Книга първа, част първа, глава VII – 3

Тъпанар Дрънкар: Какъв, по дяволите, е тоя странен експеримент, с който Сафаро се занимава? Ами Елорио? – Защо продължава да настоява Верлаац да го задържи при себе си след евентуалното кацане на далечната планета? Нима е толкова глупав, та да си въобразява, че би трогнал безскрупулен тип като него?! А „откачалките” от енергийната корпорация „Слънце”? Толкова ли са „закъсали”, та да се надяват на някаква си нищо и никаква планетка, намираща се невъобразимо далеч отвъд пределите на конфедерацията при това?!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


3. Дългоочакваният ден

Доктор Верлаац се събуди в тягостно настроение. Стана с мъка и тромаво се запъти към автомата за кафе. Обикновено димящата течност успяваше да оправи настроението му, но не и днес...

Той се настани пред пулта, отпи от кафето си и с бавни, отработени движения – бе го правил хиляди пъти – стартира поредната проверка... – Нищо, разбира се. Бе изминала повече от година, а от бившия доживотен ни вест, ни кост...

Отпусна се в креслото и се замисли. Бе казал на останалите, че максималният период на изчакване е година и половина, но считаше, че реалистичният срок е не повече от година. Разбира се, че за внезапно озовалия се в един съвършено чужд свят затворник – осъден на неминуема бавна смърт в абсолютната самота на космоса при това – калъфът с хранителни таблетки не би бил приоритет. Той, Верлаац, обаче бе направил така, че – в рамките на предвидимото – пионката му да не може да оцелее без тази вещ.

Тогава – запита се – защо онзи толкова се бави? Може би...

Тръсна глава. Не искаше дори да си представя тази възможност. Та тя бе повече от непоносима! Непоносима или не обаче, застави се да погледне истината в очите, вероятността бившият доживотен да не пожелае да изпрати сигнала или просто да не прочете писмото съществуваше и затова не трябваше да се пренебрегва.

Опита да отклони мислите си от проблема – така или иначе единственото, което можеха да сторят, бе да чакат. Не успя. Трябваше обаче – просто бе необходимо – да обмисли по-нататъшните си действия, ако сигналът се забавеше още няколко месеца...

Сепна го тихо почукване на вратата.

- Да, влез! – с овладян глас извика той и завъртя креслото с лице към нея. Тя се плъзна встрани и в стаята пристъпи политологът Елали Фаргош:

- Добро утро, докторе! – жизнерадостно поздрави той. – Поредната проверка, а? – поинтересува се, хвърляйки поглед към пулта.

- По изчисленията ми трябва да получим сигнала всеки момент – с възможно най-спокоен, дори леко небрежен тон за кой ли път потвърди Верлаац.

- Ами ако... – поколеба се Фаргош. – Ако изобщо не получим сигнал?

- Направено е всичко в рамките на предвидимото – предпазливо отвърна предводителят на експедицията.

- Извинявай, Ген, но, доколкото схващам, това не означава, че евентуалното изпращане на сигнала е напълно сигурно? – изгледа го очаквателно политологът.

- Единственото напълно сигурно нещо е смъртта – опита да се пошегува Верлаац.

- И все пак, какво правим, ако и след още половин година продължава да няма сигнал? – бръкна право в раната Фаргош.

- Едва ли някой от нас си е въобразявал, че начинанието не е рисковано – контрира предводителят на експедицията. – Засега обаче – успокоително добави той – нямам основания да мисля, че рискът от неуспех е по-голям от очакваното...

- Значи продължаваме да чакаме – обобщи политологът.

- Едва ли ни остава нещо друго – сви рамене Верлаац. – Знам, че напрежението расте – добави след кратък размисъл той, - но това, така да се каже, също е в рамките на предвидимото...

* * *

- Вече започвам да се чувствам като в затвор – въздъхна Сендера тамато, подавайки чаша кафе на Калитер Фунга.

- Едва ли някой е доволен от шибаната ситуация – изсумтя той, сръбвайки от горещата течност.

- Може би хлапетата – предположи Тамато. – Честно казано, все повече започват да ми лазят по нервите – призна тя. – И това при положение, че великият Верлаац – тя натърти на великият – прекрасно знае, че мястото им не е тук!

- Гледай нещата откъм положителната им страна – посъветва я доцентът по електромагнитни полета. – Ако не друго, то поне отсрочката ни позволява да планираме изследванията, които ще извършим, когато стигнем...

- Вече си мисля, че и това не е сигурно – замислено каза професорката по молекулярна физика, отхапвайки от дебелия си сандвич с шунка.

- Кое не е сигурно? – не разбра Фунга.

- Че ще стигнем, как кое! – тросна му се Тамато и отново напълни устата си с храна.

В този миг вратата на трапезарията се плъзна встрани и вътре пристъпи икономистът Ландор Браникар:

- Виж ти – възкликна той, - пък аз си помислих, че съм станал пръв!

- Подобна мисъл е чиста проява на браникаризъм – пошегува се Фунга и посегна към една от поничките с шоколад, с които бе избрал да закуси.

- Така де – засмя се Браникар. – В тоя хамбар – очевидно имаше предвид кораба – човек едва ли може да прави нещо по-смислено от това да се излежава...

- Кафе? – прекъсна излиянията му професорката, която с ловко движение бе запратила чашката си в рециклиращото устройство и се бе запътила към автомата за кафе.

- А, да... – стовари се в едно кресло икономистът. – И това – кафето, де... И то не е лоша идея за настоящата ситуация. Направи ми, миличка...

- Две лъжички захар, както винаги? – осведоми се тя.

Браникар кимна.

- Сериозно ли се опасяваш, че пратеникът на Верлаац може и да не изпрати сигнала? – продължи прекъснатия разговор Фунга.

- Просто усещам, че и Верлаац е по-напрегнат от обикновено, това е – сви рамене професорката, подавайки кафето на Браникар.

- Благодаря ти, миличка! – усмихна се той, отпи и спокойно се осведоми: - Опасяваш се, че цялата работа може да се прецака?

- Не бих казала, че е невъзможно – отново сви рамене Тамато. – Дори мисля, че с течение на времето става все по-вероятно.

- Едва ли – поклати отрицателно глава Браникар. – Познавам Верлаац от 8 години и мога да ви уверя, че той е достатъчно съобразителен, за да не го допусне.

- Не всичко зависи от него обаче – напомни им Фунга, поглъщайки поредната поничка с шоколад с остатъка от кафето си.

- Естествено – съгласи се икономистът. – Верлаац обаче умее да се подсигурява и...

Точно тогава в помещението пристъпи самият Верлаац:

- За вълка говорим... – с пресилена усмивка се пошегува той.

- Просто се притесняваме, това е – мигновено се съвзе от шока професорката. – Всеки от нас е зарязал блестящата си кариера и ако нещо...

- Ако нещо се случи, веднага ще ви уведомя – увери я Верлаац, пльосна се на едно от свободните кресла и се обърна към Браникар:

- Имам да свърша малко работа по едно от проектоизследванията си. Днес би ли извършил стандартните проверки вместо мен?

- Естествено – допи кафето си икономистът и се надигна. – През това време мога да чета на компютъра ти, нали? – помоли той.

- Разбира се – кимна Верлаац.

- Извинявай, че те питам, но... е, виждаш, че тук всички сме малко нещо притеснени... – запъна се Фунга и целият се изчерви. – Какво ти дава увереност, че твоят човек ще спази уговорката?

- Нуждата, Кал – едва доловимо се усмихна предводителят им, - нуждата...

* * *

Специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро херметизира епруветката, лекичко я разклати, внимателно я постави на работната си маса и, впил поглед в часовника си, трепетно зачака. Той бе единственият от екипа на Верлаац, който не се притесняваше особено от изхода на експедицията, но не защото съжаляваше, че се е включил в нея, съвсем не, а защото бе изцяло погълнат от експериментите си.

Гледайки едновременно часовника си и епруветката, той бе затаил дъх в очакване да се случи нещо.

- Най-сетне! – възкликна, когато откъм епруветката се зачу тихо съскане, което постепенно започна да се усилва. Сетне посегна към пулта пред себе си и, набирайки някаква клавишна комбинация, вкара съда в метална кутия. След това визуализира на монитора пред себе си вътрешността на кутията. Със задоволство констатира, че течността в епруветката започва да дими, след което, когато процесът набра скорост, тя пръсна стените на затвора си и се разплиска из кутията.

Сега, трябваше да стане сега. Единственият ефект обаче бе повишаващата се температура на течността, която вече се бе превърнала в пара и упражняваше мощен натиск върху стените на металната кутия. В един момент Сафаро дори си помисли, че експериментът започва да излиза от контрол, когато, най-сетне, с див възторг проследи как парата внезапно се насочи към центъра на кутията, концентрирайки се около вече полурастопените късчета от счупената епруветка, след което постепенно се разсея. Няколко секунди по-късно вътрешността на металната кутия вече бе суха и чиста. От отломките от строшената епруветка не бе останала и следа.

Макар да предчувстваше, че е успял, Сафаро не си позволи да се радва – все още не. Вместо това се присегна към малко правоъгълно устройство, монтирано към една от външните стени на кутията, натисна някакво копче върху него и, явно удовлетворен от резултата, доволно възкликна:

- Стана! Знаех си, че ще стане!...

Тъкмо в този момент на вратата на лабораторията му се почука.

- По дяволите! – тихо изруга той, отправяйки се да отвори. – Сигурно е някое от хлапетата или – опазил ме Бог – и двете заедно!

Когато плъзна вратата встрани, видя пред себе си лицето на Маркел Сибони.

- Влизай, Сибони! – покани младежа той.

- Интересен експеримент, а? – подпита го Маркел.

- Нещо такова – лаконично отговори Сафаро, заемайки се със заличаването на следите от току-що проведения експеримент.

- Къде е другарчето ти, как му беше името...? – попита той, прибирайки металната кутия в един от шкафовете на работната си маса. – Май за разлика от теб той не е от ранобудните?

- Елорио ли? – усмихна се Сибони. – Напоследък не. За разлика от мен той е по-нетърпелив за заминаването и все повече се притеснява...

- Вие какво? – подпита Сафаро. – Нещо сте много гъсти с шефа. Ако не беше така, едва ли щеше да ви вземе.

- Ние сме негови асистенти и той ни каза, че няма нищо против да се присъединим към вас, ако пристигнем навреме.

- Притеснява се, казваш... – замислено промърмори специалистът по бойни отровни вещества. – Елорио, де. Бас държа, че всички в тоя скапан кораб умират от притеснение.

- Да – потвърди младежът, – Елорио се притеснява, но аз – не чак толкова...

- И аз не чак толкова – усмихна се Сафаро, сядайки срещу госта си. – В последна сметка тук условията за експериментите ми са поносими – е, не отлични, разбира се, но нямам поводи да се оплаквам особено. Храната не е лоша... Изобщо, прекарваме си като на санаториум...

Думите му бяха рязко прекъснати от воя на алармената инсталация. На лицата им едновременно се изписаха уплаха и объркване, заменени от озадаченост, когато на фона на виещата сирена нечий глас – бе на Верлаац, позна Маркел – прикани:

- Внимание! – кънтеше превъзбуденият глас на предводителя им. - Моля всички веднага да се съберат в общото помещение! Повтарям: всички веднага да се съберат в общото помещение!...

- Крайно време беше – изръмжа Сафаро и доволно потри ръце. – Най-после едногодишният ми труд ще намери приложение!

- Мислиш ли, че е сигналът? – с треперещ от възбуда глас се обади Маркел.

- Не се сещам за какво друго може толкова да припира – вдигна рамене специалистът по бойни отровни вещества, явно имайки предвид Верлаац.

- Ами ако... – уплашено го изгледа младежът.

- Не вярвам – предугади въпроса му Сафаро. – Возилото ни е последна дума на техниката, а авариите с подобни чудесии са почти изключени... Но нека да вървим, та да разберем със сигурност.

* * *

Елорио Габор бе сепнат в съня си от алармената инсталация. Все още със замъглено съзнание той в просъница долови нечий глас, който му се стори познат:

- Внимание! Моля всички веднага да се съберат в общото помещение! Повтарям: всички веднага да се съберат в общото помещение!

Осъзнаването постепенно си проби път до мозъка му. Когато това стана, той рязко се изправи.

Да – с нарастващо вълнение констатира, – алармата продължава да вие, а гласът, то се знае, е на Верлаац! Дали това означава...

Той опита да укроти мислите си, набързо навлече някакви дрехи и забърза към общото помещение...

Когато влезе, липсваха само Сибони и странният химик Сафаро, но, настанявайки се, с периферното си зрение долови, че и те пристигат.

Верлаац, разбира се, бе силно развълнуван. До него седеше икономистът Браникар и, следвайки командите му, въвеждаше нещо в бордовия компютър.

- Настанявайте се! – покани ги предводителят им. – След малко започваме.

- Сигналът ли е? – нетърпеливо се осведоми Фунга.

Верлаац не му отговори, задълбочен в бързо сменящите се на монитора числа, по които явно се ориентираше при диктуването си на Браникар.

- Не е ли очевидно! – вместо него му се тросна Тамато, настанявайки се до Фаргош.

Елорио се премести до Маркел и Сафаро, които оживено разговаряха за нещо.

- А, ето те и теб, друже! – усмихна му се Маркел.

- Дали е това, за което си мисля? – не сдържа любопитството си Елорио.

- Че какво друго! – намеси се Сафаро, доволно потривайки ръце. – Крайно време беше. Най-после ще мога да извърша всички експерименти, които съм запланувал...

- Хайде малко по-тихо! – извиси глас Браникар, който внимаваше да не допусне някоя грешка...

Очакването продължи още около 5 минути. През това време се чуваше само тихият глас на Верлаац, тихото прищракване при въвеждането на командите от Браникар и едва доловимият шепот на останалите, които явно оживено обсъждаха случващото се.

Най-накрая икономистът въведе последната команда. Мястото му тутакси бе заето от Верлаац, който направи някаква справка, след което въведе още няколко команди, стартира ги и, видимо облекчен, се обърна с доволно изражение към всички:

- Едва ли има нужда да ви казвам какво се случи – започна той. – Сигналът беше силен и чист и ние с Лан въведохме необходимите параметри. Така че след няколко седмици ще бъдем на новата планета...

- А смея ли да запитам как ще я наречем? – възбудено го прекъсна микробиологът Енгана.

- Свободна наука – спонтанно предложи Фунга. – Да я наречем Свободна наука!

Всички посрещнаха предложението му с въодушевление. Единственият, който остана сдържан, бе Сибони. Той не бе учен, ала обичаше приключенията и вярваше, че това, което му се случва, ще бъде най-голямото му приключение - приключението на живота му. Не бе така с Елорио. Въпреки всичко той продължаваше да се надява, че когато стигнат, Верлаац няма да го отпрати – та нали именно той, Елорио, толкова много му бе помогнал! Съмнението обаче продължаваше да го гложди. Притесняваше го, че докторът явно не изпитваше вина от начина, по който бе постъпил с него. Съзнаваше, че – поне засега – бе слаб като учен, но бе убеден, че упоритостта му ще компенсира недостига на талант. Успокоителното бе, че до пристигането им щяха да минат още няколко седмици – време, достатъчно да проведе поне един-два сериозни разговора с Верлаац. Е, не бе кой-знае колко умел в убеждаването, но щеше да му припомни обещанието, че ще го включи в експедицията.

Аплодирайки предложението на Фунга, Елорио за кой ли път се запита защо Верлаац така безсърдечно го бе изоставил на произвола на властите. Та те като нищо можеха да го напъхат в белязана с печата на Кабдал капсула на доживотен! Оправданието, че провинението му било прекалено малко, та да им попречи да постъпят така, бе, меко казано, неубедително. Та властите на Барзум осъждаха на доживотно заточение в космоса с печата на Кабдал и за много по-дребни прегрешения!

Не – тръсна глава той, - Верлаац не е справедлив спрямо мен. Трябва много сериозно да си поговоря с него... Само да набера смелост...

Проследил погледа му, Сибони лекичко го потупа по рамото, приведе се към него и прошепна в ухото му:

- Спокойно, братле. Свършихме му мръсната работа и ще го накараме да си плати... Въпреки че едва ли си заслужава – мислено добави той.

Думите на приятеля му поотпуснаха Елорио, макар, естествено, далеч да не стопиха безпокойството му...

Тъкмо в този момент всички усетиха лек тласък, последван от лекото стомашно неразположение, свидетелстващо за извършване на поредица от хиперпространствени скокове. Най-после бяха потеглили. Дали обаче мястото, към което се носеха с невъобразима скорост през космическата пустота, щеше да сбъдне мечтите и очакванията им? Това, разбира се, само бъдещето можеше да покаже.

* * *

Прилепа бе толкова изненадан от сигнала, че в първия момент не го разпозна. Нужни му бяха няколко секунди, за да осъзнае какво се случва. Останалото бе въпрос на бързи реакции, каквито той, разбира се, притежаваше – професията му го изискваше.

Когато върху монитора изплува лицето на президента на енергийната корпорация Слънце, той вече бе набрал комбинацията от клавиши, прехвърляща данните на дългоочаквания сигнал от нарочно монтирания в пространството около Корола космически отражател.

- Да? – леко троснато се отзова смръщеният образ от екрана.

- Сигналът – натърти Прилепа без каквото и да било предисловие.

- Сиг-какво?! – не успя да смели веднага другият. Сетне зениците му внезапно се разшириха:

- Сигналът?! Онзи сигнал?! Сигналът, дето?!...

- Именно – не без задоволство потвърди Прилепа и върху устните му цъфна самодоволна усмивка. – Трябва да побързате обаче, защото ще изчезне само след – той хвърли кратък поглед към часовника си – след две минути и тридесет и една секун...

- О’кей, Прилеп – прекъсна го другият и с треперещи пръсти набра някаква комбинация на клавиатурата пред себе си. – Договорената сума – поясни той. – Ако нещата се развият според плана, май ще трябва да ти плащаме и процент от печалбата...

- Ако ми се налагаше да чакам на това, може би бих се занимавал с просия до края на живота си! – скептично се засмя Прилепа и прекъсна връзката.

* * *

По-малко от минута по-късно трите вретена на корпорация Слънце, чакащи в близост до Корола, също уловиха сигнала. Членовете на екипажите им, наброяващи общо петдесет и трима души, реагираха своевременно и професионално. Само 37 секунди след това тези свръхбързи космически капсули внезапно изчезнаха от радара на службата за контрол на космическите полети на Корола. Такива неща обаче се случваха толкова често, че дежурният диспечер не обърна внимание на това. Регистрира го само като банален, макар и леко озадачаващ факт. Е, щом желаеха да минат без външна навигация – тяхна воля. При положение, че сами си поемаха отговорността, можеха спокойно да си трошат главите, нали така!...

В същото време президентът на енергийна корпорация Слънце Роши Берентал всмукна от току-що запалената си цигара и позволи на тялото си да се отпусне. Всичко, което можеше да се направи, бе сторено. Сега просто трябваше да бъде търпелив. Едва ли щеше да получи известие по-рано от няколко месеца, а може би дори година или повече...

Съществуваше и риск, разбира се – при това съвсем не малък. Вградената в отправилите се към отдалечената на милиарди светлинни години планета вретена на корпорацията проследяваща система бе крайно несигурна. Не бе им стигнало времето за надеждни тестове. Рискът обаче си заслужаваше. Загубата при евентуален провал – вложените в проекта някакви си нищо и никакви 5 милиарда вендера – бе по-малка от нищожна в сравнение с очертаващата се печалба при възможния, пък макар и далеч по-малко вероятен успех!...

Успокоен от тези мисли, Роши Берентал най-сетне се замисли за предстоящата си почти двумесечна отпуска. Сиомеш – разбира се, че щеше да е Сиомеш! Откога не бе ходил там! Пък току-виж успял да завърти главата на някоя знойна красавица. Все още съвсем не бе стар за такива забежки – нямаше и 45...

Унесен в мечтания, той неусетно потъна в дълбок сън без сънища, от който се събуди след повече от 18 часа, само за да разбере, че така грижливо съставените му планове за завладяването на една невъобразимо далечна планета безвъзвратно са се провалили!...

Край на част първа от книга първа.

Спущено на 28 март 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава VIII.


Назад към началото на глава VII

Напред към началото на глава VIII

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта