКЗС, бе грубо изтръгнат от най-сладкия си сън от пронизителния писък на комуникатора. Все още в просъница се пренесе във времето, когато упражняваха кодовете за тревога. Кой можеше да предполага, че след изнамирането на печата на Кабдал – по негово мнение най-гениалното откритие в цялата история на затворите – всичките тия сигнали щяха да станат напълно ненужни. Самият той бе пледирал пред Затворническата асоциация на Барзум за премахването им, но, разбира се, прекалено революционното му предложение не бе минало пред консервативните му началници. Той само бе повдигнал рамене. Сами щяха да се убедят, когато минеше малко време и когато безсмислието на сигналите за тревога станеше ясно за всички...
Странно, писъкът на сигнала, известяващ за най-високата седма степен на тревога, така и не секваше. Едва сега, вече пробуждайки се, той осъзна, че сигналът не е единствено във въображението му. Тръсна глава и се събуди напълно, но писъкът така и не спираше. Озадачен, той хвърли поглед към миниатюрното устройство на нощното си шкафче, и облещи очи.
Жена му Елайза, която имаше порядъчно дълбок сън, тромаво се размърда до него.
Той скочи, грабна устройството, прекоси стаята и излезе в коридора.
- Ще накарам идиота, който не си е направил труда да проучи терминала, преди да седне зад него, горко да съжалява! – закани се Латал. – Но първо ще се разправя с Кеглър, който е имал чудовищното безумие да го назначи!
След тези си думи той рязко удари мигащия в червено клавиш за връзка на комуникатора и троснато отговори на сигнала:
- Латал слуша – процеди със сдържан гняв в гласа.
- Извинете, господин Латал, че се налага да ви безпокоя по това време, но...
- Надявам се, че ти е известно какво означава седма степен? – не се сдържа директорът.
- Отлично, господин Латал. Та нали за това се обаждам!
- Искаш да кажеш, че се е появила визуална илюзия за пробив в печата на Кабдал?
- Не знам дали е илюзия, господин Латал, но приборите показват именно това.
- Защо тогава не се обади на някой техник да отстрани повредата в системата?... – Латал се прекъсна сам: разбира се, че първата работа на оператора при подобна ситуация бе да уведоми него, а не техника.
- Според указанията... – започна младежът.
- О’кей – поомекна Латал. – Аз ще му се обадя...
* * *
Обаждането на техника дойде след по-малко от час.
- Господин Латал, обажда се Елви Бран, техникът на...
- Да, знам – сънено го прекъсна директорът, бе започнал наново да се унася.
- Какво стана, отстранихте ли повредата?
- Ами – запъна се Бран... – Там е проблемът, че повреда няма.
- Какво? Как така няма?!...
Чак сега Латал започна да съзнава, че се е случило нещо крайно необичайно.
- Преди 56 минути дежурният оператор ви е уведомил, че сферата на един от доживотните, казва се...
- Не ме интересува как се казва, а какво, по дяволите, се е объркало! – избухна директорът.
- Ами, такова, господин директор... Страхувам се, че сферата на затворника наистина е изчезнала!
* * *
Час по-късно, малко преди пет сутринта, генералният директор на ЦКЗС Манитур Латал и главният му помощник и технически отговорник Фашум Кеглър седяха с чаши димящо кафе и нервно подръпващи от цигарите си в кабинета на първия.
- Това е, в общи линии, Фаш – заключи латал, след като сбито бе уведомил колегата си за ситуацията.
- Но това е невъзможно! – уверено избоботи Кеглър.
- И аз така мислех... – започна директорът.
- Ще трябва да направим физическа проверка – прекъсна го техническият отговорник и дълбоко всмукна от цигарата си.
- Сторено е вече. Преди – Латал погледна часовника си – по-малко от час техникът Елви Бран ме извести, че лично е направил такава...
- И? – облещи се в него с нарастващо учудване Кеглър.
- Ами ти как мислиш? – избухна Латал. – Господи, Фаш, мислиш ли, че бих те будил по това време, ако шибаната ситуация не вонеше?! Ни следа от лайняната капсула, човече!...
- Чакай сега, успокой топката – замисли се Кеглър, гасейки цигарата си в емайлирания пепелник пред себе си. – Трябва да разпитаме по-подробно оператора.
- Казва се Елорио някой-си – тросна се Латал.
- Да, този Елорио – трябва да го попритиснем. Сигурен съм, че ще излезе нещо. Та пробив в печата е физически невъзможен, прекрасно знаеш това!
- Намекваш за саботаж? – забеляза Латал.
- Възможно е – предпазливо отвърна Кеглър. – Нали ти казах, трябва да го попритиснем. Сигурен съм, че ако има нещо, няма как да остане скрито. Момчетата от отдела за сигурност пипат здраво и съм убеден, че който и да им попадне, и майчиното си мляко ще изкаже...
- Впрочем – сети се той, - кой е бил на смяна при изпълнението на присъдата на доживотния? Да не би...
- Искаш да кажеш... – изцъкли очи Латал.
- Да – отривисто кимна помощникът му. – Отлично ме разбра. Възможно е сферата изобщо да не е била запечатана с печата на Кабдал.
- Твърде евтин трик – скептично възрази директорът, като стана и нервно започна да кръстосва кабинета. – Едва ли е толкова глупав, че да не знае, че подобна простъпка го катапултира право в сферата!
- Все пак не пречи да проверим – замислено контрира Кеглър. – Нали все отнякъде трябва да започнем.
* * *
Маркел Сибони знаеше, че ще е трудно и дотук успяваше да се справи.
- Имаме сведения – мъркаше гласът на следовател Вандър Кох от ЦКЗС, - че на 3 субдек с Габор сте сменили смените си.
- Познавам Габор съвсем бегло и досега той не ме е молил за услуга – за кой ли път повтори Сибони.
- Жалко! – провлечено, почти театрално въздъхна Кох. – Много жалко за вас, младежо! Предполагам, че ви е ясно, че ако не признаете, със сигурност ще загубите работата си. Освен това разполагаме с достатъчно доказателства да повдигнем срещу вас обвинение за съучастие в саботаж...
- Ако искате да ви излъжа, мога да ви кажа всичко, което бихте желал да чуете. Аз обаче мисля...
- Я не се прави на много отворен, пикльо! – изведнъж кресна следователят, явно целеше внезапен сугестивен ефект, а лицето му стана мораво червено. – Ако продължаваш да ни разиграваш, имам правото да те тикна в дрънголника още сега и, бога ми, ще го направя!...
- Ако, както ми се струва, живеем на свободна планета – опъна се младежът, - адвокатът ми няма да го позволи.
Кох се облещи насреща му, сякаш бе видял нещо невъобразимо. Сетне опита да овладее нервите си и донякъде успя. Младежът реши, че е благоразумно да продължи настъплението – така го бе посъветвал и Верлаац, ако се стигне до ситуация като настоящата:
- Заплашвайте ме с каквото си искате или просто откровено поискайте от мен да излъжа! В противен случай ще казвам само и единствено истината, а тя е, че нито на въпросната дата, нито когато и да било друг път, съм сменял когото и да било, включително и господин Габор, когото, на всичкото отгоре, не познавам добре. Ако искате да напусна, готов съм да напиша заявлението си още сега...
- По-кротко – малко поуспокоен изгъгна следователят. Знаеше, че няма нищо срещу тоя явно доста светнат по въпроса за правата си сополанко и че, ако искаше да постигне нещо, трябваше да пипа внимателно, във всеки случай много по-внимателно, отколкото досега:
- Извинявай, че избухнах, но ако се окаже, че си извършил нещо противозаконно – а, ако си го извършил, няма как да не знаеш, че е такова – присъдата е максимална...
- Но аз бих искал да знам в какво ме обвинявате, господин следовател! – възмутено тръсна глава Маркел – умееше ги тия номера, та нали затова бе избран от Верлаац. - Викате ме тук, твърдите, че съм извършил някакво чудовищно престъпление, относно което ме държите в пълно неведение, сетне, когато съвсем човешки ви признавам, че нямам понятие за какво става въпрос, вие започвате да ме заплашвате! Странно: как ли ще изтълкува всичко това адвокатът ми!...
У Кох все повече се изостряше подозрението, че младежът му се подиграва и това почти го изкарваше от кожата. Някак обаче успя да се въздържи. Ала трябваше да признае, че Сибони бе предизвикателство, с каквото, боеше се, в отдела още не се бяха сблъсквали. Досега бяха имали няколко случая на дребни нарушения и при първите заплахи заподозрените неизменно бяха капитулирали. Явно, заключи той, колкото и да му бе трудно да го признае, не им достигаше опит.
- Само още един въпрос, Сибони – меко настоя следователят. – Давам ти думата си, а, ако искаш, готов съм да подпиша и нотариално заверено споразумение с теб, че ще я спазя, че евентуалното ти признание няма да има никакви последици за теб...
- Та въпросът, на който те моля да ми отговориш, е дали някой – бил той Габор или някой друг – те е молил да направиш нещо с терминала, каквото и да е то...
- Извинете, господин следовател – с едва сдържан от вътрешно ликуване глас го прекъсна младежът, - но просто нямам представа за какво говорите! Не знам колко пъти трябва да ви повтарям, че никой, ама абсолютно никой – бил Габор или който и да било друг, не ме е молил за каквато и да било услуга, свързана по какъвто и да било начин с терминала. Мислите ли, че не знам, че това, за което намеквате, е подсъдимо! Мислите ли, че аз, служителят на ЦКЗС, не знам, че всяко мое действие, свързано дори по най-бегъл начин с Центъра, незабавно трябва да бъде докладвано на ръководството!...
- О’кей, Сибони – с добре прикриван вътрешен гняв, но с твърд и външно спокоен глас го прекъсна Кох. - Радвам се, че е така и се надявам да продължаваш да бъдеш все така лоялен и занапред. Ако обаче се окаже – при това в гласа му се появиха метални нотки, - ако се окаже – натърти той, - че не си казал цялата истина, защото несъмнено ние ще я установим и без твоя помощ, законът ще бъде приложен спрямо теб с цялата му строгост и лично аз ще настоявам за това!...
* * *
Няколко минути по-късно, вече на улицата, Сибони силно се разтрепери. Надяваше се, дори му се струваше, че е изиграл ролята си добре. Ако бе така, това щеше да означава, че честно е спечелил обещаните му от доктор Верлаац 20 000 вендера – пари, които, заедно със спестените от самия него, щяха да му стигнат да започне частен бизнес в сферата на високите технологии, за което мечтаеше от години и най-после да си оправи живота. Докато нещата се успокояха обаче щеше да мине още време и, както той подозираше, немалко време. А това означаваше, че единственото, което му оставаше сега, бе да чака... и, разбира се, да се страхува...
Спущено на 31 януари 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава III.