Книга първа, част трета, глава XIV – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Нещо много конспиративна почна да става цялата тая история! Да, ама с взурпирани „зомбита” като Чешан конспирациите явно се разпадат твърде лесно! Дали не е така обаче и с внедрени в управлението мекушави личности като Батар? А с не дотам предпазливи водачи като Ведека?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XIV – Предателството
Шега Кумларите на свойте врагове ще спретнат. Ала така сами ще се преметнат! Зарад зурп предателска душица тайната им явка ще обади и в бурна, черна нощ, ще бъдат покосени из засада!!! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9112
1. Двойна игра
Слънцето се бе издигнало високо над хоризонта и вече сипеше огън и жупел над елдрианските улици, когато Ламот Батар, съпровождан от двадесет и двамата си телохранители, пресече главния площад на града, отправяйки се към двореца, където се помещаваше личната гвардия на великия съветник от Цингали Зинган Сорби. Щом излязоха изпод сянката на гъстите клони на обрамчилите площада дървета, пред погледите им се разкри поразяващият с великолепието и внушителността си дворец.
Странно – каза си Батар, - макар отдавна да знам какво представлява това велико сдание и въпреки че, като затворя очи, си го представям до последния детайл, с изумителна яснота при това, видът му винаги ме кара да занемявам от възторг!
Не дворецът обаче бе в епицентъра на мислите му сега. Вълнуваха го други, несъпоставимо по-важни неща. Един от проблемите, които му се бяха стоварили на главата в последно време, бе обстоятелството, че внезапно отпътувалият със Зинган още преди почти две седмици началник на личната гвардия на великия съветник Йенет Камлу му бе възложил да го замества по време на отсъствието си, чиято продължителност поне засега бе неизвестна на Батар. Това само по себе си бе голям проблем, тъй като, освен охрана на самия Зинган, личната му гвардия имаше за задача и да контролира градската стража, предвождана от Сеян Гавеир Безскрупулния, а това, както подсказваше и самото прозвище на последния, никак не бе лесно. Имаше и друго, което го гризеше отвътре, ала то не бе нещо, което можеше дори да опита да сподели с когото и да било от гвардията на великия съветник. Това бе някаква загнездила се нейде дълбоко в гънките на съзнанието му тревожност, чийто източник долавяше с природно силната си и допълнително подсилена от професията му интуиция, без обаче да може – поне засега – да го установи с разума си.
Проблемът беше, че в момента – и то през цялото време на отсъствието на Камлу и Зинган – в Елдри цареше небивало спокойствие. Сам по себе си този факт бе твърде странен. Той подсказваше, че по някакъв начин – какъв точно Батар нямаше ясна представа, макар да разполагаше с някакви свои подозрения – спокойствието в града бе свързано с предстоящата само след две слънца, при това непълни (тя бе вдругиден), рулетка на Пош в далечния Фиртуш.
Подозираше, че Ведека крие нещо от него, макар че самият той го бе внедрил, бавно и внимателно, в личната гвардия на Зинган Сорби. Ведека, разбира се, не можеше – нямаше как – да не е наясно с огромния риск за организацията му, който криеше предимството да имаш човек във високите слоеве на системата. Въпреки това до преди пет цикли, когато висшият ръководен орган на организацията – Съветът на старейшините - взе решението Батар да бъде инфилтриран в личната гвардия на великия съветник от Цингали, двамата – Батар и Ведека – бяха много близки и, поне що се отнасяше до Кумларите от Цингали, нямаха тайни един от друг.
Бяха решили да нарекат организацията така, тъй като изхождаха от аналогията с кумлара – най-едрото йаздитно животно, - което можеше да пресече цялата пустиня Хеш, черпейки от запасите си вода в двете си гърбици - запаси, натрупани на тръгване.
- Кумларът е най-издръжливото животно в Тингано – бе забелязал Ведека още преди повече от 10 цикли, когато учредяваха организацията. – За да оцелеем, трябва да бъдем като него...
И така се реши тази нелегална групировка, чиито представители се бореха за повече автономия на Цингали по отношение на централната власт във Фиртуш и за по-справедливо в сравнение с настоящето разпределяне на благата между бардите, да бъде наречена Кумларите от Цингали...
Пристъпвайки през масивната порта в осеяния с весело бликащи шадравани двор на двореца, Батар тръсна глава:
Стига вече спомени! – скастри се, поемайки през двора, а сетне и по коридорите на самия дворец. – Спомени проблеми не решават!
Те, спомените, обаче го заливаха и, неустоявайки на напора им, той отново потъна в тях. Припомни си думите на Ведека, когато, преди малко повече от два цикъла, последният му бе казал:
- Лам, приятелю, знам, че оттук насетне няма как да си останем толкова близки, колкото бяхме досега. Макар, естествено, да съм напълно наясно – и именно това е смисълът на внедряването ти в личната гвардия на Зинган, - че вече ще трябва да играеш по други правила, по отношение на Кумларите помежду ни не трябва да застава сянката на нито една тайна, пък била тя и най-малката!
- Разбира се! – напълно искрено бе кимнал в съгласие Батар, като дори мъничко се бе обидил на приятеля си.
Сега обаче бе друго. И двамата се бяха променили. Времето ги бе променило. Обстоятелствата ги бяха променили...
Макар да не вярваше – все още не, - че Ведека съзнателно би скрил от него нещо, свързано с Кумларите, от известно време той бе започнал да усеща у предводителя на организацията някаква предпазливост, липсваща в по-раншните им отношения. Да, обсъждаха нещата – макар и в много редките случаи, когато им се удаваше да останат насаме – почти както преди, но... – само почти. Проблемът бе, че това почти – поне за Батар – правеше разликата между преди и сега огромна, едва ли не вездесъща! А причината – тя, разбира се, се криеше в неговата собствена промяна...
Да, от внедряването си в личната гвардия на великия съветник Батар се бе променил. При това настъпилата в него промяна бе толкова драстична, че дори и самият той бе престанал да разсъждава над този факт. Просто бе приел, че е така.
Явно обаче – въздъхна, влизайки в работното си помещение, всъщност в това, принадлежащо по право на Камлу, ала обитавано от него по време на сегашното отсъствие на последния, - явно и Кеган се е променил. Проблемът ми обаче е, че не мога да установя доколко! Подозирам, че в него не е - няма как да е - настъпила толкова фундаментална промяна, каквато е тази в самия мен, ала трябва да се ръководя от допускането, че помежду ни са застанали и негови, а не само мои тайни!
Да, Батар се бе променил и искрено вярваше, че е за добро. Лично той не можеше да си представи по-подходящ велик съветник от Цингали от Зинган. Преди – в циклите, прекарани в редиците на Кумларите, дори и не подозираше, че е така. Вярно, че Ведека често му бе повтарял, че не Зинган, а сепаратистите в Съвета на двадесет и четирите, са истинските ни врагове, но той бе приемал това просто като дежурната умереност на лидер на организация, който, въпреки нелегалността й – или тъкмо поради нея, - не желае да я афишира като прекалено радикална.
Запозна се със Зинган още през първия ден от престоя си в двореца. Отначало великият съветник не го впечатли кой-знае колко. Просто учтив владетел, който държи да минава пред подчинените си за безобиден добряк. Сетне обаче, колкото повече го опознаваше, толкова повече Батар се чудеше:
Защо, Велики Пош, да не опитаме да го превърнем в съюзник – при това напълно легално?!
Бе споделил това с Ведека и, въпреки че не бе напълно сигурен, подозираше, че точно оттогава предводителят на Кумларите бе започнал да се дистанцира от него, пък макар и бавно, много бавно и внимателно. Батар обаче нямаше как да не забележи това. Твърде добре се познаваха, та да не успее да го установи...
Зейналата пукнатина в отношенията им датираше от около цикъл и половина и сякаш, макар и много бавно, почти неусетно, но се разширяваше. Фундаменталната промяна у Батар обаче изкристализира преди около цикъл, когато той реши, че, ако Кумларите се възправят срещу Зинган, ще застане на страната на последния. А по всичко изглеждаше, че сега – по време на рулетката или малко по-късно - организацията се готвеше да стори тъкмо това!
Защо, Велики Пош – чудеше се, - защо трябва да правят подобно нещо?! Не вярвам, просто е невъзможно да са се радикализирали дотолкова, че да са способни да го сторят! Пък и не мога да си представя Кеган като подбудител на въстание срещу киртската – а още по-малко срещу бардската – администрация! Явно трябва да се е случило нещо – нещо, което е стигнало до „ушите” на Кеган и останалите старейшини, ала за което самият аз не знам съвсем, ама съвсем нищичко!!!
Сега си спомни, че не бе споменал на Ведека, при това напълно преднамерено, къде отива Зинган и с каква цел, макар че знаеше и двете – е, разбира се, доколкото можеше да се довери на Йен, а му се струваше, поне досегашната им работа свидетелстваше за това, че може. Знаеше, че Ведека действа според тази празнота в предоставената му от самия него, от Батар, информация, ала подозираше, че търси и други канали, за да я запълни. Защо обаче самият факт на отсъствието на Зинган толкова много тревожеше Кеган – за това Батар нямаше ни най-малка представа. Не вярваше предводителят на Кумларите по някакъв начин да е подразбрал нито че великият съветник е отишъл да се срещне с предводителя на бунтовниците от Тимру, нито че мястото на срещата им е в тайната хижа на Зинган в Рубатите. Просто нямаше как, е, поправи се, поне изглеждаше, че няма как да е узнал...
През последните няколко дяла Батар до такава степен се бе отдалечил от инфилтриралата го в личната гвардия на Зинган организация, че на няколко пъти бе бил на ръба да сподели с великия съветник за съществуването й. Някакъв остатък от почтителност към бившите му – да, вече можеше да ги нарече така – съратници обаче му бе попречил да го стори.
Въпреки това – въздъхна, - най-вероятно ще се наложи да извървя докрай пътя от бунтовник срещу официалната власт до лоялен неин чиновник! Надявам се да не се стигне чак дотам, ала, както е тръгнало, перспективата да изпия до дъно горчивата чаша на предателството става все по-неизбежна!
Той обаче се лъжеше и непосредствено последвалите събития щяха да потвърдят това...
* * *
Нямаше и час по-късно, когато нечие плахо почукване по вратата го сепна и го изтръгна от работата му по един от документите, касаещи контрола върху градската стража.
- Влез! – извика той, продължавайки да стои наведен над един от пръснатите по бюрото му листове. Сигурно бе Анат Громан, личният секретар на Камлу, който, по време на настоящето отсъствие на последния, бе прикрепен към него.
- Извинете, ваше сиятелст...
- Казвай какво има и зарежи официалностите! – грубо прекъсна новодошлия Батар, установявайки, че посетителят действително е Громан.
- Много се извинявам, ваше сиятелство – настоя да спази етикета онзи, правейки дълбок поклон, - но долу, в залата за посетители има един човек, който държи да се срещне с вас! Заяви, че се казва Пурни Амета и ме увери, че щом чуете името му, няма да му откажете среща...
Щом чу името, Батар тоз час престана да слуша словоизлиянията на Громан. Само му махна да млъкне и му нареди:
- Настани го в библиотеката и му кажи, че ще дойда веднага, щом се освободя!
* * *
Веднага, щом Громан затвори вратата, изражението на Батар рязко се промени:
- Пурни, Пурни Амета! – гневно промърмори той под нос. Това бе псевдонимът на Ведека, ала се бяха разбрали онзи да го използва само в най-краен случай!
Пош да те тръшне дано, Кеган! – изруга Батар вътрешно. – За какъв ли дявол съм ти притрябвал точно сега!
Нямаше как да разбере обаче, ако не се срещнеше с него и той, разбира се, побърза да го стори.
2. Фаталното спречкване
Слънцето клонеше към залез, когато Чешан пришпори своя едва тътрещ се кон към малката горичка край Елдри, където бе явката им с Гамана. Бе плувнал в пот, ала макар че бе уморен до смърт, сънят бе на второ място в плановете му. Първото, разбира се, бе запазено за зурпа.
- Пет слънца! – изруга под нос той. – Цели пет слънца, през които едва три пъти ми се удаде възможност да близна от вълшебния прашец!
Най-сетне навлезе сред дърветата, чиято сянка обаче почти не намаляваше адската горещина. Залута се, опитвайки да намери мястото до поточето – сигурно е пресъхнало, каза си, - край което скоро – тази вечер или най-късно през нощта или през следващото слънце – трябваше да се срещне с прекия си съдружник Гамана.
След неколкоминутно лутане най-сетне се озова на уговореното място и със стон се свлече от седлото, превързвайки коня си към едно дърво. Сетне с треперещи пръсти измъкна от джоба на изпокъсания си панталон фишек зурп и погледна към едва-едва църцорещата вадичка, каквато в момента представляваше поточето, край което трябваше да проведе срещата си със своя по негово мнение твърде усърден и прекалено – дори досадно - ентусиазиран сподвижник. Преди да се удаде на удоволствието от зурпа обаче, плъзна спечения си от сухота език по напуканите си от жажда устни и реши да опита да пие от поточето. Пазейки пакета зурп от намокряне, като го държеше с треперещите си от умора пръсти, клекна и силно се наведе над вадата. Да, констатира след като отпи, водата бе прохладна, ала мръсна, много мръсна! Пък и нямаше как да е иначе при тия горещини...
Пи сякаш цяла вечност, чак докато почувства, че започва да се издува, след което, усетил внезапно присвиване в стомаха, седна направо на изсъхналата трева и внимателно, предвкусвайки удоволствието, започна да разпечатва фишека зурп.
* * *
Умората на Гамана бе не по-малка от тази на Чешан, ала за разлика от последния в неговата глава бръмчаха съвсем други мисли.
Седемдесет и пет клетки! – каза си. – Само седемдесет и пет клетки, въпреки неистовите ми, почти нечовешки усилия! Дано тоя мързеливец Чешан да е обходил поне петдесет, макар че сто двадесет и пет от общо триста и дванадесет, уведомени за срещата утре вечер от половината от екипа, са прекалено, нищожно малко! Дори и Фирк и Гантрал – другата половина от екипа - да успеят да посетят още сто и петдесет, при положение, разбира се, че работят в абсолютен синхрон и „с пълна пара”, общият брой на онези, които ще дойдат, пак няма да надхвърли 85% от структурите на организацията! И това само във възможно най-идеалния случай, който, разбира се, няма как да се сбъдне! Така че – реши той – все пак оптималното число на представителите, които ще дойдат, вероятно ще е между двеста и двадесет и двеста и петдесет или, грубо пресметнато, между 70 и 80%!!!
Дори не му се мислеше за възможността някои от клетките, тези, в които нивото на организираност бе критично ниско – повече или по-малко бяха те, той нямаше как да знае това, - изобщо да не изпратят представители!
Колкото и да не ми се иска, все пак ще трябва да приема, че при настоящите обстоятелства числото двеста – сиреч под две трети - все пак ще е оптимистично! – въздъхна и сви по тясна пътечка, виеща се през пожълтялата от сушата трева, отправяйки се към мястото на срещата си с Чешан. – Оптимистично или не обаче – заключи, - едва ли би могло да се направи много повече от това!
* * *
За разлика от изпреварилия го с няколко часа Чешан, Гамана пристигна малко след полунощ и леко се изненада, като не откри сподвижника си на уговореното място. Конят му обаче бе тук.
Трябва да е някъде наоколо – озадачено си каза и започна да обхожда поляната около поточето, надзъртайки зад първите редици на обкръжаващите я дървета. Откри го едва след половин час малко навътре в гората и състоянието, в което го завари, направо го накара да побеснее!
* * *
Ефектът от първия фишек зурп наистина бе зашеметяващ – както винаги впрочем, - но твърде бързо се оттече. Макар рядко да си позволяваше двойна доза дневно, след сякаш цяла вечност от два часа, през които все се въртеше и не успяваше да заспи, Чешан стана и започна да се разхожда с мисълта, че днес ще е ден – всъщност нощ, - в която може би все пак ще поеме още една порция от вълшебния прашец.
Мина още час, преди да се реши. Навлезе малко навътре сред дърветата – Гамана, Пош да го тръшне дано, щеше да дойде всеки момент, а не искаше да бъде открит от него в безпомощното състояние на абсолютно блаженство, в което зурпът го потапяше – и, за разлика от първия път, с трескаво нетърпение разпечата фишека и го поднесе към устните си. Взе дозата си ударно, изсипвайки в устата си наведнъж цялото количество накиселяващ прашец, който тутакси се разтвори върху езика му, с което, разбира се, шеметното му пътешествие из зурпландия, както обичаше да го нарича, започна...
Зурпът почти отне съзнанието му, разтягайки го до сякаш невъзможни предели... и дори отвъд тях... и дори отвъд на това отвъд..., а докоснатият от искрящата му яснота взор задълба във всичко наоколо – в дърветата, в изсъхналата трева, в редките и бодливи като в пустинята Хеш храсталаци...!!!
* * *
Странно – каза си, все още плувайки на вълните на зурпа, - какъв ли е тоя глас!
Някой му крещеше и му пречеше – Как му пречеше само! – да се съсредоточи! Искаше му се, ах, как му се искаше, да му извика да млъкне, ала устните му, сякаш от тесто, отказваха да оформят нецензурните думи, които му идваха на ум!...
Постепенно обаче Чешан започна да идва на себе си, но омаята от блаженството след излизането му от зурпландия този път бе грубо разрушена от някого!
Велики Пош! – все още мислено изруга той. – Кой ли е тоя мерзавец, който така брутално ми отне удоволствието, което толкова дълго време получавах в така оскъдни количества, само заради... Заради какво всъщност?!...
В първия момент не успя да се сети, ала после погледът му постепенно се фокусира върху – поне засега – замлъкналия рушител на следзурпното му блаженство.
- Ти! – едва чуто провлече той, разпознавайки в силуета пред себе си Гамана. – Ти пък откъде се взе?!
- Просто няма откъде, съдружнико! – грубо го сряза онзи. – И друг път съм те виждал дрогиран, но сега установявам, че най-сетне – Вероятно винаги си искал тъкмо това! – си минал всякакви граници!!!
- Хайде, стига си важничил! – започна да идва на себе си Чешан. – Или си мислиш, че си нещо повече от мен! Ама че идиотщина! Цели пет слънца се трепя без прашинка зурп – Е, трите фишека, които бе изпразнил по време на пътуването, не се брояха, та нали господин усърдие не знаеше за тях!, - само за да бъда навикан като бясно куче от собствения си съдружник!!!
Избълвал всичко това с все още завален, ала все по-стабилизиращ се глас, Чешан отлепи гърба си от ствола на дървото, на което се бе облегнал, за да се наслади на ефекта от зурпа, и несигурно се изправи на омекналите си като кашкавал крака.
- Просто сме пратени да свършим важна работа и не приемам да се демонстрира небрежно отношение към нея – малко поомекна Гамана. – Извинявай, ако съм те обидил – добави, опитвайки да се овладее, - но поне за мен по отношение на делото, с което сме се захванали, важи принципът:
Първо работата, после удоволствията!
Чешан широко се прозина и удостои Гамана с разсеян, почти пренебрежителен поглед:
- Е, казвай де! – подкани го той, вече почти изцяло напуснал селенията на зурпландия. – Какво успя да направиш?
- Седемдесет и пет – пророни съдружникът му. – Не успях повече, просто нямаше как да успея...
- Виж го ти! – въодушеви се Чешан. – Обходил цели седемдесет и пет клетки, пък се тюхка, сякаш не е припарил до нито една!
- Не се шегувай, Чешан! – отново кипна Гамана. – И сам знаеш, че за пет слънца повече от това просто не може да се направи!
- Нищо не казвам – защити се Чешан. – Просто ти се възхищавам, това е...
Вътрешно обаче възкликна:
Ама че ахмак! И за какво се трепеш, Пош да те тръшне дано! За оня дядка Ведека, дето вече и за пазач на елдрианските порти не става ли!!!
- Ами ти – внезапно прекъсна мислите му Гамана, - ти какво свърши?
- Е, не съм чак толкова пъргав като тебе, друже! – призна Чешан. – Все пак обаче и аз свърших нещичко.
- Колко? – направо запита Гамана, пронизвайки го с премрежените си от умора очи. – Ти колко клетки успя да уведомиш? Петдесет, шестдесет, повече?...
- Ами, приятелю! – с престорена дружелюбност и някак леко сконфузено забави отговора си Чешан. – Казах ти, че далеч не съм толкова добър в подобни начинания, колкото си ти.
- Какво?! – извиси глас Гамана. – Да не би да искаш да ми кажеш, че не си уведомил дори и петдесет клетки?!!!
- Ами, петдесет! – истерично се разсмя Чешан. – Какви ти петдесет, братче! Дванадесет, толкова успях...
- Ккка-квооо?! – кресна извън себе си от ярост Гамана и с един скок се озова точно пред него, при което Чешан уплашено отскочи. – Какво си направил, лайно такова! Ясно ли ти е, че заради твоя мързел – да, само заради него и заради нищо друго – извънредно важната среща утре вечер почти се проваля! А, ясно ли ти е!!!
При това той посегна, за да удари съдружника си, ала в последния момент се овладя – незнайно как, но все пак успя да се овладее...
Сетне бавно, много бавно и уморено, свали ръката си и въздъхна тежко, измервайки Чешан с преливащ от презрение поглед:
- Махай се от очите ми и повече да не съм те видял! – далеч по-тихо от преди малко, почти шепнешком, ала с глас, в който дрънчаха кристалчета лед, повели той. – Считай, че от този момент си изключен от Кумларите!
- Притрябвали са ми вашите Кумлари! – избухна в лицето му Чешан. – Всички вие сте луди за връзване – да, всички, и Ведека, и Фирк, и Гантрал..., всички! – и не ти ме гониш, а аз напускам, разбра ли!!!
Тези му думи окончателно преляха чашата на търпение на Гамана, при което той отново вдигна ръка, ала за разлика от преди малко сега вече лепна звучна плесница по бузата на Чешан, като върху удареното място тутакси разцъфна червено петно!
Чешан не помръдна. Той също измери доскорошния си сподвижник с презрение, ала то, за разлика от това на Гамана, бе смъртоносно в най-прекия и буквален смисъл на думата!
- Ще съжаляваш за това – хладно процеди Чешан. – Пош ми е свидетел, че ще те накарам горко да съжаляваш!
Сетне понечи да се обърне, ала Гамана отново го прикова с поглед:
- Прекрасно знаеш, че ако посмееш да кажеш някому за съществуването на организацията, смъртта ще те застигне преди да си се усетил, независимо колко ще е дълбока и къде ще е мишата дупка, в която ще си се сврял!!!
Чешан отказа да се въвлича в по-нататъшни спорове. Той бавно се обърна и пое към поляната, отвърза коня си и, пришпорвайки го жестоко, препусна между дърветата.
* * *
Щом тропотът от копитата на коня на Чешан по твърдата изсъхнала земя заглъхна нейде в далечината, Гамана си позволи да даде пълна воля на гнева си:
- Ах ти, гнида такава! – изруга той. – Може би ще се окаже, че най-голямата грешка в живота ми е била тая, че изобщо някога ми се е случило да ти се доверя!
Сетне постепенно се успокои. Чешан бе страхливец и, макар да съществуваше някаква минимална опасност да предаде организацията, не бе твърде вероятно да го стори. И то не толкова защото нямаше да успее да се покрие след това, макар че шансът да го направи не бе особено голям, а защото – и Гамана, скъсвайки с него, разчиташе тъкмо на това – бе страхливец! Щеше да предпочете да се свре в някоя дупка и да си лиже зурпа на воля, вместо да си създава излишни ядове, пречейки им...
И все пак – усъмни се Гамана, – дали не рискувах твърде много, като го отстраних? Дали, за най-сигурно, не трябваше – О, Велики Пош, прости ми!, - дали не трябваше направо да го убия?!!!
Стореното – сторено – тръсна глава накрая. – Велики Пош, оставям се в твоите ръце и те моля да простиш грешките ми, особено тази, която вероятно сторих току-що!
Малко по-късно, когато възстанови душевното си равновесие – поне доколкото успя да го стори, разбира се, - Гамана яхна коня си и препусна към Елдри. Там му предстоеше да се срещне с Ведека, който вероятно вече бе уведомен от изпроводения му от самия него пратеник, че общото събрание на клетките щеше да се състои не днес, а утре в полунощ.
Жалко, освен за всичко останало, освен за проблема с Чешан, жалко и за това, че едва утре вечер, навярно дори чак в полунощ, когато се завърнат Фирк и Гантрал вероятно с последните представители на клетките, които въобще ще се съберат, ще узнаем каква част от местните ръководства сме успели да задействаме! – въздъхна той. – Колко странно! – подсмихна се тъжно. – В началото се надявахме, че ще успеем да си осигурим по един представител от почти всички местни организации, а сега бройката двеста, та дори и сто и петдесет – сиреч около или само малко над половината – ми изглежда направо оптимистична!
Унесен в такива мисли, Гамана почувства как почти смъртоносната доза умора, която бе поел през последните пет слънца, внезапно се стоварва върху клепките му и с примирение установи, че не ще може да продължи – поне не веднага. Затова свърна към група дървета, подобна на тази, сред която се бе състояла злополучната им среща с Чешан, свлече се от коня си, върза го, и, просвайки се върху участък с рехава, изсушена от жегите трева, тутакси заспа.
Спущено на 14 август 2014. Точно след осем дни очаквайте части 3 и 4 на глава XIV.