Книга първа, част първа, глава II – 4 и 5
Тъпанар Дрънкар: „Скали и пясъци, пясъци и скали...” – ама че романтика, в дебели кавички, разбира се! А пък що се отнася до т. нар. „господари на планетата”, поне на мен ми изглеждат прекалено прости, диви и с твърде бедно въображение, та да могат да си представят кораби, камо ли да са в състояние да управляват такива!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. На път
Решението дойде от само себе си. Просто друго нямаше. Налагаше се да тръгне, ако искаше поне да опита да оцелее, колкото и малка да бе вероятността за това. Отне му по-малко от четвърт час да скъта оскъдните си запаси в калъфа за хранителни таблетки. На излизане хвърли прощален поглед към вътрешността на капсулата, която бе била негов дом в продължение на повече от половин година. Не бе изненадан, когато осъзна, че никак няма да съжалява, ако повече никога не я види.
* * *
Макар мракът бързо да се сгъстяваше, навън бе горещо като в пещ – явно температурата не бе паднала много под 40. Въпреки тежестта от все още необичайно силната за него гравитация, той опита да установи високо темпо и за няколко минути успя. Сетне обаче умората надделя, ала откри, че с бързото падане на температурата силите му полека се възвръщат и че спокойно може да поддържа бавен ход.
Мина около час, когато за първи път спря да си почине. Огледа се. Скалистият терен ни най-малко не се бе променил. Бе достигнал границата, отвъд която не бе ходил. Няколко минути по-късно направи първата крачка в непознатото, молейки се да върви към спасението си, а не към смъртта – все пак нали отгоре бе видял, че капсулата се насочва към един от островите в огромен воден басейн...
* * *
Няколко часа по-късно вече зъзнеше, макар значително да бе ускорил ход. Над него едрите звезди светеха с неземна, призрачно ясна светлина. Сегиз-тогиз хвърляше поглед за заслон, ала не откриваше нищо подходящо. Тук скалите бяха по-малки и теренът бе относително равен и открит. Вятър нямаше, но от време на време се усещаше лек полъх. За миг си позволи да се надява, че може да е идещ от океана бриз. Бързо отхвърли това предположение обаче, тъй като същият полъх бе усетил на няколко пъти и близо до капсулата си. Освен това, макар и свеж, въздухът бе сух, невероятно сух!...
Най-сетне, призори, капнал от умора, той видя ниско скално възвишение. На върха му откри малък заслон от трънливи храсти, в който се притули с невероятно облекчение. Бе изпил едва около половин литър вода и жаждата го мъчеше все по-жестоко. Бе погълнал само една хранителна таблетка, но все още не бе гладен. Затова реши да не поема нова преди лягане. Движеше се с компас, който бе откачил от таблото с прибори над пулта, затова нямаше опасност да сбърка посоката. Цяло щастие бе, че и на тази планета компасът действаше. Незнайно защо, бе поел точно на север и си бе обещал, че каквото и да се случва, няма да променя посоката. Бе взел и термометъра от шлюза и сега с любопитство се взря в него. Не бе особено учуден, че той бе заковал на 4,9 по Целзий. Тъй като след спирането му бе станало студено, той зае ембрионална поза и веднага почувства, че се унася. Тъкмо в този миг чу нещо – първия звук на тая невероятно тиха досега планета. Бе някакъв много далечен, едва доловим грак. Ослуша се, ала за повече нямаше време. Бе заспал, преди да успее да се задълбочи по тоя иначе изключително важен въпрос...
* * *
В края на петата нощ от потеглянето си вървеше като сомнамбул. Гледаше само да спазва посоката. Вече дори не се оглеждаше за обнадеждаващи признаци. Картината му бе ясна – скали и пясъци, пясъци и скали...
Смазан от умора, той осъзна, че не ще успее да стигне до заслон. Краката му внезапно се подгънаха и изнемощялото му тяло се стовари на твърдата земя. Не изпита болка. С мъка задържа очите си отворени. Нямаше как – реши той, - трябваше да погълне предпоследната таблетка и да изпие част от малкото – може би под литър – вода, която му бе останала.
Едва се овладя да не изпие цялата бутилка. Добил малко сили, той отново се затътри сред скалите в търсене на убежище от палещата жега, която много скоро щеше да връхлети.
На изток небето бе изсветляло, а по далечните скалисти върхове на запад изгряващото слънце вече хвърляше червеникави отблясъци.
Подскочи при силния грак, който едва не отне свикналия му на тишина слух. Вдигна поглед нагоре и вяло проследи огромната черна птица с мощни криле и силно извит клюн, която правеше кръгове високо над главата му – явно скоро очакваше мърша.
В деня, когато пристигна, би изпитал неистова радост от появата на каквото и да било живо същество, пък било то и един толкова противен хищник, ала сега умората му бе толкова голяма, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за предстоящата почивка.
Спеше през деня и вървеше през нощта, тъй като съзнаваше, че дневната горещина би го убила. Ако не получеше топлинен удар, то силите му щяха да се изчерпят за броени минути...
Положи максимални усилия, за да не заспи на открито и с ужас установи, че слънцето вече е изгряло и че въздухът бързо се затопля. Едва стана на крака и се лута близо половин час в нарастващата жега, докато най-накрая откри малък отвор в една покрита с бодливи храсти скала, в който се притаи и моментално се предаде на съня...
Събуди се по-късно от обикновено – по разположението на звездите, което вече бе свикнал да познава, прецени, че наближава полунощ. Ослуша се. Отново бе тихо, само че...
Не, не се лъжеше – имаше нещо в тишината... – нещо звънтящо, някакъв шум под прага на слуха.
Нерадостните му мисли отново го обзеха. Изпитваше остра жажда. Имаше вода още само за два пъти и една-единствена хранителна таблетка. Едва сега се сети за птицата, търпеливо кръжаща над бъдещата си жертва предната сутрин. За миг си позволи да се надява, че може би има някакъв начин да улови някое от тези създания. Може месото им да бе лошо, ала все пак бе храна, нали...
Не си позволи да задържи тая химерична надежда за дълго. Знаеше, че тя би отнела от ограничените запаси сила, които му бяха останали.
Стана и отново пое на север.
Вървя може би три часа, когато усети нещо във въздуха. Озадачи се. Въздухът се бе променил, ала той не можеше да се досети с какво.
Спря и се ослуша. Сега тишината пак бе дълбока, почти космическа. Почти недоловимото звънене в нея се бе стопило безследно. Въпреки това...
Той задиша студения нощен въздух – термометърът му показваше 6,5 по Целзий – с пълни гърди и отново го усети. Въздухът бе станал..., бе някак...
След като не успя да установи естеството на промяната, той продължи с ясното съзнание, че ако не бъде спасен по някакъв чудодеен начин, пътуването му ще завърши най-късно през следната нощ.
Бе призори, когато уморен, започнал да се оглежда за убежище, внезапно се закова на място. Яростно задуши въздуха и в сърцето му трепна безумна надежда... Господи, нима е възможно! Та на Барзум той бе долавял тоя мирис толкова много пъти! Разбира се, щастливо се разсмя, какво, по дяволите, друго би могло да бъде! Разбира се, че долавяше, макар много далечен, но безпогрешно разпознаваем мирис на море!
5. Господарите на планетата
Последната хранителна таблетка бе погълнал още вечерта и сега, в края на седмата нощ от пътуването си, усещаше, че е на предела на силите си. Съзнаваше, че ако много скоро не стигне до океана, някъде тук, сред тая чужда скална пустиня, ще е лобното му място. Изкушението да погълне последните 200-300 грама вода бе почти неустоимо, но той, хапейки напуканите си до кръв устни, с неимоверно усилие на волята успя да се въздържи.
Макар зората вече да обагряше в червено върховете на далечните планини, реши да върви, докато може. Бе сигурен, че това е единственият му шанс, ако вече изобщо имаше такъв.
Точно в тоя миг се случи нещо, което той квалифицира като абсолютно невероятно. Чу някакъв далечен плач, последван от още няколко замиращи вопъла. Напрегна се и се сети, ала изтерзаното му съзнание отново отхвърли предположението. Приличаше му и – разбира се – беше писък на чайки – съвсем същият, който огласяше улиците на крайбрежните градове на Барзум!...
Мина малко време, докато се успокои. Междувременно слънцето бе изгряло и бе не по-малко безмилостно от предишните дни. Небето бе ослепително синьо, ала нещо в пейзажа едва доловимо се бе променило. Едва сега установи, че бодливите храсти по скалите са зачестили, а от време на време над главата му се стрелваха птици. Имаше и от гигантските грачещи създания, прелитаха и по-малки пернати, а пред разширения му взор с жален писък току-що бе преминала и чайка!...
* * *
Наближаваше обяд, когато усети, че всеки миг ще рухне и най-вероятно няма да успее да се надигне повече. Единственото, което го крепеше, бе все по-осезаемият мирис на море и надеждата, че ще успее някак да се добере до източник на питейна вода. Особено обнадеждаващо бе, че лекият ветрец все повече се засилваше и сякаш ставаше все по-постоянен. Със съжаление установи, че е абсолютно наложително да изпие последната си дажба вода. Тя бе топла, почти гореща, ала го съживи малко и това му даде сили да продължи да се тътри още около час. После силите му окончателно се изчерпаха и с прегракнал от изтощение стон той се повали на нажежените скали, направо под палещото слънце. Пред очите му се спусна червена пелена и той най-сетне припадна. Последната му мисъл бе жестокото подозрение, че смъртта го застига миг, може би само броени крачки преди избавлението. После... – после вече нямаше нищо, съвсем нищо, дори и мрак...
* * *
Болка, раздираща, пулсираща дълбоко в главата му болка. Това бе първото, което почувства, след като започна да изплува от забвението. Не знаеше кой е, къде се намира и защо е там. Болката бе обсебила самата му същност, тя бе единственото в света. Сетне на няколко пъти той отново потъваше в забвението, за да изпълзява всеки следващ път от него пак във вездесъщата болка...
Най-сетне, в една слънчева утрин, той се събуди със съкрушаващото и същевременно невероятно облекчаващо чувство за загуба. Припомни си, че това, което всъщност бе загубил – макар и не съвсем, - бе болката. Главата му още пулсираше, но истински изкормящата болка безвъзвратно си бе отишла! Знаеше го, макар и да не можеше да си отговори откъде.
Опита да си припомни нещо. Не успя. Наново опита да пробие мъглата, забулила спомените му... Пак нищо, съвсем нищо конкретно, макар да чувстваше, че спомените дремят живи и непокътнати някъде дълбоко в него.
- Е, добре - каза си. – Може би така е по-добре...
В същия миг долови някакъв ефирен звук, тихо шумолене и в ноздрите му нахлу нещо свежо и чисто, което той не успя да идентифицира, но което ужасно му хареса. Обърна поглед към шума и...
Пред него стоеше прелестно създание, сякаш изплувало от приказките!
Момичето бе на 18-20 години. Имаше великолепна кестенява коса, невероятно нежно лице и дълбоки топли кафяви очи.
Като разбра, че е буден, тя леко изписка и отскочи от леглото му, до което се бе доближила.
Развеселен от реакцията й, той се засмя. Смутена, тя също едва доловимо се усмихна. После на лицето й се изписа колебание, тя сви рамене, изчерви се – о, как прелестно се изчервяваше! – и рязко се обърна. Втурна се към вратата и излетя през нея като стрела...
Едва сега той си припомни големия въпрос – въпроса с главно В:
- По дяволите: кой съм, къде съм и защо?!
Не може да се каже, че спомените дойдоха изведнъж. Те обаче не само че дойдоха, но и изплуваха с изумителна яснота. Последното, което си спомняше, бе как върви под жаркото слънце сред скалната пустош на една чужда планета, почти мъртъв от изтощение и жажда. За миг се изкуши да си помисли, че е мъртъв. После обаче отхвърли това, разбира се, безкрайно нелепо предположение. Погледна се: всичко си бе на мястото – крака, ръце, ритмично повдигащите се изпод одеялото гърди... Ако бе мъртъв, едва ли би продължавал да има нужда от невероятно чистия въздух, който вдишваше с такова блаженство...
Внезапно мислите му бяха прекъснати от някакъв мъж, който влезе при него. Едва сега се огледа. Намираше се в нещо като стая. Мъжът застана пред леглото му и мощният му глас изпълни помещението:
- Самитра Арунда фирифи фегали Пош?
Очевидно онзи му бе задал въпрос, но да пукнеше, ако разбираше дори една сричка от изреченото:
- Не разбирам – посочи с жест той.
- Фали Фаали Арунда ригере тудами?...
- Не разбирам – настоя той.
Явно най-сетне онзи проумя очевидното, сетне вдигна рамене и си отиде...
* * *
През следващите няколко часа при него влизаха много различни хора. Всички бяха досущ като жителите на Барзум и като повечето хуманоиди от обитаваната Вселена. Някои се опитваха да го заговорят и, види се, бяха много изненадани, че той не ги разбира. Дори остана с усещането, че те изпитват някаква абсурдна вина, че езикът им му е непознат!
Най-сетне, когато започна да се свечерява, за известно време го оставиха сам. През цялото време му се струваше, че стаята, в която лежи, леко се поклаща, но той го отдаваше на отшумяващото главоболие. Най-накрая реши да опита да се раздвижи. Странно, крайниците му се движеха съвсем свободно, сякаш до скоро – той, разбира се, не знаеше точно кога е било това скоро, не бе лежал умиращ под обедното слънце на скалната пустиня...
Внезапно шумът и ароматът от сутринта го накараха да се изправи в леглото. Разбира се, бе същото момиче. Сега тя бе по-смела, отколкото при първата им среща. Макар и плахо, посмя да се приближи. Поколеба се, сетне протегна малката си нежна ръка и докосна лицето му. Усмихна се широко. Той също й се усмихна в отговор.
Този път тя също опита да го заговори. След като не успя, на лицето й се изписа такова разочарование, че самият той започна да изпитва абсурдна вина от незнанието си на езика, на който през целия ден бяха опитвали да му говорят.
Най-сетне момичето остави на масичката пред леглото му купата, която носеше. В нея имаше нещо, от което се издигаше пара и което миришеше много приятно. С жест тя го покани да го опита. Той с нетърпение се нахвърли на храната – едва сега осъзна колко е гладен. Бе вкусно, много, много вкусно, макар да не знаеше какво е. Приличаше на яхния – както му се стори, някаква растителна каша, която погълна със скорост, на която изобщо не подозираше, че е способен. Дори му стана неудобно от момичето, което стоеше и го гледаше.
След яденето не успя да спре уригването си, което предизвика тихия й смях.
Той потупа мястото на леглото до себе си. Тя се поколеба, сетне стрелна кратък и – както му се стори – малко уплашен поглед към вратата. После все пак реши да се откаже, усмихна му се отново, взе празната купа и посочи първо нея, а после него. Той потвърди с кратко кимване и с усмивка и тя побърза да му донесе още от вкусното ядене.
Малко по-късно лежеше преситен на леглото, като главоболието му бе отшумяло почти напълно. Въпреки това, незнайно защо, продължаваше да усеща лекото полюшване. В него се оформи някакво подозрение, което се нуждаеше от проверка. Хвърли поглед наоколо си, ала стаята имаше само едно малко прозорче високо над леглото му, през което се процеждаше смътна светлина. Опита да стане, но все още бе твърде слаб и внезапно връхлетелият го световъртеж наново го събори в кревата. Погледът му случайно попадна върху някакъв съд, оставен току до леглото. Той го взе и с огромно задоволство констатира, че е пълно с вода канче. Макар съдът да бе голям, той го пресуши на един дъх и почувства, че започва да му се доспива. Преди това обаче му се искаше да открие къде точно се намира. Затова, преодолявайки появилия се наново лек световъртеж, успя да стане от леглото. Направи няколко несигурни крачки и с облекчение установи, че може да върви. Сетне се отправи към вратата. Както и очакваше, тя не бе заключена. Натисна дръжката и пристъпи във внезапно зейналия пред него мрак. Когато очите му посвикнаха с тъмнината, установи, че е попаднал в тесен коридор. Поколеба се за миг, сетне пое надясно.
Направи само няколко крачки, когато зърна очертанията на нещо като врата вляво от себе си. Взря се по-внимателно и окончателно се убеди, че нещото в стената пред него действително е врата. Колебанието му трая само няколко секунди. Сетне посегна към нея, опипом се добра до дръжката й, отвори я и... внезапно се озова под едно кристално ясно, обсипано със звезди топло небе. Когато плъзна поглед надолу, подозрението му се потвърди. Стоеше върху палубата на кораб, носещ се по тихите води на океана. Водата бе почти неподвижна и, колкото и да напрягаше взор, той не откри ни следа от бряг. Запита се от колко ли време се движат. Естествено, нямаше как да си отговори.
Изведнъж се почувства толкова добре, че му идеше да заподскача от радост. В съзнанието му отново нахлу образът на момичето. И вторият път тя бе стояла до леглото му, докато той се хранеше – вече доста по-бавно и прилично от преди. Сега тя бе много по-спокойна. Явно започваше да се чувства сигурна в присъствието му. Лъчезарната й усмивка почти не слизаше от красивото й лице, а очите й го изучаваха с неподправено почти детско любопитство. Прииска му се да я срещне отново. Запита се коя ли е, защо пътува с кораб, къде живее... Изобщо, изпита внезапен копнеж да научи нещо повече за нея. С мъка я отстрани от съзнанието си и най-после в главата му се оформи друг, далеч не толкова приятен въпрос: Кои, всъщност, бяха хората, които го бяха спасили? Доброто ли му мислеха? Къде го водеха?...
Очевидно обаче нямаше как да получи отговори на всичките тия въпроси. Затова реши да се върне в леглото и възможно най-бързо да възстанови силите си. Може би съвсем скоро щяха да му потрябват, макар да не можеше да се досети точно за какво.
Спущено на 23 януари 2014. В края на месеца очаквайте първите две части на глава III.