Книга първа, част трета, глава XV – 6
Тъпанар Дрънкар: Бре, ама много ревнива била тая Риша! Конкам пък прекалено явно проявява неприязънта си към цифана. За сметка на това се оказва твърде тайнствен по отношение на личния си живот. Не и пред Сена обаче. А що се отнася до самата Сена... – Дали отпътуването й на юг ще изцели раните й или – тъкмо напротив – допълнително ще ги подлюти? Това, разбира се, само бъдещето (сиреч авторовото въображение) ще покаже...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
6. Съдбоносна откровеност
На следното слънце погребаха Самет, Грилди и Фадра. Изплаканата мъка остави в душата на Сена безгранична бездна от пустота. Това обаче не й попречи да помисли за бъдещето. Не, по-точно бе да се каже, че именно зеещата в нея пустота я накара вечерта след погребенията да се осведоми по време на тихата скръбна вечеря:
- Кога смятате да потеглите? Утре ли?
- Би било добре – предпазливо отвърна Бенат, като изгледа останалите.
- Искам да дойда с вас, за да разбера къде е баща ми – заяви тя. – Тъй като миналата пролет тръгнаха от Лайру – бе им обяснила, че той е търговец на строителни материали, – предполагам, че на връщане са акостирали пак там.
- Разбира се, че можеш да дойдеш! – някак прекалено ентусиазирано възкликна Алм, хвърляйки предизвикателен поглед на останалите. При това Сена забеляза, че Риша го изгледа остро, почти убийствено и, кой знае защо, потръпна от това.
- Да – потвърди Бенат. – Тъкмо се канех сам да ти предложа да ни придружиш. Колкото и да е жестоко, след – поколеба се за миг... – онова – нова едва доловима пауза... – не мога да си представя някой да продължи да живее тук!
* * *
Потеглиха късно на следната сутрин, като след смъртта на конете им и при обстоятелството, че каруцата им буквално се бе разпаднала под натрупания върху й в продължение на четири месеца сняг, тръгнаха пеша. Не бе им останало кой-знае колко за носене. За огромно удоволствие на Бенат решиха да не вземат цифана. Целият им багаж се събра в два големи сака, които Гуна и Алм натовариха на гърбовете си като раници. Бенат направи същото с палатката.
За разлика от предишните няколко, това слънце бе мрачно. Бе прохладно, ала в никакъв случай не и студено, а във въздуха се носеха вълма от тънка мъглица, които до обяд се разсеяха, отстъпвайки място на лек, съпровождащ ги чак до края на прехода им вечерта ръмеж.
Спираха на няколко пъти, за да си отдъхнат и да се подкрепят. Колкото и да бързаха, за да стигнат Лайру същото слънце, не успяха и късно вечерта, грохнали от умора, спряха край малка горичка, разпънаха палатката, настаниха се в нея, навечеряха се и легнаха да спят. Вярно, от мястото, където се намираха в момента, светлините на големия град не се виждаха, ала, както ги уверяваше Бенат, до него бяха останали не повече от 10 фандрома.
Оказа се, че разстоянието до Лайру е малко по-голямо и те влязоха в него едва в ранния следобед на следващото слънце. То, за разлика от предишното, бе студено. Откъм морето подухваше остър вятър, който им напомняше, че сега, в самото начало на пролетта, все още бе прекалено рано за сбогуване със зимата.
Настаниха се в закътана малка странноприемница в една пряка, извеждаща на крайбрежната улица. Вечерта излязоха, за да се поразходят. При това Бенат се възползва от случая и започна да разпитва из крайбрежните заведения за кораб, който скоро да заминава за пустинята Хеш.
Още от самото начало Алм се залепи за Сена, при което и без това все по-намръщената напоследък Риша се нацупи още повече и избърза напред. Едва сега Сена сякаш започна да разбира – или поне така й се струваше. Тя деликатно се откачи от Алм и тръгна заедно с Алпа. При това Алм побърза да настигне вървящата вече далеч пред останалите Риша.
- Ри, ще ми обясниш ли какво, Арунда да те вземе, ти става напоследък? – задъхан от усилието да я догони остро запита той.
- На мен? – с престорена изненада го изгледа тя. – На мен не ми става нищо! Единственият, на когото му става нещо, явно си ти!
- Сърдиш се, че си говоря със Сена ли? – закрачи до нея той.
- Да си говориш със Сена ли? – сопна се Риша и му хвърли смразяващ поглед. – Та ти не просто си говориш с нея! Ти я ухажваш!
- Стига глупости, Ри! – опита да я усмири той. – Арунда, та тя просто е едно нещастно младо същество, нуждаещо се от топлота и разбиране!
- Топлота и разбиране ли?! – кипна Риша и внезапно се закова на място. – Топлота и разбиране! И ти, разбира се, си единственият, който може да й ги даде!!!
- Но Ри, да не би... – внезапно се разшириха очите му. – Та ти да не би да мислиш, че аз...
- А какво да мисля, Алм? – извиси глас тя, като отново тръгна бързо напред. – Да не би да си въобразяваш, че съм сляпа и че не виждам влажния ти като на разгонен котарак поглед, докато я гледаш!!!
- О’кей, Ри – внезапно изостана той. – Като искаш, цупи се! Знаеш, че ти си единствената жена в живота ми и че никога, ама никога няма да се уморя да ти го повтарям!
Тези му думи я сепнаха. Тя забави крачка и неохотно се изравни с него.
- Не ти вярвам, Алм! – изгледа го все още сърдито, ала не чак толкова. – Поне не и докато не ми го докажеш...
- При първия сгоден случай, мила моя! – усмихна й се той, хвърляйки поглед през рамо, където, на двайсетина-трийсет дрома зад тях, вървяха останалите. – Ако имаме късмет, може би дори още тази вечер.
* * *
През следващите две седмици Сена непрекъснато се осведомяваше за акостиращите кораби, ала, уви, без абсолютно никакъв резултат! Най-накрая, към края на втората седмица, успя да получи аудиенция при местния представител на Обединената отбрана на пристанищните градове (ООПГ) Самри Ришан. Той й предостави цялата налична информация за екипажите на двата съда, с единия от които бе отпътувал баща й. Въпросната информация обаче, за огромно разочарование на момичето, се отнасяше само за отпътуването, но не и за пристигането им! Да, бе отговорил той, когато тя го запита дали на връщане се е предвиждало да акостират отново в Лайру.
- Това би трябвало да е станало още преди около два дяла – изгледа я със съжаление, - ала, нетипично за търговците на строителен материал, екипажите на въпросните два кораба вече подозрително дълго се бавят!
Накрая със свито сърце Сена го помоли да предположи какво може да се е случило, при което той, внезапно придобивайки извънредно сериозен вид, допусна най-страшното:
- Всичко е възможно – бе въздъхнал предпазливо. – Може да ги е връхлетяла буря, която да ги е принудила да акостират в друго пристанище или... – неизреченото увисна във въздуха като въжена примка, метната около шията й. – Може също – безмилостно продължи Ришан, - съжалявам, момичето ми, но е възможно и да са били нападнати от тинганиански кораби! Последната възможност – реши да завърши малко по-оптимистично той, - та последната възможност, значи, е нещо да ги е задържало там, в Хеш. Случват се такива работи – увери я. – Възможно е, напр., поредица от пясъчни бури или непредвидими забавяния по пътя нататък – нещо такова – да са ги принудили да останат за още един цикъл...
Тя обаче знаеше – чувстваше го със сърцето си, - че изразеният от Ришан предпазлив оптимизъм в края на разговора им е ако не напълно, то поне почти изцяло безпочвен!
Тръгна по брега, изчаквайки придружилия я дотук Бенат, който междувременно проверяваше на пристанището за кораб, готвещ се в близките дни да отпътува за Хеш. Денят бе студен и ветровит, макар че слънцето често надничаше измежду парцаливите облаци. Вълнението бе силно, но не чак бурно, и връхлитащите водни талази се запенваха недалеч от скалите, върху които се разбиваха с грохот след това.
- Потърсих те вътре, но се оказа, че си свършила и предположих, че ще те намеря тук – сепна я гласът на Бенат. Изобщо не бе усетила приближаването му.
- Какво стана? – с трудно сдържан скептицизъм се поинтересува той.
- Нищо – вяло отвърна тя. – Регистрирали са се на тръгване, но ги няма в книгата за пристигащите през този цикъл.
- Възможно е нещо да ги е забавило – опита да я успокои той.
- И Ришан – представителят на ООПГ, с когото се срещнах – допусна, че може да е станало така.
- Ти обаче не вярваш? – тъжно я изгледа Бенат.
- Мисля – не сдържа покрусата си тя, - не, сигурна съм, че аз съм най-нещастното същество на тоя проклет свят!
* * *
Измина още седмица, докато Бенат най-сетне попадна на плавателен съд, който след пет слънца тръгваше за пустинята Хеш. Бе кораб на строителни търговци – също като този на Кормал и баща й – и Сена не пропусна случая да потърси някаква – каквато и да било – информация за последните, колкото и илюзорен да бе шансът да получи такава. Отговориха й, че през последните няколко цикли мнозина от тях – строителните търговци – отсядали на едно и също място по крайбрежието на Хеш, където започвало да се заформя нещо като малък град. Изразиха предположението, че и близките й може да са акостирали там.
- Ние обаче – побърза да я осведоми капитанът Джовак Сантор, възрастен дебелак с голяма брада, дълги завити мустаци и силно прошарена коса, - за последен път пътувахме нататък още през по-миналия цикъл, така че няма как да сме се засекли.
* * *
Три слънца преди отпътуването на Гордостта на океана – така се казваше корабът, с който щяха да тръгнат мисионерите, Сена излезе, за да се поразходи по брега сама и да вземе окончателно решение за бъдещето си. Нееднократно й бе минавало през главата да замине с новите си приятели, ала все отхвърляше тази възможност заради вероятността някое близко слънце, пък макар и много след предвиденото, баща й да се завърне.
Вървеше по брега, загледана в разпенените грамади на вълните – същите тия вълни, които се разбиваха и в родния й бряг, - ала сега те й изглеждаха – не, бяха – много, фатално по-различни от онези, които бе съзерцавала край родното си село само преди броени дялове...
- Реши ли какво ще правиш, момичето ми? – сепна я гласът на Бенат.
- Ти пък откъде се взе! – подскочи тя, извръщайки се рязко към предводителя на мисионерите.
- Проследих те – призна й той и тръгна до нея. – Знаеш, че тръгваме след три слънца и просто нямам представа как ще ми даде сърце да те оставя сам-самичка в тоя пълен с безброй опасности за едно селско момиче голям град!
Сетне въздъхна, проследявайки погледа й към пенестите гребени на вълните.
- Все си мисля – излъга тя, - че баща ми може да се върне. Възможно е просто да се е забавил...
- Възможно е – невярващо кимна той. – Ако решиш да дойдеш с нас обаче, можем да оставим на баща ти бележка при Ришан и, ако наистина нещо го е забавило толкова много, от нея той да разбере къде си.
- Не знам! – въздъхна Сена, заравяйки пръсти в един от разстлалите се край тялото й кичури на великолепната й кестенява коса.
- Позволи ми да ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого от тях – пророни Бенат, явно имайки предвид мисионерите, които бе натоварен да управлява в бъдещата си обител на Арунда някъде там, в пустинята Хеш.
Тя не каза нищо. Лицето й бе безизразно, а гърдите й бавно се повдигаха и спускаха под дебелата блуза.
- Роден съм в Карбара, голям град в подножието на Каешиците – започна той. – Родителите ми са дрехари – изкупуват вълна и шият от нея дебели зимни дрехи, които после продават на пазара.
Само до преди три цикли и през ум не ми бе минавало, че ще стана служител на Арунда във Фалмеки. Някъде тогава я видях. Името й е Ралма, което на нашето наречие означава мак. Тя обаче е несъпоставимо по-прелестна дори и от това красиво цвете.
Влюбих се безумно. Първите ни бегли разговори ме караха да летя в небесата и да мечтая за чудото някой ден да заживея с нея, макар че родителите й бяха несравнимо по-богати от моите. Кой знае защо обаче в началото въобще не ми хрумваше, че това би могло да се окаже пречка пред бъдещото ни щастие.
Не бих казал, че тя ми даваше някакви – всъщност каквито и да било – надежди. Просто се държеше учтиво с мен – нищо повече. Тогава обаче си въобразявах – може би защото исках да е така, - че зад тази учтивост се крие нещо повече, нещо много повече...
Поканих я на няколко срещи. Не, не бяха любовни, а просто приятелски. Пиехме филех, ядяхме сладкиши и говорихме за всичко, което ни хрумваше – всъщност за най-обикновени неща: за времето, за дрехарския бизнес на родителите ми и за възможността да го наследя, за нейните собствени родители и за стъкларския им занаят, за разходките в ниските части на Каешиците, които предприемах през пролетта и лятото, когато зимните бури отшумяваха, за брат й и за двете й сестри, за трите й кучета, едно от които тя особено много обичаше и дори често го водеше, когато бяхме заедно...
До преди това не обичах кучетата – дори не би било погрешно да се каже, че трудно ги понасях. Покрай нея ги заобичах. Заобичах всичко, което обичаше тя. Обожавах дори въздуха, който дишаше, защото, бидейки с нея, и аз вдишвах същия този приказен, напоен с прекрасния й аромат въздух...
- Един ден – тежко въздъхна Бенат, а гласът му затрепери, при което Сена отвърна поглед от лицето му и го зарея встрани, ала не го прекъсна... – Един ден, кой знае какви дяволи ме прихванаха, реших, че не мога да издържам повече и че най-сетне трябва да й разкрия чувствата си.
Спомням си, че бе един приятен слънчев ден в късната пролет почти преди два цикъла. Срещнахме се, както винаги, за да пием филех и да си говорим за най-обикновени неща. Аз обаче, след като станахме и започнахме да се разхождаме из прекрасните ливади край Карбара, най-накрая се осмелих да пристъпя към най-важния въпрос и дори, както ще видиш, не би било преувеличено да се каже, към въпроса на живота си!
Ралм – подех, а гласът ми трепереше като лист на вятъра, - какво ще кажеш, ако ти призная нещо изключително важно за мен, впрочем, надявам се, и за теб?
Тя озадачено ме изгледа с огромните си сиво-сини очи. И тогава, колкото и да не ми се вярваше, осъзнах, че дори не подозира за признанието, което се готвех да й направя. Бях започнал обаче и нямаше измъкване – трябваше да стигна докрай. И аз го направих.
Тя ме слушаше мълчаливо. Изслуша всичко, чак до последната проклета дума, Арунда да я вземе. А после... Всъщност истинският неподправен и чист ужас дойде после, когато устните й се разтеглиха в някак съблазнителна и – О, Арунда! – почти иронична усмивка!!!
Бен – каза, сякаш нищо не й бях признавал, сякаш говореше за реколтата от зурп или за цветята в градината си, или, Арунда да я вземе, за нещо още по-маловажно: - Бен, при настоящите обстоятелства мисля, че трябва да знаеш, че скоро ще се омъжвам...
- Избягах – пророни Бенат след кратка пауза. – Разбираш ли, просто избягах и... и повече никога не я срещнах!!!
Измина около половин цикъл. Бях изпаднал в такова жестоко вцепенение, че не вярвах, че ще дойде слънце, когато поне малко ще се възстановя! Впрочем, и до днес не вярвам, че такова слънце изобщо някога ще настъпи!
- Та – продължи той след нова пауза - измина, както ти казах, около половин цикъл и тогава внезапно осъзнах, че без нея просто няма да мога да живея живота, който родителите ми бяха предначертали за мен! Да стана дрехар, да купувам вълна, да я обработвам, да наглеждам екип от шивачи, които да шият дрехи, които, на свой ред, после да продавам на пазара! И всичко това при постоянната мисъл за нея, за Ралм, за моята Ралм, за моята единствена и несравнима Ралм, която през цялото това време щеше да е в прегръдките на някой друг!!! Това ми се виждаше толкова непосилно, толкова невъобразимо, толкова невъзможно, че решението за Фалмеки дойде някак съвсем естествено...
- Е, Сена, момичето ми – въздъхна Бенат накрая. – Това е моята история. Родителите ми, разбира се, сметнаха, че съм се побъркал. Многократно и при това с нечовешка упоритост се опитаха да ме върнат в правия път, ала решението ми бе непреклонно...
Внезапно настъпилото мълчание сепна Сена, изтръгвайки я от тихата унесеност, в която бе изпаднала, слушайки разказа на предводителя на мисионерите:
Фирсала! – като кинжал прониза съзнанието й позабравеното от сполетялото я нещастие насам име. – О, Фирсала! Аз съм чудовище, знаеш ли! Да опитвам да те отнема от самия Арунда! Сигурно бедствието, което ме сполетя, ми е пратено от Арунда, чийто Фирсала така себично и безсрамно исках и – о, Арунда, все още продължавам да го искам, при това не по-малко, а дори повече от преди! – да отнема от него, от самия извор на всяка мъдрост и сила Арунда!!!
- Ще тръгна с вас – почти не чу собствения си глас тя. – Прав си – добави, обръщайки се към вглъбения в собствените си мисли Бенат. – Ще оставя бележка на Ришан. Това трябва да е достатъчно...
ако изобщо се окаже нужно! – с вледеняващ я страх призна пред себе си...
Не искаше, о, Арунда, разбира се, че не, ала споменът й за нощта след погребенията просто я връхлетя – при това с неподозирано чудовищна сила! Бе изчакала всички да заспят. Сетне незабелязано се бе измъкнала от къщата, в която бяха прекарали зимата, и бе поела към дома си. Бе звездна нощ – студена звездна нощ, - ала тя нито усещаше студа, нито пък – още по-малко – се интересуваше от звездите.
Влезе тихо, почти на пръсти, прекоси антрето и пристъпи в стаята си – в своето вече поне 15 цикли, чак от времето на първите й спомени, кътче. И тогава сълзите, също както по-рано през същото слънце, по време на погребенията, отново се отприщиха. Плака – навярно с часове, а когато очите й пресъхнаха и плачът й премина в сухи ридания, тя се застави да стори онова, което всъщност бе главната причина за идването й. Написа бележка на баща си:
Татко – прочете, след като завърши посланието си, - жива съм. Както се досещаш, всичко това е дело на чудовищата тингано. Нападнаха селото в нощ на бялата пелена. Повечето трябва да са отвлекли в робство. Останалите избиха. Убиха и мама, както вероятно знаеш, ако вече си видял надгробния камък в задния двор. Убили са и Самет и Грилди, които погребахме в собствения им двор. Сега заминавам за Лайру с група мисионери, които след това отиват в пустинята Хеш, за да проповядват на тинганианите учението на Арунда – каква невъзможна, каква безумна задача!!!
Вечно твоя Сена
* * *
Точно три слънца по-късно шестимата мисионери и Сена вече бяха на кораба, който тъкмо се готвеше да отплава. Денят бе мрачен. Над Лайру се стелеха талази гъста мъгла. Капитанът – вече познатият на Сена Джовак Сантор – гръмогласно лаеше някакви заповеди на екипажа си.
Най-сетне корабът бавно вдигна котва и плавно, почти лениво, започна да се отдалечава от брега, провирайки се между десетките, а може би стотици други акостирали, пристигащи или отплаващи морски съдове.
Час по-късно брегът потъна в мъглата и Сена неволно потръпна. Имаше чувството, че с изчезването му безвъзвратно се къса нишката между предишното и сегашното й Аз. Тя дори не усещаше, че по страните й се търкалят сълзи. Осъзна го едва когато нечия крехка ръка – бе тази на Алпа – обгърна раменете й.
- Не се страхувай, Сена! – чу тихия й глас в ухото си. – Знам, че това, което ти предстои, е абсолютно ново за теб. Обещавам ти обаче, че каквото и да става, няма да те изоставя!
* * *
Бе две слънца по-късно, когато, облакътен на перилото, Алм бе устремил поглед към гърчещите се под напора на ледения вятър тъмни води на океана.
Сепна го нечия ръка, внимателно положена на рамото му. Бе, разбира се, Риша. Рязко се извърна и срещна две лъчезарни, пълни с веселие очи.
- Какво правиш тук, Ри? – усмихна се той.
- Ами ти? – запита го на свой ред тя, загледана в първите плавно реещи се снежинки на фона на развълнуваното море.
- Мисля – призна той.
- И за какво мислиш, ако не е тайна? – кокетно сбърчи сладкото си носле тя.
- За нас и за задачата, с която отиваме в пустинята Хеш. Мисля, че съвместяването на тия две неща се оказва все по-трудно и – Уви! – навярно в определен момент ще стане невъзможно...
- Да, скъпи – тържествено потвърди тя, като безгрижно се разсмя, при което той озадачено я изгледа. – Даже мисля, че вече е станало невъзможно!
- Да те вземе Арунда, Ри, какво ти става! Какво си се захилила като пача! – не проумяваше той.
- Пача ли, а, Алми? – разсмя се още по-силно тя. – Значи твърдиш, че бъдещата майка на детето ти се хили като пача!!!
- К-к-как-к-квввооо?! – в първия момент не успя да смели вестта той. Сетне и върху неговите устни разцъфна щастлива усмивка:
- Дете? Дете ли? – невярващо повтаряше Алм. – Значи дете!!!
Сетне протегна ръце и, за първи път без да се интересува дали някой ги гледа или не, грабна Риша в прегръдките си.
- По-полека! – пошегува се тя през смях. – Сигурна съм, че ако Бенат ни види, ще ни хвърли в океана! Тъкмо сме на най-подходящото за целта място!
- Да, може! – съгласи се сияещият Алм. – Само че преди да го е направил – ей така, превантивно – предлагам ние да сторим същото с него!!!
Спущено на 3 октомври 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XVI.