Книга първа, част втора, глава VIII – 4

Тъпанар Дрънкар: Ама какъв е тоя мизерен континент Тингано: пиратство, крепостничество, тайни срещи в колиби с продънени покриви на бунтовници, които не са съвсем бунтовни...?! Мигар авторът не би могъл да ни „заведе” на някое поне малко по-поносимо място – особено след кървавата „баня” в края на предходната част! Защо не напр. в някое „забутано” „ресторантче в края на Вселената”, където, похапвайки си вкусни пържолки от животни, бленуващи да бъдат изядени, с наслада да наблюдаваме свършека на онова велико и нищожно нещо, наречено „свят”?!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


4. Няколко фрагмента от живота на простолюдието

Мъгла. Гъста като мляко мъгла бе потопила всичко в призрачното си привечерно сияние. Благоприятно, разбира се, но и, то се знае, извънредно затрудняващо...

Такива мисли минаваха през главата на капитан Гула Нердал, докато, облакътен на палубното перило, търпеливо очакваше началото на операцията.

Бе предвождал стотици такива операции и в резултат от провеждането им бе натрупал баснословни печалби. Ала равняващото се на над 100 милиона зифара богатство, което притежаваше, не му бе достатъчно. Бе от онези, за които да имаш – независимо доколко (и изобщо дали) притежаваното ти е необходимо - се бе превърнало в неотстраним навик. Когато някой го запитваше:

- Почтени Гула, не ти ли стигат толкова много цикли приключения в океана – май вече станаха четиридесет, а?...,

Той го фиксираше с ленив, почти непроумяващ въпроса поглед, и с неприкрито достойнство отвръщаше:

- Четиридесет цикли? Само четиридесет цикли? Е, близо си, друже, все още са само четиридесет и четири, но пък аз самият съм едва на петдесет и пет. Кажи ми, така като ме гледаш, приличам ли ти на разкапан старик, мечтаещ да се спомине в леглото си! Не, приятелю, ще спра чак тогава, когато циклите ми на тая планета се изтърколят до естествения си завършек или – е, и това се случва – докато по невнимание се натъкна на нечий вражи нож!...

Изсвирването бе тихо, едва доловимо, но острият му слух го фиксира безпогрешно, почти без усилие. Той шепнешком издаде на стоящите в близост до него моряци няколко заповеди, след което почувства как корабът му – умело направлявано от перфектно обучения му екипаж морско чудовище с товаровместимост дванадесет хиляди и петстотин домара, демонстративно наречено Опустошение – лениво се плъзна в плитчините, причаквайки нищо неподозиращите моряци от два натоварени до дупка със зурп търговски съда, които само след миг щяха да се натъкнат на умело заложения им капан.

Почувства първите ледени капки на поредния студен летен дъжд и се замисли за прокобата да живееш в Абдала – тоя недокоснат от истинско слънце вечен зимник!

Случи се, когато дъждът бе започнал да се усилва, при което мъглата – едва доловимо изтъняла – му позволи да мерне силуетите на двата кораба. Онези сигурно също бяха забелязали неговия, но това, разбира се, нямаше никакво значение. Просто времето нямаше да им стигне да реагират по какъвто и да било начин.

Погледна надолу – към мястото, където трябваше да са бойците в лодките му и почувства внезапния, пък макар и не особено силен тласък. Бяха се хванали, ахмаците. Точно по план. Точно както трябваше и да се очаква.

Веригата, блокирала протока, рязко се изпъна със злокобно дрънчене и в същия миг абордажните куки на собствения му съд се изстреляха към незащитените палуби на търговските кораби.

Схватката – както обикновено – бе кратка. Собственият му екипаж се отърва само с двама леко ранени, а всичките четиридесет и трима обитатели на нападнатите кораби бяха тихо и безмилостно избити...

* * *

На следната сутрин, гънещ се и скърцащ застрашително изпод товар от 11 825 домара чист зурп, собственият му кораб Опустошение напускаше плитчините, съпровождан от нестихващия монотонен ситен дъждец и вече значително изтънялата, но все още неразсеяла се мъгла.

Нищо – каза си Гула. – Само след 30-40 слънца ще се наслаждаваме на несравнимо по-благоприятен климат и на очакването от една наистина зашеметяваща печалба.

Велики Пош! Колко ли самият той, почтеният Гула, както отдавна бяха започнали да го наричат, щеше да прибави към личното си богатство... Във всеки случай не по-малко от 20 милиона, а може би и повече, дори много повече! Та това бе най-успешният курс в кариерата му! Защо тогава да не си позволи да помечтае за печалба в размер на 40, та дори на 50 милиона!...

Нещо обаче дори в този славен миг смътно го тревожеше и той се опасяваше, че знае точно какво. Бардите се бяха наежили една срещу друга като таралежи и Гула предусещаше, че нямаше да е далеч времето, когато цялата тази дълго събирана ненавист щеше да изригне като Мануаки преди 186 цикли. Надяваше се само това да се случи едва след като напуснеше този свят. Нещо обаче му подсказваше – и именно с това бе свързан най-големият му страх, - че събитията ще се развият далеч по-бързо, отколкото му се искаше.

* * *

- Къде е мама? – този на пръв поглед невинен въпрос на единадесетцикловия му син притесни бащата – млад мъж на не повече от 33.

В отговор той мълчаливо кимна към имението, смътно мержелеещо се в маранята. Сетне побърза отново да се наведе и да продължи работата по засаждането на новите посеви.

- При господаря? – уточни момчето без ни най-малко да се смущава от неловкостта на родителя си.

Баща му отново го изгледа:

- Виж какво, Курти, защо не отидеш да си играеш? А може би предпочиташ да ми помогнеш? Ако е така...

- Татко! – с властен, па макар и все още тъничък гласец, - момчето прикова вниманието на баща си към себе си. – Нали съзнаваш, че това е нередно?

- Много знаеш какво е редно и какво – не, сополанко такъв! – избухна баща му. – Стани на моите години и тогава да видим как ще съдиш другите!

- Но той не трябва да върши такива неща, нали, татко? – не мирясваше момчето.

- Не, не трябва – внезапно се предаде мъжът. – По дяволите, Курти, сърцето ми ли трябва да се пръсне, та да разбереш колко страдам!

При тези му думи детето наведе глава, но устните му си останаха стиснати, а върху лицето му продължаваше да личи решителност.

- Но ти си мъж, татко! – едва чуто смотолеви то. – А мъжете, както сам си ми казвал...

- Знам! – отново избухна бащата и втренчи свиреп поглед в сина си. Пусна лопатата и отиде при момчето. Сетне грохна отведнъж, прегърна го и горко се разрида...

- Нищо не можем да направим, Курти, нищо, съвсем нищичко!!!

Синът му също се разплака – ала тихо, ненатрапчиво. Мъката му бе дълбока – може би почти толкова, колкото и на баща му.

- Татко - едва чуто прошепна той, а какво ще стане, ако го убиеш?

При тези му думи баща му рязко отскочи назад и силно го зашлеви през лицето, оглеждайки се тревожно наоколо си. Слава тебе, Велики Пош, слава, че нямаше свидетели – поне не се виждаха такива!

Момчето посрещна удара храбро, макар че едва не падна. Върху бузата му се образува алено петно.

- Извинявай, Курти! – втурна се към него мъжът. – Извинявай! Аз съм виновен! Себе си, а не теб трябваше да ударя!...

Синът му обаче вече не го слушаше. Той бавно пое през полето в посока, противоположна на замъка. Баща му погледа още няколко мига отдалечаващата се детска фигурка, сетне тежко въздъхна и се наведе, за да продължи работа. Съзнаваше обаче, че душевното му равновесие е не просто нарушено, а – опасяваше се – направо разрушено!

* * *

Старецът пухтеше над жената. Лъснало от пот, лицето му бе добило зверски израз. Най-сетне изглежда получи слаба ерекция. Уви, тя не бе достатъчна и с безпомощен вик той се повали до жената, която придърпа чаршафа и се покри, трудно сдържайки отвращението си.

Когато си поотпочина, старецът, който изглежда отдавна бе прехвърлил 60-те, жално я изгледа:

- Съжалявам, скъпа!

- Може ли вече да си ходя? – не прецени реакцията си тя.

За миг в погледа му блесна злоба, сетне устните му се изкривиха в зловеща усмивка:

- При малкия, как му беше името... – А, да, Флюгли?

- Филгар – безстрастно го поправи тя и понечи да се надигне.

- Все едно – натисна я обратно той. – Обзалагам се, че на циклите му съм бил много по-добър от него.

- Сигурно – кимна жената, примирайки от страх, че все по-трудно сдържаното й отвращение всеки момент може да проличи.

- Аз май не ти се харесвам много, а, скъпа? – поинтересува се старецът.

При тези му думи нещо в нея се счупи, ала тя и този път опита да надмогне себе си. Усмивката й обаче бе като озъбване:

- Все пак имам семейство, за което да се грижа...

Той обаче вече не я слушаше. Разсеяно повдигна от възглавницата един кичур от гъстата й руса коса и започна да го върти между пръстите си.

Замряла, тя с нарастващо безпокойство следеше действията му.

Той отмахна чаршафа от голото й тяло и лакомо я заоглежда. Опипа гърдите й, корема й, стегнатите й бедра... Внезапно в погледа му блесна някакъв нов интерес – идея. Тя разбра:

Велики Пош! – помоли се безмълвно. – Дай ми сили да преодолея и това ново изпитание! Не, не само заради себе си, но и заради семейството си – най-вече заради тях!

- Знаеш ли, скъпа, хрумна ми нещо – надигна се старецът, облакътявайки се на кревата. - Ще отскочим до един приятел – не е много далеч. Сигурно го познаваш – земевладелецът Кинрой. Отдавна вече не съм първа младост – при тези си думи с мазна, почти извинителна похотливост се подсмихна - и понякога се налага да наблюдавам, за да стана готов.

Тя изтръпна. Знаеше кой е Кинрой. Бе чувала какво ли не за сексуалните му извращения:

- Необходимо ли е? – положи усилия да остане спокойна.

- Не, разбира се! – престорено се възмути той, наблюдавайки как лицето й внезапно се отпуска. – Разбира се, че не е необходимо... Задължително е!

Елдра – така се казваше жената – отново се стегна:

- Ако искаш, можем да опитаме пак? – понечи да помоли тя. – Това, че няколко пъти не е станало, не означава, че следващият път също няма да се получи...

При тези й думи той силно я зашлеви през лицето:

- Знаеш много добре, кучко такава, че принадлежиш първо на мен и едва след това на мъжа си... – и то само ако реша аз!

- Изобщо – почти се задавяше от ярост той, - ти си ми крепостна и по прастар обичай трябва да ми се подчиняваш безпрекословно! Разбра ли, мръснице негодна! Трябва да правиш онова, само и единствено онова, което аз, твоят господар, ти наредя! Щом ти нареждам да посетим стария ми приятел Кинрой, значи ще го направим и точка!...

Докато изригваше тая тирада от не дотам благопристойни слова, той я удари още веднъж, сетне постепенно се успокои, надигна се с мъка и приседна на ръба на кревата. Посегна към бутилката върху шкафа, разположен непосредствено до възглавницата му и си сипа щедра порция калеп:

- Обличай се, тръгваме! – нареди й, след като отпи порядъчна глътка.

С угаснал поглед, тя почти автоматично стана и се облече. Само можеше да си представя какви гадости я очакват. В последна сметка – реши тя почти без да го съзнава – ако нещата излязат от контрол, ще ги убия и двамата. Сетне се сепна и лицето й пребледня, сякаш той, наливащият се с калеп грохнал старец, можеше да чуе мислите й!

- Готово – прошепна, когато почувства, че е достатъчно спокойна, за да посрещне предстоящото – каквото и да бе то...

* * *

Отдавна бе минало полунощ, когато стигна до колибата. Знаеше, че вече никога няма да е същата. Дрехите й висяха на парцали по израненото й тяло, а между краката й се процеждаше струйка кръв.

Всичко бе свършило обаче. Бе решила. Нямаше представа защо й бе отнело толкова много време; защо трябваше да изтърпи всичките тия унижения и болки, за да стигне до единствения приемлив за нея – и за семейството й – изход, а именно до този, че трябва – че е абсолютно наложително – да напуснат това място...

Тя похлопа на паянтавата порта. Нищо. Похлопа пак – малко по-силно. Отново тишина.

Най-сетне я завладя някаква нова тревога, която я накара почти неконтролируемо да заблъска по вратата:

- Фили – простена почти истерично, - отвори ми! Това съм аз, Елдра!

Нищо, нищо и пак нищо!...

Тя безсилно похлопа и се провикна още няколко пъти, сякаш се боеше да отвори. Сетне пое дълбоко дъх и натисна дръжката...

Металната миризма на кръв я удари право в ноздрите. Свещта вече догаряше, ала все още мъждееше.

Трупът на Филгар се валяше в прахта до огнището. Близо до него блестеше окървавеното острие на кухненския нож.

Неспособна да възприеме видяното, тя влезе навътре и приседна на кревата. Едва сега видя бележката. Бе поставена внимателно сгъната на кухненската маса. Почти автоматично посегна, взе я, внимателно, почти нежно я разгъна и през премрежения поглед на обзелото я абсолютно отчаяние прочете следното:

Съжалявам, Елди! С това, което оня изверг ни причинява, не мога да живея повече. Не се притеснявай! Ще се пробода право в сърцето и бъди сигурна, че няма да е боляло.

Сбогом, любима! Искам да знаеш, че ти си единствената жена, която някога съм обичал, и че дори от отвъдното, ако такова изобщо съществува, в което силно се съмнявам, ще ви помагам...

Курти няма да види нищо. Той знае за теб... за вас... и се запиля някъде. Моля те, намери го и избягайте – където и да е, просто някъде далеч, колкото се може по-далеч от тоя ад...

Пош да е стеб, Елди... – и с Курти... Целувам ви завинаги!

Едва сега сълзите й потекоха като пълноводна река. Тя пусна листа, зарови глава във възглавницата и през следващите няколко часа едва не се задуши от плач.

Не бе разбрала кога Курти се е присъединил към нея. С почуда осъзна, че в очите му няма сълзи.

Когато вдигна глава към него, устните му едва чуто се раздвижиха:

- Прочетох бележката. Гласът му бе пресипнал от мъка. – Ще направим точно това, което татко иска от нас в нея. Но първо – при тези му думи гласът му гневно просъска: - първо ще убия изчадието, което ни причини всичко това!...

Не уби изчадието – майка му не му позволи. Само два часа по-късно, огрени от лъчите на изгряващото слънце, се влачеха гладни и изтощени, навлизайки все по-навътре в гората, простираща се зад проклетото имение.

Синът й я придържаше, но въпреки това тя чувстваше, че няма да издържи още дълго.

- Скоро трябва да спрем – със завален от умората глас провлече майката.

- Скоро мамо, скоро – кимна момчето. – Нека се поотдалечим още малко. Тук все още сме прекалено близо и рискът да ни открият е твърде...

- Добре – стисна зъби тя, прекъсвайки го. – Добре, момчето ми, ще опитам. Ако падна обаче, продължавай сам...

Не счете за нужно да й отговаря. Знаеше, че никога няма да я изостави, каквото и да му струва това. Вече бе убиец! Та нима именно той не бе подтикнал баща си да се самоубие с глупавите си приказки за чест!

- И все пак ще убия мерзавеца! – зарече се за кой ли път.

Доловила думите му, майка му скръбно се засмя:

- Едва ли ще се наложи – прагматично отбеляза тя. – При живота, който води, не вярвам да му остават повече от два-три цикъла...

* * *

Младежите прекъснаха играта, прибраха клечките и се заеха с новосервирания си калеп.

- Вече ме хваща – обади се единият.

- И мен – потвърди другият.

- Освен вече да поръчаме обяда, а, Трейл? – предложи първият.

- Още една игра, докато си допием, Зиги? – попита другият и шумно се прозина.

- Не ми се играе повече – отвърна Зиги, отправил поглед към пристанището в малкото медарско крайбрежно градче Джунт. Съсредоточи вниманието си върху един от специалните кораби, идващи от Абдала.

- Сигурно е натоварен със зурп? – предположи той, кимвайки в посоката, в която гледаше.

Трейл проследи погледа му и сви рамене:

- Че откъде да знам, сигурно ще да е така – отново се прозина той. – Не ми е известно да внасяме нещо друго от варварите.

- Внасяме – напомни му Зиги. – Ами какво ще кажеш за специалните им кораби, като този. Може и да го продават.

- Възможно е – подсмихна се Трейл през нова прозявка, - но се страхувам, че нямаме достатъчно пари да го купим.

- Странно защо никой не може да разгадае принципа на движението им – замислено каза Зиги.

- Доколкото знам, движила ги някаква магия, Арунда май се казваше... – вметна Трейл.

- Арунда, трици! – тръсна глава Зиги. – Технология, нищо повече. Номерът е просто да я овладеем.

- Ама че труден номер – подсмихна се Трейл. – Странно защо вече стотици цикли не можем да го разкрием.

- Аз ще го разкрия – убедено се изпъчи Зиги. – Ще се внедря в някой от екипажите им като работник, ще отида във Варвария и...

- По-полека, друже! – подсмихна се Трейл. – Нещо много се размечта. Ако беше технология, отдавна да сме й намерили цаката...

- Ама какво, по дяволите, значи това Арунда! – повиши тон Зиги, допивайки калепа си. Сетне с леко премрежен от алкохола поглед потърси сервитьорката. – Та те обясняват с тая енигма Арунда всичко, което искат да скрият от нас!

- И така да е – отново се прозина Трейл, отправил поглед към забързаното към масата им момиче, на което щяха да дадат поръчката за обеда си. – Едва ли точно ние ще сме героите, които ще разбулят тази наистина интересна, но уви, поне засега неразгадаема мистерия...

Малко по-късно, когато вече се бяха заели с вкусния обяд, Зиги замислено сподели:

- Баща ми иска да стана земеделец – като него.

- Не е лошо – сви рамене Трейл. – Доста доходоносна професия, особено при вашия брой работници...

- Не разбираш! – тросна се Зиги, отмести чинията си и заби внезапно блеснал от някаква вътрешна светлина поглед в очите на приятеля си. – Не мога да стана земеделец. Просто не това ме влече. Ако трябва наистина да се занимавам с това, ще бъда един много, много лош земеделец, от когото в последна сметка няма да има никаква полза!

- Ти сериозно ли... – разшириха се зениците на Трейл. – Наистина ли искаш да се запилееш във Варвария с някой от тези странни съдове?!

- Наистина – потвърди Зиги и отново се зае с храната си. – Дори вече съм съставил план на действие. Затова – той погледна отново към Трейл, но този път в очите му имаше безмълвна молба... – затова ще те помоля да ми помогнеш...

- Как? – осведоми се другият след кратко мълчание.

- Не е сложно – лукаво се подсмихна Зиги. – Предполагам, че до довечера ще се уредя. Просто трябва да казваш, че не си ме виждал.

Трейл го изгледа с недоумение:

- Та те веднага ще се досетят! – уплаши се той. – Нали знаеш, че не мога да лъжа? Освен това – гласът му трепна от вълнение..., - освен това не искам да губя добър приятел като теб!... Е, ако наистина си го решил – добави след кратка пауза, - не можеш ли да изчакаш още малко? Трябва ли да стане точно днес?

- Доведох те тук тъкмо с тази цел – призна Зиги. Сетне отново се зае с храната си. Когато я довърши, пак вдигна поглед към приятеля си:

- Реших – обяви той. – Няма да лъжеш, че не си ме виждал. Просто ще кажеш, че сме се разделили утре сутрин...

- Утре сутрин? – озадачено го изгледа Трейл.

- Ще ти дам ключа от вилата на брега, в която ще приспиш – започна да споделя модифицирания си план Зиги. – Ще кажеш, че на сутринта сме се разделили както винаги. Имало е кльопачка, мацки, нощно къпане... – Ти знаеш. Сетне сме се разделили и оттогава не си ме виждал...

Няколко часа по-късно, загледан в пенестите гребени на обагрените от залеза вълни, Трейл не можеше да повярва, че Зиги вече не е тук. Бе заминал със същия кораб, който бяха гледали по време на обяда. Той бе изчакал, докато странният океански съд напусне пристанището. Сетне бе дошъл тук, във вилата на брега, с бутилка отлежал калеп, която вече бе преполовил.

- Велики Пош! – възкликна, отпивайки за пореден път направо от бутилката. – Защо ли и аз не притежавам поне прашинка от смелостта на Зиги, за да последвам мечтите си?!

Не, той съвсем не бе като Зиги и прекрасно го съзнаваше. Щеше да позволи на родителите си да го въвлекат в работата на кръчмата, която държаха в родното му село Кумра, на десетина фандрома от Джунт навътре в сушата. От малък си мечтаеше да стане пристанищен работник – пък било и докер. Нямаше да дръзне да го поиска обаче...

Унесен в тези мисли, той не разбра кога мракът бе настъпил. Когато приключи с калепа, хвърли бутилката в пясъка, отправи взор към обсипаното със звезди небе и за кой ли път се запита какво всъщност е онова, горе, от което той – и всички други на тоя свят – виждат само тия безброй белезникави точки, припламващи в студения мрак на необятното. Дали някой незнаен ден далеч след като умреше или много преди да се бе родил щеше да се завърне отново и дали тогава – за разлика от сега – щеше да има куража да опита да сбъдне мечтите си, каквито и да се окажеха те...

* * *

Сейран Нитул се приведе, за да влезе в колибата. Седмината го чакаха, точно както се бяха уговорили.

- По дяволите, Сей, вече си мислехме, че няма да дойдеш! – просъска седящият най-близо до вратата.

Целият подгизнал, новопристигналият свали дрехата си и я хвърли в ъгъла, след което се настани на единственото останало празно място:

- Знаеш, че трябва да сме предпазливи, за да не губим елемента изненада, когато се разкрием, Чил – меко се обади той. – А сега – продължи, загледан в покрива, откъдето, от някаква невидима пролука, вътре на равномерно кап, кап, кап, се стичаше дъждовна вода, - сега да пристъпим към работа, защото нямаме много време.

- Продължаваш ли да настояваш за открито събрание? – осведоми се висок мъж с остър поглед.

- Да, Йеги, и за пореден, надявам се за последен път, ще ви обясня защо – въздъхна новодошлият.

- Знаем – тръсна глава седналият от лявата му страна младеж. – Не сме малоумни! Не проумявам защо трябва да си губим времето с глупости! Та Юджили Таф е сред най-прогресивните барди! Да не мислите, че току-така ще почнат да ни избиват по улиците!...

- Риги е прав – надигна се новодошлият. – Докато се крием като мишки, няма да постигнем нищо. Ако обаче се съберем няколко хиляди на Гамаза, централния площад на Велики Таф, в Събранието доста ще се замислят, преди да определят данъчната ни ставка за следващия цикъл! Пък и – той направи кратка, очевидно добре изчислена пауза... – пък и да не се заинтересуват, Нунцо поне ще опита да ги натисне. Велики Пош! Та това е Нунцо, същият този Нунцо, който с пълни шепи раздаваше зърно на всеки, който на времето декларираше, че ще го подкрепи за избирането му в Съвета на двадесет и четирите! Да не го мислите за онова изчадие Балабош, дето за народа си пет пари не дава и оставя да го грабят бандити от всякакъв сорт?!...

- Е, вяр... – колебливо се обади някой. Новопристигналият обаче властно го прекъсна, повишавайки тон:

- И аз съм се събрал с вас да вършим работа! Не с разумни хора, а с някакви си жалки мишки и страхливци!

Последвалата тишина бе оглушителна. Никой не чуваше трополящия по покрива порой.

- Кога предлагаш да стане? – най-сетне наруши мълчанието Йеги.

- След пет слънца, както всички знаете, е големият циклов панаир във Велики Таф – вече по-спокойно предложи новодошлият. – Мисля, че тогава ще има най-голям ефект. Елате с толкова хора, колкото успеете да убедите. Но, по дяволите, не ми влачете баби, които ще се разтреперят при първата заплаха!...

* * *

Все още зашеметен от многобройността на присъстващите, Сейран Нитул се изправи пред множеството на площад Гамаза. И в най-смелите си мечти не си бе представял, че с неколцината си сподвижници ще успеят да доведат тук над двадесет и пет хиляди души! Двадесет и пет хиляди души, осмеляващи се открито да протестират срещу налаганото им от неприкосновените законодателни представители на Юджили Таф прекалено тежко данъчно бреме! Чудо нечувано!...

- Приятели! – извиси глас Нитул. – Събрали сме се, за да изразим волята си за законодателни промени, които не просто да направят живота на всички нас по-лек, а да ни позволят да оцелеем!

Всички вие знаете, че многократно сме връчвали на председателя на Законодателното събрание, Великия Гамбири, ноти с искане за намаляване на данъците върху производителите и износителите на зърно, желязо, стъкло и платове. Известно ви е също, че обещанията на представителите ни, именно техните, на нашите – той натърти на нашите – представители до момента не са били подплатени с нито едно решение на Събранието.

Нещо повече – продължи, усещайки, че все повече се разпалва. – Същият този Гамбири, който само до преди по-малко от дял при всички наши дотогавашни срещи с него се кълнеше, че исканията ни са справедливи и че ще направи всичко възможно да ги удовлетвори, днес заявява, че данъчните ставки за производство и износ на зърно, желязо, стъкло и платове за следващия цикъл ще останат същите!

Мощно Ууу, придружено с бурни освирквания, заглуши последните му думи.

- Ето защо сме тук – извика Нитул, изчаквайки врявата да стихне. – Ние не сме бунтовници. Не искаме да правим каквито и да било промени нито в бардската администрация, нито в начина им на управление. За нас те са си нашите – той отново натърти на нашите – представители – такива са били, такива са и такива ще си останат. Единственото, за което ги молим, е мъничко разбиране. Единственото, което искаме от тях, е хляба си – нашият хляб, хлябът, без който просто не ще можем да живеем и ще трябва или да се оставим да умрем, или да напуснем нашето слънчево отечество!!!...

Само няколко слънца по-късно бе постигнато споразумение за намаляване на данъците за производство и износ на зърно, желязо, стъкло и платове от 20 на 15%. Малко след това то бе гласувано от Законодателното събрание на Юджили Таф, за да се превърне в прецедент, с който оттук насетне властниците в тази барда щат-не щат щяха да бъдат принудени да се съобразяват.

* * *

- Та тук е прекрасно! – възкликна момичето, обгръщайки с разширени от вълнение зеници необятната шир под краката си. – Сега разбирам защо толкова много ме молеше да дойдем.

Нищо не разбираш, Милки, ама съвсем нищичко! – смутено и леко напрегнато се подсмихваше Тенар – младежът, който я бе довел тук. Той напали огън – е, да, тук, в планините на Фан Вавел, бе прекрасно, ала и доста хладно.

Когато съчките се разгоряха, той пристъпи към нея и обгърна раменете й с ръка. Тя се сгуши по-близо до него.

- Студено ли ти е? – запита той и понечи да я наметне с одеялото, върху което щяха да седят край огъня.

- Малко – поглези се тя и още по-плътно се сгуши в него. – Предпочитам обаче жива топлина.

При тези думи кокетно се засмя.

Той пък се изчерви и някак усети, че моментът е настъпил:

- Милки! – погледна я право в дълбоките и искрящи като същински сини вирове очи.

Почувствала важността на момента, тя леко се отдръпна и на свой ред впи очи в неговите.

- Милки! – отново започна той... и отново се запъна.

- Искаш да ми кажеш нещо? – погали го леко по лицето тя.

- Ами... ъъъ... ами... всъщност... е, всъщност нещо такова...

- Извинявай, Тен, но съвсем нищичко не разбрах! – звънко се разсмя тя. – Изглежда вие, мъжете, сте направени от кашкавал, щом не смеете да си казвате нещата направо, без заобикалки!

Изричайки това, тя също леко се изчерви, предвкусвайки предусетената изненада.

- О’кей, Милки... – опита да си прочисти гърлото той. – Ами такова... Ще се омъжиш ли за мен?

При тези му думи тя замръзна в прегръдката му. Сетне бавно, много бавно, се отдели от него и някак сериозно го изгледа. Не издържа дълго обаче – поне не толкова дълго, колкото й се искаше, не толкова, че той истински да се изпоти:

- Разбира се, Тен! – възкликна и притегли главата му към своята. – Разбира се!

След миг устните им се сляха в сладка страстна целувка, която сякаш никога нямаше да свърши...

Спущено на 10 април 2014. Точно след седмица очаквайте части 5 и 6 на глава VIII.


Назад към началото на глава VIII

Напред към части 5 и 6 на глава VIII

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта