Книга първа, част втора, глава VIII – 1-3

Тъпанар Дрънкар: Ама че „умна” скала – задействала се била само от допира на т. нар. „избрани”! И как по-точно става тая работа?! Уви – нито дума от автора по един толкова съществен въпрос! Ами Зинган? За какво ли му е притрябвало да се забърква с някаква си жалка шайка от разбойници и бандити, които уж били негови заклети врагове?! А Ведека? Защо тормози хората, вместо да ги остави спокойно да се „реят” из селенията на зурпа?!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


Част втора

Бурята под повърхността

Властта не корумпира. Страхът корумпира... може би страхът от загуба на власт.
Джон Стайнбек


Глава VIII – Предчувствия за катастрофа

Бунтовник и велик ще сторят таен сговор.
В очакване на ден тържествен великите ще си говорят.
Угрижен киртът своя бивш ще навести.
А Дивият, изпаднал в ярост, ще сече глави!
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7433


1. Бунтарите

Кеган Ведека наближаваше шестдесет и това все повече му личеше. Ето – и сега не успя да изкачи наведнъж хълма към пещерата. Нещо повече: вече все по-трудно намираше белезите, трасиращи пътя към нея...

Задъхан и плувнал в пот, той най-сетне спря и се обърна. Долу, сред трептящата мараня, се синееше морето. Дори и тук, на почти 2 000 дрома височина обаче, монотонният ритъм на вълните можеше да се долови, пък макар и едва-едва. Ала изглежда, че слухът му вече бе отслабнал дотолкова, щото лично той не чуваше нищо... – освен птиците, разбира се, и лекия обеден ветрец, разхлаждащ пламналото му от усилието лице.

Замисли се за младостта си. Колко много се бе променил светът оттогава! По онова време – преди 30-40 цикли – изглеждаше, че Тингано е постигнал вечен мир и нерушима хармония между бардите. Сега обаче...

Сега, уви, съвсем не бе така. Над безоблачния само до преди двадесетина цикли небосвод на Стария континент все по-застрашително надвисваха тъмни облаци. Разбира се, сякаш все още всичко – или поне почти всичко – бе под контрол. Това обаче бе по-скоро необосновано усещане, инерционна вяра, балансираща върху подвижните пясъци на една ерозираща – защото бе ерозирана отвътре – традиция, отколкото заключение, почиващо на здрава логична основа...

След като си поотдъхна за няколко минути, той се съсредоточи върху невидимите за непосветени знаци, предназначени да му покажат пътя към пещерата. Оставаше му малко – много малко, - но сякаш му предстоеше да изкачи Миндрал – най-високия връх в Тингано, извисяващ се на повече от 6 000 дрома над морското равнище...

Половин час по-късно вече бе пред замаскирания с храсти капак, блокиращ изхода на пещерата. Той уморено приседна и търпеливо започна да ги отстранява.

Най-сетне пред погледа му изскочи тежкият камък, който можеше да бъде повдигнат само с обединените усилия на не по-малко от петнадесетина души. Плъзна ръка по грапавата му повърхност, докато напипа едва доловимата резка, програмирана да се задейства само от допира на избраните. След като прилепи пръст о нея и го задържа 2-3 секунди, той необичайно бързо за възрастта си стана и отскочи на около дром назад.

Изпод събудения камък нещо забоботи, сетне той бавно се повдигна от леглото си, разкривайки чернотата на широк объл отвор, от който внезапно лъхна застоял, но приятно прохладен въздух. Камъкът освободи отвора напълно, след което с глух тътен застина непосредствено до него.

Кеган Ведека се надвеси над отвора, откри грубо издяланите стълби и започна да слиза. Когато стъпи на третото стъпало, камъкът отново се задвижи и след няколко секунди пак плътно бе затворил пещерата, хлътвайки на старото си място, сякаш никога не се бе местил.

Странно – мислеше си Кеган Ведека – дотолкова съм се сраснал с това подземие, че в него се ориентирам далеч по-добре, отколкото на повърхността...

* * *

Просторната галерия, в която Кеган Ведека се озова след кратък преход, бе сумрачна и приятно прохладна. Другите двама вече бяха дошли, както и трябваше да се очаква:

- Здравейте, Чешан, Гамана! – приветства ги той. – Радвам се, че се отзовахте своевременно.

- Малко ни разтревожи – обади се по-младият, мъж на около 37-38 цикли. – Признавам, че се уплаших не на шега... – и продължавам да съм уплашен...

- Не са ни разкрили, Гамана – все още не – успокои го възрастният човек, присядайки на една от каменните пейки, пръснати из помещението. – Ако се бе случило, едва ли щях да имам възможност да довлека старите си кокали тук...

- Какво става всъщност? – осведоми се по-възрастният от двамата му събеседници, истукан на около 45 с вече прошарена коса и помътнял поглед.

- Нещо се мъти във Фиртуш, Чешан! – въздъхна Ведека. – Нещо много лошо и много, много непредвидимо!

- Сигурен ли си, че то не може да бъде обърнато в наша полза? – прагматично запита Гамана.

- Бих се изненадал, ако може – въздъхна Ведека. – Вероятно се касае за заговор срещу Тамрал от страна на милитаристичната фракция в Съвета.

- Ама че ирония! – засмя се Чешан. – Да се налага да помагаме на ония, за чието сваляне от власт се борим!...

- Животът е пълен с парадокси, друже – мъдро отбеляза Ведека.

- Но как можем да разберем какво се случва, по дяволите?! – разгорещи се Чешан. – И дали изобщо нещо се случ...

- Зинган е изчезнал – кротко го прекъсна Ведека. – Говорих с Батар – нашият човек в личната му гвардия. Носят се слухове, че е възможно дори да не присъства на рулетката на Пош!

- Да отсъства от рулетката! – в един глас възкликнаха другите двама. – Вероятно се е скрил някъде и ще се появи в последния момент – предположи Гамана.

- Батар казва, че две слънца преди да изчезне Зинган започнал да се държи твърде странно – добави Ведека. – Извикал дворцовия архивар и след това наредил на книжниците си да заличат от регистрите завещанието, което им бил поверил за съхранение 5 цикли по-рано...

- Ндааа – проточи Чешан, забил поглед в земята. – Странно, наистина...

- Сигурен ли си в Батар? – уточни Гамана. – Да не ни пързаля нещо?

- Държим го изкъсо – успокои го Ведека. – Освен това, информацията му е потвърдена от други наши уши в двореца.

- И какво предлагаш? – приведе се към него Гамана.

- Осведомете клетките. Ще можете ли да го сторите за 3 слънца?

- Случайно да ти приличаме на магьосници! – избухна Чешан. – Понякога се държиш така, сякаш изобщо нямаш представа от организационна работа!

- По-кротко, недей да се палиш толкова! – вдигна ръце Ведека в помирителен жест. – Прекрасно знаете обаче, че ако не сме готови преди деня на рулетката, всичко, което толкова цикли сме...

- Знаеш, че ще направим всичко възможно – пое по-спокойния тон Гамана, отправяйки предупредителен поглед към Чешан, с който сякаш му казваше:

По-кротко, друже, все пак не си сам.

Чешан положи усилия да се поуспокои и с овладян глас се осведоми:

- Да кажем, 5 слънца. Как ти се струва това, старче?

- Много е – замислено промълви Ведека... Дори и 4 са прекалено много...

Чешан наново направи опит да избухне, но Гамана с властен жест го възпря:

- Можем да опитаме за 4, но ако ти кажа, че със сигурност ще успеем, значи просто да те излъжа.

- Разбирам – отрони Ведека и стана. – Да се разберем така – изгледа ги с безкрайна сериозност той: - Вие ще стартирате процедурата по осведомяването на клетките по възможно най-бързия начин, а аз поемам отговорността да установя какво става и, когато го сторя, тутакси да ви уведомя и да ви предложа варианти за действие... – ако въобще се налага да се прави нещо, разбира се...

* * *

Няколко минути по-късно, когато Ведека вече трябваше да е напуснал подземията, двамата мъже тревожно се изгледаха:

- Явно трябва да сменяме началството – въздъхна Гамана. – Вече е прекалено стар за тая работа.

- Кого предлагаш? – осведоми се Чешан, вадейки от джоба си фишек зурп.

- Може би Фирк, може би Гантрал... – знам ли?

При тези си думи Гамана остро изгледа събеседника си:

- Смяташ ли, че това е най-подходящият момент да се друсаш? – с леден тон процеди той.

Другият го погледна с премрежен от желание поглед:

- Само час, друже! – примоли се той. – След това ще съм бомба. Кълна се, че през следващите 5 слънца няма да поема нито една доза!

- Когато си готов, обади ми се! – обърна се с гръб Гамана. – През това време ще бъда в картографската и ще опитам да съставя план на действие.

Сетне той с бърза крачка се отправи към изхода на галерията, оставяйки Чешан под зашеметяващата, но и потенциално разрушителна – бе сигурен в това – власт на зурпа.

Кой знае – замисли се той, - може би скоро това проклето вещество ще го разяде дотолкова, че ще се наложи да си търся нов помощник?

* * *

Изсипал върху езика си зурпа от трескаво разпечатаното пакетче, Чешан почувства как започва да расте. Съзнанието му обаче не бе ослепяло за реалността – поне не дотолкова, че да изгуби връзка с нея. Нямаше ни капка съмнение, че това неописуемо удоволствие, чуждо на партньора му, скоро неминуемо щеше да го доведе до съдбоносен сблъсък с него. Не му пукаше обаче. Пък и защо, по дяволите, трябваше да му пука! Той бе просто винтче, нищожна брънка в нестройната верига на една обречена революция, която, сигурен беше, щеше да се провали с гръм и трясък още преди да е избухнала.

Той, Чешан, разбира се, щеше да обслужва целите й още известно време. Та нали тъкмо благодарение на нея в момента безгрижен се рееше из така трудно достъпните за обикновените простосмъртни селения, които зурпът отваряше пред взора му! Само известно време обаче! Само дотогава, до когато преценеше – и именно това, преценката, бе най-трудното, - че трябва да мине на другата страна! Моментът, когато щеше да се наложи да го стори, наближаваше. По дяволите, та той почти бе настъпил! Не трябваше да избързва обаче. В никакъв случай! Именно те – Кеган, Гамана и другите смахнати идеалисти – последни трябваше да узнаят за предателството му – за предпочитане едва след като ги задържат!

Дяволите да го вземат! – беззвучно раздвижи устни той, отдавайки се всецяло на зашеметяващия ефект от еликсира на щастието. – С какво удоволствие ще присъствам на екзекуцията им! Особено ако я наблюдавам с порядъчно количество зурп в кръвта!


2. Тайната среща

В същото време Представителят на Цингали в Съвета на двадесет и четирите Зинган Сорби седеше в плетен стол на верандата на вилата си в подножието на Миндрал и отпиваше от най-качествения си калеп, реколта от преди цели 25 цикли. Щеше да се изненада, ако някой друг на тингано, пък и на цялата тая проклета планета, притежаваше по-меко, по-ароматно и по-силно питие от това.

Зинган хвърли поглед към забулените в мъгла и покрити с вечен сняг високи върхове на Рубатските планини и за кой ли път величието им го стъписа. Колко ли милиони и милиони цикли природата бе ваяла тия непристъпни скални грамади? Във всеки случай далеч преди на бял свят да се пръкнат себеподобните му с техните безкрайни глупости и дребнави ежби...

Тук, на повече от 2 500 дрома надморска височина, бе доста хладно. Е, не чак студено, макар че понякога дори тези сравнително ниски места биваха сковавани от жесток мраз, придружен с обилни снеговалежи.

Не и сега обаче. Не и днес.

Днес щеше да му се случи нещо, което само до преди броени слънца бе смятал за невъзможно. Днес щеше да се срещне с най-големия си враг. И не само това. Щеше да опита да постигне взаимоизгодно споразумение с него!

Въпреки вътрешната му съпротива, пред мисловния му взор отново изплува самодоволната физиономия на Мартул в оня съдбоносен ден, когато...

Опита да се застави да мисли за друго. Не се получи. Просто не ставаше. Отново отпи от калепа и се замисли за непосредствено предстоящата среща.

Знаеше за бунтовниците от Тимру от почти два цикъла. Знаеше, ала не известяваше. Защо ли? И сам не можеше да си обясни. Разбира се, и през ум не му бе минавало, че може да дойде ден, когато ще се наложи да ги използва. Навярно предполагаше, че са прекалено слаби и че рано или късно сами ще си надянат примката...

От момента, когато личните му съгледвачи го бяха осведомили за тях, той бе започнал редовно да изисква сведения за дейността им. Дори бе успял да внедри ухо в самия им ръководен център. Жалко, че настоящата ситуация го принуждаваше да излезе на светло и да играе с открити карти... – и, разбира се, да разконспирира протежето си.

Бе станало прекалено лесно, за да си позволи да не се безпокои. Протежето му – един извънредно умен младеж на име Тинто Дандоло – бе предал поканата му за среща, като, за да спаси кожата си, бе добавил, че ако му се случи нещо, с бунтовническата организация ще е свършено.

Първата изненада за Зинган бе фактът, че Тинто изобщо се върна да му докладва. Втората – че лидерът на бунтовниците от Тимру, благоговейно наричаният от последните Великият Мелех, бе приел срещата без каквито и да било условия и уговорки. Чрез Тинто се бяха уговорили да се срещнат тук – в тайната хижа на Зинган в Рубатските планини, - като Мелех без възражения бе приел той и съпровождащата го свита да бъдат доведени със завързани очи.

Не, това съвсем не бе самоубийствена проява на непредпазливост, реши Зинган. Единственото обяснение, което му хрумваше, бе, че те всъщност знаеха – може би дори отдавна – за тайното му местенце в Рубатските планини и че в последна сметка предстоящата среща щеше да е опасна не за тях, а само и единствено за него!

Ако бунтовниците от Тимру знаеха за това място обаче, дали същото не се отнасяше и за съгледвачите на Тамрал, или – безкрайно по-лошо – за тези на Мартул?

Опитвайки безуспешно да заглуши тези крайно тревожни мисли, Зинган отпи дълга глътка от калепа си. Едва тогава установи, че започва да се свечерява и че приятната до преди малко прохлада е започнала да преминава в неприятно жилещ студ. Дори бе заваляло.

Е, дано този дъжд да е знак, че на предстоящата среща всичко ще мине гладко като по вода – позволи си да си помечтае той, допи остатъка от калепа си и стана, за да влезе на топло. Тъкмо в този момент дочу далечни гласове, които – в зависимост от хода на предстоящата среща – щяха или да уталожат, или – дори не смееше да си помисли за това – да сбъднат жестоко разяждащите го страхове.

* * *

Мелех, разбира се, отдавна знаеше, че Зинган е разкрил организацията му. Нещо повече: самият той разполагаше с уши сред приближените на великия съветник от Цингали далеч преди последният да научи за съществуването на бунтовниците от Тимру.

Не, Мелех съвсем не се притесняваше, че организацията му е разкрита. Причините за това бяха две:

Първо, още от момента, когато бе започнал да следи действията на Зинган, бе набелязал великия съветник от Цингали за един от хората, които си позволяваше да причислява към потенциалните си съюзници.

Второ, и това потвърждаваше първото, Зинган го бе разкрил, но достатъчно дълго не бе алармирал за организацията му.

Ако великият съветник от Цингали не бе помолил за среща, бе много вероятно да го стори самият той – при това навярно скоро, а не в някакво неопределено бъдеще.

Е, да, разбира се, не можеше да се каже, че не бе озадачен от поканата. Тя му изглеждаше някак припряна, прибързана, необмислена.

Но какво пък – бе си казал той, когато Тинто му бе предал посланието на великия съветник, - дали днес или утре, все един ден трябваше да се случи.

Както самият Зинган бе предположил, Мелех съвсем не отиваше на срещата със завързани очи – освен в прекия смисъл на думата. Той отдавна бе научил за тайното убежище на великия съветник и сега, когато наближаваха вилата, в скалите край нея се спотайваха петдесетина от най-способните му бойци.

Мелех помоли за кратка почивка. Разреденият въздух тук, високо в Рубатите, не се отразяваше особено благоприятно върху дишането му. Бе чувал, че на надморската височина, на която се намираше, се диша трудно, но не бе предполагал, че толкова много ще се умори.

Застанал на някаква невидима просека през скалите, той опита да си представи обкръжаващия го пейзаж. Започващият да ръми дъжд допълнително спомагаше за това. Бързо изстиващият вечерен въздух – също. Обузда въображението си обаче. Скоро – бе сигурен в това – бъдещият му домакин сам щеше да развърже очите му и да му покаже дивната красота, сред каквато без съмнение се намираше в момента.

* * *

Първото впечатление на Зинган от предводителя на бунтовниците от Тимру бе, че последният е прекалено млад – вероятно нямаше и 40. В първия момент смелият и открит взор и сърдечността на ръкостискането на Мелех почти го шокираха.

Да – каза си той, - наистина единственият, който трябва да се страхува от тази среща, съм самият аз!

Седнаха в богато обзаведена трапезария. Като за начало им сервираха калеп. Когато останаха сами, Зинган усети, че стомахът го присвива. Доловил неловкостта му, Мелех, чиито очи бяха развързани след като пристъпи в помещението, предразполагащо се усмихна:

- Като за начало – предложи той, - да не играем на криеница. Знам, че се намираме в Рубатските планини. Знам за това място още от времето, преди съгледвачите ти да ти докладват, че съществуваме. Знам, че причината да ме поканиш е някаква належаща нужда, за която обаче нямам представа, а не удоволствието да се запознаем...

- Взел си предохранителни мерки – почти безстрастно се осведоми великият съветник.

Мелех отривисто кимна:

- Нима иначе бих дошъл със завързани очи! Едва ли ме мислиш за толкова глупав. В момента около тази къща стоят на пост петдесет и двама от най-обучените ми воини. Те, разбира се, не биха се намесили, ако...

Думите му останаха да висят в тишината на стаята, нарушавана само от равномерното пукане на съчките в камината.

- Разбирам – пророни Зинган и отпи от калепа си.

- Е, навярно ще ми разкажеш какво те измъчва, та нали тъкмо за това съм тук, предполагам... – премина направо на въпроса предводителят на бунтовниците от Тимру.

- Разбираш ли – поотпусна се Зинган. – Чувствам се малко необичайно в компанията на човек, чиято главна цел в живота е да мрази онези, чието живо въплъщение съм самият аз...

- Та аз съвсем не съм анархист! – засмя се Мелех. – Как така реши, че всеки, който се бунтува срещу състоянието на управлението в момента, непременно трябва да е и враг на всяко управление по принцип!

- Извинявай! – усмихна се Зинган и с облекчение почувства, че вече се държи почти свободно в присъствието на този човек, който, дявол да го вземе, съвсем не бе варваринът, като какъвто си го бе представял. – Просто съм закърмен с управленската идеология, а тя...

- Изненадан си от интелигентността ми? – на свой ред се подсмихна Мелех. – Не допускай фаталната грешка да мислиш, че предполагаемите ти врагове непременно трябва да са по-глупави от самия теб!

- Опитвам се, но... – запъна се великият съветник и отново се подкрепи със сгряваща глътка калеп.

Велики Пош! – смъмри се мислено той. – Та аз се държа не като владетел, какъвто по закон се явявам, а като презрян червей, какъвто трябва да бъде – но определено не е – човекът срещу мен!

Той опита да фокусира погледа си върху госта си и да го погледне със спокойни очи:

- Прав си – най-сетне наруши проточилото се мълчание, благодарен на Мелех, че го остави да се поуспокои. – Ако не бе възникнал много, ама много сериозен проблем, нямаше и да помисля да се свързвам с теб...

- Хайде да позная – измърка предводителят на бунтовниците от Тимру. – Става въпрос за предстоящата рулетка на Пош.

При тези му думи Зинган конвулсивно трепна и едва не разплиска съдържанието на чашата, която тъкмо поднасяше към устните си.

- Не съм сигурен – замислено отбеляза той. – Много е вероятно да е така, но въпреки това не мога да съм категоричен в това отношение.

Той най-сетне отпи от Калепа, разбълника парливата течност в устата си и бавно я глътна:

- Какво знаеш за Мартул? – най-сетне се осмели да пристъпи към същността на въпроса.

- Мартул? Великият съветник от Медара? – сепна се Мелех. Явно бе негов ред да се изненадва. – Честно казано, доста бих се замислил, преди да се явя в тайното му местенце със завързани от копоите му очи!...

При тези му думи Зинган се засмя:

- Надявам се, че не го казваш само от учтивост към домакина, а наистина мислиш така.

- Абсолютно – замислено кимна предводителят на бунтовниците от Тимру и отпи от калепа си. – Мислиш ли, че Гарбол може да... – хм... – ами да бъде или вече да е бил принуден да опита да фалшифицира резултата от рулетката в негова полза?

- Не бих се изразил по-ясно – потвърди великият съветник. – Освен това...

Колебанието му бе повече от драматично. Най-сетне той въздъхна:

- Освен това, той знае факти от миналото ми, които, ако станат известни, със сигурност ще ме погубят!

- Те не ме интересуват – побърза да го успокои Мелех. – Въпросът е дали си сигурен, че нещо – каквото и да е то – се мъти и, ако е така, дали Мартул е главен герой в него или по-скоро изпълнява ролята на нечий фигурант...

- Мисля, че е много по-вероятно да е второто – замисли се Зинган.

- Значи трябва да опитаме да установим кой стои зад гърба му – при това по най-бързия възможен начин – заключи Мелех. – Впрочем моето становище за него е същото. Той е един наистина много жесток, но и много, много страхлив човек, в чиято глава без чужда помощ не може да се пръкне каквато и да било смислена идея, пък какво остава за сценарий за организиране на преврат!...

- Не знам защо, но интуицията ми подсказва, че каквото има да става, то ще е по време на рулетката и че най-вероятно ще е свързано с нея – оживи се Зинган.

- Значи само проучвания няма да са достатъчни? – внимателно се осведоми Мелех. – Но тогава...

- Точно така – внезапно се приведе към него великият съветник, забравил всякаква предпазливост. – Саботирането на рулетката ми се струва единственият сигурен начин да отложим бедствието!

- Не забравяй, че такова нещо – отсрочване на рулетка на Пош – никога в историята, поне в известната ни история, не се е случвало! – хладнокръвно предупреди Мелех.

- Знам – въздъхна Зинган и отново посегна към вече почти изпразнената си чаша. – Сега вече разбираш, надявам се, почти непреодолимата ми неохота да те намеся...

- Имаш ли някаква по-конкретна идея? – осведоми се гостът след кратко мълчание, което на Зинган се бе сторило дълго като векове.

- За съжаление всичко, което успявам да скалъпя, минава през необходимостта от жестоко сътресение, след което Тингано вече никога няма да е същият! – с внезапно нараснала увереност изстреля великият съветник.

- Да отвлечем някои от великите съветници по пътя към Фиртуш? – предположи Мелех.

- Не мисля, че би бил най-удачният вариант на действие. Убеден съм, че заговорниците – които и колкото и да са те – са се презастраховали откъм такава евентуалност. Не – тръсна глава Зинган, - трябва да е съвършено неочаквано за тях.

- Да предизвикаме масови размирици във Фиртуш в деня на рулетката? – остро го изгледа Мелех. – Съжалявам, че се налага да го кажа именно на теб, който би трябвало да си един от заклетите ми врагове, но...

- Знам – прекъсна го великият съветник. – Проучил съм ви достатъчно внимателно, за да съм наясно, че нямате капацитет да го сторите... Вие обаче... Той за миг се поколеба. Сетне реши да рискува. И без това бе разкрил пред този непознат твърде много – недопустимо много – от мислите си:

- Мисля, че един атентат би свършил работа. Стига, разбира се – добави той с потреперващ от почти протоколно отвращение глас, - да е перфектно организиран, и, естествено..., достатъчно внушителен...

Внезапно настъпилата тишина след тези думи на Зинган им се стори оглушителна. През нея – все още едва-едва се процеждаше приспивният ромон на усилващия се дъжд. Те обаче бяха съвършено глухи за него. Най-сетне – навярно след повече от минута – Мелех допи калепа си на няколко дълги глътки и с твърд поглед фиксира домакина си:

- Надявам се, че съзнаваш какво искаш от мен? – тихо отрони той.

Зинган се поколеба, сетне бавно и някак тържествено кимна.

- А също и факта, че това ще ни обвърже до гроб?

- Да – отново кимна великият съветник и си позволи измъчена усмивка. – Съзнавам го, разбира се. Надявам се, че и ти съзнаваш колко ми е трудно...

При тези думи гласът му изневери, изтъня и се скърши като крехка млада фиданка под напора на прииждащ ураган.

- Ще проуча нещата – след нов кратък отрязък тишина някак мощно прокънтя гласът на предводителя на бунтовниците от Тимру. – Ще впрегна наистина цялата си мрежа и – при тези думи гласът му предателски трепна..., – и – продължи той след изпълнена с неловкост пауза, - ако не успея да разбера, ще действаме в съответствие с твоето предложение...

* * *

Три слънца по-късно Мелех си припомни всяка дума от тая съдбоносна среща. О, как жадуваше тя никога да не се бе случвала! Трябваше да погледне истината в очите обаче. Винаги го бе правил, щеше да го стори и сега. Ала, както бе отбелязал Зинган, след акцията във Фиртуш – започваше да привиква да нарича бъдещия атентат там по този начин – нищо нямаше да е същото.

Каква ирония! – горчиво се засмя вътрешно. – Исках революция и знаех, че тя неминуемо ще отприщи реки от кръв, но сега, когато пристъпването към действие непосредствено предстои, сърцето ми се гърчи в конвулсии! Че как иначе: Колко ли човека ще загинат в резултат от онова, което се готвя да извърша – и то съвсем хладнокръвно?! Пет хиляди, десет хиляди, двадесет хиляди, много повече?! И за бруталното унищожаване на всички тези напълно невинни животи главният виновник ще съм аз!!!...

След време щеше да си припомня, че това бе първият, но и – Уви! – единственият случай на колебание в цялата му революционна кариера! Онова, което предстоеше да стори, неминуемо щеше да разруши идеалите му. За съжаление обаче – А може би за щастие, знае ли някой? – то нямаше да утоли жаждата му да ги постигне!


3. Яростта на самопровъзгласилия се полубог

Кулата на Турн – винаги, когато я приближаваше, изпадаше в почти религиозно благоговение пред смайващото величие на това свое може би най-значимо притежание! Губеща се в небето на над 700 дрома височина, тя се извисяваше като същински каменен великан, смазващ с титаничното си великолепие дори и най-високите сгради в Кайрис. Гордостта на Кайрис – така я наричаха. Казваха, при това съвсем не на шега, че човек отива до кулата на Турн, за да види Кайрис, а не, че отива в Кайрис, за да види кулата на Турн!...

Именно към този символ на собственото си могъщество вървеше сега великият съветник Балабош. Бе предпочел да измине разстоянието пеша, а личната му гвардия се придвижваше в широк кръг около него, разгонвайки тълпите отпред далеч преди височайшите му нозе да пристъпят в прашните талази на доскорошните им сборища.

След Гадзало обаче дори потъналият в прах и доста мръсен път от тая клоака до кулата на Турн му изглеждаше чист като момина сълза!

Гадзало – замисли се той. – Трябва да се направи нещо за поне минималното цивилизоване – и, разбира се, прочистване, най-вече прочистване! – на това сметище! Или – подсмихна се иронично, но не и без отвращение, - или официално да бъде превърнат тъкмо в такова – в сметище!...

Ето, вече наближаваше. Вече си бе у дома. Вече бе на мястото, което винаги, независимо къде щеше да ходи и за колко дълго, щеше да нарича свой истински дом...

Четиринадесет слънца! – опиянен от предстоящото си могъщество безспирно си повтаряше той. – Само някакви си нищо и никакви четиринадесет слънца, а колко дълги ще ми се сторят!

Само четиринадесет слънца и цял един континент – големият при това, и, разбира се, важният, - щеше да му бъде поднесен на тепсия, а чрез него, то се знае, съвсем не след дълго – може би след не повече от няколко цикли, а навярно и по-рано – щеше да покори и другия и той, именно той, някогашният жалък контрабандист и прост търговец на зурп Балабош, щеше да стане повелител на света, на целия този проклет и готов да се гърчи като безпомощен червей в нечии силни лапи свят!

Целият свят в нозете му! – Тази представа бе толкова зашеметяваща и невероятна, че в този момент му се струваше, че нищо не може да го разгневи! Нямаше как да съзнава обаче колко жестоко се лъже!

* * *

Още преди да пристъпи прага на кулата усети, че нещо не е наред. Това внезапно го изтръгна от изпълнения му с мечтания за власт унес.

Пред входа бяха застанали неколцина от подчинените му. Сред тях мерна и двама от телохранителите на Фалет, натоварени лично от него да я доведат тук. Всички те изглеждаха не просто сконфузени, а почти смъртно уплашени.

В първия момент реши, че е нещо маловажно – нямаше начин, важната работа бе свършил самият той, при това далеч оттук – във вонещия Гадзало. Ала сетне, с приближаването му към портала, го прободе някакво неясно предчувствие. То се потвърди и започна да расте, когато един от двамата телохранители на Фалет с бяло като тебешир лице несигурно пристъпи към него и се хвърли в краката му:

- О, Велики Балабош, прости на бед...

Балабош с отсечен, макар и не особено силен ритник, го запрати в прахта:

- Какво се е случило, мизернико?! – измърка той с все още тих, почти нежен глас?

Онзи вдигна глава и с бездънно отчаяние в погледа отправи към него безмълвна молба, макар че бе убеден в безполезността на този си жест:

- Виновни сме, Велики! Много сме виновни пред теб! Прости на жалките си...

Този път ритникът на великия съветник съвсем не бе толкова лек. От него телохранителят излетя във въздуха, удари главата си в стената на портала и се свлече безжизнен на земята.

- Велики Пош! – прогърмя гласът на Балабош. – Ще ми каже ли някой най-сетне какво става тук?!

Подчинените му с ужас се спогледаха. Сетне бавно, много бавно, от тях се отдели другият телохранител на момичето и застана пред него със сведена глава.

- Случи се това – с пропит от обреченост гробовен тон промълви той, - че божествената щерка на великия Тамрал избяга!

Балабош зяпна от почуда. Бе толкова сащисан, че в първия момент дори не му хрумна да прибегне към насилие.

- Как така избяга? – със злокобно мек тон се осведоми великият съветник. – Къде избяга? Къде е сега?

- Не знаем, Вели...

- Искаш да кажеш, миризливо лайно такова, че не просто е опитала да избяга, но и че го е сторила успешно?! – рязко повиши тон Балабош. – Да не би да имаш предвид, че в момента я няма тук и че никой не знае къде е?!

Примирен със съдбата си, телохранителят бавно кимна. Знаеше, че това щеше да е последното движение на главата му, докато се намираше на собствените му рамене.

Очите на великия съветник внезапно се наляха с кръв. Вените на шията му изпъкнаха и той бавно, почти небрежно, извади ножа си. Сетне стегна ръката си, изхвърляйки я напред със страшна сила и с един-единствен страхотен удар отряза главата на телохранителя. От раната изригна гейзер от кръв, а главата отхвръкна на няколко дрома и падна в близост до окаменелите от страх телохранители, обилно изпръсквайки с гъста топла кръв и тях, и самия Балабош.

- Ах вие, идиоти негодни! – кресна великият съветник, изритвайки бясно към тях все още гърчещото се обезглавено тяло. – Сетне с един скок се намери пред тях и с плавен широк замах обезглави още двама!

Минаха няколко минути, преди гневът му полека да затихне. Пред него стояха останалите трима от служителите му, свели ниско очи и очакващи всеки момент собствените им глави също да паднат. Тъкмо в този момент започна да идва в съзнание и телохранителят, когото ритникът на Балабош бе запратил в зида. Все още несъзнаващ какво става, той болезнено простена. Великият съветник рязко се извърна към него и позатихналият му гняв отново се надигна. Обърнал гръб на другите трима, той отиде до падналия и заби ножа си в сърцето му. Сетне го измъкна с рязък, шляпащ звук, избърса го във все още не напоената с кръв униформа на трупа и се върна при тях. Този път гневът му наистина бе затихнал и те за миг си позволиха да се надяват.

- Ето какво ще направите – изхриптя Балабош. – Тръгвате още сега и до полунощ искам да ми я доведете. Знайте, че ще пусна след вас Юма и Тантила и че ако не успеете да изпълните тази задача, те ще се погрижат да не можете да ми го съобщите...

При тези му думи надеждата им безвъзвратно угасна. Съзнаваха, че вероятността да изпълнят възложената им задача бе по-малка от нищожна. Знаеха също, че Юма и Тантила бяха двама от най-обучените служители от личната гвардия на Балабош и че за тях щеше да е детска игра да изпълнят това, което той щеше да им възложи – и то без каквито и да било усилия, да не говорим за скрупули, та те нямаха и представа какво е това!

Окаменелите от страх служители проследиха как великият съветник рязко им обърна гръб, отиде до неколцина от служителите в личната си гвардия и им каза няколко думи. Сетне с бавна, почти ленива походка – явно бе изтощен от изблика на гняв – влезе в двора на кулата, като пътем извади от джоба на окървавения си панталон фишек зурп, разкъса със зъби опаковката и изсипа съдържанието му върху езика си.

* * *

Положил тялото си на една от пейките пред шадравана в двора на кулата на Турн, Балабош остави съзнанието си да се рее над градините със специално засадени цветя. Сега можеше да проникне във всеки цвят, можеше да проучи детайлно всичко в двора, можеше да разнищи структурата на всеки камък, на всяко стръкче, на всяка рееща се във въздуха прашинка...

Напрежението обаче си оставаше. То бе стегнало като в обръч гърдите му. Бе се просмукало в костите му и някъде издалеко го придърпваше в действителността, засенчвайки удоволствието от зурпа...

Да, зурпът. Жалко, че не можеха да го произвеждат тук, в Тингано и че трябваше да плащат безумно скъпо на варварите от Абдала, за да го получават. По дяволите! Та те, тинганианите, дори не познаваха достатъчно добре технологията на произвеждането му!

Това обаче щеше да се промени. Четиринадесет слънца. Само четиринадесет слънца и всичко, абсолютно всичко, внезапно щеше да се преобрази до неузнаваемост и да се обърне в тяхна – на тинганианите – полза!

Фалет – тая своенравна и изключително глупава гъска! Дори през свръхяснотата за детайлите в обкръжаващата го среда, която зурпът щедро – пък макар и за кратко – му предоставяше, мисълта за бягството й продължаваше да го занимава. Единственото, което го успокояваше, бе възможността да я сполети нещо дори по-лошо от това, което самият той бе замислял за нея!

Всъщност рискът бе умерен, макар че въобще, ама въобще не трябваше да се подценява! Единствената опасност за него, за Балабош, бе вероятността да са я отвлекли за откуп. Останалите два варианта с нищо нямаше да застрашат плановете му. Като се замислеше обаче, тези два варианта почти сигурно се свеждаха до един-единствен – да я отвлекат или роботърговците от Гамбари, или да попадне в ръцете на канибалите от Гамбоне или Фагали. Истинско чудо щеше да е, ако успееше да се укрие! Та тя нямаше нито необходимия опит, нито специалната подготовка да го стори в изключително суровите условия на Кайрис, където отвличането на хора посред бял ден бе просто банално всекидневие! Освен това щеше да е извънредно апетитна хапка – било като вкусно крехко месо за някой изгладнял людоед от клоаките на Дейран или Нубири, било като първокачествена стока на някой от многобройните робски пазари в Клендайл, Лагрен или Аверил – все едно...

Колкото повече се замисляше, толкова повече вероятността да са я отвлекли за откуп му изглеждаше нереална, почти параноично несъществена. Дори и да й повярваха, когато – ако – тя успееше да им съобщи коя е, людоедите трудно биха заменили сигурното качествено месо за несигурната и крайно рискована полза от получаването на евентуален откуп, особено сега, когато основният им приток на храна от прогресивно намаляващите човешки жертвоприношения в името на Суйбири – богът на търговията в Гамбари – драстично бе спаднал. Що се отнасяше до роботърговците от Гамбари, едва ли и те биха жертвали тлъстата си печалба от девственото тяло на една поразителна красавица за еднократно – пък макар и много солидно – възнаграждение, след получаването на което биха били принудени да се крият цял живот...

Не – тръсна глава Балабош, освобождавайки съзнанието си от остатъчния ефект от зурпа, чиято концентрация в мозъка му, макар и значително спаднала, бе все още висока, - рискът е прекалено нищожен, та да си заслужава излишните притеснения! Ако нещо се обърка... – е, тогава ще видим...

Щеше, разбира се, да си подсигури обещаните му от Амел Рапинда петима свидетели. Току-виж идиотите му я намерили, макар че считаше тази вероятност за почти равна на нула. Е, за него щеше да представлява върховно удоволствие, подобно на това от лизването на фишек зурп или от изгълтването на пълна чаша високоградосов перфектно дестилиран калеп, ако успееше с помощта на въпросните свидетели да я уличи в бардска (или – още по-добре – киртска) измяна. Велики Пош, с какво удоволствие би се наслаждавал да наблюдава великия Тамрал, докато гледа екзекуцията на собствената си дъщеря!

Може да стане, но едва ли! – със съжаление въздъхна той, надигайки се от пейката. Едва сега забеляза, че небето бе прихлупило града с тежки, буреносни облаци, от които – все още едва доловим – се понесе дълбок тътен. Въздухът бе станал задушен като в парник и едва се дишаше, а ризата на гърба му бе залепнала от пот.

Той реши да изхвърли Фалет от мислите си – поне засега – и да се съсредоточи върху непосредствено предстоящите му задачи. Първа сред тях, разбира се, бе утрешното му потегляне за Фиртуш – последното – усмихна се той с неприкрито злобно задоволство, - когато отивам там като роб, а не като господар, какъвто ще бъда – Трябва да бъда! – само след четиринадесет – а вече и по-малко – слънца!!!

Спущено на 4 април 2014. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава VIII.


Назад към края на глава VII

Напред към част 4 на глава VIII

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта