Книга първа, част първа, глава VII – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Какви са тия прословути нощи на бялата пелена? Как така изведнъж се „пръкнаха” очила за нощно виждане – и то в най-подходящия за това момент?! Ами писмото?! Как може тоя Конглар ли е, Фирсала ли е, да се хване на номер, толкова нескопосно спретнат му от някакъв си побъркан учен?! И откъде му щукна „гениалната” идея да се върне при капсулата на космическия си затвор?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава VII – Сигналът
Фалшива вест ще стигне Кривоглавия. Към миналото ще го тласне тя. И той, едва докоснал любовта, сломен от мъка ще я изостави! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7186
1. Абдала
Фирсала, бившият космически диспечер Николас Конглар – самоличност, за която все по-рядко се сещаше, - с мъка изкачи хълма, по който бяха накацали потъналите в сняг къщурки на селото. Бе в Абдала вече повече от месец (дял) и постепенно бе започнал да привиква със студа, стигащ понякога в ранните предутринни часове до минус 40 градуса по Целзий. Живееше в дома на Кодрат и бе щастлив, че всеки ден има възможност да общува със Сена.
Сена... – вече почти не можеше да си представи живота си без нежното й присъствие. Дори започваше да се пита как там, на безкрайно далечния Барзум, на Барзум с Инес и Симон, бе живял без същество като нея. Тази мисъл все още го караше да се чувства неудобно, ала с течение на времето неудобството ставаше все по-малко, измествано от една любов, за чиято всепомитаща мощ той все още не подозираше...
Задъхан от изкачването, спря пред първите къщи на селото, от чиито комини се виеха тънки струйки дим, които сега, в бързо сгъстяващия се здрач, напомняха на синкави змийчета, чезнещи в оловно сивото небе. Предвкусвайки една прекрасна вечеря в компанията на Сена, хвърли поглед назад, към покритото с дебел сняг поле, отвъд което проблясваха тъмните води на океана. Да, тук, в Абдала, бе красиво, една прелестна зимна приказка. А какво ли щеше да е на пролет, когато дърветата се разлистеха и освободените от тежестта на снега треви избуяха? Тази представа отново възкреси във въображението му образа на Сена. Това го накара наново да се обърне и да забърза през селото към единственото място, което сега можеше да нарича свой дом...
Внезапно пред него изскочи някакъв силует и се закова насред снега. Фирсала едва не се блъсна в него. Онзи протегна ръка и го спря:
- Тази вечер е приятно, нали?
- Здрасти, Кормал! – усмихна се той. – И на мен ми се струва по-топло от обикновено.
Кормал бе приятел на Кодрат и семейството му. Личеше си, че не е безразличен към Сена – факт, който, Фирсала трябваше да признае, не му бе съвсем по вкуса. Кормал обаче не бе натрапчив, към самия него се отнасяше с дължимото на един божи пратеник уважение.
- Тъкмо бях тръгнал към вас – усмихна се Кормал. – Не съм наминавал от кажи-речи 10 слънца, та си викам...
- Сигурен съм, че Кодрат, Фадра и Сена много ще ти се зарадват – върна му усмивката Фирсала, опитвайки да я направи възможно най-естествена. - През последните слънца и ние не сме излизали много. Предполагам обаче, че скоро ще дойде пролетта и тогава всички ще излизаме и ще се срещаме много по-често...
Нагазиха в един неутъпкан участък, затъвайки почти до коленете. Не бе валяло от 2 слънца, но пък за сметка на това бе сковал свиреп студ. Едва тази сутрин бе започнало да омеква и минус 15-те, които бе измерил с помощта на взетия от шлюза на вече изглеждащата му безкрайно далеч в миналото затворническа капсула термометър, бяха му се сторили почти като пролет.
Когато наближиха къщата почти се бе стъмнило. На носа му кацна снежинка. Друга се плъзна по бузата му. Трета влезе в окото му и го накара да примигне...
- Ще вали много – погледна небето Кормал. – Тази ще е от нощите на бялата пелена.
Макар да не знаеше какво означава изразът нощи на бялата пелена, Фирсала нямаше как да не се досети. Бързо сгъстяващата се дантела от снежинки красноречиво разкриваше смисъла на това словосъчетание...
Замисли се за времето, прекарано тук. Имаше чувството, че се е върнал в далечното минало на планетите от конфедерацията. Бе гледал филми за времената, когато е нямало електричество – времена, когато, също както тук, в Абдала, единственият източник на енергия е бил огънят. Все още му изглеждаше странно, че той, бившият космически диспечер в един свят на свръхвисоки технологии, той, рожбата на една късна цивилизация, в която всичко, освен предотвратяването на смъртта, бе станало не само възможно, но и естествено, все повече харесва примитивния свят, в който неволно бе попаднал. Може би причината бе Сена, но имаше чувството, че има и друго, много други неща. Изобщо не си бе представял, че е възможно да се диша толкова гъст и чист въздух, че пътуването с безмоторен презокеански кораб може да се окаже едно толкова вълнуващо преживяване, че необходимостта за всичко да разчиташ само на своите и на тези на близките ти ръце може да носи такова огромно удовлетворение...
С изненада откри, че са стигнали, и похлопа на масивната дървена порта. Както винаги отвори Сена. Той нежно обгърна раменете й с ръка – жест, който всеки път го караше да се чувства пиян от щастие – и покани Кормал.
- Кормал! – възкликна Сена и подаде ръка на госта. – Откога не си ни навестявал! Помислих, че си ни забравил...
- Аз? Да ви забравя? Да забравя теб?! – престори се на възмутен Кормал, сетне също я прегърна, при което Фирсала почувства някакво бодване дълбоко в сърцето.
- Да видим кой се е прежалил да ни посети! – прогърмя гласът на Кодрат, който се появи от вътрешността на къщата с чаша димящ филех в ръка. – Влизайте, влизайте! Точно навреме Фади тъкмо беше почнала да приготвя масата...
Малко по-късно и петимата – Фирсала, Кормал, Сена, Кодрат и Фадра, съпругата му, седяха на масата край огнището и със задоволство унищожаваха топлата вечеря.
- След 4-5 слънца ще приключа с обработката – похвали се Фирсала, обръщайки се към Кодрат.
Имаше предвид работата, която вършеше в момента. Бе се заел да обработва камъните, които бяха докарали от южните земи. С чук и длето им придаваше форма на правоъгълни късове, служещи за строителен материал тук, в Абдала. Тези камъни се търсеха много на пазара, тъй като бяха от специален вид скала и постройките, изградени от тях, устояваха и на най-силните зимни бури, които тук, в Абдала, бяха изключително свирепи...
- Ще се наложи да изчакаш няколко слънца, преди да продължиш – секна ентусиазма му Кодрат. – По всичко изглежда, че ще имаме нощ на бялата пелена. Снегът, с който ще осъмнем, ще е по-висок от човешки бой и докато проправим пъртини, ще минат поне няколко слънца.
- Пък може и да има повече от една нощ на бялата пелена – допълни Кормал, отпивайки от филеха си. – Ако това се случи, няма да можем да излизаме най-малко 20 слънца.
- Опазил ни Арунда! – направи заклинателен жест Кодрат. – Помня, трябва да беше преди повече от 40 цикли, тогава още бях дете. Имаше цели 3 нощи на бялата пелена, пък и през деня снегът не спираше. Беше станал по-висок от тази къща! Колкото и да разчиствахме – децата също помагахме, - не можехме да излезем в продължение на повече от 45 слънца!...
- Това ми напомня, че трябва да тръгвам, за да мога да се прибера... – надигна се Кормал.
- Къде сам в тоя снежен ад?! – възмути се Кодрат. – В къщата има достатъчно място за още един човек.
- Родителите ми са възрастни и ще се притесняват – отклони предложението му гостът. При тези му думи Фирсала изпита облекчение, примесено с вина, че го е изпитал...
- Аз ще те изпратя – предложи той.
- Благодаря ти, но няма нужда – отказа Кормал. – Страшното ще е утре, сега все още е проходимо.
- Въпреки това – настоя Фирсала. Кормал отново отказа...
Когато излязоха, за да изпратят госта, Фирсала не можа да повярва, че е възможен толкова обилен снеговалеж. Снегът се сипеше толкова плътно, че небе и земя се бяха слели в неразличима белота. Когато преди около два часа бяха влезли в къщата, снежната покривка бе тридесетина сантиметра, а сега наближаваше метър и с всяка минута се увеличаваше.
Наново опитаха да убедят Кормал да остане. Той пак отказа. Тогава Фирсала се сети нещо:
- Почакай, сега ще се върна – обърна се той към него и влезе в къщата.
Отдавна не се бе докосвал до калъфа си за хранителни таблетки и, виждайки го захвърлен в ъгъла на стаята си, изпита носталгия по безвъзвратно отишлото си минало. Той с трепет го отвори и започна да рови в преградките му. Най-сетне ги намери. Бяха очила за нощно виждане, предназначени за по-добра ориентация в постоянния здрач на капсулата. Сложи си ги и натисна бутона за включване. Надяваше се, че батерията не се е изтощила – бе ги ползвал рядко. Да, не беше. Светът избухна в ярко червено сияние, на чийто фон се открояваха и най-невидимите в мрака предмети.
Преди да подаде тази последна своя отломка от цивилизацията на Кормал, той се увери, че дори в непрогледната белота на яростно сипещия се сняг очилата правеха видими, макар и смътно, поне най-близките предмети.
- Какво е това?! – учудено възкликна Кормал, благоговейно поемайки непознатия предмет.
- Сложи ги! – подкани го Фирсала.
- Какво?! Откъде?! Как?!...
- От Арунда – прекъсна въпросите му Фирсала по единствения възможен начин и се зае да му обяснява как се ползват.
Час по-късно, когато бе целунал Сена за лека нощ и се бе увил като пашкул в дебелия си юрган, той осъзна, че нещо му пречи да заспи. Нещо, свързано с калъфа за хранителни таблетки. Не, не му бе тъжно за предишния му живот – поне не толкова, че да не може да заспи, при това след един доста тежък работен ден...
Тогава? – запита се.
След като прекара няколко минути без да може да затвори очи, той стана, отиде до мястото, където бе оставил калъфа, и го взе. Да, това, което не му даваше да заспи, определено бе свързано с калъфа. Но какво бе то?
Изведнъж се сети. Плъзна ръка по дебелата кожа и я напипа. Малка издатина в най-външната преградка. Той отвори калъфа и бръкна в преградката. В нея нямаше нищо! Нищо? От какво, по дяволите, тогава е тази издутина?
Плъзна ръка от вътрешната страна на преградката и отново я напипа. Да, нещо бе поставено в подплатата – малък правоъгълен предмет. Да, това беше. Неволно бе напипал издатината, когато бе взел калъфа, за да извади очилата, но моментално бе забравил за това, складирайки го в подсъзнанието си...
Вече окончателно разсънен, той се приближи до прозореца и, крайно озадачен, се зае с разбулването на загадката около неподозираното досега от него наличие на този толкова странен – поне на пипане - предмет. Странно, но изпита фаталното предчувствие, че той драстично ще промени живота му.
* * *
Сена също не спеше, но по доста различни причини. Тялото й – тяло на млада и чувствена жена – бе започнало да откликва на Фирсала като на мъж. Тя не знаеше това – липсваше й опит, ала усещаше нещо нередно в отношението си към пратеника на Арунда. Да, това, което изпитваше към него, бе красиво, невероятно красиво и истинско, но дали бе позволено? Можеше ли тя, едно обикновено момиче, да се надява, че ще задържи върху себе си ако не вечно, то поне дълго, вниманието на един полубог?! Не, не можеше. По-скоро обратното. Ако поискаше – а той не искаше, та нали бе богоподобен, - той можеше да има всяка жена в Абдала, а много от жените в Абдала бяха далеч по-красиви от нея, особено по-зрелите...
Опита да заглуши тези си мисли. Не се получи. И тя направи нещо, което никога не бе правила. Стана и трескаво започна да кръстосва стаята. Дълбоко в себе си чувстваше, че трябва да му каже нещо, ала не знаеше точно какво. С тихи стъпки отиде до прозореца и, отправила взор към снежното небе, горещо се помоли на Арунда да й даде покой – и, разбира се, да й прости навярно недопустимо греховното отношение към пратеника му. Арунда изглежда я чу, защото след броени минути тя вече бе потънала в дълбок сън. Тя не знаеше, че в същия този момент Фирсала бе отправил взор другаде, че сенките на миналото му безвъзвратно бяха разрушили крехкия покой на сегашното му съществувание и – поне засега – рязко го бяха отдалечили от нея.
2. Писмото
Фирсала използва ножчето за хранителни таблетки, за да среже подплатата. Въпреки това доста се озори. Накрая все пак успя и в ръката му изпадна пришитият в нея предмет.
Бе малка черна пластмасова правоъгълна кутийка със съвършено гладки повърхности, по които той прокара пръсти. Тъкмо търсеше начин да я отвори, когато по една от широките й страни започнаха да се появяват светещи символи. Бяха букви. Господи, откога не бе виждал букви!
Приближи кутийката до очите си и с нарастващо учудване прочете:
Насочи устройството със страната на този надпис към тъмна повърхност, по възможност – на сянка!
Крайно озадачен, той изпълни това указание, обръщайки кутийката със страната на надписа към една от стените в стаята. Сетне видя как буквите върху повърхността на устройството рязко избледняват и изчезват. В продължение на няколко секунди не се случи нищо. Сетне върху стената се появиха други букви, станаха по-ярки и се подредиха в изречения, които плавно започнаха да се движат отдолу нагоре:
Здравей, Николас Антоан Конглар! Щом четеш това съобщение, значи сме успели да се свържем с теб, което изключително много ни радва. Щастливи сме да ти съобщим, че си оправдан по делото, по което беше осъден...
Николас усети как очите му се разширяват от вълнение. Инес, Симон – нима можеше да се надява, че отново ще ги види?! Обзет от невероятно по силата и емоционалния си заряд вълнение, той – Николас, Фирсала, вече не знаеше кой е - се насили да продължи да чете:
Надписът ще изчезне малко след като текстът престане да се движи – продължаваше съобщението. – Това ще е знак, че последният е свършил...
Сега по същество. Предполагаме, че нямаш търпение да се върнеш при семейството си. Ще се погрижим да ти намерим и работа – та нали по наша вина попадна в затвора.
Кои са тези „ние”? – неволно се запита Николас/Фирсала, продължавайки да плъзга поглед по плавно движещите се букви:
Ако искаш да се върнеш на Барзум, трябва да направиш нещо, което да ни позволи да открием точното ти местонахождение...
Нека обясним. Сигурно се питаш как устройството, благодарение на което четеш този текст, е попаднало в калъфа ти. Обяснението е просто – чрез телепортация.
В момента, когато се разкри цялата работа около катастрофата, предизвикала попадането ти в сферата, това съобщение бе изстреляно в подплатата на калъфа ти с надеждата, че където и да отидеш след „разчупването” на печата на Кабдал, ще успееш да го откриеш...
Да, печатът на Кабдал не е ненакърним – нима не е очевидно, щом си жив и свободен, па макар и на една безкрайно далечна и чужда планета.
Успяхме да разкрием тайната около „разчупването” печата на Кабдал малко след изстрелването ти в сферата. Ти си един от първите несправедливо осъдени, които ще имат щастието да се възползват от това наше откритие.
Вероятно се питаш какво точно трябва да направиш, за да се върнеш в света, отнесъл се толкова несправедливо с теб, но и в който си оставил най-скъпото си – своето семейство.
Много е просто. Във всеки един момент, след като прочетеш това съобщение, можеш да активираш опцията „Обратно у дома”, като драснеш неколкократно с нокът по някоя от страните на устройството, посредством което четеш настоящото съобщение. Така ще изпратиш сигнал на Затворническата асоциация на Барзум, в който ще се съдържат точните данни за местонахождението ти. Останалото е наша работа...
Безкрайно съжаляваме за допуснатата грешка и сме щастливи, че ще можем да я поправим.
Затворническа асоциация на Барзум
Тук надписът спря, а малко след това избледня и изчезна.
Николас/Фирсала остана с поглед, взрян в нищото. Отдавна бе свикнал с мисълта, че Инес и Симон завинаги са изгубени за него. Бе тъгувал за тях. Господи, как бе тъгувал! Колко дълги часове, затворен в капсулата на презрян от обществото доживотен, бе лял горчиви сълзи за тях и изгубеното си минало! Само той си знаеше колко мъка по тях, по Барзум, по конфедерацията и, колкото и странно да бе – по работата, за която въпреки нещастието, което му бе донесла, продължаваше да съжалява, бе натрупал в душата си!...
И сега, сега, когато бе свикнал, когато бе започнал да се примирява...
Стига глупости! – изруга се. – Би трябвало да се радваш, нали?
Ала – трябваше да си го признае – не се радваше – поне не толкова, колкото му се искаше – не и колкото смяташе за редно... И защо? Защо – това бе въпросът – въпрос, на който той – Николас, Фирсала или както там го наричаха или щяха да го наричат занапред – се страхуваше да си отговори. Ала трябваше. Просто трябваше. В противен случай би намразил себе си, а като цивилизован човек прекрасно знаеше – родители, учители, политици, юристи, психолози... и изобщо системата като цяло, системата, в която бе прекарал целия си съзнателен живот, ала от която сега вече не се чувстваше част, му го бяха внушили, - че няма по-страшно нещо от това да намразиш себе си!
Едва сега го връхлетя чудовищното прозрение, че те – т. нар. общество – му бяха отнели живота не един, а два пъти! Веднъж - след като го бяха откъснали от Инес и Симон - и втори път - като го отделяха от Сена!
В помътения му мозък се мерна подозрение, на което той с особено болезнено чувство за вина осъзна, че тайничко се надява:
Ами ако съобщението не е изпратено от Затворническата асоциация на Барзум? Ами ако по невнимание или по погрешка са забравили да ми поставят печата на Кабдал и искат да ме примамят обратно, за да поправят грешката си? Ами ако...?
Стига! – заповяда си. – Нима не си наясно, че каквото и да е решението ти, не можеш да го вземеш сега?!
С мъка се овладя. Нямаше закъде да бърза, нали?
Отлагането обаче – той прекрасно го съзнаваше – нямаше да му донесе покой. Ала повече го притесняваше подозрението, че вече го бе взел и че времето до привеждането му в действие щеше да бъде само отлагане на неизбежното!
* * *
През последвалия повече от месец (дял) всички усетиха промяната в настроението му, макар той да опитваше да се държи както преди. Особено болезнено бе това за Сена, която – незнайно защо – свързваше тъгата му със самата себе си.
- Фирсала – плахо го запита тя веднъж, - защо не си както преди? Да не би...
Той я изгледа очаквателно.
- Да не би да сме ти омръзнали и да искаш да отидеш при тингано?!
- Не, мъничката ми – тъжно се бе усмихнал той. – Та нали обещах, че никога няма да отида при тингано!
- Да не би... Да не би аз да съм те обидила? – престраши се да си изясни тя.
В отговор той само я бе прегърнал и бе погалил великолепната й кестенява коса.
Все повече осъзнаваше, че не може още дълго да продължава така. Рано или късно трябваше да разсече гордиевия възел, но кога – това бе въпросът...
Дните отминаваха. Пролетта дойде. Потъналите в зеленина хълмове на Абдала бяха дори по-красиви, отколкото си ги бе представял, ала това не го радваше. Конфликтът между чувството му за вина пред Инес и Симон и едва напъпилата радост от новия му живот, от живота му край Сена, все повече се задълбочаваше и му ставаше все по-трудно да крие чувствата си.
Сена, разбира се, продължаваше да изпитва към него най-топли чувства, ала той знаеше, че помежду им нещо безвъзвратно си бе отишло. Кормал бе все по-чест посетител на семейството на Кодрат и все по-открито я ухажваше. Тя все още не поддаваше, ала той знаеше, че не бе далеч мигът, когато упорството на съперника му щеше да даде резултат...
Решението окончателно се оформи в главата му повече от 4 месеца (дяла) след като бе прочел съобщението. В духа на дълбоката древност на старата Земя, част от чиито жители бяха сред учредителите на конфедерацията, той би го нарекъл викторианско. Това бе решение на дълга. Съзнаваше, че никога няма да е напълно щастлив със Сена, ако знае, че най-близките му хора от предишния му живот – Инес и Симон – го мислят за мъртъв или, което е все същото, за доживотен затворник в една рееща се в безкрайната пустота на космоса капсула.
Бе тласнат в решението си и от обстоятелството, че Сена постепенно бе започнала да откликва на Кормал. Прелестните й усмивки, запазени доскоро единствено за него, сега все по-често озаряваха лицето й и при разговорите й с Кормал. Все още само плахо прокрадващото се, ала набиращо скорост чувство за вина, с което бе започнала да го поглежда, чертаеше плавна, ала устойчива промяна в чувствата й. Не я обвиняваше - съвсем не. Знаеше, че на нейно място сигурно също би постъпил така. Бе му тъжно обаче – много, много тъжно...
* * *
Бе един следобед в началото на лятото, когато реши да проведе един последен разговор със Сена, преди да направи фаталната драскотина по странното черно устройство. Намери я в градината. Поливаше цветята и се любуваше на дълбоката тишина сред натежалите от плод дървета.
- Фирсала! – изненада се тя, когато го видя. В погледа й имаше тъга и – о, господи, Арунда или както там те наричат! – онова гадно чувство за вина, което се бе появило след началото на сближаването й с Кормал. – Поливам градината – каза го, сякаш се оправдаваше. Сърцето му се стопли обаче, когато откри в очите й и следа от онази нежност, с която се бе отнасяла към него преди – на кораба и сетне през сякаш вече безкрайно далечната прекрасна зима, която бе прекарал в дома й.
- Сена... – Преглътна с мъка и осъзна, че думите не идват.
- Какво? – в погледа й блесна внезапен интерес.
- Аз просто... – наново се запъна той. Тя продължаваше да го гледа все така очаквателно.
- Просто искам да ти кажа, че никога няма да отида при тингано! – тържествено произнесе той и усети как се изчервява.
- Защо ми го казваш? – с подозрение го изгледа тя. – Вече го каза и аз ти вярвам...
Той си припомни как още на кораба, когато бе напреднал с езика, бе поискал да узнае защо го считат за Фирсала Арунда [пратеник на Арунда]. Сена му бе разказала, че докато събирали камъни в близост до мястото, където се бе приземила капсулата му, чули страшен гръм и видели огнено кълбо в небето. Отначало се уплашили и решили да избягат, но след като явлението не се повторило, останали – на това място реколтата от камъни била особено богата.
Когато няколко дни по-късно, като тръгнали да се връщат, го съзрели завалящ се от умора съвсем близо до морския бряг и респектирани от метнатия на рамото му калъф за хранителни таблетки решили, че той е пратеник на Арунда, проводен да ги избави от безчинствата на тингано, те го проследили и видели как той, изтощен до крайност, паднал сред скалите. Тутакси си припомнили мощната гръмотевица и огненото кълбо в небето и това окончателно затвърдило убеждението им за божествената му природа...
С мъка се откъсна от спомените си и впи очи в нейните, при което се изчерви още по-силно.
- Казвам ти, че никога няма да отида при тингано, защото могат да се случат неща, които да те накарат да мислиш, че съм го направил – предпазливо и не по-малко загадъчно обясни той.
- Какви неща? – с внезапна тревога в гласа поиска да разбере тя.
- Може и нищо да не се случи, но все пак ако... – той пак се запъна, прокле стеснителността си, после някак сковано сви рамене и понечи да се отдалечи.
Тя дойде при него:
- Моля те, кажи ми! – настоя момичето, а в очите й се появи страх.
- Може би по-късно – уклончиво смотолеви той и, вече с твърди стъпки, тръгна към къщата.
Колебанието на Сена трая само миг. Сетне тя го догони, обърна го към себе си и той с изненада установи, че е червена като божур.
- Фирсала – едва чуто изрече тя. – Когато те видя...
Той я погледна очаквателно, а тя, изчервена още повече – ако това изобщо бе възможно, - го пусна и хукна към къщата. Не знаеше дали бе истина или просто му се бе сторило, но в очите й видя сълзи.
Същата вечер тя излезе с Кормал, а през следващите дни се държеше така, сякаш не го познава. Той прецени, че моментът е особено подходящ да приведе в действие решението си, ала съдбата му бе отредила друг, по-труден жребий.
* * *
Днес – реши Николас/Фирсала, - ще го направя днес.
Бе прохладна утрин в началото на лятото, която вещаеше поредния прекрасен слънчев ден. Реши преди да се заеме с черното устройство да се разходи в градината, а може би и в горичката край селото...
Пъхнал устройството в джоба си, вървеше умислен по пътеката и внезапно я видя.
- Фирсала! – някак гузно му се усмихна Сена. – Тъкмо исках да поговорим.
- Да отидем в гората, толкова е хубаво! – предложи той. Тя сви рамене и тръгна до него.
Навлязоха дълбоко сред дърветата, чиито гъсти корони от листа тайнствено шептяха. Спряха на малка полянка и се настаниха на един дънер. Край тях жужаха насекоми, а отвсякъде се носеха омайващите песни на горските птички...
- Искаше да ми кажеш нещо – с натежал от тъга глас й напомни той. Струваше му се, че знае какво ще е то и – уви – се оказа прав:
- Фирсала... – плахо започна тя и го погледна право в очите. Сетне се поколеба, преглътна и продължи: - Може би ще ми се смееш, но..., разбираш ли..., ти ме правиш щастлива по начин, който не мога да разбера...
Цялата трепереща от напрежение, тя спря и го загледа очаквателно. Той й кимна окуражително.
- Искам да кажа... – промълви тя. – Искам да кажа, че..., ако можех..., така, де..., ако ти бе обикновен човек, а не... О, Арунда, не знам как да се изразя!...
- Можеш да ми кажеш всичко – успокои я той, обгръщайки раменете й с ръка. – Говори спокойно и не се притеснявай от реакцията ми. Каквото и да ми кажеш, ще те разбера. Обещавам ти!
Тези му думи й вдъхнаха нужната смелост:
- Виждаш ли – с по-спокоен глас продължи тя, - ако бе обикновен човек, сигурна съм..., не ме разбирай погрешно..., сигурна съм, че..., че..., е, че щях да се влюбя в теб... Дори... – тя спря и някак виновно го погледна: Дори сега, дори като знам, че си Фирсала, ако ме искаш...
Неизреченото бе повече от ясно. Той почувства, че целият му свят се сгромолясва нейде в бездната на една прекалено дълго отлагана – и затова неподозирано силна сега – страст. Опита да се овладее. Не успя. Погрешно изтълкувала мълчанието му, Сена внезапно се отдръпна и... се свлече на колене пред него:
- Прости! Прости ми, Фирсала! - простена тя. – О, Арунда, да знаеш само колко съжалявам!...
Той нежно я повдигна от земята:
- Нали ми обеща – там, на кораба, - че никога няма да го правиш – напомни й той. Тя си спомни и мигом бледа, ала безценна, защото бе предназначена единствено за него, усмивка, озари лицето й.
Знаеше, че цял живот ще благодари на Бога, Арунда или както там го наричаха за този миг, за тази нейна усмивка, за невероятния шанс да е с нея, пък било и за кратко...
Той се стегна – трябваше, просто нямаше друг начин. Тя му бе подала сламката, за която да се залови, за да унищожи с един-единствен удар упоителното настояще, в което бе живял през последните няколко месеца (дяла). Но думите, които изрече, не съответстваха на това му намерение – поне не по начина, по който той искаше:
- Фирсала е обикновен човек – сам не повярва на изявлението си той, но не можеше, просто нямаше как да се спре. – Арунда е самата доброта и се отнася с разбиране към човешките слабости. Фирсала харесва Сена, харесва я много повече, отколкото самата тя предполага...
Сена го слушаше като омагьосана, а на лицето й отново разцъфтяваше така обичаната от него усмивка.
- Да, Фирсала има съвсем същите чувства като обикновените хора..., като Сена... – продължи той, а сърцето му се късаше. – Фирсала обаче не може да послуша сърцето си. Мисията му е друга. Той е обречен на Арунда и... и...
Тук той се прекъсна сам и отново обгърна раменете на Сена с ръка, а тя продължаваше да го гледа очаквателно. Усмивката й обаче се бе стопила:
- Фирсала би искал повече от всичко да прекара живота си – и безброй други животи – със Сена – окончателно разби сърцето си той, - ала дългът не му позволява!...
Бе го казал, просто бе изрекъл заклинанието, което със смазваща безвъзвратност щеше да предопредели бъдещето му. Не искаше да продължава, ала бе започнал и вече не можеше – нямаше право – да спре:
- Сена е щастлива, че е обикновено момиче. Тя ще си намери някой, с когото ще бъде щастлива. Фирсала би искал – о, как би искал само – това да е той! Това обаче е невъзможно и от тази невъзможност сърцето му се облива в кръв!...
В погледа на Сена за миг се бе мярнало отчаяние, сетне той прочете примирение и разбиране. Тя бавно се отдръпна от него. При това той се почувства почти непоносимо виновен пред нея и наново протегна ръка и я прегърна. Тя не го спря. Тогава... тогава всичко в него закипя и той внезапно я привлече към себе си, а устните му потърсиха нейните. Шокирана, тя първоначално се стегна, сетне постепенно се отпусна в ръцете му:
Сена, моя малка Сена, само ако знаеше! – плачеше сърцето му, докато мостовете на близостта им се късаха в тихата тъга на тая последна ласка...
Дойде на себе си много по-късно – някъде дълбоко в гората. Бе вървял безпаметен и не знаеше колко време е минало. Чувстваше се опустошен и напълно изцеден. Сега вече можеше да го направи...
Бръкна в джоба си и извади черната кутийка. Погледна я. Имаше чувството, че в ръцете си държи змия. Реши, че след като подаде сигнала, ще я хвърли някъде, пък дано...
Тази мисъл го накара да се почувства виновен и той, държейки устройството в едната си ръка, посегна към него с другата. Тя като прекършена увисна над кутийката, поколеба се, сетне...
Направи го като на сън. Няколко драскотини с нокътя и... – обратно у дома, с горчива ирония си спомни той пренесеното чрез това проклето устройство съобщение. Досущ като долнопробна реклама на някоя от корпорациите в конфедерацията...
Погледна кутийката с други очи. Странно, сега, след като го бе направил, му бе станало някак по-леко... – и по-тъжно, разбира се, много по-тъжно...
Поколеба се, сетне прибра устройството обратно в джоба си и прегърбен, с отпуснати рамене, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде...
А сигналът вече пътуваше през хиперпространството към невъобразимо далечното си назначение на почти два милиарда и половина светлинни години от тази прекрасна планета, която той измамно бе припознал като свой нов дом. Скоро и той – Николас, Фирсала или както и да го наричаха – също трябваше да отпътува. Трябваше да се върне при омразната капсула на космическия си затвор,, за да срещне там своето бъдеще – бъдеще, в което като зловещи привидения плуваха сенките от едно минало, с което той наивно си бе въобразявал, че е скъсал.
Спущено на 20 март 2014. Точно след осем дни очаквайте края на глава VII.