Книга първа, част трета, глава XVI – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Пустинно кацане. Дневна жега и нощен студ. Защо ли Гендар Верлаац се чувства толкова сигурен след спречкването си с Елорио Габор? Нима не знае колко отмъстителна може да бъде младостта?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XVI – Анихилация
Излъганият ще превърне в нищо всичко, що ще им спомня родното огнище!!! А пък лъжецът сам ще се погуби, внезапно свойто бъдеще изгубил!!! Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9887
1. В сърцето на пустинята
Когато налягането в шлюза се изравни с външното и вратата на люка се плъзна встрани, деветимата пасажери бяха облъхнати от такъв адски пек, че мнозина от тях уплашено се дръпнаха назад, към прохладната вътрешност на кораба. Не всички обаче. Един от първите, осмелили се да пристъпят навън, бе специалистът по електромагнитни полета Калитер Фунга. Едва-що напуснал грамадата, която в продължение на повече от цикъл бе била техен космически затвор, и лицето му лъсна от пот. Очевидно правеше всичко възможно да не проличи колко му е горещо. Всичко възможно – да, ала явно то бе недостатъчно, защото, едва направил няколко крачки извън кораба, пухтейки и с бликаща от тялото му като шадраван пот, тръгна да се връща. Не забрави обаче да извади джобния си термометър и, точно преди да влезе, подсвирна от учудване:
- Четиридесет и осем и три! Ама то тука наистина било по-горещо и в сравнение с жегата в задника на сатаната!
- Сам видя какво регистрират приборите – сви рамене Гендар Верлаац.
- И какво сега? – изгледа последния специалистката по молекулярна физика Сендера Тамато, върху чиито рамене бе полегнала ръката на семейния й партньор - политолога Елали Фаргош. – В скафандри ли трябва да се напъхаме, та да можем да излезем в тоя дяволски пек?
- Не мисля – подсмихна се Верлаац. – От няколко минути в тая потилня на никого няма да му стане нищо!
- Ама че работа! – влезе в тона им и специалистът по бойни отровни вещества Хиндер Сафаро. – Някои мои смеси тука май няма да имат нужда от детонатор, за да избухнат!
Микробиологът Сотер Енгана не каза нищо. Опитвайки да не гледа към сгушилата се в прегръдките на Лали Сенди, той просто пристъпи в нажежения до бяло свят навън и започна жадно да вдишва жаркия, ала гъст и невероятно чист въздух. Маркел и Елорио го последваха.
Забелязал, че го следват, Енгана ги изчака, след което и тримата продължиха – три призрачни фигури в потрепващата мараня.
В същото време икономистът Ландор Браникар, който изобщо не бе посмял да си покаже носа навън, приближи Верлаац и отправи към него въпросителен поглед:
- Явно не можем да се настаним тука – констатира очевидното той.
- Не съм казал, че ще е точно тука, насред пустинята! – леко раздразнен му се тросна предводителят им. – Скоро – предлагам да е утре – ще се натоварим в совалката и ще намерим кътчето, което ни трябва.
- Предлагам поне в началото да сме заедно – обади се Елали Фаргош, който, продължавайки да обгръща с ръка раменете на Сендера Тамато, я поведе към останалите.
- Всичко ще се нареди – успокои ги Верлаац и дори едва забележимо се усмихна. – Знаете, че кацнахме тук, в пустинята, само за да опитам да се срещна с човека, благодарение на когото сме на тази планета.
- Ама той точно тук ли е кацнал? – запита Тамато.
- Би трябвало да е било тук, в радиус от 40-50 метра около кораба ни – кимна Верлаац.
- Странно – забеляза Фунга, - но когато преди малко се поокъпах в тая потилня – реши да използва термина на Верлаац, - се поогледах наоколо, но не успях да мерна никакъв летателен апарат!
- Пилотът му може да го е приземил в някой кратер в скалите, освен ако не е решил направо да го премести на по-приятно за живеене място – внимателно отвърна предводителят им. – Така или иначе, скоро ще разберем.
- Значи утре ще проучим планетата и ще си подберем местенце? – уточни Браникар.
- Предлагам да е утре – протегна се предводителят им, при което костите му изпращяха. – Днес сме прекалено уморени, пък и – като гледам – хвърли поглед навън – денят доста е напреднал.
- Да, доколкото мога да преценя трябва да е ранен следобед – съгласи се Фаргош, поглеждайки също към отворения люк, от който продължаваше да се сипе огън и жупел и бързо да затопля до неприятни стойности въздуха в кораба.
Тъкмо в този момент съзряха завръщащите се Елорио, Маркел и Енгана. Изчакаха ги, сетне затвориха люка и с облекчение включиха климатичната инсталация на охлаждане на пълна мощност.
* * *
Два часа по-късно се бяха настанили в общото помещение и, превъзбудени от кацането, независимо от обстоятелството, че мястото, на което се бяха приземили, бе толкова горещо, че почти не ставаше за живеене, оживено дискутираха бъдещите си намерения.
Елорио Габор, Маркел Сибони и Сотер Енгана бяха седнали встрани от останалите и довършваха следобедната си дажба от хранителни блокчета.
- Не знам за вас – сподели с младежите микробиологът, след като преглътна и последната хапка от клисавата смес, - но този четвърт час, през който с вас бяхме навън, ми се стори почти пределът на издръжливост на човек в тая умопомрачителна горещина.
- Всичко е въпрос на навик, Соти – мъдро заключи Маркел и също преглътна последното парче от хранителното си блокче.
В същото време Елорио наостри слух към разговарящите наблизо трима.
- Всички ли ще отидем? – тъкмо питаше Браникар, отправил поглед към отпиващия от уискито си с лед Верлаац.
- Струва ми се, че няма да е много умно от наша страна да оставим коритото си съвсем безпризорно – изпревари отговора на предводителя им Фунга.
- Едва ли може да стане някаква поразия – избоботи Верлаац, - но, Кал, прав си, за всеки случай трябва да оставим един-двама. – При това хвърли бегъл поглед към Маркел и Елорио. За миг очите му се пресякоха с тези на Елорио, ала докторът светкавично отклони своите.
В същото време някой побутна по рамото Елорио. Той рязко се извърна и видя Сафаро, който му направи знак да го последва, след което пое към едно усамотено място в помещението, хвърляйки поглед към потъналите в някакъв оживен разговор Маркел и Енгана.
Когато се отдалечиха от останалите, специалистът по бойни отровни вещества тихо пошушна:
- Това е перфектната възможност, Лори!
Елорио го изгледа неразбиращо.
- Перфектната възможност да изнеса от каютата ти ония работи – поясни Сафаро. – Предлагам да се самопредложим за пазители на кораба утре.
- А, Да бе! – целият се изчерви младежът, като в съзнанието му се зароди и бързо се оформи план, който щеше да му позволи не само да помогне на Сафаро да изнесе апаратурата си от каютата му и да я скрие някъде сред скалите, но и да стори онова, другото, за което дори отказваше да мисли, ала което като гвоздей се бе загнездило в черепа му.
В същия миг в помещението се извиси гласът на Верлаац:
- Съберете се всички! Искам да ви предложа план за действие.
- Предлагам утре да се натоварим в совалката и да се поогледаме за подходящо местенце на планетата, където да се установим на първо време – каза той, когато всичките осмина придърпаха столове и табуретки и се настаниха около него. – Само че, както Кал и Лан забелязаха при разговора ни преди малко, няма да е зле да оставим един-двама в кораба – ей така, за всеки случай, не че съществува някаква реална опасност...
- Аз ще остана – тутакси се отзова Сафаро. – Нещо се чувствам малко уморен и нямам нищо против да прекарам още един ден в доброто ни старо и, при настоящите обстоятелства, приятно прохладно корито. Е – при това той едва забележимо смигна на Елорио, - не бих имал нещо против да остане и още един да ми прави компания...
- Аз ще остана – тихо се обади Елорио, като целият се изчерви.
Верлаац изобщо не го погледна, сякаш въобще не съществуваше, сякаш самият той не бе тук именно благодарение на него, на Елорио Габор!!!
- Значи решено – даде знак за край на събранието предводителят им и посегна към автомата, за да си направи ново питие.
* * *
Малко по-късно в коридора, докато вървеше към каютата си, Елорио почти се сблъска с изскочилия насреща му Маркел:
- О, извинявай, Лори! – тупна го по рамото приятелят му. При това Елорио забеляза, че Маркел се е запътил в посоката, в която бе каютата на Енгана.
- Ти какво, към микробиолога ли?
- Одеве водихме спор – засмя се Маркел. – Той твърди, че човек, стига да има здрав организъм, можел да живее и при 55 градуса на сянка! Представяш ли си?! Аз пък намерих някои нещица – той му показа книгите, които стискаше под мишница, - според чиито автори това било невъзможно... Та отивам – заключи – да изясним тоя толкова фундаментален при сегашните обстоятелства въпрос...
- А, Лори – внезапно изражението му стана сериозно, - ако искаш, утре ще остана и аз...
- Няма нужда, Марк! – с възможно най-безгрижния тон, който успя да докара, възрази Елорио. – Хин е много приятен събеседник, така че съм сигурен, че ще си прекараме чудесно.
- Наистина ли си сигурен? – изгледа го недоверчиво Маркел.
- Абсолютно – отривисто кимна Елорио. – А сега, лека нощ. Вълнението от кацането май ми дойде малко множко и отивам да спя.
Маркел за миг остана загледан в отдалечаващата се фигура на приятеля си. После си каза, че явно – може би и благодарение на честото си общуване с Хин – в последна сметка Елорио ще се оправи от шока, последвал окончателния му разрив с Верлаац. Сетне се обърна и забърза към каютата на Енгана.
* * *
В същото време Гендар Верлаац седеше в креслото си пред пулта за управление в пилотската кабина. Забил поглед в празния точно в този момент монитор, явно очакваше да се случи нещо. Най-сетне чу тихичко избипкване, при което екранът се изпълни със скални грамади, насред които се гушеше малък капсулоподобен тъмен предмет. Той увеличи изображението.
Да – каза си. – Това ще да е. Това трябва да е капсулата на доживотния Николас Конглар.
Увеличи изображението още малко и натрака нещо на клавиатурата пред себе си. Сетне изчака секунда-две, докато на монитора изплуват изходните данни. Почти не му отне време да ги разчете:
Значи вече повече от цикъл в и около капсулата не е регистрирана специфично човешка миризма – констатира. – Впрочем, така и предполагах. Може и да е жив, но ако е така, трябва да е някъде много далече от тук – вероятно на някое доста по-добро за живеене място. Сега остава – заключи, като дълбоко се прозина – моя милост също да намери своя оазис. Е – леко сбърчи нос, - на първо време ще трябва да понасям и останалите, но още две-три седмици с тях едва ли са от значение.
След този успокоителен извод той стана от пулта за управление, изключи монитора и с натежали от умора крака се отправи към кушетката си в другия край на помещението.
2. Адската машина
Хиндер Сафаро се прибра в каютата си късно вечерта.
Да – въздъхна с облекчение, - това вече са си истински нощи и дни, не като псевдоденонощията по време на полета!
Бе доста подпийнал, ала реши, че още една чашка няма да му дойде зле. Така де, щеше да му помогне да заспи по-бързо преди къртовската работа по изнасянето на забранената част от апаратурата му на подходящо място извън кораба, която му предстоеше на следния ден.
Припомни си разговора си с Верлаац малко преди излитането им от Корола.
- Между другото, шефе, смятам да взема и малко експериментални животинки – бели миш... – бе подел, след като бе докладвал пред него за останалия си багаж.
- В никакъв случай! – бе отсякъл Верлаац, прекъсвайки го брутално, а кроткият му дотогава поглед внезапно бе станал свиреп. – Не ще допусна нищо живо на борда, освен нас, осмината! – (Тогава все още не знаеха, че към тях ще се присъедини и Елорио.) – Нищо, разбираш ли, нито един жив организъм! Няма да допусна никой от вас да внесе дори и една-единствена проклета хлебарка, дори и един-единствен шибан микроорганизъм!!!
- Но те са ми необходи... – понечи да възрази Сафаро.
- Това не ме интересува! – отново го бе прекъснал Верлаац, повишавайки тон. – Няма да позволя да се тръшнем от някакъв си нищо и никакъв вирус!
- Но мишките, които... – пак бе настоял специалистът по бойни отровни вещества.
- Казах не! – бе треснал с юмрук по масата бъдещият им предводител, прекъсвайки го за трети път. – Като не ти харесва, не идвай!
Сетне с внезапно овладян глас го бе запитал:
- Друго нещо има ли?
- Ами, то такова..., някои бойни отровни вещества, които при правилно съхранение не биха били абсолютно никакъв проблем...
- Съжалявам, Хин! – с леден глас бе процедил Верлаац. – Какво би представлявало проблем и какво – не, решавам само и единствено аз! Вещества за проклетите си отровни смеси ще извличаш там, където отиваме. Що се отнася до апаратурата ти, взимай всичко, каквото ти хрумне! Място има предостатъчно. Животни и бойни отровни вещества обаче – в никакъв случай!!! Тук е мястото да те уведомя – бе се подсмихнал едва забележимо, - че ще правя проверки непосредствено преди излитането и веднага след кацането и ако някой не се е съобразил с предварителните ни договорки, всичко непозволено, което носи, ще бъде унищожено!!!
Сетне, мъничко омекнал, бе добавил:
- Говори с Кал! Той пък искаше да помъкне някакви си скапани микроорганизми! Забраних му, разбира се, и така ще е с всеки член на екипажа, чиито прищевки могат да представляват дори и най-малка опасност за живота и здравето ни по време на полета!...
Сафаро включи апарата за напитки, направи си уиски и седна в креслото пред малката сгъваема масичка, която си носеше, за да се храни и пие тук, когато не му се искаше да го прави в общото помещение.
Главата му се въртеше, ала въпреки това мислите му бяха относително ясни.
- Шибан идиот! – просъска, отпивайки голяма глътка от напитката си. – Мислиш, че фактът, че финансираш експедицията ни, автоматично ни превръща в твои роби!
Споменът за това как бе внесъл животинките и смесите си предизвика пиянска усмивка върху устните му. Тъкмо бяха излезли от терминала и се придвижваха към кораба, когато ненадейно му хрумна какво да направи, за да предотврати евентуалното си спречкване със суровия им предводител след началото на полета и, разбира се, как да спаси ценния си багаж. Носеше белите си мишки и веществата си в голям куфар с две преградки, който едва мъкнеше. Забеляза, че Сенди носи два по-малки такива куфара. Внимавайки да остане незабелязан от Верлаац, той се примъкна до нея и й предложи да носи и нейния товар: - За уравновесяване на тежестите в ръцете ми – бе обяснил и така бяха влезли в кораба. Сетне бе стоварил собствения си багаж заедно с нейния в отреденото за нея помещение, като между другото бе подхвърлил, че ще дойде да си го прибере след един-два дни, когато успее да разтовари от товарния отсек и да подреди останалата част от апаратурата си. Тя се бе съгласила, като строго го бе изгледала:
- Да не би тук – бе посочила куфара му – да криеш нещо, което Верлаац не трябва да види? Ако е така...
- Не, ако искаш, провери! – бе му се наложило да рискува, като гласът му едва не го предаде.
Проверката мина на следния ден, като най-щателно претърсван бе багажът на тях двамата с Кал. Верлаац само бе погледнал бегло множеството куфари и сандъци на Сенди. На следния ден Сафаро бе минал през помещението на Сенди и бе прибрал ценния товар.
Що се отнасяше до проверката след пристигането им – пренесе се в настоящето специалистът по бойни отровни вещества, - тя бе минала непосредствено след експерименталното им излизане в жегата на пустинята, като, както бе допуснал, багажите на Маркел и Елорио въобще не бяха проверени...
Връщайки се към действителността, той забеляза, че е допил уискито си. Остави чашата на масата и шумно се прозина. Вече му се спеше и нямаше да е никак зле да последва този си импулс. И той, разбира се, побърза да го стори.
* * *
Елорио лежа на кушетката си без да мигне в продължение на почти два часа. Накрая реши, ако има някакъв начин, да излезе навън. Верлаац им бе казал, че за разлика от дните, когато температурата тук, в пустинята, в която бяха кацнали, достигала и надминавала 50 градуса по Целзий, нощите би трябвало да били доста хладни, дори студени.
Той стана, тихичко отвори вратата на каютата си, пристъпи в тъмния коридор и веднага се запъти към мястото, през което бяха напуснали кораба през деня. Сега шлюзът, както и следваше да се очаква, бе затворен, ала той бе видял как Верлаац активира отварянето му. Поколеба се само за миг, сетне натисна бутона, казвайки си, че предводителят им не им бе забранил изрично да напускат кораба.
Да, нощта бе доста хладна, дори студена. Елорио пристъпи в мрака навън и бе обгърнат от сякаш абсолютна, почти оглушителна тишина! В ушите му звънеше единствено ускореният му пулс. Дори, както му се стори, чуваше ударите на сърцето си!
През деня, вероятно от горещината, а и поради обстоятелството, че в шлюза бе целият екипаж, не бе почувствал тази смазваща тежест на тишината. Тогава не бе обърнал внимание и на гъстия, невероятно чист въздух.
Тръгна бавно да се разхожда и отправи поглед нагоре, към обсипаното със звезди небе, замисляйки се за онова, което възнамеряваше да стори след броени часове. Впрочем, сега трябваше да вземе окончателното си решение. Нихилинът бе в каютата му и, ако наистина искаше да отмъсти на Верлаац, при това да му отмъсти както подобава, трябваше да го стори в часовете преди събуждането на останалите.
Не искаше, разбира се, никой да пострада. Надеждата му бе, че по време на анихилацията всички, с изключение на самия него и Сафаро, ще бъдат далеч от тук. Що се отнасяше до тях двамата, изобщо не се съмняваше, че ще успее да отведе специалиста по бойни отровни вещества далеч от кораба.
Да, по отношение безопасността на всички тях експедицията на останалите със совалката на следния ден бе перфектната, а вероятно и – потръпна – единствената му възможност да осъществи замисъла си. Въпросът обаче бе – всъщност продължаваше да бъде през цялото време, откакто му бе хрумнала идеята – дали изобщо да го осъществи. Дали, в последна сметка, действително си заслужаваше да направи такова нещо, почти неминуемо обричайки ги на мизерно съществуване до края на живота им тук, на тази чужда и вероятно враждебна спрямо тях планета?
Кибритената клечка обаче, образно казано, бе запалена и сега – с дълбоко спотаен ужас си даваше сметка той – би било изключително трудно, ако не и почти невъзможно, пожарът да бъде предотвратен!
Не! – тръсна глава, припомняйки си последния си разговор с Верлаац. – Наглост като тази на бившия ми кумир не бива да остава ненаказана!
Е да, даваше си сметка, от отмъщението му щяха да пострадат и другите. Всъщност това бе проблемът. Това бе единственото, което бе в състояние да го възпре. Въпросът бе кое е по-важното, кое натежава на везните на справедливостта – на неговата, на Елорио, справедливост: научната стойност на откритията, които участниците в експедицията, с изключение, разбира се, на Верлаац, биха направили с апаратурата, която отмъщението му към последния щеше да запрати в небитието, или потребността – лично неговата, на Елорио, потребност, ясно си даваше сметка за егоистичната същност на онова, което възнамеряваше да стори – да види как се гърчи един червей, гледащ на хората само и единствено като на средства за постигането на личните си цели?!
За миг спря в нерешителност. Сетне отново запристъпва около гигантската грамада, която ги бе пренесла в този безкрайно далечен и чужд свят и която с едно дръпване на някакъв си канап възнамеряваше да запрати в нищото.
Господи, как да се въздържа?! – простена вътрешно и почувства как започва да трепери от напрежение. – Как да не дръзна да сторя онова, към което цялото ми същество ме тласка неумолимо и – Уви! – почти непреодолимо?!
Реши да си представи, че се отказва, в резултат на което Верлаац се настанява в някакъв цветущ прохладен оазис, където необезпокояван от никого – най-малко от самия него, от Елорио – провежда експериментите си. И със самото възникване на този образ в съзнанието му с внезапно обхванал го ужас разбра, че ще го направи. Разбра, че ще го направи независимо от аргументите против, които някаква си миниатюрна частичка здрав разум, останала в кипящата му от злоба глава, опитва да му противопостави. И, разбрал това, изведнъж се отпусна. Престана да трепери, стъпките му станаха по-твърди и целеустремени и той закрачи към шлюза.
* * *
Отне му не повече от половин час, за да подготви всичко. Почти 20 грама нихилин, насипани в малка кутийка, от която излизаше тънък проводник, стигащ до изработения от самия него часовник с максимално време на нагласяне 9 часа.
Спря, загледан в творението си и отправи поглед към тънкия канап, провесен от едно ъгълче на часовника.
Едно дръпване – за миг се изуми младежът, - само едно-едничко дръпване и цялото това великолепие, благодарение на което сме тук и посредством което бихме могли да оцелеем в този чужд и враждебен свят, ще бъде обречено на неминуема – при това изчислена с точност до наносекунди – гибел!
Погледна другия, ръчния си часовник, нагласен приблизително на тукашното време в съответствие с възприетата навсякъде в Конфедерацията двадесет и четири часова схема. Минаваше един след полунощ. Реши, че най-подходящото време да активира часовниковия механизъм ще е някъде между 5 и 6 сутринта.
Вероятно останалите ще тръгнат късно сутринта или преди обед, при което времето ще ми стигне да отведа Хин на достатъчно голямо разстояние от тук – да речем, на километър два – изчисли.
Сетне се отпусна току до смъртоносното си творение и опита да поспи ей така, клечешком. Изобщо не се учуди, когато установи, че не може. Съобразявайки се с това обстоятелство, мълчаливо зачака.
Изминалите над четири часа и половина му се сториха като цяла вечност. Не можеше да се каже, че не го заглождиха нови съмнения. Той обаче бе решил и всячески опитваше да ги заглуши. Накрая нямаше търпение да дойде мигът, когато най-сетне ще дръпне тоя проклет канап!
И времето – прецени той в шест без десет – дойде. Присегна се като на сън и докосна тънкия канап, при което тялото му сякаш се разтърси като от електрически ток. Неволно отдръпна ръка и опита да наложи жестока цензура върху прокрадващата се в сякаш прокълнатата му душа жалост. Сетне отново посегна. Този път хвана канапа здраво. Поколеба се още миг. После...
Бе съвсем леко, почти нежно дръпване – леко, ала с непредотвратими фатални последици. Край, вече нямаше връщане назад. Часовникът тихичко зацъка и младежът, клечащият на пода в каютата си не спал цяла нощ младеж, усети, че внезапна дрямка натежава върху клепките му.
Злото е сторено – въздъхна той, изправяйки се, като едва не падна от внезапното изтръпване в крайниците си. – А сега да поспим! И без това до закуската остават не повече от два часа.
Спущено на 10 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XVI.