Книга първа, част втора, глава XII – 4-6
Тъпанар Дрънкар: Ама че невротична личност бил тоя Кормал! Не стига това, ами и – на всичкото отгоре – страдал от раздвоение на личността! Определено му липсва чувство за реалност. В противен случай би ли дръзнал да пристъпи към признанието, което се решава да направи на Сена?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Ревност
През следващия дял Кормал бе идвал още два пъти. И в двата случая двамата със Сена бяха предприемали дълги разходки из покритите с дебел сняг полета около къщата. Говориха си за най-обикновени всекидневни неща.
Да – мислеше си младежът. – Навярно това е начинът. Може би просто трябва да бъда търпелив.
Третата им среща обаче недвусмислено и категорично му показа колко много се заблуждава в тази си надежда.
* * *
Този път – бе един необичайно за самия край на цикъла мек ден – Сенетра сама бе предложила да се разходят към морето. Отначало това го изненада, сетне, докато шляпаха из калните коловози между буците полуразтопен сняг, той изпита някаква смътна тревога.
Не само времето бе меко, пък макар че по небето се гонеха парцаливи белезникави облаци. Морето също бе спокойно – някак неестествено, почти злокобно спокойно не само за края на цикъла, а и изобщо.
Стигнаха разкаляната плажна ивица и поеха по нея. Отправила взор в мъгливата далечина някъде над тихо плискащите се ледени вълни, Сенетра внезапно запита:
- Мислиш ли, че ще се върне?
Този й въпрос така стъписа Кормал, че той едва се овладя преди да извърне поглед към нея. Естествено, че знаеше за кого става въпрос. Това, че тя бе решила да сподели с него съкровените си мисли, едновременно го радваше, но и го натъжаваше:
- Той е Фирсала Арунда – сдържано отвърна младежът. – Едва ли някой може да разгадае промисъла на Арунда, за да отговори на този въпрос...
- Знаеш ли? – замислено каза тя, като плавно спря. – Понякога ми се струва, че никога не е идвал, че е бил сън, толкова нереални и неестествени ми изглеждат ненадейното му попадане сред нас, краткото време, което прекара тук, а сетне... сетне внезапното му и сякаш непредизвикано от нищо заминаване!
- Сена – внимателно поде Кормал, опитвайки да заглуши обадилата се в него ревност, - не трябва да гледаш на него като на обикновен човек, защото прекрасно знаеш, че не е такъв.
- Знам – тъжно каза тя. – Знам, но въпреки това не мога да не мисля, че в него има и нещо човешко, дори твърде човешко! Ето, от заминаването му мина вече почти половин цикъл, а специално на мен той ми носеше толкова много радост, че тъгувам за него също като за човек, също като за теб, ако бих...
Тя внезапно се прекъсна, изчервявайки се. При това ревността отново го жегна, ала не като преди, леко и почти невинно, а жестоко, почти непоносимо жестоко. Той обаче някак успя да се овладее:
- Та ти си човек, Сена! – възкликна. – Как можеш да изпитваш към някого друго, освен чисто човешки чувства? Нима като вярваща в Арунда не изпитваш към него същия вид привързаност, каквато е и тази към родителите ти?!
Тя не отговори. Малко по-късно кимна към сушата и те мълчаливо поеха обратно. При това Кормал се застави да не мисли за последния им разговор. Единственото, което се въртеше в главата му, бе мисълта:
Трябва да има някакъв начин да стигна до сърцето й. Просто трябва! Не може да е толкова безнадеждно, колкото изглежда!
Вътрешният гласец в главата му обаче отново се закикоти:
Може, друже, може и още как! Ти само почакай и ще видиш!
И той почака. Просто нямаше друг избор. Почака и, разбира се, видя...
* * *
През следващия дял се срещнаха още няколко пъти и за негово облекчение Сена нито веднъж не бе заговорила за Фирсала. Той обаче съвсем не се заблуждаваше, че тя го е забравила. Цялото й поведение очебийно, при това с прекалено болезнена за него очебийност, красноречиво свидетелстваше за противното.
Следващият път, когато се срещнаха, бе след като средата на зимата вече бе превалила. Не бяха се срещали почти две седмици поради падналия непроходим сняг. Когато обаче атмосферните условия позволиха, Кормал отново пое към дома на Сенетра.
Тъй като навън валеше обилен сняг, бяха се настанили в нейната стая и пиеха филех. Изведнъж, докато говориха на някаква съвсем обикновена всекидневна тема, тя внезапно каза:
- Питам се къде ли е сега.
При това ревността го жегна като нажежено острие.
- Арунда пази пратениците си – с едва прикрито раздразнение изрецитира той.
- Помня как миналата зима с него стояхме тук, в същата стая, и пиехме филех, както сега с теб – замечтано въздъхна тя.
Нима да пиеш филех с мен е толкова лошо! – ядно отбеляза в себе си той. – Нима фактът, че съм изгазил всичките тия почти еднодромови преспи, за да дойда при теб, никак не те впечатлява!
На глас обаче отвърна:
- Убеден съм, че е добре, където и да е.
- Надявам се – тихо каза тя и отпи от изстиващия си филех.
Аз пък не! – мълчаливо призна пред себе си той. – Хич не би било лошо да е заминал толкова далеч – а защо не и при самия Арунда, - та никога вече да не го видиш!
- Знаеш ли? – поде тя след кратка пауза. – До преди половин цикъл, наскоро след като се разделихме, изобщо не съм допускала, че ще мога да говоря за него пред теб. И – продължи, поколебавайки се, ала го изрече, успя да го изрече... – и съжалявам, ако това, което ще ти кажа, ще те натъжи, но накрая той ме целуна и, уверявам те, това бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало!
При тези й думи и сам не разбра как успя да запази каменното си изражение.
Арунда! – кипна вътрешно. – Проклети Арунда! Та тя да не мисли, че аз съм евнух, та е седнала да ми разправя полулюбовните си псевдоисторийки!
При това той бързо, някак прекалено бързо, почти видимо припряно допи филеха си и стана:
- Извинявай, Сена – каза с почти перфектно овладян глас, - но аз ще трябва да тръгвам. Като гледам на какви парцали хвърля, нищо чудно пак да имаме нощ на бялата пелена!
- Благодаря ти, че дойде! – с почти влудяваща го учтивост отвърна Сенетра. – И много, много ти благодаря, че не се ядосваш, когато ти говоря за Фирсала!
Няколко минути по-късно, вече навън, под гъсто сипещия се и завихрян от все по-засилващия се вятър сняг и газейки нарочно из дълбоките преспи, Кормал даде пълна воля на гнева си:
- О’кей, момиченце! – съскаше през стиснатите си зъби. - Ако това е била целта ти, успя да ме ядосаш – и то как! Обещавам ти обаче, че ще те имам, независимо от всичко! При това никой – нито Фирсала, нито някой друг, нито дори самият Арунда – няма да попречи на това ми намерение!
Подлото гласче в главата му обаче и сега не го пощади:
Празни думи, друже! Ако не е така, защо не смееш да кажеш всичките тия врели-некипели, дето ми ги разправяш тук, където никой не може да ни чуе, на самата нея?! Защото те е страх, ето защо! Защото те е страх толкова много, че едва ли вярваш дори на прашинка от това, което току-що ми изплямпа!
* * *
Осмели се да поеме към дома й едва след дял. Освен че искаше да я види, разбира се, пък дано, тайничко се надяваше, макар да признаваше, че тази му надежда няма логични основания, успееше да събуди в нея ако не любов, то поне жалост към самия себе си, трябваше и да поговорят с Кодрат за наемането на корабите.
След като обсъдиха въпроса и Кодрат му обеща, че до две седмици ще отскочи до Лайру, за да подсигури съдовете, той поиска да види Сенетра.
В първия момент тя му се стори някак променена. Да, вгледа се в нея. Бе по-жизнена. Ала странно, тази й жизненост някак не го радваше. Бе някак груба, почти нахална – жизненост, сякаш нарочно предназначена да го гнети.
- А, ето те и теб, Кормал! – почти ведро прозвуча гласът й. – От доста време не си наминавал.
- Радвам се, че те заварвам в добро разположение на духа – влезе в тона й той.
- Искаш ли да се разходим до брега? – предложи тя.
- Разбира се – с готовност прие той, мислейки си:
Виж ти! Може пък нещата да потръгнат!
Голяма част от стария сняг се бе стопила, ала през нощта бе навалял нов, който отчетливо хруптеше под краката им. Бе облачно, ала почти бе спряло да вали. Само от време на време, пък макар много рядко, пред погледа им се мярваше някоя понесена от ледения вятър снежинка.
Днес, за разлика от предния път преди повече от два дяла, океанът бе бурен – много бурен. Плажът почти изцяло бе залят от вода, а вълните – същински пенести грамади – с оглушителен грохот се стоварваха върху брега и ледените им пръски жилеха лицата им.
- Погледни цялата тая гигантска необятност от разбунтувана вода! – отправила взор към вълните възкликна тя. – Как мислиш, защо ли понякога океанът е толкова ядосан?
- Сена, та това е само вода, подмятана от вятъра! – засмя се той.
- Понякога си мисля, че не е само вятърът – замислено каза момичето. – Убедена съм, че океанът живее свой собствен живот, изпълнен с бури и напрежения, а понякога и с радости, също както животът на всички нас, хората и изобщо живите същества.
- Днес сме доста поетично настроени – ведро отбеляза той.
- Не е само поезия – възрази Сена. – Подобно на нас, хората, океанът навярно също се ядосва понякога. И сякаш също като нас все не може да се примири с нещо – с нещо, което дълбоко го тревожи и вълнува!
При това й изявление той изпита внезапен хлад. Някак почувства, че сега и точно тук, пред това разбушувано море, щеше да се случи нещо, което фатално ще бележи отношенията им.
- Цялото лято идвах тук – сподели Сена. – Цялото лято и началото на есента, след като Фирсала си отиде.
Арунда! – отчаяно опита да си наложи маска на спокойствие Кормал. – Пак този Фирсала! Нима наистина никога няма да го забрави! Нима мъдростта, че „времето лекува”, е само низ от празни думи, хвърлени на вятъра!
- Морето ме успокояваше – само и единствено то – продължаваше Сена. – При това то ме успокояваше във всичките си превъплъщения – и когато бе бурно, като сега, и в дните, когато вълните се плискаха плавно и лениво, като бледи отсенки от нечии сънища...
- Сена – потърси очите й той, ала тя продължаваше да гледа към морето, - просто трябва да свикнеш с мисълта, че той си отиде.
- Знам, но ми е трудно, много, много трудно! – сподели тя и едва сега се извърна към него, а в очите й блестяха сълзи.
Арунда! – възкликна в себе си той, отдръпвайки се лекичко и стараейки се вътрешният шок да не се изпише върху лицето му. – Кога най-сетне ще свърши тоя кошмар?!
- Знаеш ли? – срещна и улови погледа му тя. – У мен все повече расте убедеността, че той все някога ще се върне!
- Възможно е – смотолеви той. – Всичко е възможно, но...
- Да се връщаме! – внезапно предложи тя, като тръсна глава и дългата й кестенява коса за миг закри съхнещите й от скорошните сълзи очи.
През целия обратен път към дома й мълчаха. Мълчаха така, сякаш се бяха споразумели да мълчат. Мълчаха, сякаш всеки от тях знаеше какво мисли другият и милостиво го оставяше да тъне в собствените си мисли...
А Кормал всъщност не мислеше за нищо. Не искаше да мисли за нищо. Просто му бе противно да мисли за каквото и да било. Дори не се питаше защо току-що проведеният техен толкова странен разговор му бе подействал толкова... пагубно – да, това бе точната дума...
Когато си тръгна, дори не бе гневен. Вървеше автоматично, като почти не виждаше пътя – или по-точно въобще не се интересуваше накъде върви - в бързо сгъстяващата се вечерна мъгла. Знаеше само, че изпитва тъга – огромна, опустошителна, почти безгранична тъга. Надеждата обаче съвсем не го бе напуснала – надеждата да има Сена. Ето защо дори и сега въпросът за него бе не дали а как и, разбира се, кога. Скоро – искаше му се да отговори, ала знаеше, че в случая прибързаността можеше да се окаже фатална. Въпреки това се опасяваше – не, бе почти сигурен, - че ще прибърза!
Да, сега му бе тъжно и прекрасно съзнаваше, че не е време за решения. В него обаче – пък макар и бавно, съвсем бавно и полека - се трупаше смелостта, благодарение на която или щеше да полети на крилете на щастието, или – и уви, това му се струваше по-вероятно, много по-вероятно – щеше да бъде захвърлен в бездната на преизподнята!
5. Фаталният подтик
През следващите няколко седмици Кормал бе прекалено вглъбен в себе си. Бе толкова потънал в мислите си, че чак и родителите му забелязаха.
- Май Кормал най-сетне се е влюбил – усмихна се под мустак Самет, баща му, докато обядваха със съпругата му Грилди, а синът им, както обикновено, се бе запилял на някъде.
- Тъй ще да е – мъдро кимна Грилди, потопи поредния залък в кашата и го поднесе към устата си.
- Едва ли е някоя друга, освен Сена – предположи Самет. – Напоследък доста често отскача до тях, макар че си е бая далечко.
- Сена ще да е – потвърди жена му. – И аз така мисля.
- Само дето ми се струва прекалено умислен – отбеляза бащата и прокара поредната си хапка с юнашка глътка от чашата палумба.
- Сигурно се чуди как да й каже онуй, дето ти ми го каза преди 25 цикли – усмихна се Грилди. – Представяш ли си, Сами, цели 25 цикли! А на мен ми се струва сякаш беше вчера!
- Така е – съгласи се съпругът й. – Времето лети стремглаво и докато се усетим – хоп, и вече сме старци, в каквито сме на път да се превърнем...
* * *
В същото време Кормал бе излязъл на разходка в околността.
Утре – каза си той за пореден път. – Утре пак ще намина при Сена. Крайно време е. До заминаването остава само седмица.
Че щеше да намине, щеше, ала друго го тревожеше сега. Трябваше ли вече – не бе ли прекалено рано – да сподели с нея надеждата си за евентуалното им съвместно бъдеще?
Кой знае защо, ала стана от дънера, на който бе приседнал, и пое към изхода от гората. Бе един от първите по-топли дни и снегът бързо се топеше. Слънцето ту изскачаше от парцаливите облаци, ту пак потъваше зад някой от тях.
Той пое по пътя към брега. Да, утре щеше да види Сена, ала това въобще не го облекчаваше. Тъкмо напротив – тревожеше го, много го тревожеше. Тревожеше го толкова много, че чак ръцете му трепереха и се изпотяваха от напрежение.
Най-сетне стигна скалистия бряг и пое по него, край развълнуваното море. Бе същото това море, пък макар и не разбунено като тогава, при което тя бе споделила с него абсурдната си надежда, че все някога Фирсала ще се върне.
Арунда, проклети Арунда! – дивеше се той. – Та нима тя наистина е готова да прекара целия си живот с тази безумна надежда!
Трябва да се успокоя! – опита да внесе нотка трезвост в разбърканите си мисли. – Просто трябва! Инак, каквото и да реша, тя ще забележи напрежението ми и...
Не му се искаше, бе безкрайно уплашен да завърши тази си мисъл и той просто не го стори.
Не можеше обаче да не крои планове – планове за тях двамата за Кормал и Сена, свързани в свещен и благословен от Арунда брачен съюз. Той и тя, Кормал и Сена, заедно за цял живот!
Кой знае защо, ала внезапно тази надежда му се стори толкова бледа и ефимерна, че той се уплаши от собствените си мисли, от онова подло гласче, което точно сега се обади отново:
Давай! Предложи й и ще видиш какво ще се случи!
Млъкни! – обади се другият му вътрешен глас – онзи, когото той предпочиташе да слуша, не, единственият, когото искаше да слуша. – Твоето плямпане ми е дотегнало дотолкова, че няма да е никак зле да замълчиш завинаги!
Не аз говоря – присмехулно възрази подличкият гласец. – Прекрасно знаеш, че самият ти говориш чрез мен!... Или поне по-истинската ти и непосредствена половина!
Кормал отчаяно тръсна глава, напразно опитвайки да пропъди загнездилите се в ума му призраци. Не, те бяха твърде дълбоко заседнали там, за да се махнат с едно тръсване на главата. И все пак...
Не – каза си той. – Цялото това напрежение най-сетне трябва да приключи! Просто трябва и толкова, пък каквото ще да става!
Браво, друже! – бодро се обади присмехулното гласче. – Така вече ми харесваш! Да бъдеш смел не е порок, особено ако смелостта не ти изнася!
Утре – с внезапна, пък макар и недостатъчно затвърдена решителност, се обади другият, истинският му глас – или поне на него му се искаше да повярва, че точно той е истинският му глас. – Утре ще й призная чувствата си и, Арунда да ми помага, ще й предложа да сподели живота си с мен!
Казваш го само защото утре е достатъчно далеч, за да можеш да си повярваш поне за малко! – присмя му се подлото гласче. – Нека само да дойде утре обаче и тогава да видим колко ти стиска!
Ала този път Кормал положи неимоверни усилия да пренебрегне този свой присмехулен и саморазрушителен с вечната си присмехулност Аз, като обърна взор към разбушуваното море и просто опита да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Сетне, поуспокоен и с някаква нова, пък макар и доста плаха, почти чезнеща надежда, се обърна и с твърда стъпка пое към дома си.
Утре – опита да успокои бясно биещото си сърце. – Утре най-сетне ще разбера онова, което ме вълнува вече цели три-четири цикли и за което до днес все не ми оставаше смелост да попитам!
* * *
Родителите му бяха изненадани, че тази вечер бе необикновено весел. По едно време, досещайки се, че най-сетне е склонил да направи решителната крачка, весело си смигнаха. Предположението им мигом се потвърди от заявлението му, че на следното слънце възнамерява да посети дома на Кодрат...
Когато си легна обаче установи, че притеснението – предишното противно и лепкаво притеснение – отново го обзема и не му позволява да заспи. С мъка успя да го пренебрегне и опита да мисли за хубави неща, сред които, разбира се, и най-невероятното – надеждата, че утре тя щеше да каже да...
Ала притеснението продължи да го гложди, пък макар и на много дълбоко, несъзнателно ниво, чак докато на следващия ден застана пред нея с цветя в ръка и с предложението да се поразходят... и, разбира се, не го остави чак до момента, когато окончателно и безвъзвратно – или поне така щеше да изглежда - разбра бъдещето си – или поне това по отношение на надеждите си за съвместен живот със Сена.
6. Отговорът
Тази сутрин Сенетра се събуди в неочаквано ведро настроение. Вече бе спокойна или поне почти спокойна. Бе показала на Кормал достатъчно красноречиво, че не я вълнува като мъж, като същевременно му бе дала ясно да разбере, че го счита за приятел – при това за много, много близък приятел, за приятел, с когото е готова даже да сподели мислите си за Фирсала, които не смееше да изрази дори пред родителите си, дори пред баща си, с когото само до преди цикъл бе споделяла всичко, абсолютно всичко...
Реши да се разходи край морето. Денят щеше да е топъл, макар че предстояха не чак толкова силните, както през зимата, но все пак достатъчно свирепи пролетни студове и пухкавите снегове, предвещаващи настъпването тук, в Абдала, на краткото и хладно лято.
Вече бе решила, макар все още да не знаеше как точно щеше да приведе решението си в действие. Бе решила две неща:
Именно втората част на решението й бе трудната, тъй като нямаше ни най-малка представа кога, как и откъде да започне търсенето. Що се отнасяше до първата част на решението й, нямаше нищо по-лесно от това. Единственият, когото обичаше и комуто бе готова да отдаде сърцето си, при това безусловно, бе само и единствено Фирсала!
Точно в този момент я сепна почукването на входната врата. Внезапно откъсната от мислите си, тя погледна навън и подозренията й се потвърдиха. Бе, разбира се, Кормал – при това, доколкото можеше да види, с букет за нея...
* * *
Днес разходката им – поне в началото си – й изглеждаше доста странно. Личеше, че Кормал е някак притеснен, дори много, прекалено притеснен от нещо. Това особено отчетливо пролича, когато й поднасяше букета цветя с треперещите си ръце. Реши обаче да не го пита. Ако поискаше, той щеше да й каже сам.
Бе предложил да кривнат към гората и тя се бе съгласила, любувайки се на прозиращите измежду туфите мръсен сняг участъци, раззеленили се от току-що покаралата по тях трева.
Неколкократно бе опитала да го заговори. Той отговаряше, ала някак машинално, разсеяно, без внимание, в следствие от което най-сетне бе замълчала и неусетно се бе вглъбила в мислите си за Фирсала. Сега бяха близо до мястото, където се бяха разделили и това внезапно събуди у нея болезнени спомени, които тя отчаяно опита да потисне и поне донякъде успя.
Арунда! – възклицаваше вътрешно. – Нима само преди по-малко от девет дяла стояхме тук за последен път! Нима само преди по-малко от девет дяла бе единственият и – Уви! – последен път, когато устните ни се сляха в целувка, от която моите горят и до днес, а може би ще продължават да горят чак до края на живота ми!
- Да поседнем тук – предложи Кормал, чието притеснение бе все по-видимо.
Тя се взря в дънера, който й сочеше, и нещо я разтърси като електрически ток:
Арунда! – възкликна вътрешно. – Нима се побърквам! Не бе ли точно това мястото, където тогава, в онова сякаш безкрайно далеч преди девет дяла, бяхме седели за последен път с Фирсала!
И тогава тя проумя. Осени я внезапното прозрение защо Кормал я бе довел тук. Необичайно притесненият му вид, цветята, мълчаливостта му... Всичко това говореше само и единствено за едно – за решението му да направи най-страшното за един мъж признание! Арунда й бе свидетел, че не искаше да го наранява, ала изглежда нямаше да има начин, абсолютно никакъв начин, да го избегне!
С внезапно разтреперили се нозе тя го последва и се настани на дънера до него – навярно същият онзи дънер, отново проблесна в натъженото й от предчувствието за предстоящия им разговор съзнание, където бе узнала от самия Фирсала за непосредствено предстоящата им раздяла:
Раздяла – въздъхна вътрешно. – И тогава раздяла, и сега пак раздяла! Може би трябва да наречем този дънер – ако е същият – „дънерът на раздялата”! – позволи си малко черен хумор.
- Искам да ти кажа нещо, Сена – започна с тих, разтреперан глас Кормал, като хвана ръката й. Тя не опита да я измъкне, решена да изпие до дъно горчивата чаша на жестокия жребий не да си разочарованият, както тогава, с Фирсала, а самият ти да си разочароващият – жребий съвсем не лек, дори може би по-тежък от този да бъдеш отхвърлен!
- Знам, че тъгуваш за Фирсала – говореше Кормал, - но ако можеше – Не каза ако искаше, безстрастно отбеляза тя, ала го мислеше, сигурна съм!, – досега той щеше да се върне. Ти обаче не си длъжна да продължаваш да тъгуваш цял живот. Вече мина почти цикъл, а сърцето ми се къса да те гледам все тъжна и вглъбена в себе си. Време е да се съвземеш. Време е... – при това гласът му изтъня и за миг се скъса като прекършена струна. – Време е да започнеш да уреждаш живота си без Фирсала.
Изрекъл всичко това, той замълча и очаквателно я погледна.
- Слушам те – безстрастно отбеляза тя, при което по страните му плъзна червенина.
Арунда! – каза си. – Допусках, че може – и че дори е вероятно - да е зле, но пък чак толкова! Каква грешка! Арунда, каква нелепа грешка само! Изобщо не трябваше да я водя тук и въобще не трябваше да почвам този разговор!
Бе започнал обаче и нямаше как – просто нямаше начин – да спре насред пътя. И той започна да плете примката на своята обреченост със собствените си ръце, при това в пълно и все по-близко до ръба на психическия срив съзнание:
- Дойдохме, за да ти предложа да споделиш живота си с мен – изрече почти безстрастно, сигурен в незабавния й отказ. – Ако не си готова да решиш, ще чакам колкото кажеш, дори ако трябва цял живот!
Внезапно осъзнал съдбовността на признанието си, той рязко млъкна и я изгледа уплашено, почти ужасено. И странно, по всичко изглеждаше, че тя остава спокойна, прекалено, злокобно, ледено спокойна. Единственото, което стори, бе внимателно да измъкне ръката си от неговата. Сетне срещна погледа му и поде с тих, почти упоителен глас – глас, по който неразбиращият езика им случаен наблюдател изобщо не би доловил жестоката фаталност на изричаното:
- Подозирах, че изпитваш някакви чувства към мен. По едно време – през лятото и при първите ти посещения през есента дори бях сигурна в това. Сетне обаче ти се оказа толкова отзивчив, толкова внимателен и разбиращ, че започнах да те мисля за приятеля, за какъвто те смятах преди Фирсала да дойде и да си отиде.
Той слушаше и с някаква тъпа изненада откриваше, че дори най-съдбоносните думи могат да бъдат изричани по съвсем обикновен, дори банален начин!
- Арунда ми е свидетел – продължаваше тя, - че в компанията ти все повече започвах да се отпускам. Смятах те за приятел, за нещо като брат, с когото мога да споделя всичко. При това може да съм ти дала погрешни сигнали и затова държа да се изясним в името на досегашното ни, пък и, силно се надявам, на бъдещото ни приятелство. Ако искаш да го кажа ясно, готова съм да го сторя и го правя. Да, Кормал, считам те за приятел, за много добър приятел и брат, но не съм, не съм била и никога няма да бъда влюбена в теб. Съжалявам. Знам, че сега думите ми ти изглеждат прекалено жестоки, дори убийствени, но това е истината и ако не я изрека, просто бих те излъгала...
След тези си думи тя замълча. Седеше там, съвсем близо до него и в същото време безкрайно, непостижимо далечна. Сетне той като на сън, почти хипнотизиран от шока на случващото се – шок, чието въздействие щеше да изпита едва по-късно, - видя как тя се надигна, положи ръка на рамото му и тихо, почти шепнешком, каза:
- Съжалявам, Кормал, Арунда ми е свидетел, че никога не съм искала да водим такъв разговор. Когато си готов за това, ще се радвам пак да бъдем приятели – но само приятели, Кормал!
Едва сега забеляза заблестелите в очите й сълзи. Сетне тя бавно и внимателно, сякаш докосваше крехка статуетка, отдръпна ръка от рамото му и се отдалечи...
* * *
Не знаеше колко време е стоял тук, на дънера, сам, по-сам от всякога, толкова сам, колкото въобще можеше да е човек, ала когато се опомни установи, че е превалило пладне. Сетне бавно, като грохнал старик, се надигна и пое нанякъде – просто нямаше значение накъде. Единственото, което искаше сега, бе да пие от мъката, колкото и горчива да бе тя и колкото по горчива се окажеше, мислеше той, доколкото в този момент изобщо бе способен да го прави, толкова по-добре!!!
Да, щеше да дойде и гневът. Той знаеше, бе повече от сигурен, ала по-късно, вероятно дори не днес или даже след седмица, но щеше да дойде - опустошаващ и неумолим като бъдещето му оттук насетне. Той обаче – със страх подозираше младежът – можеше да се окаже единственото нещо, с което да е в състояние да продължи да живее, единственото нещо, заради което да продължи да живее и – Арунда, спести ми това!, простена – може би изобщо единственото нещо в по-сетнешния му живот!!!
Край на глава XII... и на част втора от книга първа.
Спущено на 18 юли 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XIII.