Книга първа, част втора, глава X – 4
Тъпанар Дрънкар: Я, какви можели да бъдат учените и – в частност – Верлаац! Гледаш го кротък, солиден, самовглъбен, пък такива думи – и то по адрес на един психически лабилен младеж! Ами самият този младеж? На него пък за какво му е притрябвало да се занимава с „откачалки” като Верлаац?! Абе, иди че разбери хората!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Безпощадна откровеност
Две седмици след потеглянето им от пространството около Корола Елорио Габор и Маркел Сибони седяха в каютата на втория и пиеха сутрешното си кафе.
- Мислиш ли, че ще се съгласи да разговаря с мен? – осмели се да разчопли дълго време премълчаваната болезнена тема Елорио.
- Пробвай – сви рамене Маркел и отпи от кафето си. – Във всеки случай, нищо не губиш.
- Но той преднамерено ме отбягва – оплака се Елорио и също опита кафето си. – Нито веднъж – нито при престоя ни около Корола, нито след тръгването ни – не ми е казал нито една дума, освен когато около нас има други хора, и то само за да не проличи, че помежду ни има някакво... е – тръсна глава – да речем, неразбирателство...
- От работата си с него знам, че той е доста твърд човек – погледна го в упор Маркел и пръстите му тихичко забарабаниха по масата. – Затова не мисля, че ще бъде лесно – по-скоро ще е невъзможно – въздъхна мислено. – Какво обаче би загубил ти, ако просто отидеш в каютата му и поискаш разговор с него?
- Страх ме е, Марк – сподели Елорио и опърли езика си, отпивайки голяма глътка от още горещото си кафе, - много ме е страх! Въпреки всичко случило се, в очите ми той все още има голям авторитет... Просто съм респектиран от него, ако разбираш какво имам предвид... Пък и – добави, като сведе глава и леко се изчерви..., - пък и това, което направих, си остава предателство, независимо от променените обстоятелства!...
- Какво ти предателство! – възмути се Маркел. – Какво, да те вземат мътните, Лори, е трябвало да направиш! Да се оставиш да те натикат в сферата, белязана с печата на Кабдал при това! Така ли?! И тази толкова човешка реакция ти наричаш предателство!
- Знаех за риска – въздъхна Елорио... – и въпреки това се съгласих, нали?...
- А мислиш ли – твърдо го изгледа Маркел, - че той – Верлаац, де – наистина не е могъл поне да опита да направи нещо, за да те измъкне, както през цялото време си самовнушаваш! Не, приятелю – тръсна глава той и допи кафето си, - не допускай фаталната грешка да го мислиш за божа кравичка, каквато, независимо от факта, че очевидно все още – Маркел натърти на все още – стои високо в очите ти, със сигурност не е!
- Но той обеща, по дяволите! – внезапно избухна Елорио. – Нито за миг преди... – е, преди да разблокирам капсулата не съм допускал, че може да...
- Да не сдържи обещанието си?! – подсказа му Маркел и си наля още малко кафе, поглеждайки въпросително към приятеля си, а Елорио отривисто кимна, допивайки своето. – И аз мога да ти обещая – продължи Маркел, - че на шибаното място, към което така слепешката сме се устремили, има живот. Нима би повярвал обаче, преди да си се убедил със собствените си очи?...
- Не е същото – разпалено възрази Елорио. – Знаеш, че не е...
- О’кей, Лори – разпери ръце Маркел. – Дай да не се караме! Та аз вероятно съм единственият на този кораб, който иска да ти помогне, и ти прекрасно го знаеш!
- Така е – внезапно притихнал кимна Елорио – и ти благодаря, Господи, нямаш представа колко съм ти благодарен за това! Но...
- Какво но? – меко, но властно го изгледа Сибони. – Иди и си изяснете отношенията. Мисля, че отдавна – може би още далеч преди да напуснем пространството около Корола – трябваше да го направиш.
- Да не би – плахо се обади Елорио... – да не би да съжаляваш, че тръгна с мен?
- Не говори глупости, Лори! – на свой ред избухна Сибони. – Идеята ми да почна бизнес на Барзум беше доста необмислена и мисля, че нямаше да се получи – насили се да прозвучи убедително. – Да не пропускаме обаче важното. - А то е, че ако продължаваш да се чудиш дали наистина със стигането ни там – при това неопределено махна към малкия тъмен илюминатор, разположен в една от стените на стаята – Верлаац наистина ще те изостави, страхувам се, че все повече рискуваш да предизвикаш случването именно на това... Иди и говори! – добави след кратко мълчание. – Говори, и ако не стане – при тези си думи се поколеба, ала само за миг... – е, тогава ще видим какво ще правим...
- Благодаря ти, Марк! – почти се просълзи Елорио. – Благодаря ти за насърчаването и за надеждата, която ми вдъхваш! Да – тръсна глава, а в погледа му се появи решителност – колеблива, но все пак решителност. – Ще говоря. Може би – даже вероятно – не днес, но ще говоря, пък каквото ще да става!
- Така те искам, друже! – плесна с ръце Маркел. – Никой не казва, че трябва да стане точно днес, утре или вдругиден, но колкото по-скоро, толкова по-добре...
- Та, докато сме на тази тема – широко се усмихна той, - ето ти два съвета от мен под формата на изтъркани бабешки мъдрости: единият, разбира се, е обстоятелството, че, както е казал народът, желязото се кове, докато е горещо, а другият, не по-малко вехтата, но и също толкова изпитана мъдрост, че няма нищо по-страшно от самия страх!...
Елорио продължаваше да не е оптимистично настроен и, естествено, се страхуваше все така силно – а може би и повече. Сега обаче знаеше, Марк му бе помогнал да преодолее и последната бариера да го направи, че ще говори с Верлаац.
Няколко дни – въздъхна в себе си. – Само няколко дни и ще знам. Сега обаче да се успокоя и да се подготвя добре – ама наистина добре – за тази толкова съдбоносна среща!
* * *
Трябваше да минат още цели осем дни, преди Елорио да се реши на среща с Верлаац. Последният – лек, ала така необходим – тласък в тази посока бе обявеното предната вечер намерение на Сенди и Лали да създадат семейство.
Хората си правят планове и ги реализират, а аз само стоя и чакам неизвестно какво! – укоряваше се той през цялата минала нощ.
И ето, сега бе поел по коридора, в чието дъно бе пилотската кабина, която Верлаац бе превърнал в свой дом тук, на кораба.
Вървейки с лудо разтуптяно сърце и с подкосени нозе към светая светих на човека, който все още бе негов кумир, Елорио за миг – но само за миг – се изкуши да се обърне и да побегне назад, към комфорта на отредената му каюта. Сетне тръсна глава и продължи, сякаш някаква невидима примка, стегната около шията му, го дръпна напред...
И ето, вече стоеше пред затворената врата на Верлаац, а сърцето му оглушително думкаше в ушите му с думите, които най-много се бе опасявал, че ще чуе от бившия си – Господи, колко страшно звучи бивш! – наставник:
Няма да стане! Няма да стане! Няма да стане!...
Стоеше ей така, като вкопан в пода, без да дръзне дори да почука. Защото, почукаше ли, връщане нямаше да има!
Още веднъж се наслади на очакването, вкуси го като особено скъп деликатес, сетне, сякаш като на сън, видя как ръката му се вдига и, увиснала за миг в последен отчаян жест на нерешителност, става твърда и дръзка, посяга към вратата и... похлопва по нея силно, много силно, сякаш гръмотевично силно.
В първия момент не чу нищо. Главата му бучеше. Внезапно му се бе завил свят. Сетне, тъкмо когато се готвеше да почука повторно, като в просъница чу едно гръмко, па макар и приглушено от уплътнението на вратата:
- Влизай!
Изчака още секунда-две с напразната надежда, че сърцето му ще успокои бесния си ритъм, сетне хвана ръчката и плъзна вратата встрани.
Верлаац седеше в креслото пред пулта за управление и, вперил поглед в монитора, избоботи:
- Настанявай се където намериш, Лан. Ей сега ще се освободя. Ако си правиш кафе, пусни едно и на мен...
Сетне, приключил някаква операция по пулта, внезапно се извърна и... чертите му се разкривиха в гримаса на отвращение, сякаш бе глътнал лимон. В продължение на няколко секунди – секунди, в които и последната плаха надеждица на Елорио се изпаряваше в небитието – стоеше и наблюдаваше госта си с поглед, с който би гледал хлебарка. След това бавно, много бавно, влудяващо бавно, стана, отиде до вратата, с рязък жест я затвори и се обърна към младежа. При това единствената мисъл, която се залута в паникьосаното съзнание на Елорио, бе:
Не ме накара да седна. Лошо, много лошо! Май много по-лошо, отколкото си го представях!!!
Думите на Верлаац бяха тихи, режещи и тежки като канари:
- Ще го кажа само веднъж. Не искам да ми се мяркате пред очите – нито ти, нито сополивото ти приятелче. С вас приключих още на Барзум и единствената причина, поради която сте тук, е уверението на идиота с теб, че когато стигнем, ще се пръждосате.
Казал това, Верлаац понечи да отвори вратата, ала гласът на Елорио, неочаквано силен дори в собствените му уши, го сепна:
- Но вие обещахте! Обещахте, че когато стигнем...
Видимо раздразнен, Верлаац измери бившето си протеже с унищожителен поглед:
- Сукалчета не ми трябват! – отсече. - Тук не ти е Конфедерацията с глупавите й правила! А сега – продължи с овладян, ала леденостуден като обкръжаващата ги бездна на междузвездното пространство глас – очаквам да напуснеш и ако не го сториш незабавно и при условието никога повече да не увоняваш пространството около мен със смрадливото си присъствие, можеш да напуснеш кораба по бързата процедура – сиреч през шлюза за отходни продукти, и то буквално в следващите няколко минути!
Сетне той отново посегна към вратата, дръпна я встрани и се отмести, за да пропусне злополучния си посетител.
Да се каже, че Елорио бе шокиран, би било прекалено меко – несъпоставимо по-меко в сравнение с онова, което изпитваше. Отчаянието и страхът, владели изцяло съзнанието му в продължение на повече от година, мигом се преобразуваха в сляпа ненавист – да, именно ненавист, и то към човека, който до днес, само до преди секунди, бе бил негов кумир! Вече дори не се изненада от тихите и почти толкова твърди, колкото и на самия Верлаац, думи, които излетяха от устата му. Внезапно се бе успокоил. Там и тогава, в този съдбоносен миг и на това непристъпвано от него досега – а, бе сигурен, и за в бъдеще – място, бе придобил онази увереност, която спохождаше само силните и за каквато до момента не се бе сещал даже да мечтае. При това тонът му остана учтив, ледено, дори зловещо учтив:
- И аз ще ви кажа само едно – заяви хладно. – Ако не бяхме ние с Марк, пътешествие като настоящето просто нямаше да има. В последна сметка, г-н Верлаац, всичко се плаща. Да – кимна, - аз плащам за мечтите си, Марк плаща и ще плаща цял живот за вашата собствена – той натърти на вашата – отговорност спрямо мен, каквато така безсрамно и безразсъдно отказвате да поемете, вие – тук леко, ала осезателно, повиши тон, – вие пък ще си платите за това, че смятате другите за пионки, чието единствено предназначение е да играят по свирката ви. При това ви обещавам, че ще си платите жестоко, много жестоко, толкова жестоко, че, когато това се случи, може и да се запитате, колкото и невероятно да ви се струва това сега, дали проблемът ви е не че подценявате другите, а просто че не ги уважавате!
- Свърши ли, че имам работа? – с не по-малко хладен тон се осведоми Верлаац.
Без да отговори, с твърда походка и с високо вдигната глава, младежът се плъзна покрай вече бившето си божество и пристъпи в сумрачния коридор. Като на сън чу как вратата зад него се затваря с глухо приплъзване, отрязвайки достъпа му до онова, що бе дошъл да дири. Уви! Елорио още не знаеше, че скъсването му с Верлаац съвсем нямаше да е и скъсване с миналото, че сенките на това минало щяха да го преследват цял живот и, което бе най-важното, че това минало все още съвсем не бе свършило.
* * *
Лекото почукване на вратата му го извади от унеса. Не знаеше колко време бе седял на кушетката си с очи, устремени в нищото. Не помнеше как е стигнал до каютата си. Сякаш с избухването му пред Верлаац цялата му жизнена енергия се бе изцедила от него, оставяйки го празен – абсолютно празен и пуст...
Новото почукване бе по-настойчиво и в съзнанието му се мерна предположението, че вероятно е Марк – предположение, което бе потвърдено от самия чукащ:
- Лори, отключи, аз съм, Марк – подкани го Сибони.
Не, в този момент не бе готов нито за Марк, нито за когото и да било. Просто искаше да остане сам. Разривът, който бе преживял преди колко – минути, часове... – не бе в състояние да прецени, бе толкова жесток, че единственото, което искаше, бе да остане сам:
- Добре съм, Марк – изграчи той, изненадан от промяната в собствения си глас. – Върви си! Просто искам да остана сам. По-късно ще те потърся...
- Имаш ли нужда от нещо? – тревожно запита приятелят му.
- Да – потвърди Елорио. – Имам нужда да остана сам.
Не след дълго отвън се зачуха отдалечаващите се стъпки на единственото близко нему същество на този кораб и изобщо в тази нова Вселена, в която толкова нелепо бяха попаднали и двамата – и то по негова, на Елорио, вина.
Гневът – същият този гняв, който се бе отприщил за първи път пред Верлаац - забушува отново във вените му. При това пристъпът на дива и неконтролируема ярост бе толкова мощен, че му подейства тъкмо по противоположен на обичайния начин. Гневът буквално го вкамени и единственото, по което наличието му можеше да се установи, бе неудържимото треперене на тялото му. Това треперене обаче бе само на физиологично ниво. Вътре, в съзнанието му, се извършваха други процеси, едно чудодейно – и чудовищно по мащабите си – преображение, след което той щеше да е станал човек, нямащ нищо общо с предишния Елорио.
Да, странно, ала съзнанието му бе спокойно като повърхността на езеро по време на безветрие. И в това съзнание, в това внезапно преобразено съзнание, блесна мълния. В центъра на тази мълния бе нещо от миналото, ала от близкото минало, от миналото след Верлаац.
Пред мисловния му взор се материализира една малка метална кутия, чието предназначение, почти безстрастно осъзна, му бе добре известно. Отново, също както тогава в каютата на Сафаро, си представи кораба – да, същото това корито, което сега препускаше през ледената пустош на Вселената. Този път обаче си представи, че са кацнали на чуден морски бряг. Почти усети лекия бриз, галещ лицето му. Видя и другите – всичките други, щуращи се около космическото си возило в някаква трескава полуда.
Само той бе спокоен. Спокоен, защото знаеше...
Всъщност какво знаеше? - Нещо, за което все още – но само все още – не смееше дори да си помисли, ала нещо, което мислеше – бе решило да мисли – вместо самия него.
Корабът, пак проклетият кораб, но този път около него бе пусто – трябваше да е пусто. Стоеше на същото това място – Всъщност кое място? Съществуваше ли изобщо такова място?!..., - изорал дълбока яма във финия морски пясък, край него вълните лениво се плискаха, а над корпуса му горяха звезди – много, безкрайно много едри като миниатюрни слънца звезди, прогарящи ретините му с почти непоносимата си многоцветна яркост. И внезапно цялото това великолепие – звезди, море, плаж, кораб – изчезва, просто така безследно имплодира в нищото, погълнато в недрата на завихряща се черна дупка...
Внезапно се сепна и опита да заличи току-що връхлетялата го представа. Не успя. Сякаш тя бе прогорила дупка в мозъка му. Сякаш се бе сраснала с него и той по-скоро учуден, отколкото потресен, осъзна, че няма да успее да се отърве от нея, докато – Все още не смееше да го формулира като конкретно намерение, ала вече го бе помислил, нали?... – докато не я реализира!!!
Спущено на 6 юни 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава X.