Книга първа, част трета, глава XVI – 4 и 5
Тъпанар Дрънкар: Ама че апокалиптична взе да става тая история! Все пак авторът би могъл достатъчно да забави Верлаац и спътниците му по обратния път към кораба, за да избегнат произшествието. Е, трябва да признаем, че не ускорява завръщането им дотолкова, че ненадейно връхлетялото ги бедствие да се окаже смъртоносно – при това за всички тях, наведнъж и веднага...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Полет над един архаичен свят
Совалката се издигна на около 30 000 метра височина, преди Верлаац да я хоризонтира.
- Все още не искаш да ги плашим? – информира се за очевидното седящият до него Ландор Браникар, като явно имаше предвид жителите на планетата.
Верлаац отсечено кимна и се загледа надолу. И онова, което видя, за миг го смая.
- Господи! – не се сдържа да възкликне той. – Ама тая пустиня наистина си я бива! Едно са приборите, съвсем друго е да видиш с очите си колко е огромна!
При това визуализира стените на совалката, за да могат и останалите да наблюдават онова, което бе пред собствения му поглед.
- Ген, а каква е тая линия, която отделя скалите от онова, бялото? – осведоми се Сендера Тамато. – По-точно – поправи се тя, - какво е това бяло като покрито със сняг поле?
- Пясък или поне така показват приборите ми – засмя се Верлаац. – Ти да не би да помисли, че наистина е сняг? – пошегува се той.
- Ей, вижте! – привлече вниманието им седящият до професорката по молекулярна физика Елали Фаргош. – Вижте тъмната линия на изток! Май това вече не ще да е пустиня?
- Точно така, Лали – потвърди Верлаац. – Някъде там пустинята свършва, а сега ще видим какво има отвъд нея. При това той отново вертикализира и започна да издига совалката.
- Ей, Ген, какво правиш, по дяволите! – изненада се Браникар. – В космоса ли искаш да ни върнеш?
- Просто разширявам полезрението ни – нищо повече – обясни Верлаац, продължавайки да издига летателния апарат към все по-високите слоеве на атмосферата.
Най-сетне, когато достигнаха 50 000 метра височина, той отново хоризонтира совалката и я насочи на юг-югоизток.
Скоро пустинята свърши и под тях се заредиха едва мержелеещи се под тънкия облачен слой сенки.
- Няма ли най-сетне да видим жителите на тая планета, дявол да го вземе! – запротестира Калитер Фунга.
- Ей ви на, гледайте! – великодушно се отзова Верлаац, нагласяйки прозрачните панели на стените на образ с огромно увеличение.
Земята тутакси ги връхлетя и след няколко секунди те вече можеха да видят, че прелитат над нещо като голямо селище, изградено от малки каменни постройки.
(Разбира се, нямаше как да знаят, че градът се казва Фиртуш, че е столица на огромния южен континент, над който летяха и че току-що в друга част на този град, която не можеха да видят, тъй като бе прекалено далеч от мястото, над което прелитаха, се е случило нещо от съдбоносно значение за планетата! (Да не избързваме обаче. Още в следващата глава читателят ще бъде подробно осведомен относно загатнатото тук събитие.)
- Град или село – констатира мълчаливият досега Сотер Енгана, опитвайки да не гледа към седналите интимно близо един до друг Сенди и Лали.
- По-скоро град – предположи Фунга.
- Я, вижте, вижте! – възкликна професорката по молекулярна физика, сочейки към някакво светло петно далеч под тях. - Това са хора, нали? – отправи въпросителен поглед към Верлаац тя.
- Струва ми се – подсмихна се запитаният. – Освен ако не решим да ги наричаме другояче.
Всички погледнаха към бялото петно – явно някакъв голям площад или пазар, по което пъплеха по-малки и от мравки тъмни точки.
- Поне този континент ще да е доста гъсто населен – обади се Енгана.
- Биологът в теб си казва думата – засмя се Браникар.
В този момент совалката започна плавно да се спуска, поемайки право на изток.
- Всъщност накъде сме се насочили, Ген? – поинтересува се Фаргош, притегляйки към себе си превъзбудената от гледките под тях Сенди.
- Ей към ония височини – махна с ръка напред Верлаац. – Струва ми се, че там може да намерим търсения от нас оазис...
Единственият, който не се бе включил в оживените дискусии около онова, над което прелитаха, бе Маркел Сибони. Сега той бе отправил взор към възвишенията, към които се носеха.
Жалко, че Лори не дойде, за да види това! – възкликна вътрешно. – Всъщност – запита се, - защо ли реши да остане? Негова си работа – сви рамене накрая. – Щом в компанията на тая откачалка Хин се чувства добре, защо пък не?...
Междувременно бяха наближили височините. Приборите показваха, че са на 35 700 метра височина. Намираха се дори по-ниско, когато ги достигнаха и навлязоха в пространството над тях.
Отне им почти час, докато под тях най-сетне се разстла мястото, което Верлаац тутакси си набеляза като първия им общ дом тук, на тази чужда планета.
- Какво ще кажете за това? – запита ги той, сочейки към малка горичка, пресечена от широка може би 50-60 метра пълноводна река.
- Приказка! – възкликна Фаргош, прегръщайки Сенди. – Нали, миличко! Може пък да се случи в това райско кътче да се роди първото ни дете!
При тези му думи Енгана трепна и леко побледня, ала някак успя да се овладее. Седящият до него Сибони случайно бе проследил реакцията му и нямаше как да не схване какво става в душата му. При това опита да го заговори, за да го отвлече от явно връхлетелите го черни мисли, ала срещна внимателен, но твърд отказ.
Пет минути по-късно, когато прелетяха на няколко пъти над предложеното от Верлаац място, единодушно решиха да изградят временния си лагер тук. Сетне предводителят им отбеляза и записа параметрите му. След това плавно обърна совалката на запад, към жарката пустиня. Вярно, носеха си суха храна за из път, ала бе крайно време да се върнат в кораба, за да похапнат нещо по-солидно и да подготвят преместването си.
- А диваците? – внезапно наруши настъпилата за миг тишина Браникар.
- Какво за тях? – не го разбра в първия момент Верлаац.
- Как какво? – изгледа го настойчиво икономистът. – Кога ще им се покажем, за да ги информираме кои са новите господари на планетата им?
Чувайки това, Сибони неволно потръпна.
Господи – възмути се той, - как можахме с Лори да се замесим с такива идиоти!
- И това ще стане – подсмихна се предводителят им, отговаряйки на зададения му от Браникар въпрос. – Нека първо да се махнем от оня пек – той посочи далеч пред тях, където все още едва забележима се белееше пустинята.
Няколко минути по-късно навлязоха обратно в пространството над нажежените до бяло скали и се насочиха към кораба, който неудържимо ги мамеше със затворените в него средства, благодарение само и единствено на които – предполагаха те – биха оцелели на тази непозната и толкова архаична планета.
Унасяйки се в дрямка, Маркел неволно, сякаш между другото, се запита:
Добре де, ами ако се случи нещо непредвидено и достъпът ни до кораба бъде отрязан? Дали тогава поне един от нас би могъл да се спаси?!
Уви – нямаше как да знае колко пророчески е този въпрос, мернал се за миг в потъващото му в забравата на съня съзнание!
5. Докоснати от крилото на смъртта
Скали и пясъци, пясъци и скали... - това бе единственото, което се разкриваше пред погледа на налегнатия от дрямка Гендар Верлаац. Останалите се бяха умълчали, явно и на тях им се бе доспало. Той разтърка очи и ги насочи към приборите, указващи разположението им в пространството.
Господи, още половин час! – въздъхна вътрешно. – Още цял шибан половин час! Защо, по дяволите, не са направили тия скапани совалки малко по-бързи!
- Ако искаш, подремни, аз ще поема управлението – предложи Браникар.
- Остава не повече от половин час, Лан – отказа предводителят им.
- Ген – внезапно се обади Сендера Тамато, прозявайки се, - не можеш ли да увеличиш охлаждането още малко?
- Пестим гориво, мила моя – прозина се и Верлаац. – Не забравяй, че с това чудо – при тези си думи потупа пулта пред себе си – можем да бъдем доста по-маневрени, отколкото с чудовището – явно имаше предвид кораба, - с което пристигнахме! Вярно – поясни, - совалката се захранва и със слънчева енергия, ала, уви, последната не е достатъчна за запълването на търбуха на гладника, какъвто представлява двигателят й!
За кратко настъпи тишина, сетне разговорите се подновиха. Въпреки собствената си забележка преди малко, Верлаац се реши да подаде още малко мощност на климатика, тъй като междувременно температурата в совалката бе надхвърлила 27 градуса по Целзий.
* * *
Сепна се от поредния пристъп на обхваналата го мимолетна дрямка и погледна скалите пред себе си. Най-сетне – зарадва се, мервайки все още тънкия като игла силует на кораба. След това посегна към пулта, дръпна някакъв лост и бавно започна да снижава совалката.
И точно тогава се случи. Тъкмо бе установил, че се намират на около двадесетина километра от кораба, когато, загледан в плавно нарастващата му грамада, Верлаац с почуда, която съзнанието му в първия момент въобще не успя да асимилира, видя как и силуетът на космическото им возило, и всичко в огромен периметър около него, за миг бива погълнато от всмукваща погледа, ослепяваща очите чернота. Сетне, продължавайки да не проумява случващото се, почувства как през корпуса на летателния апарат преминава някаква едва доловима вибрация, при което автоматично, без изобщо да се замисля, даде рязък ляв завой... – и точно това ги спаси. При това совалката реагира вяло и започна да се извръща с носа си на юг.
В този миг адът се отвори и ги погълна! Внезапно нещо много мощно жестоко удари корпуса на совалката от дясно, при което изключително здравият материал, от който бе направена, болезнено запротестира! Тя подскочи във въздуха и неконтролируемо започна да се върти хоризонтално, след което, огласяна от първите шокирани писъци на пасажерите си, се запремята във въздуха като перце на вятъра! При това единственото, което им попречи да се изпопребият в стените й, бяха коланите, с които бяха привързани към седалките!
След като неколкократно се превъртя във въздуха, совалката за миг увисна високо, почти на 30 000 метра над нажежените скали, след което нещо под краката на седмината й обитатели глухо избумтя и тя започна свободното си падане към земята!!!
* * *
Все още несъзнавайки какво точно се случва, Верлаац за втори път извърши спасителна маневра:
Трябва да са двигателите! – мерна се в паникьосаното му съзнание. – Господи, трябва да са двигателите! Дано само поне единият да е оцелял!
В момента, когато совалката започна да пада, преодолявайки шока от внезапната безтегловност, той бясно удари бутона, с който се включваше резервният двигател. В първия момент не се случи нищо. Изминаха още няколко секунди, ала свободното падане продължаваше. Погледна висотомера и установи, че вече са на по-малко от 27 000 метра от повърхността на пустинята и че продължават да падат с постоянно нарастваща скорост. Осъзнал, че това е единственият им начин за спасение, той отново удари бутона, активиращ резервния двигател. После пак..., и пак..., и пак...
Най-сетне, когато вече се намираха на по-малко от 15 000 метра височина и отчаянието му бе взело връх, а останалите пищяха като обезумели, подът внезапно се надигна и рязко ги подхвърли нагоре, почти зашеметявайки ги! При това Верлаац мерна как нещо голямо и горящо се отделя от корпуса и поема надолу, оставяйки след себе си огнена диря.
Основният двигател – безпристрастно констатира притъпеното му от шока съзнание. – Добре че падна, иначе неминуемо щеше да ни взриви! И, о, Боже, добре че по волята на не знам какви сили или богове резервният двигател все пак заработи, па макар и толкова късно, толкова близо до земята!
Верлаац опита да хоризонтира совалката, за да убие допълнително намалялата й при включването на резервния двигател скорост, ала не успя. Тя продължаваше да пада бързо, па макар в пъти по-бавно отколкото преди малко. Междувременно чувствителният му слух долови някакво престъргване и той с ужасен вик нареди на крещящите си спътници:
- Млъкнете, дявол да ви вземе, ако изобщо искате да стигнем до земята живи!
Подчиниха му се с изключение на Сенди, която явно бе изпаднала в истерия и все така, както и в самото начало на бедствието преди почти минута, продължаваше да пищи.
Въпреки писъците й, Верлаац наостри слух до крайност и отново долови престъргването. Сетне притеснено погледна висотомера – намираха се на 12 500 метра височина:
- Господи! – удари по пулта с юмрук, разкървавявайки пръстите си. – Няма да успеем! Двигателят, шибаният двигател или ще се взриви, или ще се разпадне далеч преди да сме слезли достатъчно ниско, за да поемем удара от приземяването без това да ни убие!!!
- Сенди, тихо, миличка, тихо, умолявам те! – непрестанно повтаряше Фаргош.
В резултат, като че ли леко поуспокоена, Сендера Тамато стана малко – па макар и само съвсем мъничко – по-тиха. Продължаваше да вика истерично, само че писъците й преминаха в сърцераздирателен вой!
Продължаваха да падат, ала вече с постоянна скорост и, когато височината стана 5 000 метра, Верлаац си позволи да започне да се надява, че по някакво изключително чудо може и да се спасят! В момента въобще не мислеше за кораба и за погълналата го ослепителна чернота. Единствената му мисъл бе да ги приземи живи!
Височината стана 2 000, сетне 1000, 900, 800, 600, 500 метра... и едва тогава, на половин километър от земята, от гърдите му се откърти дълбока въздишка. Точно в този миг обаче, тъкмо когато се канеше да оповести, че са спасени, совалката внезапно олекна, след което отново, невъзпирана от нищо, се стрелна към земята!!! Само че – ужаси се Верлаац – сега вече нямаше какво да ги спре – Явно току-що се бе откачил и резервният двигател! - и падането им щеше да завърши в скалите!!! Той затвори очи и, подобно на останалите, се удаде на молитви, макар че, както прекрасно знаеше, в ситуация като тяхната молитвите не вършеха никаква, ама абсолютно никаква шибана работа!!!
* * *
Ударът в земята бе страхотен, невъобразим! Совалката се стовари на едната си страна върху нажежените скали с оглушителен трясък, при което от жестокото разтърсване нещо в механизма на люка й се задейства и той се отвори с гръм, като внезапното изравняване на налягането в летателния апарат с това извън него едва не спука тъпанчетата на пасажерите! Сетне машината подскочи и окончателно се приземи върху пода си.
Миг преди сблъсъка със земята Елали Фаргош инстинктивно взе Сенди в прегръдките си, опирайки лакътя си върху стената, на която явно совалката щеше да се приземи, като при почти незабавно последвалия удар в скалите почувства чудовищна, нечовешка болка, когато панелът, на който се бе облегнал, хлътна навътре! При това ръката му се огъна в лакътя под невъзможен ъгъл и, ако бе тихо, щеше да се чуе как зловещо изпращява – звук, съпроводен от сърцераздирателния му писък!
В същото време Сотер Енгана бе устремил поглед именно в тази посока и като в просъница видя какво се случи... И тогава... – тогава нещо в него се счупи и едновременно с подхвърлилия го рязко нагоре удар от приземяването почувства, че за първи път от онази нощ, когато бе видял Сенди в обятията на Лали, започва да му олеква!
Дали и аз бих сторил за Сенди същото, каквото Лали направи току-що?! – за миг проблесна в помътеното му от шока съзнание. – Как мога да кажа, че е неподходящ за нея, щом със собствените си очи виждам, че е готов да я брани до смърт! – запита се, връхлетян от пристъп на безпощадна откровеност.
Другият, освен Фаргош, който видимо пострада от катастрофата, бе Ландор Браникар, който при сблъсъка на совалката със земята удари силно главата си в пулта и за секунди изпадна в несвяст.
* * *
Известно време след приземяването й – може би към половин минута – вътрешността на совалката тънеше в звъняща, почти неестествена тишина. Дори писъците на Сенди, която междувременно бе припаднала, бяха секнали.
Пръв се осмели да наруши тишината Фунга, който със завален от шока глас изхлипа:
- Някой да има вода? Жаден съм! Господи, колко съм жаден!
- Млъкни, дяволите да те вземат! – сряза го Енгана. – Присегни се под седалката си, вземи манерката и ако щеш се удави!
В този момент припадналият от силните болки Фаргош започна да идва на себе си и стоновете му огласиха вътрешността на катастрофиралия летателен апарат. При това Енгана с треперещи от току-що преживения ужас пръсти отвърза колана си и, като едва не падна, се дотътри до него. Пътем провери за джобното си фенерче, ала със съжаление констатира, че не е в джоба му. Сетне видя жалките му останки да се търкалят в краката му.
Междувременно стоновете на Фаргош ставаха все по-силни и трудно поносими.
- Ще помоля някого – кимна към пострадалия микробиологът - да ми помогне да го изнесем навън. Трябва да видя какво му е, но тук, вътре, е прекалено тъмно, за да мога да го сторя!
Сибони и постепенно дошлият на себе си Фунга се изхлузиха от коланите си и, внимателно отстранявайки припадналата Сенди от все още стискащия я със здравата си ръка политолог, отвързаха колана му и го понесоха към люка.
В този момент започна да се свестява и Браникар. Той отвори очи и в първия миг не успя да установи къде се намира. За това в не малка степен допринасяше и страхотната болка в главата, която изпитваше. Посегна и напипа удареното място, където вече бе започнала да се образува голяма цицина.
Той се огледа и първото, което попадна в полезрението му, бе бялото като вар лице на Верлаац. И тогава си спомни. Спомни си всичко: сблъсъка на совалката с някаква невидима стена, завъртането, превъртането, падането, писъците, и, разбира се, най-сетне, последния етап от приземяването непосредствено преди сблъсъка със земята, който сблъсък явно бе виновникът за цицината на главата му.
- Ген – вгледа се той в предводителя им, - как си, Ген?
Верлаац не реагира. Тогава Браникар съсредоточи още по-внимателно върху него разфокусирания си от удара в главата поглед и установи, че предводителят им трепери.
- Ген! – извиси глас икономистът. – Чуваш ли ме, Ген?!
При това протегна ръка и силно разтърси явно изпадналия в някакъв транс от шока техен предводител.
Верлаац най-сетне обърна пустия си поглед към него и устните му едва чуто се раздвижиха:
- Корабът ми! – прошепна той. – За Бога, какво е станало с кораба ми?! Какво, по дяволите, сте направили с нещастния ми кораб! – постепенно повишаваше тон предводителят на експедицията.
Сетне за миг застина, като втренчените му в Браникар очи сякаш гледаха през него, след което отвори широко уста и издаде див, пронизителен вик:
- Корабът миии!!!
Спущено на 24 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XVI.