Книга първа, част трета, глава XV – 1 и 2
Тъпанар Дрънкар: Доста неприязън се е наслоила между Сена и майка й, няма що! Тия мисионери пък откъде се пръкнаха?! А всъщност какво е това, което Васта прави с Конкам, та толкова лесно успява да го склони да замине за Тингано? – Хипнотизира ли го, що ли?!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
Глава XV – Вероломството на тингано
Тингано ще ударят ненадейно и с мъка ще бележат бъдещето нейно! Да живее в края роден ще е невъзможно вече. Затуй със своите спасители ще тръгне в път далечен... Из Скрижалите на Арунда, Разказвачът, строфа 9576
1. Майка и дъщеря
Първият есенен сняг наваля и се стопи. Сетне настъпи необичайно продължителен период с топли слънчеви дни и само ледено студените нощи напомняха за наближаващата зима.
Меката есен бе добре дошла за Сена. Тя всеки ден ходеше до морето, разхождаше се по брега и гледаше вълните - понякога бавни и лениви като обхваналата я летаргия, друг път, най-често във ветровито време, същински пенести грамади!
Все повече установяваше, че с течение на времето мисълта й за Фирсала отлежава, ала, образно казано, не хваща ръжда. Решението й да го потърси се бе затвърдило в нея някак неусетно, макар – поне засега – да нямаше абсолютно никаква представа как да го осъществи.
* * *
Бе един от последните от тази дълга повече от дял поредица топли дни, когато, след като бе ходила да се разходи край морето, тя се бе прибрала и бе започнала да помага на майка си в домакинската работа.
- Да изпием по чаша филех в двора, а, какво ще кажеш? – ненадейно предложи Фадра.
Леко изненадана, майка й рядко – особено след настъпването на депресията й вследствие от заминаването на Фирсала – бе опитвала да потърси път към сърцето й, Сена мълчаливо се съгласи.
Седяха в беседката, а над тях, милвани от прохладния есенен ветрец, лениво се поклащаха голите клони на дърветата.
- Трябва вече да са тръгнали оттам – меланхолично отбеляза Фадра, отпивайки от филеха си. Явно имаше предвид експедицията за строителни камъни, чиито водачи бяха съпругът й Кодрат и синът на Самет и Грилди Кормал.
- Не се притеснявай! – някак замечтано се усмихна дъщеря й. – Всичко ще е наред. Татко е много добър моряк.
- Знам – кимна Фадра и я изгледа с тъжните си, черни като нощта очи. – Знам и въпреки това при всяко негово пътуване сърцето ми се свива от страх!
- Разбирам те, мамо – обгърна раменете й с ръка Сена. – Не мога да кажа, че и мен малко не ме е страх – но само мъничко. Страх ме е от разстоянието. Арунда, колко хиляди, колко много хиляди фандроми са това – и то хиляди фандроми вода! А също и да не забравяме чудовищата тингано!
- Ще ми се след като се върнат да го убедим да не ходи повече – изгледа я Фадра, а в погледа й се четеше молба.
- И на мен, мамо, но се страхувам, че едва ли ще ни послуша.
- Може би – плахо предположи майка й..., – може би, ако и двете настояваме достатъчно упорито...
- Разбира се, че бих настоявала! – увери я Сена, отпивайки от вече изстиващия си филех. – Бих настоявала, ала, както вече ти казах, не вярвам, че ще има ефект. Освен това – внезапно се сети тя, - освен това нали взе със себе си Кормал тъкмо за да го обучи да управлява нашите, абдалианските кораби. Може пък това да означава нещо?
- Само гледаш да ме успокоиш, дъще! – въздъхна майката и също отпи от филеха си. – Но да оставим това – плахо си позволи да смени темата тя. – Да поговорим за теб.
- За мен ли? – изненада се момичето. – Че какво има да говорим за мен?
- Разбери ме правилно, момичето ми – внимателно започна Фадра. – Дори не ми минава мисълта да се бъркам в живота ти по какъвто и да било начин.
Сена вдигна ръката си от раменете й и отново отпи от филеха си. Тя мълчеше. Искаше онова, което майка й щеше да каже, каквото и да бе то, да дойде само и единствено от нейните уста.
- Просто се притеснявам за теб, детето ми – изплю камъчето майката. – Чудя се какво възнамеряваш да правиш, как смяташ да уредиш живота си...
Възцари се неловко мълчание, нарушено най-сетне от дъщеря й:
- Истината е, че не знам – внимателно каза тя, отправила разсеян взор към клоните над главите им. – Не мисля, че ще те изненадам, ако ти кажа, че заминаването на Фирсала продължава да ме изпълва с тъга.
- Разбирам те – тихо се обади Фадра. – То обаче е факт, който ти не можеш да промениш.
- Тъгата ми от това, че не мога да променя този факт, също е факт! – леко раздразнено отвърна Сена.
- Пак правя уговорката, че не искам да ти се бъркам, но Кормал... – недвусмислено намекна Фадра.
- Кормал ли? – твърдо я изгледа момичето. – Какво за него?
- Ами... такова... – затрудни се майка й, а по страните й плъзна червенина. – Струва ми се, че те харесва...
- Да, харесва ме – спокойно потвърди Сена. – Знам, че ме харесва. И какво от това? – леко повиши тон тя.
- Ами ти, момичето ми? – хвърли се с главата надолу майка й. - Ти не споделяш ли поне малко чувствата му?
- Струва ми се, че все пак е добре, че стигнахме до такъв разговор – промърмори сякаш на себе си Сена, след което на една-единствена едра глътка почти допи филеха си.
- Знаеш ли? – довери на майка си тя, като потърси и улови погледа й. – Преди да замине той понечи да ми разкрие чувствата си.
- Кормал? – леко разшири очи от изненада майка й. – Обяснил ти се е в любов? Като го знам какъв срамежливец е, чудя се как ли го е направил!
- Опита да го направи – уточни дъщеря й с вече по-висок и потреперващ от таящия се в него гняв глас. – Аз обаче го прекъснах.
- Прекъснала си го? – не сдържа любопитството си майка й и преполови филеха си.
- Да – потвърди момичето, като си самоналожи да се успокои. – Казах му, че не споделям чувствата му и, ако искаш да знаеш, се почувствах адски зле от това!
- Не че той много ми харесва – замислено каза Фадра, а дъщеря й рязко се надигна от пейката и я изгледа с ярост, която вече не можеше да сдържа.
- Извини ме, мамо, но ми се струва, че в къщи има още малко работа – хладно каза тя. – После ще отида да си полегна. И – добави с горчива ирония... – и много ти благодаря, че не се бъркаш в живота ми!
* * *
Останала сама, Фадра въздъхна тежко:
Арунда! – не проумяваше тя. – Защо ми е толкова трудно да общувам с това момиче! Чудя се какво трябва да сторя, за да се сближа с нея поне мъничко, поне малко повече от сега, когато сякаш сме най-отдалечени една от друга в сравнение с когато и да било преди!!!
Изминаха няколко минути, преди да се успокои. Сетне вдигна чашите и ги понесе към къщата.
Веднъж да се върне Кодрат – каза си, - струва ми се, че тогава по един или друг начин всичко ще се нареди!
Нямаше представа защо този път се тревожи за него толкова много. Да, бе се страхувала всеки път, ала бе успявала да овладее страха си. Не и сега обаче.
Но защо? – запита се за кой ли път. – Какво означава – и въобще означава ли нещо – това дълбаещо вътрешностите ми безпокойство, от което, каквото и да правя, не мога да се освободя?!
Само Арунда знае – въздъхна в себе си – и дано бъде благосклонен към мен, бедната, и, разбира се, към цялото ми семейство!
* * *
Докато миеше съдовете и метеше всекидневната, Сена все по-остро чувстваше, че разговорът с майка й бе нарушил крехкото й равновесие. Приспан нейде в глъбините на една дълбока меланхолия, по време на този разговор споменът за Фирсала отново я бе връхлетял – при това сякаш по-болезнен от всякога.
О, Арунда! – възкликна в себе си тя. – Защо й трябваше да подхваща този разговор!
След като приключи с чистенето, всяка мисъл за следобедна дрямка вече се бе изпарила от съзнанието й и тя потегли към морето. Надяваше се, че и днес, както винаги досега, то ще притъпи загнездилата се в сърцето й болка.
Да, ще го потърся – обеща си, загледана в тихо плискащите се вълни. – Трябва да побързам обаче, ако не искам да се побъркам преди това!
2. Мисионерите от Фалмеки
Арунда Сатура, или, иначе казано, слугата на Арунда Бенат Конкам погледна към необичайно синьото за напредналата есен обедно небе и се помоли поне за още няколко такива слънца, поне докато стигнеха океана. По-нататък, разбира се, за тях времето тук, в Абдала, нямаше да има абсолютно никакво значение, тъй като щяха да отпътуват за пустинята Хеш в Тингано, където, както разправяха ходилите там, било горещо като в пъкъла...
Замисляйки се за мястото, където бяха изпратени, Конкам се изпълни с горчиво самосъжаление. Той, естествено, бе добър слуга на Арунда – поне се мислеше за такъв – и безропотно би изпълнил всичко, което неговият Арунда Кохей, неговото око на Арунда би му възложило, ала все пак...
Тръсна глава, опитвайки да пропъди мрачните мисли за пещта, в която само след няколко дяла трябваше да се озоват и за огромните трудности, с които неизбежно щеше да се сблъска при построяването на храм на Арунда тъкмо там, в самото сърце на проклетите езичници от Тингано. Не успя обаче. Отново, сякаш бе вчера, сякаш оттогава не бе изминал почти половин цикъл, си припомни мрачната обител на своето Арунда Кохей, който неочаквано бе поискал среща именно с него, с един от начинаещите Сатура.
Когато получи поканата, сърцето му трепна:
Арунда! – реши. – Значи е забелязал наистина огромните ми старания да му се харесам и сигурно ще ме препоръча за обучение за по-висок пост в клира!
Бе една сива сутрин през късната пролет, когато продължаващият вече повече от три слънца сняг все така тихо и монотонно се сипеше над затрупаните от преспи пътеки, сред които се гушеха каменните жилища на служителите на Арунда в разположеното току под снежния калпак на Арундиар селище, наречено кой знае защо Фалмеки или Раят.
Бенат Конкам влезе в огромната каменна грамада, отредена за най-висшите религиозни служители, прекоси ехтящото от стъпките му фоайе и с трепетно очакване в душата си се изкачи на втория етаж, където бе разположена обителта на неговото Арунда Кохей Фидеко Васта.
Васта бе над седемдесетциклов старец с бяла като сняг коса и с набръчкано като престарял пергамент лице.
- Седни, чадо арундиево! – покани младия послушник той. Сетне стана, хвърли малко съчки в огъня и се обърна към посетителя си: - Надявам се, че няма да ми откажеш да изпиеш един цифан с мен?
Младежът мълчаливо кимна, след което старецът напълни две красиво инкрустирани порцеланови чаши с топла бледозелена течност и подаде едната на госта си.
- Да пием за Арунда и за щастието да му служим! – предложи той.
Отпиха. Конкам не обичаше цифана. Прекалено му киселееше, бе съставен от какви ли не бурени и билки, а той изпитваше погнуса от билките, ала сега нямаше как. Със съжаление си помисли, че един от най-големите проблеми, с които трябваше да се справи, преди да му позволят да дойде тук, във Фалмеки, бе влечението му към филеха. Дори сега тайничко си доставяше удоволствието от по чаша филех седмично. Доставяше си го от търговците, които веднъж в дяла се изкачваха до Фалмеки, за да предложат на представителите на религиозната общност необходимите им плодове на цивилизацията. Бе се свързал с един от тях, който бе всеизвестен с това, че доставя на послушниците забранени стоки като филех и палумба, като Бенат си позволяваше да си набавя по малко и от двете...
- Имах видение – върна го към действителността Васта. При това извади от кутийката с религиозните си принадлежности едно от белите топчета, за които се твърдеше, че посредством тях Кохей можели да виждат през очите на Арунда, и лениво го затъркаля в дланта си. – Имах видение – повтори старецът, ускорявайки съвсем бавно търкалянето на топчето в дланта си, - прекрасно видение!
Конкам се бе загледал в топчето и с някак ленива изненада откри, че не може да откъсне очи от него, че то сякаш всмуква съзнанието му в себе си!
- Имах видение за теб, чадо арундиево - продължаваше да търкаля с бавно нарастваща скорост топчето Васта, - видение за чудна обител на Арунда, която ти, със свой собствен клир, управляваш някъде там, в сърцето на тинганайските езичници и хвърляш семето на Арунда сред ония от тях, чиито очи не са достатъчно замъглени от вилнеещата там поквара и могат да прогледнат за единствената истина...
Продължавайки да съзерцава топчето, Конкам изпита някакво смътно безпокойство, ала ускоряващата се скорост на търкаляне на вълшебната бяла топчица не позволяваше на това безпокойство да избие на повърхността. А междувременно старецът продължаваше:
- Арунда ми каза, че видението ми е свято и че непременно трябва да се изпълни! Аз, разбира се, не искам да се лишавам от сановници – особено от млади и горящи от желание да служат на Арунда сановници като теб, ала все пак, когато повелята е от самия Арунда, от самия извор на всяко знание и сила, как бих могъл да не се подчиня!
Междувременно въртенето на топчето бе станало толкова бързо, че младежът изобщо не можеше да го проследи. Виждаше само едно бяло петно, което сякаш разтегляше и същевременно сплескваше съзнанието му, лишавайки го дори и от най-малката частица собствена воля!
- Да, Кохей! – чу се да казва той без даже да се замисли, без въобще да е способен да се замисли и така бе обречен на приключението, запратило го по-малко от половин цикъл по-късно по пътя към морето, а сетне, разбира се, и отвъд него, във вечната пещ на Тингано...
* * *
- Това Бейсиндал ли е? – внезапно го изтръгна от спомените му Гуна Тервал, един от двамата придружаващи го послушници.
Конкам се взря в далечината, където, все още едва видими, личаха големи струпвания на сгради.
- Това трябва да е, Гуна – безучастно отвърна Бенат.
- Какво става? – присъедини се към тях и третият послушник, Алм Сайгир, който бе избързал и сега, за да се изравни със спътниците си, бе дръпнал юздите на коня си.
- Говорим, че наближаваме Бейсиндал – осведоми го Гуна, хвърляйки поглед назад, към каруцата с трите послушнички, която се влачеше на петдесетина дрома зад тях.
- Е, и, ще продължаваме ли или ще пренощуваме в града? – запита Алм, отправяйки поглед към Бенат. – Явно ще стигнем в Бейсиндал доста преди залез слънце.
- Не познавам добре пътя – отвърна запитаният - и не знам дали от другата страна в близост до Бейсиндал има село, до което бихме могли да стигнем преди падането на нощта.
Неусетно каруцата ги застигна и се изравни с тях. Въпреки носещата се във въздуха приятна прохлада, двата изпосталели коня, които я влачеха, бяха запенени от умора.
- Какво ще кажете да поспрем и да похапнем? – предложи послушницата, която в момента бе седнала на капрата, за да направлява конете, и чието име бе Алпа Вас. – Не знам за вас, но ние и трите вече сме доста гладни!
- А ти какво ще кажеш да потърпите още час, докато стигнем в Бейсиндал? – предложи Бенат.
- Ама това пред нас Бейсиндал ли е? – полюбопитства друга от послушничките на име Тарна Дорсу.
- А ще можем ли да го разгледаме, когато стигнем? – намеси се третата послушница, Риша Шокшу.
- По-спокойно, момичета! – опита да поохлади възбудата им Бенат. – Нека първо да стигнем и тогава ще видим.
- Ще видим, а? – възмути се Тарна. – Все така казваш, Бенат! Какво щеше да ти стане, ако бяхме поостанали само едно-едничко слънце в Пиншасу? Ама не! Пристигаме по тъмно и на сутринта, пак по тъмно, се изчесваме, сякаш сме не важни мисионери, а шайка престъпници!!!
- Хайде да направим сделка! – намеси се Алпа. – Ние се отказваме от обяда сега в замяна на възможността утре да поразгледаме Бейсиндал и да тръгнем чак вдругиден.
Бенат безпомощно сви рамене, като предупредително изгледа другите двама мъже в стил вие се оправяйте с тях, аз не мога, сетне пришпори коня си и препусна напред.
- Колкото по-рано пристигнем, толкова повече време ще имаме да разгледаме града – внимателно каза Гуна.
- Значи предложението ми да тръгнем вдругиден не се приема! – жално изстена Алпа, набърчвайки симпатичното си малко носле.
- Знаете, че не бива да пропиляваме късмета си, момичета – търпеливо заобяснява Алм, сякаш не бе казвал същото ако не стотици, то поне десетки пъти от началото на отпътуването им от Фалмеки. – Ако завали сняг – и особено, да ни пази Арунда, ако бъдем впримчени в нощ на бялата пелена – преди да стигнем морето, на вас трите ще ви е най-трудно...
- Хайде да избързаме! – примирено изсумтя Риша, хвърляйки му скришен и сякаш пълен с обещания поглед, посрещнат от него с пробягала по лицето му усмивка и с леко, едва забележимо кимване.
Сетне, очевидно приемайки предложението й, двамата мъже пришпориха конете си, опитвайки да настигнат препускащия далеч пред тях Бенат.
- Не е честно! – възмути се Тарна, а Алпа бясно шибна конете, извръщайки се към нея с леко отегчено изражение:
- Още половин час, Тарн – оповести тя. – После сядаш ти.
- Нямаш проблеми – облегна се назад Тарна, затвори очи и шумно, някак демонстративно, се прозина. – Знам си реда...
* * *
Пристигнаха в Бейсиндал късно следобед. Слънцето вече наближаваше хоризонта, а във въздуха се носеше предвечерна хладина, която само след два-три часа, със залеза му, щеше да премине в доста неприятен студ.
Бейсиндал бе многолюден, ала относително тих град. Населението му бе около половин милион, но през него всекидневно минаваха десетки, а понякога и стотици хиляди човека, отправили се в различни посоки.
Мисионерите отседнаха в претъпкан, ала, по всичко изглеждаше, добре уреден хан. Посетителите си похапваха, пред някои от тях имаше и високи чаши палумба, ала прекалено пияни – поне засега – нямаше.
- Доста приятно място – огледа се наоколо си Алпа. – Пък аз съм чувала, че хановете в големите градове били същински коптори!
- Нали се сещате, че за нищо на света няма да ви заведем на такова място! – подсмихна се Гуна. – Дойдохме тук, тъй като този хан ни бе препоръчан като най-добрият в града.
Тъкмо в този момент сервитьорката мина и им остави менюто. Всеки от тях си избра предпочитаната гозба, като всички си поръчаха и по чаша филех.
Само няколко минути по-късно мълчешком изпразваха изглеждащите им прекалено малки порции, след което сервитьорката им поднесе и черния димящ филех, от който Бенат отпи с неизмеримо удоволствие:
Арунда! – предсказа на ум той, примижавайки от несравнимия с нищо друго екстаз от това да усеща как топлата течност се разлива из тялото му. – Още от сега виждам как в скромната ни обител в адската пустиня Хеш, Арунда да я порази дано, скапаният фалмекски цифан въобще, ама въобще няма да е на мода! Язък, че мъкнем толкова много от него – цели двадесет фанбрума!, - а успяхме да си набавим само фанбрум филех!!!
- Наясно ли сме с пътя? – осведоми се Алм, след като всички отпиха от горещия си филех и се настаниха по-удобно в столовете си.
- Имаме две възможности – каза Бенат, като за всеки случай бръкна в сака си, извади предоставената му от Васта карта и я разстла върху коленете си. – Единият път – по-дългият, ала значително по-лек – ще ни изведе в Чохам – започна да обяснява той. – Той обаче наистина е доста дълъг – над 400, а може би дори 450 фандрома - и опасността снегът да ни настигне далеч преди да сме се добрали до Чохам е почти неминуема.
- А другият? – намеси се Гуна. – Той към Гейза ли води или към Лайру?
- Към Лайру – замислено пророни Бенат, почесвайки се по главата. – По него имаме стотина фандрома до морето, но пътят е много неравен, а сетне 50-60 фандрома до Лайру...
- Та това е почти три пъти по-малко в сравнение с първия маршрут! – подсвирна Алм.
- Колкото и да е неравно, 100 не е като 400! – не се стърпя да изрази становището си Алпа. – Колкото и да е равна, отсечката от 400 фандрома си е в най-добрия случай, ама само в най-добрия случай – дебело натърти тя, - поне 8 слънца, а стоте фандрома, колкото и бавно да се влачим, при всички случаи ще изминем за не повече от 4-5 слънца!
- Алпи е права – обади се Гуна. – Предлагам да продължим по маршрута към Лайру.
- Присъединявам се към предложението на Алпи и Гуна – заяви Алм. – Освен всичко останало, чувал съм, че понякога от Лайру имало кораби към Тингано дори през зимата...
- Ако успеем да хванем такъв, ще си е едно малко чудо – скептично отбеляза Бенат, прибирайки картата. – Прави сте обаче. Ако времето се задържи така поне още седмица, при всички положения ще успеем да стигнем в Лайру преди първия голям сняг.
- Значи решено? – изгледа всичките си петима спътници Гуна.
Оказа се, че всички са съгласни да тръгнат към Лайру и точно това бе посоката, в която се отправиха на следната сутрин.
* * *
В края на четвъртото слънце след отпътуването им от Бейсиндал времето започна да се променя. Спуснаха се в малко селце, сгушено между два хълма, в което имаше една-единствена невзрачна гостилница. Стаите, които получиха, бяха доста мизерни, ала никой от тях не се оплакваше. По пътя насам бяха нощували и на далеч по-трудно поносими места.
Надвечер излязоха да се поразходят из и около селото. Вечерта бе необичайно топла, бе излязъл лек, изпълнен с дъх на море ветрец, а по небето се гонеха парцаливи облаци.
- Започва се – отбеляза Гуна, поглеждайки небето, а сетне стрелвайки с поглед вървящия до него Бенат.
- Така е – потвърди последният. – Ако не започнеше промяна на времето преди да стигнем в Лайру обаче, щяхме да имаме прекалено, неестествено голям късмет.
- Не би било зле да беше така – отбеляза Гуна и се прозина:
- Арунда! – оплака се той. – Това пътуване ми взе здравето! Повече от дял и при това без нито едно слънце почивка!
- Затова пък като стигнем в Лайру ще се преумориш от излежаване в някоя дупка, докато чакаме първите кораби, заминаващи за Хеш най-вероятно чак през ранната пролет – подсмихна се Бенат.
- Знаеш ли, друже – изгледа го с едва спотаено любопитство Гуна, - често съм се питал защо си станал служител на Арунда при положение, че, както всеки лесно може да установи, маниерите ти са толкова светски?
- Предпочитам да не говоря за това – безстрастно, ала и с едва доловима хладина в гласа, настоя Бенат. – Сигурен съм, че в миналото на всеки от нас има нещо, предопределило избора, който сме направили...
* * *
Алпа и Тарна бяха свърнали в една горичка край селото и се разхождаха по буренясала пътека, над която шумяха и потракваха голите клони на есенните дървета.
- Знаеш ли – замислено каза Тарна, - никога не съм предполагала, че няма да остана във Фалмеки. Всъщност – тръсна глава тя, - станах послушница точно за да остана във Фалмеки.
- Човек предполага, Арунда разполага – дълбокомислено отбеляза Алпа. – Аз пък само до преди три цикли нямаше да повярвам, че не ще се омъжа.
- И защо не го стори? – любопитно я изгледа Тарна.
- Защото баща ми, тая мижитурка, настоя да ме омъжи за един простак, само за да присъедини към имота си парцел със зурп, принадлежащ на баща му!
- И какво стана? – подкани я да продължи спътничката й, макар да предусещаше отговора.
- Отказах, баща ми се ядоса и ето ме тук...
- Значи не си искала да бъдеш послушница? – изненада се Тарна.
- Не, не мога да кажа такова нещо – предпазливо отвърна Алпа. – Просто знаех, че ако не приема наказанието на баща си заради отказа да се омъжа за избрания от него мой жених, той ще продължава с опитите да ме тласне в ръцете на мъж, когото не обичам, само за да увеличи богатството си!...
Двете потънаха в мълчание, а дърветата над тях продължаваха все така тайнствено да шептят и потракват.
- Да се връщаме вече, а? – предложи Тарна.
Алпа само сви рамене и двете тръгнаха по обратния път през гората.
* * *
Риша се настани на масивен каменен блок, захвърлен в края на една поляна вероятно от гилдията на строителите като неподходящ строителен материал. Тя погледна гонещите се по небето парцаливи облаци и при вида им я загложди лошо предчувствие за времето.
- Ето къде си била, Ри! – сепна я гласът на Алм.
Тя потупа мястото до себе си:
- Седни, Алми! – подкани го и той тутакси се възползва от предложението й.
- Ех, Ри, да бях те срещнал преди в главата ми да се бе пръкнала идеята да се запилея във Фалмеки! – със съжаление въздъхна той.
- Та нали се срещнахме тъкмо защото и двамата по-рано сме били решили да станем служители на Арунда! – подсмихна се тя. – Неведоми са пътищата арундиеви – добави и се облегна на рамото му.
- Знаеш ли – обгърна раменете й с ръка той, - понякога ми се върти идеята да избягаме.
- Че защо да го правим? – закачливо го изгледа тя. – Стига да сме достатъчно предпазливи, никой не ще разбере за невинните ни игрички.
- Не съм толкова свободомислещ като теб, Ри – засмя се Алм.
- Надявам се да успявам да компенсирам в достатъчна степен този ти недостатък – изгледа го с премрежен от желание поглед тя. – Ето, сега например искам да ме целунеш!
- Хитруша си ми ти, Ри! – засмя се той, вдигна брадичката й и устните им се сляха в гореща и дълга сякаш цяла вечност целувка.
Мракът бе настъпил, а облаците по небето неусетно се бяха сгъстили, когато станаха от каменния блок. Вятърът също се бе усилил и той я привлече към себе си, увивайки я в собственото си палто.
- Какво ще кажеш да наречем тази скала камъкът на греха? – засмя се Риша, кимвайки към мястото, все още пазещо топлината на ласките им.
- Ще кажа, че си полудяла, ето това ще кажа! – изтътна смехът му. – И ще кажа още, че аз самият съм не по-малко луд от теб!
* * *
На сутринта небето бе покрито с плътни, оловно сиви облаци, а въздухът бе станал далеч по-студен в сравнение с предната вечер. Вятърът не бе силен, ала имаха чувството, че ги пронизва до костите.
- Днес трябва да изминем последните десетина-петнадесет фандрома до брега – разпореди се Бенат. – По всичко изглежда – погледна към мрачното небе той, - че довечера ще имаме нощ на бялата пелена.
- А на картата ти обозначени ли са някакви близки селища, в някое от които да можем да се приютим преди веселбата да започне? – някак безгрижно се осведоми Алм.
- Отбелязани са няколко – потвърди вече възседналият своето животно Бенат, изчаквайки момичетата да се настанят в каруцата, а другите двама мъже – на конете си. – Когато стигнем морето, малко вляво от пътя, на два-три фандрома може би, има малко населено място – поясни той. – Нямам представа дали разполагат със странноприемница, но къщи, чиито стопани да помолим да се сместим при тях за една нощ, със сигурност ще се намерят.
Изрекъл тези (почти) успокоителни слова, Бенат пришпори коня си и остави останалите си спътници далеч зад себе си.
Арунда! – отправи отчаян взор към небето той. – Помогни ми да издържа пътуването и – най-вече – ада, който най-вероятно ще последва след него!
Спущено на 12 септември 2014. Точно след седмица очаквайте част 3 на глава XV.