Книга първа, част втора, глава X – 3
Тъпанар Дрънкар: Ааа, ето защо авторът е включил жена в експедицията на Верлаац! Странно е обаче защо към проф. Сендера Тамато не е добавил още няколко. Така де: повече жени = повече драми, повече интриги и – то се знае – повече и по-вдъхновяваща романтика!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Любовният триъгълник
Десет денонощия след отпътуването им от пространството около Корола политологът Елали Фаргош се събуди внезапно. Консултирайки се със светещия циферблат на часовника си установи, че е в средата на псевдонощта, ала въпреки това чувстваше, че не му се спи.
Все пак реши да опита да остане в леглото и извика във въображението си образа на проф. Сендера Тамато.
Странно – помисли си разсеяно, - преди да тръгнем от Корола въобще не ме впечатляваше, а сега...
Полежа още малко, сетне се надигна и реши да се поразходи из кораба. Чудеше се какво ли ги очаква там, отвъд, на митичната планета, към която се бяха устремили. Дали на нея наистина имаше живот? Дали, ако имаше, той щеше да е примитивен, или ненадейно щяха да се натъкнат на цивилизация, развита поне толкова – А защо не и повече? – в сравнение с тези на планетите от Конфедерацията? Ами ако поради някакви грешки в изчисленията се окажеше, че планетата е необитаема, че на нея изобщо няма условия за живот?...
Тръсна глава, опитвайки да прогони притесненията си за бъдещето, и напусна каютата си.
Корабът бе тих – много тих. Трябваше доста да напрегне слуха си, за да долови тихото жужене на двигателите, работещи някъде дълбоко под краката му. Между временно почувства няколко леки спазъма и почти безучастно констатира, че са навлезли в серия от нови хиперпространствени скокове.
Приближи се към един от илюминаторите и се взря в чернотата навън. Хиперпространствените скокове продължаваха на къси серии от по два-три, затова нямаше вероятност да види звезди.
Ненадейно го сепна нечия ръка, положена на рамото му.
- И ти ли не спиш? – прошепна в ухото му Сендера Тамато.
- Май всички почваме да страдаме от пристъпи на клаустрофобия – въздъхна той, протегна ръка и обгърна раменете й.
- Изгубени във Вселената – мисля, че това е най-точното определение за нас – отзова се тя, като се притисна по-плътно в него, след което внезапно запита:
- Страх ли те е, Лали? Страх ли те е от бъдещето?
- Засега ми стига, че мога да живея в настоящето – загадъчно отвърна той, заравяйки пръсти в копринено меката й, тъмно кестенява коса.
- Настоящето обаче е кратко – прошепна тя, извърна се към него и очите им се срещнаха в сумрака на псевдонощта. Фаргош трепна, сякаш през тялото му премина електрически ток. Гледаха се, без да усещат, че са навлезли в нова серия от хиперпространствени скокове – този път по-дълга.
- Нямам представа какво има там, отвъд, Сенди – кимна той към черното око на илюминатора. – Съмнявам се, че дори и Верлаац знае накъде сме се запътили.
- А ти не знаеш ли, Лали? – почти невинно прошепна тя, свита в прегръдките му. – Не знаеш ли накъде си се запътил самият ти? – При тези си думи го изгледа някак особено, с палаво пламъче в очите.
- Знам къде съм в момента, точно в този момент – измърка той и я притисна още по-близо до себе си. Чувстваше как кръвта бушува в тялото му, как в него се надига отдавна неизпитвано вълнение и някакво заредено с безумие очакване.
Реакцията му бе спонтанна, почти необмислена, ала естествена, напълно естествена. Миг нерешителност, сетне той притегли лицето й към своето и устните им се срещнаха в безмълвна целувка. После пак, и пак, и пак...
Мракът на Вселената ги обгръщаше, вещаейки неподозирани опасности за крехките им тела, ала те нехаеха за това. Просто бяха забравили, че друго, освен собственият им свят в този кратък, почти отлитащ миг, изобщо е възможно да съществува.
Едва сега Фаргош осъзна, плъзнал ръце по тялото й, че тя е само по нощница. Това допълнително го възбуди и той, целувайки я, я насочи към каютата си...
* * *
Освен Елали Фаргош и Сендера Тамато в същия този момент на кораба имаше поне още един буден. Това бе микробиологът Сотер Енгана, който, също като тях, бе решил да си направи кратка нощна разходка.
Той напусна каютата си и с тихи, почти безшумни стъпки, започна да обикаля кораба. Странно, ала през последните няколко дни бе прекалено възбуден. Въпреки че знаеше причината, това състояние бе необичайно за него и затова не му даваше мира. А причината бе професорката по молекулярна физика Сендера Тамато.
Внезапно образът й – обрамченото й с корона от буйна, тъмнокестенява грива бяло лице с влудяващо нежни и меки, почти чупливи черти – изплува във въображението му. Видението бе неочаквано ярко и почти го сепна. Представяше си, че искрящите й черни очи са вперени в него с нямо очакване...
Глупости! – тръсна глава той. – Та тя – даде си сметка – никога не ме е поглеждала така!
Бе започнал да се влюбва в Тамато скоро, буквално няколко седмици след като я видя там, на Корола. През последвалите дълги месеци чакане бе щастлив, когато имаше възможност да си поговори с нея. Не, не бе усетил отношението й към него да е станало по-особено, ала му се струваше, че с мъничко помощ от негова страна това може да се промени.
Стига бълнува, старче! – скастри се ухилен, навлизайки в един от дългите коридори, където бяха разположени складовете с неговата и на останалите учени екипировка. – Ще ти се да опиташ, ама не ти стиска, нали!
Да, не му стискаше. От край време – всъщност от самото начало – бе прекалено плах с жените и това някак си ги отблъскваше. Погледите им минаваха през него като през прозорец. По дяволите, та те изобщо не го забелязваха, включително...
Но тя - запита се, заковавайки се на място, - дали наистина и тя не го забелязваше? Щеше да разбере. Трябваше да разбере! Как обаче? Много просто – ухили се отново, ала този път по-напрегнато, почти истерично: - като опита да се сближи с нея, естествено!...
Утре – реши той. – Ще започна още от утре! Ще я поканя на кафе в някое от по-закътаните фоайета още като я видя сутринта! После ще си намеря повод да се видим по-късно на уиски или шампанско в общото помещение... Сетне ще я поканя на гости в каютата си, има достатъчно неща, които мога да й покажа и които вероятно биха й били интересни...
Затова обаче – за да я поканя на кафе - трябва да стана рано, много рано. Което, от своя страна, означава, че трябва да се върна в леглото и да опитам да поспя.
Точно в този миг започнаха къси поредици от хиперпространствени скокове.
Чудесно – каза си, – ето че и Вселената одобрява предстоящите ми действия! Хиперпространствени скокове – време, подходящо само за сън...
Взел решение, Енгана се обърна и потегли обратно към каютата си. Крачеше по коридорите с фалшива ведрост, опитвайки безуспешно да не усеща колко свито е сърцето му и как плановете му за следващия ден, толкова ярки - измамно ярки – в момента, утре, когато се събудеше, за пореден път щяха да са се разпаднали като пясъчна кула.
Опита обаче да не мисли за всичко това. Няколко часа надежда, пък макар и прекарани в сън – ето това си бе лично негово. Това никой не можеше да му отнеме...
Внезапно слухът му долови нещо и той се закова на място. Шепот, да, някакъв тих – Интимно тих? – шепот.
Интимно тих ли? – тръсна глава. – Ама че глупост! Откъде пък го измислих това! Явно фантазията ми ми погажда номера!...
Ала не. Тръгна отново, но пак спря, доловил отново шепота. Този път той бе по-ясен, някак по-близък.
Бе се заковал на изхода на един от коридорите с каютите на пасажерите. Тук живееха – по-скоро спяха – Елорио, Маркел и – да, точно така – Елали, политологът. За да стигне до коридора, където се намираше неговата собствена каюта, трябваше да мине през едно голямо фоайе с илюминатор.
За миг пренебрегнал шепота, той се плъзна от коридора във фоайето и тук най-сетне осъзна, че този шепот е истински. Издаваха го две същества, застанали близо, много близо – интимно близо - едно до друго.
И тогава остра болка прониза сърцето му. Вече подозираше, а когато чу шепота й, се убеди окончателно, че единият от гласовете принадлежи на Сендера Тамато. Но другият? Чий бе другият глас? Не чака дълго, за да разбере. Макар да не успя да долови какво казва мъжът, безпогрешно разпозна тембъра на гласа му. Това, разбира се, бе политологът Елали Фаргош!
Сенди и Лали! – с притъпена от шока почуда констатира Енгана. – Нима...
Точно тогава обаче се наложи отново да се плъзне в коридора, опитвайки да се спотаи в едно тъмно място. Ала едва ли трябваше да полага специални усилия да остане незабелязан. Те минаха край него прегърнати и целуващи се – Да, целуващи се!... – и той, Сотер Енгана, мечтателят Сотер Енгана, доскоро къпещият се в копнежи по една ефимерна любов Сотер Енгана нямаше никакъв, ама абсолютно никакъв шанс да бъде забелязан!...
Остана на мястото си дълго, много дълго време след като те бяха влезли в каютата на Фаргош. Сетне колебливо, с едва държащи го крака, тръгна нанякъде – вече просто нямаше значение накъде!
* * *
Няколко дни по-късно Енгана бе сепнат в летаргичната си дрямка от отварянето на вратата на каютата му. Странно, безстрастно констатира той, но обикновено чукат – дори и Хин.
Този път обаче Хиндер Сафаро – защото влезлият бе именно той – не бе почукал. Просто бе влязъл и стоеше, загледан във вялото полусънено лице на микробиолога:
- Случайно да имаш глътка кафе? – тихо запита новодошлият, помете на пода куп дрехи от една табуретка и се настани на нея.
- А на теб случайно да са ти казвали, че трябва да почукаш, преди да влезеш? – дрезгаво се сопна Енгана, като тромаво се надигна.
- Я виж какъв си брадясал? – забеляза посетителят, бръкна в джоба си, извади кутия цигари, изръси на ръката си една и я запали с малката си, подобна на молив запалка. Сетне вдъхна дълбоко от дима и тръсна пепелта направо на пода:
- Предполагам, че нямаш нищо против – сви рамене. – Тук и без това е по-лошо от кочина.
- Ами тогава да си беше стоял в лабораторийката, вместо да ме безпокоиш – остро отвърна домакинът, стана и се затътри към автомата за напитки.
- Захар? – попита след малко, когато кафето вече бе готово.
- Без захар, авер, силно и горчиво – отзова се Сафаро, като отново изтръска цигарата си на пода. Енгана му подхвърли пепелник, който той ловко хвана и се настани срещу него.
- Какво има? – осведоми се микробиологът, като го изгледа с празен поглед. – Надявам се, че не си дошъл пак да ме занимаваш с някое от шантавите си открития?
- Не – потвърди Сафаро. – Този път не съм дошъл за това.
- Ами за какво тогава? – безучастно, почти автоматично запита Енгана.
- Просто няколко дни – почти седмица – не съм те мяркал и подозирам, че знам защо – твърдо го изгледа Сафаро.
- Хайде бе! – изсмя се микробиологът. – Ами да видим какво знаеш!
- Верлаац казва, че ще стигнем след по-малко от месец – рязко смени темата специалистът по бойни отровни вещества.
- Виж ти! – изсмя се Енгана. – И сега остава да ме просветиш по въпроса защо, по дяволите, това изобщо трябва да ме интересува!
- Държиш се като шибан пубер, Соти – с тих, ала повелителен глас каза Сафаро, смачка цигарата в пепелника и веднага запали нова. – Мислиш ли, че повечето от заблудените души в тоя носещ се Бог знае накъде летящ ковчег не знаят – или поне не се досещат – за причината на сегашното ти състояние! – леко повиши тон той и изгледа приятеля си в упор.
- Но аз... – объркано проломоти микробиологът. – Аз просто...
Настъпи благословено мълчание, което Сафаро наруши, след като дръпна от новозапалената си цигара и с рязко движение я изтръска в пепелника.
- Мислиш, че никой не е забелязал как я гледаш и в какво разтичащо се от любезност мекотело се превръщаш в присъствието й? – Отбеляза го просто като факт, без да влага в изричаното дори следа от емоция. – Мислиш, че за всеки, който е ставал свидетел на това и му е обръщал внимание, не е кристално ясно, че тя тълкува поведението ти спрямо нея – ако изобщо го прави - просто като проява на любезност – е, малко странна, дори раболепна, но все пак любезност? Мислиш – повиши тон с още половин октава, отново дръпна от цигарата си и очите му уловиха и задържаха тези на приятеля му в мъчително крехка, ала здрава, стоманено здрава хватка..., – мислиш, че онова, на което в продължение на месеци не си обръщал внимание, просто защото си отказвал да поискаш да го забележиш, е убягнало и на другите?!
- Допускам – предположи, гасейки в пепелника и втората си цигара, - че просто си видял очевидното. Сварил си ги да се натискат...
- Беше през нощта – отведнъж рухна микробиологът. В този момент бе толкова крехък и уязвим, че вероятно бе в състояние да сподели и неща, за чието разкриване по-късно можеше да съжалява, ала Сафаро реши да рискува и не го прекъсна. Той остави пепелника на масата, кръстоса ръце на гърдите си, сведе глава и се отвори за изповедта на приятеля си.
- Понеже не ми се спеше, бях излязъл да се поразходя и... – при тези си думи Енгана извърна глава встрани... – ами, просто, просто ги видях там, в голямото фоайе, пред илюминатора. Целуваха се. Личеше си, че в онзи момент бяха сами в света. Притаих се в коридора, ала те минаха край мен и изобщо не ме забелязаха! Вероятно не биха ме забелязали даже ако бях опитал да ги заговоря! Толкова бяха вглъбени в... в това...
При тези думи гласът му се скърши като пречупена струна и той отново потърси очите на приятеля си.
- О’кей, авер – меко каза Сафаро. – Разбирам – знам, - че е болезнено. Преживявал съм го, макар че тогава, когато ми се случи, бях доста по-млад от теб. Единственото, което ти остава обаче, е просто да го преодолееш...
- Просто така?! – с недоумение го изгледа Енгана. – Щом си го преживявал, би трябвало да знаеш, че...
- Знам – прекъсна го Сафаро и се надигна от табуретката. – Знам, че няма да ти е лесно, че никак, ама никак няма да ти е лесно! – подчерта. – Да ти разправям обаче, че тя не е за теб, би било точно толкова излишно, колкото и да поискам да се върна в Конфедерацията.
Казвайки това, той се отправи към вратата:
- Когато се почувстваш по-добре, ще се радвам да се видим при други – надявам се поне малко по-весели – обстоятелства. Засега те оставям с – поколеба се... – е, с това, де – тръсна глава. Сигурен съм, че когато се справиш с проблема си дотолкова, че да станеш поносим за околните, ще изпълзиш от леговището си...
Той отвори вратата и за довиждане лекичко му смигна:
- Не случайно ти разправях аз за дивачките. Някои от тях – ако ги има, разбира се – може да се окажат далеч по-отзивчиви в сравнение с някои бивши гражданки на Конфедерацията...
Останал сам, Енгана зарови глава в ръцете си и горко зарида. Едва сега започна да съзнава пълните мащаби на връхлетялата го несрета. Плака дълго, сякаш цяла вечност, и когато накрая очите му пресъхнаха, установи, че чувства в себе си жестока празнота, която като че ли бе погълнала всичко, абсолютно всичко, дори и лелеените само до преди броени дни копнежи по Сенди.
* * *
Минаха още няколко дни преди Енгана да се появи в общото помещение, само за да изпие до дъно горчивата чаша. Ала сега вече не бе – или поне не изглеждаше – толкова уязвим. Сега вече бе подготвен, пък макар и само донякъде. Не – съвсем не – обаче и за онова, което щеше да последва...
Повечето го изгледаха с изненада. Върху лицата на някои мерна съчувствие. Сендера го видя и лекичко му смигна:
- А, блудният син – пошегува се тя. – Чудехме се кога ли ще се появиш.
Господи, та тя не знае! – изуми се Енгана. – Толкова старания, за да й се харесам поне мъничко, а тя не знае нищо, съвсем нищичко!!!
Въпреки това си прозрение – А може би само илюзорно предположение?, - прорязало като с нож съзнанието му, по инерция се подготви да й се ухили, но в последния момент успя да се въздържи, придърпан в реалността от спомена за нощта, когато...
- Все някога трябваше да се случи – с едва овладян глас промърмори той и се отдалечи, настанявайки се в креслото до Сафаро, който мързеливо дъвчеше част от полагащото му се за вечеря хранително блокче, чийто остатък лекичко подхвърляше в ръката си.
- Остават около двадесет дни – обърна се той към приятеля си, пъхайки в устата си остатъка от хранителното си блокче. – Поне Верлаац така казва.
Сетне приветливо се засмя, положи ръка на рамото на микробиолога, приведе се към него и тихо добави:
- Добре дошъл в света на живите, авер!
Точно в този момент мощният баритон на Фаргош сякаш изтрещя в ушите им:
- Ние със Сенди имаме новина.
Физиономията на Енгана замръзна, ръката на приятеля му върху рамото му – също.
Нима и това! – вътрешно изстена Енгана, полагайки отчаяни усилия да продължи да изглежда нормален. – Господи, защо сега! Защо точно сега!
- Нов свят, ново начало – продължаваше да гърми гласът на Фаргош. – Ние със Сенди сме щастливи да ви съобщим, че решихме да се оженим – или каквото там е съответствието на брак в необичайната ситуация, в която се намираме. Бяхме го решили още преди няколко дни, ала просто изчаквахме към нас да се присъедини и последният член на задружната ни експедиция. – При тези думи той се усмихна на Енгана, незабелязвайки – или правейки се, че не забелязва – сякаш изсеченото му от мрамор бяло лице...
Енгана чувстваше, че е на ръба да направи нещо необмислено, нещо прекалено, непоправимо необмислено. Едва усети как приятелят му лекичко стисна рамото му. Сетне мигът – миг, в който се сблъскваха Вселени и се рушаха светове – отмина и на негово място се настани ледена пустота – пустотата на една душа, която подозираше, че вероятно никога повече няма да бъде изпълнена с живот, с истински живот, ала същевременно и пустота, която правеше изпитващия я достатъчно безчувствен, че дори сам, при това без да изглежда – поне на пръв поглед – много нещастен, да поднесе приветствията си към бъдещото семейство...
Мъката – тя, разбира се, отново го връхлетя, при това с един от най-страшните си пристъпи, ала после – тогава, когато можеше да си го позволи, тогава, когато можеше да й се удаде изцяло и да се остави да бъде изпепелен от нея до последната прашинка живот, плахо мъждукал до този момент в тъмните глъбини на изтерзаното му съзнание.
Спущено на 30 май 2014. Точно след седмица очаквайте част 4 на глава X.