Книга първа, част втора, глава XI – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Ама каква е тая диващина?! Малко ли са ни злодеите Балабош, Мартул, Гарбол и Верлаац, та сега да трябва да „преглъщаме” и братята Сайдах?! Не стига това, ами, на всичкото отгоре, да ни се налага и да ставаме свидетели на човешко жертвоприношение!!!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XI – Клоаките на Гамбари
Ще страда страшно киртското дете, на кървави злодеи в плен ужасен! И изведнъж от туй ще порасте... А после, още в мига, когато се избави, Злокобна, люта клетва към небето ще отправи! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 7918
1. Плаващият затвор
Разхождаше се из улиците на Фиртуш и не можеше да се нарадва, че си е у дома. Колко отдавна копнееше да се завърне, макар да не успяваше да си спомни точно от къде.
Голяма работа! – каза си. – Нали вече съм вкъщи; това е най-важното...
Странно, ала улиците, по които се разхождаше, бяха тихи. По тях не се мяркаше нито един човек. Стражата й също я нямаше, но кой знае защо това ни най-малко не я притесняваше. Бе задушно обаче – много задушно, а по небето се кълбяха облаци, заплашващи да се излеят в порой.
Приближаващата буря бе предизвестена от далечна гръмотевица, чийто приглушен грохот отекна злокобно из празните улици на смълчания Фиртуш...
Гръмотевицата задейства някакъв дълбоко вкоренен в нея атавистичен рефлекс и краката й я понесоха напред. Въздухът обаче бе толкова задушен и гъст, че я възпираше като стена. Нещо повече: колкото по-бързо бягаше, толкова по-бавно се придвижваше. Имаше чувството, че той се сгъстява в някаква невидима желеподобна маса, която все по-плътно я обгръща и почти я задушава.
Опита да извика, ала и сама не чу гласа си! Опита пак, ала от гърлото й излезе само глухо измучаване!...
Бягаше и бягаше, ала в един момент установи, че се движи не тя, а околните сгради и улиците – включително тази, на която стоеше. Плъзгаха се през желеподобния въздух, а тя стоеше на едно място!...
Внезапно пред нея се възправи кулата на Турн.
Та аз съм във Фиртуш, а тук не би трябвало да има кула на Турн! – учуди се тя, ала мигом забрави учудването си.
Статуята на Пош! – проблесна в съзнанието й. – Ще се прислоня под короните на дърветата край статуята на Пош!
И ето, незнайно как, но тя се озова именно там, където искаше да бъде – пред статуята на Пош! Ала това не бе тя, това не бе статуята на Пош, а някакво умалено, кривящо се подобие на кулата на Турн! Не – взря се тя по-съсредоточено, - и това не е! Съвсем не! Велики Пош, та това бе хилещият се скелет на Балабош! И той я приближаваше! Вървеше право към нея!!!
Тя отчаяно затича, ала желеподобният въздух здраво бе впримчил краката й в лепкава, мляскаща прегръдка! При това Балабош вече я настигаше! Велики Пош! Та той почти я бе настигнал! Протегнал скелетоподобната си ръка, която мигом се бе преобразила в пипало с остри нокти, той понечи да я сграбчи!!!...
И тогава едновременно се случиха две неща: тя запищя, наистина запищя, запищя така, че й се струваше, че писъкът й ще спука собствените й тъпанчета, а в небето изтрещя мощна гръмотевица, като нащърбеното острие на мълнията почти я ослепи и...
* * *
Белезникавите точици от мълнията все още танцуваха в очите й, грохотът от гръмотевицата все още не бе заглъхнал в ушите й, а нечия ръка силно я разтърсваше:
- Фал, събуди се, Фал!
Едва сега тя проби булото на кошмара, в който се бе потопила, и мракът на трюма я обгърна. Чуваше и едрите дъждовни капки, които с все по-голяма сила и все по нагъсто трополяха по корпуса на кораба.
- Добре ли си? – загрижено прошепна момичето, което я бе разтърсило.
- Не, не съм добре, Ери! – простена тя, оставяйки се ужасът от положението, в което се намираше, да я завладее отново. – Никоя от нас не е добре!
Събудилото я момиче, разбира се, бе Ерма, 15-цикловата девойка от севера, с която тя, Фалет, се бе сближила повече, отколкото с останалите си съкилийнички по време на дългото им, продължаващо вече може би 10, може би 15, а може би и повече слънца – Велики Пош, как можеше да е сигурна! – люшкане в тая прокълната черупка...
Тинганайски пирати – както ги бе нарекла Ерма – бяха нападнали селото й във Варвария – името, което бе използвала, бе Абдала – и бяха натоварили трюма на кораба си с току-що подготвения за превозване зурп, отвличайки и много от жителите на селото, което бяха опожарили до основи след като бяха отмъкнали от къщите всичко, което им се бе сторило поне малко ценно.
Ерма бе стоварена в трюма на пиратския кораб заедно с петдесетина от съселяните си. Пътуването бе продължило повече от три дяла, преди най-сетне да акостират в пристанището на Кайрис. По време на плаването повечето от съселяните й бяха измрели, а пиратите безцеремонно бяха изхвърлили телата им през борда. Други петима – трима стари и болни и две съвсем малки деца – явно бяха излишен товар, защото също бяха хвърлени в океана.
Веднага след пристигането им в Кайрис тя и останалите живи осем нейни съселяни бяха отведени на един от пазарите в Гадзало и бяха разпродадени като роби. Тя бе купена от пиратите, които я бяха натоварили в трюма на тази гемия, където в момента очакваше съдбата си заедно с шестте си съкилийнички.
Дъждът все по-яростно се изсипваше върху корпуса на гемията, а и люлеенето се бе засилило – вероятно започваше буря.
- Ами ако потънем! – изплака едно от момичетата.
- Велики Пош, Бейру! – изсмя се друго момиче. – Та ние сме потънали още с попадането си в ръцете на тия чудовища! Нима не предпочиташ леката смърт от удавяне пред перспективата цял живот да си играчка в лапите на някой изверг от Гамбари или да бъдеш заклана като прасе, за да те изпекат и да те изплюскат канибалите от Гамбоне или Фагали!
- Докато сме живи, не бива да губим надежда, Илди! – възрази Ерма.
- Да се удавиш! – изплака Бейру. – Така ли, Илди, искаш да се удавиш!!! Предпочитам да съм робиня цял живот пред...
- Хайде стига, Бейру! – сряза я друго момиче. – Стига си се лигавила! Дали ще се удавим, дали ще бъдем превърнати в нечии изтривалки или ще ни изплюскат – има ли значение! Все тая, щом не можем да бъдем свободни!
- Мея, Илди, стига сте говорили глупости! – сопна се момиче с пронизително писклив глас. – Не видяхте ли какво стана с Менди! Оная, чернокосата! А може би вече сте я забравили или ще се направите, че не сте видели! Велики Пош, тогава всички бяхме на палубата, нали!...
За миг се възцари мълчание, нарушавано само от яростния тропот на дъжда, от честите гръмотевици и от грохота на набиращата мощ буря.
Помнеха, разбира се, всички помнеха. Не само помнеха, а и никога нямаше да го забравят, просто нямаше да могат да го забравят.
Менди бе едно чернокосо момиче, което често бе оказвало съпротива на похитителите им. Веднъж, когато ги изведоха на палубата, за да се поразтъпчат, Менди внезапно бе изпаднала в истеричен пристъп. Още преди да я развържат бе започнала да пищи и да се мята, дращейки и хапейки опитващите да я усмирят техни похитители. Пробваха с плесници, сетне с юмруци, с ритници... Нищо не помагаше. Момичето все така продължаваше да вие и да размахва ръце, опитвайки да забие дългите си и вече изпочупени от дращене нокти във всичко, което й попадне...
Тогава единият от мъжете каза нещо на другия на непознатия им език. Онзи само сви рамене и последва сцената, която щеше да оживява в кошмарите на седемте останали момичета чак до края на живота им. Мъжете вдигнаха пищящото момиче, залюляха го и с рязко движение го запратиха зад борда. Тялото на девойката се превъртя във въздуха и с глух плисък падна във водата. Бяха я хвърлили така, както бе вързана. На няколко пъти главата й изплуваше на повърхността, тя пищеше, храчеше и плюеше вода, а ужасените й очи отчаяно се стрелваха във всички посоки. Сетне потъна за последен път, сподиряна от смразяващия пиянски смях на двамата им похитители. Фалет не знаеше дали е истина или само така й се бе сторило – Мъжете говореха на висок глас, сочейки към мястото, където току-що бе потънало момичето, и се хилеха, Велики Пош, хилеха се, сякаш извършеното от тях току-що бе най-забавното нещо на света!, - ала тогава бе дочула зловещо гъргорене. Когато напрегна слух, то вече бе изчезнало. Останал бе само кошмарът, който сега, при блясъците на мълниите и сред грохота на начеващата буря, бе възкръснал в съзнанията им по-злокобен дори от сцената, която го бе предизвикала!
Бурята набираше мощ и само след няколко минути стана невъзможно да се чуват. Блъскаха се една в друга, подхвърляни из трюма като есенни листа, подмятани от вятъра в някой от пристанищните градове на Варвария, в които – припомняше си Фалет - бяха акостирали с Балабош при това толкова злополучно нейно пътешествие, което вместо в киртския дворец във Фиртуш, в който толкова неблагоразумно бе поискала да се прибере по-рано, щеше да приключи или в казана на някой канибал, или – Велики Пош, дано да не е това, само не това! – в колекцията от сексуални играчки на някой развратник!!!
Велики Пош – за кой ли път се питаше тя, смазана от безизходицата, в която бе попаднала, – защо не искат да повярват, че съм дъщерята на Тамрал!
Неколкократно при кратките им извеждания на палубата им го бе заявявала, ала освен силните плесници, които бе получавала, за да се усмири, се бе сблъсквала и с грубите им подигравки, изричани при това не на странния им език, а на стандартен тинганиански:
- Да, мадам! – отвръщаше й единият, пародирайки раболепен поклон пред високопоставена особа. – Разбира се, че сте Фалет, разбира се, че сте самата щерка на многообичния ни кирт, в дън-земя да се затрие дано! – Сетне се обръщаше към другия им похитител и, смигвайки му, правеше неприлични жестове: - Нали, Фет, нали прилича на същинска щерка на кирт! Представяш ли си да я изложим пред купувачите като Фалет, щерката на Великия Тамрал! Кой знае, тая шега може да покачи цената й, макар че, подозирам, тя и без това ще е висока – пиленцето си го бива!
- Ами ти представяш ли си, Сай, аз да се обявя не за киртска дъщеря, не даже и за кирт, ами за самия Велик Пош! – през смях му отговаряше другият...
Достигнала връхната си точка, бурята стоварваше върху малката гемия, която скърцаше, пращеше и се гънеше под натиска й, талази от проливен дъжд и чудовищни вълни, при което трюмът започна да се пълни с вода – вероятно проникваше през процепите на палубата. Скоро подът подгизна и момичетата започнаха да треперят.
Най-сетне вятърът започна да стихва и изсипващият се като с кофи дъжд се заизлива върху корпуса на гемията косо, при което в трюма проникна още малко вода. Сетне дъждът също намаля и, макар че люлеенето все още бе силно, момичетата вече не бяха подхвърляни из трюма, а само се лашкаха по покрития може би с два пръста вода под.
- Пппредставяте ли ссси да са пппаднали пппрез бборда и дда са се уддавили? – през тракащите си от студ зъби изрази надеждата си Бейру.
- Тогава със сигурност ще се удавим и ние – напомни й Мея. – Просто ще се врежем в някой риф и...
Това обаче – поне засега - нямаше да се случи, тъй като, въпреки все още силния дъжд и продължаващия да бушува, пък макар и с отслабваща мощ вятър, по палубата затрополиха стъпките на двамата им похитители и прозвучаха противните им гласове, давещи се в пиянския им смях...
* * *
Гемията, в чийто трюм бяха затворени похитените момичета, носеше гръмкото име Мълнията на Сайдах и бе собственост на специализиралите се в търговия с млади жени двама братя Сайду и Фетим Сайдах, които тъкмо в този момент бяха излезли на палубата, за да проверят дали всичко е наред.
- Я, че ние сме стигнали! – възкликна Фетим, посочвайки към някаква тъмна грамада в далечината, мержелееща се в мъглата от подмятаните от вятъра талази на дъжда. – Ей ги къде са Гронелите!
Сайду се взря в сгъстяващия се сдрач и доволно кимна с плешивата си, яйцевидна глава:
- Казах ли ти, че бурята по-скоро ще ни изтласка към Клендайл, отколкото да ни върне към континента – доволно изръмжа той.
- Я аз да нагледам стоката – подметна Фетим и зашляпа към люка на трюма.
- Нищо им няма, Фет – подвикна му Сайду, вадейки от джоба си подгизнал фишек зурп. – Зурпът обаче се е прецакал – със съжаление въздъхна той.
В това време Фетим освободи капака от придържащите го към палубата скоби и, напъвайки мишци, го отмести встрани. Сетне надникна в мрака под себе си. Отначало не различи нищо, но няколко секунди по-късно, когато зрението му привикна към тъмнината, пред очите му изплуваха струпаните в единия ъгъл вързопи.
Е, нищо им няма – облекчено въздъхна той, - макар че бурята малко ги е поразтресла.
Да, мислеше си, докато наново залостваше люка, нищо им нямаше, само да не вземеха да озвереят като оная чернокосата, дето се наложи да я хвърлят в морето.
Чиста загуба – отбеляза със съжаление. – На пазара в Клендайл тая красавица щеше да ни донесе поне 800, а може би дори 1 000 зифара! Но станалото-станало – тръсна глава и зашляпа през палубата обратно към брат си.
- Не става! – недоволно изръмжа Сайду, изплювайки далеч зад борда фатално овлажнялото топче зурп под формата на тлъста храчка.
- Толкова ли не можеш да издържиш една нощ, Сай! – скастри го брат му. – Утре на пазара в Клендайл ще можем да си набавим толкова, че да ни стигне поне за цикъл.
- Утре казваш, Фет! – ядосано тропна с крак Сайду. – Утре, ама едва ли преди да намерим балами, на които да пробутаме фустите, а това, ако се не лъжа, означава не по-рано от вечерта!
- Мисля, че до обяд ще сме свършили, братко – меко възрази Фетим. – Тия долу са красавици и ще ги лапнат като пресен зурп. Колко, мислиш, ще можем да вземем за тях? – внезапно смени темата той, добивайки делово изражение.
- Знам ли! – тросна се брат му. – Вероятно по 500 на парче, а може и повече.
- Ама без любимата ни щерка на Тамрал? – уточни Фетим.
- Нея ще я оставим за последно – не отговори Сайду. – Въпреки това не вярвам да успеем да я изтъргуваме за повече от 1 500.
- А севернячката? – поинтересува се Фетим.
- Нерентабилна инвестиция – със съжаление въздъхна Сайду. – Бялата й кожа би ни донесла добри пари, ако не беше толкова кльощава. Все пак има добре оформени гърди, нежни черти, красива коса и великолепни зъби, но това едва ли ще е достатъчно. Май въобще не трябваше да я купуваме, ама стореното – сторено!
- Цели 250 зифара на вятъра – недоволно изръмжа Фетим и изстреля едра храчка в тъмните води зад борда. – Май вече не сме достатъчно добри в тоя занаят, друже! – със съжаление отбеляза той. – Всичко, което ни е останало, е това старо корито с абдалиански двигател – явно имаше предвид гемията, – дето го отмъкнахме на времето от ония строителни предприемачи в пристанището на Сюлм, отървавайки кожите като по чудо.
- Ееех, какви времена бяха! – въздъхна тежко. – Само до преди 3-4 цикли се връщахме натоварени с по 40-50 парчета девствена бяла плът, а сега! Не стига че само 8, ами и една се оказа непродаваема поради невменяемост – пфуй, минимум 800 зифара, хвърлени на рибите!, - друга отслабна прекалено много, трета си въобразява, че била киртска щерка!!! Пък и на всичкото отгоре се оказа, че две от останалите пет не са девствени!!!...
- Не се кахъри, братко! – препоръча му Сайду. – Виждаш, че и мнозина от другите търговци – независимо от естеството на бизнеса им – не са цъфнали и вързали. Навсякъде е така – стоката намалява, цените растат.
- Знам – поуспокоен кимна Фетим. – Чудя се обаче на какво се дължи това. Защо все пак стоката намалява?
- Да не видя зурп до края на живота си, ако знам! – вдигна рамене Сайду, отлепи гръб от перилото, на което се бе облегнал и се запъти към вътрешността на гемията:
- За теб не знам, но аз смятам да компенсирам липсата на зурп с Калеп – подхвърли през рамо той.
- Може да не усещам липсата на зурп толкова остро, колкото ти, но – виж – калепецът и на мен ще ми дойде добре, особено след тая буря! – въодушеви се Фетим и го последва...
Между временно бе настъпила нощта. Въпреки буреносните облаци обаче, правещи мрака почти непрогледен – облаци, все още прорязвани сегиз-тогиз от далечни мълнии, - дъждът постепенно бе преминал в лек ръмеж.
Засега се е укротило – погледна към небето Фетим, спирайки се за секунда-две пред входа към вътрешността на гемията. – Ала това затишие – предположи той – едва ли ще трае много дълго. Жалко, че този цикъл не успяхме да изпреварим дъждовния сезон и утре ще трябва да газим до колене из клендайлските тресавища! – въздъхна, следвайки брат си през вътрешността на Мълнията. – Добре че е калепът – опита да се ободри. – Да, утре вероятно ще има и кал, и дъжд, и стиснати купувачи, но и зурп, толкова много зурп, че, изгубени в чудния свят, в който ни потапя, за известно време – и аз, и Сай, особено Сай, който съвсем не може без зурп - ще забравим търговските и всевъзможните си други неудачи!
2. Дъждовният преход
Момичетата бяха грубо разбудени още по тъмно. Двамата им похитители ги извлякоха на палубата и, ругаейки на непознатия си език – явно бяха пили, защото воняха на калеп, - увиха всяка от тях в противно смърдящ дебел шаячен плат, покриващ ги от главата до петите, в който бяха пробити само тесни процепи за очите.
Ръмежът отново бе преминал в тих, напоителен дъжд, но въпреки това бе топло. Вятърът от предната вечер бе стихнал, ала – ако се съдеше по покритото с плътен облачен слой небе – скоро нямаше да спре да вали.
Фалет погледна през процепите на чула си към все още разбуненото море и различи в мрака кораби, много кораби с всякакви размери – от черупки, по-малки от тяхната, до гигантски плаващи грамади, които разпенените вълни почти не поклащаха.
Двамата им похитители временно ги бяха оставили, като единият пускаше двете спасителни лодки на вода, а другият манипулираше с кормилния лост – явно провираше коритото им между десетките - а може би и стотиците? – морски съдове, от които гъмжеше морето край тях.
Фалет се съсредоточи върху ставащото по палубите на другите кораби. Нагодилите й се към мрака очи различиха моряци с мощни телосложения, изнасящи от трюмовете сандъци – може би зурп, предположи, – които струпваха на големи камари. Виждаха се и роби, много роби – също като тях и увити в чулове, подобни на онези, в които ги бяха опаковали собствените им похитители. Нещастниците – мъже, жени, деца и, макар и рядко, старци – стояха или клечаха, жужейки като разтревожени кошери. Палубите на някои от корабите просто се пръскаха по шевовете от претъпкалите ги стотици роби, сред които сновяха надзиратели с камшици в ръка, безцеремонно въдворяващи ред там, където човешката стока прекалено много се разшумяваше или където възникваха дребни спречквания.
Велики Пош! възкликна мислено Фалет. – Всичко това, всичките тия беззащитни човешки същества може би още днес ще бъдат изложени за продан на пазара!
Но не само те! – внезапно осъзна тя и потръпна от страх. – Аз също, Велики Пош, аз също! И какво от това, че съм дъщеря на кирт, щом съм тук, на това проклето място, каквото – и където – и да е то!!!
* * *
Когато акостираха, вече започваше да се развиделява, ала дъждът, все така ситен и монотонен, продължаваше да вали. Веднага щом пуснаха котва, похитителите им натовариха Фалет и останалите шест момичета на двете лодки и ги превозиха до брега. Там ги навързаха една за друга с дълго въже, развързаха краката им и им сложиха тежки, значително затрудняващи ходенето им – както щяха да установят – железни окови и като стадо ги подкараха през пристанището...
* * *
Въпреки ранния час, пристанището бе претъпкано с търговци, прекарващи през него стоките си, две от които решително преобладаваха – роби, много роби и зурп, много, чудовищно много зурп. В повечето случаи сандъците със зурп се превозваха в големи каруци, но не бе рядкост да се види и някой превил се под тежестта на тежък сандък мъжки роб. Робините – Фалет установи, че жените сред робите бяха много повече от мъжете и, доколкото можеше да съди по покритите им с чулове тела, в огромната си част бяха млади и хубави – не носеха нищо. Повечето от тях влачеха оковите си по подобие на нея и спътничките й, ала не бе рядкост да се видят и претъпкани с робини каруци, влачени от огромни яздитни животни, които – припомни си Фалет – във Фиртуш наричаха кумлари.
Фалет предполагаше, че пазарът за роби – независимо кое бе това място - е разположен в близост до пристанището, ала се оказа, че се лъже.
Напуснаха пристанището по претъпкан от дълги колони със зурп и роби широк, ала силно разкалян път. Търговците оживено разговаряха помежду си. Тя също опита да се заприказва със спътничките си, ала размаханият над главата й камшик в ръката на единия от похитителите им пресече това й намерение...
Скоро от разговорите на търговците, някои от които – пък макар и малцина - говореха на стандартен тинганиански, разбра, че мястото, на което се намираха, е гамбарийският остров Клендайл. На пръв поглед й се струваше, че Клендайл е по-подреден и чист в сравнение с това, което бе чувала за него в родния си – и сега далечен, сякаш безкрайно далечен и недостижим - Фиртуш. Колибите бяха рядкост. Къщите бяха големи, често на по два-три етажа, разположени в обширни и потънали в обилна вечно зелена растителност дворове. Често – буквално на всеки 200-300 дрома минаваха край възправили величествени осанки църковни здания, за които тя предположи – предположение, което по-късно се потвърди, - че са храмове на тукашния Бог на търговията Суйбири, в чието име, както бе чувала, се пренасяли и човешки жертви!
При тази мисъл изтръпна:
Велики Пош! Ами ако бъда купена за такова жертвоприношение!!!
С мъка се застави да не мисли за тази възможност. И без това алтернативата – да се превърне в сексуална играчка в ръцете на някой перверзен тип – не бе кой-знае колко по-въодушевяваща! Ужасът й от човешките жертвоприношения на Суйбири обаче се завърна, при това с неподозирано по-голяма сила, само след по-малко от половин час, когато обстоятелствата ги заставиха да станат неволни свидетели на такова!
* * *
Вече се бе развиделило, макар че небето си оставаше все така навъсено и от него все така монотонно продължаваше да се ръси ситен дъждец, когато пред тях изникна масивният силует на поредното църковно здание. Разликата бе, че край него се бе събрала голяма тълпа, която с ожесточено въодушевление скандираше нещо. Тълпата бе толкова гъста и многолюдна, че бе запречила пътя и търговците започнаха да сипят закани и ругатни по адрес на събралите се.
Когато наближиха, Фалет различи всред скандиранията на тълпата една твърде често повтаряща се дума – възгласът Суйбири. С приближаването им хорово изричаните от тълпата думи станаха по-ясни и отчетливи, но за нея бяха все така неразбираеми, тъй като биваха изговаряни – или по-точно изкрещявани - на непознат за нея език – вероятно, предположи тя, този, който говореха похитителите им.
Суйбири татаму алехи Суйбири! – крещеше все по-екзалтираната тълпа.
Едва сега долови миризмата на дим, носеща се от пространството около храма. Нещо гореше, ала какво? Това все още не можеше да види поради плътния кордон около светилището, образуван от множеството. Явно бе обаче, че виковете на събралите се ставаха все по-ентусиазирани и невъздържани, преливайки в многогласно кресчендо:
Ави авири татаму Суйбири Суйбири тата хеш пилах! – крещеше тълпата, като сега вече почти изпадналите в религиозен – Фалет предполагаше, че е религиозен – транс екзалтирани индивиди, които я съставяха, бяха започнали да се полюляват напред-назад, силно пляскайки с ръце в синхрон с ритмичното биене на барабан, което се разнасяше от вътрешността на образувания от тълпата кръг.
Междувременно мирисът на дим се бе засилил, като й се стори, че през пролуките, образуващи се от време на време сред кордона на скандиращите, вижда огън.
Когато стигнаха сравнително рехавите задни редици на тълпата и се врязаха в тях, за да могат да преминат, множеството се разстъпи, поемайки ги в себе си. При това Фалет видя нещо, което в първия момент съзнанието й отказа да възприеме. В центъра на образувания от тълпата кръг бе запалена клада и сред все още неразгорелите се пламъци се мяташе момче на около 12-13 цикли. Момчето пищеше – явно от страх, - ала от мощните възгласи на заобикалящите я диваци – защото за тях друга дума тя не намираше – писъците му не се чуваха. За сметка на това все по-силно и с все по-голяма честота бумтеше барабан, ентусиазирано блъскан от застанал до кладата възрастен мъж с изрисувано във всевъзможни шарки лице. В синхрон с ударите на барабана все по-оглушителни се извисяваха и виковете на тълпата:
Суйбири уаха Суйбири татаму уаха уаха Суйбири алала велге алала уаха татаму Суйбири балала!...
Изтласкана напред заедно със злочестите си спътнички и с държащите здраво въжето, на което ги бяха навързали техни похитители, тя видя, че пренасяният в жертва младеж е чисто гол, като кожата му лъщеше от нещо – вероятно някаква лесно запалима смес, истерично реагира съзнанието й, – с която го бяха намазали преди да го качат на кладата.
Когато пламъците близнаха краката му, младежът започна да скача и да се гърчи от болка, при което възгласите на наобиколилите я се сляха в наподобяващ тътен мощен дивашки рев. Момчето пламна като факла, от която най-сетне, независимо от оглушаващите я викове, до слуха й достигнаха нечовешките му писъци, които, сигурна бе, щяха завинаги да се запечатат в съзнанието й!!!
И баща ми, самият върховен властелин на Тингано, допуска да се случват такива неща! – недоумяваше тя. – Велики Пош, как е възможно да съществуват такива изверги! Не – клатеше глава почти полудяла от ужас и отвращение, - отказвам да повярвам, че тия варварски порядки не могат да бъдат изкоренени!!!
Фалет до такава степен бе зашеметена от видяното, че чак когато силно дръпнатото от единия от похитителите им въже я сблъска с препъващата се пред нея Бейру, тя повлече напред изранените си от тежките окови крака.
Спущено на 20 юни 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XI.