Книга първа, част втора, глава X – 2
Тъпанар Дрънкар: Каква е тая смахната фантасмагория на Тамато за Вселената?! Ами странните възгледи на Браникар за т. нар. „безпарична” икономика?! А какво да кажем за шантавия начин, по който Фунга обяснява наличието на хиперпространството и микровремето?! За Сафаро пък въобще да не говорим: то не би „тайни” кухини в стените, то не би бели мишки, то не би дематериализатори?!... – Абе, какво да ви кажа, побъркани хора и ту и то – всичките ДО ЕДИН при това!!! Ама какво толкова сме се загрижили за тия откачалки! Да оставим авторът да им бере гайлето. Все пак са продукт на неговото въображение, а не на нашето, нали?...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
2. Споделени мечти
През първото денонощие от пътуването няколкото дълги серии от хиперпространствени скокове ги бяха поизтощили. Въпреки това, току-що станал, политологът Елали Фаргош бодро крачеше из общото помещение с чаша димящо кафе в ръка и весело си подсвиркваше.
- Това сатошко ли е? – сепна го нечий глас и той едва не разля кафето си. Бе професорката по молекулярна физика Сендера Тамато, която незабелязана от него бе влязла в помещението.
- Това, че съм защитил доктората си във Веренския университет, не означава, че не съм бил и на други планети – усмихна се той. – И, щом толкова те интересува, мелодийката е кафрианска – някаква любовна песничка, която като кърлеж се е впила в съзнанието ми.
- Доста образно казано – изкоментира професорката, включвайки автомата за кафе.
- Направи и на мен още едно – подхвърли Фаргош, изстрелвайки пластмасовата си чашка към рециклиращото устройство, като по случайност го улучи.
- Брей – вдигна вежди Тамато, - ама ти си бил много точен!
- Такива са и теориите ми – увери я той, макар че онези в Конфедерацията, които го признават, не са кой-знае колко много.
- Остави Конфедерацията! – сбърчи нос тя, поемайки кафето си и пускайки неговото. – Всичко това вече е зад гърба ни.
- Знаеш ли? – изгледа я с нескрито любопитство той. - Отдавна се каня да те питам какво точно те накара да се съгласиш да се присъединиш към веселата ни компания. Доколкото ми е известно, имаш блестяща кариера във Валонския университет, който със сигурност е най-реномираният в цялата Конфедерация!
- Не всичко е на повърхността, Лали – въздъхна Тамато, подавайки му кафето. Поемайки го, той за миг задържа пръстите й в своите, при което тя леко се изчерви, ала не отдръпна ръката си.
- Не искам да кажа, че нещо ми е липсвало – съвсем не – тръсна глава професорката и отпи от кафето си. – Възгледите ми обаче...
При тези си думи тя спря разходката си из помещението и едва забележимо се подсмихна:
- Любопитно ми е какво ще кажеш, ако един физик – напр. аз – ти каже, че материята – всичко, което ни заобикаля, самите ние, въобще всичко... – съвсем не е такова, като каквото сме свикнали да го мислим, и при това облече позицията си в солидни физически аргументи.
- Извинявай, Сенди – махна със свободната си ръка той, - но ми се струва, че нещо шикалкавиш. – Да не би да искаш да кажеш, че от Конфедерацията те е откъснала някаква си лично твоя фантасмагория за Вселената!
- Нещо такова – кимна тя. – Само че съвсем не е фантасмагория.
- И тя е – очаквателно я изгледа той, - теорията ти, де?
- Материята не е най-подходящият теоретичен конструкт за обясняване на действителността – убедено заяви тя, като го стрелна с предизвикателен поглед. – Във вида, в който сме свикнали да я мислим, тя просто не съществува. Това, казано възможно най-кратко, е моята хипотеза.
- Е, добре де – сви рамене той, - доколкото разбирам, възражението ти срещу общоприетите възгледи за света се състои в обстоятелството, че наричаме онова, което го изгражда, каквото и да е то, материя. То обаче – материята – е само дума! Значи се противопоставяш на според мен доста прагматичната идея за наличието на дума, с която да обозначаваме структурата на света!
- Едва ли си толкова голям идиот, на какъвто се правиш, Лали! – неочаквано избухна тя. – Противопоставям се не на факта, че наричаме всичко това – при тези си думи завъртя отворената си длан в кръг – някак си – било материя или по какъвто и да било друг начин. Проблемът е, че го мислим като материя!
- Е, добре тогава – разпали се той: - като какво, по дяволите, настояваш да го мислим?!
- Може би най-точната дума би била идея – уточни тя.
- Идея? – озадачи се той, преполовявайки кафето си с шумно сръбване. – Та това, ако не се лъжа, е просто концепцията на класическите идеалисти!
- И да, и не – замислено каза тя и също отпи от кафето си. Сетне го изгледа някак странно: - Запознат ли си със солипсизма?
- Не е като да не съм чувал – потвърди той. – Това не бяха ли ония откачалки, дето вярвали, че светът бил идея в нечие съзнание?
- Същите – кимна тя. – Само че аз не съм точно солипсистка, макар да не съм далеч от техните възгледи. Мисля, че светът не просто е идея в нечие съзнание. Убедена съм, че той е самото мислещо го – сиреч мислещо самото себе си - съзнание!
След тези нейни думи се възцари кратко мълчание, по време на което и двамата отпиха от кафето си.
- Ама че шантаво! – промърмори накрая той и присъедини и втората си изпита чаша кафе към първата в рециклиращото устройство. Сетне отиде до машината и си пусна ново.
- Няма ли да ти дойде малко множко? – любопитно го изгледа Тамато.
- Нищо, което е достатъчно вкусно – или пивко – не е достатъчно много – дълбокомислено отбеляза политологът, изчаквайки чашката с новото му кафе да се появи в отвора.
- Та за възгледите ти – поде отново той, когато пак закрачи из помещението с чаша горещо кафе в ръка. – Светът, казваш, бил съзнание?...
- Да, точно така – кимна тя, допивайки своето кафе и запътвайки се да присъедини чашката си към вече изхвърлените в рециклиращото устройство. – Кой казва обаче, че съзнанието непременно е – или че трябва да бъде – нещо живо? Аз просто твърдя, че то е механизмът, формулата, вътъкът на света, независимо дали е живо или не.
- И, естествено, разполагаш със солидни физически аргументи в подкрепа на това си становище? – развеселено я изгледа Фаргош.
- Повече от убедителни – сериозно настоя тя. – Ако продължаваш да ме гледаш с насмешка обаче, няма да ги споделя с теб.
При тези нейни думи той опита да придаде на лицето си сериозен израз и вероятно – поне донякъде – успя, защото тя се усмихна и склони да му обясни:
- На най-фино ниво – на нивото на най-малките установени до момента елементи – физическите процеси такива, каквито ги познаваме, рязко се променят – при това до неузнаваемост. Накратко, на хипермикро ниво – напр. на ниво хиперпространство или микровреме – се случват неща, които не би трябвало да са възможни по правилата на който и да било от познатите ни природни закони.
- Искаш да кажеш, че светът е такъв, какъвто го познаваме, защото мисли себе си по този, а не по някакъв друг начин? – опита да проумее политологът.
- Доста точно казано – кимна професорката.
- Но това би трябвало да означава, че той – светът – би могъл и да не мисли себе си по начина, по който го прави в момента – поне в рамките на обитаваната от нас Вселена? – предположи очевидното той.
- Именно – потвърди тя. – Ето с такива изследвания – и тъкмо физически, а не някакви си мистификации или Бог знае какви други блъфове от този сорт – искам да се занимавам. Конфедерацията обаче, както и сам съзнаваш, не би ми предоставила тази възможност. Е – поправи се тя, - по-точно колегите ми не биха възразили да го правя, не биха могли, - но във всички случаи биха ме поставили в изолация, пък какво остава да ми съдействат!...
- Е – усмихна се той, сега обаче без предишната ирония, - може би всички на това корито сме повече или по-малко странници. Всъщност, едва ли бихме тръгнали, ако не бяхме такива...
- Сигурно си прав – замислено каза тя.
- Това е очевидно – кимна той. – Не те ли плаши обаче обстоятелството, че отиваме на една по всяка вероятност съвсем нецивилизована планета, където възможности за изследванията ти просто не съществуват, или, ако все пак ги има, то те биха били налични в някаква много ниска степен?
- Не, не е така, Лали! – отривисто възрази Тамато, вадейки от хладилника пакет понички с шоколад.
Малко по-късно, когато бяха седнали на масата и почти бяха изпразнили пакета, тя продължи:
- Похарчих всичките си спестявания – а те съвсем не бяха малко - за специална, наистина много специална апаратура. Всичките, разбираш ли – до последния вендер! При това много от нещата, които поръчах, са единствени по рода си и само солидното възнаграждение, каквото предложих на изработващите ги, ги склони да ги направят за мен.
- Когато стигнем – размечта се тя, - ще мога да проверя всичко, за което само ти загатнах. При това... – за момент се поколеба, сетне уверено продължи: - при това може би ще ми се удаде дори да открия тайната на живота!
Дъвчейки поредната поничка с шоколад, Фаргош потъна в мислите си. Не, реши. Неговите собствени мечти съвсем не бяха чак толкова амбициозни, макар че думата, която имаше предвид, бе грандомански. Той просто – ама че просто, надсмя се вътрешно над себе си – искаше да установи, при това в естествени условия, дали е възможна политическа система, позволяваща на съставящите я групи и индивиди да живеят в траен мир. И като казваше траен, мислеше точно това, а не не чак толкова дълъг отрязък от няколко столетия или хилядолетия. Имаше предвид десетки, а защо не и стотици хиляди години, може би дори цялото време от няколко милиона години, обемащо средната продължителност на живота на човечеството на една планета...
Какво пък – надигна се от стола, - съпроводен от любопитния поглед на професорката, – май и моето е не по-малка щуротия от света-съзнание на Сенди!
- Нещо се замисли, а? – погрешно изтълкува моментното му самовглъбяване тя.
- Човекът е Вселена, Сенди – загадъчно подметна той, - и може би тази Вселена е не по-малко сложна, а защо не и по-сложна от онази, която обитаваме...
* * *
По същото време микробиологът Сотер Енгана все още мързеливо се излежаваше в кушетката си. Затова и тихото почукване на вратата го сепна:
- Един момент! – извика той, докато чевръсто се намъкваше във всекидневните си дрехи.
- Вече можеш да влизаш – оповести, отвори един от многобройните шкафове, заели почти изцяло една от стените на стаята му, взе електрическата си самобръсначка и я включи.
Вратата се отвори и в рамката й застана специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро:
- К’во става, бе, авер! – засмя се той. – Та ти спиш повече от мен, което, признавам, е наистина рядко срещано.
- Влизай, какво стърчиш там! – скастри го домакинът и му посочи единствения неотрупан с дрехи или апаратура стол.
- Гледам – плъзна поглед наоколо Сафаро, като затвори вратата и се тръсна на предложения му стол, - че и ти работиш усилено.
- Абе, какво да ти кажа... – сви рамене микробиологът. – Не е като да си в естествена среда.
- В това отношение предимството е на моя страна – призна Сафаро. – За мен всяка среда е естествена.
- Все пак се надявам да не изтървеш от ръкава си някоя бомбичка, която да ни превърне в естествена част от обкръжаващата ни естествена среда – подсмихна се Енгана и отиде до машината за закуски:
- Искаш ли нещо?
- Благодаря – отклони предложението му Сафаро, - но вече имах възможност да си похапна царски в лабораторийката си!
- В лабораторийката, значи – развеселено го изгледа микробиологът. – Да не би не само да майсториш, ами и да похапваш бомбички!
- Шегата настрана – внезапно стана сериозен Сафаро, - но искам да споделя с теб за най-новото си изобретение.
- Нещо, свързано с дематериализатора? – предположи микробиологът, програмирайки машината да му направи сандвич със зеленчуци.
- Пфуй – набърчи чело Сафаро, проследил действията му, - как можеш да ядеш такива гадости!
- Гадости друг път – весело възрази Енгана. – Гадости са месищата, дето ги плюскате всеки ден в общото помещение – при това неколкократно!
- Както и да е – тръсна глава специалистът по бойни отровни вещества. – Онова с дематериализатора е детска игричка в сравнение с новата ми идея!
- Айде бе! – шеговито отбеляза Енгана, вадейки сандвича си от машината. – Твойте идеи са толкова шантави, че просто ти се чудя как ги различаваш!
- Става въпрос за смес, която в съвсем малки количества – имам предвид далеч по-малко от милиграм – предизвиква изпадане на всички в диаметър от 2 000 метра в състояние на регресивна хипноза!
- Това се казва идиотщина! – възкликна Енгана и отхапа голям залък от сандвича си.
- Нали? – възприе думите му като похвала Сафаро. – Смятам да го изпробвам върху първите диваци, на които попаднем.
- Щом не е върху мен, нямам против – заяви Енгана, преглътна залъка си и отхапа нов.
- Ами ти, бе, що за биолог си! – престорено се възмути Сафаро. – Само кибичиш в личната си обител и се тъпчеш със здравословна храна, макар че, от мен да знаеш, тъпкането и с най-здравословната храна хич не е здравословно!
- Аз ли? – шеговито отбеляза микробиологът. – Аз просто ви гледам сеира на всичките и си правя съответните заключения! Защо не предположиш, че и това – наблюдението над обитателите на един подвижен цирк от чудаци – също може да има вид на изследване, доста интересно при това!
След тази си тирада Енгана дояде сандвича си и програмира машината да му направи билков чай.
- Кой знае – замислено сви рамене Сафаро. – Може и да си прав...
- Какво ще кажеш за Сенди? – рязко смени темата микробиологът, вадейки от машината чаша със зеленикава течност с леко накиселяващ аромат.
- Ти какво – сепна се Сафаро, - да не си й хвърлил око?
Енгана само сви рамене и отпи от чая си.
- Не е лоша – подсмихна се специалистът по бойни отровни вещества. – Е, за мен е малко старичка, трябва да е на повече от четиридесет. Когато няма алтернатива обаче – мъдро отбеляза той, - всичко върши работа... Но иначе не е лоша - повтори, ставайки, - хич даже не е лоша... – Що се отнася до мен обаче – подсмихна се, - като стигнем, ще си опитомя някоя млада дивачка.
- Ако там, където отиваме, изобщо има диваци – подметна Енгана, сподавяйки една прозявка.
- Като стигнем, ще видим – прагматично заключи Сафаро. - Съжалявам, друже! – насочи се към вратата той. – Сладко си хортуваме ние с тебе, обаче вече ще трябва да те оставям, че лабораторийката ми ме зове.
- Зовете дъската, дето ти хлопа – подсмихна се Енгана, след като Сафаро излезе и затвори вратата след себе си. – Стара била! – сръбна от чая си той, извиквайки в съзнанието си образа на проф. Сендера Тамато. – Щял да си опитоми някоя млада дивачка! Бас ловя, че на смахнат бомбаджия като теб и двадесетгодишна красавица би му се сторила стара и сбръчкана!
* * *
Няколко часа по-късно към задълбочено четящия някаква книга икономист Ландор Браникар се приближи Маркел Сибони.
- Какво е това? – посочи към четивото той. Браникар рязко вдигна глава и проследи погледа му:
- Икономическите системи на стария свят от известния финансист Валтер Бизли.
- Не съм го чувал – подсмихна се Сибони.
- Не се и съмнявам – доброжелателно се засмя Браникар. – Това – той тупна книгата с длан – се води като упадъчна литература. Сиреч, не е за добри момчета като теб.
- Извинявай, но много ми е трудно да си те представя като лошо момче – контрира младежът.
- Както и да е – тръсна глава професорът. – Важното е – зае се да му обяснява той, - че тя ни разкрива икономически светове, които ние, съвременните хора, не бихме могли дори да си представим.
- Пример? – подкани го да продължи Сибони.
- В много от архаичните общества търговията се е извършвала под формата на натурална размяна – вещ срещу вещ. Другаде икономическата система е била основана на подаръците – предоставяне на дарове и насрещни дарове. Някъде – и това са най-интересните за мен практики – ресурсите в общността са били разпределяни в зависимост от нуждите на членовете й, а не на основа на реципрочната или еквивалентна размяна...
- О’кей, Лан – приседна в креслото до неговото младежът. – Да допуснем, че всичко е било така, както се описва тук – и той кимна към книгата, която професорът между временно бе затворил, отбелязвайки мястото, до което бе стигнал, с клечка за зъби. – Едва ли обаче тези практики са налице в някое от по-цивилизованите общества.
- Не, не са – потвърди Браникар. – Но биха могли да бъдат – убедено заяви той. Ако там, където отиваме, наистина има диваци, както се предполага, и те бъдат цивилизовани по подходящ начин, може би...
- А може би не? – рязко го прекъсна младежът, мервайки с крайчеца на окото си приближаващите към тях доцент по електромагнитни полета Калитер Фунга и Сендера Тамато, които оживено спореха за нещо, насочвайки се към две кресла на няколко метра разстояние от двамата мъже.
- Възможно е – миролюбиво призна професорът. – За да сме сигурни кое от двете е вярното обаче, трябва да проверим, нали?
- Ония двамата нещо здраво са се захапали – подсмихна се Сибони и стана. – Отивам да видя какво толкова ги вълнува.
- Внимавай да не прекъснеш нещо! – смигна му икономистът и отново отвори книгата.
* * *
- Да направим комбина като стигнем, а? – предложи Фунга, сядайки.
- Само ако се съгласиш да инвестираш във, както ги наричаш, въздухарските ми занимания – отсече професорката, настанявайки се до него.
- Любопитно ми е какво толкова се надяваш да откриеш с мистификаторските си джунджурийки! – малко нервно се засмя той, отвори барчето и си наля малко уиски, предлагайки и на нея.
- Не, благодаря! – врътна глава тя и го изгледа в упор. – Ти имаш нужда от помощта ми, а не аз от твоята.
- Спор няма – съгласи се специалистът по електромагнитни полета, отпивайки от кехлибарената течност. – Просто се чудя какво търсиш: частицата Бог ли, философския камък ли, еликсира на живота ли!...
- Знаеш концепцията ми – изпухтя Тамато, проследявайки с поглед приближаващия към тях Сибони. – Интересува ме онова, което е в основата на т. нар. материя, защото е отвъд нея...
- Настанявай се, младежо! – приветливо се усмихна Фунга, посочвайки на Сибони една табуретка на близо. – Уиски?
- Може малко – прие младежът, тръсвайки се на указаното му място.
- Хиперпространството – започна да обяснява специалистът по електромагнитни полета, след като го обслужи – съвсем не е такова, каквото си го представяш, Сенди. По дяволите – леко повиши тон той, - та то въобще не е такова, каквото си го представят повечето хора! Всички вие – при това Фунга изгледа и двамата си събеседници – си мислите, че то е нещо, което просто съществува на свои собствени основания вън и независимо от нас...
- Уверявам ви – тръсна глава той, - че няма нищо по-погрешно от това. Хиперпространството съществува – натърти Фунга и отпи от уискито си, - защото ние сме го създали. Именно ние, хората, сме породили несъществуващата му реалност и сме я втъкали в платното на действителността, просто защото в определен момент хиперпространството се е оказало решението на извънредно важен за нас проблем.
- Но какво е то, Кал? – приведе се към него Тамато. - Какво е хиперпространството? Не мислиш ли, че именно специалистите по проблема, какъвто си самият ти, трябва да отговорят на този фундаментално важен въпрос, при това без шикалкавения и увъртания? – изгледа го въпросително тя.
- Свикнали сме да мислим за категории като хиперпространството и микровремето по обичайния ни, извинявай, Сенди, пещерен начин – започна специалистът по електромагнитни полета. – Представяме си го като нещо, което просто сме открили, напр. както човек намира монета на улицата.
- Хиперпространството, приятели – отново отпи от уискито си той, - не е нищо повече и нищо по-различно от превърната форма на пространство. Да вземем автомата за кафе. Не можем да консумираме кафето на зърна, нали така? О’кей. И какво правим тогава? Много просто – разпери ръце. – Смиламе го, при което извличаме най-полезните за нас негови сокове. Съвсем същото е и с хиперпространството. Знаем, че най-високата скорост в пределите на обикновеното пространство е тази на светлината. Ние обаче – имам предвид, разбира се, далечните ни предшественици – искаме да се движим с много, несъпоставимо по-висока скорост. И какво правим тогава? Много просто – отговори си сам. – Преобразуваме смиламе, нагъваме, наречете го както искате, пространството така, че да го приведем в съответствие с тази наша цел... Това е – тръсна глава. – Нищо мистично, нищо чак толкова необикновено. Просто проблем и решаването му по чисто научен начин...
- Но все пак хиперпространството съществува, независимо под каква форма – обади се Сибони и отпи от уискито си.
- Безспорно – кимна Фунга, рязко извръщайки се към него. – Формата обаче съвсем не е без значение – натърти специалистът по електромагнитни полета. Казано иначе – заключи той, - ако в този миг по някакъв чудодеен начин изчезнат всички кораби и изобщо машини с хиперпространствени двигатели, в същия този миг ще престане да съществува и хиперпространството. С това искам да кажа, приятели – надигна се от мястото си ученият, - че времето и пространството са естествени, че каквото и да правим, не можем да ги появим или да ги накараме да изчезнат, а микровремето и хиперпространството са изкуствени. Да – потвърди, - последните наистина съществуват. – Как иначе бихме се придвижвали с тоя звяр? – махна на около си с ръка. – съществуването им обаче не се дължи на никаква природна или естествена необходимост...
Избълвал всичко това на един дъх, Фунга внезапно широко се усмихна, смигвайки на Тамато:
- Помисли си, скъпа – изгледа я обезоръжаващо. – До пристигането ни там – където и да е това шибано или благословено там – има още доста време, та да започваме да си правим планове за него още от сега...
- Лан пак се е зачел – стана и професорката, кимайки към задълбочилия се в четивото си за древните икономики Браникар. – Подозирам, че скоро отново ще започне да ни облъчва с някаква нова теория за безпаричното – тя развеселено натърти на безпаричното – стопанство!
* * *
Елорио Габор плахо почука и в отговор чу едно мощно:
- Влез!
Той отвори вратата и надникна в обителта на специалиста по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро, който тъкмо подреждаше нещо върху работната си маса:
- А, ти ли си, Лори? – приветливо се усмихна последният. – Влизай и се настанявай където намериш! Както виждаш, малко е разхвърляно, ама да не ти пука... Чай, кафе, безалкохолно, алкохолно, нещо друго?... – осведоми се той.
- Не, само ще поседна за малко – отклони поканата Елорио, обхождайки помещението с живите си, проницателни очи. Погледът му попадна на малка метална кутия в ъгъла, липсваща при последното му посещение.
Някакъв нов експеримент на доцента – реши той, настанявайки се на една като по чудо свободна табуретка:
- Ама при теб е дори по-разхвърляно отколкото при Соти! – подсмихна се.
- Какво очакваш от човек, който само се тъпче със здравословна храна и пие някакви чайове с миризма на сироп за кашлица! – пошегува се доцентът, приключвайки с подготовката на апаратурата. – Ти какво? – рязко смени темата той, поглеждайки младежа с едва прикрито любопитство. – Уж си асистент на шефа, пък не съм ви виждал заедно нито веднъж, откакто се качихме на коритото!
- Вероятно като стигнем ще ни привлече в екипа си – Мен и Марк – почти безучастно, но с едва овладяно вътрешно напрежение отговори Елорио, пъхайки ръце между коленете си.
- Вероятно? – вдигна вежди Сафаро. Сетне тръсна глава и посочи към апаратурата на работната си маса. В последна сметка отношенията между Лори, Марк и Ген не го интересуваха, нали така, освен, разбира се, от чисто човешко любопитство.
- Жалко, че единственото, което мога да правя тук, са симулации! – въздъхна той. – Е, не съвсем симулации... – смигна на младежа многозначително, решавайки да рискува с него. – Надявам се, че това, което ще видиш, няма да стигне до ушите на шефа?
Елорио само вдигна рамене. След предателството си към Верлаац не можеше да е сигурен в нищо.
- Не че ще ми навредиш, ако кажеш – поясни ученият, - но ако не го правиш, ще ми спестиш едно малко спречкване с великия – той натърти на великия – ни предводител.
- Ще мълча – едва се изплъзна измежду пресъхналите устни на младежа, при което той видимо се изчерви.
Не ти е чиста работата, момче! – мислено отбеляза Сафаро. – Мътните да ме вземат обаче, ако знам в какво е шибаният ти проблем!
Специалистът по бойни отровни вещества се приближи до една от стените, извади от джоба си малка метална пръчица и, натискайки с върха й някакъв бутон, разположен в основата й, визуализира върху нея малък участък, който светна в ярко червен цвят. Сетне докосна с пръчицата някакъв символ върху този участък и част от стената се отмести встрани. Ученият пристъпи в образувалата се кухина, сподирян от любопитния поглед на младежа. Размести някакви кутии, взе една от тях, след което се върна и отново маскира отвора в стената:
- Питаш се какво е това – загадъчно се подсмихна той. – Мишки – кимна към кутията. – Един доста специален вид мишки от Трирт. Снабдих се само с триста парчета, при това на безбожната цена от общо тридесет хиляди вендера!
Докато казваше това, ученият се приближи към един от металните шкафове в стаята, отвори го и пъхна вътре кутията:
- Размразител – поясни, затваряйки шкафа, след което започна да манипулира с някакви бутони, разположени в долната му лява част. – Животинките са в състояние на анабиоза и ще трябва да ги размразим, преди да ги вкараме в употреба.
- Готово – заяви доцентът, след като още малко си поигра с бутоните. Сетне натисна някакво зелено копче над тях и се запъти към вратата:
- Да заключим все пак, та да не ни се налага да обясняваме без време.
- Ама Верлаац не знае ли за мишките... – че ги носиш, де? – полюбопитства младежът.
- Всички се съгласихме да не качваме животни на борда – обясни Сафаро. – Подозирам, че Соти също мъкне някакви микроорганизми, ама като не сме сигурни, да не говорим наизуст. Между другото – развеселено отбеляза ученият, заключвайки, - тоя перко май се е чалнал по Сенди.
- Кой, Соти?! – изненадано възкликна Елорио. - По професорката?!
- Струва ми се, че няма да му се отвори парашутът, ама знае ли човек – потвърди специалистът по бойни отровни вещества.
Процедурата по размразяването продължи няколко минути. Сетне Сафаро взе две от кутиите на работната си маса и ги тикна в тясното пространство точно пред размразителя. Свърза ги с него с помощта на два малки преходника, след което едновременно отвори и тях, и самия размразител:
- Само гледай да не се изплъзне някоя – помоли младежа той, - макар че, както ме уверяваха, това устройство за прехвърляне било доста надеждно... – А, получи се! – доволно възкликна след няколко секунди, затваряйки двата съда с вече прехвърлените в тях мишки, след което стори същото и с размразителя и понесе кутиите с животинките към работната си маса. Тръсна ги върху нея и направи стените им прозрачни:
- Сега ще видиш нещо, което Верлаац няма как да ти покаже! – въодушевено възкликна ученият. Сетне накара младежа да се приближи. Вкара през миниатюрен отвор на едната от кутиите някаква тръбичка, през която впръска сред обитателите й малко количество от някакъв зеленикав газ. После стори същото и с другата кутия, само че тръбичката, която използва, бе друга, а газът, който впръска чрез нея, имаше жълтеникав оттенък:
- Това – обясни той - са два различни стимулатора. – Зеленият – кимна към първата кутия – прави тия гадинки по-кротки и от миряни по време на молитва. Жълтият пък – премести поглед върху другата кутия - многократно повишава агресивността им до степен, достатъчна, за да се разкъсат помежду си.
- И в какво по-точно се състои експериментът? – любопитно го изгледа младежът, заставайки до него.
Сафаро не отговори веднага. Той опря контейнерите един о друг и ги свърза с помощта на съоръжение от тънки тръбички.
- Ще изчакаме още десетина минути – хвърли поглед към часовника си. – Сетне, ако всичко е наред, ще видиш шоу, от което човек с по-слаби нерви би припаднал. – Надявам се да нямаш такива все пак? – многозначително изгледа младежа.
- Ще го преживея, каквото и да е – насили се да се засмее Елорио.
Това, което преживя обаче, след като видя началото на експеримента, едва не го накара да си изповръща червата!
След като изтекоха десетина минути, Сафаро премахна преградата между мишките. Между временно онези, в чието обиталище бе впръскан жълтеникавият газ, вече бяха започнали да се превъзбуждат и да се хапят помежду си. Едва сега Елорио забеляза, че те са белязани на белите си коремчета с червен, а онези от другата кутия, които продължаваха да се излежават или да се разхождат кротко – със зелен сърповиден знак.
- Ония с червеното са агресивните, а другите – със зеленото – миролюбивите – потвърди очевидното Сафаро и с помощта на някакво дистанционно устройство предизвика мощни въздушни вълни във вече съединените кутии, явно за да разбърка животинките. Едва тогава експериментът навлезе в същинската си фаза. Независимо че вече бяха размесени, мишките продължаваха да се държат така, сякаш са разделени. Въпреки очевидно рязко повишаващата им се агресивност, онези с червения символ я проявяваха само помежду си, като вече доста настървено се хапеха и дращеха, без да обръщат внимание на другите, на чиито коремчета имаше зелен полумесец, които само се отместваха от пътя на себеподобните си, оставяйки ги да се бият!
Не бе изминала и минута, когато животинките с червения символ започнаха да се разкъсват помежду си. Елорио потръпна и извърна очи. Бе на ръба на повръщането, но някак си – и той не разбра как точно – успя да се въздържи.
Пет минути по-късно вече всичко бе свършило. От мишките с червения символ бяха останали живи само две, които обаче явно бяха в прекалено тежко състояние, за да са годни за по-нататъшно използване.
Сафаро прехвърли бозайниците със зеления символ в трета кутия, замрази ги с апарат, подобен на размразителя, и ги прибра в склада в стената, сетне разчисти, като пусна в съединените кутии някакъв отровен газ, с помощта на който уби и останалите две живи мишки и през един процеп в съединените кутии изхвърли трупчетата в рециклиращото устройство. Сетне стерилизира кутиите и ги прибра в един от металните шкафове в стаята.
- Знаеш ли какво видяхме току-що? – кимна към младежа той. – Едната от две воюващи армии се самоунищожи!
- Но ако се пусне газ на бойното поле, той ще засегне и двете армии! – предположи логичното Елорио.
- Не и ако едната армия – тази, чието самоунищожаване се цели – е облъчена по-рано – доста по-рано – коригира го ученият. – В момента работя върху времето, за което трябва да подейства веществото. Мисля, че в реални условия биха били към два часа и половина, които имам амбицията да удължа до двадесет и четири, а може би и повече часа...
Междувременно, погледът на Елорио отново бе попаднал върху металната кутия в ъгъла, която бе видял на влизане:
- Какво е това? – посочи я той. – Сигурен съм, че миналият път, когато идвах, я нямаше.
- А, това ли! – усмихна се Сафаро. – Още една от джунджурийките, заради която мога да имам спречкване с капитана. – Това, момчето ми – отиде до кутията той, вдигна я и му я подаде, - е нихилин.
Елорио пое кутията и се изненада от лекотата й. Тежеше не повече от два килограма.
- Нихилинът – продължи да обяснява ученият, като започна възбудено да кръстосва стаята – е същото нещо, което Соти нарече дематериализатор. Може би ти е говорил за него? – вдигна вежди той.
- Не – отрече младежът, оглеждайки с любопитство кутията.
- В това – Сафаро се приближи и чукна малкия метален контейнер – има половин килограм от вещество, което дематериализира всичко, в близост до което се взриви. За да схванеш каква е мощта му, достатъчно е да ти кажа, че само пет до десет грама нихилин биха стигнали да бъде дематериализирано безследно цялото това корито с всичко на борда му, вкл. и с нещастните ни тела... за душите не знам – позволи си малко черен хумор той!
Младежът смаяно го изгледа. Нещо в съзнанието му се размърда – нещо тъмно и страшно, което той опита да потисне, но не успя – поне не съвсем. Представи си кораба на някаква поляна с буйно поточе, обкръжена от гъста гора. Представи си едно слънчево, ослепително синьо небе. Сетне си представи мълнията... и страхотната експлозия..., и корпуса на кораба, който в един миг величествено се възправяше сред красотата на рисувания от въображението му пейзаж, а в следващия... – в следващия вече го нямаше... Просто бе изчезнал и той, и прекрасният свят, в който го бе поставил...
Елорио с усилие тръсна глава и рязко, почти панически, напъха кутията в ръцете на Сафаро.
- По-полека – усмихна се последният, - няма да те опари, нито, разбира се, ще те дематериализира!
Той върна малкия контейнер на мястото му, сетне отново закрачи из стаята:
- Доста ще трябва да се потрудиш, за да взривиш това нещо. Взривателите са много специални и, естествено, са на друго място...
Елорио стана:
- Е, аз ще тръгвам – извини се той и прекрачи към заключената врата.
- Май и аз ще сторя същото – разкърши рамене Сафаро. – Ами да – възкликна ученият, поглеждайки към часовника си, - че то станало обяд! – Не че храната, която ни сервират тука, е от най-първокласната, ама нали все пак трябва да се яде.
Спущено на 23 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава X.