Книга първа, част трета, глава XV – 4 и 5
Тъпанар Дрънкар: Нима предназначението на мисионерите от Фалмеки е само да спасят нечий почти „угаснал” в нощта на бялата пелена живот?! Защо иначе авторът би ги „пратил” на единственото място, където биха били в състояние да го сторят?! И защо Алм се събужда тъкмо навреме, за да направи мисията по спасяването не само възможна, но и неизбежна?! Въпреки въпросното спасяване, на нас, читателите, отново ни се налага да се разделяме с вече познати ни персонажи – при това с цели трима наведнъж!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
4. Един спасен живот
През този първи облачен и много, много студен ден, напредваха твърде бавно. Вятърът връхлиташе на яростни пориви, които с всеки час все повече се засилваха. Основната вина за бавното им придвижване обаче бе не на времето, а на изключително неравния терен.
В края на деня, когато студът бе преминал в свиреп мраз, а вятърът бе прераснал в непрестанно усилваща се буря, Конкам си даде сметка, че най-вероятно ще се наложи да пренощуват на открито. Алм и Гуна яздеха до него бавно, неимоверно затруднявани от брулещия в лицата им вятър.
- Трябва да намерим някое закътано място, за да разпънем палатката – опита да надвика воя му Бенат.
- Ама че шибана работа! – плю встрани Гуна, търсейки безуспешно с отчаян поглед някакъв – какъвто и да е – заслон.
- Я, вижте, вижте! – възкликна Алм, сочейки на останалите двама напред и леко вляво. – Това не е ли гора, благословен да е Арунда!
Бенат и Гуна се вгледаха и успяха да различат мержелеещото се в далечината тъмно петно, на чийто фон тъкмо в този момент мернаха първите понесени от бурята подобни на прашинки снежинки.
- Ами да! – почти в един глас възликуваха те, при което Бенат направи знак на останалите двама, обърна коня си и препусна към едва тътрещата се на тридесетина дрома зад тях каруца.
- Момичета! – не се стърпя той, викайки още от далеч. – Гора! Ако не се случи някоя неочаквана поразия, можем да си отдъхнем, че поне този път сме се спасили!
Макар да не споделяха съвсем ентусиазма му – Все пак ще прекараме на открито, при това в нощ на бялата пелена!, бе възнегодувала Алпа, - след прекалено бавното им напредване през деня, послушничките бяха подготвени и за такава възможност...
* * *
Половин час по-късно, когато снегът вече бе образувал тънка и извънредно хлъзгава покривка, а снежинките се бяха сгъстили и уедрили, сплитайки се във вълма от непрогледна мъгла, стигнаха до гората – Слава тебе, Арунда, наистина се бе оказала гора!, отдъхна си Бенат – и навлязоха в нея.
Макар тук, сред дърветата, мощта на вятъра да бе осезаемо по-слаба, тя все пак съвсем не бе за пренебрегване. Освен това съществуваше рискът някой от огъваните от бурята и все по-натежаващи от сняг клони внезапно да се прекърши и да се стовари върху им... На тази опасност обаче нямаше как да се противодейства. Единственото, което им оставаше, бе надеждата, че скоро, далеч преди снежната фортуна да е достигнала най-голямата си мощ, ще успеят да намерят достатъчно просторно място, където да разпънат палатката.
Нямаха късмет. Измръзнали, гладни и все по-отчаяни, те се лутаха сред дърветата, а снегът под копитата на конете им, макар че се намираха под гъстите и все по-натежаващи от сняг клони, вече бе може би педя.
Бе късно преди полунощ, когато съвсем внезапно кордонът от дървета пред тях се разкъса, давайки път на хвърлящия в очите им талази от снежни парцали вятър. Едва забележим сред снежния вихър, Бенат даде знак за спиране, на който останалите с невероятно облекчение се отзоваха. Той посочи на другите двама мъже – грохотът на бурята бе толкова оглушителен, че, ако се бе опитал да заговори, просто нямаше как да бъде чут - да разтоварят палатката от каруцата и да я разпънат в дебелия тук до над колене сняг...
* * *
Половин час по-късно с почти безчувствени от студа крайници мисионерите се сместиха във вече покритата с дебела снежна пелена палатка. След няколко минути, когато малко се постоплиха, разчистиха снега и с помощта на носеното от Бенат огниво и на съчките, които предвидливо си бяха набавили по-рано в гората, стъкмиха огън. Сетне вечеряха и, полумъртви от умора, налягаха кой където свари...
* * *
Алм внезапно отвори очи. Нещо го бе събудило, ала какво? Явно бурята вече достигаше или дори бе достигнала връхната си точка, защото, въпреки че бе покрита с дебело снежно наметало, цялата палатка се тресеше.
Ето пак! – нещо като скимтене или дори – космите на ръцете му настръхнаха, - дори като жален плач на неистово уплашено дете!
Дете ли! – разтърка сънено очи той. – Арунда, трябва да съм се побъркал, та да си въобразявам такива работи! Явно е някакъв странен ефект на вятъра или от напрежението слухът ми ми погажда номера!
И тогава се случи. Чу някакъв отчаян вой, почти незабавно погълнат от пищящия грохот на вятъра. Нямаше съмнение – гласът бе човешки, съвсем човешки, плашещо човешки! Секунда-две след това този глас отново се извиси в неистов писък:
- Мамооо, мам... – После нов пристъп на бурята го помете пак.
Алм рязко скочи на крака, като в бързината се препъна в други двама:
- Ей, внимавай къде стъпваш! – недоволно изсумтя някой, май бе Тарна.
- Съжалявам – каза той на висок глас, - ала трябва да изляза!
- По нужда ли, брат? – прозина се някой. Бе Гуна. Този път бе сигурен в гласа.
- Навън има някого – май някакво дете! – прогърмя мощният алт на Алм.
- Стига бе! – бе се събудил и Бенат. – Трябва да ти се е причуло.
- Аз излизам – решително заяви Алм, - пък вие правете каквото щете!
* * *
Само минута-две по-късно тримата мъже напуснаха палатката, като, за да не се изгубят, се държаха за ръце.
Белотата ги връхлетя отвсякъде, а сипещите се сякаш от всички страни снежни парцали почти спряха дъха им. Поривите на вятъра бяха толкова мощни, че тримата, държейки се здраво един за друг, почти се повалиха в дълбокия до пояс сняг.
Псувайки идиотската приумица на Алм – Явно си бе въобразил, просто нямаше как да е иначе!, - Гуна почувства, че почти се изпуска от същия този Алм и тогава... тогава кракът му се натъкна на нещо твърдо!
- Тук! – посочи в краката си, като някак – и той не знаеше как – отново бе успял да се улови за Алм. Сетне със свободната си ръка започна да гребе в снега. Виждайки какво прави, останалите двама се присъединиха към него.
- Човек! Арунда, та тук наистина имало човек! – възкликна Бенат, макар че другите нямаше как да чуят поглъщания му от воя на бурята вик. – Майчице, та това било почти дете, момиче!!!
* * *
Минаха още няколко минути, докато тримата с премръзнали крайници успяха да изровят и внесат в наново напълнилата се със сняг палатка спасеното създание. При това, докато влизаха, Гуна бе посочил на останалите двама някъде в далечината. Алм и Бенат, макар да бързаха да се приберат на завед, погледнаха в указаната им посока и всичко им стана ясно. Сред белите вихри на снега близо, може би на по-малко от фандром, бушуваха пламъци.
- Арунда! – простена Бенат, спускайки платнището на палатката зад себе си. – Тинганиани! Явно са нападнали селото й в търсене на зурп и роби, подпалили са го и тя като по чудо се е спасила!
Послушничките светкавично се задействаха. Изчистиха нахлулия в палатката при излизането на мъжете нов сняг, струпаха насред нея останалите малко съчки и запалиха нов огън.
Докато момичетата разтриваха крайниците на изпадналата в несвяст непозната, Бенат зарови в сака си. Накрая извади оттам малка бутилка с бледо зеленикава течност. Подържа я на огъня да се затопли малко, сетне я отпуши и нареди:
- Хайде, момичета, отстранете се!
- Какво е това? – полюбопитства Алпа, която заедно с останалите две послушнички неохотно му се подчини.
- Специален балсам – обясни Бенат, клеквайки край премръзналото момиче. – Васта ми го даде за всеки случай. Каза, че намазването с подтоплен топлодар – така се казва сместа – имало чудодеен ефект върху съответното премръзнало място.
- Топлодар – изкикоти се Тарна, сякаш давайки знак с тази си реакция за спадане на напрежението, - ама че име!
* * *
Пронизваща очите белота и чудовищна, почти непоносима, раздираща цялото й тяло болка! Не просто белота, а същинско бяло море, състоящо се от връхлитащи върху й още по-бели, бели до невъзможност вълни!
- Мамооо! – изплака Сена. – Къде си, мамооо!!!
В дъното на съзнанието й отекна и продължи да отеква сякаш до безкрайност друг, нечий чужд вик. Да, това, разбира се, бе викът на майка й! Силует – тъмен и завит в мъгла от завихрящи се снежинки силует, бясно размахващ ръце и викащ, викащ, викащ...:
- Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя...
Най-сетне, след сякаш цяла вечност, се свести. В първия момент не успя да се ориентира. Над нея бяха надвесени много лица – лица на непознати мъже и жени, които в началото виждаше през пелена от мъгла, която обаче постепенно се разпръсна.
Опита да съсредоточи погледа си върху младия мъж, който в момента разтриваше с нещо болезнено, адски болезнено, краката й:
- Стигааа! – изплака тя. – Болиии! Майчицеее, Арундааа, много ме болиии!!!
- Потрай, момичето ми! – благо й се усмихна мъжът. – Цялата си премръзнала и това толкова болезнено нещо е единственото, което, да се надяваме, може да спаси краката ти!
- К-к-кррраката ми? – заекна Сена. – Какво е станало с краката ми?!
И тогава спомените я връхлетяха като пълноводна река и тя запищя. Запищя така отчаяно и неистово, че дори Бенат за миг се сепна и спря да втрива балсама в премръзналите й крайници! Тези нейни писъци се извисиха в нощта и продължиха да се извисяват сякаш безкрайно дълго, докато спасителите й просто стояха и я гледаха, неспособни да сторят каквото и да било, за да облекчат поне малко душевните й страдания...
Внезапно писъците на Сена секнаха, а погледът й стана празен и блуждаещ.
Прекоси границата, разделяща предишния й живот от този, който й предстои – констатира мислено Бенат, възобновявайки масажирането на крайниците й. – Сега вече зависи само от силата на духа й и от милостта на Арунда тази нещастница да остане цяла и невредима отвътре!
5. Скръбна пролет
Снежната фортуна продължи да вилнее още над две денонощия. Накрая, малко преди зазоряване на третия ден, снегът спря, вятърът утихна, облаците се разкъсаха и се спусна леденият студ на истинската зима...
Цялото време, докато бурята вилнееше, мисионерите и спасената от тях Сена прекараха в палатката, като многократно се бе налагало да излизат да я чистят от натрупалия се върху й и заплашващ да я събори сняг. За жалост не успяха да спасят конете. Призори след блокирането им тук от снежната буря Бенат излезе, за да ги навести, като още тогава констатира, че са замръзнали.
Когато, ставайки на третия ден, установиха, че бурята най-сетне е стихнала, съставиха план на действие. Тримата мъже излязоха, за да опитат да прокопаят тунел до най-близката къща в опожареното село, в която да се настанят до настъпването – вероятно след цели дялове – на благоприятни климатични условия за продължаването им към Лайру.
Провизии имаха поне за два дяла, ала се надяваха на мястото, където щяха да се настанят, да намерят още.
На Бенат, Гуна и Алм им отне почти седмица да прокарат тунел до най-близката – всъщност намираща се на 200-300 дрома от палатката им – къща на опожареното селище през дълбоката над два дрома и половина снежна покривка. Затова, когато успяха да го сторят, послушниците ознаменуваха това със специално угощение от все още предостатъчните си провизии...
Единственият по-сериозен проблем при настоящите сами по себе си проблематични обстоятелства бе Сена. Едва на третото слънце – всъщност в първото слънце след стихването на бурята – тя успя да се свести напълно. Личеше си, че изживява невероятно тежко сполетялото я бедствие, ала – поне на пръв поглед – не даваше това да се разбере.
Момичетата бързо свикнаха с новата си другарка. В особено голяма степен това се отнасяше за Алпа, която, по всичко изглеждаше, бе взела момичето под крилото си.
* * *
Въпреки жестокото си премръзване в нощта на бялата пелена – може би благодарение и на топлодара, - Сена успя да се възстанови напълно. Съвсем не и душевно обаче. Кошмарите за нощта на тинганианското нападение, затова как се изпуска от ръката на майка си, как вика и как на свой ред чува вика на Фадра Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя..., възкръсваха в съзнанието й винаги, колчем сънят навестяваше все по-натежаващите й от връхлетялото я безсъние клепачи.
Тя позна къщата, до която стигнаха посредством прокопания от мъжете тунел в снега. Бе на един дървар на име Шьоц и семейството му, състоящо се от жена и двете им деца – малки, 5-6 циклови момче и момиче. За щастие не намериха трупове. Явно чудовищата тингано бяха отвлекли за роби и четиримата.
Сена лекуваше душевните си рани чрез безчувственост. Просто отказваше да мисли за онази нощ. Ужасът, незаличимият нечовешки ужас, разбира се, се таеше дълбоко скрит нейде в гънките на съзнанието й. Тя обаче правеше всичко възможно да не му позволява да избуи на повърхността – поне докато бе будна...
В къщата намериха още провизии, които добавиха към своите. Въпреки това към края на престоя им, а той продължи близо 4 дяла, почти до самия край на зимата, започнаха да пестят оскъдните запаси от храна, които им бяха останали.
Тази зима, за разлика от предшестващата я есен, се оказа извънредно свирепа. По време на престоя им станаха свидетели на още две нощи на бялата пелена, последвани от неколкодневни снежни бури.
Сена се сближи със спасителите си и към края на зимата вече почти започна да мисли за тях като за свое ново семейство. Бе станала особено близка с Алпа и с Алм, който не пропускаше случай да я привлече за слушател на нескончаемите си разкази за живота си във Фалмеки, където бе престоял значително по-дълго от останалите послушници – почти 5 цикли. При това тя чувстваше, че тези дълги разговори на Алм с нея по някакъв начин дразнят Риша, ала все още не се досещаше за причината. Освен това установи, че за разлика от Тарна и особено от Алпа, които се държаха с нея изключително приятелски, Риша я отбягваше, па макар и да не го правеше толкова натрапчиво, та да проличи пред всички.
- Имам чувството, че Ри не ме харесва особено – бе споделила тя веднъж с Алпа.
- Ами! – бе поклатила невярващо глава послушничката. – Тя просто си е малко странна.
* * *
Най-сетне откъм морето задуха топъл вятър, донесъл мъгла и дъжд, които бързо започнаха да топят превърналите се в гигантски ледени грамади преспи. На третото слънце след началото на затоплянето вече можеше да се излиза.
Сена бе сигурна, че майка й е загинала, ала дълбоко нейде в нея мъждукаше надеждата, че може и да се е случило чудо или поне че съществува вероятност да не намери трупа й. Трябваше да бъде сигурна обаче. Ето, сега вече можеше да излезе и да потърси сред останките от кишав сняг, за да разбере... Не, тя не искаше да разбира – за нищо на света, ала трябваше, бе й жизнено необходимо да е наясно...
Почти парализирана от страх, тя изчака още две слънца, докато най-сетне по време на вечерята на четвъртата вечер след началото на затоплянето Бенат бе казал:
- Мисля, че вдругиден или най-късно повдругиден вече ще можем да потеглим.
При това я бе изгледал с очаквателен поглед. Тя само бе свела глава, решавайки, че вече е крайно неотложно да потърси майка си.
* * *
Следващият ден бе слънчев и почти пролетно топъл. В душата на Сена обаче бе ледено студено.
- Да те придружа? – бе предложила Алпа и тя с готовност се бе съгласила.
Първо зашляпаха към дома на Самет и Грилди.
Кой знае – невярващо си бе помислила Сена, - може пък по някакво абсолютно необяснимо чудо да са се спасили!
Къщата си стоеше такава, каквато я помнеше, без да се брои обстоятелството, че един от гледащите на север прозорци бе счупен. Когато влязоха през зеещата дворна врата, тя вече знаеше. Трябваше да се увери с очите си обаче. Бе прекалено важно за нея, та да си позволи да се доверява на неподкрепени с факти изводи, колкото и убедителни и логични да бяха последните...
Отвратителната воня на леш блъсна момичетата в ноздрите още докато прекосяваха двора към почти откачената от пантите си и полунасечена масивна дървена входна врата на къщата. Сена се насили да изглежда спокойна и, обръщайки се към приятелката си с думите:
- Ти ако искаш, стой тук!,
прекрачи прага на потъналото в злокобно мълчание жилище. След миг колебание Алпа я последва.
Откриха ги в коридора, явно в отчаян панически опит да напуснат къщата, докато между временно тинганианите бяха разбили вратата и направо ги бяха съсекли.
Сена постоя няколко секунди пред труповете, над които се тълпяха рояци мухи, сетне бавно се обърна и напусна този злощастен дом, сподиряна от позеленялата от погнуса Алпа.
И тогава стомахът на Сена не издържа. Още в двора тя се преви одве и на няколко мощни тласъка избълва цялото му съдържание. Докато я придържаше, Алпа бе на път да стори същото, ала успя да се сдържи...
Сетне двете мълчаливо се прегърнаха, ала в опустелите от потрес очи на Сена нямаше сълзи – поне все още не.
След това тя се насили да поведе приятелката си към мястото, от представата й за вероятната гледка на което я побиваха ледени тръпки.
* * *
За миг си въобрази, че за разлика от дома на закланите като животни Грилди и Самет, собственият й дом е непокътнат. После видя липсващата външна врата на къщата и отново й се догади.
- Ако не си готова, да не продължаваме? – плахо предложи Алпа.
- Нищо ми няма – насили се да промълви Сена и я поведе покрай къщата към мястото, от където с майка й бяха скочили през прозореца.
Да, задният прозорец – този на майка й, през който се бяха измъкнали - не просто бе счупен. От тежестта на снега рамката му бе изкъртена. Сена плъзна поглед из двора и се насочи към оградата, в която се бе препънала, когато се изпусна от Фадра. И тогава... тогава видя и разбра... Разбра всичко...
Тялото на майка й лежеше отвъд оградата. Бе жестоко изпонасечено. Тя загледа трупа втренчено, сякаш неразбиращо, докато най-сетне дълбоко в нея нещо се скъса и горещите, горчиви сълзи, които толкоз дялове все отказваха да идват, бликнаха и пометоха цялото й минало, което, напълно осъзна едва сега, бе свършило брутално и безвъзвратно, отсечено из корен от брадвите на чудовищата тингано!!!
Алпа също заплака, поемайки главата й в скута си. Краката й внезапно се подкосиха и тя, държейки приятелката си в обятията си, почти рухна на ниската ограда. И в този миг разбра. Животът на послушничка не бе за нея. Бе прекалено бунтовна, та да е в състояние да му се удаде. Случилото се със Сена и със съселяните й бе толкова жестоко, че Арунда или въобще не съществуваше, или, ако все пак го имаше, бе дори по-голям злодей и от тинганианите!!!
Спущено на 26 септември 2014. Точно след седмица очаквайте края на глава XV.