Книга първа, част трета, глава XV – 3
Тъпанар Дрънкар: Явно авторът е твърдо решен да „избие” всичките си герои! Как иначе да разбираме случилото се със Сена и майка й в първата за зимата нощ на бялата пелена?! Подозирахме, че след многото смърти в предходните две глави настоящата не ще е чак толкова гибелна. – Уви, лъгали сме се, жестоко при това!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
3. Сняг и огън
Най-сетне дългата поредица от меки и слънчеви есенни дни свърши и една сутрин селцето на Сена осъмна под мрачно небе, покрито с тъмни, оловно сиви облаци. През нощта бе излязъл вятър, който, макар да не бе силен, бе ледено студен и пропит с дъх на зима.
Сена закуси, помогна на Фадра да разчистят масата и се отправи на ежедневната си разходка до морето.
Докато вървеше с брулено от вятъра и зачервено от студа лице, се замисли за отношенията си с майка си. През двете седмици, след като Фадра така непохватно бе започнала да я разпитва за личния й живот, и без това ограничените контакти между двете се бяха свели почти до нула. Жал й бе за майка й, разбира се. Понякога – най-вече когато предполагаше, че дъщеря й не я гледа - виждаше сълзи в очите й и в такива моменти я обхващаше жалост, която едва не я принуждаваше да се хвърли на врата й и да заплаче заедно с нея.
Майка й обаче през онзи следобед в беседката я бе обидила жестоко и тя просто не можеше, нямаше сили – поне засега – да й прости.
Най-сетне стигна до морето. Днес то бе бурно и бученето му се чуваше отдалеч. Високите разпенени вълни се издигаха като малки лавини, прииждаха с тътен и се разбиваха о скалите сред мъгла от ледени пръски.
- Фирсала! – прошепна любимото име момичето, - какво ли не бих дала, за да те видя поне още един-едничък път, пък после каквото ще да става!
Почувства внезапно бликналите сълзи, ала не посегна да избърше мокрите си страни. Вятърът и без това скоро щеше да ги изсуши.
Ненадейно през премрежения си от сълзи взор мерна нещо тъмно – всъщност две неща, - което бавно приближаваше към нея, тътрейки се по осеяните с възвишения и падини скали. Вгледа се по-внимателно, изтривайки засъхващите върху страните й сълзи. Позна ги почти веднага – бяха Грилди и Самет, родителите на Кормал...
* * *
Майка й много се зарадва на гостите. Тя внезапно се оживи, като приказките и на тримата се въртяха най-вече, както впрочем можеше да се предполага, около Кодрат и Кормал и около очакваното им сравнително скорошно – някъде около средата на зимата – завръщане.
Сена мълчеше, с изключение на случаите, когато мълчанието й можеше да се изтълкува като невъзпитано.
Грилди бе по-деликатна, ала тя усети, че Самет я гледа с някак особен, очаквателен поглед.
- Красиво момиче си ти, Сена, красиво и добро – прогърмя гласът му, когато и четиримата седнаха на масата. – Нищо чудно, че Кормал е очарован от теб. И аз да бях на неговите години, и аз щях да съм очарован, ама ей го на, старостта не прощава никому, ама съвсем никому, момичето ми, дори и на тези, Арунда ги знае кои са, дето управляват света!
- Стига си плещил глупости, ами яж! – скастри го жена му. – Ама че философ се извъди!
- Остави човека, нека говори! – засмя се Фадра.
- Видя ли, старо, само на теб приказките ми не са ти интересни! – обърна се Самет към по-възрастната от домакините и дълбоко й се поклони.
- Та, значи, Фадра, прекрасна дъщеря сте отгледали двамата с Кодрат – продължи с възхвалите по адрес на Сена той. – И, казах, че няма нищо, ама съвсем нищичко чудно в това, че Кормал много, ама наистина много я харесва!
- Извинявам се, но може ли да сменим темата? – неочаквано рязко изплющя гласът на Сена, а в очите й се четеше хлад, иззад който прозираше спотаена ярост.
Внезапно настъпи стресната, почти гробовна тишина.
- Ама аз... – смънка Самет и, целият пламнал, се съсредоточи върху храната в чинията си.
* * *
Самет и Грилди си тръгнаха в ранния следобед. Трябваше да побързат, защото по всичко изглеждаше, че щеше да има нощ на бялата пелена.
След лекото, ала белязало срещата на четиримата с някаква едва доловима, но осезаема за всички неловкост спречкване между Самет и Сена, нямаше повече напрегнати моменти. По негласно споразумение опитите за каквито и да било – дори за най-предпазливите – намеци за Кормал и Сена и за евентуалната възможност за задълбочаване на отношенията им за в бъдеще бяха прекратени, а след забележката на Сена Самет очевидно продължи да изпитва неудобство чак докато си тръгнаха. Накрая той сърдечно се сбогува с по-възрастната си домакиня, а когато кимна за довиждане на Сена, страните му се покриха с лека червенина.
* * *
Когато поеха към къщи, Самет бе поставил ръка на раменете на зъзнещата Грилди, за да я стопли:
- Нещата между Сена и Кормал не ще да са потръгнали както трябва – замислено отбеляза той.
- Предполагах – въздъхна съпругата му. – Нали говорихме, че точно преди да тръгне бе прекалено вглъбен в себе си. Мисля, че е било за това. Направил й е предложение и тя му е отказала.
- Така ще да е било – съгласи се той. – Май няма как да е било иначе. А пък аз днеска пред момичето с тая моя голяма уста!!!...
* * *
С напредването на деня ставаше все по-студено, а поривите на вятъра бяха все по-силни. Снегът заваля на здрачаване. Ситните и отначало редки снежинки бързо се сгъстиха и наедряха, докато само половин час след момента, когато първите от тях едва доловими бяха проблеснали във въздуха, вече се бе образувала тънка снежна покривка, която бързо се увеличаваше.
Когато – навярно около два часа преди полунощ – Сена и майка й си легнаха, натрупалият вън сняг бе вече може би към две педи, а завихряните от вятъра падащи снежинки се сплитаха във вълма от непрогледна мъгла.
* * *
Събуди я някакъв звук – навярно нещо във виещия вятър. Тя се ослуша. Нищо. Вятърът виеше, а навън бе светло, почти като ден...
Светло ли? – сепна се Сена.
Естествено, че бе – че трябваше да е – светло, та нали бе нощ на бялата пелена!
И все пак... Все пак нещо не бе наред – чувстваше го с кожата си.
Тя стана и повдигна крайчеца на пердето. Навън, както и следваше да се очаква, всичко тънеше в непрогледна, вихреща се белота. Но не, не бе само белотата. През вълмата от снежни вихри от време на време се мяркаше нещо – нещо сякаш по-светло от самия сняг, някакви проблясващи за миг, а след това закривани от диплещите се снежни завеси светлинки:
Светулки в нощта – стрелна се във все още съненото й съзнание, - светулки в нощ на бялата пелена!
Ама че нелепо сравнение! – реши и понечи да пусне пердето и да се върне в леглото, бе почнало да й става студено. Точно в този миг обаче една от светлинките отново проблесна, ала този път се задържа за секунда-две, след което изригна в блъвнал за миг огнен гейзер, закрит почти веднага от поредния снежен вихър.
Внезапно остра тревога, почти страх, сграпчи като в клещи сърцето й!
Арунда, какво е това! – зачуди се паникьосана. – Наистина ли го виждам или въображението ми си играе с мен странни шеги?!
Забравила за студа, почти напълно разсънена, тя остана на прозореца и тогава не само видя, но и чу. Бе нещо като писък, слял се с воя на вятъра и погълнат от него миг след това. Сетне нов процеп в снежната мъгла бе озарен от изригващ огнен гейзер, чието почти незабавно потапяне във вилнеещите снежни талази бе ознаменувано от извисили се над грохота на виещия вятър писъци – да, писъци, а не писък, при това много и то сякаш смъртно уплашени писъци!!!
Изведнъж страхът й преля в ужас, с внезапно разтреперила се ръка тя пусна пердето, мина през стаята като на сън, отвори вратата и, потънала в мрака на коридора, забърза към стаята на майка си.
Колкото и да бе ужасена, колкото и да искаше да го скрие дори от самата себе си, трябваше да признае, че се бе досетила какво всъщност се случва в снежния ад навън!
Сена отвори вратата на стаята, в която спеше майка й, и я прекоси. Само един поглед й бе достатъчен, за да установи, че Фадра бе потънала в може би най-дълбокия си за нощта сън:
- Мамо! – с овладян, ала потреперващ от страх глас, я повика тя, като лекичко я разтърси. Фадра се размърда в кревата, обърна се с гръб към нея и продължи да спи. – Мамо! – повиши тон момичето, разтърсвайки я отново, като внимаваше истерията й да не избликне на повърхността.
Фадра най-сетне се сепна и стреснато промърмори:
- К-к-как-кво, какво става?!
- Н-нещо навън! – заекна дъщеря й и я дръпна за ръката. Повече не можеше да сдържа завладелия я ужас. – Мисля – поколеба се тя, ала сетне го изрече, трябваше да го изрече, защото, о, Арунда, проклети Арунда, защото най-вероятно бе самата чудовищна истина: - Мисля, че са тингано!!!
- Тингано! – внезапно се разсъни майка й и рязко се надигна от кревата, изтласквайки я, като едва не падна.
- Да, мамо! – дала воля на паниката си извика Сена, като бясно я затегли към вратата. – Бързо! Да бягаме!
- Тингано! – невярващо повтори Фадра, извисявайки гласа си в писък, като бясно отблъсна ръцете на дъщеря си. – Майчице, Арунда! Ами какво ще правим сега?!!!
- Да бягаме, Мамо! – настоя дъщеря й, оглеждайки се с ужас, като попаднало в капан животно...
В същия момент някакъв трясък, слял се с внезапно надигналия се нов вой на вятъра, разтърси къщата и най-сетне накара Фадра да се задейства. Тя скочи на крака, хвърли бегъл и безкрайно объркан поглед към озарената от прозиращия през тънките полупрозрачни завеси сняг стая, след което се хвърли към прозореца и, предавайки се изцяло на завладялата я паника, рязко дръпна пердетата, като почти ги откачи от релсите.
- Оттук, дъще! – извика, като викът й бе съпроводен от нов трясък, явно идващ от входната врата. Чудовищата тингано бяха прескочили ниската дворна ограда и сега сигурно разбиваха вратата на къщата, реши Сена, хвърляйки се към майка си, която точно в този момент завърташе ръчката на прозореца, за да го отвори.
Крилата на прозореца рязко отхвръкнаха навътре от връхлитащия вятър и двете жени едва не бяха съборени от внезапно нахлулата ледена вълна от гъст почти като стена сняг. Чувайки сред грохота на бурята поредния трясък, съпроводен със зловещо пращене – явно този път вратата не бе издържала, с ужас предположи Сена, - тя се хвърли напред, покатери се на разположеното под прозореца легло, подхлъзна се и с главата напред се гмурна в белия ад навън...
Първото, което почувства, бе, че потъва в снега цялата, ала миг след това, извъртайки глава назад и устремявайки поглед към тъмния прозорец, през който току-що бе скочила, тя видя силуета на майка си, зад която – о, Арунда, - нещо сякаш внезапно се размърда. При това установи, че почти е паднала. Рязко се изправи, като с отчаяние регистрира, че снегът стига почти до пояса й, което означаваше, че, комбиниран с хвърлящия в очите й и през тънката й нощница бясно сипещи се снежни парцали мощен вятър, щеше да направи придвижването им почти невъзможно!!!
Тогава видя силуета на Фадра, която здраво се хвана за нея и, опитвайки да надвика воя на вятъра, започна да й сочи нещо към къщата, повличайки я през преспите. Изненадана и дори почти леко обнадеждена, при това Сена установи, че все пак, макар и много трудно, през все още мекия и пухкав сняг може да се върви и тя впрегна всичките си сили да започне да го прави!!!
Белота, почти спиращ дъха вятър, хвърлящ сякаш с шепи заслепяващ сняг в очите, здраво държащата я ръка на майка й и невероятното усилие да вдигаш крака, стъпвайки като в блато... - това бяха усещанията й през първите няколко секунди навън в нощта на бялата пелена. Сетне краката й се допряха до нещо твърдо и много, много студено, което рязко я препъна и тя се изпусна от здраво стискащата я за лакътя ръка на майка й, поваляйки се в снега, който моментално започна да я засипва!!!
- Мамооо! Къде сиии, мамооо! – неконтролируемо запищя момичето, опитвайки да се изправи, докато все нови и нови снежни вихри връхлитаха връз нея и я поваляха в сключващата се около тялото й подвижна снежна маса! – Мамооо! Не могааа, не могааа да вървяааа! Арундааа!!!
И тогава пред погледа й се мерна тъмен силует. За миг помисли, че е майка й, след което обаче с ужас установи, че силуетите са няколко и при това чу, че викат и видя как размахват сякаш призрачните си в белотата на нощта ръце. Сетне чу писък, осъзнавайки със закъснение, че всъщност това са думи, вик, белязан с нечовешки страх:
- Сенааа! Бягааай, чедооо! Бя...
И тогава се случи. Пред очите й падна червена пелена и тя се хвърли към вика – или поне в посоката, от която предполагаше, че идва този явно издаван от майка й нечовешки крясък! Тотално изгубила чувството си за ориентация бегло регистрира, че и тя вика нещо – при това не по-малко неистово! Регистрира също, че опитва – и някак си, въобще не знаеше как, ала по някакъв почти невъзможен начин! – успява да движи крака през срутващата се навсякъде край нея подобна на дълбоки подвижни пясъци белота!
Падаше, търкаляше се, като едва не се задушаваше от нахлуващия в устата й сняг, плюеше го, пак ставаше и продължаваше..., продължаваше..., продължаваше...
* * *
Следващото нещо, което си спомняше по-ясно, бе студът, болящият почти до самата граница на поносимостта студ, излъчван от връхлитащата я отвсякъде белота – белота, в която някак, с макар вече почти безчувствени крайници, продължаваше да се придвижва!!!
Тогава с някаква далечна, едва доловима почуда осъзна, че ще умре. Това обаче не бе ужасът от прозрението, че селото й е нападнато от тингано – Арунда, кога бе това!, - съвсем не. Това бе просто учудването на прекрачил прага на възможността да се учудва човек!!! Вече не я интересуваше майка й. Баща й и евентуалното му завръщане също принадлежаха на един друг свят - на света, който явно вече почти напускаше. Нехаеше дори за Фирсала! За нищо..., просто за съвсем нищичко не можеше да мисли сега! За нищо, освен за неистовата потребност да се зарови в снега и да спи, да спи, да спи...
* * *
Това, което я събуди, бе светлината – неестествено силната дори на фона на ослепително бялата нощ светлина, светлина, идеща някъде иззад гърба й.
Обърна се като в просъница и невярващо фиксира с помътнелия си от изтощение взор, че нейде там, долу, в ниското, се вият огнени стълбове, които завесата на вихрещия се сняг ту разкриваше, ту скриваше от погледа й. Със залиняло и притъпено от студа съзнание установи, че се намира някъде на хълма над селото, в което бе прекарала всичките почти деветнадесет цикли от краткия си живот и че то, същото това село, цялото е обхванато от буйни високи пламъци!!!
Все пак реши да продължи. Сетне многократно се питаше какво точно я е накарало да го стори, ала така и никога не успя да си отговори на този въпрос. Просто реши и отново, с някакъв дълбоко скрит запас от сили, за чието съществуване изобщо не бе подозирала, се запрепъва през гъстото като петмез бяло море, което сякаш се бе разпростряло навред, въобще навсякъде, из целия свят!!!
Изобщо не осъзна кога е достигнала предела си – крайния си и окончателен предел! В един момент газеше из нещо – из някакво невероятно гъсто и ослепяващо гаснещия й поглед бяло, - а в следващия краката й някак меко и съвсем, съвсем безболезнено се подкосиха и тя бе погълната от обгръщащата я белота!
Спущено на 19 септември 2014. Точно след седмица очаквайте части 4 и 5 на глава XV.