Книга първа, част втора, глава X – 5
Тъпанар Дрънкар: Бре, ама тоя „фъстък” Габор действително възнамерявал да стори голяма беля! Сафаро пък – с пословичната си „слепота” досежно „човешкото, твърде човешко” в човека – неволно се оказва пръв помощник в евентуалното осъществяване на пъкления му замисъл! Колкото до кацането... – е, можеше да е поне малко по-меко, ама рекъл е авторът, че трябва да е в скали и ту и то! Както и да е – ще го понесем някак – всъщност пишещият тези редове вече го стори и – О, чудо! – взе че оцеля!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
5. Приземяване в пустинята
Две седмици след окончателния разрив между Елорио Габор и Гендар Верлаац последният обяви, че до края на пътуването им остава не повече от седмица. Стори го по време на раздаването на хранителните блокчета за вечеря. Междувременно бяха навлезли в дълга серия от хиперпространствени скокове и всички се чувстваха дискомфортно.
На излизане от общото помещение Елорио почти се сблъска с устремилия се в обратна посока Хиндер Сафаро.
- Ще кацнем най-много след седмица – отбеляза младежът.
- Можеше да се очаква – кимна специалистът по бойни отровни вещества. – Изчакай ме – смигна той, - искам да ти покажа нещо. Идвам ей сега.
Няколко минути по-късно двамата вървяха към каютата на Сафаро, който, кой-знае защо – вероятно поради някакво свое ново хрумване, – бе в повишено настроение.
- Влизай и се разполагай – покани младежа той, когато стигнаха. – Ако искаш някаква напитка, почерпи се от автомата.
- Нищо не ми се пие – каза Елорио и се зае да разпечатва хранителното си блокче.
- Виж сега какво съм измислил – трескаво подхвърли Сафаро, сядайки пред работната си маса, на която бе поставил някаква машина, от която се носеше едва доловимо жужене.
Елорио се приближи, лениво дъвчейки хапка от хранителното си блокче. Интересът му бе не по-голям от този на вегетарианец, на когото са сервирали пържола за вечеря, ала домакинът му въобще не забелязваше това. Младежът обаче бе принуден да се преструва, че се интересува от новата измишльотина на учения, защото се надяваше по този начин да получи от него информация по друг, жизнено интересуващ го въпрос.
- Погледни зверчето – чукна по прозрачната предна стена на машината Сафаро. – Виж как сладко си похапва, необезпокоявано от нищо.
Елорио видя мишка, подобна на тези в предишния експеримент, който бе наблюдавал, и внезапно му се повдигна. Той обаче успя да овладее появилите се спазми. Трябваше да издържи – бе длъжен да издържи – в името на онова, за което бе дошъл.
- Виж сега какво става – въодушевено махна към машината ученият и натисна някакъв бутон в долната част на корпуса й.
В продължение на няколко секунди не се случи нищо, сетне зверчето конвулсивно се сви и започна да се гърчи.
- Не, няма да умре – успокои го Сафаро. – Сега тази твар ще направи всичко, което й наредя – стига, разбира се, да е по силите й.
При това той натисна един от бутоните, разположени в горната част на корпуса на машината, и мишката внезапно спря да се гърчи, поколеба се за миг, сетне се засили и опита да прескочи обръча, стърчащ в средата на обиталището й. След като не успя, тя отново се засили. Този път бе по-близо, ала отново не сполучи. Стори го обаче на третия път...
- Кукла на конци – замислено каза Елорио след още няколко подобни експеримента със зверчето.
- Представи си много, цяла вражеска армия кукли на конци! – въодушевено откликна Сафаро, след което се зае с привеждането на зверчето отново в анабиоза и с разчистването на работната си площ – вероятно за някакъв нов експеримент.
Време е – каза си Елорио и пристъпи към реализиране целта на посещението си:
- Останах силно впечатлен от дематериализатора – сякаш между другото вметна той.
- А, нихилинът – сви рамене Сафаро. – Нищо особено – подсмихна се той. – Задействаш го и в зависимост от количеството – всичко на стотици метри или на хиляди километри – просто престава да съществува. Просто като фасул. Имало нещо, което в следния миг вече го няма и толкова...
- Вероятно се задейства трудно – предположи младежът, - нихилинът, де?
- Трудно! – изгледа го развеселен ученият и отиде до автомата за напитки, за да си направи уиски:
- Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш с мен? – осведоми се той.
- Може малко – съгласи се Елорио.
- Какво да бъде? – попита ученият.
- Каквото ще пиеш ти – безразлично отвърна младежът.
- Нещо напрегнат ми се виждаш – отбеляза Сафаро, подавайки му напитката. – Ела да поседнем, че краката ми се подбиха от днешните ми опити. За съжаление обаче, не успях да сътворя нищо кой-знае колко особено...
- А – сети се той. – Питаше ме за нихилина.
При тези си думи протегна чаша към тази на младежа. Елорио вдигна своята и двамата се чукнаха. В ушите на младежа тихият звън прозвуча някак тържествено, почти съзаклятнически. Сетне отпиха.
- Просто обикновен детонатор – обясни Сафаро. – Пали се като всеки друг експлозив. Е – добави, отново надигайки чашата към устата си, - взривателите са различни от тези, използвани при обикновени експлозиви, но това не касае извършващия дематериализацията.
Ама че просто! – въодушеви се Елорио. – Толкова просто, че чак плашещо!
Въодушевлението му обаче едва не пръсна сърцето му още при следващите думи на Сафаро:
- Виж какво, Лори – с внезапна сериозност в гласа започна последният. – Помолих те да дойдеш не само заради експеримента, който ти демонстрирах. Помолих те да дойдеш и защото имам нужда от услуга, от голяма услуга – подчерта, – която можеш да ми направиш.
Елорио го изгледа с любопитство и отпи от уискито си.
- Знаеш, че част от нещата, които нося, са..., как да кажа..., трън в очите на капитана, е, на Верлаац, де.
- Знам и никому не съм казал за тях – кимна младежът.
- Е, да, но при кацането Верлаац щял да прави инспекция – поне така се говори. Знам – продължи Сафаро, като многозначително изгледа госта си, - че ти се водиш като негово протеже. Така де – тъкмо благодарение на него си тук и т. н. Чувствам обаче, че май не е съвсем така – поне не дотолкова, че да му изпееш онова, което ти казвам сега.
- Накъде биеш, Хин? – направо запита Елорио и отново отпи от парливата течност. Едва сега видя, че бе преполовил чашата и усещаше, че започва да го хваща.
- Гендар знае за някои от откритията ми по време на полета – продължи ученият, сякаш изобщо не бе бил прекъсван, - но не и за експериментите, на някои от които – вкл. тазвечершния – самият ти стана свидетел. Не знае – приведе се към младежа – за естеството на много от суровините, които използвам. Не знае, напр., че мъкна живи мишки – твърде ценни при това. Не знае, че в арсенала ми има бойни отровни вещества, които при непредпазливото им съхраняване биха могли да убият всички ни или поне да направят мозъците ни на пихтия само за наносекунди, независимо от херметизацията на каютите. Не знае и за дематериализатора, който също при неправилно съхранение, но само при неправилно съхранение – дебело подчерта, - може да предизвика анихилирането на кораба...
- И какво трябва да направя аз? – тихо се обади Елорио, а в съзнанието му се мерна подозрение за естеството на онова, за което Сафаро сигурно щеше да го помоли, при което едва не изпусна чашата, която тъкмо поднасяше към устните си:
Господи! – невярващо възликува в себе си. – Нима е възможен чак толкова голям късмет!
- Искам да те помоля да скриеш в твоята каюта част от суровините в малката ми лабораторийка, включително и самият толкова много интересуващ те нихилин и взривателите за него. Не сега – успокоително разпери ръце специалистът по бойни отровни вещества, изпреварвайки евентуалните възражения от страна на младежа. – Само за малко, само за края на полета, просто за последните ден-два преди кацането. После ще намеря начин да ги изнеса...
Каква ирония! – усмихна се в себе си Елорио, а въодушевлението му бе достигнало връхната си точка. – Все едно да дадеш на котка да пази мишка! Да внимавам обаче да не се издам, че току-виж тази перфектна възможност ми се изплъзнала по моя вина!
- Добре – с възможно най-спокоен глас отговори той, допивайки уискито си. – Само че трябва да внимаваме да не ни забележат, докато пренасяме нещата ти, че иначе... – и при тези си думи опита да имитира уплаха, ала внимателно, съвсем внимателно, изпитвайки ужас, че циркаджийските му номера могат да бъдат разкрити. Изглежда обаче, че нямаше от какво да се опасява, тъй като тъкмо в този момент Сафаро бе станал и бе отишъл до автомата за напитки, вероятно за да си поръча ново питие.
- Няма да ни забележат, друже! – увери го ученият. – Гарантирам за това...
В същото време Елорио отново почувства приливите на гнева:
Използван! – възкликна в себе си той. – Отново използван! Дали всички учени на тоя шантав кораб са толкова безскрупулни? – запита се с хладна враждебност. Едва ли. Съмняваше се Лан, Сенди, Лали и Сот да са точно такива. Но какво пък? – каза си. – „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата”. Или, както вероятно би се изразил Марк: „Не можеш да накладеш огън, без да очакваш, че покрай сухото няма да поизгори поне малко и от суровото!”...
Не – полека се надигна, сподирян от погледа на домакина си, който отново се бе настанил на масата, - тая шайка побъркани учени едва ли са прекалено висока цена за онова, което възнамерявам – Вече признаваше, че възнамерява, осъзна! – да направя!
Едва сега, след като се бе изправил на крака, установи, че вече е доста пиян.
- Е, предварително ти благодаря за услугата! – с облекчение надигна новата си чаша Сафаро. – Няма ли да поостанеш да пийнем по още едно?
- Не, Хин – отклони предложението му младежът, отправяйки се с леко олюляваща се походка към вратата. – Когато сметнеш, че е дошло време да прехвърлим нещата, просто ме потърси.
Той успя да овладее треперенето на ръката си до степен, която му позволи да плъзне вратата встрани, държейки ръкохватката стабилно и сетне да стори същото и отвън, само че в обратната посока, като вече почти не обръщаше внимание на благодарностите, които подпийналият Сафаро продължаваше да ръси по негов адрес зад гърба му.
Успях – простичко си каза Елорио, придвижвайки се по сумрачните коридори с леко несигурна крачка. – Дали обаче онова, което смятам да извърша, ще е достатъчно, за да осмисли остатъка от живота ми, какъвто и колкото и дълъг – или къс – да се окаже той? И – тръсна глава, - дали все пак ще посмея да го извърша?
* * *
Приблизително по същото време микробиологът Сотер Енгана влезе в общото помещение. Надяваше се всички вече да са си взели хранителните блокчета и да са се оттеглили. За щастие бе точно така. Неговата дажба бе на масичката пред креслото, което обикновено използваше. Той седна, разпечата блокчето и го пъхна в устата си цялото, независимо че бе малко големичко, та да се сдъвче на една хапка.
Сенди – това име продължаваше да кърви в съзнанието му, превръщайки сегашното му съществуване в нещо по-лошо от кошмар – много по-лошо от кошмар. Гледаше да я избягва. Всъщност, опитваше да избягва и двамата – и нея, и Лали. Не винаги успяваше, разбира се. Когато това се случеше, полагаше неимоверни усилия да скрие взривяващата го болка и се надяваше, че успява. Колко усилия обаче му костваше това! Усилия, които нямаше нищо против – поне не и точно в този момент – да пръснат сърцето му, та да се свърши веднъж и завинаги!...
Опита да прочисти съзнанието си от мисли, от всякакви мисли, защото от онази нощ, от нощта, в която... – не, не искаше да си спомня за тогава, бе прекалено, почти непоносимо мъчително – единственото, за което можеше да мисли, бе Сенди, пък макар и не по начина, по който бе мислил за нея преди... Не успя. Чернотата го бе притиснала в здравата си като клещи прегръдка и просто отказваше да го пусне!
Колко пъти си бе повтарял, че трябва да се вземе в ръце, че не може да продължава така, че трябва да мобилизира всичките си сили, за да го преодолее, ала не ставаше..., просто не се получаваше и това е!
Усетил пристъп на световъртеж, той изчака да му попремине. Сетне се надигна и с ленива, влачеща се походка, пое към каютата си. Главата го цепеше, сякаш разбивана от хиляди чукове и всичките тези чукове биваха размахвани от... Сенди!...
О, не, само не пак! – болезнено изстена в себе си, притискайки с длани пулсиращата си глава. – Май пак ще трябва да вземам приспивателно, и то конска доза!
* * *
- Какво ще кажеш за един малък Лали? – тихо се засмя Сендера Тамато, сгушвайки се в прегръдките на Елали Фаргош.
- Ти какво? – леко се отдръпна той и я погледна с очи, изпълнени с любов. – Да не би да имам основания да се надявам скоро да се случи?
- Не знам, възможно е – загадъчно прошепна тя. – Поне засега обаче – уточни - организмът ми не ме е алармирал за такова нещо.
- Ще се радвам, ако вземе да те алармира все пак – заяви той и зарови пръсти в меката й като коприна коса. – И никак, ама никак няма да съжалявам, ако е не Лали, а Сенди, а защо не пък Сенди и Лали едновременно?...
При тези си думи той я взе в прегръдките си и устните му потърсиха нейните.
По-малко от час по-късно, уморени от креватните си упражнения, те вече дълбоко спяха, без дори да подозират, че точно в това време край каютата им минава някой, когото щастието им бе белязало с нещастие и че някъде в другия край на кораба към каютата си крачи един подпийнал младеж, готов да прати в небитието цялата тази великолепна грамада, която с невъобразима скорост ги носеше към новия им дом – където и какъвто и да се окажеше той, – само защото един негов кумир – единственият му кумир – внезапно се бе преобразил в очите му в самото въплъщение на злото.
* * *
Внезапното секване на дългата почти денонощие поредица от хиперпространствени скокове завари специалиста по електромагнитни полета Калитер Фунга и икономиста Ландор Браникар в каютата на първия с чаши в ръка.
- Е, друже, скоро ще се свърши – въздъхна Фунга, поглеждайки към малкия илюминатор в стената.
- Ако Ген не греши в сметките си – с леко съмнение в гласа – отбеляза Браникар.
- Я гледай, нещо се случва! – възбудено подскочи Фунга, разплисквайки част от леденостудената си бира върху ръкава си. При това той рязко стана, като едва не събори стола си и, продължавайки да държи чашата си, се устреми към илюминатора, почти веднага последван от икономиста, който, макар външно по-спокоен, също бе видимо развълнуван.
Свели глави пред илюминатора, те станаха свидетели на зрелище, виждано само от малцината жители на Конфедерацията, пътували през огромни разстояния, налагащи необходимостта от дълги серии хиперпространствени скокове. В момента пред взора им звездите претърпяваха странна метаморфоза. Съзвездия се сплескваха, смесваха се, преобразуваха се в нови звездни конфигурации, които тутакси също се сриваха, разпуквайки се във все нови и нови куполи от светлина, докато най-сетне, може би след минута или две, илюзията постепенно се саморазруши. В пейзажа обаче имаше нещо ново – нещо много ново и непознато. Звездите бяха станали някак по-едри и по-ярки, особено една от тях.
- Дали това е слънцето, под чиито лъчи ще прекараме остатъка от живота си? – посочи я Фунга, изпразвайки на дълги и бавни глътки чашата си с вече не дотам приятно студено пиво.
- Едва ли някой друг, освен Ген, може да ти отговори – сви рамене Браникар, отпивайки от своята. – Но все пак предполагам, че е това...
Сетне отново потънаха в благоговейно мълчание, съзерцавайки сякаш чудодейно преобразената до неузнаваемост структура на обгръщащата ги бездна, пълна със звезден прах. При това почувстваха нови къси серии от по няколко хиперпространствени скокове, като с всеки от тях звездата, която си бяха набелязали като дестинация на пътуването, все повече растеше и ставаше все по-ярка.
- Виж това! – възкликна Фунга, посочвайки към пространството около все по-уголемяващата се звезда.
Браникар напрегна взор, ала в първия момент не забеляза нищо. Сетне му се стори, че мярва нещо, ала то отново му избяга. Взря се още по-съсредоточено и тогава ги видя. Едва забележими, ту изплуващи от чернотата, ту пак потъващи в нея, люшкащи се на ръба на нищото, край порасналата до размерите на миниатюрно слънце звезда танцуваха белезникави песъчинки:
- Планети! – възликува той.
- Не виждам какво друго могат да бъдат! – откликна на въодушевлението му Фунга. Сетне, в порив на дива радост, двамата се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете:
- Та ние почти сме си у дома, приятелю! – не сдържаше радостта си Фунга.
- Да, у дома, Кал! – с малко по-сдържан ентусиазъм му отвръщаше Браникар:
Макар че нямаме ни най-малка представа какво ще представлява този наш нов дом! – добави мислено той.
* * *
Точно шест денонощия по-късно навлязоха в орбитата на планетата, заради която бяха зачеркнали целия си предишен живот и която още при потеглянето си от пространството около Корола спонтанно бяха нарекли Свободна наука. Още преди два дни тя бе започнала да се откроява от тринадесетте си белезникави посестрими в тази звездна система по наситено синия си цвят, като с всеки час растеше и сега вече бе достигнала размерите на огромно кълбо, върху което – макар все още неясни – започваха да се очертават релефни форми.
Разчитайки данните от навигационните прибори, Верлаац вече най-общо ги бе запознал с географията и климата на Свободна наука. Оказа се, че 80% от повърхността й е покрита от вода. Този огромен суперокеан, на места достигащ дълбочина до над 20 000 метра, бе набразден от множество островни групи, като по-големите острови – тези с площ над 100 000 квадратни километра – наброяваха над 4 000.
На планетата имаше два континента: южен – по-голям- и северен – по-малък.
Южният континент се простираше от екваториалния до тропичния пояс на север и от екваториалния до субтропичния пояс – на юг. Площта му бе над 15 000 000 квадратни километра и на него не само че имаше живот, но и - ако навигационната им апаратура не се бе побъркала, разбира се - бе доста гъсто населен. От постъпващите данни можеше да се заключи, че на цялата територия на този гигантски континент почти през цялата година температурата през деня редовно достига, а често и надминава 40 градуса по Целзий.
Северният континент бе с площ около 9 000 000 квадратни километра и се простираше от умерения пояс на юг до субполярния пояс - на север. За разлика от южния си побратим той бе по-рядко населен. Любопитна подробност бе, че дори и в най-южните му части лято почти нямаше, а през зимата температурите редовно падаха до минус 60-70 градуса по Целзий – на север – и до минус 30-40 градуса по Целзий – на юг.
- Открили са междуконтиненталните пътешествия – бе отбелязал Верлаац. – При това – бе се изненадал той – някои от корабите им съвсем не изглеждат чак толкова примитивни, колкото би следвало да се очаква. Не разполагат с весла, ала нямат и двигатели – поне не такива, чиято работа да можем да регистрираме...
До кацането оставаха броени часове и всички – дори и Елорио и Сотер, които, всеки по свои собствени причини, нямаха особени поводи за радост – бяха превъзбудени. Макар псевдонощта отдавна да бе настъпила, всички продължаваха да стоят в общото помещение и, разделени на групички, оживено си говореха.
- Какво чакате? – скастри ги Верлаац. – Ще кацнем утре сутринта.
- А защо не сега, Ген? – почти умолително възкликна вече доста пияният Фунга.
- Опитвам да локализирам возилото на човека, който изпрати сигнала и благодарение на когото сме тук, ето затова! – тросна се предводителят им. – И освен това, защото сте се нафиркали като казаци!
При тези негови думи оживлението рязко спадна. Един по един присъстващите довършваха питиетата си и се насочваха към каютите си.
Сред първите, които се прибраха, бе и Елорио. Още с влизането в каютата си той провери двадесетината грама нихилин, който бе заделил за себе си от поверения му от Сафаро почти килограм. Взривателите – само 3 от общо 467, специалистът по бойни отровни вещества едва ли щеше да забележи липсата им – също бяха на мястото си. Погледна и часовниковия механизъм собствено производство. Макар да знаеше, реши да го изпробва още веднъж – за последен път. За целта заключи и нагласи механизма на пет минути. Точно в указаното време лостчето задейства подобната на молив запалка и тя изщрака, блъввайки малък, ала концентриран синкав пламък.
- Да – каза си Елорио. – И една ще свърши работа, но за всеки случай ще се подсигуря с още две. Жалко само, че часовникът не може да се нагласи за повече от девет часа!...
* * *
И ето, най-сетне настъпи така дългоочакваният ден. Вече всички се бяха събрали в общото помещение, когато Верлаац започна да снишава кораба. Отначало планетата изпълни целия илюминатор, сетне подробностите по повърхността й – вода, много вода, цяла Вселена от вода и тук-там мяркащи се светли петна, които трябваше да са острови или островни групи – започнаха да стават все по-ясни и все по-големи, докато накрая в полезрението им попадна масивен къс суша, към който се насочиха.
- Тук ли ще кацнем? – Осведоми се Браникар.
- Тук е кацнал нашият първопроходчик – сви рамене Верлаац.
Той обаче направи плавна, едва забележима корекция в курса, която щеше да ги изведе на тридесетина километра на север от мястото, където бе кацнал затворникът Николас Конглар. Така щеше да отпадне необходимостта да им обяснява защо човекът му на тази планета е пристигнал с барзумска затворническа капсула. А когато не видеха кораба, нищо не му пречеше и той да демонстрира изненада:
Знам ли? Може да се е повредил и по някаква причина да се е саморазрушил – или да е бил разрушен или от пътувалия с него, или от жителите на планетата!...
Тези мисли разчупиха устните му в едва доловима насмешлива усмивка, която обаче никой не видя, тъй като той бе приведен над пулта с гръб към всички.
Само няколко минути по-късно изкомандва:
- Моля, заемете местата си и си сложете и затегнете коланите!
- И какво ще стане, ако не го сторим? – закачливо го подкачи Сендера Тамато, пристъпвайки към изпълнението на нареждането.
- Има опасност да се нараните, доста зле при това, госпожо! – учтиво я осведоми Верлаац.
Спускането бе стремително. От бързото повишаване на атмосферното налягане ушите им писнаха и се наложи да си стискат носовете, за да облекчат болезнения натиск върху тъпанчетата си.
Сетне рязко, прекалено рязко, прозаично рязко, пътешествието им приключи върху една скалиста повърхност, в която корабът се вряза с голяма скорост, отчупвайки и запращайки встрани едри парчета от скалите, сред които се с товари в образувалия се при кацането му плитък кратер.
Внезапно настъпилата тишина бе оглушителна. В първия момент никой не каза нищо. Сетне гласът на Браникар процепи възцарилото се мълчание с мощно:
- Урааа! – тутакси поето и от останалите.
Бяха пристигнали. От този момент започваше новият им живот и само Бог – или, в зависимост къде на тази планета щяха да се установят, само Пош или Арунда – знаеше какво щеше да им донесе той.
Спущено на 12 юни 2014. Точно след осем дни очаквайте началото на глава XI.