Книга първа, част първа, глава II – 1-3
Тъпанар Дрънкар: Ама какви са тия пещерно-скални истории?! Нима не би било далеч по-добре авторът да приземи героя си на някое място, което поне малко става за живеене?! Поне да го беше приводнил, та оня да не умира в кански мъки... – ако и да е престъпник!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава II - Новият свят
Тогаз Арунда ще посегне през звездите, Ще тласне Кривоглавия в посока свята, Ще го докара право на Земята, Където той неволен ще се скита, а сетне с непознати своята съдба ще сплита... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 5974
1. Синята планета
Прашинките растяха с часове и първо достигнаха размера на малки камъчета, сетне се превърнаха в ярко искрящи топчета. Не след дълго Николас установи, че корабът се насочва към едно от тях. Изминаха още часове, когато той забеляза, че то е различно от останалите. То блестеше с яркосиня светлина, а съседите му, които на фона на бързо приближаващата се планета като че ли все повече се смаляваха, бяха сиви или бели.
Ново прозрение го хвърли в безпаметна еуфория:
Господи! Та това означава, че на планетата, към която стремително се нося, почти сигурно има годна за дишане атмосфера!
Едва тогава го връхлетя въпросът, който се бе спотайвал в подсъзнанието му през цялото време от мистериозния пробив в сферата на Амкар:
Защо – запита се той – се случват всички тези неща, които по принцип би трябвало да са абсолютно невъзможни?! Как се разчупи уж ненакърнимият печат на Кабдал? Защо програмираната да се движи в хипертясно затворено субмагнитно поле капсула попадна в статистически неоткриваем според теорията на вероятностите звезден ръкав? Защо се насочи точно към звездна система, където има планета с годна за дишане атмосфера? Защо пое именно към звездата, около която обикаля точно тази планета? И защо, по дяволите, сега се носи с огромна скорост тъкмо към нея, а не към някоя от мъртвите й посестрими?!...
На илюминатора планетата видимо растеше и ставаше все по-ярка и по-синя. Това все повече го изпълваше с оптимизъм, чиято безпочвеност той щеше да осъзнае едва по-късно, когато за първи път след повече от половин година стъпеше на твърда земя.
* * *
Изминаха още две денонощия, докато в синевината на вече изглеждащата гигантска планета, макар все още прекалено смътно, започнаха да се очертават контурите на възвишения и падини. Явно капсулата все повече забавяше скоростта си, защото едва след още 4 денонощия пред погледа му се оформиха две дълги планински вериги, обкръжени отвсякъде от огромно водно пространство. Вляво и горе тъмнееха потрепкващите очертания на суша – навярно континент. Не след дълго – след още 3 дни – струпване на суша се очерта и вдясно. В долната част на илюминатора обаче, след края на веригите, се простираше на глед необятно водно пространство. Запита се какво ли ще прави, ако не се приземи, а се приводни, което бе твърде вероятно при наличието на планетата – поне от видимата й за него страна – на толкова много вода...
* * *
Изминаха още 2 седмици, преди планетата да се появи пред него като на длан. Седмица по-късно пък той установи, че капсулата се отклонява от планинските вериги и че те изчезват в далечината. Започна да усеща, че и гравитацията е нараснала и сега тя бе осезаемо по-голяма от тази на Барзум. Всяка по-дълга разходка из капсулата му костваше много повече усилия от преди.
Осъзна, че вероятно ще се приводни и започна да мисли върху този проблем, когато със задоволство констатира, че огромният воден басейн, към който се спускаше, е изпълнен с острови и островни групи.
* * *
Времето за приводняване – а може би все пак за приземяване? - дойде след още няколко денонощия, когато автоматизираният пулт за управление внезапно изписука и го изтръгна от дрямката му. Върху смътно проблясващата водна повърхност на илюминатора се бе появил надписът:
Внимание! Кацане!
Няколко секунди по-късно той бе заменен от указание с примигващи яркочервени букви, заемащо почти целия илюминатор:
Моля, седнете в креслата пред пулта и затегнете коланите! Кацане след 3 минути!
С трепет той се подчини и притаи дъх в очакване на сблъсъка. В последния момент преди изображението на планетата да изчезне от илюминатора мерна нещо тъмно, към което капсулата се насочваше.
Суша?! – трескаво прошепна, не смеейки дори да се надява, че може да има невероятния шанс да кацне на твърда земя.
2. На открито
Кацането се оказа неочаквано меко. След като илюминаторът се затъмни, той остана в пълен мрак. Трите минути до приземяването му се сториха като часове. Най-накрая, след сякаш безкрайно очакване, той усети лек трус, след което едва доловимото жужене на двигателите постепенно затихна. Сетне илюминаторът отново изсветля и той с облекчение видя, че е кацнал на суша.
Ами сега накъде? – запита се, отвързвайки колана.
Стана и почувства, че гравитацията е нараснала още малко. Чувстваше се така, сякаш го притиска тежка раница.
Трябваше му близо половин час, докато се опомни. Едва тогава проумя най-простото – не знаеше как да напусне кораба! Плъзна поглед по пулта, ала не откри бутон, който поне бегло да го насочи към вярното решение...
Стоя така – замислен – още около четвърт час, когато идеята някак естествено го връхлетя. Пристъпи към пулта, протегна ръка, поколеба се и... – решително натисна бутона с надпис декомпресия. Не се случи нищо. Опита отново, после пак и пак...
Каква бе радостта му, когато на илюминатора сякаш от нищото затанцува надписът:
Внимание! Изравняване на налягането след 30 секунди!
Почти незабавно това предупреждение бе заменено от следната информация:
До отварянето на шлюза – 3 минути.
Идеше му да заподскача от радост. Бе успял! Господи, незнайно как, ала бе успял!!!...
Чакането до отварянето на шлюза му се стори най-дългото в живота му. Просто му идеше да полети. Нямаше ни капка търпение масивната метална врата да се отвори и най-сетне да се озове на чист въздух.
Най-после чакането свърши. Той долови тихо съскане, след което сякаш безкрайно бавно, ала неотклонно, вратата към шлюза започна да се повдига. С едва доловимо бръмчене тя се отвори напълно, след което с меко прищракване потъна в тавана.
Едва сега почувства трупалото се в него повече от половин година почти нечовешко напрежение. Бе на ръба на припадъка. Въпреки това впрегна всичките си сили, за да се овладее. Сетне пристъпи към шлюза и... към свободата.
Щом стъпи в шлюза, външната врата с тихо съскане също се отвори и той бе покосен от най-страшната жега, която можеше да си представи. Почти незабавно се обля в пот. Хвърли поглед към термометъра в шлюза и с разширени от страх очи установи, че температурата в него е достигнала 45 градуса на сянка!
Въпреки всичко се насили да пристъпи навън и да вдиша от нажежената чуждопланетна атмосфера. Почувства, че ще издържи, направи още няколко крачки и се огледа наоколо си.
Чак сега почувства тишината. Тя бе толкова дълбока, че за миг си помисли, че на тази планета изобщо няма живи същества. После отхвърли това предположение. Въпреки горещината – отново хвърли поглед към термометъра в шлюза, който бе заковал на 46.8 по Целзий – атмосферата бе гъста и невероятно чиста. Дишаше с пълни гърди и само след броени секунди изпита остра жажда. Отново се огледа, ала не откри никакъв източник на вода. Светът бе прекалено ярък и тънеше в потрепкваща мараня.
Усети, че му се завива свят от горещината, ала скоро се пооправи. Нетърпението му да изследва този нов свят бе толкова голямо, че за момент забрави дори за нарастващата жажда и пристъпи напред, към слънчевия ад, който го очакваше отвъд сянката на капсулата му.
3. Скална пустош и шокиращо откритие
Когато излезе на слънце си помисли, че е попаднал в огнен ад. Веднага насочи поглед към сенките, хвърляни от няколко застрашително надвиснали скали няколко десетки метра напред. Запъти се натам и докато стигне до сенчестото място, силите му съвсем се изчерпаха. Тук, в сянката на скалите, бе малко по-поносимо, ала той изпитваше толкова непреодолима умора, че се свлече на земята и потъна в кратка, изпълнена с нездрави бълнувания дрямка. Няколко минути по-късно се съвзе и започна да изследва скалите.
Едва половин час по-късно я откри – малка пещера, замаскирана от трънливи храсти, впрочем първата растителност, която виждаше тук. Отворът й бе прекалено малък, ала той някак успя да се провре вътре. Ослуша се. В ушите му обаче продължаваше да звъни единствено тишината. Пещерата бе плитка – едва няколко метра – и завършваше със скала, която той откри пипнешком. Реши за малко да остане тук, където бе осезаемо по-прохладно дори от сенчестите места навън.
* * *
Събуди го жаждата, която вече бе станала съвсем нетърпима. Реши да се върне в капсулата, да се напие до насита, да се запаси с хранителни таблетки и чак след това да продължи изследванията си.
Макар слънцето да бе значително по-ниско от преди, сега жегата му се стори още по-непоносима. Отново му бе нужно да изразходва всичките си сили, за да се добере до капсулата.
Когато влезе, установи, че жегата се е просмукала и в нея. След като изпи – както му се стори - почти 3 литра вода и погълна няколко хранителни таблетки, реши да изчака нощта, преди наново да напусне леговището си.
* * *
Каква бе изненадата му, когато се събуди премръзнал от студ. Не повярва на очите си – термометърът сочеше едва 7 градуса по Целзий!
Навлече всичките си дрехи и отново излезе. Тишината бе все така дълбока, ала сега в нея имаше нещо различно, нещо, което той не бе доловил през деня, ала чието естество, въпреки всичките си усилия, не успя да установи.
Броди около капсулата си в диапазон от няколко стотин метра няколко часа, докато на изток небето започна да изсветлява. С развиделяването и температурата започна бързо да се повишава.
След като си поигра с апаратурата, успя да открие как шлюзът се затваря. Въпреки това се поколеба преди да остане затворен в капсулата – та нали тя все пак бе затвор и – кой-знае – можеше отново да го върне в космическото му заточение, от което той едва бе излязъл!
Все пак преодоля страха си, херметизира я и реши да прекара деня в сън, преди да си състави план на действие.
* * *
Събуди се в късния следобед и – странно: бе дори по-уморен от сутринта, когато си бе легнал. Главата му се цепеше, гадеше му се. Кратката разходка из кабината още повече го измори. Чувстваше се тежък – дори по-тежък в сравнение с момента на кацането. Погълна може би два литра вода, докато най-сетне започне да се съвзема. Гравитацията обаче беше проблем – сериозен проблем и явно – неразрешим.
Изчака около час, когато се накани да излиза. Преди да го стори обаче включи рециклиращото устройство – оставаха му не повече от пет литра вода и точно дванадесет хранителни таблетки – сиреч запаси за два, най-много три дни. Озадачи се, когато не чу писукането, възвестяващо, че устройството се е задействало. Наново натисна бутона, мислейки, че не го е сторил достатъчно силно. Не – сигнал нямаше! На ръба на паниката, опита още няколко пъти, ала напразно. Устройството мълчеше, сякаш бе – а може би, ужаси се той, наистина се бе превърнало в – безполезна купчина желязо!
Проумя напълно катастрофалните последствия от неработещото рециклиращо устройство едва няколко минути след като се отказа да го активира. Поколеба се дали да не опита да го поправи, ала нямаше как – от подобна апаратура не разбираше съвсем нищичко...
Неусетно бе настъпила вечер. Макар още да не се бе скрило, слънцето бе достигнало хоризонта и бе озарило с червеникав пламък скалните грамади около капсулата. Загледан навън, изпаднал в някакъв странен унес, някогашният космически диспечер Николас Конглар изненадващо хладнокръвно се запита колко ли му остава. Седмица, най-много десет дни – това бе безпристрастната му преценка. Е, въздъхна примирено той и саркастично се засмя. В последна сметка чудодейно се бе избавил от доживотен затвор в космоса, само за да се сдобие с банална смърт от глад и жажда на една безкрайно далечна, чужда и – по всичко личеше – необитаема планета.
Спущено на 17 януари 2014. Точно след седмица очаквайте остатъка от глава II.