Книга първа, част втора, глава IX – 3-5
Тъпанар Дрънкар: Петнайсет хиляди двеста и единайсет претъпкани със зурп каруци?! Ама че нереалистично! Май май авторът иска да ни преметне, чини ми се. Та това са цели планини от зурп! Те тия тинганиани лами да бяха, нямаше да смогнат да го изконсумират!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Зурп
През следващите няколко дни той – Николас, Арунда Фирсала, Ютан... – се възстановяваше под вещите грижи на Тендра. Вече бяха на ти и се обръщаха един към друг, използвайки малките си имена. Той бе започнал да я нарича Тени, а тя него – Ютан, както самият той бе пожелал.
Вероятно десетина дни след пристигането му, малко след като бе навалял и бързо се бе стопил първият за втората половина на този цикъл сняг, тя му бе предложила да остане докогато поиска. Той бе приел предложението й.
Тук просто нямаше какво да се прави – или поне нямаше работа, която би интерпретирал като такава. Водеха дълги разговори с домакинята му, разхождаха се, ходеха на брега и гледаха вълните.
Скоро сковаха студове и падна дебел сняг, който се задържа доста дълго.
О, как обичаше той тия ледено студени сутрини, когато седяха с Тендра в топлата всекидневна и под акомпанимента на пращящата камина си говореха за всичко и нищо. Дори мълчанието им – когато се случеше просто да мълчат - бе изпълнено с ведрост, спокойствие и, независимо от възгледите си за хората, които тя бе споделила с него в самото начало на престоя му тук – с приятелство или поне с нещо като приятелство...
Покритите с дебела снежна покривка полета със зурп някак странно го вълнуваха.
- Но защо тинганианите имат толкова голяма нужда от онова нещо? – поинтересува се той веднъж, посочвайки към прозореца, зад който се простираха тези сякаш безкрайни полета. Вече знаеше, че Тингано е континент, или, както по думите на домакинята му още го наричаха, Южният континент, и че тинганианите са хората, които го населяват.
- Аз лично не съм го опитвала – обясни Тендра. – Казват обаче, че невероятно много изострял сетивата и в диапазон от няколко десетки дрома позволявал да виждаш във вътрешността на нещата.
- Да виждаш във вътрешността на нещата? – озадачи се той.
- Именно – кимна тя. – Не ме питай обаче какво се крие зад това, защото не знам. Аз просто отглеждам зурпа и го продавам – нищо повече. Щом има такива, които го купуват – прекрасно: аз печеля, защото ми го плащат, а те – защото по някаква Арунда знае каква причина им е нужен.
- Трудно ли се отглежда? – полюбопитства той.
- Не бих казала, макар че и с това не се занимавам. Както вече ти споменах, отглеждат го работниците ми. Е, и аз поназнайвам нещичко, но то не е кой-знае колко и едва ли информацията, с която разполагам, ще те задоволи...
- И все пак? – настоя той.
- Зурпът расте на специален вид почва, много специална наистина – започна да разказва тя. – Бере се през лятото – някъде между първите и последните летни дъждове, около самата среда на цикъла. Беритбата му продължава около дял и е може би най-тежката част от дейността на занимаващите се с отглеждането му.
- Сетне – продължи тя – той се складира в специални хамбари, възможно най-пълно изолирани от влагата и студа и се оставя там да съхне в течение на около половин цикъл. След това вече ронещите се сухи листа се стриват на прах със специална машина, наречена зурпмелачка. Полученият продукт се изсипва в чували, които се натоварват в каруци и се докарват при мен... В общи линии, това е.
- Не ти ли се е приисквало понякога да пробваш? – изгледа я с интерес той.
- Казват, че пробваш ли веднъж, не можеш да спреш – твърдо и някак хладно каза тя. – Пък и, нали знаеш, изкушението подчинява само онзи, който поне веднъж се е докоснал до изкушаващото го...
- А сделките? – поинтересува се той. – Мъчно ли се договаряш с капитаните на тинганианските кораби?
- Както съм ти споменавала, ползвам услугите на посредници – отривисто заяви тя. – Обикновено търговците, с които ми се налага да се договарям, са специализирани почти изцяло в търговията със зурп и понякога са доста хитри – поне достатъчно хитри, за да успеят да договорят два, а понякога и три пъти по-ниска цена от пазарната. Лично аз съм си патила от такива, но само в началото, през първите два-три цикъла. Просто тогава все още бях доста самонадеяна, нали разбираш. Сетне проумях, че онова, което отстрани изглеждаше сравнително проста работа – продаваш стока, чиято пазарна стойност ти е известна и просто трябва да намериш някого, който да се нуждае от предлаганото от теб достатъчно силно, за да го купи на около тази цена, - всъщност е нещо доста сложно и дори непосилно за непосветените, каквато по онова време бях и самата аз, макар да не го вярвах.
- Трябва да беше някъде в края на втория или в началото на третия цикъл, откакто се настаних тук – продължи тя, - дойде кой мислиш – самият крал на зурпа, баща ми. Той ми заяви в прав текст, че съм била негодна не само за съпруга, но и за келява – да, точно така се изрази, келява - търговка на зурп и ме заплаши, че ако приходите през следващия цикъл не се повишат до приемливи стойности, ще бъде принуден да ме върне у дома. Дори посмя да сподели, че имал няколко оферти с кандидати за ръката ми, които щели да се съгласят да ме вземат заради богатството му, нищо, че съм била стара мома...
Изявлението на баща ми ме потресе, то се знае. Много ме потресе, та чак ме разтресе. Тогава започнах да се отнасям далеч по-сериозно към задълженията си. Проучих нещата, наех няколко посредника и през следващия цикъл приходите от зурпа бяха не просто в приемливи, а в доста високи граници. Преди няколко цикли дори той, самият ми баща, ме похвали, заявявайки, че явно това – очевидно имаше предвид търговията със зурп – е в кръвта ти, моето момиче и даже неохотно призна грешката си, че толкова настойчиво се е опитвал да ме омъжи...
* * *
Зимата бе към края си, когато започнаха да докарват зурпа. Безкрайна върволица от каруци – накрая се оказа, че са били точно 15 211, - претъпкани с чували зурп. Ютан помагаше при разтоварването.
Между временно, в близост до къщичката, бе акостирал доста внушителен кораб. Не му се вярваше, че дори и това двадесет и пет хиляди домарно – както бе научил от Тендра – чудовище ще погълне цялото това невъобразимо огромно количество зурп.
Е, оказа се, че невъобразимо огромното количество зурп възлиза само на малко над деветнадесет хиляди домара и че реколтата е нормална.
- Ще дойдеш ли с мен във Видара – тази пролет ще акостираме там – или предпочиташ да останеш? – запита го Тендра в едно ледено студено утро, по време на сутрешния филех.
- Ти как предпочиташ? – осведоми се той.
- Компанията ти ми харесва, така че бих предпочела да ме придружиш – без колебание отвърна тя.
Тези й думи стоплиха сърцето му. Отдавна – всъщност от принудителната му раздяла със Сена – никой – пък всъщност нямаше и кой – не му бе казвал, че се чувства приятно в компанията му.
* * *
Сутринта, в която потеглиха, бе типично зимна, макар, както го уверяваше Тендра, да бе самият край на зимата. През нощта бе натрупал над две педи сняг и от оловно сивото небе продължаваха да падат гъсто сипещи се снежинки, образуващи почти непрогледна мъгла. Термометърът от калъфа му с хранителни таблетки показваше минус осем, но той имаше чувството, че е много по-студено. Единственото благоприятно за предстоящото им пътуване обстоятелство бе, че океанът беше сравнително тих.
Приготовленията на екипажа продължиха повече от два часа и когато вдигнаха котва, наближаваше обяд. Снегът все така упорито валеше, а се бе появил и вятър, който вероятно щеше да разбуни морето. Плъзгайки се покрай скалите, по които толкова често се бяха разхождали с Тендра, той почувства нещо като носталгия. Загледан в самата Тендра, която, увита в шала си, се бе облегнала на перилото, отвъд което мътнееха измамно тихите води на океана, той мислено въздъхна:
Господи, колко ли пъти още ще ми се налага да се разделям с места – а вероятно и с хора, - които съм започнал да чувствам близки на сърцето си!
4. Решението
Пътуването бе сравнително спокойно, като се изключат двете зимни бури, в които бяха попаднали през втория ден и в нощта между четвъртия и петия дни от началото му. Бе продължило девет дни и осем нощи, като в края на деветия ден на хоризонта засияха светлините на големия пристанищен град Видара.
Ютан и Тендра се бяха облакътили на перилото, точно както в деня на отпътуването.
- Колко души живеят във Видара? – запита той.
- Никой не знае точно, но се предполага, че над половин милион – отвърна тя, увивайки се по-плътно в шала си. Макар да не бе студено колкото в началото, температурата все пак все още бе малко под нулата, а оловно сивите облаци обещаваха нов снеговалеж.
- Не са кой знае колко много – сви рамене той.
- По това време на цикъла, когато търговията със зурп е в разгара си, те вероятно се удвояват, а може би и утрояват – предположи тя.
- Всъщност, налага ли се да наемаме квартира? – полюбопитства той. – Не можем ли да останем на кораба?
- Бихме могли, но това изисква прекалено много ресурси, които биха ни излезли по-скъпо от плащането на квартира – обясни тя. – Нужни са много въглища за затоплянето на каютите за целите 3-4 дяла, през които ще ни се наложи да останем. Трябва да се набавят хранителни продукти, от които корабният готвач да ни приготвя ястия. Налага се да се наемат телохранители, които да пазят не само товара, каквито всъщност вече съм си подсигурила и ще ни очакват на пристанището, но и самите нас...
- Не – тръсна глава тя, - много по-евтино и, както ще видиш, далеч по-сигурно нещо е квартирата...
Загледан във все повече приближаващите се светлини на Видара, Ютан се замисли за бъдещето си. Все отлагаше решението си, но наближаваше денят, когато, ще не ще, трябваше да го вземе.
Е, да, не му се искаше да се разделя с новата си приятелка – още една раздяла щеше да му дойде в повече от това, което допускаше, че може да понесе. Но все пак...
- Мислиш за съобщението? – отгатна Тендра.
- Все някога трябва да реша, нали? – потвърди той.
- Вероятно е така – неохотно се съгласи тя. – Едва ли обаче това трябва да стане сега... дори... дори скоро...
Странно, но той почувства, че в гласа й потрепна надежда и за миг – само за миг – през главата му мина мисълта, че може би е започнала да се влюбва в него. Колкото за себе си, не можеше да каже, че това, което изпитва към нея, е любов. То обаче не бе точно и приятелство. Вероятно нещо между двете...
Тръсна глава, отчаяно опитвайки да я проясни от хаотично блъскащите се в нея несвоевременни мисли. Въпросът му хрумна почти случайно, макар да се запита как не се е сетил да го зададе по-рано:
- Чудя се – поде – как се движи този кораб, след като няма машинно отделение, нито гребци, нито някакви други съоръжения, с чиято помощ да го прави.
- Има платна – усмихна се тя.
- Знаеш прекрасно, че едни платна не стигат – развесели се и той.
- Честно, не знам – призна тя. – И аз съм се питала... Е – добави след кратък размисъл, - навярно някаква моряшка тайна...
- Кодрат – бащата на Сена, разказвал съм ти за него – твърдеше, че корабът му, а вероятно и този, с който пътувахме, бил задвижван от някаква тайнствена сила Арунда – любопитно я изгледа той.
- Тук, в Абдала – сви рамене тя, - най-лесният начин да те накарат да престанеш да задаваш въпроси, е да ти заявят, че онова, за което питаш, е дело на Арунда.
Той колебливо кимна, макар че отговорът й не го задоволи. Явно обаче на този етап нямаше как да узнае повече за мистериозния начин, по който се придвижваха абдалианските кораби.
* * *
Слязоха на брега късно вечерта, когато студът се бе засилил и бе станал почти свиреп.
- Сега ли ще търсим квартира? – осведоми се Ютан, докато пресичаха все още многолюдното дори в този час на денонощието пристанище.
- Предполагам, че ще стане бързо – потвърди тя. – Ще пробваме при една позната, при която обикновено отсядам. Все още е достатъчно рано, за да не е претъпкано.
* * *
Квартирата, за която говореше Тендра, наистина се оказа свободна. По-точно ставаше въпрос за двойна стая, чиито две отделения бяха разделени от тънка преграда. Освен това, стаята разполагаше с малък балкон и с тоалетно помещение.
- Не е лошо тук – одобри Ютан. – Скромно, но обзаведено с вкус, и, което е най-важното, уютно.
- Ще видиш, че ще си прекараме чудесно – прозина се тя. – Сега засега обаче имам нужда от сън, от много, много сън.
* * *
Търговията бе потръгнала леко. Посредниците вършеха почти цялата работа. Той бе присъствал на няколко сделки в началото – ей така, от любопитство, най-вече за да види тинганианите. В последното обаче бе разочарован. Съвсем обикновени хора, каза си. Единственото, което ги отличаваше от абдалианите, бе по-тъмният цвят на кожата и неразбираемият език, на който ломотеха помежду си.
Тендра бе заета най-вече сутрините, най-много до обяд. През останалото време кръстосваха града и си правеха малки пикници в околностите му, неизменно придружавани от двама-трима телохранители обаче.
- Толкова ли е опасно тук? – попита я той по време на един от тези излети. – Лично на мен ми се струва, че от тия здравеняци – при тези си думи посочи към придружаващите ги – няма нужда.
- Само така ти се струва, уверявам те – сериозно каза тя. – Във вътрешността е по-безопасно, но по крайбрежието се шири каква ли не измет. Иначе са невидими, но установят ли, че си беззащитен, не само ще те оберат, но и, за най-сигурно, ще направят така, че да изчезнеш завинаги, и дори Арунда не би те открил!
* * *
Дните минаваха, а напрежението в Ютан се трупаше. Е, да, бавно, много бавно, капка по капка, ала все пак се трупаше, докато, една сутрин, по време на самотната си разходка по една от крайбрежните улички – Тендра бе заета със сделките си, - той усети, че е узрял за решението си. И някак естествено установи, че го е взел много, много отдавна, когато бе драснал с нокътя си по малката черна кутийка или още по-рано, в момента, когато бе получил съобщението.
Щеше да замине, разбира се. Но къде? Къде – на кой незнаен пустинен бряг – го бяха намерили хората на Кодрат – това бе въпросът. Въпрос, чийто отговор нямаше как да знае.
* * *
Тендра прие решението му привидно по-спокойно, отколкото бе предполагал, и й бе извънредно благодарен за това. Бе очевидно, че бе започнала да се привързва към него, както и той към нея. Връзката им обаче – каквато и да беше – нямаше бъдеще – поне не и докато той не разбереше каква е работата с полученото от него послание от звездите. Знаеха го и двамата.
- Накъде ще се отправиш обаче? – бе първият й и – естествено – най-логичен въпрос. – Ясно е, че си кацнал в Тингано...
- Кацнал съм къде?! – почти се изуми той, като едва не изпусна чашата с филех, какъвто бяха отседнали да пият в едно от многобройните крайбрежни заведения. – Кацнал съм в?!...
- Нали ми каза, че Кодрат е... е, може би би било най-точно да го определя като строителен предприемач? – уточни тя.
Той кимна.
- Случайно знам, че мястото, от където си набавят почти неограничено количество строителен материал, е пустинята Хеш, която е в Тингано – поясни Тендра. – Пък нали и сам ми каза, че си кацнал в пустиня...
- Значи Тингано, пустинята Хеш – замислено каза той. После се сети за нещо и в погледа му се изписа съмнение: - Кодрат обаче ми каза, че...
- Спомням си какво ти е казал – предвари обясненията му Тендра (бе си припомнила разказа му за пътуването към Абдала и за опасната зона – тингано барда, както я бе нарекъл Кодрат, - която бяха прекосили). – Просто по пътя към Абдала сте минали в близост до линията – наричат я Топлото течение, - по която обикновено се движат корабите на тинганианите при пътуванията им между двата континента...
- Значи трябва да замина за пустинята Хеш – заключи той.
- Това не е чак толкова проста работа – замислено каза тя. – Трябва да намерим подходящ кораб, на който да се качиш и – при тези думи го изгледа с тревога... – и който, ако не излезе нищо, да те върне обратно здрав и читав.
При тези й думи той бе връхлетян от смесеното чувство на страх и надежда.
- Не искам да кажа, че посланието непременно е някаква шашма – побърза да го успокои тя, - но, съгласи се, че трябва да имаме предвид и тази възможност.
Заболя го от думите й. Можеше, наистина можеше да остане при нея. Инес и Симон и без това достатъчно бяха избледнели в мислите му. Онова, което го възпираше обаче – онова, което, подозираше, винаги щеше да го възпира, – бе чувството за дълг, от чието бреме вероятно никога нямаше да е в състояние да се отърси.
5. Отплаване към неизвестното
Ютан бе взел решението си да отпътува късно пролетта, когато снеговете се бяха стопили и над Видара се изсипваха ледените пролетни порои, не рядко примесени със суграшица и с наистина свиреп вледеняващ вятър. С организацията по заминаването му се бе заела Тендра, която зорко следеше за строителни кораби, които предстоеше да отплават за Тингано.
Една сутрин тя се прибра в квартирата им необикновено рано и по случайност го завари все още там.
- Надявах се да успея да те сваря – каза запъхтяна, стоварвайки се на един от столовете.
Той озадачено я изгледа.
- Все още ли искаш да отпътуваш? – тихо се осведоми тя с явната – но и сама знаеше абсурдна – надежда да получи отрицателен отговор.
- Да – кимна той. – И подозирам, че това няма да се промени.
- Ясно – въздъхна тя. – Мисля, че открих подходящия кораб. – Познавам капитана. Казва се Юмел Раш. Навремето ми беше доста навит, но аз го отказах. Въпреки това храни дълбока привързаност към мен и мога да кажа, че тя не е едностранна. По време на пътуванията ми често се засичаме и те уверявам, че е свестен човек...
- Искаш да кажеш, че може да се разчита на него? – уточни Ютан.
- Определено – кимна тя. – Извадихме чист късмет, че тази пролет ще отплава точно от Видара.
- Кога – осмели се да попита той... – кога отплава?
- След седмица – отвърна тя след наситен с тихо напрежение миг.
Какво пък? – с фалшиво успокоение си помисли той. – Поне още седмица ще сме заедно.
* * *
Над последните им дни заедно тегнеше сянката на предстоящата раздяла. Сякаш наличието на определен час и дата, когато щяха да си кажат довиждане – а може би сбогом, - бе наситило въздуха с някаква омайна тъга, пропита с чувство на непредотвратима обреченост. Опитваха да не говорят за това, ала то негласно присъстваше във всяка тяхна дума, във всеки жест и мисъл.
* * *
Утрото на отпътуването му бе ясно, тихо и – както и трябваше да се очаква – студено, макар и не чак ледено. Юмел Раш – типът наистина се бе оказал свестен, дори много свестен – ги очакваше на палубата. Възлестата му ръка почти смаза тази на Ютан в мечешко ръкостискане:
- Спокойно – прогърмя леко флегматичният му басов глас, когато се вгледа в разстроеното изражение на Тендра. – Ще го пазя повече от очите си, които, мълния да ме тресне дано, никога не ми е хрумвало да пазя!
Тя сдържано, ала топло се усмихна на опита му да се пошегува.
- Знаете – погледна го право в очите, - че сам в пустинята няма да оцелее...
- Че кой би оцелял? – кимна той. – Имаме предостатъчно хора, така че поне неколцина от славните ми юнаци по всяко време ще са закачени за него като кукичка за пикантна риба и мълния да ме тресне дано, ако не бъде точно така!
Явно това бе равносилно на клетва, защото при тези му думи Тендра малко се поуспокои. Сетне тя се обърна към Ютан и го отведе настрана:
- Знаеш ли... – започна, но вероятно й бе трудно.
- Говори без да се притесняваш – настоя той и силно стисна дланта й в своите.
- Просто искам да знаеш, че при мен по всяко време ще има място за теб и – тя се поколеба за миг, а в очите й блеснаха сълзи... – и... е, много бих искала да успееш, но... ами ако от цялата тая работа не излезе нищо... просто ако всичко това се окаже номер бих искала някой ден, вероятно след много цикли, да се срещнем пак.
При тези си думи тя силно го притисна в прегръдките си и нежно го целуна по бузата.
* * *
Час по-късно вдигнаха котва и бавно се запровираха между десетките кораби, задръстили пристанището. И без това вече смалилата се от разстоянието фигурка на Тендра ставаше все по-малка и това навя на Ютан чувство за безвъзвратна загуба – поредната безвъзвратна загуба.
Минута-две след това той вече не я различаваше сред множеството на пристанището.
Тъкмо в този миг нечия тежка ръка падна на рамото му.
- Обичаш я, нали? – тихо избоботи гласът на капитана. – Не, не непременно по онзи начин, за който първо се сещаме, когато стане въпрос за отношенията между мъж и жена – побърза да уточни той.
- Да, обичам я и се страхувам, че страшно ще ми липсва – призна Ютан.
- На мен ще ми липсва цял живот – на свой ред му довери Раш. – Тя каза ли ти, че преди няколко цикли, когато още навлизаше в бизнеса със зурп, я помолих да се омъжи за мен?
- Не ми спомена за подробностите, но, в общи линии, да – потвърди Ютан.
- Е – додаде капитанът след кратка пауза, - приятелството ми към нея е силно и дълбоко... Не, не е любов – излъга той, - вече не, но съм благодарен на Арунда, мълния да ме тресне дано, че с нея можем да бъдем поне приятели...
Известно време след това, отново останал сам, Ютан бе впил поглед в отдалечаващата се линия на брега. Студеният вятър се втурна на палубата и развя косата му. Мисълта му за раздялата с Тендра се примесваше с далеч по-силната мъка от тази със Сена, която, опасяваше се, щеше да кърви в сърцето му като жива рана чак до края на мизерното му съществуване. И тогава, в някакъв миг на ненадейно проблеснало и веднага след това безследно стопило се прозрение, той разбра, че по някакъв все още неизвестен за самия него начин предстоящото му пътуване нямаше да има нищо общо нито с надеждата му да срещне приносителите на посланието от звездите, нито със самоуспокоението му, че е направил всичко възможно да изпълни дълга си към Инес и Симон. Не, по някакъв непонятен за самия него начин пътят, по който бе поел, отваряше пред него врата, през която до смърт се страхуваше да прекрачи, но която – кой знае защо – бе единственият му шанс за оцеляване.
Спущено на 9 май 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава X.