Книга първа, част трета, глава XIV – 7
Тъпанар Дрънкар: Ама че сеч! Как е възможно да оставиш да те охраняват толкова неопитни люде, които – при това – мислят много повече за зурп, отколкото за съдбата на организацията ти?! При това положение няма как да не загазиш, колкото и да си хитър! Цялата ти хитрост отива по дяволите, щом държиш „в пазвата си” предател, чийто най-възвишен идеал е жалката мечтица за фишек зурп!...
Иван Бозуков (Хайван Торбалан)
7. Ирмиданското изтребление
Фирк и Гантрал пристигнаха право на Ирмидан късно следващата вечер, съпровождани от последните осмина представители на клетките, уведомени от самите тях за предстоящото събрание.
Ведека ги приветства, сетне ги дръпна встрани, под короните на дърветата, обрамчили голата и осеяна само с редки бодливи храсти местност.
- С тия осем – кимна той към присъединяващите се към останалите представители на клетките новопристигнали – стават общо сто и седемнадесет.
- Само толкова? – тревожно го изгледа Гантрал.
- Можеше да се очаква – замислено пророни Фирк, бършейки с длан потта от лицето си. – Политиката да им се дава зурп има доста разложително влияние. Не мислиш ли, шефе?
- Да оставим това – с леко неудобство махна с ръка Ведека. – Може би за в бъдеще трябва да го променим. Големият проблем сега е – притеснено добави той, - че близо две трети от клетките няма да бъдат представени при гласуването на важните решения, които се налага да вземем.
В този момент далечна мълния проряза все още осеяното със звезди небе.
- Ще вали – замислено каза Гантрал, опитвайки да разреди напрежението. – Ще вали много. Велики Пош, не помня такъв задух от цикли!
Ведека хвърли поглед към звездното небе. Сетне потърси очите на Фирк:
- Виж сега – внимателно каза той, – признавам, че идеята да заплащаме лоялността им със зурп се оказа грешка. Като мине събранието, ние, тримата старейшини, ще се съберем, специално за да вземем решение по този въпрос.
- Добре – примирено въздъхна Фирк. – Прав си, че важното сега е да вземем решенията, заради обсъждането на които сме събрали представителите на клетките. Във връзка с това имам предложение, което се надявам да възприемеш.
- Слушам те – изостри вниманието си Ведека.
- Предлагам – сниши гласа си до шепот Фирк, - та предлагам, значи, всички клетки, които са били уведомени, но не са изпратили представители, да бъдат изключени от организацията.
- Пак ствоя радикализъм, Фирк! – избухна Гантрал. – Е, добре, ще ги изключим и онези от тях, които разполагат с важна информация, непредназначена за вражи уши, ще я продадат за фишек зурп на първия срещнат!
- Първо ще проучим нещата – отстъпи мъничко Фирк. – Предлагам просто да вземем решение след внимателно проучване коя клетка и защо не е изпратила представител и онези от тях, които са били уведомени, повтарям, само те, да бъдат изключени след елиминиране на най-опасните им членове. В добавка към всички останали ползи от това, то ще способства и за затягане на дисциплината в организацията.
- Разбирам те, приятелю! – сложи ръка на рамото му Ведека, а сбръчканото му от напредващата старост лице бе озарено от нова мълния, последвана от едва доловим далечен тътнеж. – Прекрасно те разбирам. Това, срещу което възразявам, е да оставим безспорно важни рутинни въпроси като този да изместват центъра на тежестта в предстоящите обсъждания от належащите проблеми, които, както знаеш, са от първостепенно значение.
- О’кей – сви рамене Фирк, - ти си шефът. Аз обаче съм длъжен да кажа нещата така, както ги виждам.
- Хайде да оставим това и да съставим дневен ред – предложи Гантрал, опитвайки да успокои Фирк с поглед.
Последният отново сви рамене и двамата с Гантрал се задълбочиха в предложенията на предводителя им за дневния – всъщност нощен, мероприятието бе планирано за полунощ – ред на събранието.
* * *
Малко преди полунощ, едва смушквайки запенените си от умора коне, пристигнаха още двама представители на клетките, с които общият брой на събралите се, като се изключеха Ведека и останалите двама участници в Съвета на старейшините Фирк и Гантрал, стана сто и деветнадесет.
Между временно небето се бе покрило с черни облаци, мълниите бяха зачестили, а все по-мощните гръмотевици громоляха оглушително над главите им. Все още обаче нямаше никакъв, дори и най-малък полъх, а задухът бе почти непоносим.
- Ярка мълния освети лицето на Гантрал, когато той изскочи измежду дърветата и приближи към Ведека:
- С охраната всичко е наред – докладва и машинално изтри потта от лицето си. – Всъщност, колко точно са?
- Малко над осемстотин – тихо каза предводителят на Кумларите.
- Бройката е добра, но ми се сториха доста неопитни – критично го изгледа Гантрал.
- Работата им е да наблюдават, а не да се бият – поясни Ведека. – Както си имал възможност да се увериш, постовете, на които са разположени, биха позволили и на най-ненаблюдателния човек да види врага от далеч, поне от достатъчно далеч, та да може да ни предупреди съвсем навреме.
- Да почваме, шефе! – предложи Фирк, присъединявайки се към тях. – Повече така или иначе няма да дойдат.
Ведека кимна, извади от джоба си малко чукче и заудря с него по един голям камък:
- Хайде, настанявайте се, започваме! – извика той, след което се обърна към Гантрал:
- А ти – сниши гласа си до шепот - хич не бери грижа за охраната. В момента наистина ни търсят, но, уверявам те, малко далечко от тук – на Зумбарските възвишения.
Пак някой номер на стария – значително успокоен от това изявление на предводителя им вътрешно се подсмихна Гантрал. – Жалко, че годинките му се трупат и че скоро ще се наложи постът му да заеме някой по-млад, ала, неизбежно, и не толкова опитен и умен другар!
Разпръснатите групички бързо се сляха, а новообразуваното множество наобиколи старейшините, като всички насядаха направо на земята. Не минаха и две-три минути и бяха готови за започване на събранието. Нова мълния, почти незабавно последвана от раздиращ тъпанчетата гръм, оповести началото му.
Ведека стана, поклони се и заговори:
- Събрали сме се, за да вземем важни решения – извиси глас той, - най-важните от времето на самото сформиране на Кумларите.
Нова, нажежена до бяло мълния, озари лъсналото му от пот и покрито с едри бръчки лице, след което над главите им изтътна разнищваща костите гръмотевица, чието заглъхване той изчака, преди да продължи:
- Утре – всъщност вече днес – предстои поредното завъртане на рулетката – мощно кънтеше гласът му - и първото нещо, което трябва да ви съобщя, е вероятността тя да се окаже несъпоставимо по-важна в сравнение с всички досегашни рулетки на Пош...
* * *
Йегел Кончу бе излязъл от прикритието на дърветата и уплашено гледаше разбуненото небе:
Велики Пош! – изруга на ум. – Точно сега ли намериха да правят това глупаво събрание!
Поредната мълния почти го ослепи, а гърмът сякаш изтътна в костите му. При това, въпреки дълбокия си, почти атавистичен страх от гръмотевиците, му се стори, че вижда нещо – някакви тъмни силуети. Вгледа се по-внимателно в прорязвания от вече почти непрекъснати мълнии мрак, ала не забеляза нищо необичайно.
Сторило ми се е – каза си. – Странно какви номера на зрението погаждат тия проклети мълнии!
В този миг го осени идея, чието изпълнение щеше да направи висенето му тук далеч по-приятно. Бръкна в джоба си и пръстите му напипаха фишеците зурп. Тъкмо се сключиха около един от тях и понечиха да го издърпат навън, когато раздираща болка в гърдите, последвана от внезапно отнела всичките му сили слабост, пометоха целия му свят. Той внезапно се люшна назад, понечи да се хване за гърдите, от които стърчеше все още трептящата стрела, след което рухна безжизнен на земята, ослепял за поредната мълния и оглушал за последвалия я трясък...
* * *
Нападението бе наистина перфектно организирано. Задачата на Гавеир и двете хиляди негови бойци бе значително облекчена от обстоятелството, че явно охраняващите мероприятието неколкостотин очевидно неопитни бунтовници изобщо не очакваха да бъдат нападнати, като мнозина от тях бяха изплашени до смърт от гръмотевиците, а някои дори си позволяваха и по някой и друг фишек зурп на поста си.
Стрелите засвистяха сякаш от нищото и постовете, застанали в близост до или под обкръжаващите Ирмидан дървета, западаха като откъсвани от вятъра есенни листа в далечна Варвария. Падаха почти без вик, дори неуспявайки да разберат какво става!
Велики Пош! – възкликна в себе си Безскрупулния. – И ние сме тръгнали да се бием с тия деца!
Едва-що тази мисъл го бе споходила, когато мощен вик процепи тишината:
- Враговеее! Спасявайте сеее! Многооо, много враг...
Към този току-що заглъхнал вик тутакси се присъединиха и други гласове, не по-малко бързо накарани от копията и стрелите да замлъкнат завинаги.
Добре че обкръжихме Ирмидан, та и пиле да не може да прехвръкне! – похвали се за предвидливостта си пред самия себе си началникът на градската стража и изкомандва:
- Напред! И помнете, че трябва да хванем поне неколцина живи!
* * *
Гантрал слушаше разпалената реч на предводителя им разсеяно. Като член на Съвета на старейшините той, разбира се, знаеше проблемите, които лидерът им в момента очертаваше пред представителите на клетките. Жалко, че думите на водача им често – прекалено често дори – биваха прекъсвани от вече почти непрекъснатия и все по-оглушителен тътен на гръмотевиците, а лицето му изглеждаше призрачно на танцуващите сред събралите се ослепителни мълнии.
Нищо чудно, ако продължава така, да се наложи да прекъснем, докато почне да се чува по-добре – допусна той.
И тъкмо в този миг чу нещо – някакъв виг!, - което твърде бързо, почти мигновено, бе погълнато от тътена на поредната гръмотевица. Но не – не бе само то! Имаше и още...
Но какво бе това, Велики Пош?! – запита се изплашено.
Видя, че и други започват тревожно да се оглеждат – явно виковете не бяха само в неговата глава. Внезапно и Ведека прекъсна речта си и хвърли поглед към обкръжаващите ги дървета, сякаш можеше да проникне през тях, отвъд тях...
Да – реши Гантрал във внезапно настъпилата тишина, като по чудо лишена за миг дори от грохота на гръмотевиците. – Викове бяха, някакви викове, ала какви?
Отговорът дойде почти незабавно под формата на извисил се нов панически вик, отекнал наблизо в гората:
- Бягайтеее! Разкрити смеее! Много сааа! Бя...
Суматохата, която настъпи, бе неописуема. Всички едновременно се втурнаха във всевъзможни посоки, щурайки се като мухи без глави. И тогава Гантрал, през грохота на поредната гръмотевица, долови първия тънък писък на стрела, улучила един от щуращите се близо до него представители на клетките. Онзи се препъна, изстена и се срина на земята. При това Гантрал инстинктивно се просна по очи и, превъртайки се, видя приближаващия Ведека:
- Насам, Кег! – извика.
Бе късно обаче. Оказа се, че е късно, защото точно тогава предводителят им рязко се люшна напред, преви се одве и рухна близо до Гантрал. Последният реагира светкавично. С един скок се озова до него, метна го на гръб и се огледа за кон. Видя един отвързан, около който паникьосан се въртеше, опитвайки да го възседне, някакъв непознат, явно някой от представителите на клетките. Гантрал понесе стенещия на гърба му вързоп към коня, с едно рязко движение просна на земята опитващия се да го възседне и скочи върху седлото на животното, като едва не изпусна товара си.
Тогава, пришпорвайки коня, усети как една стрела се заби в рамото му и едва не го свали от добичето. Той обаче, преодолял внезапната изгаряща болка, твърдо хвана юздите със здравата си ръка, през която бе прехвърлил едната от ръцете на Ведека, и пришпори животното. То се изправи на задните си крака, сетне препусна в разсичания от мълнии и кънтящ от гръмотевици мрак.
* * *
Пороят рукна внезапно. Със самото му започване връхлетяха и първите мощни пориви на бурята.
Стенещият Ведека увисна с цялата си тежест на рамото на Гантрал, ала той не усети – нямаше време да усети – това. Просто препускаше в спиращия дъха порой, чийто грохот от време на време се накъсваше от някой сърцераздирателен писък на улучен от стрела или пронизан от копие нещастник.
За миг почувства, че е обкръжен и мълниите разкриха, че край него, като в някакъв оживял в развинтеното му въображение кошмар, танцуват сенки, една от които явно го забеляза, защото хвърленото от ръката й копие профуча току над главата му, почти бръсвайки косата му.
Дървета! – с нечовешко облекчение отбеляза той и се гмурна сред онова, което трябваше да бъдат – Велики Пош! – помоли се. – Дано наистина са дървета!
Нямаше представа нито накъде препуска, нито дали все още е на Ирмидан или е навлязъл в гората, ала най-сетне, когато някакъв дебел клон го шибна през лицето и едва не го събори от седлото, се успокои, че все пак е напуснал епицентъра на полесражението.
Велики Пош, какво да правя! – виеше паникьосаното му съзнание, а конят под него препускаше, лутайки се. Най-сетне животното се хлъзна по някакъв сипей, освобождавайки се от товара си с мощен къч!
Гантрал почувства как полита във въздуха и как от рамото му се изхлузва тежестта – Велики Пош, какво е това толкова тежко нещо!, - която до момента бе висяла там със страшна сила, след което ударът във вече подгизналата земя почти изкара дъха му и внезапно върна съзнанието му:
Кег, разбира се! – сети се. – Та аз носех – опитвах се да спася – Кег!
- Велики Пош! – простена. – Какво се случи, та всичко така жестоко, така непоправимо се обърка!!!
Опита да се изправи, ала почувства внезапна слабост, а между пръстите му се процеди струйка кръв. Видя близо до себе си тъмен силует и отчаяно запълзя към него, а пороят го обливаше и правеше почти невъзможно да се чуват дори двама души, застанали един до друг.
Най-сетне се добра до силуета, обърна го и с ужас констатира, че този облян в кръв стенещ нещастник е Ведека.
- Кег – развика се, - чуваш ли ме, Кег? – извиси глас през грохота на дъжда и гръмотевиците. – Как си, тежко ли си ранен?
Ама че идиотски въпрос! – скастри се. – Нима не виждам и сам!
- Д-д-дирррк – простена Ведека. – Ти ли си, Дирк?
- Да, аз съм, Дирк Гантрал – отзова се сподвижникът му, привеждайки се току над устните му, та да може да го чува.
- Болиии, ооох, да знаеш к-к-как болиии!!! – виеше възрастният мъж.
Сетне, положил неистови усилия, за да преодолее болката, със за миг прояснен поглед изгледа Гантрал:
- Дирк – с внезапно добил мощ, сякаш възроден глас, изтътна. – Ти си следващият. На теб възлагам да продължиш делото...
- Кег, но ти няма, Велики Пош, но ти не можеш да умреш! – ужасено извиси глас Гантрал. – Чуваш ли, няма да ти позволя да умреш!!!
Тялото на Ведека обаче внезапно се разтресе в ръцете му, на устните му изби кървава пяна, а очите му се изцъклиха, прибулени от воала на смъртта.
Останал сам в света, само с безжизненото тяло на предводителя – не, на приятеля си, - Гантрал не осъзнаваше, нямаше как да осъзнае – поне все още не, - каква гигантска тежест Ведека е стоварил на плещите му. Той просто стоеше и дори не усещаше, че по страните му се стичат сълзи и се смесват с бясно удрящите струи на пороя.
* * *
Фирк бе безкрайно объркан. Той се луташе насам-натам, опитвайки се да зърне Ведека в плетеницата от тичащи, падащи и тук-там счепкващи се в борба тела, ала така и не успяваше. Велики Пош, та той бе видял предводителя им да пада, ала щом се устреми към него, последният ненадейно изчезна!
Внезапно ливналият порой допълнително увеличи объркването му. Известно време – може би минута – след като първите едри дъждовни капки оросиха жадната земя, той се отказа от търсенето.
Велики Пош, прости ми, направих всичко възможно, абсолютно всичко, което мога, за да го открия! – оправдаваше се пред себе си, докато отчаяният му взор панически търсеше изход от разразилата се край него касапница.
Безпокойството му за Ведека обаче бе брутално изместено от ненадейната, сякаш взривила всичките му вътрешности болка, предшествана от някакъв, както му се стори, лек удар в гърба. За миг остана прав, с лице, изопнато от нечовешко страдание, сетне бавно, почти елегантно, започна да се свлича към подгизналата земя, а в това време пронизалото гърба му копие бе последвано от още две, които с тъп удар се врязаха в туловището му. Той не ги усети – нямаше как да ги усети. Бе мъртъв още преди тялото му да докосне мочурливата от започващия порой земя.
* * *
Гамана бе толкова шокиран от ненадейното нападение, че изобщо не усети кога е ливнал дъждът. В един момент просто регистрира изливащата се върху му като с кофи вода, но не му остана време да се порадва на сложилия край на почти четиридяловата суша порой.
Кой знае защо, ала тъкмо в този миг на върховно напрежение, когато около него вилнееше развихрилата се смърт, през съзнанието му се стрелна една твърде смущаваща мисъл:
Велики Пош, та аз не казах на Кеган за решението си сам да отлъча от организацията това взурпирано зомби Чешан!
Тази мисъл обаче бе буквално пометена от съзнанието му, когато, въпреки грохота на пороя, той чу току до ухото си тънкото изсвирване на стрела, при което, просвайки се на земята, бе одраскан по ръката от върха на копие.
Запълзя без посока, опитвайки да излезе от ада, в чийто епицентър явно продължаваше да се намира, макар че вече бе опитал да поеме нанякъде – към дърветата, към толкова близките дървета, които сега му се струваха като недостижима химера от друг свят!, - ала все се бе натъквал на тела, тела на мълчаливо, но методично сечащи и диво стенещи съсичани, улучвани със стрели или пробождани с копия хора!
Край – реши, - с Кумларите, разбира се, е свършено! Ала как – не проумяваше, - как е възможно всичко това! Та нали Кеган бе взел всички предохранителни мерки, които можеха да се вземат, та нали бе сторил дори и невъзможното, за да е абсолютно сигурно, че няма да ги открият!!!
Нямаше време за размишления обаче. Той усети, че върху му се хвърля, затискайки го към земята, нечие тяло. Сетне видя на светлината на поредната мълния как онзи спуска за удар окъпания си в кръв и вода нож. Целеше се във врата му, ала той се извъртя и успя да избегне удара на косъм! Сетне, продължавайки извъртането си, докопа ръката на нападателя си и стисна с все сили. Онзи извика и като че ли изпусна ножа, ала Гамана не бе сигурен. Държейки ръката му, той започна да я извива, докато тя зловещо изпука, а онзи нададе див, нечовешки вик. След това, превъртайки се заедно с нападателя си по подгизналата земя и блъскайки се ведно с него във валящите се във водата трупове и ранени, почувства между пръстите си гърлото му и стисна с цялата сила, която успя да събере. Ала точно в този миг нещо силно го удари по главата и сякаш я взриви. Рязко пусна шията на нападателя си и понечи да посегне към мястото на удара, когато последва нов, още по-силен удар – отново по главата – и гейзерът от болка го погълна, дарявайки го с блажена забрава.
* * *
Сечта бе кратка и брутална. Гавеир бе сигурен, че вероятността някой да се е измъкнал бе минимална, въпреки затруднилия действията им внезапен порой.
Накрая се оказа, че на Ирмидан и в гората край местността бяха оставили труповете на 826 червеи, като се бяха отървали само с трима убити и дванадесет ранени, едва двама от които – тежко.
Забележително постижение, наистина! – с гордост отбеляза началникът на градската стража.
Плениха деветима ранени, трима от които починаха от раните си още по пътя, а двама други издъхнаха в затвора същата нощ.
Гавеир, разбира се, не си въобразяваше, че с ирмиданското прочистване – веднага бе измислил най-подходящото според него название на операцията – ще настъпи краят на Кумларите. Възможно бе, пък макар и вероятността за това да бе малка, наистина, неколцина червея да са се изплъзнали.
Велики Пош - изпсува, - тоя шибан порой – Намери точно кога да се изсипе, няма що! – може да е помогнал на инцидентни бунтовници да се скрият в гората и така да избегнат сечта.
Освен това само за броени дни случилото се щеше да обиколи цяло Цингали като цунами с непредвидим ефект...
Не – подсмихна се Гавеир, прибирайки се в покоите си. – Ефектът от толкова сполучливо проведената операция съвсем не е непредвидим. Велики Пош, та аз съвсем не искам унищожаването на „Кумларите”! Далеч по-умно – всъщност истински умният ход, единственият умен ход – поправи се – ще е не да унищожа тази очевидно ползваща се с известна популярност сред населението организация, а да я използвам за собствените си цели и, което, разбира се, е най-важното, струва ми се, че знам как да го сторя!
* * *
Когато Гамея дойде, гладът на Чешан за зурп тъкмо бе почнал да се изостря. Бе изблизал съдържанието на останалите му два фишека до последната прашинка, вторият от които бе използвал по време на бумтящите звуци – трябваше да са били гръмотевици – от преди няколко часа.
Обстоятелството, че Гавеир го посрещна с разведрено, па макар все още подпухнало от съня лице, го накара да се поотпусне. Облекчението му бе несъпоставимо по-голямо, когато онзи го покани да седне и бутна по масата към него някакъв пакет.
- Отвори го! – кимна към пакета началникът на градската стража и се зае да проследява как тоя жалък червей разпечатва доста здраво завързания плик. Сетне, когато онзи надникна в него, остана предоволен от блаженото изражение, изписало се върху лицето му.
- Благодаря, господарю! – пусна пакета на масата Чешан и се приви в дълбок, раболепен поклон. – Много, безкрайно много ви благодаря!
- Калеп? – запита Гавеир, почуквайки по полупразната бутилка пред себе си.
- Може, малко... – неохотно се съгласи Чешан, колкото да не обиди домакина си.
Гавеир му наля два пръста, сетне бутна чашата към него и вдигна своята:
- Да пием за бъдещото ни сътрудничество, което силно се надявам, че няма да откажеш! – обяви той. Сетне чашите им се сблъскаха с остър звън, след което и двамата отпиха, като Чешан едва не повърна от разразилия се в устата и стомаха му пожар.
- Благодаря ти, друже! – изгледа го с властен, ала кротък поглед началникът на градската стража. Чешан, разбира се, не се заблуждаваше. Знаеше, че зад тази привидна кротост се таи океан от ярост, чиито последствия горещо се молеше никога да не изпита върху собствения си гръб.
- Имам делово предложение за теб, приятелю – съвсем смекчи тона домакинът. – Ако го приемеш, няма да ти липсват нито зурп, нито калеп, нито момичета – или момчета, каквото предпочиташ, - нито всички удобства, които можеш, а вероятно и не можеш да си представиш.
- Какво трябва да направя, господарю? – с готовност се отзова Чешан. Приличаше на куче, което се умилква около стопанина си. Пликът със зурп току под носа му бе достатъчно основание да стори каквото и да му поискаше Гавеир!
- Тази нощ проведохме операция под кодовото име Ирмиданско прочистване и доста поразтресохме Кумларите – осведоми госта си последният. – Те обаче, както можеш да се досетиш и сам, съвсем не са унищожени, а само временно отслабени, и, макар и бавно и трудно, ще успеят да се възстановят.
- Сигурен съм, че вие можете да предотвратите това, господарю! – с убеденост, каквато съвсем не чувстваше, извика Чешан.
- Но аз съвсем не искам това! – разсмя се Гавеир, зърнал моментното объркване, изписало се върху лицето на госта му. – Ако съществува структура, пък била тя и вража, по-добре да я използваш за собствените си цели, отколкото да я ликвидираш, без това да ти донесе каквато и да било полза. Не мислиш ли? – запита той и се облегна в стола си.
- Да, точно така е, господарю! – с готовност кимна гостът.
- Искам да се върнеш при тях и да работиш за мен, като ми предаваш всичко, каквото научиш – отправи предложението си началникът на градската стража. – В замяна ще имаш всички удобства, които съществуват под небето, както вече ти обещах. Е, какво ще кажеш? – разтегли устни в подкупваща усмивка той.
- Разбира се, господарю! – стори нов дълбок поклон Чешан и пак опита да отпие от калепа си. Този път паренето бе малко по-поносимо, но не чак толкова, че да не предизвика сълзи в очите му, ала той устоя на порива си да се закашля.
- Още днес ще те пусна да отидеш право при Кумларите – или, по-точно казано, при онова, което е останало от тях – заяви Гавеир, а разтеглилата устните му усмивка стана хищна. - Преди това обаче трябва да обясним предателството ти.
* * *
Ранените лежаха на пода в килия, подобна на тази, в която самият Чешан бе прекарал последните тридесет и шест часа. Той насочи фенера към първия от овързаните свои довчерашни съратници. Не го познаваше. Сетне премести светлината върху втория – пак нищо.
Велики Пош, нима тук няма нито един-единствен, чието лице да ми е познато! – възкликна вътрешно.
Третият вързоп потвърди това му предположение. Когато премести фенера върху четвъртия обаче, дъхът му внезапно секна, а очите му се изцъклиха:
- Т-т-тиии! Ти тук!!! – не можеше да повярва на късмета си.
Онзи отвори кръвясалите си очи и погледите им се срещнаха.
Да – дива омраза заля Чешан, - да, друже, колкото и да се блещиш, няма да ме заличиш с погледа си, защото, Велики Пош, аз не съм ти някакъв си шибан призрак, а същият този Чешан, на когото онази вечер ти така безразсъдно посегна!!!
Сетне Чешан се обърна към Гавеир и посочи към четвъртия затворник, който, както вече сте се досетили, бе Гамана.
- Сигурен ли си? – прогърмя в мрака гласът на началника на градската стража. – Убеден ли си, че ще повярват?
- Няма по-сигурно нещо на света, господарю! – въодушевено отвърна Чешан.
В същото време Гамана се размърда и гласът му, макар и леко завален от нанесените му през нощта жестоки удари в главата, изплющя като камшик:
- Предател! – просъска той. – Мръсен, гаден предател! Плюя на теб!
Чешан се наслаждаваше на този глас. След унижението, на което Гамана го бе подложил, изричаното от него сега бе като музика за ушите му.
Той се надвеси над бившия си съдружник, явно канейки се да му отвърне, когато чу как онзи се изхрачи и преди да успее да отскочи едра храчка се лепна на бузата му:
- Ти! – извън себе си от ярост изрева Чешан и понечи да се хвърли към Гамана. – Как смееш! Ще те убия! Заклевам се, че ще...
- Не му обръщай внимание, друже! – положи тежката си ръка на рамото му Гавеир. – Считай, че вече не съществува.
- Но аз искам да го... – не можеше да се овладее Чешан.
- Брой го за мъртъв! – повтори началникът на градската стража, стисна рамото му и, въпреки съпротивата му, го изведе от килията:
- Съсредоточи се върху онова, което непосредствено ти предстои, защото, както вероятно подозираш и сам, то никак, ама никак няма да е лесно! – тихо, ала настойчиво, му повели Гавеир, докато прекосяваха влажното вонещо подземие. - Останалото, включително и разплатата с тоя червей, остави на мен.
- Всъщност – остро изгледа новоизпечения си шпионин началникът на градската стража, - защо се мразите толкова? Сигурен съм, че не ще да е само заради предателството ти.
- Не, не е, господарю – успя да нагоди отговора си според обстоятелствата Чешан, макар че яростта му към Гамана с неотслабваща сила продължаваше да бушува в кръвта му. – Той настоя пред Съвета на старейшините дажбите зурп да бъдат намалени, защото, Пош да го тръшне дано, според него иначе сме били рискували към нас да се присъединявали не заради каузата, а заради зурпа!
Ах, колко е прав, новоизлюпени мой червею! – подсмихна се вътрешно Гавеир. – И ти, разбира се, прекрасно знаеш това. Жалко, че под ръка си ми ти, а не той!
Кой знае обаче – позволи си да се надява Безскрупулния, - съдбата е изменчива и непостоянна – особено към предателите. Може пък да дойде ден – и колкото по-скоро, толкова по-добре, - когато да те заменя с някой по-достоен червей, с червей като оня, който, Пош да ме порази, ако не е истина, така безцеремонно ти смачка фасона току-що и който, бас държа, продължава да държи – и ще държи още дълго - мръсната ти предателска кръвчица опасно близо до точката на кипене!!!
Спущено на 5 септември 2014. Точно след седмица очаквайте началото на глава XV.