Книга първа, част трета, глава XVI – 3
Тъпанар Дрънкар: Намерил кому да повери кораба тоя ненормалник Верлаац! Не стига че е подобаващо жесток, ами – на всичкото отгоре – в последна сметка се оказва и твърде глупав! А може би се оказва глупав тъкмо защото е жесток?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Потапяне в нищото
Седмината участници в експедицията потеглиха към девет и половина, когато, макар да бе сравнително рано, слънцето вече печеше почти непоносимо, а живачният стълб бе достигнал 37,8 градуса по Целзий.
Алармата за закуска събуди Елорио в седем и половина. Едва разкъсал омайващото було на съня, той с натежали крака се затътри към общото помещение. В сърцето му, разбира се, се бе загнездил някакъв нелеп и алогичен страх – страхът, че като видят, че е недоспал, всички ще се досетят за стореното от него и ще го линчуват още тук, по време на закуската!
Накрая, успял да се усмихне на глупавите си страхове, пристъпи в общото помещение, при което едва не се сблъска със Сендера Тамато, която тъкмо се връщаше от автомата за кафе:
- Лори днес е в настроение – подкачи го тя, минавайки покрай него. – Явно новата планета ти действа доста благотворно, а, младежо?
- Както и на всички останали, надявам се – смотолеви той и се устреми към масата, на която се бе настанил Хиндер Сафаро.
Едва успя да преглътне проклетото хранително блокче – Господи, каква огромна нужда от истинска храна имаше! – и се облегна в креслото, в което се бе разположил.
- Нещо сме недоспали, а? – сепна го гласът на Маркел, който седна в съседното кресло, подавайки му чаша горещо кафе. – Като те гледам, май не съм сбъркал, че ти взех?
- Благодаря ти, Марк, снощи толкова много ми се спеше, но като се прибрах в каютата си, сънят сякаш като с магическа пръчица отлетя от клепките ми! – пое напитката с благодарност Елорио, отпи голяма глътка и – ей така, между другото – се осведоми:
- Какво стана? Кой излезе прав в снощния спор относно издръжливостта на човешкия организъм на високи температури – ти или Соти?
- Въпросът така и остана нерешен – засмя се Сибони и отпи от кафето си. – Май наистина, както казва той, всичко зависи от организма и от продължителността на времето, в което на човек му се налага да живее на места като това...
* * *
Спускането на совалката бе интересно за наблюдаване и Елорио и Сафаро изгледаха как дългото й сребристо тяло се отделя от кораба и с помощта на специално приспособление бива спуснато на земята. Сетне всички, с изключение на тях двамата, се натовариха вътре и затръшнаха люка. Секунди по-късно се чу тихо бръмчене, совалката зае вертикално положение, отдели се от скалата, на която бе приземена преди това, и, набирайки скорост, постепенно се смали и изчезна в ослепително синьото жарко небе.
* * *
Час по-късно, целите плувнали в пот, двамата – младежът и специалистът по бойни отровни вещества – едва-едва се тътреха по опечените от слънцето ослепително бели скали.
- Тюх – изгрухтя Сафаро, - да се бях сетил, щях да си взема от Корола и слънчеви очила!
Бяха си разделили багажа му по равно и го мъкнеха на рамо в големи платнени чанти.
- Ама ти наистина носиш доста непозволени нещица – забеляза Елорио, пухтейки не по-малко шумно от по-възрастния си спътник.
- Остави се, друже! – въздъхна Сафаро и спря за кратка почивка. – И ти мъкнеш тежко, ама моето е наистина адски неудобно! Контейнерът със замразените ми гадинки направо ми поръби ребрата!
- Дай да се сменим! – предложи младежът.
– Няма страшно – увери го спътникът му. – Ти си носи твоето и внимавай да не изпадне нещо от него, че на това слънце нищо чудно да се възпламени и без детонатор!
- Но нали каза, че нихилинът не може да избухне без специално приготвените за него детонатори? – с леко притеснение го изгледа Елорио.
- Нихилинът – не – потвърди Сафаро, - но други неща могат.
- Та, така и така сме на темата за нихилина – подпита младежът, когато по-възрастният му спътник отново метна чантата си на рамо и двамата продължиха през нажежената скалиста пустош, - за какво ти е толкова много?
- Много ли! – изненада се Сафаро. – Много, казваш. Ако използвам малки порцийки – кой знае защо, ала думата порцийки се стори на Елорио някак перверзна, дори плашеща - от него – да речем около и под един милиграм на експеримент, - ще ми стигне за не повече от 4-5 години, а само дяволът знае дали веществата, които използвах за генерирането му, ще са налични и тук, на тая дива планета!
- Може би ще успееш да минеш и с доста по-малки порцийки? – предположи младежът. – Щом, както ми каза по-рано, нашето корито – при това неволно погледна към издигащата се на фона на ярко синьото небе тъмна грамада на кораба далеч, може би вече на няколко стотин метра зад тях – може да бъде анихилирано с 5 до 10 грама, вероятно ще можеш да експериментираш и с по доста по-малко от милиграм...
- О, не, друже! – засмя се Сафаро, при което от неговото не Елорио изпита внезапен хлад, въпреки над четиридесет градусовата жега. – В случая съвсем не става въпрос за микроексперименти. Тук – той завъртя в кръг отворената си длан – искам да извършвам експерименти в реални условия, при това, надявам се, с доста по-едри от безценните ми бели мишки животни. Колкото до кораба – продължи с едва скривано задоволство..., - та колкото до това корито, което, кой знае как, ни донесе чак до тая явно забравена и от боговете – е, и от дяволите, надявам се – опита да се пошегува – планета, казах ти, че за анихилирането му са достатъчни 5-10 грама нихилин, но само в най-лошия случай.
- Как така! – с едва спотаен ужас се осведоми младежът.
- В кораба няма как да експериментирам в естествена среда – обясни Сафаро. – Ала доколкото успях да го сторя, установих, че, независимо от по-нататъшното прецизиране на данните, 5 до 10 грама биха били напълно достатъчни да анихилират кораба. Може да се окаже обаче, че за целта биха били нужни не повече от грам-грам и половина.
Господи! – изстена вътрешно внезапно вледенилият се от ужас Елорио. – Боже Господи! Ами сега? Колко ли би трябвало да се отдалечим от кораба, та да не ни засегне! На три километра? На пет? На десет?...
При това той бе извърнал глава, за да не може Сафаро да види уплашеното му изражение.
- Е – насили се да придаде спокойствие на гласа си, - щом и грам-грам и половина ще са достатъчни, за да анихи...
- Казвам, че е възможно да са достатъчни – коригира го специалистът по бойни отровни вещества, прекъсвайки го насред изречението. – Може да се окаже обаче, че за целта ще са необходими наистина цели 5, а може би дори 10 грама...
- Я виж! – рязко се прекъсна той, сочейки някъде на северозапад.
Господи, дано наистина да са нужни поне 5 грама! – безмълвно се помоли Елорио, отправяйки поглед в указаната от спътника му посока.
През пелената от ослепителна, почти блестяща мараня, зърна някаква скална грамада, която за миг му се стори, че потрепва – аха да изчезне, - ала след туй постепенно се стабилизира.
- Кой знае, там може да има и пещера – предположи младежът.
- Няма как да разберем, ако не проверим – подсмихна се Сафаро и с подновени от надеждата сили се насочи към примамливото скално струпване. Елорио го последва замислен. Сетне тръсна глава:
Така или иначе, не мога да сторя нищо – каза си. – И ако ми остават – погледна ръчния си часовник, - ако ми остават още по-малко от три часа живот, поне да ги изживея с усмивка на уста!
* * *
Скалната грамада бе, доколкото Елорио успя да прецени, на около два километра от кораба или малко повече. Плувнал в нажежената, потрепкваща мараня, масивният силует на космическото чудовище се извисяваше в убитата от обедния пек синевина на небето подобно на митична кула.
- Четиридесет и три и три – констатира Сафаро, когато спряха за поредната почивка. При това младежът погледна часовника си – други, далеч по-съдбоносни числа го вълнуваха сега. Бе 13.23.
Господи! – каза си. – Ако се мре, ще е след по-малко от час и половина! Но не – опита да се самоуспокои. – Хин каза...
Тръсна глава, опитвайки да прогони заплашващия да завладее съзнанието му ужас и отново се затътри към поелия пак напред и нагоре през все още лесно проходимите скали Сафаро.
Откриха пещерата малко след два. В най-оптимистичния според Елорио вариант се намираха на около два километра и половина от обречения кораб. Пещерата бе неочаквано просторна и дълбока и за почти смъртно уморените им тела се стори приятно прохладна, макар температурата в близост до входа й, където се строполиха, за да си поемат дъх, да бе цели малко над 37 градуса по Целзий!
При това Елорио с ужас установи, че страшно му се спи. С мъка опита да задържи клепачите си отворени, ала на няколко пъти почувства, че започва да се унася. Най-сетне положи върховно усилие да стане. Имаше чувството, че мускулите му са опънати до крайност и че всеки миг ще се скъсат. Първата му работа бе за пореден – може би стотен от началото на прехода им – път да погледне часовника си. Да, времето наближаваше. Вече бе 14.27...
* * *
Три без десет. Бе станало три без десет. Спомняше си, че точно преди девет часа, в шест без десет сутринта, бе посегнал да активира нагласената си на максималното време от девет часа адска машина.
След малко ще разбера! – виеше уплашеното му до смърт съзнание. – Или пък няма? Може би нищо, съвсем нищичко няма да усетя?!
Застанал на входа на пещерата, отново се насили да погледне към тъмната грамада на кораба, при което тръпка от първичен ужас прекоси тялото му.
Секунди – започна да изчислява. – Колко ли секунди минаха от момента, когато посегнах към канапа до мига, в който го дръпнах?
Това бе последната му мисъл – последната не за този ден, не в тази заобиколена от една изпепелена от горещина каменна пустиня пещера, не в този нов свят... Не, това бе последната му мисъл изобщо. При това въобще не почувства – нямаше време да почувства – прехода от нещо към нищо! Една всепомитаща стихия за време, много по-малко от наносекунда, разглоби съставящите тялото му атоми, трансформирайки ги в антиматерия! Той и спящият в момента негов по-възрастен спътник, естествено, нямаше как да разберат това!
Спущено на 17 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте части 4 и 5 на глава XVI.