Книга първа, част втора, глава XII – 1-3
Тъпанар Дрънкар: Нещо много тъжна взе да става историята – поне от гледна точка на Сена. Пък и покрай състоянието й ситуацията на родителите й също никак не е лека. Ами Кормал? Кой и какъв всъщност е той? Какво надделява у него – любовта към жена, която не откликва на чувствата му, или ревността от един отсъстващ съперник?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XII – Отхвърленото предложение
Ще лее сълзи тя по Кривоглавия. Морето само ще я разбере. Предложение любовно Злодеецът ще й направи... А после нещо в него ще умре! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 8319
1. Ледена пустош в средата на лятото
Сенетра не помнеше последните мигове от раздялата си с Фирсала. В единия миг бе в прегръдките му и устните им се сливаха в единствената им, ала неописуемо сладка и побъркващо опияняваща целувка, а в следния... – вече го нямаше! Бе изчезнал така, както се бе появил – внезапно. Сякаш никога не го бе имало!!!
Сега, около две седмици след този чудовищно жесток и разтърсил живота й из основи епизод, тя стоеше на брега и гледаше разпенените гребени на вълните, изригващи внезапно от разбунената сивота на морето. Гледаше как те нарастват, приближавайки към брега, пречупват се и с рев се разбиват в скалите. Понякога пръските им я достигаха, друг път – не.
Бе подложила лицето си на хладния вятър, развяващ буйните къдри на разкошната й кестенява коса.
Единствено тук, застанала пред това разбушувано стоманено сиво море и под това прихлупило света мрачно небе, можеше да понесе раздиращата болка от раздялата... – и пустотата, която сякаш се бе вклинила в костите й и с всяка секунда бавно, ала сигурно, я караше да полудява...
Вече знаеше, че без Фирсала животът й нямаше да има смисъл – никакъв, абсолютно никакъв смисъл. Просто не можеше да си представи бъдещето си без него! Вярно, бе го срещнала само преди по-малко от цикъл, ала сега й се струваше, че е нямало – и няма – друго време, освен това, прекарано с него!
Мъчеха я жестоки угризения, че през последните дни преди заминаването му му бе обърнала гръб заради изпълненото му с тревога и тъга – да, и тъга, бе сигурна в това – изявление, че никога няма да отиде при Тингано. Никога нямаше да си прости, че вместо нему, бе засвидетелствала топли чувства към Кормал, когото след раздялата си с Фирсала неотклонно избягваше, въпреки настойчивите му опити да я срещне...
Кормал – каза си тя. – Горкичкият Кормал! Трябва да му кажа, че намеренията му спрямо мен са неосъществими.
В случая благосклонното отношение на Кодрат – баща й – към младежа изобщо не я притесняваше – поне засега. Баща й винаги й бе угаждал и едва ли щеше да я принуди да се омъжи за човек, когото тя не обича. Дори и да опиташе обаче, колкото и невероятно да й се струваше да го стори, знаеше, че отказът й ще е недвусмислен и категоричен!...
Понякога през тези две сякаш безкрайни седмици – Арунда, а колко ли безброй много такива предстоят!, изтръпна ужасена – й идваше да избяга. Просто да тръгне нанякъде и да се присъедини към някоя от групите бродници, кръстосващи Абдала на длъж и шир и категорично отказващи да се заселят трайно на определено място. Струваше й се, че това е един от възможните начини да продължи да съществува някак си и без Фирсала – е, да, непълно, тъжно, безкрайно самотно, но все пак да съществува...
Сетне отхвърляше това хрумване. Нямаше сили дори и за това. Нямаше сили за нищо, освен за разходките си до това място, за да се слее с монотонната песен на вълните, които сякаш й нашепваха за един друг свят, където всичко, абсолютно всичко, дори шансът, невероятният шанс да бъде заедно с Фирсала в един нов живот, в един нов свят, в който той нямаше да бъде Фирсала Арунда – пратеник на Арунда, - е възможно и дори постижимо!
Единствено тук, на брега на вечния океан и при песента на устремените към брега пенести вълни, можеше да почувства, че в нея зрее нещо – нещо странно и непонятно, нещо, което едновременно я плашеше и въодушевяваше, някакъв бунт, някаква дори невъобразима до преди по-малко от цикъл непочтителна непокорност.
Да, непокорност и при това дори повече от непочтителна – една греховна непокорност, избиваща понякога във все още плах и спотаяван дълбоко, ала все по-назряващ гняв срещу Арунда! Да, именно гняв и то точно срещу Арунда, защото не бе ли тъкмо Арунда този/това, който/което й бе отнел/отнело Фирсала! А не бе ли именно Арунда и онзи/онова, който/което я бе срещнал/срещнало с него?...
- Не знам какво да правя! – прошепна тя, докато очите й се пълнеха със сълзи. – Просто не знам! О, Арунда, помогни ми, защото иначе ще умра! Помогни ми, пък ако трябва и дарявайки ми милостива смърт!...
* * *
Нечий познат глас близо зад нея направо й изкара ума и я накара да подскочи:
- Здравей, Сена! Ето къде си била!
Сепната в унеса си, тя рязко се извърна и веселието в очите на Кормал тутакси бе заменено с шокирано изражение при вида на мокрото й от сълзи лице.
- О! – рязко се отдръпна той. – Извинявай..., аз просто...
- Няма нищо – тихо отвърна тя, успокоявайки разтупалото й се от уплаха сърце.
- Аз просто... – смотолеви Кормал. – Просто минавах оттук и...
- Няма нищо – повтори Сенетра, опитвайки гласът й да прозвучи възможно най-нормално. – Няма от какво да се притесняваш.
- Ако искаш да се видим друг път – предложи тактично младежът, който се бе посъвзел от шока, че я вижда разплакана тук, на брега. – Дай да се уговорим нещо!
- Ще се уговорим, Кормал – трепна гласът й. – Сега просто ме остави.
Той обаче продължаваше да стои, впил поглед в засъхващите по страните й сълзи. При това по лицето му плъзна червенина:
- Фирсала? – осмели се да попита.
- Благодаря ти, Кормал! – хладно и с леко раздразнение в гласа отвърна тя. – Благодаря за загрижеността! Ще се видим... друг път...
Той постоя още няколко секунди. Сетне, търсейки очите й, които някак неловко избягваха погледа му, промълви:
- Доскоро, надявам се!... – и бавно се отдалечи. Тя, разбира се, нямаше как да види замисленото му изражение и трепналата в очите му – пък макар и само за миг – ревност.
* * *
Тръгна си дълго, навярно часове след това, като кратката й среща с Кормал не бе оставила в съзнанието й никаква следа. Тръгна си, защото бе вечер и защото бе започнал да ръми поредният летен дъждец. Ако можеше, би прекарвала тук и нощите си, ала в случая родителите й бяха фактор, с който нямаше как да си позволи да не се съобразява...
Не – каза си. – Няма да мога да живея така! Трябва, на всяка цена трябва да измисля нещо, ала какво?
Отговор, разбира се, нямаше – поне все още не. Тя обаче предчувстваше, че поне засега твърде смътният, ала плавно зреещ в нея бунт в един момент, рано или късно – Арунда, помоли се, дано да е скоро, - ще отговори вместо нея. При това не бе сигурна – Арунда, изобщо не бе сигурна! – че отговорът ще й хареса.
2. Родителски тревоги
Удобно разположени в дневната, Кодрат и Фадра – бащата и майката на Сенетра – седяха и пиеха следобедния си филех, заслушани в бумтящата камина. Е, да, бе лято, ала летата тук, в Абдала, бяха хладни.
- Веднъж я проследих – въздъхна Кодрат. – Усамотява се край морето. Да я оставим. От заминаването му все още е минало прекалено малко време.
- Мисля, че ще я държи дълго – внимателно му възрази Фадра. – Опасявам се да не направи някоя глупост.
- Мисля, че просто трябва да бъдем внимателни и да проявим разбиране – каза Кодрат и отпи от филеха си.
- Страхувам се, че някой ден просто няма да се върне! – със свито сърце се обади Фадра.
- Съгласен съм, че вероятно ще се наложи да поговорим с нея, ала все още се надявам болката й да отмине от само себе си – оптимистично отбеляза той. - Все пак се влюбва за пръв път.
- Понякога успявам да надникна в очите й и това, което виждам – или по-скоро не виждам – в тях, ме плаши до смърт! – сподели тя.
- Какво предлагаш? – изгледа я съпругът й и допи филеха си.
- Де да знаех! – въздъхна тя. – В момента е толкова ранима, че ми се струва, че каквото и да сторим, ще е грешка!
- Дай да оставим нещата така още известно време – да речем за още една-две седмици - предложи той. – После ще поговорим и ще решим.
Тя мълчаливо кимна и потъна в невеселите си мисли.
* * *
Минаха още две седмици, през които унилото изражение на Сенетра не само че се запази, ала и тя видимо – поне за Фадра – започна да слабее. Всичко продължаваше все така. Ден след ден момичето отиваше на брега и когато не валеше стоеше там чак до късния следобед, след което се връщаше и се затваряше в стаята си. Ядеше много малко, въпреки настойчивите молби на майка си.
Кодрат се държеше така, сякаш не забелязваше случващото се с дъщеря му, ала когато бе сам бръчките по лицето му видимо се вдълбаваха и мислите му не се откъсваха от Сенетра. Търсеше изход, ала все още не намираше. Освен това таеше безумната – знаеше, че е безумна, ала все пак опитваше да бъде оптимист – надежда, че някак от само себе си нещата ще се оправят и малката му Сена отново ще стане весела и жизнерадостна като преди...
* * *
Междувременно Кормал бе идвал на два пъти, ала Сенетра или бе на брега, или отказваше да го приеме под претекста, че не се чувства добре. И двата пъти в къщата бе само Фадра – Кодрат бе на работа – и той се осмеляваше да изрази притесненията си за дъщеря й пред нея. Тя показваше, че ги споделя, ала бе предпазлива пред него. Нямаше представа защо, ала нещо в него, макар семейството му да бе близко на тяхното, смътно я тревожеше.
Кормал допускаше, че сдържаността й се дължи на вродената й деликатност и на надеждата, че все пак Сена скоро ще се оправи. Нито за миг през главата му не минаваше мисълта, че Фадра или Кодрат биха се противопоставили на намерението му да свърже живота си с дъщеря им.
Времето обаче минаваше и след второто си посещение в дома им у него се затвърди убеждението, че скоро трябва да поговори сериозно с момичето или – ако тя продължеше да го избягва – с баща й.
* * *
Мина дял, сетне още един, а положението не се променяше. Само дето Сенетра все повече слабееше. Дори на два пъти бе настинала, като вторият път бе останала на легло повече от седмица.
- Не може да продължава така! – бе заявил на жена си Кодрат една сутрин, повдигайки въпроса, който Фадра възнамеряваше скоро да му постави сама. – Ще поговоря с нея и може би ще се наложи да бъда доста грубичък. Ще ме подкрепиш ли?
- Знаеш, че бих подкрепила всичко, което би могло да помогне на Сена – увери го тя. – Арунда, та аз съм й майка и ти, макар да си неин баща, едва ли можеш да знаеш какво е в душата ми! Ето – тази сутрин е студено, може да завали и първият сняг, а тя пак тръгна, сякаш не я интересува нищо друго, освен да стои край морето! Сякаш, ако можеше, щеше да виси там и през нощта, изобщо през цялото време!!!
- Мислех, че ще й мине – замислено отбеляза Кодрат. – Сега обаче съм убеден, че без мъничко тласък няма да стане.
- Просто нещо трябва да я разтърси – твърдо заяви Фадра, макар че тази твърдост контрастираше със страха в очите й.
- Не се притеснявай, миличко! – обгърна раменете й съпругът й. – И това ще мине. Проблем е, разбира се, но съм сигурен, че ако се държим един за друг, ще го преодолеем.
3. Трите разговора
На сутринта, в която Кодрат се осмели да опита да поговори със Сена, бе паднал първият сняг. Е, да, снежната покривка бе тънка и разпокъсана, а проблясващите във въздуха снежинки бяха ситни и редки, но зимните студове и снегове тепърва предстояха, като, ако се съдеше по този ранен сняг, зимата предстоеше да бъде дълга и люта.
Решил, че първият за есента сняг е добра поличба, Кодрат със свито сърце се отправи към стаята на Сена. С трепереща ръка почука на вратата й. Тя обаче не отговори. Сетне той почука по-силно и тогава най-сетне отвътре долетя гласът й:
- Влизай, татко, знам, че си ти!
Кодрат бутна вратата и пристъпи в сумрачната поради все още спуснатите завеси стая. Сена тъкмо се бе облякла.
- Може ли да поседна? – притеснено се усмихна баща й.
Тя само кимна, протегна ръка към завесите и ги дръпна. Отправи взор навън, ала по всичко личеше, че първият сняг с нищо не я бе впечатлил.
- Май днес е студеничко за разходки край морето – отбеляза Кодрат.
- Ако това те притеснява, повече няма да ходя – вдигна рамене момичето, като го изгледа в упор.
- Защо мислиш, че може да имам против да ходиш? – изчерви се Кодрат и притеснено се заигра с едно от копчетата на блузата си.
- Не мисля, че имаш против да ходя – поправи го Сена. – Просто допускам, че двамата с мама се притеснявате от това, че оставам твърде дълго там...
При това тя го изгледа почти безучастно.
- Сена, моля те, изслушай ме! – внимателно поде бащата. – Искам да поговорим като баща и дъщеря – като позастаряващ баща и вече голяма дъщеря.
- Разбира се – повдигна рамене момичето, като зарея поглед някъде над главата му.
- Разбирам защо вече повече от три дяла не си на себе си – започна Кодрат. – Виждах, че все повече се сближаваш с Фирсала. Всички обаче знаехме, че той рано или късно ще ни напусне. При това прекрасно знаеш, че той не е като нас. Та той е не кой да е, а пратеник (Фирсала) на самия Арунда!
- Не съм готова да говоря за това, татко – твърдо заяви момичето и впи очи в неговите. – Знаеш, че ако можех, ако бях в състояние да изразя онова, което чувствам, ти щеше да си първият, с когото да го споделя.
- Знам – потвърди баща й, а пръстите му яростно заизвиваха копчето на блузата му, с което още от началото на разговора им се бе заиграл. – Знам и Арунда ми е свидетел, че те оставих сама с тъгата ти дълго, може би много по-дълго, отколкото е допустимо, момичето ми!
- Но аз не съм автомат, татко! – с все още спокоен, ала вече леко раздразнен глас, натърти тя. – Ако се притесняваш да не посегна на живота си, трябва да бъдеш абсолютно спокоен. Подобна дивотия ни за миг не ми е хрумвала. Знам, че в това отношение си спокоен и се надявам да успокоиш и мама.
- А защо не го сториш ти? – контрира баща й, като пръстите му внезапно пуснаха копчето и той улови погледа й, опитвайки да го задържи, ала тя побърза да извърне очи. – Защо не я успокоиш самата ти?
- Тя не е като теб, татко – трезво отбеляза момичето. – Най-много да се скараме и тя още повече да се разстрои.
- Сена, знам, че ти е тежко, момичето ми – увери я той. – Освен Фирсала обаче на този свят има много други неща, които са прекалено вълнуващи и интересни, за да се отказваш от тях.
- Казах, че не съм готова да говоря за това! – повиши тон тя. – И ако това ще те успокои, днес няма да излизам.
- Не, няма да ме успокои – въздъхна бащата. – Въобще няма да ме успокои. Единственото, което ще ме успокои и ще ме направи щастлив, е моята малка Сена пак да стане весела като преди...
- Добре, татко, изслушах те – хладно го прекъсна момичето. – А сега единственото, за което те моля, е да ме оставиш сама.
- Твърде много беше сама, дъще – с болка отбеляза бащата. – Но щом искаш, разбира се, че ще те оставя. Държа обаче да знаеш, че в мое лице имаш приятел, който винаги и във всичко ще те разбере.
- Знам, татко, и ти благодаря за това! – поуспокоена кимна Сенетра. – Има случаи обаче, когато приятелството просто не върши работа и този е един от тях.
- Приятелството винаги върши работа, дъще – сериозно я изгледа баща й. – Винаги, запомни! Щом обаче не си готова да го приемеш... – при това той вдигна рамене и се надигна:
- Е, аз ще вървя. Надявам се да не съм ти досадил.
* * *
Останала сама, Сенетра дълго гледа в една точка. Тя обичаше баща си, обичаше го до болка, до самопожертвувателност, ала в този случай просто не можеше – не бе в състояние – да му помогне. Обичаше и майка си, разбира се, но по различен начин и – Прости ми, Арунда!, възкликна в себе си – много по-малко. Искаше да помогне и на двамата, Арунда й бе свидетел, че го искаше и то много, ала нямаше как да го стори, ако не помогнеше на самата себе си, но – поне засега – не намираше начин това да стане...
Най-сетне тя се сепна, огледа се около себе си и стана. Облегна се на рамката на прозореца и погледна топящия се сняг, локвите, калта, разпокъсващите се разпарцалени облаци и мъчещото да пробие през тях бледо есенно слънце и нещо в нея – Нещо от преди, ала какво? – се размърда, пък макар и бледо и сякаш безкрайно далечно. Тя обаче знаеше, чувстваше го, че докато това нещо, тази опияняваща радост от живота наново забушува във вените й, щеше да мине още много време – дялове, а може би цикъл или дори повече, много повече. Дори допускаше, че то може да си остане дълбоко скрито, почти невидимо чак до края на живота й. Някак предчувстваше обаче, че един ден то ще изплува от мрака и ще я потопи в непознат до днес за нея екстаз.
Ала за да стане това - мислеше си, - трябва да посегна към мрака в себе си и – О, Арунда, помогни ми! – да се превърна в нещо, което никога не съм била, навярно дори в противоположност на самата себе си!
* * *
Изтъркули се още дял и сковаха първите истински зимни студове. Падна дълбок сняг, който навярно щеше да се задържи чак до късната пролет. Кодрат се прибра за зимната си почивка и с облекчение, пък макар и слабо, установи, че всеки ден Сена помага на Фадра в къщната работа. А облекчението му бе слабо, защото с изключение на тези един-два часа, тя неизменно стоеше в стаята си. Излизаше оттам само, за да сложи нещо в уста, и то неохотно, без никакво желание – ей така, просто защото трябваше, защото бе длъжна да го стори. Винаги обаче изяждаше много малка част от храната си – колкото да не умре от глад, със свито сърце въздъхваше в себе си той...
Не, така не може да продължава повече! – каза си един ден, когато момичето свърши някаква къщна работа и се върна в стаята си. – Арунда да ме порази, ако оставя нещата така!
Тъкмо в този момент го сепна нечие похлопване на вратата. Малко след това Фадра въведе госта. Бе Кормал.
- О, Кормал! – искрено се зарадва Кодрат и раздруса ръката му. – От кога не съм те виждал, момчето ми! Сядай, сядай! Какво предпочиташ – филех или палумба?
- Вън е доста студено и един филех няма да ми дойде никак зле – прие предложението младежът и се настани в стола срещу домакина си.
- Аз вече изпих един, но с удоволствие бих изпил още един с теб – усмихна се Кодрат. Сетне смени темата:
- Какво става с теб? Цяла вечност не сме се виждали! Как са Грилди и Самет?
- Старите са добре – осведоми го гостът. Гледам повече да си почиват.
- Арунда да ме порази, ама не мога да си представя старият Самет да си почива! – засмя се Кодрат. Сетне се обърна към коридора и подвикна:
- Фади, скъпа, би ли направила по един филех за мен и Кормал?
- Чух и вече го приготвям – долетя гласът на жена му.
- Следващото лято някой от нас двамата трябва да отиде за строителен материал – констатира Кормал.
- Знам – кимна Кодрат. – Не се притеснявай, ще отида аз. Няма защо да се охарчваш, за да наемаш капитан, при положение, че такъв стои пред теб.
- Е, да, но... – изгледа го многозначително младежът. – Предполагам, че все някога трябва да се науча да управлявам тези корита. Защо този път да не отидем двамата и ти да ме понаучиш на някои нещица в това отношение?
- Идеята не е лоша – одобри Кодрат. – Пък и това би могло да се превърне във възможност да разширим бизнеса – ентусиазирано отбеляза той. – Е, ще се поохарчим малко, за да наемем втори кораб, но ще имаме идеален шанс да си върнем инвестицията с доста добра печалба.
- Мислиш ли? – оживи се и младежът.
- Трябва да се обмисли, но като цяло смятам, че е така – убедено заяви домакинът.
Между временно Фадра бе влязла с чашите димящ филех в ръце.
- Заповядайте! – поднесе им ги тя. – Кормал, нали ще останеш за обяд? – осведоми се, отправяйки въпросителен поглед към госта.
- С удоволствие – потвърди той.
- Чудесно – усмихна се домакинята. – След два часа ще съм готова...
Известно време след излизането на Фадра мъжете мълчаха, вглъбени в мислите си. Най-сетне Кормал плахо и някак притеснено се обади:
- А как е Сена?
- Физически е добре – въздъхна Кодрат, - но що се отнася до психическото й състояние, няма да скрия от теб, че съм притеснен.
Сетне той изгледа младежа сериозно:
- Навярно знаеш. Може би си я срещал... – гласът му изтъня и за момент секна от вълнение... – имам предвид там, на брега... Преди да завали сняг тя само там ходеше и стоеше с часове...
- Да – потвърди гостът. – Срещнах я веднъж и това, което видях, доста ме разтревожи...
- Знаеш, че тя беше доста привързана към Фирсала – обясни бащата. – Опитах да поговоря с нея, но...
При това очите му срещнаха тези на младежа и последният с притеснение установи, че в тях бе заблестяла влага:
- Е, просто не се получи. Отчуждила се е от мен. Бих искал, ако това не те натоварва, да опиташ да поговориш с нея ти. Знам, че си идвал и че тя е отказвала да те приеме, но мисля, че трябва да се случи нещо, което да прекрати агонията й... – или поне да я направи по-поносима...
- Разбира се, че бих поговорил с нея – с готовност се отзова Кормал. – Стига тя да ми позволи... Всъщност, дойдох с надеждата, че ще мога да я срещна...
- Ще я срещнеш, момчето ми – въздъхна бащата и отпи от филеха си. – Ще я срещнеш и се надявам да успееш да й вдъхнеш поне искрица живот!
* * *
Двамата вървяха по изровените в дълбокия сняг коловози. Вървяха и мълчаха. Тя - вглъбена в себе си, той – чувствайки се неловко от вглъбеността й. Най-сетне той се осмели да я заговори:
- Майка ми и баща ми ти пращат много поздрави.
- Благодаря! – сдържано отвърна тя. – Ти също ги поздрави от мен.
- Непременно – смотолеви той.
Сетне отново потънаха в мълчание.
Макар че бе слънчево и по ослепително синьото небе нямаше нито едно облаче, неподвижният въздух бе ледено студен. Дълбокият до колене сняг ги заслепяваше и на много места бе все още неутъпкан.
Сенетра признаваше, че идеята да се поразходи не е чак толкова лоша, колкото бе й се струвало в началото. Нямаше особено желание да разговаря точно с Кормал, ала прецени, че поне днес той ще се държи достатъчно дискретно, за да си позволи да повърви в компанията му.
- Да отидем към морето? – предложи Кормал, нарушавайки проточилото се мълчание.
- Предпочитам да се разходим тук, около къщата – не се съгласи тя, добавяйки мислено:
Не, приятелю. Няма да отида с теб на брега, защото съм сигурна, че мислите, които ми минават там, никак не биха ти харесали. Освен това те – тези мисли – са си само и единствено мои!
Мълчанието помежду им отново се възцари. Този път го наруши тя:
- Как върви работата? Ще има ли строителен материал и за следващия цикъл?
- Тъкмо за това говорихме с баща ти преди да те повика – осведоми я Кормал. – Не, камъните почти се свършиха и пътуването през следващия цикъл няма да се размине. Той се съгласи с предложението ми тази пролет да тръгнем двамата. Планира да наемем два кораба. Така ще можем да натоварим повече камъни и да разширим бизнеса.
- Добра идея – с безразличие отвърна Сенетра. – Пък и при това ще имаш възможност да се научиш да управляваш тези съдове.
- Именно – потвърди той. – Родителите ми стареят и скоро ще се наложи да поема грижите по прехраната им.
- Пътуването до там е интересно, независимо от големите опасности, които крие – замислено каза момичето.
- Надявам се – засмя се Кормал. – А хрумвало ли ти е някой път пак да придружиш баща си?
- Не знам – повдигна рамене тя. – Не съм мислила за това.
- Извинявай, Сена – притеснено поде той след още една кратка пауза, - но ще имаш ли нещо против от време на време да идвам и да се разхождаме както преди, както сега?
- Не, разбира се, Кормал – изгледа го тя с леко пресилена изненада. – Та ти си ми приятел! Идвай, когато искаш. Просто... – просто напоследък..., е, да кажем, че не съм във форма... Ако това не те притеснява, идвай, разбира се...
Кой знае защо, отговорът й не му хареса, ама никак не му хареса. Нещо повече: остави горчив привкус в устата му.
Явно за да имам шанс да я спечеля, трябва да положа много повече усилия, отколкото въобще някога съм си представял – даде си сметка той. – Просто трябва да вложа цялото си същество за постигането на тази толкова важна – най-важната - за мен цел!
В този миг обаче почувства непозната досега несигурност. Нещо – някакво подло гласче вътре в него – се обади и подигравателно се закикоти в главата му:
А може би, каквото и да правиш, тя просто никога няма да отвърне на чувствата ти!
Той опита да игнорира това гласче, ала не успя. Някаква тъга – да, именно тъга, все още не ярост – го обзе и окончателно развали ведрото чувство, с което бе тръгнал на разходка със Сена. Затова и не възрази срещу скоро дошлото нейно предложение да се прибират. Нещо повече: почувства облекчение, което на свой ред го накара да изпита вина.
Нищо – каза си той. – Скоро ще дойда пак и дано тогава да успея някак – поне малко, поне съвсем мъничко – да разчупя леда помежду ни!
Спущено на 11 юли 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XII.