Книга първа, част трета, глава XIII – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Ама че на улица попада Фирсала по време на разходките си из Арбари! То бива мизерия и духовна нищета, бива, но чак толкова!... Ами Кормал? – Уж бе потеглил с Кодрат, за да се научи да управлява кораби, пък то какво излезе? Май го е сторил, за да се пристрасти към палумбата и (или поне така ни се струва)... да попадне под контрола на тъмната си половина!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Част трета
Каскада от бедствия
Така (Бог) създаде мухите по свой образ. И като ги създаде, благослови ги: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята. Георги Господинов
Глава XIII – Тласнат от приятелска ръка
От зурп Злодеецът ще откачи. Живот невинен ще унищожи! След туй ще срещне Кривоглавия случайно и тутакси ще стори с него туй, което мислил си е тайно... Ще го бутне в бездна тъй дълбока, та да го стигне смърт чудовищно жестока!!! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 8741
1. Двата кораба
Облегнат на перилото, Ютан бе устремил взор към тъмните води на океана. Макар че привечерният здрач вече се бе сгъстил и бе на ръба да премине в мрак, студът, който ги бе съпътствал през първите две-три седмици от пътуването, значително бе намалял. Не че не бе студено – вечер и особено сутрин температурата все още падаше до, а понякога и с няколко градуса под нулата. Денем обаче бе все по-топло, пък и валежите се бяха поразредили.
Вече трети ден не бе валяло, а термометърът от прокъсания му калъф, служил му някога като чанта за хранителни таблетки, дори в момента, доста след залез слънце, показваше цели 1,8 градуса по Целзий.
Бяха в океана вече повече от месец и половина и, както го бе уверил Юмел Раш, бяха на път да преполовят разстоянието. Поне засега не бяха налетели на нито една буря – нещо, което, според уверенията на капитана, било рядко срещано дори през късната пролет, която скоро щеше да прелее в лято.
- Мълния да ме тресне дано, ако присъствието ти на борда не ни носи късмет, приятелю! – пошегува се по този повод Раш.
Ютан извърна поглед от спокойните дълбини на океана и очите му срещнаха тези на капитана:
- Хубаво е тук вечер – замечтано отбеляза последният.
- Помага ти да се вглъбиш в себе си – потвърди Ютан.
- Да, приятелю – кимна Раш. – Понякога обаче да се вглъбиш в себе си може да се окаже болезнено.
- Тени? – предположи Ютан.
- Никога не съм се влюбвал така и съм сигурен, че никога вече това усещане няма да се повтори – въздъхна капитанът.
- Помня първия път, когато я видях – потопи се в спомените си той. – Първоначално сякаш с нищо не ме впечатли. Сетне обаче... – едва забележимо се усмихна Раш, а някаква вътрешна светлина озари погледа му. – Трябва да беше вторият или третият път, когато се срещнахме. Едва тогава имах възможност да поговоря с нея. Нямах – и до днес продължавам да нямам – представа какво точно ме привлече у тази жена, ала то бе толкова мощно и всепоглъщащо и нарасна толкова бързо, че скоро напълно разби душевното ми равновесие. Трябваше, просто бе абсолютно наложително да й кажа, но...
- Е - тръсна глава той, - не й казах тогава, дори не и същата пролет. Предпочитах да прекарвам колкото се може повече време с нея в неангажиращи разговори. Беше ми хубаво така. Шляехме се из улиците на Бруна – мястото, където се бяха пресекли пътищата ни за първи път – и говорихме, говорихме, говорихме...
- Знаех, че тя споделя чувствата ми, ала още тогава имах натрапчивото усещане, че с нея няма да е чак толкова лесно, колкото изглеждаше...
- Следващата пролет не се засякохме, макар че предварително се бяхме уговорили да се настаним в Чохам – продължаваше разказа си Раш. – Тя просто не дойде. Накрая, няколко дни преди да отплавам, я видях на пристанището! Все пак бе дошла – пък макар и накрая. Оказа се, че този цикъл реколтата й от зурп била прекалено слаба и затова спешно се наложило да отседне не в Чохам, както се бяхме уговорили, а в Гейза и на връщане оттам се бе отбила да се видим...
- Кой знае защо, но реших, че самото й идване е знак свише и тогава най-сетне й казах...
- Никога няма да забравя реакцията й, приятелю – засмя се Раш. – Мълния да ме тресне дано, ако можеш да познаеш каква беше тя!
- Внимателно, ала твърдо е отклонила предложението ти – предположи Ютан.
- Нищо подобно – врътна глава капитанът. – Разсмя се, човече! Просто се разсмя и се смя, докато на очите й избиха сълзи! И не – добави той, - не ми отказа, – поне не и в обичайния смисъл на думата.
- Та ние и сега сме заедно, Юми! – възкликна, след като престана да се смее. – Родителите ми – и по-специално баща ми – достатъчно дълго и напоително ми натрапваха красотите на брака, та да ме отвратят от това чудо на цивилизацията за цял живот!
- Типично в неин стил! – разсмя се и Ютан.
- Останахме си приятели, а понякога и любовници – завърши разказа си Раш. – Оттогава обаче – вече повече от три цикли - никога не сме говорили за нещо по-постоянно.
При разказа на приятеля му – през над шестте седмици на досегашното им пътуване двамата с Раш се бяха сприятелили - болката от раздялата със Сена прониза Ютан сякаш по-силна от всякога. За разлика от Раш обаче той все още не бе готов да говори за това – поне не и докато споменът за онзи последен ден и за единствената им целувка оставаше все тъй пресен и жив в съзнанието му, както в момента, когато бе драснал с нокът по малката черна кутийка, предназначена според съдържащото се в нея послание да го върне у дома, макар че – съзнаваше все по-болезнено – за него понятието дом вече просто не съществуваше!
- Какво представлява онова място, където ще се отбием, за да продадем зурпа, преди да се отправим към пустинята Хеш? – рязко смени темата той.
- Арбари ли? – внезапно изплува от спомените си Раш. – Това е най-големият пристанищен град в Медара.
- А Медара област ли е? – поинтересува се Ютан.
- Нещо такова – сви рамене капитанът.
- Арбари ли е най-големият център за търговия със зурп в Тингано? – осведоми се Ютан.
- О, съвсем не – врътна глава Раш. – Това просто е едно от относително безопасните места по крайбрежието на Южната земя, доколкото такива там изобщо съществуват.
- А то близо ли е до пустинята Хеш? – продължи с въпросите си младежът.
- Тъкмо на запад от нея – обясни капитанът. - Няма и една седмица по море.
- А колко време ще останем в Арбари? – запита Ютан.
- Зурпът е особена стока – сви рамене Раш. Може две седмици, може дял, а не е изключено, макар да е малко вероятно, и повече. Всичко зависи от това дали бързо ще намерим купувачи, готови щедро да развържат кесиите си за тази толкова търсена – може би дори най-търсената - в Тингано стока...
Малко по-късно, когато Раш се оттегли, Ютан продължаваше да стои облакътен на перилото. Нощта бе настъпила, а заедно с нея бе започнала да се спуска и мъгла. Студът също се бе засилил – температурата бе паднала до малко под нулата, а бе излязъл и слаб, ала пронизващ ветрец, който бе започнал да надипля повърхността на тъмното море.
Най-сетне се размърда, отлепи се от парапета и се запъти към столовата – бе време за вечеря. Освен това бе започнало да му става студено. Той обаче не обръщаше внимание на студа – поне не на този извън себе си. Много по-страшен, много по-свиреп бе този вътре в него – студът, чийто вледеняващ шепот непрестанно му напомняше, че е по-сам дори и от най-самотния бездомник там, на Барзум, в света, от който идеше и който сега бе толкова далечен за него, сякаш никога не бе съществувал!
* * *
Двата дяла от пътуването му дотук бяха повече от кошмарни за Кормал. Той все още така и не се бе съвзел от последния си толкова съдбоносен разговор със Сена. Въпреки неимоверните си усилия да скрие завладялото го отчаяние, то личеше във всичко, което правеше.
- Кормал, какво ти става, момчето ми! – нежно го хокаше Кодрат, установявайки, че за почти деветте седмици от началото на плаването им той не е усвоил почти нищо от корабното дело. – Кажи какво те мъчи, та да оправим проблема и да се заемеш със задълженията си така, както трябва!
Кормал не бе разказал на Кодрат за последната си среща със Сена, а вероятно тя също не го бе сторила, защото – по всичко личеше – баща й съвсем не се досещаше за естеството на проблема, който тормозеше младежа.
- Нищо ми няма! – сопваше се Кормал и отчаяно опитваше да се съсредоточи, ала резултатът от усилията му бе повече от отчайващ!
Едно слънце – бе шестдесет и третото от потеглянето им – Кодрат го завари в кают-компанията да се налива с палумба сам. И макар това да бе слабо алкохолна напитка, личеше си, че младежът бе успял да се накваси добре.
- Какво ще кажеш да поседна с теб, момчето ми? – внимателно поде бащата на Сена, настанявайки се на един стол срещу примигващия на парцали Кормал.
- Разфира се, старше! – завалено кимна младежът и почука по бутилката: - Да ти налея?
- Остави – загрижено каза Кодрат. – Ще се обслужа сам.
Той взе една от пръснатите по масата чаши и си сипа малко.
- Наздрафе, съдружнихо! – изгъгна Кормал, чукна почти пълната си чаша о тази на Кодрат, сетне я гаврътна до дъно и я напълни пак. – Да пием за пиенето, хоето ни фрафи щастлифи!
- Какво ти е, Кормал? – твърдо го изгледа Кодрат, след като на свой ред отпи. – Знаеш, че за мен си като роден син и можеш да ми кажеш всичко.
- Има рафоти – проломоти младежът... – е, тахвис едни рафоти, дето не са за хасфане...
- Да не би? – предположи възрастният човек и очите му леко се разшириха.
- Да не фи хахво, съдружнихо? – уригна се Кормал.
- Зурпът! – насили се да изрече страховете си Кодрат. – Да не би да си го опитал и...
- Зурфът! – пиянски се разсмя младежът. – Да съм офитал тоя бохлух! Арунда! Наистина ли ме мислиш за толхофа смахнат, ше да се дохосна до тая отрофа!
- Ами тогава какво? – подкани го Кодрат. – Та нали потеглихме двамата преди всичко за да усвоиш умението да управляваш кораб! Вече минаха два месеца обаче, а ти, тежко ми е да го кажа, почти нищо не си научил!
- Ше науша, съдружнихо, ти само пошахай! – закиска се младежът. Сетне, сякаш нещо му хрумна, изражението на лицето му внезапно стана сериозно, много сериозно. Той дори опита да пробие мъглата на обзелото го алкохолно опиянение:
- Фременна рафота, старше – увери възрастния си събеседник. – Утре ше фъда бомба, ше фидиш!
След това облегна ръце на страничните облегалки на стола си и опита да се надигне. Успя едва на третия път. Сетне вяло махна на Кодрат:
- Отифам да сфя – изгъгна и се закандилка към изхода.
Останал сам, възрастният човек замислено допи напитката си:
Хм – каза си. – Арунда да ме тръшне, ако знам какво става с него! Ще намеря начин да разбера обаче. Просто трябва, крайно наложително е да разбера! Явно нещо дълбоко, много дълбоко го гризе и ако не се вземат мерки, нищо чудно да го доизгризе...
При това той бе връхлетян от внезапно, па макар все още твърде смътно подозрение:
- Сена! – едва чуто раздвижи устни. – Арунда, нима е възможно! Но тя нищо не ми е казала!...
Постепенно се успокои – наложи си да се успокои, трябваше да се успокои. Знаеше, че успешното решаване на всеки проблем, особено на голям проблем, какъвто бе сигурен, че е този с Кормал, изисква спокойствие и, каквото и да се случваше, той възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да си го осигури.
* * *
Когато се събуди късно същата вечер, Кормал установи, че е спал повече от десет часа. Главата му се цепеше и го болеше стомахът. Затова реши да излезе на палубата и да се поразходи на чист въздух.
Макар да наближаваме южния материк, нощта е студена – даже много, прекалено студена! – потрепери младежът. Обсипаното с едри звезди небе се оглеждаше в едва надипляните от нощния бриз спокойни води на океана.
След първите няколко обиколки на палубата Кормал усети, че главата му започва да се разведрява и че стомашните му болки са отслабнали. За сметка на това обаче с нова сила се подлюти другата, душевната му рана.
Облакъти се на перилото и се загледа в искрящата на звездното небе чернота на водната бездна под себе си. За миг му мина мисълта, че стига само да се прекатури през парапета, заедно със самия себе си ще удави в глъбините й и жестоката пустота, вледенила всичко в него в продължение на последните сякаш безкрайни десет седмици от живота му. Това обаче бе само за миг – не, само за частица от мига. Сетне волята му за живот – воля, която въпреки дълбаещото го отчаяние си оставаше силна, надделя. Това обаче не намали страданието му: тъкмо напротив – сякаш го засили.
Въпреки вътрешната си съпротива, се застави да се върне към онзи последен ден със Сена. След това не бе ходил при нея, макар че бяха отпътували цели десет слънца по-късно. Умишлено – за нищо на света не искаше да я среща, не и сега - пристигна право на пристанището в Лайру едва късно вечерта преди утрото на заминаването и незабавно се качи на единия от наетите от Кодрат два кораба. Сетне се оказа, че Сена не бе придружила баща си чак до там, за да го изпрати, ала Кормал не искаше да рискува. Болката му от учтивия й, ала категоричен отказ да сподели живота си с него, бе толкова мощна и всепоглъщаща, че той имаше чувството – и искаше, о, Арунда, как само искаше... и продължаваше да иска и до днес – тази погълнала целия му свят болка да го пръсне отвътре!
Сена! – простена вътрешно младежът, надвесвайки се през перилото над кротко плискащите се о борда тъмни води на океана. – Арунда ми е свидетел, че опитвам да живея и след това, ала съзнавам, че не ще мога да продължа, освен ако...
Той рязко тръсна глава. Мисълта, която току-що се бе стрелнала през съзнанието му, бе толкова чудовищна, толкова непонятна и непоносима, че не искаше – да, Арунда му бе свидетел, че не искаше – тя да се задържа там...
Кормал обаче чувстваше, че тази мярнала се за частица от мига мълния е единственото, което можеше да го взриви – именно да го взриви, а не да го събуди, съвсем не – за живот!
Не – реши, ала съзнаваше с нажежена до бяло яснота, че това нямаше да е окончателното му решение, - не ще се поддам на изкушението! Да, Фирсала е причина за страданията, които ме убиват сега. Той обаче не ми е враг...
И ето, онзи, другият, присмехулният глас, наново гръмна в главата му. През цялото време от онзи последен ден със Сена, от онзи проклет последен ден със Сена, бе опитвал да го заглуши, ала най-сетне скритото му Аз, безкомпромисното му Аз, неопитоменото му и разрушително Аз, като изгарящ ретините лъч проби мъглата от предразсъдъци, в която той, цивилизованият Кормал, напразно опитваше да се скрие от самия себе си:
Красиви думи, приятелю. Много красиви даже... Но – уви! – и сам знаеш, че те нямат никаква, ама аб-со-лют-но никаква стойност за теб!
* * *
През следващите няколко дни Кормал съвсем неочаквано и за самия себе си се успокои. Дори започна да се съсредоточава в уроците на Кодрат относно управлението на абдалиански кораби. Кодрат си позволи да се поотпусне:
Арунда – молеше се той, - каквото и да е било, дано вече да е минало!
Ала онова присмехулно гласче, обитаващо скритите дълбини на съзнанието на Кормал, все по-често – и все по-настойчиво – се обаждаше. Нещо повече: младежът се улавяше, че съпротивата му срещу този вътрешен инквизитор все повече се топи, докато най-сетне именно той, неукротеният и непосредствен негов Аз, бавно, ала сигурно, започна да установява контрол над мислите му.
Не, това съвсем не го притесняваше. Той го приемаше просто като терапия, като някаква особена форма на лечение – па макар лечение с упоителна отрова, - лечение, с чиито негативни следствия предполагаше, че ще може да се справи... И вероятно би успял, ако не бе палумбата, а сетне, когато почти осем седмици по-късно акостираха край скалистите брегове на пустинята Хеш, и калепът, както и, разбира се, най-сетне зурпът, тази така жестоко заклеймявана от абдалианите отрова за Тингано!
2. Арбари
Арунда: явно за абдалианите тази дума значеше всичко – и природа, и живот, и Бог, и, разбира се, решаване на технически въпроси, какъвто бе този с начина на задвижване на абдалианските кораби. Ютан неколкократно бе пробвал да подпита Раш за онова, което движи кораба им, ала капитанът само тайнствено се усмихваше и, разбира се, отговаряше с вездесъщата дума арунда.
Владенията на Арунда обаче бяха останали далеч, на много хиляди километри зад гърба им, а пред тях се простираше начупената линия на брега, отвъд който, някъде дълбоко в една скалиста пустиня, някога, сякаш безкрайно отдавна, той се бе приземил с барзумската си затворническа капсула.
- Арбари, приятелю – махна към сушата капитанът, който безшумно се бе присъединил към него на перилото. – Интересен град.
- Тук ли отсядаш обикновено? – поинтересува се Ютан.
- Само когато реколтата от зурп е достатъчно голяма, както сега, за да компенсира сравнително ниската цена, на която можем да я продадем тук, в северозападната част на континента – обясни Раш. – Понякога обаче се налага да акостираме на изток, доста по-на изток, опасно на изток...
- Опасно? – любопитно го изгледа младежът. – Всички на тази планета, които срещам до момента, а те по волята на случайността все се оказват абдалиани, непрестанно ми повтарят колко опасни са Тингано, както казваха първите ми благодетели или тинганианите, както ги наричате на този кораб, но така и не мога да разбера с какво тези хора толкова много ви ужасяват!
- Те са варвари, мълния да ги тресне дано! – простичко каза капитанът. – Нападат земите ни, палят, плячкосват, убиват, крадат зурпа, който произвеждаме за консумация от самите тях!...
- А някога опитвали ли сте да се разберете, да сключите договор, по силата на който тинганианските банди да бъдат наказвани за престъпленията си спрямо вас от собствените си власти?
- Договор! – вдигна глава към небето капитанът и гръмко се разсмя. – Какъв ти договор, приятелю, мълния да ме тресне дано! Договор, разбира се, има – обясни той. – Единственият проблем е, че не върши работа, абсолютно никаква работа!
- Как така! – учуди се Ютан. – А вие, абдалианите, защо при наличието на такъв договор не искате сметка от тукашните власти за случаите, когато тинганиански банди опустошават бреговете ви?
- Тингано е странно място – обясни Раш, - твърде странно, объркващо странно дори! Договорът между Обединената отбрана на пристанищните ни градове и тинганианите се отнася до съдове, контролирани пряко от централната власт във Фиртуш – столицата на Тингано – и не засяга по никакъв начин частните рейсове между континентите. С други думи, проблемът с пиратите и контрабандистите си е изцяло наш и само и единствено ние сме тези, които могат да се заемат с решаването му. Нашите ресурси за това обаче са крайно недостатъчни. Е, да, някои от по-големите ни пристанищни градове разполагат с по няколко въоръжени кораба, патрулиращи по протежение на бреговете ни, но очевидно това е крайно недостатъчно...
- Разбирам – замислено каза Ютан...
Междувременно начупената линия на сушата се бе удебелила и едва сега младежът забеляза, че пристанището, към което се насочват, бъка от всевъзможни – малки и големи, движени от гребци или задвижвани от странната сила, привеждаща в движение и собствения им кораб – морски съдове. Посочвайки едно малко корабче, движещо се с помощта на гребци, той възкликна:
- Явно черупките като тази не се ползват с покровителството на Арунда.
Проследил погледа му, Раш го изгледа озадачено.
- Имам предвид – обясни младежът, - че тях не ги движи Арунда. Любопитно, колко ли плащат на гребците за този убийствен труд.
- Да им плащат ли, мълния да ги тресне дано! – разсмя се капитанът. – Ама че майтап! Та това са роби, приятелю – роби, в голямата си част отвлечени от крайбрежните ни поселища...
При тези думи на Раш нещо бодна Ютан право в сърцето:
Сена – потръпна последният. – Нима и тя и близките й живеят под непрестанната заплаха да бъдат отвлечени и поробени от тинганианите!
Отговорът, разбира се, се натрапваше от само себе си.
Ето защо думата „Тингано” всява такъв свиреп ужас в сърцата на мнозина от абдалианите по крайбрежието – каза си той. – Господи – помоли се горещо, - пази Сена, близките й и всички, свързани с нея, от набезите на тези варвари!
* * *
Престоят им в Арбари се оказа доста по-дълъг от очакваното. Останаха там почти два дяла – време, през което Ютан частично усвои стандартния тинганиански език.
Сега, в началото на лятото, Арбари бе едно опустошително горещо, почти непоносимо горещо място. Макар че бе разположен на брега на океана, денем там температурата на въздуха на сянка често надхвърляше 40, а понякога и 42 градуса по Целзий, а тази на морската вода се задържаше в диапазона 30 – 32-33 градуса по Целзий. С течение на времето обаче Ютан почти свикна с горещината, макар че и до самия край на престоя им в Арбари, а и след това, в пустинята Хеш, потта продължаваше да се лее от него като река.
Арбари бе голям град – един от големите пристанищни градове по северното крайбрежие на южния континент, както Ютан бе научил от Раш. Населението му надхвърляше милион, а според капитана по това време на цикъла, времето на най-интензивната търговия със зурп, вероятно достигаше, а може би и надминаваше два милиона...
Макар да не разбираше естеството на търговията със зурп, Ютан се досещаше, че тук, на юг, тя е далеч по-трудна, отколкото по абдалианското крайбрежие.
- Не е съвсем така – бе му разкрил Раш, когато младежът сподели с него това си предположение. – Да, тук, в Арбари, тя наистина е далеч по-трудна, отколкото в Лайру, Видара, Гейза или в някой от останалите абдалиански пристанищни градове. На изток обаче – в Гамбари, Гамбоне, Фагали или дори в Кортис се извършва далеч по-лесно и е доста по-рентабилна, но да се търгува там е несравнимо по-опасно...
Корабът на Раш бе голям, с товаровместимост 25 000 домара, а пресният зурп, който превозваше, бе с общо тегло над 23,8 хиляди домара. Комбинацията от голямото му количество, свирепата конкуренция и стиснатите купувачи значително забавяше процеса на продажбата му – дейност, която не касаеше Ютан и затова той използваше по-голямата част от времето си, за да се шляе из улиците на Арбари. Е, да, обичаше и да се къпе в морето, но предпочиташе да го прави нощем, когато температурата на въздуха бе по-поносима.
Онова, което най-много впечатли Ютан още от самото начало на престоя им в Арбари, бе финият, ала натрапчиво накиселяващ мирис на зурп, който сякаш се просмукваше във всичко. По улиците се разхождаха хора – хора, които, за разлика от светлокожите абдалиани, в огромното си мнозинство бяха с кожа в различни оттенъци на тъмното, - вадещи от джобове и чанти малки фунийки, подобни на цигарите на планетите от Конфедерацията, разкъсваха опаковката и изсипваха върху езика си съдържанието й, след което изпадаха в нещо като транс. Очите им се изцъкляха, те започваха да се завалят, ако не седяха, разбира се, а когато те фиксираха споглед, сякаш очите им пробиваха дупки в теб...
С течение на времето Ютан свикна с гледките на тъпчещите се със зурп многобройни жители и гости на Арбари и към края на първия месец от престоя им в града те почти престанаха да го впечатляват. Не след дълго обаче той се натъкна на други зрелища, които грабнаха вниманието му почти изцяло, отклонявайки мислите му от зурпа и явно масовата му консумация тук, в Тингано.
* * *
Бе една сутрин малко след началото на втория им дял в Арбари, когато Ютан реши да свърне по една от затънтените улички, водещи от големия крайбрежен булевард към вътрешността на града, по която никога не бе минавал. Още от самото начало му се стори, че накиселяващата миризма на зурп тук е някак по-остра и наситена, а скоро красивите къщи от на по два-три етажа бяха заменени с порутени едноетажни постройки, между които се мяркаха призрачните силуети на хора, явно в състояние на крайна бедност и запуснатост. По едно време край него се натълпиха група врещящи и вонещи на мръсотия дрипави деца, които с протегнати ръце очакваха да им подхвърли някой и друг дюинг. Той потърси в джобовете си, намери монета от 20 дюинга и я метна сред тях. Сцената, която последва, нямаше да се изличи от съзнанието му чак до края на живота му.
Детето, което първо се добра до монетата, бе жестоко нападнато от останалите и по него от всички страни се посипаха юмруци и ритници. Ютан се поколеба за миг, сетне, потресен, се застави да продължи. Явно тук гледките на млатещи се до тежки наранявания, а може би дори и до смърт деца, бяха често срещани. Предположението му се потвърди и от кордона, образуван около биещите се от други деца, които допълнително ги насъскваха с подвиквания...
Картината на жестоко биещите се и ритащи се деца все още не бе избледняла в съзнанието му, когато малко по-нататък по улицата той налетя на неколцина мъже и жени, които, явно претъпкани до козирката с калеп и зурп, се съвокупляваха направо на пътя. С разширени от почуда очи Ютан проследи как една от жените – вероятно на 20-25 цикли, прецени - опита да се отскубне от разплут старец, който можеше да й бъде дядо, при което той опита да я подчини с няколко плесника. Една от останалите жени се отскубна от мъжа, в чиито прегръдки се бе намирала до момента, налетя на стареца и разби о главата му една от празните бутилки калеп, валящи се насред сборището. При това старецът изпусна жертвата си и грохна в безсъзнание, а през това време двете жени – спасителката и спасената – лизнаха малко от зурпа, който първата поднесе пред устните и на двете, след което настървено започнаха да се галят, прегръщат и целуват, кискайки се...
Ютан внимателно заобиколи сборището, само за да се натъкне едва броени крачки по-нататък на друго, далеч по-покъртително зрелище!
Видя как четирима дрипльовци влачат един яростно съпротивяващ се свой побратим към едно дърво и потресен се закова на място. Мъжете събориха жертвата си до ствола на дървото и здраво вързаха краката и ръцете му с мръсно и проскубано, ала навярно достатъчно здраво въже, защото нападнатият, въпреки неимоверните си усилия, не успяваше да го скъса.
Край четиримата започнаха да се тълпят деца и възрастни, които започнаха да замерят с камъни вързания. Нападателите разгониха тълпата, която леко се отдръпна, продължавайки да се увеличава и сипейки закани към нещастника, който на свой ред също викаше и проклинаше.
Макар да схващаше твърде малко от това, което крещяха участниците в тази жалка сцена, Ютан все пак подразбра, че нападнатият бил откраднал нещо. Малко по-късно успя да установи и какво е откраднатото. Един от нападателите обясняваше на тълпата, сочейки жертвата, че този – не успя да разбере епитета – бил задигнал от кокошарника в двора му яйцето, което единствената му кокошка била снесла това слънце, ала преди да бъде заловен от него и приятелите му, го погълнал с черупката!
- Смърт! – зави тълпата. – Смърт на крадеца! Да го обесим! Обесете го! Да увисне! Искаме да увисне! Бързо! Веднага!
Нападателите не чакаха втора покана. Метнаха второ въже около врата на вече овързаната си и омаломощена от побоя и от опитите си да се освободи жертва, изправиха нещастника, вдигнаха го от земята и прехвърлиха другия край на въжето през един дебел клон...
Ютан не дочака да види предсмъртните гърчове на нещастника, а, потресен до дъното на душата си, продължи нататък.
- Господи! – потръпна от отвращение, търсейки пресечка, по която да се отдалечи от това гнусно и бъкащо от чудовищни дела място. Преди да открие такава обаче му бе съдено да се натъкне на още една нелицеприятна сцена, участник в която за негов ужас стана и самият той!
Вероятно на 200-300 метра по-нагоре по улицата видя мъж и жена. Мъжът бе дрипав, каквито явно бяха ако не всички, то поне в огромната си част жителите на този вонещ квартал, а вървящата до него жена бе чисто гола, само с една препаска на слабините. Още щом го съзря, мъжът хвана здраво жената за ръката и с бързи стъпки побърза да пресрещне задаващия се срещу него лъхащ на богатство непознат:
- Жена – усмихна се той през изпочупените си зъби. – Хубав жена, мой жена. Дава тебе жена само за 50 дюинг на сеанс. Само 50 дюинг на сеанс – туй евтин, много евтин!
Потръпвайки от погнуса, Ютан отклони предложението и най-сетне в далечината мерна така жадуваната пресечка. Побърза да поеме по нея и няколко минути по-късно, когато руините на това място най-сетне останаха зад гърба му, си позволи да си отдъхне:
Господи! – възкликна в себе си, смесвайки се с нарастващите тълпи, в голямата си част състоящи се от далеч по-цивилизовани хора в сравнение с тези на улицата, от която току-що се бе измъкнал. – Явно или не съществуваш, или си садист, щом позволяваш хората, венецът на собственото ти творение, да си причиняват такива неща!!!
* * *
Бе в края на втория дял от престоя им в Арбари и средата на лятото вече преваляше, когато една привечер Раш посрещна Ютан на борда с думите:
- Стягай се, приятелю! Тук свършихме. С помощта на Арунда утре тръгваме по твоята работа.
При това изявление на капитана сърцето на младежа подскочи в гърдите му.
Най-сетне! – с облекчение си каза той. – Скоро ще разбера, Господи, дано да разбера! Скоро ще узная дали властелините на черната кутийка действително са мои благодетели, дали са ми врагове или по някакви си техни причини просто са ме „подхлъзнали”! А когато това се случи... Е, когато се случи, ще знам и дали имам някакъв, пък било и минимален шанс, отново да срещна Сена!
Спущено на 25 юли 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XIII.
Тук и на други места в книгата понятията ден (слънце), месец (дял), метър (дром) и т. н.:
бел. авт.