Книга първа, част първа, глава I
Тъпанар Дрънкар: Ама какви са тия глупости за някакви си космически затворници?! Да не би авторът да се опитва да ни внуши, че космосът е затвор?! А може би намеква, че искаме да овладеем космическото пространство, само за да го населим с всевъзможна престъпна пасмина?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Книга първа
Подкопаните основи
И започна най-увлекателният лов – ловът на човека. Аркадий и Борис Стругацки
Част първа
Фаталният чар на синята планета
Бог е комедиант, играещ пред публика, която е прекалено уплашена, за да се смее. Франсоа Волтер
Глава I - В космоса
Ще стигне Кривоглавия съдба жестока. Запечатан във фишек със зурп... – без зурп, – смъртта да чака, ще скита сред звездите без посока и само спомените – мамещи миражи – пред взора му помътен ще се мяркат в мрака... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 5863
1. Присъдата
Събуди се в мрак. В първия момент се зачуди къде е, ала сетне спомените бавно – и болезнено – изплуваха в изтерзаното му съзнание. С цялото си същество закопня отново да потъне в сладката забрава на съня, но...
Сънят бе избягал от очите му и каквото и да правеше, не можеше да го върне.
Колкото и да се противеше, мислите му непрестанно се връщаха към момента, когато бе започнал този все още невероятен за него кошмар – кошмар, който щеше да продължи до края на нещастния му живот...
Разбрал, че скоро няма да успее да заспи, той рязко отметна завивките и се изправи в кушетката. Почти бе свикнал с безтегловността – почти, но не напълно; с такова нещо не се свикваше... Не би го пожелал и на най-големия си враг, а най-големият му враг бе...
Стисна очи и запуши ушите си с пръсти. Не искаше спомените да го открият наново, да доизглозгат и малкото здрав разум, който – надяваше се – все още му бе останал!
С неимоверни усилия се овладя, освободи се от предпазната мрежа, задържаща го в кушетката, оттласна се и заплува към контейнера с хранителни таблетки. Погълна няколко, докопа се до креслото пред пулта за управление, привърза се и се загледа с празен поглед в потрепкващия синкав илюминатор.
Отново бе потънал в спомените си – единственото, което му бе останало, единственото, което щеше да го съпътства до края на краткия му – надяваше се – живот...
* * *
Всичко започна в един мрачен есенен ден на 1275 г. от вселенския календар. От оловносивото небе се сипеше леден дъждец. Ръмеше без прекъсване вече трети ден. За лош негов късмет бе и третият ден от дежурството му. Копнееше да се прибере у дома – при прекрасната си съпруга Инес и при очарователния си двегодишен син Симон, но уви! Колегата му бе болен и се налагаше да го замества.
Въздъхна тежко и наново се приведе над пулта. Това, което видя, рязко го изтръгна от летаргията.
- Не би трябвало да е възможно! – промърмори той и отново се взря в монитора. Сетне посегна към интеркома и трескаво въведе някакъв код:
- Галиндо слуша – отзоваха се след третото позвъняване.
- В сектор A става нещо странно! – задъхано изхриптя той.
- В смисъл? – озадачи се другият.
- H314C е изчезнал!
- Как така изчезнал?! – тросна се онзи, като същевременно зачатка по клавишите на пулта пред себе си.
- Невероятно! – възкликна след няколко секунди, като моментално затвори, оставяйки го в състояние на растяща тревога.
Следващите няколко минути бяха най-дългите в живота му. Смразяващият ужас, че се е случило непоправимото и че вината за това е само и единствено негова, почти го бе парализирал.
Внезапното избипкване на интеркома го изтръгна от вцепенението. Отвори линията с почти паническа безумна надежда. Уви! Той – старши специалист Бенато Хогер – бе там, в потрепкващата синкава мараня на екрана, и лицето му не вещаеше нищо добро...
Случило се бе следното: бе пропуснал да проследи белезникавата следа върху монитора на H314C. Някак си бе му се изплъзнала сред останалите 324 дири на насочващите се към междузвездното пространство кораби и ракети. Най-ужасяващо обаче си оставаше обстоятелството, че непростимата му небрежност бе изпратила в небитието не малочисления екипаж на някакъв си военен кораб, нито пък няколкочленния персонал на някой от задръстилите небето около Барзум митнически патрули, нито дори впиянчените до козирката грубияни на борда на някое от неизброимите търговски вретена, разнасящи стоките си по звездния ръкав Кафра-Барзум-Тиндали, а невинните пътници от голям пътнически лайнер!
* * *
Мина през съдебния процес като на сън. Потъналото му в мъгла от шока съзнание регистрираше само откъслечни реплики от обстоятелствата около престъплението му. Чуваше това, което му бе известно до болка. Прогрес – изчезналият от радара H314C – бе возил 826 пътници, загинали моментално след всмукването на кораба в гравитационното поле на новообразувалата се и изчезнала частица от секундата след това черна дупка по ръба на безопасната зона. Вината му се състоеше в това, че не бе предупредил екипажа за приближаването им до фаталната граница...
Последното, което чу, разбира се, бе присъдата:
- Предвид така изложените обстоятелства гражданинът Николас Антоан Конглар е признат за виновен в престъпна небрежност, довела до смъртта на невинни хора. Тъй като е могъл да избегне трагедията, но не го е сторил, съдът единодушно реши да му наложи най-тежкото наказание – доживотен затвор без право на помилване в сферата на Амкар.
Като замаян Николас чуваше бурните ръкопляскания по повод на съдебното решение. Сломен, той се остави на адвоката си да го изведе от залата и да го предаде на полицаите, натоварени да изпълнят присъдата:
- Жена ми и синът ми... – ще може ли да ги видя поне още веднъж? – примоли се той.
- Нямаме заповед да изпълним подобно искане – студено го сряза единият от полицаите, които го прихванаха под мишниците и го извлякоха на вън, към чакащата го кола, която трябваше да ги откара до космодрума.
Подготовката за изстрелването отне не повече от час. Броени минути след това малката затворническа капсула го отнасяше към съдбата му – страшната сфера на Амкар – перфектното решение, позволило да бъдат закрити всички планетарни затвори...
2. Сферата на Амкар
Седеше пред изцяло автоматизирания пулт и възкресяваше в съзнанието си подробностите за изобретяването на сферата на Амкар, изход от която за него щеше да бъде единствено смъртта.
Идеята за сферата бе предложена от проф. Бабун Амкар, физик от Карналския университет, специалист по КМП – космически магнитни полета. Предложението му бе пределно просто – и, което може би бе по-важното – изключително рентабилно.
Защо – питаше той в една от статиите си – да поддържаме живота на над 200 милиона затворници тук, на Барзум, вместо да ги изпратим в необитаемото космическо пространство с малко, но достатъчно хранителни вещества, които да рециклират, и с нулева вероятност за бягства, каквито от планетарните затвори дори и най-стриктният надзирател ще признае, че – макар и извънредно рядко - се случват? Защо да не изолираме затворниците в уникално субмагнитно поле с малка – да речем от няколко стотин метра – орбита, в което те ще се въртят до изтичането на присъдата им или - при доживотните – до естествената си смърт? - Технологията е достатъчно разработена, за да опитаме поне да експериментираме – въодушевено апелираше той...
Е, опитаха, успяха и през 1156 г. от вселенския календар – близо 120 години преди изстрелването на Николас във вечния затвор на неговото собствено субмагнитно поле и 12 години след публикуването на цитираната статия - сферата на Амкар замени всички планетарни затвори във всички страни на Барзум. Няколко десетки години по-късно от технологията вече се бяха възползвали повечето от планетите на новообразуваната интергалактическа конфедерация...
Трагедията на Николас и на другите доживотни обаче бе не самият факт на окръжаващото ги субмагнитно поле, а едно изобретение, утвърдено на Барзум и на съюзническите й планети от конфедерацията само преди 24 години – т. нар. печат на Кабдал.
Проф. Анри Кабдал от Валонския университет бе предложил перфектно решение, правещо невъзможно амнистирането на доживотните. Във варианта на предшественика му Амкар субмагнитното поле, в което обикаляше затворническата капсула, можеше да се изключва от вън. Кабдал предлагаше рационализация на сферата на Амкар, отрязваща завинаги пътя на затворника към останалия свят. Изчисленията му сочеха, че ако субмагнитното поле се завихри над определена степен, параметрите за изключването му окончателно се заличават, при което полето можеше единствено да бъде изтрито – процедура, която се прилагаше след смъртта на затворника, - но не и отворено!...
Николас тръсна глава и – доколкото можа – се отърси от мислите си. Напусна креслото пред пулта, взе още няколко хранителни таблетки и с плавни движения заплува към кушетката си. Единствената му утеха в момента бе, че май вече истински започваше да му се доспива.
3. Невъзможното се случва
Събуди го внезапно разтърсване, което жестоко го оплете в придържащата го към кушетката предпазна мрежа. В първия миг не осъзна къде се намира, сетне светът постепенно дойде на фокус. Едва сега го осени прозрението, че с него вероятно се случва нещо адски необичайно. За момент си помисли, че нещо със субмагнитното му поле се е объркало и че това е краят. Първо се зарадва – от началото на заточението му бе изминала едва половин година, а не можеше да си представи да прекара в тази капсула десетки години, колкото се предполагаше, че ще живее. Сетне дойде страхът. Колкото и тежък да бе животът му тук, сред смазващата самота на космическата бездна, инстинктът му за самосъхранение предявяваше изконните си претенции – и то не само върху тялото, но и, което бе далеч по-важното – върху духа му...
Още не опомнил се, той почувства нов трус. Вярно, той бе много по-слаб от първия, ала го изпълни с първичен ужас. Изчака няколко секунди. Всичко остана спокойно и той реши да рискува. Отключи предпазната мрежа и заплува из помещението. Озова се до изцяло автоматизирания пулт за управление и погледна към илюминатора: мрак, мрак и пак мрак. Видимо нищо не се бе променило! Тогава защо?...
Внезапно нов трус – по-слаб от първия, но доста по-силен от втория, го запрати в стената на контейнера с хранителни таблетки. Едва сега, извъртайки се от удара, той забеляза бялата хоризонтална линия, която за миг проблесна в илюминатора и изчезна безследно, сякаш никога не я бе имало. Почти незабавно след това мощен тласък го запрати към кушетката, за която той с мъка успя да се улови. Едва няколко секунди по-късно осъзна, че тласъкът не спира. Той буквално го бе залепил за кушетката. Опита да се изтласка от нея. Не успя. Напрегна всичките си сили и опита отново. Сега се помръдна, но едва-едва. Реши да остане в това положение, докато внезапно появилото се бог знае от къде гравитационно поле не промени посоката си или не изчезне. Изчака повече от минута, ала новопоявилата се гравитация нито промени посоката си, нито изчезна. Взел ново решение, той се изтласка нагоре, удари се в стената, ала с неимоверни усилия успя да се задържи върху кушетката и да се увие в предпазната мрежа. Остана така няколко минути и все по-озадачен погледна към илюминатора. Каква бе изненадата му, когато установи, че той грее с яркосиня светлина!
Завладян от неизпитвано силно вълнение, той опита да се размърда. Този път успя. Явно след над 6-месечната безтегловност бе започнал да свиква с гравитацията. Изчака още малко, събра сили, изхлузи се от предпазната мрежа и, преодолявайки с мъка гравитационното съпротивление, се придвижи по стената. Успя да се улови за облегалката на креслото пред пулта миг преди гравитацията да го запрати наново към кушетката. Някак съумя да се настани в креслото и да заключи колана около кръста си, преди всичките му сили да се изчерпят. Сетне погледна към илюминатора и... – невярващото му съзнание сякаш не можа да асимилира случващото се – видя как там в невъобразим хаос се вихрят, начупват се, разсейват се и наново се събират линии, кръгчета и точки. И макар всичко това да бе абсолютно непонятно за него, той ако не разбра, то поне усети, че в живота му се е случило нещо извънредно важно – събитие, с което нямаше да може да си съперничи нищо от случилото се преди това или от предстоящото да се случи за в бъдеще! С интуицията си усети, че е станало повече от чудо, че... – Господи!..., че незнайно как вече не е в субмагнитното поле на доживотния си затвор, че е свободен!!!
4. Изгубен във Вселената
Стоя втренчен в илюминатора повече от час, когато усети, че гравитационното поле започва да се стабилизира. Постепенно подът, за който бе заварено креслото, се бе превърнал в стена, от която той висеше само на един колан. Положението му ставаше все по-неудобно, ала той изобщо не бе в състояние да мисли за това. Единствената му мисъл бе, че е свободен, свободен, свободен!...
Едва малко по-късно, когато първоначалната му еуфория започна да отшумява, го връхлетяха нови страхове. Бе сам – и, по дяволите, нямаше ни най-малка представа от управление на космически кораби, умален модел на какъвто бе затворническата му капсула. Тя бе предварително програмирана да се върти около собствената си ос в границите на зададеното й субмагнитно поле, което трябваше да бъде изтрито след като датчиците в затворническата служба на Барзум регистрираха смъртта на обитателя й.
Най-сетне плахо посегна към пулта и прокара пръсти по непонятните бутони. Най-силно го впечатлиха двата, разположени най-вляво на най-горния ред – един зелен с надпис старт и един червен с означение стоп. Ръката му се поколеба над първия, сетне се премести върху втория, после пак се върна на първия – и така няколко минути, в които той опитваше да съобрази несъобразимото – какво ще се случи, ако натисне единия или другия бутон.
Тогава в периферното му зрение попадна един друг бутон, на който бе гравиран тъмносин надпис стабилизиране. В съзнанието му изплува спомен от един от разговорите му с член на екипажа на някакъв космически кораб, току-що изправил курса си. От всички неразбираеми команди, които онзи бе издал, в съзнанието му бе останала една фраза:
- Стабилизирай курса!
Стабилизирай курса! Стабилизирай курса!...
Поколеба се още малко, сетне пое риска и със затаен дъх плавно натисна бутона с надпис стабилизиране. В първия момент не се случи нищо. Сетне усети завъртането. По пулта пробягнаха светлинки, линиите, кръгчетата и точките на илюминатора се подредиха по някак симетричен начин и... – едва сега той осъзна, че подът бе станал под, че се е включило някакво изкуствено гравитационно поле и че вече няма нужда от придържащия го към креслото предпазен колан. Той предпазливо го откопча и едва сега усети, че стомахът му се бунтува. На интервали от по няколко секунди през цялото му тяло преминаваха леки, ала осезаеми спазми. Тогава си спомни нещо друго – пътувалите с космически кораби описваха по този начин т. нар. хиперпространствени скокове, телепортиращи ги на невъобразимо огромни разстояния. Тези, които той бе усетил, бяха поне няколко десетки... – и продължаваха. Едва сега той осъзна, че дори по някакъв невъобразим начин да успее да се спаси, вероятността отново да види Инес и Симон практически е равна на нула!
Връхлетя го безмерна тъга – тъга по тях, по приятелите му, дори по професията му, която му бе навлякла страшния кошмар на настоящето!
Едва сега забеляза, че илюминаторът е започнал да потъмнява. Няколко минути по-късно, когато хиперпространствените скокове се поразредиха, той стана напълно черен. Колкото и да се опитваше, не долавяше светлинка дори от една-едничка звезда. Хрумна му абсурдната мисъл, че може би се намира в черна дупка, че с невъобразима скорост лети към центъра й и че вероятно след броени секунди микроскопичната му капсула ще бъде смляна в ядрото й.
Зачака с трепет. Не се случваше нищо подобно. Тъкмо напротив: капсулата продължаваше да следва незнайния си курс през необятната чернота, а той за първи път в живота си изпита клаустрофобия.
Под тежестта на гравитацията за първи път от половин цикъл време стъпи на твърда земя, дотътри се до контейнера с хранителни таблетки, погълна няколко и, крайно изтощен, реши да се настани в кушетката си за кратка почивка, преди да реши дали – и ако да – как – да продължи с експериментите си върху пулта за управление.
5. Краят на пътя
Събуди се след цели 12 часа. За първи път от началото на затворничеството си се почувства свеж, бодър и изпълнен с енергия. Стана и установи, че е отбелязал чувствителен напредък в справянето си с гравитацията. Все още се чувстваше необичайно тежък, ала тялото му видимо бързо се реадаптираше към естествените за него условия.
Посмя да хвърли поглед към илюминатора едва няколко минути след ставането си. Ужасяваше се, че случилото се накрая ще се окаже сън. Какво бе облекчението му, когато установи, че илюминаторът си остава все така черен!
Към все още прекалено натоварващата гравитация бе започнало да се добавя и нещо друго, което той първоначално не успяваше да идентифицира. Внезапно прозря – това бе отдавна неизпитваното усещане за движение. Бавно, ала постоянно то се засилваше, докато накрая започна да го чувства като непрестанно нарастващо пищене в ушите.
Усещането за движение постепенно отшумя и след по-малко от две денонощия той вече не го долавяше. Допускаше, че причината е в адаптирането на организма му към него.
* * *
Стремителният бяг през необятната вселенска чернота продължаваше вече повече от седмица, когато при едно от събужданията си той откри, че хиперпространствените скокове отново са зачестили. И макар илюминаторът да оставаше черен, той бе сигурен, че скоро нещо ще се случи.
Продължи така няколко часа, след което хиперпространствените скокове внезапно секнаха, а илюминаторът се изпълни с бледи, далечни светлинки:
Звезди! – възкликна той. – Толкова много звезди!
Светещите точки бяха едва видими, ала образуваха гъста мрежа в малкия правоъгълник на илюминатора, която понякога напомняше на призрачно сияние. Изчака още няколко часа, ала промените бяха престанали. Уви – той не знаеше, че започва дългото чакане, както наричаха последния етап от пътя пилотите на големите трансгалактически съдове...
* * *
Изминаха още цели 4 седмици, преди да настъпи голямата промяна. Тогава той, при една от разходките си из кабината, забеляза как куполът от като че ли все по-ярки звезди на илюминатора се разпуква като цвете и няколко от тях видимо се уголемяват и стават все по-ярки. Постепенно се открои една, чиято яркост бързо засенчи тази на съседките й. Между другото отново усети няколко леки тласъка от хиперпространствени скокове, докато накрая тази най-ярка звезда сякаш се взриви и все повече започна да прилича на слънце. Какво бе изумлението му, когато откри, че в чернотата около нея плуват едва забележими прашинки. Отначало ги помисли за звезди, ала прозрението бързо го осени:
Планети! Та това е невероятно! Истински планети!...
Още по-голямо бе въодушевлението му, когато установи, че бавно, ала неотклонно капсулата се плъзга към тях. Спущено на 10 януари 2014. Точно след седмица очаквайте първите три части на глава II.