Книга първа, част втора, глава VIII – 7
Тъпанар Дрънкар: Много велики съветници, много чудо! Как, по дяволите, ние, читателите, да ги запомним?! Все пак сме съвсем обикновени хора, а не свръхмощни запаметяващи устройства!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
7. В навечерието на великото събитие
Утрото на деня преди този, в който щеше да се проведе рулетката на Пош, бе ясно и топло – дори прекалено топло. Личеше, че ако се задържи така, щеше да последва ден, необичайно горещ дори за екваториалния пояс, в който бе разположена столицата на Тингано Фиртуш.
Макар да бе сутрин, петима от великите съветници вече подгряваха с по чаша калеп в едно от най-известните заведения във Фиртуш, носещо твърде прозаичното, но въпреки това находчиво и – което все пак бе най-важното – конвертируемо име Калеп и зурп.
- Май утрешната рулетка предизвиква повече вълнения от обикновено – предположи великият съветник от Гамбари Етран Лагили Кръвожадния.
- На мен всеки път ми се струва така – скептично отбеляза колегата му от Фан Вавел Хендри Карис. – Ето, вече трети път ще присъствам на тоя наистина внушителен маскарад, и за трети път не ме напуска чувството, че по време на рулетката или непосредствено след нея ще се случи нещо необичайно, което из основи ще промени живота в Тингано...
- Рулетката си е рулетка, животът си е живот – прагматично забеляза великият съветник от Сарту Хагон Фасинта, протягайки чаша към сътрапезниците си. – Да пием за новия кирт, който и да се окаже той!
Петимата звънко чукнаха чаши и наквасиха гърлата си с огнената напитка.
- Ей, Хаг, да не би да си имал видение, че Великият хаос ще спре избора си точно на теб? – шеговито се намеси великият съветник от Юджили Таф Нунцо Парвета.
- Я по-полека с виденията! – смъмри ги Хендри Карис. – И аз на времето имах видения, че една красавица, по която бях побъркан, ще навести леглото ми, но се оказа, че тя си падала по друг...
Всички дружно се разсмяха.
- Който и да бъде избран, всичко ще си продължи постарому – заяви Хагон Фасинта. – Да не мислите, че успокояването на тоя врящ котел Тингано е по силите на един-единствен човек, пък бил той и кирт! Та континентът ни бъка от противоречия, наслоявани и задълбочавали се в течение на стоциклия, ако не и на хилядоциклия, и ако някой от вас ми каже, че киртът, Съветът, бардските управи или Пош знае още какъв друг фактор в тинганианското управление – било по отделно, било в комбинация с останалите - може да ги разреши, значи просто трябва да си признае, че не е за Съвета и незабавно да го напусне!...
- Не се горещи толкова, Хаг! – избоботи с твърде характерния си провлечен баритон великият съветник от Лай Конду Сунис Карехи Кроткия. – Кой казва, че реалистите не могат да бъдат мечтатели...
- Хайде да престанем с клишетата! Бива ли? – подразни се Лагили. – Киртът е пръв сред равни – нищо повече.
При тези си думи той обходи с бърз, но проницателен поглед събеседниците си и едва забележимо намигна на Хендри Карис. Онзи почти недоловимо кимна и пое щафетата:
- Така е, Ет, но защо трябва да се преструваме, че не забелязваме как решенията, които киртът не одобрява, по правило биват отхвърляни?
- Киртът може и да е пръв сред равни, както казва Ет, но именно той е диригентът на нестройната симфония, гръмко наричана Съвет на двадесет и четирите! – захапа въдицата Карехи. – Пък и – добави той, след като отпи щедра глътка от калепа си – няма логика да е иначе. Защо в противен случай изобщо ни е нужен кирт?!...
- Безспорно от кирта зависи много – намеси се Парвета. – Не че се хваля, но приличното състояние, в което в момента е Юджили Таф, не на последно място се дължи и на обстоятелството, че през последните седем цикли кирт е именно Тамрал. Ако зависеше от мен, бих удължил мандата му поне с още толкова.
- Случайна работа е това с рулетката – замислено каза Фасинта. – Понякога дори се чудя как традицията киртът да бъде излъчван по този начин се е запазила толкова дълго!
- Не може да е чиста случайност – внимателно контрира Лагили. – Зад всичко това с рулетката има някаква мистерия, която жалките ни умове не могат да разбулят.
Внимателно! Много, много внимателно, друже! – добави мислено той. – Внимавай да не преиграеш!
- Не знам – чистосърдечно си призна Парвета. – Убеден съм обаче, че дори някога да настъпи промяна в начина на излъчване на кирта, това ще стане много след като сме напуснали не само Съвета, но и този красив свят.
Много е вероятно да се лъжеш, невинни ми приятелю – мислено отбеляза Карис, надигайки чашата си след поредната наздравица. – Да пукна обаче ако мога да отгатна тази промяна за добро ли ще е или за лошо!
* * *
По същото време други четирима от великите съветници играеха на клечки в една от беседките в градината пред сградата на Съвета.
- Утре по това време улиците ще са претъпкани с идиоти, събрали се да чакат със затаен дъх обявяването на новия господар на жалката им Вселена – подсмихна се представителят на Фагали Яя Бирфу Безмилостния, възползвайки се от почивката между две игри, за да вмъкне една от така характерните за него язвителни забележки. – Понякога си мисля, че това е върховната цел на нещастното им съществувание!
- Недей така, Яя! – влезе в тона му колегата му от Лубили Анвил Шотон Скъперника. – Проявявай малко уважение към народа!
- Народ! – възмути се Бирфу. – Ако това е народ, то аз съм Великият Пош! Настояват да живеят добре, а категорично се противопоставят на общ поход срещу варварите! Пфуй, ако мога да разбера такова едно поведение, което не пропуска случай да влезе в противоречие със самото себе си!...
- О’кей, Яя, знаем позицията ти по въпроса – намеси се великият съветник от Хайфи Сундран Нандрал Мълчаливия. – Явно е, че на този етап – независимо кой ще е следващият кирт – идеята за нахлуване във Варвария не ще получи мнозинство в Съвета.
- Ще играем ли още? – отказа да се въвлече в спора великият съветник от Нидран Айфи Гравер Свирепия.
- Не мисля – протяжно се прозина Нандрал. – Снощи препих и нещо ми се доспа.
- Не ще да е само препиване – смигна на останалите двама Шотон. – Май младата дама, с която те видях, ти е изцедила силиците.
- Стори го, проклетницата! – разсмя се през нова прозявка Нандрал. – Затова поне днес ще избикалям из далеко Оазиса.
- Коя е тази? – заинтересува се Бирфу. – Ако е толкова добра, да взема да я опитам и аз...
Тоя идиот Яя е приятел, пред който е за предпочитане и най-заклетият враг! – отдаде се на гневен размисъл Шотон. – Ако всичките привърженици на военната кауза в Съвета бяха като него, никога нямаше да можем да постигнем мнозинство!...
Едва ли има смисъл да се ядосвам обаче – опита да се успокои той. – Защо не, когато почнем чистката сред миролюбците, покрай сухото да не поизгори и малко от суровото! Средства – колкото щеш – бавно действаща отрова, не оставяща следи в кръвта, стрела в гърба, изпратена от някой побъркан поданик, а може би – при тази мисъл тайничко се подсмихна – може би някое от чаровните създания от „Оазиса” ще склони срещу скромно възнаграждение, ей така, уж случайно, да му пусне някое отровно насекомо от блатата в Гадзало!...
Не – тръсна глава, надигайки се. – Повече от сигурен съм, че никой от сплотената ни малка завера няма да има нищо против заличаването на това леке от широкия друм към властта, славата и богатството, по който, колкото и невероятно да изглежда, явно почти безпрепятствено сме се устремили...
* * *
Слънцето вече бе изминало около половината от пътя до зенита си, когато делегацията по посрещането на Гарбол, чиято официална длъжност бе пазител на рулетката на Пош, възлезе на главната фиртушка улица, отправяйки се към една от северните порти на града.
Бързо растящото множество, към което се бяха присъединили – и продължаваха да се присъединяват – десетки хиляди обикновени поданици, бе силно развълнувано. Мнозина оживено спореха относно лековитите свойства на кристалната сфера, в която щяха да бъдат разбъркани топчетата, едно от които щеше да съдържа инициалите, указващи името на следващия кирт.
- Не разбирам защо си толкова скептична! – дразнеше се млад мъж, застанал до жена с малко дете. – Мнозина от по-възрастните лично са ми разказвали как след като са погледнали към сферата – там, когато пазителят на рулетката за миг я показвал на всички, – болежките им тутакси изчезвали и...
- Дори и да е така – с писклив, почти истеричен глас го сряза жената, - едва ли ще успеем да се добутаме до предните редици, освен ако не рискуваме да ни смажат.
- Парите ще свършат работа, казвам ти! – убедено възрази мъжът. – Стражът, с когото говорих, едва ли би се отказал от още толкова, колкото му наброих вчера.
- Ооох! – тежко въздъхна жената. – По-добре да разчитаме на знахаря. Ти все парите, та парите! Бих се учудила, ако стражът, за който ми говориш, е опрял до жалките ни спестявания!...
На друго място едното от две 12-13-циклови момчета наставляваше другото:
- Когато наближим – малко преди най-предните да стигнат портата, но не и по-рано, - ще те хвана здраво и малко ще се поразвихря с лакти. Ще се придвижим колкото можем тогава – но не и по-рано, - чуваш ли! Ако се втурнеш напред, като нищо ще те стъпчат.
- Но... – понечи да възрази спътникът му.
- Никакво но! – възмути се наставляващото момче. – Или ще ме слушаш, или пробвай да пробиеш сам! Бъди сигурен обаче, че ако решиш да действаш на своя глава, какъвто си слаботелесен, само за секунди по теб и здрава кост няма да остане, да не говорим, че е твърде вероятно дори да изгубиш живота си!...
Няколко мъже на преклонна възраст, едва влачещи крака в засилващия се пек, се тътриха в опашката.
- Виждате ли това? – тайнствено запита един от тях останалите, показвайки им някакъв малък предмет.
- Какво е това, Вирум, стари негоднико? – поинтересува се един от спътниците му.
- Най-ефективното оръжие срещу тая бясна тълпа, стари ми друже – гордо отвърна запитаният. – Бодил от Елиборската гора.
При тези му думи спътниците му шумно се разсмяха:
- Ей, Вирум, разбойнико, как си се сетил! – възхити се грохнал старик, който престъпваше едва-едва, опирайки почти изцяло мощното си туловище на гънещия се в ръката му бастун.
- Ха! – плесна с ръце друг от възрастните спътници на Вирум. – Ама това наистина ще им подпали задниците!...
Начело на множеството бе застанал великият съветник от Цингали Зинган Сорби, който стискаше в изпотената си десница клонка от дървото на мира. Той с досада хвърли поглед назад, оглеждайки с присвити очи предните талази на тълпата.
Велики Пош – мислено се учуди, - трябва да са поне 100 000!
- Не можеш да ги разбереш, нали? – кимна към множеството представителят на Гамбоне Амри Шуктар.
- Въобразяват си, че кристалната сфера на Гарбол има лековити свойства – сви рамене великият съветник от Шани Чи Жарко Раган Песоглавеца. – Жалко – добави той след кратък размисъл, - че при истерията след появяването на Гарбол вероятно ще пострадат и някои от стражите...
- Ще бъдат стъпкани и десетки, а може би стотици, и от самата тълпа – напомни му Сорби.
- Много ме интересува тълпата! – гневно тръсна глава Раган. – Жалко, че Съветът никога няма да гласува при появата на пазителя на рулетката най-напористите да бъдат усмирявани с по някоя и друга стрела в гърба!
- Нужен е прецедент, Песоглавецо – небрежно вметна представителят на Батави Андел Хагар Палавника. – Достатъчно е да се подшушнат няколко думи на предводителите на стражите и в момента, когато тълпата почне да напира...
- Хайде стига сте говорили глупости! – ядосано се намеси великият съветник от Адор Ран Ома Переки Безстрастния. – Не ни ли стига тоя дяволски пек, ами и да си навличаме излишни проблеми с кирта, който и да се окаже той! Искат да се избиват – кимна той към тълпата. – Чудесно. Нека се избиват!
- Най-добре ще е да поставим пред Съвета въпроса за церемонията по посрещането на пазителя на рулетката незабавно след утвърждаването на новия кирт – не мирясваше Раган. – Инак ще забравим и след седем цикли пак ще е същата месомелачка!
- Какво имаш предвид? – поинтересува се великият съветник от Лейко Ивис Портили Смелия.
- Мисля, че би било по-добре за всички, ако не допускаме тая Пош знае защо подивяла тълпа в близост до пазителя на рулетката при влизането му в града – поясни Раган.
- Имам по-добро предложение – иронично се засмя великият съветник от Сагана Йорас Балахи Дивия. – Защо да не приемем решение пазителят на рулетката да пристига тайно в неуточнено време...
- А защо да не приемем решение киртът да не се излъчва чрез рулетката на Пош! – кипна Сорби. – Стъписахте се, а? – не без задоволство забеляза той, обхождайки с гневен поглед смразилите се за миг физиономии на колегите си. – Както от край време киртът се избира посредством рулетката, така и от незапомнени времена поданиците имат правото да посрещнат пазителя й при градската порта!...
- Не се гневи толкова, приятелю! – тупна го по рамото Переки. – Някои хора просто си умират да говорят глупости!
При тези си думи той изгледа многозначително останалите велики съветници, а вътрешно, с почти безстрастна пресметливост, отбеляза:
Възможно е скоро, много по-скоро, отколкото предполагате, слепи глупаци такива, може би далеч преди да са изминали следващите седем цикли, и от прехвалената ви рулетка на Пош, и от превъзнасяния ви до небесата кирт, да не е останал и помен! Велики Пош! Дори е много вероятно Тингано, такъв, какъвто го познаваме от стоциклия, а може би и от хилядоциклия, въобще да престане да съществува!!!
В същото време дълго изтласкваният страх на Зинган Сорби – страхът от утре – го връхлетя с неочаквана, почти непоносима сила, при което, въпреки пословичното му самообладание, клонката от дървото на мира в ръката му потрепна:
Велики Пош! – простена вътрешно. – Нима аз, нима точно аз ще накърня – при това може би непоправимо – хилядоцикловата традиция на Рулетката!
Това осъзнаване почти го парализира, но той успя – Пош знае как, ала успя – не само да се задържи на крака, но и да продължи да върви, при това почти без да наруши строя на официалните лица в челото на процесията!
Атентат – за кой ли път прехвърляше през ума си тази дума. – Велики Пош, какво ли е измислил Мелех! Не – опита да се измъкне от капана на кошмарите си той, - не ме интересува, изобщо не ме интересува!... И все пак?!...
Колко ли ще загинат? – внезапно се запита и потръпна от някакво злокобно предчувствие, чието ледено дихание напразно се опитваше да разпръсне. – Не – направи отчаян опит да се върне в действителността. – Не бива да се паникьосвам в последния момент. Каквото има да става, ще става. Пък и – напразно опита да се самоуспокои, - ако опасенията ми се сбъднат дори и на една десета в сравнение с онова, което имам – а дали имам? – основания да очаквам, ще умрат повече, много повече, вероятно десетки пъти повече хора в сравнение с онези, чиято смърт би причинил и най-страшният атентат във Фиртуш!
Заловил се за това фалшиво успокоение като удавник за сламка, той – поне засега – успя, пък макар и само от части, да възстанови вътрешното си равновесие. Съзнаваше с кристална яснота, че скоро, много скоро, кошмарите му щяха да се завърнат по-страшни от всякога. Ала не и сега, не и преди да приключи тая идиотска церемония около посрещането на Гарбол! Дотогава щеше – трябваше, бе длъжен – да издържи!
* * *
Гарбол вдигна лагера си от горичката, в която бяха пренощували, на изгрев слънце. Изчисляваше, че до Фиртуш им оставаха още три часа път.
Вгледа се в над петдесетте придружаващи го официални лица и вътрешно се подсмихна:
Дори за миг не допускате, гниди нещастни, че знам името на новия кирт – и че, разбира се, и преди последните две рулетки също съм го знаел! Съвсем няма как да предположите обаче, че жалкият днешен господар на рулетката е утрешен велик съветник, който ще може да ви изпрати на заточение или направо да ви ликвидира без да му мигне окото!...
От мислите му внезапно го изтръгна гласът на един от подчинените му – тъкмо на тези, които бяха предмет на току-що представения негов вътрешен монолог:
- Прощавайте, Велики Гарбол, но ще можем ли да отсед...
- Какво?! – възмути се пазителят на рулетката. – Още не сме тръгнали, а вече почвате да мрънкате за почивка!
- Вели... – понечи да се оправдае онзи.
- Млък и напред! – разгневи се Гарбол и ядосано се обърна към коняря на файтона, в който пътуваше:
- Велики Пош, не можеш ли да накараш тия кранти да се движат малко по-бързо! Знаеш, че точно по пладне трябва да сме при градската порта!
Сетне хлътна в седалката си и с разочарование констатира, че доброто настроение, с което бе станал, внезапно се е изпарило. Нещо повече: осъзна, че в гърдите му се надига непонятна тревожност, чиято причина не е в състояние да установи. Сякаш някакво едва доловимо, ала осезаемо предчувствие, бе започнало да гризе мечтите му за слава и богатство, в чиито розови облаци бе бил потопен само до преди малко...
Не – тръсна глава той. – Просто онова, което ми предстои, е прекалено хубаво, за да го приема спокойно!
Предчувствието обаче си остана и на дълбоко подсъзнателно равнище продължаваше да се обажда чак до следния ден, чак до мига, когато застана пред двадесет и четирите, за да изпълни свещения ритуал, в който едва ли само той знаеше, че няма нищо свещено.
* * *
Тамрал знаеше, че умира. От няколко слънца храчеше кръв – факт, който старателно криеше от Фейда, а в момента, в опустошителния пек на ранния следобед преди слънцето, в което Великият хаос щеше да посочи новия кирт, се чувстваше особено зле. Главата му се цепеше, пред очите му танцуваха черни кръгове, а изтерзаното му тяло изгаряше в суха треска.
Поне в едно отношение обаче можеше да е спокоен. Бе благодарен на Балабош, че бе оставил Фалет в кулата на Турн. Каквото и да предстоеше тук, в столицата – а той бе сигурен, че се мъти нещо, усещаше се във въздуха, - във всеки случай там тя щеше да е на далеч по-безопасно място...
Голямата му тревога бе за Фейда. Предполагаше, че ако след излъчването на новия кирт противниците му в Съвета се окажеха мнозинство, семейството му незабавно – или най-късно до броени слънца – щеше да изпадне в немилост.
Да, самият той умираше – бе сигурен в това точно толкова, колкото и че в момента слънцето слиза към западния хоризонт. Какво обаче щеше да се случи с Фейда – дали щяха да я оставят намира или...
Опита да заглуши тези опустошителни мисли – в състоянието, в което се намираше, просто не можеше да ги понесе. Те обаче продължаваха да изпиват и без това оскъдната му енергия и не му позволяваха да заспи. Насили се да си представи, че опасенията му са плод на старческа параноя, която все повече се развихря с влошаването на болестта му. И това не помогна обаче. Нещо повече: същата тая болест, от която умираше, нямаше естествен произход – вече бе сигурен в това. Убиваше го някаква бавно действаща отрова, която бе погълнал – а може би и сега продължаваше да поглъща – било по невнимание на наетите да го предпазват от това, било – не, не искаше да си го помисля, но трябваше, бе въпрос на реализъм, а той цял живот се бе гордял, че е реалист... – било с тяхно съдействие...
Това бе мисълта, с която той, Тамрал, все още кирт на Тингано, се унесе в неспокойна следобедна дрямка в последния ден от киртството си. За негово нещастие обаче това бе дрямка, от която му бе съдено да се събуди... – да се събуди, само за да преживее ада на едно невъобразимо дори и в момента бъдеще, преди накрая смъртта да го дари с милостта на абсолютната забрава, за каквато разлагащото се от неидентифицираната болест негово съзнание вече неистово бленуваше.
* * *
Представителят на Регали в Съвета на двадесет и четирите Аятур Дун Вироглавия постепенно изплува от дрямката и се загледа в съвършените форми на кротко сгушилото се в прегръдките му момиче. Светът лека-полека идваше на фокус и нещо... нещо в него истерично го приканваше да се събуди.
Да, разбира се! – внезапно се разсъни той. Някой особено настойчиво хлопаше по вратата. – Кой ли се е разчукал по това време!
И тогава се сети. Нежното създание до него също се размърда.
- Спи, мила, аз ще отворя – надигна се той.
- Какво става, Ая? – измърка тя, протягайки се като котка.
- Нищо, бонбончето ми – успокои я той, нахлузвайки панталона си. – Търсят ме по работа.
- Кое време е? – поинтересува се тя, сетне погледна към прозореца и рязко се надигна, отхвърляйки тънкия чаршаф: Леле, че то мръкнало!
- Сега се връщам – някак малко напрегнато се усмихна Аятур, бързайки да отговори на поредното похлопване.
* * *
Пред външната врата в здрача на тая някак прекалено – сякаш дори тревожно – топла вечер бяха застанали двама души. Единият бе великият съветник от Медара, колегата му Мартул, а другият. Другият му бе непознат.
- Можем ли да влезем, Ая? – осведоми се Мартул.
- Тити е вътре.
- А, гаджето ти – кимна с разбиране Мартул. – О’кей, можем да се уточним и тук. Запознай се със Состел.
Аятур се здрависа с непознатия.
- Той е предводителят на въоръжените части, които утре преди началото на представлението ще се настанят в сградата на Съвета като стражи – шепнешком обясни Мартул. – Всичко деветдесет и един калени бойци.
- Трябва да стигнат – внезапно се оживи Аятур.
- Ще стигнат, разбира се! – вдигна вежди Мартул. – Нали ти казах, че са перфектно обучени!
- Да, но... – разколеба се Аятур.
- Естествено, че ще е много по-добре, ако всичко се уреди мирно и тихо – вметна великият съветник от Медара.
- Той... киртът, де... веднага ли ще... ами... ще такова... – опита да се осведоми домакинът.
- Да – твърдо заяви Мартул. – Задържането на Тамрал ще бъде предложено от новия непосредствено след като встъпи в пълномощията си утре.
- А той? Тамрал, де?... – озадачено го погледна колегата му.
- Не го мисли – злокобно се подсмихна Мартул. – Едно птиченце ми пошепна, че най-късно до няколко слънца ще се гътне от някаква неизвестна болест. Дотогава обаче...
- Да – замислено кимна Аятур. – Разбирам. Трябва бързо да поставим под контрол верните му офицери.
- Именно – потвърди Мартул и усмивката му още повече се разшири, заприличвайки на озъбена гримаса. – Точно затова се налага да действаме бързо и да ударим преди който и да било от поддръжниците му във войската да се е досетил, че през главите ни изобщо минава безумната идея да го сторим.
* * *
Представителят на Рейджи в Съвета на двадесет и четирите Валдан Пандур предпочиташе да прекарва времето си по заведения в затънтените части на града. Вечерта преди деня на рулетката двамата с колегата му от Кайфу Шуджики Напан Гущера се наливаха с калеп в една долнопробна кръчма в квартала на бардаците Ермил.
- Какво ще кажеш за малко зурп? – попита Пандур. – Случайно съдържателят Фан Телехи е мой добър познат и има от най-специалния.
- Предпочитам да посетим Ширехи – отклони поканата Напан.
- А, онова специално заведение, за което ти говорих – подсмихна се колегата му.
- Предполагам, че там ще можем да си набавим и качествен зурп – допусна Напан.
- Прав си, друже – изкикоти се вече доста подпийналият Пандур. – Там, където има качествени момичета, трябва да има и качествен зурп. Нали така?
При тези си думи той се огледа, съзря сервитьорката и гръмко се провикна:
- Ей, моме, донеси още един калепец, че пресъхнах!
- И сметката – значително по-сдържано добави Напан.
- И сметката – повтори гръмогласно Пандур и пресуши до дъно чашата си, която бе била наполовина пълна.
Напан обгърна с поглед заведението, заето изцяло от тях и антуража им. Пред очите му изплува картината на влизането им в него заедно с над двадесетината им телохранители, при което всички посетители учтиво бяха помолени да напуснат. Когато един полупиян младеж бе опитал да протестира, двама от придружителите им го бяха изхвърлили с ритници.
Все повече се убеждавам, че редът, който поддържаме, не е кой-знае колко справедлив – мислено отбеляза той. – Въпросът е защо полагаме толкова много излишни усилия да го представим като такъв...
Разсъжденията му бяха прекъснати от сервитьорката, която, поклащайки съблазнително бедра, поднесе на Пандур искания от него калеп. Той пое чашата с треперещата си десница, а с лявата си ръка силно я шляпна по задника:
- За спомен от един велик съветник! – изхили се, разплисквайки върху панталона си част от съдържанието на чашата си. Сетне я надигна и изля остатъка от парливата течност в гърлото си.
Момичето рефлекторно отскочи, сетне с мъка се въздържа, грабна парите за сметката от Напан, кимна му едва забележимо с пламнало от срам лице и побърза да се отдалечи.
- Курва! – кресна Пандур и с мъка се надигна от стола си. Ако не се бе хванал за облегалката и ако Напан не го бе подкрепил, сигурно щеше да се свлече като чувал на пода. – Само се правят на скромни, ама когато видят онова нещо в гащите ни...
Съдържателят плахо се бе приближил и бе вперил умоляващ поглед в Напан. Последният едва забележимо му кимна, след което повлече колегата си към изхода:
- Сигурен ли си, че все още искаш да посетим Ширехи?
- Ше хах инаше, дру... – Пандур гръмогласно хлъцна и се опря на рамката на външната врата с позеленяло лице. Сетне се преви и започна да повръща.
Един от телохранителите му докосна Напан по рамото:
- Вие тръгвайте, ние ще го придружим до дома му.
Великият съветник от Кайфу благодарно стисна ръката му, след което, съпроводен от собствената си стража, потъна в нощта.
Няколко минути по-късно, тръскайки се във файтона по пътя към дома си – пиянските изцепки на колегата му Пандур бяха избили от главата му мислите и за момичета, и за зурп, - той отново – за кой ли път – се запита за справедливостта на управляваната от тях, великите съветници, тинганианска Вселена. Дълбоко в себе си се считаше за пропаднал тип, издигнат на сегашния си пост по силата само и единствено на случайно стечение на обстоятелствата. Нямаше порок, който да не го привлича като магнит – момичета, зурп, пиене... Чувстваше обаче, че пороците сами по себе си не са лошо нещо.
Не – тръсна глава в напразен опит да проясни съзнанието си, - злото е съвсем другаде. То е в начина, по който хората – били те киртове, велики съветници, специални личности като напр. пазителят на рулетката на Пош, простолюдие..., въобще всички – подхождат към пороците.
Не – реши, излагайки пламналото си лице на едва доловимия ветрец, създаван от движението на файтона. – Проблемът не е в това, че системата – и в частност тинганианската такава - прекалено много благоприятства достъпа на всички до пороци от всякакъв сорт, а в това, че създава изопачена хранителна среда на ползващите тези пороци.
Той, разбира се, бе потопен в тази среда – какво ти потопен, беше част от нея! – и за пореден път осъзна, че каквото и да се случеше след рулетката, който и от тях – включително и той самият – да бъде обявен за кирт, това положение на нещата по никакъв начин нямаше да се промени...
Най-сетне стигнаха. Той слезе пред триетажната си къща, плати на кочияша и изчака файтонът да се отдалечи. Сетне, обграден от стражите си, закрачи към дворната врата, която пазачът вече отваряше пред него и свитата му. Преди да прекрачи прага на дома си, поспря, вдъхна дълбоко от жежкия – макар да бе почти полунощ – въздух и погледна към обсипаното с милиони блещукащи искрици небе.
Велики Пош! – възкликна вътрешно, благоговеейки пред величието на този толкова огромен свят. – Какво значат някакви си киртове, рулетки, велики съветници и Пош знае още какви важни и маловажни фактори и индивиди пред смайващата необятност на Всемира!
* * *
Минаваше полунощ, когато през една от четирите западни порти на Фиртуш в града влезе файтон, в който пътуваха двама велики съветници – съответно представителят на Галехи Енке Паласио Ненаситния и представителят на Датейра Мендилио Канастра Разсъдливия.
- Пош знае защо ни свикват още в 10, след като е всеизвестно, че Гарбол няма да дойде по-рано от обяд – възмущаваше се Паласио.
- Киртска му работа – съгласи се Канастра, дръпна платнището и изстреля навън тлъста храчка.
- Май си попрекалил със зурпа, а? – прозина се колегата му.
- Че кой не прекалява със зурпа! – сви рамене Канастра. – Чувам, че даже Тамрал здравата го е закършил май по същата причина.
- И аз подочух нещичко - уточни Паласио, - ама моята информация е, че тая работа нямала нищо общо със зурпа. – Някакъв вирус разправят...
- Я виж! – посочи Канастра към върволицата едва пъплещи впрягове, които тъкмо задминаваха.
Паласио се надвеси през рамото му:
- Зърно или нещо такова – сви рамене той.
- Малко странно време за товар със зърно, не мислиш ли? – забеляза Канастра, продължавайки замислено да се вглежда във вече изоставащите зад тях коли. – Пък и от запад! Май пътят на бардите, от които внасяме зърно, минава през източните и южните порти...
- Не бери грижа – отново се прозина Паласио. – Май е трябвало да ти викат не Разсъдливия, а Подозрителния...
* * *
В същото време един от мъжете, съпровождащи обсъжданата от Канастра и Паласио върволица впрягове, смушка яздещия до него:
- Виж, Тинто! – прошепна той. – Това май е Мендилио, великият съветник от Датейра.
Другият се взря в указваната от съседа му посока и потвърди с леко кимване:
- Да, той трябва да е, Мелех.
- Странно какво ли прави при градската порта! – зачуди се Мелех.
- По-важно е какво ще направим ние – не сподели интереса му Тинто.
- Тя нашата е лесна, ще видиш! – успокои го Мелех. – Имаме разрешително за укрепителни действия край статуята на Пош, така че засечки няма да има.
- Дано да си прав, друже, дано да си прав, защото, ако ни разкрият...
- Не отричам, че и това може да се случи, но трябва да имаме някакъв наистина проклет късмет, за да стане точно тази нощ...
* * *
Великият съветник от Кортис Балабош не можеше да заспи. Накрая реши да стане и да се поразходи из града. Отдавна вълнението му от предстоящата само след броени часове рулетка изцяло бе обсебило мислите му. Дори опасенията, че може да се получи ултиматум за откуп от евентуалните похитители на дъщерята на умиращия Тамрал Фалет, бяха напълно забравени...
* * *
Час по-късно той тъкмо минаваше край статуята на Пош, край която течаха някакви ремонтно-укрепителни процедури.
- Дяволите да ги вземат тия мързеливци! – измрънка под нос, спирайки на място, от където се разкриваше идеална гледка към внушителния монумент. Следващите го двама стражи също се заковаха на място.
Балабош се вгледа в това наистина внушително творение на строителния гений и макар и с неохота призна, че по размери и красота статуята на Пош не отстъпва кой знае колко на собствената му кула на Турн.
В този момент край него се плъзна нечия сянка и стражите му с тихо звънтене извадиха мечовете си от ножниците. Той ги спря с властен жест и се обърна към минувача, който също го бе забелязал:
- Еи, ти! – подвикна великият съветник. – От бригадата по ремонтите ли си?
Онзи извърна към него черното си от мръсотия лице и отривисто кимна. Явно бързаше.
- Гледайте да свършите до 6 часа! – нареди Балабош.
- До час сме готови, гос’дине! – ухили се онзи. – Обзалагам се на к’вото щете, че след работата, която хвърлихме през последните слънца, тая грамада камъни е най-здравото нещо не сал във Фуртуш, ами и...
- Ясно – махна с ръка Балабош, сякаш пъдеше насекомо. Сетне отново – както почти през цялото време напоследък – се съсредоточи върху омайните си мечти за власт и слава:
Велики Пош! – едва не се разскача от радост. – Та аз съм само на броени часове – на някакви си десетина часа - от тях!
* * *
Едва след като се отдалечи на почтително разстояние от Балабош, строителният работник си позволи да се поотпусне.
Велики Пош! – разтрепери се Мелех, водачът на бунтовниците от Тимру, защото това бе той. – На косъм бяхме! Добре че реших да се предреша като работник и да нацапам лицето си със сажди!
Завръщайки се при неколцината от верните си подчинени, които почти бяха приключили с поставянето и замаскирането на мощните експлозиви, той реши да не споделя току-що случилото се с него с Тинто. Нямаше защо да го тревожи излишно. И без това неприятностите им щяха да започнат само след няколко часа – с избухването на експлозивите... – и, уви, не се очертаваше да свършат в обозримо бъдеще... – освен, е, да, разбира се, освен ако нечия вража ръка не им пуснеше по една стрела или нещо друго не по-малко смъртоносно, което, признаваше, бе не просто възможно, а твърде вероятно да се случи в близките слънца, а може би и часове.
Е – тръсна глава, за да възстанови поразклатеното си от срещата си с Балабош равновесие, - щом сме се хванали на хорото, ще трябва да го изиграем докрай, каквото и да ни струва това!
Спущено на 24 април 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава IX.