Книга първа, част втора, глава X – 1
Тъпанар Дрънкар: Бре, ама много предвидлив бил тоя Верлаац! Дали обаче Берентал ще се окаже чак толкова глупав, колкото го описва авторът? Що се отнася до помощниците на последния, няма какво да ги мислим. „Яхнали” „вретената” хората и – хоп – в свободната зона, пък началниците им – кучета ги яли!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава X – Сред звездите
Ще тръгнат неколцина в път далечен, Белязани с омрази, ревност и любови. Ще стигнат най-подир предели нови. А пък излъганият ще се разгневи, на дело пагубно обречен! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7845
1. Изгубената следа
Не бе минал и час от отпътуването им от пространството около Корола, но на д-р Гендар Верлаац това нищожно късче време му се стори цяла вечност. Че как иначе! Щеше да е най-нелепото нещо на света да се провалят само защото не са го оставили сам в най-нужния – в единствения нужен за това – момент!
Не че не можеше да рискува да извърши необходимото и в присъствието на някой друг или други – съвсем не. Вероятността това да има фатални последствия бе по-малка от нищожна. Всичките членове на експедицията – е, с непълното изключение на Маркел и Елорио, разбира се - бяха щателно проверени или от самия него, или от хора, колкото и малко да бяха те – а те бяха наистина малко, по-малко от пръстите на едната му ръка, - на които безрезервно вярваше, и вероятността сред тях да има предател се свеждаше почти до нула. И все пак...
Едва изчакал да остане сам, той незабавно пристъпи към работа. Бе готов, разбира се; винаги внимаваше да е готов за всяка евентуалност. Бръкна в джоба си и извади миниатюрното, ала свръхмощно и произведено специално за него сканиращо устройство, за което подозираше, че ако изобщо някой ден се появи на пазара, едва ли би струвало по-малко от един милиард вендера и го плъзна в специално предназначения за него слот под пулта за управление. Сетне пръстите му препуснаха по клавиатурата...
Макар да бе допускал да се случи, все пак не очакваше да чуе изпискването. Затова, когато то дойде, той се сепна, а очите му се разшириха от изненада:
- Проклети хлапета! – измрънка под нос. – Сигурно са повлекли подире ни цяла флотилия!
Сетне се намести по-удобно в креслото пред пулта и въведе няколко команди. Върху монитора се заредиха безкрайни върволици от числа. Ново изпискване оповести, че операцията – каквато и да бе била тя – е приключила.
За миг мониторът стана черен. След това върху него се появи малка светеща точка, под която мигаха няколко нови реда от числа. Верлаац съхрани тези числа в паметта на бордовия компютър, сетне изчисти екрана и визуализира някакво поле за въвеждане на информация, където ги копира и натисна клавиша старт. Появи се някакво сложно меню, от което той избра опцията, означена с изрисувана с ярко червено кукичка и я задейства.
Едва сега хвърли поглед към вратата. Слава Богу, молбата му да го оставят да работи на спокойствие продължаваше да ги задържа извън пилотската кабина – поне засега.
Всъщност – замисли се, потъвайки в креслото, - наивно би било да се очаква, че хлапетата са ме последвали без чужда помощ. За щастие обаче само след минута-две това вече няма да има никакво значение – абсолютно никакво...
Новият сигнал дойде след по-малко от минута. Появи се под формата на същата ярко червена кукичка, под която няколко бутона примигваха в различни цветове. Верлаац без колебание активира този с надпис Разкачване, мигащ в идентичен на самата кукичка ярко червен цвят. Сетне изпълни исканото от програмата тройно потвърждение на операцията и я стартира.
Край, това е – каза си.
Броени секунди след това системата оповести, че процедурата по разкачването е стартирала. Ярко червената кукичка продължаваше да свети, ала около нея започнаха да се увиват белезникави линии, които се множаха и ставаха все по-наситено ярки, обрамчвайки я с бял пръстен, който след известно време започна да се издува навътре, смазвайки я в прегръдките си. Когато краищата на белия пръстен докоснаха кукичката, тя рязко избледня, примигна на няколко пъти и внезапно изчезна от екрана, повличайки със себе си и удавилата я белота...
За миг мониторът потъмня, след което върху него просветна зелен надпис, оповестяващ, че операцията е приключила успешно.
Интересно какво ще си помислят онези, чието въже към нас току-що така брутално скъсах? – запита се Верлаац, потвърждавайки запитването на програмата дали иска разпечатка на извършеното.
Малко по-късно държеше в ръцете си няколкото гъсто изписани листа и внимателно ги проучваше:
- Три вретена – подсмихна се. – Цели три вретена, нанизани на сигнала ни като на шиш! Е – доволно заключи, пускайки листовете в рециклиращото устройство, - сега вече шиш няма. Сега вече можете да бродите из космоса колкото и накъдето си поискате, пионки нещастни..., но не и да се влачите след нас, никога и по никакъв начин повече!
Цели три вретена! – замисли се Верлаац. – Работата май се оказва по-дебела, доста по-дебела, отколкото предполагах!
Бе възможно – даже вероятно – в операцията по проследяването да бяха намесени големи корпорации, дори държави, а може би и цели планети. Сега обаче това вече нямаше абсолютно никакво значение. Интергалактическата конфедерация и всичките й глупости безвъзвратно бяха останали зад гърба му. За него и за осмината с него преди малко повече от час всичко това се бе превърнало само и единствено в спомен – за някои – вероятно – приятен, за други – със сигурност – кошмарен... – но нищо повече от обречен на невъзвратимо избледняване спомен.
Да, конфедерацията бе чудовище – доста ефикасно и почти всепоглъщащо чудовище при това – призна пред себе си той. Имаше обаче и кътчета, които дългите й пипала, колкото и да се гърчеха и извиваха, не можеха – нямаше как – да достигнат.
Е, все пак щяха да докопат нещичко, подсмихна се Верлаац, но то щеше да е само онова, което самият той им бе оставил за спомен. Да, последното му послание към една закърняла от собствените си бълнувания за непогрешимост цивилизация.
* * *
„Устрем” – Господи, какво тъпо име! – надигна се от креслото пред пулта за управление на вретеното с това име ръководителят на деветнадесет-членния му екипаж Рангор Бинестра. Първата поредица от хиперпространствени скокове бе разбълникала стомаха му, а предстояха още много, безкрайно много такива поредици!
Колко ли ще продължи това проклето пътуване?! – раздразнено се запита той. – Може би месец, а може би повече, много повече?!...
Все едно – каза си. – Важното е, че накрая ще кацнем на нещо, което, както самият велик Берентал и всичките му подлизурковци ме уверяваха, при това с наистина убедителни доводи, ще става за живеене. Близки тук – в Интергалактическата конфедерация – нямам, така че, и да не успея да се върна, няма да е кой-знае каква загуба.
Примитивна планета ли? С примитивни същества и обичаи? – При цялата тая техника последен писък на модата, която сме помъкнали, няма да има никаква, ама абсолютно никаква опасност за нас, пък било дори и милиарди допотопни – или дори не чак толкова допотопни - същества да се изправят на среща ни!
Тъкмо в този миг воят на алармата брутално прекъсна размислите му. Погледът му към монитора смрази кръвта във вените му. Белезникавата точка, обозначаваща наличието на сигнала, идващ от проследявания кораб, бе изчезнала! Той примигна. Ала и след това точката все така продължаваше да я няма, а алармата продължаваше да оглася затвореното пространство на вретеното с влудяващия си вой.
Внезапно микрофонът пред него силно изпука и по високоговорителя се разнесе почти истеричният глас на пилота на едното от другите две вретена:
- Ран, чуваш ли ме, Ран! Изчезна! Проклетият сигнал изчезна!...
- Чувам, не съм глух! – сряза го Бинестра. – Стартирай процедурата по сканирането незабавно, правя го и аз!
Още докато казваше това, той включи сканиращото устройство. То бе подобно на това на Верлаац, но далеч не толкова мощно.
- Направих го – отново прогърмя гласът по високоговорителя. – А сега какво?
- Ще чакаме, какво друго! – скастри го Бинестра. – Но ако все пак искаш да направиш нещо полезно, Дино – мъничко омекна той, - пробвай да се свържеш с Галф, че нещо ми се губи!
- Пробвам, но и аз не го намирам! – паникьосано се тросна Дино.
- Стой на линия тогава! – нареди му Бинестра.
- А не трябва ли?... – поколеба се Дино.
- Какво да не трябва, малоумнико! – избухна Бинестра. – Толкова ли е трудно да проявиш мъничко търпение!
- Да, но...
- Е? – въздъхна Бинестра.
- Ами... такова... да се свържем с базата, а? – с треперещ глас предложи Дино.
- Ти луд ли си, мътните те взели! – тресна по пулта Бинестра. – Ако бях на мястото на Едгар, никога нямаше да назнача паникьор като теб даже за чистач на тоалетните в терминала, пък какво остава за пилот на важна мисия!
- Аз просто...
- Стой на линия, казвам ти! – вече извън кожата си от гняв просъска Бинестра. – Просто стой на линия, опитвай да се свържеш с Галф и не спирай да пробваш, докато не стане!
Точно в този миг едновременно се случиха две неща: целият паникьосан екипаж на Устрем се изсипа в пилотската кабина и по високоговорителя изтрещя мощният бас на Галфер Странт, пилотът на третото вретено, когото колегите му от другите две вретена толкова отчаяно бяха търсили:
- Тук съм, какво сте се разврякали като кокошки! – изрепчи се той. – Не можете ли да изчакате секундичка да укротя хиените си! – явно имаше предвид поверения му екипаж. Сетне с малко по-овладян, но все пак леко напрегнат глас, продължи: - О’кей, сигналът изчезна. Виждам същото, каквото и вие. И аз стартирах процедурата по сканиране. Ще изчакаме някоя и друга минута и ще го прихванем отново...
Думите му като че ли поуспокоиха двамата му колеги, които на свой ред се заеха да успокояват екипажите си и ги разпратиха да изпълняват възложените им по-рано задачи.
Половин час по-късно истерията отново заплашваше да погълне и тримата.
- Май наистина ще трябва да уведомим базата – унило се обади Бинестра.
- Предлагам първо внимателно да проучим сканираните изображения – не се съгласи Странт. – По възможност трябва да предотвратим свързването с базата... Знаете каква олелия ще настане, ако ги алармираме – добави той с въздишка.
Мина още час в проучване на сканираните изображения, докато окончателно стана ясно, че са изгубили следата. Бе сигурно само, че в момента проследяваният кораб е на не повече от няколко милиона светлинни години от мястото, където се намираха и че с всяка изминала секунда се отдалечава от тях със скорост, несъпоставимо по-висока от тази на светлината. Нямаха ни най-малка представа обаче точно в коя посока трябва да го търсят!
- По дяволите! – възкликна Странт. – И вие ли виждате същото, каквото и аз?
Двамата му колеги мълчаливо кимнаха.
- Май сега вече наистина трябва да се готвим за яка порция бой – с изтощен от напрежението глас констатира Бинестра.
- Все пак пространството, в което трябва да търсим, не е чак толкова необозримо голямо – скептично, но все пак с мъждукаща надежда, се обади Дино.
- Ей, дино, и ти да измислиш нещо свястно! – оживи се Бинестра.
- Да, шанс има, но той не е особено голям – опита да ги отрезви Странт.
- Но все пак го има, нали? – меко възрази Бинестра.
Почти шест часа по-късно се натъкнаха на нещо. Проучването му им отне още час. Накрая решиха с къса серия от хиперпространствени скокове да се приближат към него, за да го проучат.
Въпросното нещо се оказа странно, прекалено странно, за да е оставено случайно. Сигналът напомняше на този, който така внезапно бяха изгубили, но със сигурност не бе той. Освен това онова, което го излъчваше – каквото и да бе то, - не се движеше, или, по-точно, движеше се, но в затворена орбита около малък астероид в една необитаема звездна система.
Отне им още няколко часа, докато фиксират източника. Бе нещо, запечатано в енергийна капсула, изстреляна от някакъв кораб.
- Да не е бомба! – изплашено предположи Дино.
- И бомба да е – замислено пророни Странт, - едва ли е възможна толкова дълга симпатикова връзка, по която тя да прескочи през хиперпространството през почти дванадесетте светлинни години, на които отстои от жалката ни флотилия, и да се взриви право в нас. Не – тръсна глава той. – Едва ли е бомба, а ако е такава, със сигурност не е опасна. Страхувам се обаче, че по някакъв начин – Бог знае как – сме били разкрити от мишената и... е, да не правя лоши пророчества, че обитателите й са ни изпратили прощално писъмце.
Тези му опасения се потвърдиха само след броени секунди. Прихванатата от тях енергийна капсула се разпука и на мониторите и в трите пилотски кабини се появи едно-единствено изречение, състоящо се от гротескно разкривени букви във весел розов цвят, които сякаш се хилеха в лицата им:
Калпаво замислено и не по-малко калпаво изпълнено, приятелчета – впрочем като всяко начинание на допотопната ви Конфедерация!
- И какво ще правим сега? – унило се осведоми Дино след кратка порция смаяно мълчание, сякаш не знаеше.
- Ще уведомим базата, разбира се – със странно омекнал глас примирено изгъргори Странт.
- А после? – със страх запита Бинестра.
- Какво после, друже?! – саркастично се засмя Странт. – После – право на някоя от планетите в свободната зона, с надеждата, че няма да се потрудят кой-знае колко в стремежа си да ни открият... Е – почти безучастно добави той, - освен ако не искате със сигурност да прекарате остатъка от живота си в затворническа капсула, белязана с печата на Кабдал.
* * *
Сигналът на портативния му видеофон сякаш дълбаеше дупка в главата му.
По дяволите! – изруга той, все още не изплувал от съня. – Не могат ли да ме оставят поне за минутка!
Явно не можеха, защото видеофонът продължаваше и продължаваше да сигнализира, в резултат на което той – президентът на енергийната корпорация Слънце Роши Берентал – постепенно започна да идва на себе си. Бавно отвори очи и като видя изобразения на миниатюрния екран мигащ в червено символ, сънят тутакси се разпръсна, отстъпвайки място на любопитството – да, все още само любопитство, пък макар и с едва доловим оттенък на тревога.
- Базата – смръщено си каза. – Странно, какво ли искат сега?
Той се претърколи, сграбчи видеофона, като едва не го изпусна, и отговори на обаждането:
- Берентал слуша – произнесе с почти нормален, макар и леко сънен глас.
- Г-н президент! – уплашено се пулеше от екрана нечия смътно позната му физиономия.
Ама че образ, реши той: разрошен, с кръвясали очи и с блед, съвсем нездрав цвят на лицето!...
И тогава тревогата остро го клъвна.
- Какво се е случило?! – неволно повиши тон той. – Какво, по дяволите, е станало, Емайли?! – припомни си мимоходом името на служителя в базата, който явно бе дежурен в момента.
- Вретената, г-н президент... – сведе глава онзи.
- Какво се е случило, някаква авария ли? – опита да се самоуспокои Берентал.
- Получихме съобщение от тях, г-н президент.
Сърцето на Берентал пропусна един удар:
- Е, и какво от това? – запита той по-скоро протоколно, отколкото с интерес. Подозираше, че е станало най-лошото.
- Съобщават, че са изгубили сигнала и че няма начин да го възстановят – с треперещ глас потвърди опасенията му Емайли. – Пишат още...
Не, съвсем не го интересуваше какво още пишат. Останалото, каквото и да бе то, нямаше как да е важно в сравнение с току-що получената информация.
Най-вероятно са оповестили – каза си, имайки предвид екипажите на вретената, - че имигрират в свободната зона.
Да, така беше. Точно това бе втората половина на информацията, която дежурният в базата Емайли бе оторизиран да му предаде. И след това обаче лицето му остана на екрана, дори се зачерви от напрежение:
- Какво още има, Емайли? – машинално, с натежал от умора глас, макар да бе спал непробудно близо осемнадесет часа, запита Берентал. За миг в сърцето му трепна абсурдната надежда, че сигналът отново може да бъде прихванат, ала тутакси се сети, че това не бе обикновен сигнал, за който можеш току-така да се закачиш със стандартна енергийна кукичка.
- Направо ви го пращам, г-н президент – смотолеви Емайли и на монитора, точно под образа му, изплува някакъв надпис с кривящи се, сякаш хилещи се – да, хилещи се, това бе думата – букви, във весел розов цвят на всичкото отгоре.
- Какво е т... – понечи да се осведоми Берентал, сетне очите му се плъзнаха по написаното и лицето му стана червено като домат. Бе прочел, разбира се, посланието на Верлаац.
- Нито дума за това, Емайли! – просъска той. – Разбра ли ме? Нито дума на никого! И като казвам на никого, значи на ни-ко-го! – нареди с възможно най-строгия си и назидателен тон.
- Разбира се, г-н... – отзова се Емайли, който видимо бе започнал да трепери от страх.
- Да не би...? – изрази опасенията си Берентал и отправи изпепеляващ поглед към нещастника на монитора.
- Не, г-н президент – уплашено преглътна онзи. – Вие сте първият, на когото се обаждам, след като получих информацията...
Малко по-късно Роши Берентал седеше на масата в същата тази стая с чаша горещо кафе и размишляваше върху превратностите на съдбата. Той обаче бе оптимист – непоправим при това. Кълнеше се, че така брутално хвърлената в лицето му подигравка от неизвестния вероломец – А може би вероломци?, – пътуващ към неговата, да, именно не-го-ва-та, планета, няма да остане ненаказана, пък дори и това да е последното нещо, което щеше да направи в живота си.
Да – тръсна глава той. – Ще ми отнеме доста време – поне няколко години, но ще те последвам и на край света, където и да е това, и ще те унищожа! – закани се. Сетне започна да се отпуска. Явно кафето имаше благотворен ефект върху обтегнатите му нерви. Пък и, веднъж взел решение, постепенно бе завладян от дълбоко спокойствие:
- Някой ден – въздъхна, отпивайки поредната глътка от кафето си. – Някой далечен, вероятно много далечен ден, ала някога, а не, както вероятно си въобразяваш, никога!
Сетне, загледан във вече просветляващото утринно небе, полека се върна към задълженията си. Онова, другото, то щеше да остане за по-късно, ала нещастникът, който го бе унизил с тоя боклук, написан с хилещи се розови букви при това, щеше да си плати – и то не на кой да е, не изобщо, а лично на него и, ако това не се случеше, да не се казваше Роши Берентал!!!
Спущено на 16 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 2 на глава X.