Книга първа, част трета, глава XIII – 3
Тъпанар Дрънкар: Какво всъщност е онова, което се случва с Кормал? Едва ли причината за чудовищната му метаморфоза е само разривът му със Сена! Може би последният просто е катализирал „пробуждането” на разрушителното му Аз, отдавна „чакало” подходящ повод да „изригне” с неподозирана мощ?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Паяжината на покварата
Пустинята Хеш със сигурност бе най-знойното място, където Кормал някога бе попадал. Макар че пристигнаха на свечеряване, излъчващата се откъм скалистия бряг горещина бе толкова силна, че имаше чувството, че вдишва разтопена мед! Той допи бутилката си с почти гореща палумба и с отвращение я метна зад борда.
Странно – каза си. – В началото на пътуването се напивах и от една бутилка, а днес изпих четири, пък имам чувството, че не съм вкусил ни капка алкохол!
Корабът плавно навлезе в малкия залив и Кодрат нареди да спуснат котвата. Сетне се присъедини към Кормал при нажежените перила, отвъд които лениво се плискаха зеленясалите от водорасли и бъкащи от дребни риби води на океана.
- Е, пристигнахме, момчето ми! – въздъхна той. – Мисля, че ако и на връщане проявиш същото усърдие, с което се учеше през втората половина от пътуването ни дотук, следващият път ще си в състояние да потеглиш и сам.
- Веднага ли ще потеглим към вътрешността или ще изчакаме Прела и хората му? – вяло се осведоми младежът.
- Ще ги изчакаме, разбира се! – възкликна Кодрат, сякаш самото допускане, че можеха да не го сторят, беше нещо нечувано. – Пустинята Хеш е опасно място – най-малкото защото сме на територията на Тингано.
- Значи ще тръгнем след около седмица? – предположи Кормал.
- По-малко – коригира го възрастният мъж, - вероятно след 3-4 слънца.
- Предният път, когато идвах с баща си като малък, на мястото, където акостирахме, нямаше други морски съдове – забеляза Кормал, сочейки към малката гемия, пуснала котва близо до скалите.
- Да – кимна Кодрат, - това е отскоро – може би от 4-5 цикли. Явно не подозирайки за отвращението, което ние, абдалианите, изпитваме към калепа и особено към зурпа, някои тинганиански търговци са решили да предлагат тези изключително търсени на тукашния пазар стоки на търгуващите със строителни материали северняци.
В този момент младежът мерна далеч встрани от мястото, където се канеха да акостират, някакъв друг – при това доста голям – морски съд.
- И тези ли продават калеп и зурп на северняците? – кимна той с глава по посока на далечната белезникава грамада, която очевидно бе кораб.
- Предполагам – сви рамене Кодрат, протяжно се прозина и повлече натежалите си от опустошителната жега крака към предната част на кораба.
Кормал остана до перилата в очакване да пуснат котва, за да може да слезе на брега и да се разтъпче на твърда земя. За миг му мина мисълта да изпие още една бутилка палумба – петата му за деня, - ала тутакси отхвърли тази идея. Палумбата и без това бе престанала да му действа. Явно имаше нужда от нещо по-силно.
Калеп? – запита се той. – Дали все пак да не пробвам тази напитка? Едва ли ще ми стане нещо от една чаша, че и от две, та дори и от една-единствена бутилка?...
* * *
Когато Кормал най-сетне слезе на брега, вече се бе стъмнило, ала жегата, изтръгващата от него шадравани от пот жега, сякаш ни най-малко не бе намаляла. Макар да бе ясно, едрите звезди трепкаха в едва забележима, ала осезаема с всяка пора на тялото му мараня.
Бе тихо, ала нейде издалеко до слуха му долитаха нечии гласове и смехове.
Къде ли е това? – запита се и пое в посоката, от която му се струваше, че идват гласовете. В първия момент му се стори, че те са изчезнали или – което, даде си сметка, в тая горещина съвсем не бе невъзможно, - че само са му се причули. Миг след това обаче нов взрив от смях го убеди, че следва вярната посока и, изпълнен с любопитство, забърза натам.
Може би на половин фандром навътре сред скалите мерна нещо тъмно, подобно на къща. Да, именно това бе мястото, от което се чуваха, вече станали гръмки, силните гласове и невъздържаните смехове. Доколкото успя да установи оттук, от разстояние около стотина дрома от къщата или колибата, повечето от гласовете бяха мъжки, ала му се стори – ама че странна работа, - че някои от тях са момичешки или женски.
Да проверим! – каза си, обзет от крайно любопитство, и ускори крачка.
* * *
Подобното на къща или колиба нещо се оказа палатка – при това твърде голяма, вероятно 20 на 30 дрома. Той повдигна платнището и попадна в свят, който мигом подлуди сетивата му.
Тутакси го блъсна острата воня на спирт и тежката, възкисела миризма на зурп. Вътрешността на палатката бе сумрачна. Бяха запалени много свещи, които обаче трудно се справяха с мрака, ала на обитателите на палатката явно въобще не им пукаше от това. Врявата бе оглушителна.
Видя насядали или полуизлегнати по столовете около многобройните маси много – вероятно над сто – мъже, някои от които бяха в компанията на момичета или млади жени.
Сепна се, когато някой положи ръка на рамото му и каза на висок глас близо до ухото му:
- Добро вечер! Ти нов тука – аз знае.
Рязко се извърна към притежателя на гласа и видя мъж на средна възраст с обръсната до голо глава. Онзи протегна ръка, която Кормал след кратко колебание пое:
- Мое име Йови, Йови Пана и аз държи това място – осведоми го мъжът. - Ти наш гост и аз държи черпи тебе.
Кормал полека измъкна ръката си от хлъзгавата от пот длан на другия.
- Заповяда на мой маса – смигна му онзи, кимайки към вътрешността. – Там хубав, да, много хубав, там две момиче, там калеп, там зурп...
Сетне се обърна, канейки с жест младежа да го последва. Кормал го стори и двамата се запровираха между масите, на една от които тъкмо в този момент изригна канонада от пиянски смях.
Масата, на която го настани домакинът му, бе голяма. Край нея можеха да се сместят шестима и той бе шестият. Освен него и Йови Пана на масата имаше още двама мъже, държащи в скутовете си две красиви девойки, чиято бяла кожа свидетелстваше, че вероятно са севернячки.
- Първо опита калеп – еликсир на Велики Пош – изкрещя към него Пана, стремейки се да надвика гръмогласните обитатели на заведението си. – А, ето, Алва носи тебе.
Внезапно нечия мургава малка ръка постави пред Кормал чаша, пълна с воняща на спирт кехлибарена течност. Той вдигна очи и забеляза отдалечаващото се тъмнокожо момиче. Констатира, че е красива, и съсредоточи вниманието си върху онова, което му говореше домакинът му:
- Опита! – подкани го той. – Няма съжалява. Туй без пари, първо питие при Йови винаги без пари! – похвали се Пана.
Кормал се поколеба, ала само за миг. Сетне посегна към чашата и я поднесе към устните си. В първия момент питието сякаш изгори гърлото му, ала сетне по тялото му се разля приятна топлина и той с облекчение си каза:
Най-после! Палумбата не ми действа, ала съм сигурен, че дори една-единствена чаша от това дяволско питие доста ще ме замае!
- Хубав, нали? – гордо изтътна гласът на проследилия изражението му Пана. – Йови продава най-качествен калеп в Хеш, а може и в цял Тингано – самодоволно отбеляза той.
Младежът колебливо кимна.
- Ти пие, ти пие още, а после, после има идва по-хубав, много по-хубав! – загадъчно се усмихна домакинът, пред когото в този миг също се появи чаша калеп. Бе го донесла същата мургава девойка, която бе поднесла питието и на самия Кормал.
- Благодари тебе, Алва, много благодари и после бъде мнооого, много добър с теб! – похвали я Пана, протегна чашата си към тази на младежа, който побърза да я вземе и двамата звънко се чукнаха:
- Пие за ново познанство мен с тебе, за ново приятелство! – прогърмя гласът на Пана, сетне той отпи юнашка глътка. Кормал също отпи и установи, че сега калепът не изгори толкова жестоко гърлото му, както първия път, а разлялата се по тялото му топлина бе по приятна даже и от преди.
Междувременно палатката все повече се пълнеше, а гласовете и смеховете на обитателите й ставаха все по-силни и невъздържани.
- Ти пие – подкани младежа домакинът и, ставайки от мястото си, отпи още една голяма глътка от калепа си, като при това почти го преполови. – Аз трябва да нагледа други гости, после пак върне при тебе...
* * *
След първата чаша Кормал чувстваше някаква странна лекота в главата си, а крайниците му бяха приятно омекнали. Да, наподобяваше на ефекта от палумбата през първите дни на кораба, когато започна да пие големи количества от нея, ала не бе съвсем същото. За разлика от палумбата калепът бе запалил пожар в кръвта му. Очите му все по-често се спираха на жените, задържайки се продължително върху онези, които според него бяха най-красиви.
- Пак калеп? – сепна го гласът на Пана, който неусетно се бе върнал. – Видял, че ти изпил. Харесал, да?
- Да, много е хубаво, а колко струва да си поръчам още една чаша?
- Ти има само вегели, предполага? – прагматично се осведоми домакинът.
- Да, само вегели – потвърди Кормал. – Ако знаеш как да ги обменя за тукашни пари?
- Не, не, това не нужно, приятел! – разсмя се Пана. – Това съвсем, съвсем не нужно. Ти плаща във вегели, а аз – той се потупа по гърдите – после обменя за зифари, за наши пари...
- А, значи може и така! – зарадва се младежът.
- Може, че как не! – възкликна домакинът. – Тук, при Йови, клиент Велики Пош!
Арунда, какво ли е това Велики Пош? – озадачи се Кормал. – Струва ми се, че го чувам за втори път тази вечер...
- Чаша калеп половин вегел – продължаваше да обяснява Пана. – Това евтин, много евтин, по-евтин от най-евтин в Тингано! – разпалено уверяваше новия си гост той. (Цената, разбира се, бе много – около два пъти и половина – по-висока от пазарната, ала Пана разчиташе – и с право, абдалианите в огромната си част нямаха абсолютно никаква представа от цените на южния континент, - че ще успее да го преметне.)
* * *
В края на втората си чаша калеп Кормал вече бе доста пиян. Пана неколкократно напускаше масата, сетне се връщаше, за да поднови разговора си с него. Той чувстваше, че все повече се отпуска пред този човек. В края вероятно бе споделил с него и нещо за проблема си – за Сена, - ала след това не успя да си спомни...
Когато допи втората си чаша, домакинът пристъпи към него, подавайки му фишек.
Зурп – мерна се в помътеното от алкохола съзнание на младежа, ала калепът бе сринал задръжките му.
- Отворено – посочи Пана. – Ти само близне. Близне малко, първи път много силно!
Кормал обаче не се съобрази с предупреждението, поднесе фишека към устните си, подаде език и го напъха в него. Попадналият върху езика му възкисел прашец мигом се стопи, а после...
Внезапно почувства, че се раздува! Ставаше все по-голям и по-голям, достигайки за броени секунди великански размери! Съзнанието му проби платнището на палатката и се устреми в нощта...
Той с изненада установи, че въпреки вероятно хилядократно увеличения му обем и острота, може да го контролира. Върна го в палатката и го плъзна по масите. И...
Ама че чудо! – възкликна вътрешно, не вярвайки на очите си. – Че аз мога да виждам... в предметите! Всичко, всичко да виждам! Да виждам в хората, в калепа, в масите, в зурпа, в момичетата, в прашинките!... Арунда! Та аз мога да виждам и в него, в милия – да, кой знае защо в този момент бе изпитал към домакина си огромно, почти нечовешко умиление, - в прекрасния Йови!
Още не се бе насладил на усещането си за мощ обаче, когато зурпът започна да губи силите си, а светът да се свива и избледнява, докато накрая той, Кормал, пак си стана същият, предишният Кормал, само че много, много пиян, въодушевяващо много пиян!
- Как ти се стори, приятелю? – дочу почти в ухото си мощния глас на Пана. – Зурпът, как ти се стори?
- Велихолефно! – изфъфли младежът. – Просто велихолефно!
- Йови казва първи калеп, първи зурп и първи момиче безплатни – усмихна се домакинът, чийто образ се размазваше пред премрежения от калепа и зурпа поглед на Кормал. – Преди това обаче още един калеп?
Кормал с готовност кимна. В първия момент забрави, че трябва да плати, ала Пана услужливо му напомни, при което, възползвайки се от опиянението му, му взе не половин, а цял вегел...
* * *
Събуди се с младо тъмнокожо момиче. Момичето бе чисто голо и, сгушено в обятията му, кротко спеше. Явно се бе любил с нея, тъй като пазеше спомена за скорошната си ерекция, макар да не помнеше нито акта, нито как това момиче се е озовало при него...
Главата му се въртеше и той установи, че едва движи крайниците си. Дъхът му вонеше на алкохол, а след зурпа – Този епизод си спомняше ясно, ах, как ясно го помнеше! – светът му изглеждаше някак блед и нереален...
Втвърденият му член отново се раздвижи и едва сега установи, че и самият той е чисто гол.
Дрехите ми – мерна се в съзнанието му. – Къде ли са дрехите ми?
Макар да бе сигурен, че наскоро бе любил момичето, новата му ерекция помете тази му мисъл. Той притисна девойката още по-близо до себе си, при което тя се раздвижи в ръцете му и отвори очи. За миг в погледа й пролича обърканост, сетне тя му се усмихна, прошепна няколко думи на непознат език и плъзна ръка по тялото му, спирайки я върху възбудения му член. Това направо го подлуди. Той се попривдигна, обкрачи я и грубо проникна в нея...
Оргазмът му бе толкова мощен, че го изцеди докрай, до последната капка живот, дремещ в разконцентрираното му и разпиляно съзнание. Странно обаче: въпреки това той продължаваше да е жив, макар да чувстваше, че му липсва нещо – нещо много важно, ала не успяваше да се досети точно какво...
Странно защо, ала нещо го притесняваше. Той обаче не се сещаше, нямаше ни най-малка представа какво е то! Накрая все пак успя да идентифицира проблема и очите му леко се разшириха. Установи, че палатката, в която лежеше с момичето, бе малка – стотици пъти по-малка от тази, в която бе прекарал вечерта, а през платнището й се процеждаше светлина – вероятно от настъпващия ден!
Кормал внезапно се откъсна от момичето и стана, при което така му се зави свят, че едва не падна. След няколко секунди обаче вече можеше да се държи на крака, пък макар и кандилкайки се.
В този миг му се стори, че чува някакъв виг. После гласове..., смехове..., звук от тътрещи се крака някъде наблизо...
Някой рязко повдигна платнището на палатката му и влезе. Бе Йови:
- Вижда станал – проломоти през прозявка той. – Харесал Толи? – кимна към момичето.
- Да, харесах я, много я харесах – увери го младежът.
- Първи момиче безплатно – напомни му домакинът. – А сега върви довечера дойде пак?
- Възможно е – неопределено повдигна рамене Кормал. – Може и да дойда...
- Дойде, дойде, леко го потупа по голото рамо Йови, сякаш знаеше по-добре от него. – Как няма дойде?! Тук, при Йови калеп, зурп, момиче, много момиче, и всичко евтин, повече от най-евтин!...
Едва сега Кормал съзря дрехите си в ъгъла на палатката. Той нахлузи измачканите си гащи и тънката, напоена с миризма на калеп и зурп риза. Сетне бръкна в джоба, където бяха парите му. Вътре се въргаляха няколко вегела. Стори му се, че са четири или пет. Да, пет бяха, а бе дошъл с десет!
Арунда! – учуди се. – Нима съм пил толкова много! Колко ли чаши калеп съм си поръчал и дали след онзи, първия път, отново съм взимал зурп?
Колкото и да се опитваше обаче, не успя да си спомни нищо – или почти нищо – за времето след втората си чаша калеп...
Домакинът му му се поклони. Сетне прошепна няколко думи на момичето на непознат език – сигурно бе тинганиански, - дръпна платнището и, кимвайки пак леко на госта си, излезе...
Когато напусна палатката, Кормал установи, че тя е една от десетките, пръснати зад другата, голямата палатка и че от тях излизат хора, болшинството от които бяха мъже, ала имаше и млади жени и момичета...
Въпреки че още му се виеше свят, той се запрепъва покрай голямата палатка. Беглият поглед към небето, който отправи, го увери, че денят вече настъпваше. Небосклонът на изток розовееше, а предметите тънеха в призрачна утринна мъглица.
Едва сега Кормал потръпна от утринния хлад. Не, не бе чак студено, ала в сравнение с предната вечер бе несъпоставимо по-прохладно. За миг застанал така, отправил взор към бледнеещите звезди във все по-просветляващото небе, той реши, че трябва да заличи, доколкото е възможно, следите от нощните си приключения. Сетне забърза към морето...
Утринното къпане му се стори извънредно приятно, макар че сега водата му изглеждаше направо гореща в сравнение с хладния утринен въздух...
Върна се на кораба едва при изгрев слънце и завари Кодрат на палубата:
- Хайде, бе човек! – видимо се отпусна възрастният мъж. – Притеснихме се! Много се притеснихме!
Сетне той се взря по-внимателно в младежа и очите му леко се разшириха:
- Калеп! – възкликна едва чуто. – Пил си калеп! Дано...
- Да, калеп – с предрезгавял глас отвърна младежът, минавайки край него. – Само калеп.
Е, и малко зурп – каза си на ум, - ала ти, старче, не е нужно, ама хич не е нужно, какво ти нужно, направо е безполезно, а може би и вредно за психическото ти здраве, да знаеш това!
Сетне, забелязал, че чертите на Кодрат се отпускат, добави:
- Отивам да спя – и хлътна във вътрешността на кораба.
* * *
Това и следващите пет, все така опустошително горещи слънца, Кормал прекара в каютата си. Вечер напускаше кораба и се отправяше към чудния свят в палатката на Йови. Всеки път обръщаше по няколко чашки калеп, като не пропускаше и еженощната си порция зурп. Да, зурпът бе скъп, много скъп – цели два вегела фишекът, - ала той разточително пръскаше дребните си спестявания за неописуемото удоволствие, последващо лизването на възкиселия прашец...
Имаше и момичета – много момичета, всяка нощ различни, а последната, шестата, бе спал с цели две едновременно! Те също не бяха евтини – по вегел на сеанс, - ала спестяванията му, макар да бяха дребни – бе тръгнал с хиляда вегела, - поне засега му позволяваха да се простира нашироко...
Прела се бавеше. Това започваше да притеснява Кодрат, ала Кормал съвсем не бе недоволен от този факт:
Да се бавят – казваше си той. – Колкото по-късно се довлекат, толкова по-добре!
Накрая обаче – на седмата вечер от пристигането им – Кодрат заяви, че през увеличителното стъкло, с което наблюдаваше морето, се виждат три кораба. Бяха избързали, защото още два претъпкани със зурп морски съда се бяха присъединили към тях. Това им позволи да напреднат значително, оставяйки под закрилата им управляваното от Прела петнадесет домарно корабче.
- Виж! – подаде той стъклото на Кормал, който леко раздразнен – вече се бе стъмнило и бързаше за поредната си порция от калеп, зурп и момичета - го взе и се взря в далечината. Да, все още едва видими, се забелязваха две белезникави точки.
- Но те са два! – възкликна той.
- Три са, само че нашият много трудно се забелязва, просто е прекалено малък – обясни Кодрат.
Младежът му подхвърли стъклото и забърза към стълбичката, сподирян от гласа на възрастния човек:
- Тази нощ не се бави много! – помоли го той. - Вероятно ще пристигнат преди сутринта и дотогава трябва да сме си отпочинали, за да обсъдим нещата...
Арунда! – изруга младежът, стъпвайки на брега. – Какво толкова има да се обсъжда!
Сега обаче в съзнанието му се въртеше една натрапчива, почти неотложно натрапчива мисъл:
Арунда, как да си осигуря зурп за прехода ни през пустинята?
Знаеше как, разбира се. Трябваше да изхарчи солидна част от спестяванията си и той, естествено, щеше да го направи.
Дано само при закупуването на голямо количество Йови да ми направи отстъпка! – каза си и забърза към голямата палатка.
* * *
Тази вечер в палатката на Йови цареше необикновено оживление. Калепът се лееше щедро, а възкиселият аромат на зурпа насищаше въздуха особено плътно. Кормал си поръча калеп и седна на една все още празна маса за двама.
Скоро някой се приближи и кимна към свободното място:
- Извинете, може ли да седна при вас?
- Разбира се – сви рамене младежът и огледа мъжа. При това установи, че смътно го познава. Да – сети се, – бе го мяркал тук и друг път. Онзи му подаде ръка:
- Нидрал – каза с плътния си, провлечен глас. – Казвам се Нидрал Файоми.
Кормал пое подадената ръка, сетне изгледа как едно от момичетата на Йови поднесе на непознатия калеп и с учудване забеляза, че онзи не си плаща.
- Следващият калеп е от мен – каза Файоми. – Ще ви черпя и с фишек зурп – Арунда, та нали самият аз снабдявам стария Йови с тези неща... И с момичета, разбира се – сниши глас той, подсмихвайки се.
- Вие го снабдявате? – с внезапен интерес го изгледа младежът. – И със зурп?
- С всичко, което виждаш – важно потвърди Файоми. – Продавам му на едро... Всъщност – прекъсна се той, - идвам, за да ви направя едно изгодно предложение, много изгодно.
- За какво става въпрос? – предпазливо се осведоми Кормал и отпи от калепа си.
- Предполагам, че скоро ще потеглите – доста се задържахте тук – провлече Файоми.
- Да, вероятно утре или вдругиден – потвърди младежът.
- И допускам, че не желаете да останете без зурп за пътуването? – продължи другият.
- Момент – тръсна глава Кормал, отпивайки нова глътка от вече преполовената си чаша калеп. – Да не би да искате да ми кажете, че можете да ми осигурите голямо количество зурп наведнъж?!
- Арунда! – разсмя се Файоми. – Та нали точно това казах – аз съм снабдител на едро.
- И сигурно ще ми излезе много скъпо? – със съжаление предположи Кормал.
- Не чак толкова скъпо – предразполагащо се усмихна другият. – Да речем, сто и петдесет вегела фанбрумът.
- Сто и петдесет вегела! – удиви се младежът. – Фанбрумът!...
- Ами да – сериозно потвърди снабдителят. – А вероятно ще искате повече? Ако е така, ще получите допълнителна отстъпка от цената. Напр., ако искате два фанбрума, ще ви излязат двеста и петдесет, а три...
- Чакайте! - възбудено го прекъсна младежът, изчислявайки бясно. При това надигна чашата си и я изпразни до дъно. – Пет, искам пет фанбрума! Колко ще ми излязат пет фанбрума?
- По принцип са шестстотин, но съм готов да отстъпя от цената – заради голямото количество – и да ви ги дам за петстотин – увери го Файоми. А ако искате калеп, готов съм да ви снабдя с колкото желаете. Ще ви излезе по вегел бутилката...
* * *
Няколко минути по-късно Кормал пиеше втората си чаша калеп. Бе гневен, много, опасно гневен, ала – поне засега – успяваше да се прикрива:
Арунда! – изруга. – Та този скубар Йови – И това ми било приятел! – ми продава калепа над два пъти и половина по-скъпо, а зурпа – почти четири пъти над цената, която договорих с Файоми!!!
Да, всичко това не можеше – нямаше как - да остане без последствия. И тази вечер щеше да си плати – при това щедро:
Ала – закани се страшно - Арунда да ме порази, ако не накарам тоя мизерен плъх Йови горко да съжалява за това и изобщо за всеки проклет вегел, който ми е измъквал през всичките тия нощи!!!
* * *
Лизна първия си за тази нощ фишек зурп едва след третата си чаша калеп. Ефектът бе фантастичен, просто фантастичен! Успя да види всичко, във всичко, до най-малката шибана подробност! Имаше чувството, че бе надникнал дори в подлата душица на Йови, в която възнамеряваше да се изплюе и вече му се струваше, че знае точно как...
След още две чаши калеп вече бе много пиян, ала успяваше да се държи на краката си. Вилнеещият в кръвта му бяс не му позволяваше да се отпусне. Тогава лизна и втория си за нощта фишек зурп. Докато ефектът от него избледняваше и светът стремглаво се свиваше, ставайки сив и безцветен, дочу, сякаш някъде издалеко, леко притеснения глас на Йови:
- Какво ще каже достатъчно за тази нощ, приятелю?
- Седни, фриятелю, исхам да говоря нещо с тефе – подкани го Кормал, посочвайки мястото срещу себе си – същото това място, на което преди няколко часа бе седял Файоми.
Пана сви рамене и се настани срещу младежа.
- Сеха е фоследната фечер, хохато съм туха и исхам от тефе нещо сфециално – нещо хато за дофър фриятел... Нали сме фриятели, Йови!
Домакинът само го изгледа очаквателно.
- Онофа, тъмнохожото момиче – обясни Кормал, - мисля, че Алфа се хазфаше. – Исхам я за тази нощ.
- Искаш Алва! – удиви се Пана.
- Да, да, нея – потвърди младежът. – Хотоф съм да флатя мнохо – напр. десет вехела.
- Но аз притежавам много други момичета, коя от коя по-красиви! Защо искаш точно Алва? – притеснено се осведоми домакинът.
- Мнохо ми харесфа, друже, страшно мнохо! – с пиянско въодушевление заяви Кормал. – Хаши само холхо исхаш!
- Но Алва... – понечи да възрази Пана...
- Знаши си ми фриятел, а не щеш да ми нафрафиш туй удофолстфие! – възмути се младежът и понечи да се надигне.
- Чака! – впрегна в действие мисловния си апарат домакинът. – Добре, даде тебе Алва, но моли бъде с нея внимателен, много внимателен... Разбира, Йови нея обича, много обича и умре от мъка, ако с нея се случи нещо!!!...
* * *
Само няколко минути по-късно Кормал лежеше в една от малките палатки, пръснати зад голямата, и гледаше как Алва се съблича. След дълъг пазарлък със собственика й – Твърдеше, че я обича, а се пазареше за нея като за някаква стока! - бе платил за удоволствието да я има до сутринта цели двадесет и пет вегела, ала Арунда да го порази, ако съжаляваше за това. Да, щеше да натрие носа на оня плъх Йови – как щеше да натрие носа му само!
Първият път се любеха бавно – Кормал се владееше до съвършенство. Сетне й предложи – ей така, сякаш между другото – да излязат и да се поразходят в нощта.
- Вънка хладно вече – с лека уплаха в гласа възрази момичето.
- Хайде, де, само малхо ще се разходим! – завали думите си Кормал, надигайки се от нея.
Тя се поколеба още миг, сетне го последва извън палатката.
* * *
Нощта бе тиха – много тиха и прохладна. Бе доста след полунощ и след час, най-много след два, щеше да съмне. Той я поведе далеч от лагера на Пана, навътре в пустинята.
- Да връща! – предложи тя притеснено, когато голямата палатка и по-малките й посестрими изчезнаха в далечината. – На Алва студено...
- След малхо ще те стофля, храсафисе! – закиска се Кормал, като се препъна в някакъв голям камък и едва не падна. – Фредстафа нямаш само хах ще те стофля!
Навлязоха още малко във вътрешността на пустинята, сетне младежът рязко се закова на място, придърпвайки зъзнещата си спътничка към една голяма купчина камъни:
- Тух – провлече той, – да хо нафрафим тух!
* * *
Кормал проникваше в момичето на бавни тласъци, опитвайки да задържи ерекцията си възможно най-дълго. Алва стенеше и се извиваше под него, ала виковете и гърчовете й – Той просто го знаеше, о, как го знаеше! – бяха неискрени, само преструвка и фалш, зад които прикриваше отвращението си от него:
Не за дълго, малката, не за дълго!
Междувременно той се присегна към захвърлените си встрани гащета и извади от джоба фишек зурп. Разпечата го със зъби, продължавайки да прониква в момичето на все по-мощни и свирепи тласъци, и пое върху езика си цялото му съдържание – чак до последната възкисела прашинка!
Ефектът бе незабавен и почти отне съзнанието му. Както си бе така, с момичето в ръце, той се разду, разтегли се, разшири се и се удължи до неподозирани размери! Имаше чувството, че изпълва цялата вселена, че достига границите й и продължава..., продължава..., продължава да се разтегля отвъд, далеч отвъд тях!!!
Тогава стигна кулминацията. Вълната на удоволствие бе толкова мощна и всепомитаща, че той просто бе убеден, че сърцето му няма да издържи!...
И тогава, тогава се сети къде е, сети се за извиващото се под него момиче, сети се защо е тук...
И така, както бе разтеглен и огромен, по-огромен от самата безкрайност, той за миг мярна страха в очите на момичето. Не, това все още не бе страх, а само бледа отсянка от страх:
Ала не за дълго, малката – възкликна вътрешно със сатанинско въодушевление, - не за дълго!
Сетне хладно, като страничен наблюдател, видя как едната му ръка – дясната – се устремява нагоре, все по-нависоко и по-нависоко, набирайки мощ, каквато въобще не бе подозирал – не му бе хрумвало да подозира, – че обладава! Видя как тя увисна във въздуха, затреперала от таящата се в нея чудовищна по мащаба си енергия! Сетне – все така хладно и безстрастно – проследи как тя започна да се спуска все по-бързо и по-бързо и как пръстите й се свиват в юмрук, връхлитащ върху лицето на все още не осъзнаващото случващото се момиче със сила, която – струваше му се – би могла да отсече дърво!!!
Толкова много мощ за едно така дребно и незначително нещо! – мярна се за миг в помътеното му от калепа и напомпано със зурп съзнание, преди юмрукът му да се вреже в лицето на момичето, пръскайки главата й като домат!!!
Сетне проследи как ръката му пак се вдига, отново увисва, само за да поеме обратно надолу за втори..., трети..., четвърти път...!!! После пак..., и пак..., и пак..., и пак...!!! Не можеше да я спре, просто не бе в състояние, просто не разполагаше с власт да го стори, просто напълно бе изгубил контрол върху собствената си ръка!!! Удряше автоматично, сякаш по инерция, методично и машинално, изобщо не забелязвайки, че от онова, което удря, не е останало почти нищо!!!
Най-сетне, когато ефектът от зурпа прояви признаци на избледняване, той започна да си връща контрола върху ръката си и успя да я застави да спре! Погледна надолу и все така хладно и безстрастно установи, че тя виси над купчина смлени кости, валящи се в парчета мозък и локви кръв, чудовищно много кръв!!!...
Внезапно осъзна, че изпитва някакво опустошително облекчение, че в него е зейнала бездна от всепоглъщаща и някак пречистваща – да, пречистваща – чернота!...
Половин час по-късно вече бе заличил, доколкото това изобщо бе възможно, следите от чудовищното си деяние – или поне му се струваше, че ги е прикрил достатъчно добре. Бе зарил под купчината камъни, до която бе обладал, убивайки, останките на онова, което – Колко странно! – само до преди броени минути бе било жизнерадостното момиче Алва, а сега, сега бе... просто... просто материя, просто гнусни парчета разлагаща се материя!!!
Това беше! – рязко тръсна глава той, опитвайки безуспешно да я проясни. Вместо това допълнително я размъти и дълбоко в нея започна да пулсира тъпа болка. – Да, това беше! Арунда, колко бе лесно! Колко чудовищно, колко непоносимо лесно се оказа! Колко крехко, чупливо и лепкаво – да, лепкаво от мозък и кръв – нещо бил човешкият живот!!!
Сетне, потрепервайки, погледна за последен път купчината камъни, които по каприза на случайността да се запознаят при обстоятелствата, при които се бяха запознали, се бяха превърнали в гроб на едно почти непознато нему същество, след което се обърна и се отдалечи с бързи крачки, макар че все още от време на време се препъваше и леко залиташе...
Първо зурпът – каза си, сякаш напълно забравил за случилото се току-що, за факта, че само преди броени минути бе отнел един млад и невинен човешки живот! – Да, първо зурпът и едва след това съвещанието с Прела и идиотите му, за каквото – кой знае защо, просто тръгваме и толкова, независимо днес или утре – намекна Кодрат предната вечер!
* * *
Слънцето отдавна бе изгряло, когато, отмил в топлите води на океана вонята на калеп, зурп, мозък и кръв, Кормал се върна на кораба. Главата все още го цепеше, ала краткият сутрешен сън сред скалите частично бе възстановил силите му.
- Забавила ги е голяма буря, от която за щастие няма щети – осведоми го Кодрат, гледайки го неодобрително. - Решихме да тръгнем довечера.
- Така и предполагах – проломоти младежът, отправяйки се към каютата си с някакъв плик в ръка.
- Какво е това? – поинтересува се Кодрат.
- А, това ли? – погледна плика Кормал. – Няколко бутилки калеп за из път. Искаш ли?
(Това, разбира се, бе зурпът – петте фанбрума зурп, които бе купил от Файоми! В случая рискът, естествено, бе повече от нищожен, защото му бе невъзможно да повярва, че при крайно отрицателното му отношение към всичко тинганианско, старецът щеше да поиска да пробва калепа!)
- Не, благодаря! – хладно отвърна възрастният мъж, потвърждавайки предположението на младежа, като строго го изгледа. – Все пак, бъди така добър да не изчезваш точно довечера! – не издържа на изкушението да го клъвне той.
Кормал дори не се обърна, а бързо и – както се стори на възрастния мъж – някак гузно се скри в относително прохладната вътрешност на кораба.
Арунда, какво ли му е? – за кой ли път се запита Кодрат. – Може би... може би все пак е Сена? По всичко личеше, че не е безразличен към нея. Казал й е, тя го е отхвърлила и...
Да – каза си. – Може и да е това. Но знае ли човек? А аз обещах на Самет и Грилди да се грижа за него като за роден син!
Не – решително тръсна глава. – Не може да продължава така – поне не и още дълго. Ще трябва да го накарам да ми каже, но не сега, може би по-късно, в пустинята...
* * *
Късно следобед бяха готови за тръгване.
- Ще сляза да се поразтъпча – заяви Кормал и се отправи към стълбичката, свързваща кораба с вдадения във водата риф, служещ за импровизиран кей.
- Не се бави! – помоли го Кодрат. – И, моля те, не ходи повече на онова място, знаеш, че калепът...
- Ще се върна на време – троснато го прекъсна младежът и пое по рифа към брега.
Тръгна да се разхожда из скалите, като се питаше:
Арунда, дали тази гнида Йови вече е открил неразпознаваемите останки на любимата си и, ако го е сторил, дали се е досетил какво всъщност може да се е случило?
Едва ли – реши след кратък размисъл. – Сигурен съм, че никой не ме видя...
И ето, неочаквано съзря на среща му да се задава живият отговор на тези тревожни въпроси. А отговорът, разбира се, бе самият Йови, от плът и кръв при това.
Щом го съгледа, Йови изненадан се закова на място, като очевидно се чудеше как да подходи:
- Ти тук? – учуди се той. – Ти още тук?!
- Ще тръгнем по-късно тази вечер – осведоми го Кормал и му се усмихна като на добър познат – Арунда, та нали до снощи, та дори до тази сутрин, бяха били тъкмо такива!
Онзи се зачуди как да продължи. Кормал просто стоеше и с нищо не опитваше да го улесни. Най-накрая Пана поде с едва доловимо разтреперан глас:
- Алва. Откак дойде при теб през нощта не съм я виждал!
- Арунда! – възкликна Кормал с почти съвършено имитирана почуда. – Да не би да мислиш, че съм решил да я взема със себе си! Допускаш, че мога да я открадна от теб!
- Не! – врътна глава Пана, а лицето му се покри с гъста червенина, проличала дори на фона на тъмната му кожа. – Не мисли туй! Просто не знае какво да мисли!
Мисли каквото си щеш, мизернико! – възкликна в себе си младежът, а на глас каза:
- Просто се любехме, после тя поиска да си тръгне и аз не се възпротивих. Вече бях получил своето, нали!
- А тя... – запъна се Пана и гласът му затрепера съвсем, ставайки полу плачлив... – тя случайно да ти е казала нещо?...
- Нещо? – с не зле имитирана озадаченост го изгледа Кормал. – Какво нещо?
- Ти извинява, може... – при това Пана отново се запъна... – ти възможно не знае нищо...
Ала сетне лицето му внезапно, почти светкавично се измени, заменяйки плачливото му изражение с жесток и свиреп израз:
- Ако обаче разбере – той прикова с поглед младежа като пеперуда с карфица, - че има някаква, пък била тя и най-малка вина за изчезване Алва, намери и убие теб, където и да ходи! Разбрал? Където и да ходи!!!
След това изражението му пак рязко се промени. Той измъчено се усмихна, сетне махна на Кормал с ръка и продължи по пътя си...
Макар че – както си мислеше – нямаше начин да бъде разкрит, тази среща пося в сърцето на Кормал семената на някакъв почти атавистичен страх. И странно: внезапно осъзна – па макар и за миг, ала все пак успя да я осъзнае – чудовищността на сутрешното си деяние. Това осъзнаване го накара да потрепери от главата до петите и ороси челото му със студена пот:
Арунда – помоли се той. – Дано не разбере, макар че няма как, няма откъде...! И все пак, дано не разбере, защото съм сигурен, че ако това, колкото и невероятно да изглежда, се случи, той наистина ще ме убие, колкото и където и да се крия!!!
* * *
Малко след залез слънце същата вечер се отправиха на път. Превързани към гърбовете на наетите от местните търговци кумлари, поеха към вътрешността на пустинята, където, за разлика от тук, в противовес на знойните дни, поне нощите бяха ледено студени.
Извърнат на север, където тъмнеещото море неусетно преливаше в постепенно наливащото се със здрач небе, Кормал за последен – надяваше се да е за последен – път видя гемията на Пана и доста по-нататък вляво – светещата белезникава грамада, която трябваше да е корабът на Файоми, от която същата сутрин се бе снабдил за пътуването в пустинята с петте фанбрума зурп, без които му се струваше, че не ще успее да преживее трудния преход, който им предстоеше през следващите няколко дяла.
Непокорните му мисли отново го върнаха към чудовищното деяние, което бе извършил със собствените си ръце миналата нощ. Опита да ги пропъди, ала те, като натрапчиво нахални жилещи насекоми, продължаваха да жужат в съзнанието му. При това, разбира се, събудиха гласа – присмехулния гласец, - който явно отново бе сметнал за нужно да се намеси:
Ще те хванат, друже! – весело му предсказа той. – Ще те хванат и тогава ще видиш какво ще ти се случи! И не само това – тихичко, ала злобно се изкиска подличкият гласец. – Предполагам, че Пана ще те пипне лично, защото особено много ще държи да се разправи с теб със собствените си ръце!...
Млъквай! – обади се другото му Аз – онова негово превъплъщение, чийто глас той предпочиташе – не, страстно искаше – да слуша, при това, по възможност, по-често. – Прекрасно знаеш, че няма нито доказателства, нито – което, разбира се, е далеч по-важното – никакви свидетели...
Съмнението, друже – съмнението – злорадо заби жилото си присмехулният гласец. – Съмнението е повече и от доказателства, и от свидетели! Или мислиш, че ако у Пана мъждука дори и най-малкото подозрение, той би се поколебал да те изкорми, а може би и нещо по-лошо, нещо много по-лошо?!
Уморен – и все по-уплашен - от препирнята между сблъскалите се във въображението му негови превъплъщения, Кормал рязко тръсна глава. Това обаче не помогна. Нямаше как да помогне. Съзнаваше достатъчно ясно – калепът и зурпът все още не бяха замъглили съзнанието му дотолкова, че да не е способен на това, - че ако Пана търси Алва достатъчно упорито – а той щеше да го прави, Кормал бе сигурен в това, - скоро, много скоро дори, буквално до слънца или даже до часове, щеше да се натъкне на жестоко обезобразените й останки и тогава...
Той отново тръсна глава, сетне пак, и пак, и пак... Въпреки това чуковете, закънтели в нея още веднага след извършването на престъплението, подновиха атаката си, блъскайки и дълбаейки мозъка му с нарастваща сила. Реши да не им обръща внимание и затвори очи. Бе привързан към гърба на кумлара и можеше да си го позволи.
Дълго време се клатушка върху гърба на животното, опитвайки да не мисли за нищо, просто за нищо, дори и за Сена. Сетне с облекчение – вярно, мимолетно и не достатъчно силно, за да му позволи да се отпусне в прегръдките на съня, но все пак облекчение – се застави да се замисли за бъдещето. Не за онова бъдеще в Абдала обаче – за него той се страхуваше, дори се ужасяваше да мисли, - а за късата перспектива на неколкодяловото си пребиваване тук, в пустинята Хеш.
Да – въздъхна, - животът на Алва, на жизнерадостната Алва, ще тежи на съвестта ми за цял живот и това ще е наказанието ми затуй, че – Арунда, защо го направих все пак?! Нима само за отмъщение заради двадесетина изхарчени вегела в палатката на Пана?!!!..., - да, затуй, че убих – и че убих с чудовищна жестокост!!! Вероятно обаче – позволи си искрица съвсем мъничка надеждица – ако се поправя, ако започна да работя здраво, ако преодолея болката от невъзможността да имам Сена...
Кормал, разбира се, съзнаваше, че нищо от това не ще се случи. Той обаче не знаеше – нямаше как да знае, - че – да се изразим на земен жаргон – неговото Ватерло тепърва предстоеше, че щеше да е страшно – не по-малко страшно от онова, което вече бе извършил сред скалите същата сутрин... – и че по-често – много по-често - тъкмо то, предстоящото зло, а не вече извършеното от окървавените му ръце, ще възкръсва в кошмарите му всеки път, колчем склопи очи, чак до края на нещастния му живот!
Спущено на 1 август 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XIII.