Книга първа, част втора, глава IX – 1 и 2

Тъпанар Дрънкар: Ама че чудодейно избавление! Огромни пространства със зурп и само една-едничка къщица, сякаш сътворена от авторовото въображение не за друго, а за да може премръзналият и изнемощял Конглар/Фирсала да се натъкне точно на нея!...

Иван Бозуков (Хайван Торбалан)


Глава IX – В лабиринтите на самотата

Ще страда Кривоглавият, макар че ще намери
спокоен пристан при една жена.
А сетне ще претегли и ще избере по-тежката везна
и на кораб в дълго пътешествие на юг ще се намери...
Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7824


1. Жестоко пробуждане

Цикъл и половина по-рано, далеч на север, на един друг континент, някой отвори очи. В първия момент не си спомни кой е и къде се намира. За миг се изкуши да поиска всичко да остане така – парченце живот без спомени, плъзгащо се безцелно по вълните на времето...

Постепенно обаче спомените започнаха да се завръщат... – и да го обсебват. Да – обсебваха го, и то как!

Той, човекът, който някога бе – трябваше да е бил, защото това му се струваше много, много отдавна, - космическият диспечер Николас Антоан Конглар, същият, който по-късно – в едно по-близко и затова далеч по-болезнено време бе наричан Арунда Фирсала или просто Фирсала, и съвсем, съвсем същият, който след това...

Какво след това? - запита се.

Какво ли? – Сам не знаеше.

Помнеше, разбира се... – поне започваше да си спомня...

Обещанието за нещо, което за него – както и да го наричаха – неусетно бе започнало да се превръща в нищо! Да, именно това обещание и едно друго, по-силно, по-обвързващо, много по-заставящо, защото бе дадено от самия него...

Тези две обещания – онова на онези, които първо го бяха натикали в затворническата капсула, без да му позволят да види семейството си, а сетне му обещаваха, че след като изпрати сигнала по странното им малко устройство – по уж безобидно малкото им устройство, - ще го върнат там, където – трябваше да признае пред себе си – бе започнал да свиква да мисли, че никога няма да се завърне, и другото, собственото му обещание пред Сена – Господи, нима тя наистина бе минала през живота му и го бе опустошила така! – обещанието, че няма да отиде при Тингано, които и каквито и да бяха те... Да, именно тия две обещания бяха кукичките, за които се залови, за да изплува в един сив свят, на сиви скали, под гранитно сиво небе, сливащо се на хоризонта с разпенените талази на едно разярено мътно сиво море...

Бе гладен. Надигна се от мястото, където бе легнал или припаднал – нямаше представа кое от двете бе вярното – и се огледа с отсъстващ поглед.

Ами сега? – запита се. – Какво да правя сега?

Реши да тръгне нанякъде, просто нанякъде, да се измъкне от този лабиринт от сивота, която бе навсякъде край него и – странно защо му хрумна тази метафора – сякаш изяждаше света...

Изкачи се по скалите и пред погледа му изскочи една друга сивота – тази на ширнало се пред погледа му безкрайно поле.

Трепна, когато върху носа му падна малка капка. После още една и още една... и още много, все повече...

Започваше да вали и той се огледа за убежище. Такова нямаше – поне не тук. И храна – такава също липсваше. Дъждът му напомни и че е жаден – много, много жаден.

Явно тук наскоро отново бе валяло, защото имаше локви. Той се приведе над една от тях и пи както и колкото можа. Сетне тръгна в усилващия се дъжд, без да знае защо и накъде...

* * *

Бе вървял сигурно поне половин час, когато стигна до няколко дървета, под които несигурно се прислони. Дъждът обаче бе твърде силен и продължаваше да го мокри с почти същата интензивност, както преди това.

Почувства, че неконтролируемо трепери – бе премръзнал и вече почти не усещаше крайниците си. Под дърветата, където потърси заслон, намери някакви дребни малиноподобни плодчета, които, макар да се бяха спъхнали от явно честите дъждове, поне малко заситиха глада му.

Свечеряваше се и, целият подгизнал, почти безчувствен от засилващия се студ и от все така монотонно изливащия се дъжд, чиито ледени струи вече почти бе престанал да усеща, отново тръгна.

* * *

Вече се бе стъмнило, когато стигна до огромен, простиращ се додето стигаше погледа му масив от жълти храсти. Зурп – реши той. Сена и близките й му бяха разказвали за тия огромни, засадени със зурп полета. На въпроса му какво е това зурп обаче неизменно бяха отговаряли:

Отрова за Тингано.

Отрова? За Тингано? – не бе проумявал той.

Просто си плащат за нея и ние с охота им я продаваме – бяха му отвръщали. – Ако можехме, бихме произвеждали стотици пъти повече от това нещо за тях, та дано, лижейки го, веднъж завинаги да се затрият от света!...

Тръгна бавно край полето със зурп, под все така яростно шибащия дъжд и продължи да върви почти като насън, ей така, автоматично, поставяйки единия крак пред другия. Усещаше, че не ще издържи още дълго, ала – кой знае защо – продължаваше...

* * *

Внезапно пред погледа му изникна и започна да расте някакъв тъмен силует, в който блещукаше нещо. Спря и се вгледа внимателно. Нима това бе къща? Ще видим, каза си обнадежден и продължи да цапа през локвите, приближавайки към нещото.

Да, наистина бе къща, пред чийто праг той не след дълго се озова. Ослуша се. Отвътре не долитаха гласове. Защо бяха оставили да свети обаче? Подвоуми се, но само за миг. Възможностите бяха само две. Трябваше или да почука, или да се остави да умре от студ... и глад... И, въпреки жалкото състояние, в което съзнаваше, че се намира, той избра живота...


2. Странните възгледи на една мизантропка

Събуди се в изгаряща треска. До леглото му бе приседнала жена на средна възраст – някъде около четиридесетте.

Огледа се. Намираше се в бедно мебелирана стая, а над главата му през прозореца надничаше същото мътно сиво небе със същия монотонно изливащ се дъжд, който с неотслабващо упорство продължаваше да трополи по покрива.

- Събудихте ли се? – сепна го гласът на жената, която загрижено се надвеси над него.

- Аз... – едва разбираемо проломоти той.

- Не се вълнувайте – успокои го жената. Гласът й бе тих и приятен, мек като коприна и – странно защо му се стори така, някак безучастен, глас, който не го заставяше нито да прави, нито да не прави каквото и да било. – Знам, че сте гладен. Ей сегичка ще донеса топла супа.

Сетне тя стана от стола, на който бе седяла и се отправи към вратата, подхвърляйки през рамо:

- Ще се оправите. Когато се срутихте на прага ми, бяхте доста премръзнал – не и фатално обаче, все пак все още е лято...

Малко по-късно тя донесе купа, пълна с вкусно ухаеща бледожълта течност.

- Можете ли сам? – кимна към него и му подаде лъжица. Той се бе попривдигнал и с трепереща ръка пое прибора и започна шумно да сърба.

Изсърба две купи, преди да започне поне малко да се чувства като човек.

- Искате ли да поспите още? – осведоми се домакинята му. – Организмът ви доста е отслабнал и се нуждае от почивка.

Той почувства, че след топлата супа треската му е намаляла:

- Не, ще приседна за малко.

Тя взе от един стол някаква възглавница, помогна му да седне и я подпъхна под гърба му:

- Така добре ли е?

- О, да, благодаря! – трогнат от вниманието й кимна той.

- Трябва да имате голям късмет, щом въобще сте попаднал на скромната ми къщица – отбеляза жената, настанявайки се в стола срещу него. – На десетки фандроми оттук няма нищо, освен зурп, зурп и пак зурп – засмя се тя. – Земята на рода ми или може би би било по-точно да се каже зурпът на рода ми. От векове правим само това – отглеждаме зурп и го продаваме на тинганианите...

- Тингано? – оживи се погледът на събеседника й, който, настанен удобно, вече все по-осезаемо чувстваше как кръвта в крайниците му започва да се раздвижва.

- Тингано ли? – изгледа го неразбиращо жената. – Какво Тингано?

- Вие им продавате зурп? – любопитно отбеляза той.

- Е, да, и какво от това? – разсмя се домакинята му. – Мнозина го правят.

- Значи сте ги виждала? – поинтересува се той.

- Разбира се, Арунда, какво толкова странно има в това!

Дочул част от името, с което Сена и близките й го бяха наричали в продължение на много месеци, той конвулсивно трепна:

- Чувал съм, че били много опасни.

- Е, да, могат да бъдат и такива – кимна жената. – Между другото, аз съм Тендра, Тендра Варм, викат ми Тени. А вие? – полюбопитства тя. – Кой сте вие?

Той за миг се подвоуми, сетне реши:

- Името ми е Ютан, просто Ютан.

- Ясно – разбиращо кимна тя. Бе разчела посланието му... – и го бе приела. На езика, който Сена го бе научила да говори, на езика, който говореше и тази жена, а вероятно и мнозина – или дори всички – в Абдала, ютан означаваше никой. – Ако поискате да ми разкажете, с удоволствие ще ви изслушам – насърчи го Тендра.

* * *

Разказа й по-късно същия ден, когато седеше с нея във всекидневната й и с удоволствие посръбваше от чаша с черен димящ филех, под чието въздействие силите му стремително се възвръщаха. Разказа й всичко така, както се бе случило – или поне както го помнеше. Не спести нищо. Накрая дори се разплака... Не му пукаше. Бе повече от сигурен, че тя няма да му повярва и дори че може да го сметне за луд.

Странно, но когато приключи, това негово очакване не бе отразено в погледа й. Тъкмо напротив: колкото и невероятно да му изглеждаше, тя, дори и да не бе му повярвала, не го показваше с нищо.

- Значи човек от звездите – замислено отбеляза Тендра. – Винаги съм подозирала, че те не са само онова, което виждаме, отправяйки взор към нощното небе.

- И какво смятате да правите сега? – с любопитство го изгледа тя. – Просто ще чакате?

- Не знам – призна той. – В съобщението не се казваше изрично, че трябва да отида на мястото, на което кацнах. Аз обаче си мисля, кой знае защо, че би трябвало да го сторя.

- Странно – озадачено сви рамене тя, отпивайки от своя филех. – Ако съобщението наистина е такова, за каквото са ви го представили, то би трябвало да съдържа указание за едно толкова важно нещо!

При тези й думи нещо го бодна под лъжичката:

- Допускате, че може и да са ме излъгали? – осведоми се той.

- Вижте – внимателно започна тя, като стана, отиде до дрехите му и започна да се рови из тях, - всеки, който праща послание на такова невъобразимо огромно разстояние, би трябвало да е наясно, че човекът, когото търси, със сигурност би направил това, което се иска от него.

Най-сетне намерила онова, което търсеше, сядайки му го подхвърли през масата:

- Това ли е?

Той мълчаливо кимна, поемайки малката черна кутийка, оказала се толкова съдбоносно важна за него.

- Това – посочи кутийката тя – е една от причините да ви повярвам. – Другата... – е, може би просто разказът ви звучи прекалено невероятно, за да е лъжа.

- Може би все пак трябва да отида? – замислено каза той, въртейки кутийката в ръцете си.

Тя само сви рамене:

- Искате ли още филех? Чашата ви е почти празна.

- О, да, много ви благодаря! – ентусиазирано прие той. Това питие, толкова много напомнящо на кафето в света, от който така брутално бе изхвърлен, оказваше чудодейно въздействие върху изтерзания от скитанията му след раздялата му със Сена организъм.

- Сама ли живеете тук? – поинтересува се той, отпивайки от току-що допълнената си чаша.

- Да – кимна тя. – Малко необичайно, нали?

Той сви рамене.

- Според критериите на обществото, от което идвам – или, по-точно би било да се каже, от което се измъкнах преди повече от 10 цикли, - сама жена в полето е едно, меко казано, доста странно, дори неблагообразно явление. На мен обаче ми харесва.

- А зурпът? – полюбопитства той, установявайки, че все повече се отпуска в нейно присъствие. – Как го отглеждате и как го пласирате на... е, на Тингано, де?...

- А, това ли? – засмя се тя. – Имам триста и тридесет работници, разпределени в осемнадесет бригади. Те вършат всичко, аз само уреждам сделките.

- Уреждате сделките? – погледна я с уважение той. – Сама?

- Е, не съвсем сама – призна тя. – Имам си и посредници, които присъстват при сключването на договорите. Те следят всичко да е наред и си получават за това съответния процент от сумата.

- А те... – тингано имам предвид... - тук ли идват или се налага да пътувате?

- Понякога идват тук, но по-често пътувам. Това обаче става напролет, когато зурпът изсъхне добре.

- Приятел, съпруг? – неволно се изплъзна от устните му. Сетне той силно се изчерви: - Аз... всъщност...

- Няма нищо – засмя се тя. – Всъщност съм тук тъкмо защото нямам нито приятел, нито съпруг. Родителите ми така и не успяха да ме свържат с някой от представителите на богатите родове, от чието общество са част. Оказваха ми натиск, разбира се. На мен обаче всичките предложения ми се струваха... – как да кажа... – е, да речем, непривлекателни.

- В един момент – продължи тя, след като отпи от филеха си, - трябва да бях на около двадесет и пет, установих, че перспективата за собствено семейство никак, ама никак не ме блазни. Имах неблагоразумието да го споделя с родителите си и тогава започна истинският кошмар. В техния затворен свят на съзерцаващи пъповете си сноби такова чудо – нечия дъщеря да не желае да се обвърже с някой от богатите родове – просто не съществуваше.

Опитите им – наистина настойчиви и често граничещи с грубост опити – продължиха повече от два цикъла. Сетне, някак неусетно, започнаха да се отказват.

Между временно управителят на полетата със зурп – предишният обитател на това скромно жилище – бе починал и на баща ми му бе доста трудно да наглежда реколтата от разстояние и всяка година да пътува, за да урежда сделките по пласирането му.

- За останалото се досещате – тръсна глава тя, допивайки филеха си. – Предложих на баща си да заместя починалия управител. В началото, разбира се, той започна да се дърпа – все още се надяваше, че ще склоня да се омъжа. Сетне обаче, някъде около цикъл след като му бях предложила, прие и ето ме тук, вече почти единадесет цикли.

След като Тендра приключи разказа си, в стаята за миг се възцари тишина. Чуваше се само трополенето на дъжда по покрива. Сетне той отпи от вече изстиващия си филех и с тих, но посъживен от питието глас, предположи:

- Вероятно се чувствате доста самотна тук.

- Ни най-малко! – почти възмутено възрази тя. – Предостатъчни са ми разправиите с тинганианските търговци, продължаващи по цели няколко дяла всеки цикъл. Настанявам се в Лайру, Бруна, Видара или в някой от другите големи пристанищни градове още в самото начало на пролетта и понякога ми се налага да прекарам в някоя бърлога там чак до първите летни дъждове. И, повярвайте ми – изгледа го с почти укорителна настойчивост, - единственото, което искам през цялото време, е да се завърна тук.

- Но тук с кого общувате? Нямате ли приятели?

- Приятели! – с почти подрезгавял от възмущение глас изстреля тя. – Приятели... Какво значи приятелството в свят, в който постоянно внимаваш дали някой от тези, които се държат с теб достатъчно учтиво, за да ги помислиш за такива, няма да те прецака!

- Извинявайте – меко възрази той, - но ако съдя по грижите, които полагате за мен, много ми е трудно да повярвам, че мразите хората.

- Не, не мразя хората – уточни тя с вече по-спокоен тон. – Просто страня от тях. Ничия компания не може да ми даде повече от това, което получавам в своята собствена. - При тези си думи се засмя. – Е, и в компанията на природата, разбира се.

- Знаете ли – продължи тя след кратко прекъсване, привеждайки се лекичко към него. – Обичам да ходя на брега. Стоя там с часове, загледана във вълните и се отпускам, просто се сливам с всичко наоколо. Тогава се чувствам някак – направи кратка пауза, явно търсеше точната дума... – разбирате ли, някак пълна, цялостна, намерила себе си...

- Разбирам – замислено кимна той. – Но все пак не ми е ясно какво точно в хората толкова много ви е отчуждило от тях.

- Всичко – категорично заяви тя. – А може би би било по-точно да се каже и всичко, и нищо...

- Просто хората – поясни Тендра – не могат да бъдат нещо различно, нито повече, нито по-малко, нито нещо по-друго от онова, което са всъщност – стръвно привързани към живота негови роби. Секс, пари, храна, чувство, че са повече от другите... – такива неща ги задоволяват. Просто... е, на мен всичко това просто не ми трябва или, което е все същото, не ми е достатъчно.

- Разбирате ли? – опита да му обясни тя с явно отчаяното желание да бъде разбрана. – И аз съм човек, разбира се и в тази ми роля и на мен всичките тия неща не са ми чужди. Пари имам предостатъчно и съм доволна от това. Любила съм се с някои от моряците в пристанищата, в които пласирам зурпа си и това ми е харесвало. Обичам вкусните неща – напр. като супата, която ви поднесох по-рано днес, като филеха и като безброй други неща. Знам, че при преговорите с тинганианите играя ключова роля и няма как да не се чувствам поласкана от това...

- Обаче – тя се запъна... – обаче не е само това – чувствам го, нещо повече: сигурна съм, че не е само това...

Помежду им за миг отново се настани тишината, нарушавана от сякаш вече отслабващото – и оредяло - трополене на дъжда по покрива. Сетне той вдигна поглед към лицето й и срещна изразителните й тъмносини очи:

- Вероятно има и нещо друго – отбеляза замислено и отпи от филеха си. – Едва ли обаче ще разберем какво е то – поне не приживе.

Спущено на 2 май 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава IX.


Назад към края на глава VIII

Напред към края на глава IX

Към анонса на книгата

Към съдържанието й

Към предговора от автора й

Към важните понятия в нея

Към политико-географската карта на континента Тингано

Към географската карта на континента Абдала

Към действащите лица в книгата

Към заглавната й страница

Към пълния й текст до момента

Към началната страница на сайта